My Mir

"Ирис" – крайморски хотел в Япония... като цветето ирис... или като името на богинята на дъгата в гръцката митология – да, в романа Хотел "Ирис" (откъсът по-долу) на Йоко Огава има много цветове и нюанси... почти като тези в дъгата... Като във всяка дъга на човешката душа има и дъжд, има и слънце; има и среща между 17-годишната Мари (от семейния хотел Ирис) и енигматичен преводач от руски; има го и уединения остров Ф и морския бриз, който навява у героите и лятна меланхолия, и сексуални фетиши, и страстни дилеми, и страх, и щастие, и... усещане за "смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни"...

Из Втора глава

– Ти дойде! – бяха първите думи на мъжа.

– Да – отговорих му аз.

Струваше ми се, че смущението му беше по-силно от радостта. Свеждаше очи към краката си, избягваше да отвръща на погледите ми. Без някакъв смисъл мачкаше края на вратовръзката си, търсейки припряно следващата дума, която не си бе подготвил предварително. Известно време стояхме там и слушахме акордеониста. Момчето беше облечено също както миналата седмица и бе застанало на същото място. Не можех да преценя дали и мелодията беше същата, но що се отнася до дрезгавите звуци, при тях не долових промяна.

В калъфа на акордеона нямаше почти никакви пари. Голямата стрелка на цветния часовник се придвижи до цифрата 5, направена от салвия.

– Какво ще кажеш, да повървим малко? – предложи преводачът и извади монета от джоба си. По иззвънтяването ѝ се уверихме, че тя е паднала в калъфа, след което тръгнахме.

Крайбрежната улица вече бе потопена в атмосферата на лятото. Всички ресторанти и кафенета наоколо бяха разтворили терасите си, количките за сладолед бяха подредени една до друга, по плажа бе започнало изграждането на душ кабини. Морето бе изпълнено с яхти, та чак очите да те заболят от ослепително ярката светлина, която се отразяваше в платната им.

Ала блясъкът на лятото не достигаше до мъжа. Той бе навлечен в костюм в тъмен нюанс, с вратовръзка с банален десен. Материята на очевидно дълго носените му дрехи се бе протрила, но добрата му стойка бе гордо съхранена.

Тръгнахме в посока, обратна на пристана за туристическите корабчета. Без да имаме ясна представа накъде сме се отправили, просто вървяхме по простиращия се пред нас път.

– Днес хотелът пълен ли е?

– О, не. Има само три резервации. Жалко, че точно в неделя пълният прилив е скрил крепостните стени...

– Да, наистина.

– Откога живеете на остров Ф.?

– Вече ще станат повече от двайсет години.

– И винаги ли сте живели сам?

– Да.

Разговорът вървеше на пресекулки, не успяваше да се развие в някаква определена посока. Мълчаливите паузи траеха много по-дълго. Именно във времето на мълчание ясно усещах до себе си тялото на преводача. Дали ще заобиколи някоя улична лампа, ще изтупа някое кончè, кацнало на гърдите му, или ще наведе глава, за да се изкашля, с крайчеца на окото си плътно следях всяко, дори и незначително помръдване на тялото му.

Предполагам, се дължеше на това, че нямах спомен да съм вървяла редом с някого. Баща ми бе починал рано, а майка ми винаги вървеше пред мен. Не бях имала нито приятели, нито гадже, с което да си приказвам и да се шляя из града. Затова и толкова се стеснявах, чувствайки топлината на тялото на човека до мен.

– Мислех си, че няма да дойдеш.

Бяхме вървели сякаш безкрайно и чак когато стигнахме до носа, седнахме на една пейка.

– Защо?

– Защото за едно седемнайсетгодишно момиче не би било особено забавно да прекара неделята със старец като мен.

– Ако съм у дома, ще ме ангажират с хотелските задължения. А освен това, как да откажа на човек, който се е почувствал толкова щастлив само от едно мое помахване на раздяла...

Истината бе, че не исках да си представям застиналата пред цветния часовник самотна фигура на преводача. Ако не бях откликнала на писмото, несъмнено щях да седя на рецепцията в очакване часовникът да прехвърли два часà и вероятно непрекъснато щях да мисля за мъжа. Не исках силуетът на този, който ме очакваше, да се припокрие със силуета на мъжа, останал сам на стълбищната площадка, изложен на любопитните погледи на гостите на хотела.

– Каква е онази Мари, която се появява в руския роман? – попитах аз.

– Тя е една изтънчена, интелигентна и красива жена. Умела е в ездата и плетенето на дантели. Имаше една фраза, която гласеше, че... прелестна е като венчелистче, окъпано в утринна роса...

– Така като гледам, сходството ни се изчерпва само с името...

– Мари е и влюбена. В учителя си по езда. И това е най-възвишената и изумителна любов, която може да съществува на този свят.

– Приликата ѝ с мен все повече и повече намалява.

– В мига, когато те зърнах в хотел "Ирис", веднага се сетих за онази Мари. Образът ѝ, който рисувах в съзнанието си, докато превеждах, много ми напомняше за теб. Затова бях и силно удивен, като научих, че се казваш Мари. Макар и да съществуват толкова други имена...

– Баща ми ме е кръстил така.

– Чудесно име. Отива ти.

Преводачът прекръстоса крака и, присвил очи, се загледа в морето. А аз се почувствах щастлива, все едно бях получила комплимент от баща си. Туристите, които идваха чак до носа, бяха малко и освен пейката, на която седяхме ние, всички останали бяха празни. Хълмът бе покрит с полски цветя, чиито стебла нежно се поклащаха при всяко съвсем леко подухване на вятъра. Оградената с парапет пешеходна пътека се виеше от подножието към върха, като отвсякъде се откриваше гледка към морето.

Крайбрежната алея, по която бяхме дошли, продължаваше от лявата ни страна. Останките от крепостните стени все така бяха погълнати от морето. В далечината се виждаха мъглявите очертания на остров Ф.

– Аз никога не съм чела какъвто и да било руски роман.

– Когато завърша превода, ти ще си първата, на която ще го покажа.

– Сигурно ще бъде прекалено труден за мен.

– Няма такова нещо. Историята сама ще те води, не е нужно да търсиш някакъв дълбок смисъл.

– Ако отида в библиотеката, мога ли да намеря книги, преведени от вас?

– Не, за съжаление... Ако трябва да съм честен, аз не съм преводач, на който издателствата възлагат превеждането на книги, с други думи, не съм истински преводач.

В моите очи дефиницията за преводач не представляваше някакъв проблем, но мъжът поклати глава, сякаш се извиняваше.

– В обсега на дейността ми попадат основно туристически пътеводители, търговски брошури, рубрики от списания. Също така реклами за лекарства, ръководства за употреба на електрически уреди, бизнес кореспонденция, рецепти от руската кухня – занимавам се все с такива, разнообразни неща, нямащи нищо общо с изкуството. Не че някой ми е поръчал да преведа романа, правя го единствено за собствено удоволствие.

– Струва ми се, че това е удивителна работа – по такъв начин вие придавате смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни.

– Никой досега не ми е казвал подобно нещо.

Неловкостта помежду ни малко по малко започна да се разпръсва. Докато му задавах въпроси, си позволявах от време на време да се вгледам в профила му. Той вече почти не мачкаше вратовръзката си. Стеснителността обаче изобщо не го напускаше. Макар и да бе свързано с благоприличието и дискретността му, това чувство го бе подчинило, пускайки дълбоки корени у него. Първо си помислих, че е заради инцидента в хотела, но тази история отдавна вече бе приключила. Дали казваше нещо, или насочваше поглед, съществото му сякаш се изпълваше със страх, че ако направи някаква погрешна стъпка, момичето пред него ще се разтроши на парчета. Беше ми странно от какво би могъл да се страхува човек на такава възраст.

Той отмахна една тревичка, паднала върху пейката, леко прибра кръстосаните си крака, за да не пречи на една бяла зелева пеперуда, насочила се към цветето до стъпалата му. Ръцете му бяха изпъстрени с петна, възелът на здраво пристегнатата вратовръзка бе наполовина потънал в бръчките на врата. Чертите на лицето му не блестяха с нещо особено, но ушите му бяха забележителни. Едно че имаха формата на остров Ф., ами и представляваха онази част от тялото му, която за пръв път прикова погледа ми.

– Нямате ли семейство? – попитах аз.

– Нямам – отвърна преводачът.

Той, така или иначе, не изглеждаше като човек, който има семейно огнище. Трудно ми бе да си представя атмосферата в дома, където е израснал, отношенията с родителите му, как ли изглежда къщата, намираща се на остров Ф.

Струваше ми се, че независимо от хода на времето, изведнъж се бе появил от някое отдалечено място направо на стълбищната площадка в хотел "Ирис".

Хотел "Ирис" (превод Маргарита Укегава, 176 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Октомври може и да бъде месец на Жан-Жак Ано – все пак, френският режисьор е роден на 1 октомври преди 77 години... през октомври са излизали на екран и едни от най-обичаните негови филми като Името на розата и Мечката... през октомври, преди 2 години, се появява и неговата автобиография (написана в тандем с Мари-Франсоаз Льоклер) Един живот за киното... през октомври Ано ще бъде почетен председател на журито на фестивала CineLibri 2020, а Един живот за киното ще има своята премиера у нас, но сега най-добре самият Жан-Жак да ви разкаже историята за...

Романът за розата

През ноември 1981 година Клод Бери изгледа Война за огъня, който предстоеше да излезе по екраните шест седмици по-късно. Веднага след прожекцията ми се обади. Оказа се, че отново съм негов любимец, че съм намерил място в историята на киното, че филмът бил необикновен, с една дума – класика. Заключението му беше кратко: "Мини утре през моя кабинет да ти подпиша чек. Имаш картбланш да правиш каквото намериш за добре".

На другия ден, с чек в ръка, отидох при Жерар Брак, с когото имах желание да работя отново. В главата ми се въртеше една идея, но тя беше прекалено шантава и тъкмо затова Жерар я хареса: след като вече бяхме успели да се отъждествим с нашите далечни предци, защо да не отидем още по-далеч и да влезем в кожата на животно? Още не бях приключил, когато той започна да рови в библиотечния шкаф и измъкна "Гризли" от Джеймс Оливър Кърууд – книга, която го бе очаровала в детството му. Препрочете я, после ми я даде и на мен романът страшно ми хареса, но поставих едно условие: ще възприемем гледната точка на животното, а не на хората, както е при Кърууд.

Няколко седмици по-късно, след като заедно с Жерар бяхме постигнали известна яснота, се явих при Клод Бери с лист хартия, на който беше нахвърлян нашият сюжет: "Малко сиротно мече, голям самотен мечок, двама ловци в гората. Гледната точка на мечето". Кратко и ясно. Клод беше възхитен: "Гениално, универсално и няма да струва скъпо". Наложи се да го поправя, че ще струва ужасно скъпо. Той обаче не ми повярва и ми даде зелена светлина. Филмът щеше да се нарича просто Мечката. Жерар се зае с написването на сценария, а аз продължих с промоцията на Война за огъня.

Средновековно криминале

През пролетта на 1982 г. прекарах няколко дни в Гваделупа по повод откриването на киносалон. Там прочетох в "Монд" хвалебствена статия за "Името на розата" – роман, публикуван в Италия в края на 1980 г., който от 70 седмици не слизаше от списъка на най-продаваните книги. С френския превод се бе заело издателство "Grasset". Признавам, че не бях чел нищо от Умберто Еко – семиолог, който преподаваше в Болонския университет и пред чиито есета и теории се прекланяха мнозина интелектуалци. Самият факт, че бе решил да разположи действието на криминален роман в манастир през 1327 г., ме изпълни с възторг. Отново се върнах към детинската ми възхита от средновековното изкуство, към университетските лекции по средновековна история, към абонамента ми за сп. "Зодиак", издавано от монасите в манастира "Пиер ки вир". Допълнително бях въодушевен от факта, че интригата се върти около "Поетиката" на Аристотел, написана през 335 г. преди Христа и посветена на трагедията, на епопеята и на подражанието. Знаех отлично, че Еко говори за изгубена или въобще ненаписана книга, спомената от Аристотел в първата част, която е била или е трябвало да бъде посветена на комедията и на смеха, но именно в това се състоеше гениалната идея на италианеца. Той си представя, че екземпляр от тази книга е достигнал до нашето Средновековие и е бил унищожен по време на пожар в бенедиктински манастир, разположен някъде между Прованс и Лигурия. Кой би могъл да му противоречи? Още повече, че той представя тази книга като забранена, защото смехът е недопустим, и като фатална, защото страниците ѝ са отровни и който я чете, умира.

Разсъждения за смеха

Бях привлечен от възможността хората да се избиват взаимно заради трактат, посветен на смеха. Защо с такова ожесточение бива забраняван смехът? Защото е разрушителен. Той заличава страха от дявола, от смъртта и от Страшния съд, като поражда най-голямото зло – богохулството. Да се смееш, означава да преодолееш страха от Бога, който е една от съставните части от вярата – за съжаление все още актуална позиция при фундаменталистите от всякакви разновидности. В "Името на розата" има учени спорове по този въпрос между разследващия, твърде разумния францисканец Уилям от Баскервил, и преподобния Хорхе от Бургос – догматичен сляп монах, пазител на манастирската библиотека. Последният е наречен така в знак на почит към аржентинския писател Хорхе Борхес, директор на библиотеката в Буенос Айрес, починал сляп, без при това да се правят повече паралели между двамата, защото Еко изпитваше искрено възхищение към Борхес.

Уилям твърди, че смехът е присъщ на човека и че може да лекува, Хорхе отвръща, че той е източник на съмнения и че Христос не се е смял, защото в никой от свещените текстове не се твърди подобно нещо. На което получава отговор, че в никой от тези текстове не пише, че не се е смял. В крайна сметка според Хорхе престъпен е не смехът сам по себе си, тази "наслада за простолюдието", а фактът, че е въздигнат в ранг на изкуство и става обект на философия и коварна теология. Според неговата мракобесна гледна точка знанието трябва да си остане "едно непрекъснато, възвишено повторение". За него е недопустимо знанието да има напредък, развитие във времето. Опасността идва от Аристотел, наречен Философ, чиито писания, преоткрити през XII в., водят до преосмисляне на християнството и проправят пътя на безчестието, свободата на тълкуване, въплътена от Уилям. Ето защо не бива да има колебание: книгата за смеха трябва да си остане скрита. Независимо на каква цена, включително убийства. Обадих се на скъпия Ален Годар, за да вземе екземпляри на книгата от "Grasset" и незабавно да я прочете. Той изпълни заръката и на 100-ната страница ми се обади, за да ми каже: "Връщай се веднага".

Съкратих престоя си. На страница 200 се свързах с моя агент Жан-Луи Ливи: "В момента чета невероятна книга. Опитай се да разбереш кой държи правата". На страница 300 той ме потърси, за да ми каже: "Престани да четеш. Няма да стане". Аз обаче продължих. "Кой държи правата?" – "RAI (италианската телевизия). Не желаят да ги отстъпят." На страница 400 отново потърсих Жан-Луи: "Уреди ми среща с RAI, както и с Умберто Еко". На страница 450 двете срещи бяха уредени.

Взех самолета за Рим, където бях приет от директора на RAI. Заявих му, че ще бъда кратък и че искам да му задам само един въпрос: "Кой е режисьор на Името на розата?". Още нищо не било решено, книгата се оказала много сложна. "Значи това ще бъда аз." Трябва да съм бил луд, защото вече се бяха свързали с престижни режисьори като Антониони, Ферери и Скола, но това научих едва по-късно.

Да съблазниш Умберто

Успоредно проведох операция по съблазняване на Умберто Еко. Веднага му обясних ситуацията: "Имам намерение да ви съблазня, защото съм дълбоко убеден, че тази книга е била написана за мен. Една от моите лели се омъжи за човек, който отначало не ѝ харесваше, но който в продължение на една година всяка сутрин оставяше една роза пред нейната врата. Накрая тя отстъпи. Смятам да подходя по същия начин към вас".

Това въведение беше доста дръзко, но Еко вече ми беше изпратил знак, който сметнах за благоприятен. Имахме среща във фоайето на един хотел в Сен Жермен де Пре, където той се появи с лула в уста, а на главата с каскет с две козирки и вдигнати наушници, наречен шапка "Шерлок Холмс". Пряк намек за неговата книга, чиито главни герои – Уилям и неговият секретар Адсон, носят имена, напомнящи творчеството на Конан Дойл, автора на "Баскервилското куче". Та нали Адсон е умалително на Уотсън, онзи от "елементарно, драги ми Уотсън"?

Първата наша среща беше едновременно забавна и сърдечна. Особено като се има предвид, че той имаше сериозни съмнения: откъде-накъде режисьор на филм за варвари, които не говорят нито един от известните езици, ще се интересува от роман, чийто автор е семиолог? А всъщност мен ме интересуваше именно онова, което липсваше във Война за огъня – обратната страна на медала. След като се бях опитал да изразя всичко чрез поведението и интонацията на персонажите, желанието ми беше да играя върху смисъла на думите с персонажи, които контролират жестовете си, крият ръце в ръкавите на расото и свеждат очи, така че да не издадат с поглед истинските си намерения.

Сетне заговорихме за вербалния и визуалния език, за думите, които разтварят вратите пред вцепеняващи фантазми и картини, за нуждата от изграждане на един хомогенен свят, макар и не реалистичен, за да може читателят или зрителят да възприеме гледната точка на автора. Романът, обяснява той в "Постскриптум към "Името на розата", почива върху постулата, "че читателят приема за вярно или поне за възможно онова, което му се разказва. С други думи, ако човек си каже, че Червената шапчица не съществува и че вълците не могат да говорят, той спира да чете. Същото се отнася и за "Името на розата": авторът е трябвало да накара читателя да повярва в съществуването на манастир, в който се извършват престъпления, и е постигнал това, изграждайки един свят с изключителна прецизност и ерудиция.

Много бързо разбрах, че ще трябва да възприема същия подход, и приключих изказването си, заявявайки му, че ще са ми нужни отговори на безброй въпроси. Например: "Как са били обути францисканците? И изобщо дали са били обути? Вие не уточнявате това, а аз трябва да го науча. Какъв цвят са били свинете? Розови или черни? По онова време монасите носели ли са бради? Какъв е точният размер на тонзурата у бенедиктинците?". Той ми отвърна с усмивка, че няма представа и затова е прескочил тази подробност. Свобода, която киното не позволява: тонзурата трябва да бъде показана. Добавих, че дори за 6-часов сериал телевизията не разполага със средства да направи съответните проучвания, докато самият аз ще получа милиони долари за двучасов филм – твърдение от моя страна, което в този момент беше доста самонадеяно.

Битката за правата

Романът излезе във Франция през април 1982 г. През май бях включен в журито на фестивала в Кан, председателствано тази година от Джорджо Стрелер. Незабравим спомен! Бях заедно с Габриел Гарсия Маркес, Сидни Лъмет и Сузо Чеки Д'Амико, сценаристката на Висконти! Срещнах се с Жерар Лебовиси, основател на агенция "Артмедия", станала най-голямата в Европа. Наскоро я беше напуснал, за да създаде ААА (Асоциирани Актьори Автори) – продуцентска и разпространителска компания. С въодушевление му говорих за "Името на розата". Не беше я чел, но обеща да я прочете, свърза се с RAI и не след дълго реши да продуцира филма.

Клод Бери прие спокойно новината, защото през онази пролет правата все още бяха блокирани, а Жерар Брак работеше върху сценария на Мечката. Днес съм убеден, че Лебовиси не е бил особено очарован от романа, но е искал да ме прибере в своя периметър, разчитайки, че ще си поблъскам главата в сюжета и ще се откажа, а след това той ще го възложи на друг. През цялото лято редувах работата върху Мечката с Жерар Брак и четенето на всевъзможни трудове върху Средновековието. През септември имах уговорена вечеря с Умберто в Милано и исках дотогава да направя достатъчно убедителни моите аргументи. По време на решителната среща, състояла се на 30 октомври, получихме правата за екранизация срещу, доколкото си спомням, 50 000 тогавашни франка. Няколко седмици по-късно щяха да предложат на Лебовиси да ги закупи за един милион долара. Междувременно книгата беше започнала главозамайващия си възход. Награда "Медиси" за чуждестранна творба, огромни тиражи и множество преводи. Спомням си едно удивително преживяване у Умберто. Наскоро романът беше излязъл в Германия. Телефонът звъни и вдига жена му, която е от немски произход. Чуват я да казва: "9000, добре. Не, не е възможно! 90 000!". Затваря телефона: "Умберто, няма да повярваш. За един уикенд са продадени 90 000 екземпляра!". Сетне добавя: Troppo successo... Прекалено голям успех. Струва си да се замисли човек!

Радвах се за тях, но за мен това бе същинска катастрофа: държах в ръцете си бомба, готова да избухне всеки момент. До този момент се бях сблъскал с трудности по екранизацията на един забележителен роман, но все пак за посветени, докато сега ставаше въпрос за "литературен феномен", по определението, дадено от "Ню Йорк Таймс" – световен бестселър, въздигнат на пиедестал: всеки, който би се осмелил да посегне към него, щеше незабавно да бъде застрелян на място. Спомням си карикатура, публикувана в "Ню Йоркър". На нея има две кози. Първата дъвче филмова лента, която издърпва от голяма кръгла кутия, и казва: "Филмът не е кой знае какъв". А другата отговаря: "Вярно. Аз предпочитам книгата". Ето какво ми предстоеше да чувам от онези, които си я бяха купили, и дори без да са я чели, щяха да твърдят, че филмът не струва колкото нея. Може би беше по-разумно да се откажа навреме и да успокоя моя продуцент, който само това чакаше. Но нямаше да го направя, вече бях стигнал прекалено далече.

Един живот за киното (превод Владимир Атанасов, Георги Ангелов, Красимир Петров, 552 стр, 28 лева) е в книжарниците

Жан-Жак Ано е почетен председател на журито на фестивала CineLibri 2020, а премиерата на Един живот за киното e на 24 октомври в кино Люмиер Лидл | церемония по награждаване, 19:00

Филмът Любовникът е в програмата на CineLibri 2020 | 24 октомври, Люмиер Лидл, 19:00 | 21 октомври, Френски институт, 18:30 | 25 октомври, Евросинема, 17:30 | 28 октомври, Casa Libri, 18:00 | 7 ноември, Културен център G8, 18:00