"Всеки е капитан на своя кораб" – да, тази реплика от осмото пълнометражно "плаване" Клети създания на режисьора Йоргос Лантимос ще бъде повод и за ирония, и за самоирония, и дори за екзистенц агония... И ще бъде така контрастно, защото корабът на Клети създания е натоварен (и белязан) с най-доброто от сюрреално-абсурдно-поетичния пъзел от жанрове със запазената Лантимос марка...
Да, Клети-те създания са маркирани със стигмата Лантимос, но са преди всичко белязани от едноименния роман (издаден преди 30 години) на шотландеца Алистър Грей – да, това е първия филм, в който Лантимос се опира на роман (а не на собствени сценарии) и едва втория (след Фаворитката), в който се доверява на драматургията на Тони Макнамара... и лесно може да разберем защо припознава героите на Алистър Грей като свои – просто всички Те са белязани с недъзи, били те физически или пък душевни.
Идеално за сюрреално-абсурдния калейдоскоп от образи на Лантимос, който винаги е обичал да прави дисекция на човешката Душа, започвайки от външните знаци/белези/проявления, разрязвайки все по-дълбоко, все по-навътре – неслучайно, енигматичният доктор Год|уин (преведен удобно като Бог|уин) Бакстър/Уилем Дефо, създателят на фемина-Франкенщайна Бела (Ема Стоун с роля за Историята), прилича повече на Франкенщайн (произвеждащ изкуствено дори стомашните си сокове), съшит от експериментите на собствения му баща... Но не е ли това и Животът – вечен експеримент в изпусната от контрол среда!?
Да, визуалната среда в Клети създания е привидно сред най-контролираната във филмите на Лантимос досега (неслучайно се заформя своеобразна трилогия с оператора Роби Райън след Фаворитката, Клети създания и предстоящия Kinds of Kindness) – специално изградените сюрреално-поетични декори потапят в амалгама от стилове и дори цели епохи наведнъж, така както го прави нарочния пъзел от жанрове в киното на Лантимос, оставяйки, обаче, усещането за свобода (и избор) кои точно бутони в твоята чувствителност да натисне...
Прилича на фрагментарния, абсурден танц на Бела и разгулния адвокат Дънкан Уедърбърн/Марк Ръфало, озвучен подобаващо от композитора (и музикантът в лисабонския ресторант тук) Джърскин Фендрикс – да, вече не можеш да гледаш филм без нарочен танц в него, но този тук, специално, флиртува умело и formidable с контрола на въображението и контролираната импровизация...
По същия начин както Клети създания флиртува с притчовото обяснение (и опознаване) на Света – такова комично като водения от асистента на Богуин Бакстър Макс Маккендълс/Рами Юсеф дневник-наблюдение на съзряването на Бела или като нейните тур дю монд картички с натрупана мъдрост; такова бясно-скачащо-образователно като Уедърбърн авантюрите; такова философо-изходно и морало-полагащо като срещата на круизния кораб с необичайната двойка Марта/Хана Шигула и Хари/Джеръд Кармайкъл; такова голоистинно като битие разкритията в парижкия бордей на мадам Суайни/Катрин Хънтър;..
такова цинично-реалистично като аутопсията на един брак между военния Блесингтън/Кристофър Абът и Виктория/Бела; такова "жизнеутвърждаващо" като философския зоопарк от хибридни живот(н)и на Бог|уин Бакстър (според когото "няма ли контролирана среда, няма експеримент") или самоиронично-обобщаващо като споменатата реплика: "Всеки е капитан на своя кораб".
Да, Клети-те създания като нас, хората, нямат контрол върху своите Създатели, но са белязани да избират курса към не|познати води (и кинонагради), нали...
Клети създания живеят в кината
