"Никой от тримата ѝ персонажи не беше нито лош, нито особено добър. Нямаше нужда да ги съди. Не ѝ трябваше поука. Трябваше само да представи различните умове, живи като нейния, който още се противеше да приеме, че и чуждите умове са също толкова живи. Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти." – тези думи от Букър-номинирания роман-класика Изкупление на Иън Макюън уцелват право в десетката на порочния кръг от изкупление, прошка и скрити желания, в който невинно-съдбоносно се завъртат 13-годишната Брайъни, по-голямата ѝ сестра Сесилия и приятелят ѝ от детството Роби... Да, всички знаем знаем какво се случва в Изкупление, може би и заради едноименната филмова класика, създадена 6 години по-късно по романа на Макюън, но това "бисерно" издание на Изкупление (със специална илюстрация от Теодор Ушев) е идеален летен момент да се гмурнем отново в Света на Макюън, където "Да прочетеш изречение и да го разбереш беше едно и също действие – като при сгъването на пръста, нищо не се пречкаше между двете", докато очакваме 25-годишнината на романа и съвсем новите Макюън творения като The Madness и What We Can Know...
Брайъни подозираше, че зад изисканите маниери на братовчедка ѝ се крият разрушителни намерения. Може би Лола разчиташе близнаците невинно да опропастят пиесата, а тя само щеше да стои отстрани и да наблюдава.
Тези недоказуеми подозрения, окошарването на Джаксън в пералното, безпомощната декламация на Пиеро и невероятната жега тази сутрин потискаха Брайъни. Подразни се допълнително, когато забеляза, че Дани Хардман ги наблюдава от прага. Наложи се да го помоли да напусне. Не успяваше да преодолее отчуждението на Лола, нито да постигне с Пиеро нормалната интонация на всекидневната реч. И с какво облекчение се озова изведнъж сама в детската стая, когато Лола заяви, че трябва да си освежи фризурата, а брат ѝ изчезна по коридора в посока към тоалетната или кой знае къде.
Брайъни седна на пода, облегната на един от високите вградени шкафове за играчки, и взе да си вее със страниците на пиесата като с ветрило. В къщата цареше пълна тишина – никакви гласове или стъпки по стълбите, никакво бучене по тръбите; заблудената муха между двете стъкла на отворения прозорец бе прекратила усилията си, а звукът на птичите песни отвън се бе изпарил от горещината. Тя сви крака пред себе си и заразглежда гънките на бялата си муселинена рокля и леко сбърчената кожа при коленете.
Трябваше да си смени роклята тази сутрин. Помисли си как би следвало повече да се грижи за външния си вид – като Лола. Детинщина беше да не се грижи. Нокакво усилие струва. Тишината звънтеше в ушите ѝ и зрението ѝ леко се разфокусира – ръцете върху коленете ѝ се видяха неочаквано големи и същевременно далечни, сякаш ги гледаше от огромно разстояние.
Тя вдигна ръка, сви пръсти и се зачуди, както и друг път понякога се бе чудила, как така това нещо, този хващателен механизъм, този месест паяк в края на ръката ѝ беше неин, изцяло под нейно командване. Или имаше някакъв свой живот? Тя изкриви пръст, после го изправи. Загадката бе в момента преди раздвижването, решителния миг между неподвижността и движението, когато се осъществяваше намерението ѝ. Беше като разбиваща се вълна. Ако можеше да е в гривата, в пяната, навярно би открила тайната на съществуването си, онази част от себе си, която всъщност командва нещата. Тя приближи показалеца си към лицето, втренчи се в него и го накара да помръдне. Той остана неподвижен, защото тя се преструваше, беше наужким, и защото волята да го раздвижи или намерението да го раздвижи не беше същото като наистина да го раздвижи. И когато най-сетне го сви, действието сякаш дойде от самия пръст, не от ума ѝ.
Кога пръстът решаваше да помръдне, кога тя решаваше да го помръдне? Нямаше как сама да се издебне. Това беше или-или. Нямаше бодове, нямаше шевове, но тя знаеше, че под гладката цялостна тъкан се крие истинската ѝ същност – душата ли беше това? – която вземаше решение да спре с преструвките и даваше окончателната заповед.
Тези мисли ѝ бяха така познати и успокояващи, както точната конфигурация на коленете ѝ, техният сходен, но конкурентен, симетричен и обратен вид. След първата мисъл винаги следваше втора, мистерията пораждаше нова мистерия. Дали всички са със същото чувство за живота като нея? Сестра ѝ например също ли има такова значение за себе си, толкова ли е ценна, както Брайъни? Да си Сесилия също толкова силно изживяване ли е, както да си Брайъни? Има ли сестра ѝ своя истинска същност, скрита зад разбиваща се вълна, мисли ли понякога за това, вдигнала пръст пред лицето си? Ами другите – баща ѝ, Бети, Хардман? Ако да, тогава светът, хорският свят, е непоносимо сложен с тези два милиарда гласове, с мислите на всеки човек, които си съперничат по важност, и всеки претендира за пълнокръвен живот, и всеки се мисли за уникален, а фактически никой не е. Направо се давиш в незначителност. Но ако не, тогава Брайъни е обградена от механизми, доста умни и приятни на вид, но без нейните ярки и лични вътрешни усещания. Това би било зловещо и самотно, пък и неправдоподобно. Противно на инстинкта си за ред тя знаеше, че най-вероятно всички останали имат същите усещания като нея. Знаеше го, но по чисто мисловен начин, не го чувстваше. Инстинктът ѝ за ред страдаше и от репетициите. Самодостатъчният свят, който бе очертала с ясни и чисти линии, сега бе обезобразен с драсканиците на други умове, други потребности; и самото време, на хартия тъй лесно разпределено в действия и сцени, дори точно в този момент неумолимо се изнизваше.
Едва ли щеше да докопа Джаксън преди обяда. Лион и приятелят му пристигаха привечер, може би и по-рано, а представлението беше насрочено в седем часа. И все още нямаше истинска репетиция, и близнаците не можеха да играят, не можеха дори да говорят, и Лола бе откраднала ролята, която си беше на Брайъни, и всичко ѝ се изплъзваше, и беше горещо, абсурдно горещо. Момичето изстена от яд и стана. От прахта по перваза на пода дланите и роклята ѝ отзад бяха почернели. Унесена в мислите си, тя избърса длани в плата и тръгна към прозореца. Най-лесно щеше да впечатли Лион, като напише разказ и лично му го връчи и го наблюдава, докато той чете. Едри заглавни букви, илюстрована корица, подвързани страници – в самата дума тя усещаше магията на чистата, събрана и контролируема форма, от която се беше отказала с решението да напише пиеса. Разказът беше нещо директно и ясно, не позволяваше нищо да се изпречи между нея и читателя – никакви посредници със собствени амбиции или некадърност, никакво бързане, никакви ограничения на средствата. Разказът означаваше, че само пожелаваш и го написваш – и ето ти целия свят; за пиесата трябваше да се задоволиш с наличното: нямаш коне, нямаш селски улици, нямаш морски бряг. Нямаш завеса. Толкова очевидно изглеждаше сега, когато бе твърде късно: разказът беше вид телепатия. Изписвайки с мастило буквите по страницата, тя предаваше своите мисли и чувства на читателя. Това беше вълшебен процес, толкова естествен, че никой не се замисляше за него. Да прочетеш изречение и да го разбереш беше едно и също действие – като при сгъването на пръста, нищо не се пречкаше между двете. Нямаше пауза, в която да се разплитат символите. Виждаш думата "замък" и ето ти замък, гледан малко отдалеч, пред него – лятна гора, небето – синьо и спокойно, от ковачницата се вдига пушек, калдъръмен път се вие и потъва в зелените сенки...
Тя беше стигнала до един от широко отворените прозорци на детската стая и навярно от известно време гледаше пейзажа отвън, без да го осъзнава. Мястото с лекота би могло да приюти средновековен замък нейде в далечината. На няколко мили зад имението на семейство Талис се издигаха възвишенията на Съри Хилс с неподвижните си пълчища от гъсто скупчени дъбове, млечна мараня смекчаваше зеленината им.
По-наблизо се простираше откритият парк на имението, който днес изглеждаше сух и див, прегорял като савана, отделни дървета хвърляха ясно очертани къси сенки, а високата трева беше вече опарена от лъвскожълтия огън на разгара на лятото. Още по-близо, отсам парапета, беше розовата градина и съвсем наблизо – фонтанът с Тритон, и до скосената стена на басейна му стоеше сестра ѝ, а срещу нея – Роби Търнър. В позата му имаше нещо тържествено: разкрачен стоеж, главата отметната назад. Предложение за брак.
Брайъни не би се учудила. Тя самата бе написала приказка, в която скромен дървосекач спасяваше една принцеса от удавяне и накрая се женеше за нея. Това, което се разиграваше навън, пасваше. Роби Търнър, единственият син на скромна чистачка и изчезнал баща, Роби, когото бащата на Брайъни бе издържал през цялото му училищно и университетско образование, който бе избрал да стане ландшафтен дизайнер, а сега напираше да учи медицина, дръзко и амбициозно искаше ръката на Сесилия. Съвсем логично. Подобно преодоляване на границите вдъхваше романтика във всекидневието.
Но по-неясно беше защо сега Роби вдигна царствено китка, сякаш нареждаше нещо на Сесилия. И колкото и да е странно, тя не се опълчи. Удивително как не можеше да му устои. По негова заповед тя взе да се разсъблича, и то много бързо. Първо съблече блузата, после смъкна полата и я прекрачи, а той я гледаше нетърпеливо, с ръце на кръста. Каква странна власт имаше над нея. Изнудваше ли я? Заплашваше ли я? Брайъни захлупи с шепи лицето си и отстъпи малко назад от прозореца. По-добре да затвори очи, си помисли, и да си спести позора на сестра си. Но това се оказа невъзможно, защото последваха нови изненади. Сесилия, за щастие все още по бельо, влезе във фонтана и до кръста във водата, стисна с пръсти носа си – и изведнъж изчезна. Остана само Роби и дрехите на земята, а нататък – смълчаният парк и далечните сини хълмове.
Последователността беше нелогична: сцената с удавянето, последвано от спасяване, трябваше да предшества предложението за брак. Това бе последната мисъл на Брайъни, преди да се примири, че не разбира и че трябва само да гледа. Невидима, два етажа по-високо, облагодетелствана от ярката слънчева светлина, тя получаваше привилегирован достъп пряко през годините до поведението на възрастните, до ритуали и условности, за които не знаеше нищо все още. Явно такива разни неща ставаха в техния свят.
И когато главата на сестра ѝ се появи – слава богу, – Брайъни за пръв път смътно усети, че вече не с приказни замъци и принцеси трябва да се занимава, а със странното тук и сега, с това, което става между хората, обикновените хора, които познаваше, с властта, която един човек има над друг, и колко лесно всичко може да се възприеме погрешно и напълно да се обърка.
Сесилия бе излязла от фонтана, закопча си полата и с усилие намъкваше блузата по мократа си кожа. Обърна се рязко, вдигна от тъмната сянка до стената ваза с цветя, която Брайъни досега не бе забелязала, и тръгна с нея към къщата. Не размени никакви думи с Роби, не го и погледна. А той се взираше във водата, после също се запъти, без съмнение доволен, към ъгъла на къщата. Изведнъж сцената опустя; мокрото петно на земята, където Сесилия беше излязла от фонтана, остана единственият знак, че нещо изобщо се е случило.
Брайъни се облегна на стената и заби празен поглед в отсрещната стена на детската стая. Изкушаваше се магично и драматично да си въобрази, че това, което бе видяла, е било предназначено само за нея, тайнствена поучителна мистерия. Но много добре знаеше, че ако не беше погледнала точно в онзи момент, сцената пак щеше да се разиграе, защото нямаше нищо общо с нея. Единствено случайността я бе отвела до прозореца. Това не беше приказка, това беше истинският свят на големите, където жабоците не общуват с принцеси и си говорят само хората. Изкушаваше се също да се втурне в стаята на Сесилия и да я разпита.
Брайъни устоя, защото искаше в уединение да улови смътния трепет на някаква възможност, който бе усещала и друг път, загадъчното вълнение, чийто смисъл сякаш беше напът да разкрие за себе си поне емоционално. Точното определение щеше да дойде с годините. Очевидно се налагаше по-дълбоко премисляне, отколкото имаше възможност на своите тринайсет години. Сега като че ли още нямаше точно изкристализирали думи; всъщност навярно бе изпитала не друго, а нетърпението да седне пак да пише.
Докато стоеше в детската стая и чакаше да се върнат братовчедите ѝ, почувства, че би могла да опише сцена от рода на тази пред фонтана и да включи скрит наблюдател като нея самата. Представяше си как бърза да отиде в стаята си при спретнатия куп разчертана хартия и бакелитената автоматична писалка с мраморни шарки. Виждаше непринудените изречения, този низ от телепатични знаци, които се навървяха подир писеца. Можеше да опише сцената на три пъти, от три различни гледни точки; вълнуваше се от предстоящата свобода, от възможността да се отърве от досадната битка на добро и зло, на герои и злодеи.
Никой от тримата ѝ персонажи не беше нито лош, нито особено добър. Нямаше нужда да ги съди. Не ѝ трябваше поука. Трябваше само да представи различните умове, живи като нейния, който още се противеше да приеме, че и чуждите умове са също толкова живи. Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти. И само в разказа би могъл да влезеш в тези различни умове и да ги покажеш равностойни. Единствено този морален извод трябваше да следва от написаното.
Шест десетилетия по-късно тя щеше да опише как на тринайсет години с писане си бе проправила път през цялата история на литературата: от разкази въз основа на европейската приказна традиция през поучителната драма до безпристрастния психологически реализъм, който бе открила самостоятелно в тази особена гореща утрин през 1935 година. Добре съзнаваше степента на своята автомитологизация и придаде на думите си самоироничен, пародийно високопарен тон. Прозата ѝ бе известна с липсата на нравоучителност и като всички автори, на които винаги се задава един и същ въпрос, тя се чувстваше длъжна да изгради сюжет за развитието си с точния момент, когато бе открила пътя си. Знаеше, че не е редно да споменава за пиеси в множествено число, че иронията я отдалечава от сериозното и склонно към размисли дете и че споменът ѝ е не толкова за онази отдавнашна сутрин, колкото за собствените ѝ по-нататъшни съждения. Може би съзерцаването на сгъващия се пръст, непоносимата мисъл за чуждите умове и превъзходството на разказите над пиесите ѝ бяха хрумнали в други дни. Знаеше също, че каквото и да се беше случило в действителност, значимостта му се дължеше само на публикуваната ѝ творба и нямаше да се помни без нея.
Изкупление (превод Ангел Игов, корица Иво Рафаилов, 400 стр, цена 30 лева) е в книжарниците
