"Да пишеш, значи да сънуваш наяве" често казва Харуки Мураками, а Иън Макюън не само може да се съгласи с него, но и да превърне сънуването наяве в естествено състояние на детското съзнание във втория си "детски роман" Сънища наяве (откъсът от издадената преди 30 години книга ви очаква по-долу) – да, в "сънуващото съзнание" на 10-годишния Питър Форчън няма нищо по-лесно от това той да размени тялото си с това на котка или на бебе, куклите на сестра му Кейт да оживеят и да го нападнат или семейството му да изчезне с "изчезващ крем", но и как иначе, след като Сънища наяве е вдъхновен от анимационен мюзикъл за живота и приказките на Андерсен (The Daydreamer от 1966-а, да), а сега ви оставяме с Питър, Кейт и...
КУКЛИТЕ
Откакто се помнеше, Питър винаги беше живял в обща стая с Кейт. През повечето време това го устройваше. Кейт си беше наред. Разсмиваше го. Освен това понякога нощем Питър се събуждаше от кошмари и беше доволен, че в стаята имаше и друг човек, макар и това да беше седемгодишната му сестра, която нямаше да може да му помогне в борбата с червенокожите слузести същества, които го преследваха в съня му. Когато се събудеше, чудовищата се скриваха зад завесите или се шмугваха в гардероба. И понеже Кейт се намираше в стаята, му беше малко по-лесно да стане от леглото и да притича през площадката на стълбите до стаята на родителите си.
Имаше обаче моменти, в които му беше противно да дели една стая с нея. И на Кейт ѝ беше противно. Имаше дълги следобеди, когато взаимно си късаха нервите. Най-малкият спор водеше до кавга, а кавгата – до бой, до истински бой с удари, дращене и скубане на коси. Тъй като Питър беше с три години по-голям, той очакваше да печели тези ожесточени битки. И в известен смисъл ставаше точно така. Винаги можеше да разчита, че ще накара Кейт да се разплаче първа.
Но истински победи ли бяха това? Кейт можеше да задържа дъха си и да се надува така, че лицето ѝ да почервенява като зряла слива. Тогава беше достатъчно да изтича долу и да покаже на майка си "какво ѝ е направил Питър". Или можеше да легне на земята и да издава хъркащи звуци, все едно, че умира. Тогава той трябваше да тича надолу по стълбите, за да вика майка си. Кейт можеше и да крещи. Веднъж, по време на едно от бурните ѝ изпълнения, една минаваща край къщата кола беше спряла и от нея беше излязъл разтревожен мъж, който се беше вторачил в прозореца на стаята. По това време Питър точно гледаше навън. Мъжът се втурна през градината и зачука по вратата, сигурен, че вътре става нещо ужасно. И наистина беше така. Питър беше взел нещо от Кейт назаем и тя си го искаше. Веднага!
В подобни случаи Питър го загазваше, а Кейт се отърваваше. Така стояха нещата в очите на Питър. Ядосаше ли се на Кейт, трябваше добре да си помисли, преди да я удари. Често поддържаха мира като прокарваха въображаема граница, която започваше от вратата и минаваше през цялата стая. Пространството на Кейт беше оттатък, а на Питър – отсам. Отсам бяха рисувателната маса на Питър, единствената му плюшена играчка – жираф с прегънат врат, комплектът му по химия, комплектът му по електротехника и комплектът с пъзели, които никога не бяха толкова забавни, колкото обещаваха картинките по капаците, както и тенекиеното сандъче, в което той пазеше тайните си неща и което Кейт постоянно се опитваше да отвори.
Оттатък бяха рисувателната маса на Кейт, телескопът ѝ, микроскопът ѝ и магнитният ѝ комплект, които бяха точно толкова забавни, колкото обещаваха картинките на капаците им, а всичко останало от нейната половина на стаята беше заето от куклите. Те бяха насядали по дължината на перваза на прозореца с безделно висящи крака, крепяха се върху скрина ѝ, накачени около огледалото, мъдреха се в една количка за играчки, натъпкани като пътници в метрото. По-любимите ѝ кукли се търкаляха по-близо до леглото ѝ. Те бяха във всички възможни цветове – от лъскаво черно като вакса за обувки до мъртвешко бяло, макар че повечето от тях бяха сияйно розови. Някои бяха голи. Други имаха по себе си само по една дреха – чорап, тениска или шапка. Няколко бяха пременени в бални тоалети с лъскави широки колани, в украсени с дантели рокли и дълги поли с влачещи се панделки. Всичките бяха различни, но имаха една обща черта: неизменния зяпнал, безумен, немигащ, гневен и втренчен поглед. Направени бяха да изглеждат като бебета, но очите им ги издаваха. Бебетата никога не гледаха към никого по този начин. Когато минаваше край куклите, Питър чувстваше, че го наблюдават, а когато излизаше от стаята, подозираше, че говорят за него – и шейсетте.
И все пак те никога не му бяха причинявали нищо лошо и той изпитваше истинска неприязън само към една от тях. Лошата кукла. Дори Кейт не я обичаше. Страхуваше се от нея – толкова се страхуваше, че не смееше да я изхвърли, да не би тя да се върне посред нощ и да ѝ отмъсти. Лошата кукла веднага се познаваше. Беше розова – толкова розова, колкото никое човешко същество никога не е било. Левият ѝ крак и дясната ѝ ръка отдавна бяха изтръгнати от ямките си, а от върха на хлътналия ѝ череп излизаше един-единствен гъст кичур черна коса. Създателите ѝ бяха искали да ѝ придадат миловидна усмивка, но сигурно имаше нещо сбъркано в калъпа, понеже Лошата кукла винаги презрително присвиваше устни и се мръщеше, сякаш се опитваше да си спомни за най-противното нещо на света.
Сред всички кукли само Лошата кукла не беше нито момче, нито момиче. Тя беше просто кукла бебе. Беше гола и се намираше колкото можеше по-надалеч от леглото на Кейт, на една етажерка с книги, откъдето гледаше отвисоко към другите. Понякога Кейт я взимаше в ръце и се опитваше да я утеши, шепнейки ѝ нещо, но не след дълго неизбежно потръпваше и бързо я връщаше на мястото ѝ.
Невидимата граница вършеше добра работа, когато се сещаха за нея. Трябваше да си искат разрешение, за да преминават в половината на другия. Кейт не биваше да наднича в тайното сандъче на Питър, а Питър не биваше да докосва микроскопа на Кейт, без да пита. И така нещата вървяха, докато през един дъждовен неделен следобед не се скараха – и това бе една от най-ужасните им кавги – за точното място на границата. Питър беше сигурен, че е по-далеч от леглото му. Този път на Кейт не ѝ потрябва да става мораво червена, да се прави на умряла или да пищи. Фрасна Питър по носа с Лошата кукла. Беше я хванала за единствения ѝ дебел розов крак и замахна към лицето му. Така че Питър беше този, който се завтече надолу разплакан. Всъщност носът не го болеше, но кървеше и той искаше да се възползва максимално от това. Бързайки надолу по стълбите, той размаза кръвта по лицето си с обратната страна на ръката си, а когато влезе в кухнята, се хвърли на пода пред майка си и зарида, застена и се загърчи. Разбира се, Кейт го загази. Сериозно го загази.
Сънища наяве (превод Радосвета Гетова, корица/илюстрации Антъни Браун, 120 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 28 февруари
