Виена, 1937-38, Аншлус-анексирането на Австрия от Хитлерова Германия, Зигмунд Фройд и... любовта между провинциалния хлапак Франц и вариете виенчанката Анешка... Да, историята в романа Продавачът на вестници и цигари на австрийския актьор и писател Роберт Зееталер хем лежи на реален исторически фон, хем звучи като сън, разказан на сеанс кушетката на емблематичния професор Фройд – затова неслучайно, необичайното приятелство между Франц и Фройд (откъсът тук ни разкрива първата им среща), с елементи на пред-военна психология и ерото-мистичен женски Свят, бе филмирано миналата година... И неслучайно, самият Зееталер се включва в Der Trafikant с епизодична роля (често му се случва във филми по негови произведения или пък в Младост на Сорентино, например)... както неслучайно, големият Бруно Ганц (уви, починал този февруари, мир на праха му) влиза в кожата на Фройд (след като вече емблематично е изиграл Хитлер)... защото, както добре знаем, в теориите на професор Фройд нищо не е случайно...
Една пощенска картичка на седмица, не повече, не и по-малко, това беше уговорката.
– Францл – беше казала майката вечерта преди отпътуването му, като леко го беше погалила по бузата с гърба на показалеца си, – всяка седмица ще ми пращаш по една пощенска картичка, защото една майка трябва да знае как се чувства детето ѝ.
– Добре – беше отвърнал Франц.
– Но трябва да са истински картички с картини. С красиви картини. Да мога с тях да облепя петното мухъл над леглото, а като ги погледна, да мога винаги да си представям къде се намираш!
В един ъгъл до витрината имаше тясна поставка с пъстри, подредени една над друга поздравителни и пощенски картички. Всеки петък следобед Франц заставаше пред поставката и си избираше една от картичките.
На повечето имаше известни виенски забележителности: катедралата "Свети Стефан" на розова утринна светлина, Виенското колело под звездите, Държавната опера празнично осветена и така нататък. Почти винаги той избираше картичка с парк, леха или поне саксии пред прозорците на изобразените къщи. Зеленината и цветовете вероятно биха могли да разведрят майка му в самотните дъждовни часове, мислеше си той, освен това подхождаха за прикриване на мухлясалото петно.
Пишеше по няколко реда и майката пишеше по няколко реда, и двамата биха предпочели да си говорят един с друг или мълчаливо да седят един до друг и да слушат тръстиката. Мили ми Францл, как си, мила мамо, благодаря, добре съм, при нас е хубаво, при нас всъщност също, в града има много какво да се види, в Нусдорф няма, но няма значение, работата ми харесва, мъхът пак трябва да бъде изстърган от хижата, обичам те, твоята майка, и аз те обичам, твой Франц. Това бяха викове от родината към чужбина и обратно, като кратки докосвания, бегли и топли. Франц събираше картичките от майка си в чекмеджето на нощното си шкафче и наблюдаваше как купът растеше седмица след седмица, все малки, лъскави снимки на езерца Атерзее.
Понякога, в тихите вечери, малко преди заспиване, му се счуваше тихо бълбукане в чекмеджето. Но вероятно беше внушение.
В началото на октомври първият есенен вятър издуха горещината от улицата и шапките от главите на минувачите. Франц току виждаше от магазинчето някоя шапка да се търкаля по улицата, следвана от подтичващия подире ѝ собственик. Стана студено, Ото Тръсниек каза, че може би скоро ще се наложи да запали печката с въглища, а Франц облече един малко поизгубил формата си кафяв вълнен елек, който майката му беше оплела преди години по време на снежните зимни часове на светлината на огнището.
Въпреки непредвидимото развитие на събитията и свързаните с него още по-непредвидими политически перспективи търговията вървеше добре. "Хората съвсем са се побъркали по този Хитлер и по лошите новини – което на практика е едно и също – каза Ото Тръсниек. – Във всеки случай това е добре за вестникарския бизнес – а пък цигари, така или иначе, винаги се пушат!"
В една мрачна, сива понеделнишка утрин камбанката дрънна колебливо и в "Трафик" влезе възрастен господин. Не беше особено висок, а пък и доста слаб, всъщност дори хилав. Макар костюмът и шапката да му стояха безупречно, изглеждаха като спасени от някакви стари времена. Дясната му ръка, с която бе обгърнал дръжката на бастуна, беше покрита със синкава плетеница от венички, а лявата се вдигна бързо за кратък поздрав, като малко след това изчезна в един от джобовете на сакото. Гърбът му беше леко приведен, главата изпъната напред.
Бялата му брада беше акуратно подстригана, носеше кръгли очила с черни рамки, зад които блещукащите му кафяви очи с изострено внимание заразглеждаха всичко наоколо. Но действително необичайното във вида на възрастния човек беше въздействието, което той оказа върху Ото Тръсниек. Той стана веднага след влизането му и се опита да застане възможно най-изправен, и то без патериците, с едната ръка подпрян на щанда. Един-единствен бърз страничен поглед накара и Франц да скочи и сега двамата стояха там като скован комитет по посрещането на този слаб възрастен господин.
– Добро утро, господин професор! – каза Ото Тръсниек, като незабележимо наместваше крака си. – "Вирджиния", както винаги, нали?
От досегашния си живот Франц отдавна бе разбрал едно: така наречените професори във Виена са като речните камъчета в Дунав. В някои квартали дори и към конските месари, и към разнасящите бира каруцари се обръщат с "господин професор". Но този път беше по-различно. Начинът, по който продавачът на вестници и цигари поздрави влезлия мъж, показа на Франц, че става дума за същински професор, честен и истински, такъв, който не размахва титлата си като камбана на врата на крава, за да получи заслуженото професорско признание.
– Да – рече възрастният мъж с кратко кимване, свали шапката от главата си и я сложи пред себе си на щанда. – Двайсет бройки. И "Нойе Фрайе Пресе", моля.
Говореше бавно и така тихо, че трудно се чуваше. При това едва си отваряше устата. Сякаш всяка отделна дума изискваше специално усилие, за да се промуши през зъбите му.
– Естествено, господин професор! – каза Ото Тръсниек и кимна към чирака си.
Франц взе кашонче с двайсет пури "Вирджиния" и вестника от рафта и ги постави на щанда, за да ги опакова в хартия. Усещаше върху себе си погледа на възрастния мъж, който сякаш внимателно проследяваше всяко движение.
– Това, между другото, е Францл – обясни Ото Тръсниек. – Родом от Залцкамергут и има още много да се учи.
Възрастният мъж протегна още малко главата си напред. С крайчетата на очите си Франц видя как бръчките по кожата му, която беше тънка като копринена хартия, се спуснаха над ръба на яката на ризата му.
– Залцкамергут – каза той със странно изкривяване на устата, което най-вероятно трябваше да представлява усмивка. – Много хубаво.
– От Атерзее! – кимна Франц. И поради неясни причини за първи път в живота си се почувства горд с тази странна дъждовна дупка, наречена роден край.
– Много хубаво – повтори професорът. После постави няколко монети на тезгяха, взе готовия пакет под мишница и се обърна да си ходи. С една крачка Франц се оказа до вратата, за да му я отвори. Възрастният господин му кимна и стъпи навън на улицата, където вятърът веднага разроши брадата му. Странно мирише, този възрастен мъж, помисли си Франц, на сапун, на лук, на пури и интересно, някак малко и на стърготини от трион.
– Кой беше този? – попита той, след като затвори вратата. Едва ли не трябваше да употреби усилие, за да се изправи от наведеното положение, което неволно беше заел.
– Това беше професор Зигмунд Фройд – каза Ото Тръсниек и със скърцане се отпусна обратно в стола си.
– Докторът на идиотите ли? – попита Франц с лек уплах в гласа.
Разбира се, че вече беше чувал за Зигмунд Фройд. Славата на професора междувременно беше стигнала не само до най-отдалечените места, но и до Залцкамергут, където беше разбудила предимно най-глупавите фантазии на местните. Говореше се за разни невероятни нагони, просташки вицове, виещи като вълци пациенти и преминаващи всякакви граници разголвания по време на частните приемни часове.
– Точно той – отговори Ото Тръсниек. – Но той може много повече от това да оправя черепите на богатите тъпаци.
Продавачът на вестници и цигари (превод Жанина Драгостинова, 232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Филмът Продавачът на вестници и цигари е в конкурсната програма на CineLibri 2019: 12 октомври – 20:00, Влайкова |
16 октомври – 18:15, Люмиер Лидл | 17 октомври – 20:30, Одеон
