"... а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души." – тези думи от романа Дървесна история на Ричард Пауърс някак убедително подсказват, че съществуването на света за Човека минава само през борбата за оцеляването и съхранението на... Природата. Борба, която Човекът и Природата водят помежду си от хилядолетия насам... В случая на романа Дървесна история (удостоен с Пулицър за художествена литература през 2019-а), Природата е спечелила на своя страна деветима герои (всеки със специално отношение към горите и най-вече към дърветата) – в откъса по-долу ви срещаме с двойката Рей и Дороти Бринкман, които отбелязват всяка своя годишнина със засаждането на дърво, защото може би са наясно, че хората, като дърветата (и като структурата на Дървесна история), си имат своите Корени, Ствол, Корона и Семена...
− НАПУСНИ МЕ – казва Рей Бринкман на своята съпруга по няколко пъти всяка седмица. Но тя не разбира съсирените бучки на речта му, или се прави, че не ги разбира. Той е най-щастлив през часовете на вечерните ѝ излизания. Всичките му надежди са свързани с мисълта, че тя е със своя приятел. Променена, говореща, изпитваща болка, плачеща в мрака на някоя далечна стая за всички неща, които ѝ липсват. И все пак в сутрините, когато влиза при него с обичайното Добро утро, Рей, как спа?, неволно изпитва своя жалък, парализиран вариант на радост.
Тя го храни и му пуска телевизора. На екрана дават новини, пътувания, човешко общуване – все напомняния за неща, които е притежавал цял живот, но не е успявал да оцени. Тази сутрин Сиатъл е във война. Става дума за бъдещето, за разпределянето на благосъстоянието в света. Водещите също звучат объркани. Делегати от десетки държави се опитват да влязат в конгресен център, а хиляди екзалтирани демонстранти отказват да ги допуснат. Младежи с пончота и камуфлажни панталони скачат върху покрива на горящ брониран автомобил. Други изтръгват пощенска кутия от бетонния ѝ постамент и трошат с нея витрината на банков салон, докато някаква жена им крещи отстрани. Под украсени с коледни лампички дървета, облечени в черно полицаи с каски на главите хвърлят гранати със сълзотворен газ по протестиращите. Рей Бринкман, който е прекарал две десетилетия на бойната линия в защита на авторското право и патентите, ликува всеки път, щом силите на реда обезвредят някой анархист. Но Рей Бринкман, когото бог е парализирал с едно движение на пръста, троши витрини и пали коли.
Тълпата се разпръсва, прегрупира се и настъпва отново. Фалангата от щитове се мъчи да я отблъсне. Организирано беззаконие вилнее около полицейските автомобили и барикади. После камерата улавя нещо удивително – стадо диви животни. Рога, бивни, размахани слонски уши – майсторски изработени маски, надянати върху главите на хлапета в прилепнали дрехи. Те падат на земята, преструват се на умрели, а после се надигат отново като в някой филм за зомбита.
В промененото съзнание на Рей изниква спомен и го кара да затвори очи от болка. Тези животински маски и пъстро боядисани трика са му познати. Вече ги е виждал, в нещо като снимка. Знае, че е невъзможно, но странното чувство остава. Той вика Дороти да угаси телевизора.
− Искаш ли да почетем? – пита тя, макар да не е нужно. Рей никога няма да откаже любимото си занимание. През годините почти са приключили "Стоте велики романа на всички времена" и той няма представа защо навремето художествената литература така го е отегчавала. Сега нищо не може с такава лекота да съкрати дългите часове до обяд. Той се вкопчва в най-дребните обрати в сюжета така, сякаш бъдещето на човечеството зависи от тях.
Произведенията се разклоняват, еволюират, разнолики като чинките на океански острови. Но всички споделят обща сърцевина, толкова очевидна, че минава за даденост. Във всяко от тях героите с техните страсти и страхове, ярости и терзания, примесени с удивителната способност да прощават, са единственото, което в крайна сметка има значение. Това е детинско вярване, не много по-зряло от вярването, че създателят на вселената ще седне да отмерва наказания за греховете като съдия във федерален съд. Човешко е да объркаш една увлекателна история с истински значима такава, както и да възприемеш живота просто като огромно същество на два крака. Но животът е далеч по-сложен от това, а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души. И все пак Рей се нуждае от доза измислици не по-малко от всеки друг. Героите, злодеите и техните похождения, които Дороти му сервира тази сутрин, са по-лесно смилаеми от действителността.
Те сякаш казват: Може и да не съм истински и нищо, което върша, да няма значение, но все пак съм прекосил времето и пространството, за да те навестя в твоето механично легло, да ти правя компания и да променя настроението ти.
След десетки хиляди страници те отново стигат до Толстой и вече почти са преполовили "Анна Каренина". Дороти пристъпва към четенето без следа от смущение или срам, без никакъв намек, че фикция и реалност са се слели в едно. За Рей това е огромна утеха, доказателство, че и най-лошото, което са си причинили един на друг, в крайна сметка е просто една история, която могат до прочетат заедно.
Постепенно клепачите му натежават и скоро той се просмуква в книгата, витае отстрани в полетата като незначителен герой, чиято съдба няма никакво значение за главните действащи лица. Събужда се от звука, който го е приспивал трийсет години – хъркането на жена му. Не му остава нищо, освен заниманието, запълващо по шест часа от всеки ден на новооткрития му живот – да гледа през прозореца към задния двор.
Един кълвач снове напред-назад по обагрения в златисто дъб и тъпче жълъди в хралупите. Две катерички се гонят в акробатични спирали по оголялата липа. Пълчища от малки черни буболечки напредват през тревата, подгонени от настъпващия студ. Някакъв храст цъфти с едри, жълти цветове, макар шумата му отдавна да е опадала. Истинско представление за един паралитик. Вятърът разнася клюки, а клоните на всички растения, посадени от семейство Бринкман по случай годишнините им, се клатят скандализирано. Във въздуха витае опасност, интрига, задават се епични събития. Смяната на сезоните, някога твърде бавна, за да се забележи, сега профучава вихрено край леглото му.
Дороти изхърква особено силно и се събужда.
− О, съжалявам, Рей, нямах намерение да те изоставям така.
Той няма как да ѝ каже, че никой и никога не може да бъде изоставен. Около тях се вихри гръмогласна, оглушителна, хаотична какофония, но тя не я чува, а Рей е неспособен да ѝ отвори ушите.
Питомните дворове са различни. Всеки див двор е див по своему.
Дървесна история (превод Деян Кючуков, корица Неда Ангелова, 536 стр, цена 30 лева) е в книжарниците
