My Mir
Литература
Литература (341)
"Основан е само най-общо върху шедьовъра на Сервантес, нали?... Ти също ми се струваш доста общо основан на самия себе си." – тези думи принадлежат на Кишот (откъсът по-долу), най-новият роман на Салман Рушди, и фриволно (но точно) описват както сюжета на тази сатира на съвременното общество, така и отношението на самия Рушди към него... Да, авантюрите на Кишот в дигиталния (реално/нереален) свят са основани най-общо на емблематичния образ на дон Кихот, както героите на тази "история в историята" са основани също най-общо на произхода на самия Салман Рушди – и Сам Дюшан, авторът на посредствени шпионски романи, и неговия персонаж, търговският пътник Исмаил Смайл, (измислил себе си като Кишот) са индийци в Америка, а възлюбената на Кишот дори носи името Салма Р. (екс-Боливуд звезда и настояща телевизионна прима) – да, ирония с висока резолюция основана най-общо както върху инициали, места и литературни случки, така и върху разпадащи се на мегапиксели вятърни мелници, защото "всичко може да се случи" в епохата на светодиодния свят, нали...
Решено беше. Той стана от леглото – по-рязко от обикновено, облечен с раираната си пижама, и плесна с ръце. Да! Точно това прозвище щеше да използва в писмата си. Щеше да бъде нейният находчив храбрец, нейният Кишот. Щеше да бъде за нея като Артур за Гуиневир, "и въобще... достоен рицар", както пише в пролога на "Кентърбърийски разкази" на Чосър.
Напомни си, че живеем в епоха, когато всичко може да се случи, според твърдението на мнозина по телевизията и в чудати видеоклипове на хора, докато се реят в киберпространството, и този факт придаде нови технологични дълбини на неговата пристрастеност. Вече нямаше правила. В епохата, когато всичко може да се случи... ами можеше да се случи всичко. Стари приятели можеха да станат нови врагове, а заклети врагове можеха да станат най-добри приятели и дори любовници. Вече не беше възможно да се прогнозират времето, нито вероятността от избухване на война, нито резултатите от изборите. Жена можеше да се влюби в прасе или мъж да заживее със сова.
Възможно бе красавица да заспи и когато се пробуди след целувката, да говори на друг език и на този език да се окаже съвсем различна личност. Потоп можеше да разруши града ти. Торнадо да отнесе дома ти в далечни земи, а когато се приземи, къщата ти току-виж премазала някоя вещица. Възможно бе престъпници да стават царе, а царете да бъдат разобличени като престъпници. Мъж можеше да открие, че жената, с която живее, е извънбрачно дете на собствения му баща. Или цели народи да се хвърлят от някоя канара като гъмжило леминги. Възможно бе мъже с грозна коса да стават президенти. Или водата да се изчерпи. Или жена да роди бебе, което да се окаже прероден бог. Думите можеха да губят значенията си и да придобиват нови. Можеше да настъпи краят на света, както бе започнал да предрича най-малко един изтъкнат и предприемчив учен. Свършекът щеше да е обгърнат в зловоние. И една телевизионна звезда можеше като по чудо да откликне на любовта на един стар глупак и той да пожъне невероятен романтичен триумф, който да компенсира дългия му невзрачен живот и да го снабди най-сетне с величаво сияние.
Епохалното си решение Кишот взе в "Ред Рууф Ин" в град Галъп, щата Ню Мексико (нас. 21 678). Търговският пътник гледаше с желание и завист историческия хотел "Ел Ранчо" в Галъп, където в апогея на уестърните бяха отсядали филмови звезди като Джон Уейн, Хъмфри Богарт, Катрин Хепбърн и Мей Уест. Той не можеше да си позволи да плаща цените в "Ел Ранчо", затова отиде с колата до по-скромния "Ред Рууф", който идеално го устройваше. Беше привикнал да приема съдбата си, без да се оплаква. Сутринта, когато се събуди с ярката си нова самоличност, телевизорът работеше – беше забравил да го изключи, преди да заспи – и синоптикът от канал KOB-4 Стийв Стакър беше в ефир заедно със своя Парад от питомци, в който участваха прочутите кучета метеоролози Радар, Рез, Скийки и Тъфи. Следователно беше петък и новокръстеният господин Кишот (той не смяташе, че е спечелил или заслужава почетното "дон"), въодушевен от своята прясно-прясно придобита решимост поради отворилия се пред него поръсен с цветя път към любовта, преливаше от вълнение, макар да беше изморен, след като цяла седмица беше посещавал местни лекари в Албъкърки и на други места. Предния ден беше прекарал в Християнския здравен център "Рихобът Маккинли", "Уестърн Ню Мексико Медикъл Груп" и Индианския здравен център "Галъп", където лекуваха значителното местно индианско население на града от племената навахо, хопи и зуни. Продажбите му бяха чудесни въпреки озадачените гримаси и смутения смях, с които бяха посрещали веселите му намеци, че скоро ще замине на почивка в Ню Йорк (нас. 8 550 405 души) с новата си приятелка, много известна дама, царица на телевизионно предаване, което не е за изпускане. Не погледнаха с добро око и на остроумната забележка, която беше изръсил в индианския здравен център: "Всъщност и аз съм индианец! Обаче индийски, с точка, не с перо! Затова ми е много приятно, че съм тук, на индианска земя".
Той вече нямаше постоянен дом. Пътят беше неговият дом, автомобилът беше дневната му, багажникът му беше гардероб, а мотелите "Ред Рууфс Ин", "Мотел 6", "Дейс Ин" и други места за настаняване му подсигуряваха легло и телевизия. Той предпочиташе места с поне няколко платени канала, но ако нямаше, се задоволяваше и с обичайната телевизия. В онази конкретна сутрин обаче нашият човек нямаше време за местния синоптик и за неговите осиновени животинки. Искаше да поговори с приятелите си за любов и за търсенето на любов, което се канеше да предприеме. Всъщност вече почти не му бяха останали приятели. Имаше един богат братовчед, работодател и закрилник, д-р Р. К. Смайл, и съпругата му Хепи, но и с двамата не прекарваше никакво време за разлика от служителите на рецепцията в някои мотели, които често посещаваше. Имаше няколко човека, пръснати из цялата страна и по земното кълбо, които може би все още питаеха към него чувства, подобни на приятелство. И най-вече имаше една жена в Ню Йорк (тя определяше себе си като "жената батут"), която може би отново щеше да му се усмихне, ако той извади късмет и тя приеме извиненията му. (Той съзнаваше или си въобразяваше, че съзнава, необходимостта да поднесе извинения, но помнеше само отчасти защо и на моменти смяташе, че може би увредената му памет е обърнала всичко наопаки и че всъщност тя трябва да се извини на него.) Той обаче нямаше своя обществена прослойка, нямаше кохорта, нямаше своя банда, нямаше истински приятели, защото отдавна беше изоставил светската суета. На страницата си във фейсбук се беше сприятелил или беше избран за приятел от малка и все по-оредяваща група търговски пътници като самия него, самотници, самохвалковци, ексхибиционисти и сластолюбиви жени, които се държаха толкова еротично, колкото позволяваха донякъде пуританските правила на социалните медии. Когато Кишот въодушевено сподели намерението си във фейсбук, всичките му приятели в кавички тутакси прозряха истинската му същност – вятърничав план на границата на лудостта – и се опитаха за негово собствено добро да го убедят да не преследва и тормози госпожица Салма Р. В отговор на неговата публикация се появиха намръщени емоджита и битмоджита, които му размахваха укорително пръст, имаше и гифове на самата Салма Р., присвила очи, изплезила език и въртяща показалец до дясното си слепоочие, които вкупом образуваха универсално разпознаваеми жестове, целящи да покажат на някого, че е "тралала". Той обаче не се разубеди.
Като цяло такива истории не завършват добре.
*
В младостта си – която беше достатъчно далече в миналото, та спомените му за нея да бъдат ясни – той беше скиталец по душа, не просто търговски пътник, какъвто стана впоследствие, беше пътешествал надлъж и нашир просто за да види каквото успее – от нос Хорн и Огнената земя – края на Земята, където светът губи цветовете си, а хората и нещата съществуват само в черно и бяло, до източните пустини на Иран, от град Бам и неговите пълчища от хлебарки до дивия граничен град Захедан в приключилата вече епоха на шаха, от Залива на акулите в Австралия, където беше плувал сантиментално сред делфините, до мащабната миграция на антилопите гну в непонятните простори на долината в Серенгети. Беше празнувал Холи с говорещите бходжпури потомци на индийски наемни работници на остров Мавриций, беше отбелязвал и Курбан байрам с тъкачи на шалове във високопланинското село Ару близо до ледника Колахои в Кашмир. В началото на средната му възраст споменатото Вътрешно събитие промени всичко. Когато се опомни след събитието, той беше изгубил изцяло личните си амбиции и любопитството си, големите градове го потискаха и Кишот копнееше само за анонимност и самота.
Освен това беше развил силен страх от летене. Помнеше един свой сън, в който първо падаше, после се давеше, затова беше убеден, че полетите със самолет са най-нелепата фантазия и измама, които хората, под чийто контрол се намира светът, се опитват да втълпят на невинните мъже и жени като него. Ако някой самолет изпълнеше полета си и пътниците му достигнеха благополучно местоназначението си, това според него се дължеше просто на късмет. Нищо не доказваше. Той не искаше да загине, като падне от небето във вода (като в съня си) или на сушата (което щеше да бъде още по-неудобно), затова реши, че ако боговете на доброто здраве му помогнат да оцелее някак, никога повече няма да се качи в някой от онези чудовищно тежки съсъди, които обещават да го издигнат на девет хиляди метра или да се движат над земята. Кишот наистина се възстанови, макар да провлачваше крак, а след това пътува само по суша. Понякога обмисляше дали да не предприеме морско пътешествие покрай американския бряг до Бразилия или до Аржентина, или през Атлантическия океан до Европа, но така и не го организира, а в последно време неблагонадеждното му здраве и крехката му банкова сметка сигурно нямаше да издържат напрежението от такова пътуване. Затова той стана изцяло сухопътно създание и такъв щеше да си остане.
В стара раница, старателно увити с тънка мека хартия и найлон с въздушни балончета, той носеше различни средноголеми предмети, които беше събирал по време на странстванията си: редимейд излъскан китайски камък, чиито линии приличаха на пейзаж от гористи хълмове, забулени в мъгла, подобна на Буда глава от Гандхара, вдигната дървена камбоджанска ръка със символа на мира в средата на дланта, два звездовидни кристала – един голям и един малък, викториански медальон, в който той беше пъхнал снимка на родителите си, три други снимки, изобразяващи сцена от детство в далечен тропически град, месингово ножче за пури от епохата на крал Едуард с формата на острозъб дракон, индийски кибрит "Чита Бранд" с изображение на търсещ плячка гепард, миниатюрен папуняк от мрамор и китайско ветрило. Кишот благоговееше пред тези тринайсет предмета. Когато се прибереше вечер в стаята си, двайсетина минути ги подреждаше старателно. Трябваше да бъдат разположени по точно определен начин един спрямо друг – чувстваше се у дома едва след като остане доволен от подредбата. Знаеше, че докато тези свещени предмети не бъдат поставени на точните места, животът му ще бъде лишен от равновесие и самият той може да стане жертва на паника, инерция и накрая дори смърт. Тези предмети бяха самият живот. Докато бяха с него, пътят не го плашеше, а беше неговото специално място. Провървя му, че въпросното Вътрешно събитие не го превърна в пълен идиот като онзи препъващ се тип с увреден мозък, когото видя веднъж и който беше способен да върши само най-простички неща, например да събира нападали листа в парка. Кишот работеше като търговски пътник от много години и продаваше лекарства, въпреки че беше преминал пенсионната възраст и въпреки своята вече нестабилна, непредсказуемо капризна, все по-непостоянна и инатливо маниакална умствена нагласа, но работата си дължеше на благоволението на гореспоменатия свой заможен братовчед д-р Р. К. Смайл, лекар и успял предприемач, който, след като гледа по телевизията "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър, не желаеше да уволни своя роднина, защото се опасяваше, че така ще ускори кончината на стария клетник.
Фармацевтичният бизнес на д-р Смайл, неизменно доходоносен, неотдавна го беше направил милиардер, защото лабораториите му в Джорджия бяха усъвършенствали впръскването под езика на болкоуспокояващия фентанилов спрей. Впръскването на силен опиоид под езика носеше по-бързо облекчение на болните от рак в терминален стадий, които страдаха от така наречената от медицинските специалисти "пробивна болка". Пробивната болка е нетърпима. Новият спрей я правеше поносима поне за един час. Мигновеният успех на лекарството, патентовано под търговското название "Ин Смайл", даде на д-р Р. К. Смайл възможността да си позволи лукса да поддържа възрастния си роднина без оглед на неговата продуктивност в работата. Странно, но се оказа, че пропадането на Кишот към лудостта – която съгласно една от дефинициите е неспособността да отличаваш "какво е така" от "какво не е така" – за известно време не повлия материално на неговата способност да изпълнява служебните си задължения. Всъщност състоянието му се оказа предимство, което му позволяваше с безусловна искреност да представя убедително съмнителните качества на много от продуктите на компанията, защото с цялото си сърце вярваше в рекламираната им ефикасност и в превъзходството им над всички техни конкуренти, въпреки че рекламните кампании бяха безспорно тенденциозни, продуктите нерядко не бяха по-добри от много сходни на тях от други марки, а в някои случаи дори бяха категорично под пазарното ниво. Поради своята неувереност в това къде се намира границата между истината и лъжата и благодарение на личното си обаяние и приятни обноски Кишот вдъхваше доверие и се доказа като идеалния търговец за стоката на братовчед си.
Кишот (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 472 стр, цена 24 лева) е в книжарниците
Предвид стотиците клишета и нонсенс цитати за Свободата, които ще чуете (и видите) през тези празнични дни, нека погледнем по-философски към Нея, Свободата – така както го прави философът Боян Манчев в своята актуална книга Свобода въпреки всичко, том I | Свръхкритика и модална онтология – детайлен (по-долу ви очакват два откъса) и свръхкритически поглед през/чрез емблематичната Критика на чистия разум на Имануел Кант, в който понятията за Свобода не само се заиграват със съждения като "Възможността на свободата предполага необходимостта на борбата.", но и намират пресечни точки с така наречената звездопис на визуалния артист Биниа Верли в творбата ù Sternenschrift...
Необходимостта е зло, но няма необходимост да се живее под властта на необходимостта.
Най-големият плод на самодостатъчността е свободата.
Епикур
Увод
ФИЛОСОФИЯ И СВОБОДА
Тази книга поставя проблема за свободата като практически философски проблем. Е ли свободата условие на самото съществуване или тя е, напротив, единствено негов утопичен хоризонт? Ако свободата е условие на съществуването, то как можем изобщо да я познаем? Как това условие би могло да се отличи от фоновия шум на съществуването? Тоест, е ли тя битие – но ако е битие, как се изпитва битието? Как се изпитва свободата? А ако свободата е обратното на необходимото условие на съществуването – необходимостта, ако тя следователно е само утопичен хоризонт, как изобщо е възможно нейното въобразяване? Можем ли изобщо да я въобразим? Възможно ли е устремяването към този хоризонт? Възможно ли е то да има практически последствия? А възможно ли е едно устремяване, едно движение да няма практически последствия върху изходната си ситуация?
Какво е свободата? Какво е свободата в практически, тоест екзистенциален смисъл? Какво е свободата във философски смисъл? Има ли свободата друг смисъл освен философски? Има ли свободата друга форма на съществуване освен екзистенциална? С други думи, категория на съществуването или категория на битието е тя? Необходимо ли е една философия на субекта или една онтология да започне с понятието за свобода? Могат ли те да не започнат с това понятие като хоризонт, тоест като условие? Възможно ли е да се заличи противопоставеността между въпроса, отнесен до битието, и този, отнесен до съществуването, под формата на една онтология на съществуването – онтология, чиято възможност е необходимостта на порядъка на свободата? Ако обаче това е необходимо условие, то свободата необходимост ли е? Ако е необходимост, то е ли това свобода? Свободата свободен избор ли е или съдба?
-----------------
Първа глава, Заключение
Свръхкритическата задача
Нека след този световъртежен преход през архитектоничната втора природа на Кантовата република на Разума, в която, оказа се, протичат динамични процеси, раздвижващи почвата под краката подобно на облачните масиви и фигурите на съзвездията, насечени от орфееви комети; където сякаш неподозирана инобитийна другост превръща сградата в подвижно устройство, в автоматична конструкция, или втори организъм; нека сега, замаяни от тази органична архитектоника или фантастично мироздание, успокоим дъх и се опитаме да обобщим видяното през пътя, пресичащ бездните към хоризонта на един непознат и главозамайващ свят.
Обобщението ми ще се структурира около три свръхкритически предложения:
(Т:) Основната задача на Кантовата философия е не да разкрие условията на познанието (докса, която историята на философията е автоматизирала до безсъдържателност), а да осигури възможността за свободна каузалност. Не друго, а именно опитът за "отцепване" на републиката на свободата от механичното царство на необходимостта – царството на детерминизма – е истинската Коперникова революция на Кант.
Опитът за отцепване неизбежно води до разцепване на два порядъка – порядък на необходимостта и порядък на свободата, несводими един към друг. Оттам и дихотомичната, всъщност двуядрена архитектоника на цялата философия на Кант: разцепването на разсъдък и разум, на феномен и ноумен, на знание (за законите) и воля / желание (за свобода: тоест, според превъзмогващия синтез: за (съз)даване на закон на свободата). Законът, моралната максима, е висша изява на свободата; да си припомним, без дълга свободата е празна и несъстоятелна. Задачата на дълга е да даде тяло на свободата, да я въплъти.
Свобода въпреки всичко | Свръхкритика и модална онтология (534 стр, художествено оформление Боян Манчев/Биниа Верли/strx, цена 25 лева) е в Български книжици
Представянето на Свобода въпреки всичко ще се случи на:
17 март | Първо студио на БНР Пловдив, 19:30
2 юни | 18:00, Гьоте Институт
Лекцията Изкуството и неговата сянка: Танцът на мрака и революцията на тялото на Боян Манчев е на 21 април | Първо студио на БНР Пловдив, 18:00
"Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради..." – да, всички знаем причината за "домашния арест" на Исабел Алиенде, защото и ние преживяхме същото... Всички знаем и че Алиенде е сред най-изкусните портретисти и изповедници на женската Душа, затова и новата ù книга На жените с обич е посветена на... "най-важната революция на двайсети век" – да, Исабел (като дъщеря и майка) говори за феминизма, за начините, по които да се определиш "като жена по свой начин, по свои правила, опипом, като слепец"...
За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици
"Ще бъдеш обект на много нападки и ще платиш висока цена за идеите си", предупреждаваше ме загрижено майка ми. С моя характер никога нямало да си намеря мъж, а да останеш стара мома, беше най-страшната участ; този етикет се лепваше горе-долу от двайсет и петата година нататък. Не биваше да се помайваме. Стараехме се да оплетем в мрежите си някое момче и набързо да се венчаем, преди някоя друга хитруша да се е уредила с добра партия. "Аз също ненавиждам мачизма, Исабел, но светът е такъв, какво да се прави, винаги е било така", убеждаваше ме Панчита. Аз четях съвестно и от книгите бях научила, че светът постоянно се променя и човечеството еволюира, но че промените не идват сами, а се постигат с много битки.
Аз съм нетърпелив човек; сега разбирам, че се стремях да инжектирам феминизъм на майка ми против волята ѝ, без да съобразявам, че тя е от друга епоха. Принадлежа към поколението на преход между нашите майки и нашите дъщери и внучки, което измисли и тласна напред най-важната революция на двайсети век. Би могло да се твърди, че Руската революция от 1917 г. е била най-значимата, но пък тази на феминизма е по-дълбока и по-трайна, засяга половината човечество, обхванала е и е докоснала милиони човешки същества и е най-голямата надежда, че цивилизацията, в която живеем, може да бъде заменена от друга, по-развита. Това привличаше и плашеше майка ми. Тя бе отгледана с друга от аксиомите на моя дядо Агустин: по-добре познато зло, отколкото непознато добро.
Може би съм създала у вас впечатлението, че майка ми е била една от конвенционалните матрони, типични за нейната социална среда и поколение. Не беше такава. Панчита излизаше от обичайния калъп на дамите от нейната среда. Боеше се за мен, но не от прекомерно благочестие или старомодност, а защото много ме обичаше и изхождаше от личния си опит. Убедена съм, че неволно точно тя е посяла у мен семето на бунта. Разликата между двете ни е, че тя не бе имала възможността да живее така, както е искала – на село, заобиколена от животни, рисувайки и разхождайки се по хълмовете, – а се огъна пред желанията на своя съпруг, който понякога сменяше дипломатическите дестинации без дори да я попита, и ѝ наложи градски и обществен живот. Любовта им беше дълга, но конфликтна, между другото и заради неговата професия, чиито условности противоречаха на нейната чувствителност. Затова пък аз станах независима от най-ранна младост.
Панчита е родена двайсет години преди мен и не бе успяла да се издигне на вълната на феминизма. Разбираше понятието и според мен го искаше за себе си, поне на теория, но то изискваше прекалено голямо усилие. Смяташе го за опасна утопия, която накрая ще ме съсипе. Трябваше да минат почти четиресет години, за да си даде сметка, че феминизмът не само не ме съсипа, а ме закали и ми позволи да постигна всичко, което си поставих за цел. Чрез мен Панчита успя да осъществи някои от мечтите си. Много дъщери, също като мен, са получили възможността да живеят живота, който на нашите майки не им е било дадено да изживеят.
При един от нашите дълги разговори в зряла възраст, след много борби, редица несполуки и няколко успеха, споделих с Панчита, че наистина съм изтърпяла доста нападки, както тя ме бе предупредила, но че за всеки получен удар, съм успявала да нанеса два. Не бих могла да живея другояче, защото гневът ми от детството само се засили с времето; никога не съм приемала ограничената женска роля, предопределена ми от семейството, обществото, културата и религията. На петнайсет години се отдръпнах завинаги от Църквата, не от липса на вяра в Бог – това дойде по-късно, – а заради присъщия за всяка религиозна организация мачизъм. Не мога да бъда член на институция, която ме смята за човек втора ръка и чиито ръководители, винаги мъже, налагат свои правила със силата на догма и се радват на безнаказаност.
Определих се като жена по свой начин, по мои правила, опипом, като слепец. Нищо не ми беше ясно, защото се сдобих с модели за подражание едва по-късно, когато започнах работа като журналистка. Решенията ми не бяха рационални или съзнателни, водеше ме неудържим порив. "Цената, която съм платила за феминистки живот, е нищожна, мамо; бих я платила умножена по хиляда", уверявах я аз.
В даден момент стана вече невъзможно да крия идеите си от дядо и тогава дойде изненадата. Този горд със своя баски произход старец, старомоден и твърдоглав католик, чудесен човек и истински кавалер, от онези, които отместват столовете и отварят вратите на дамите, се възмущаваше от теориите на вироглавата си внучка, но поне беше готов да я изслуша, при условие че не повишава глас: една госпожица трябва да има добри обноски и да спазва приличие. Това беше повече, отколкото можех да очаквам, и повече от онова, което успях да постигна с чичо Рамон, който беше с едно поколение по-млад от дядо Агустин, но не проявяваше никакъв интерес към натрапчивите убеждения на едно девойче, а още по-малко към феминизма.
Светът на чичо Рамон беше съвършен; той беше кацнал на най-високата рейка на кокошарника, нямаше причина да оспорва правилата. Беше учил при йезуитите и нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от един хубав дебат. Да привежда и оборва аргументи, да убеждава, да излиза победител... ех, каква наслада! С мен спореше за всичко, от перипетиите на Йов, онзи от Библията, когото Бог и Сатаната подложили на изпитание (малодушен глупак според него, а според мен светец), до Наполеон (на когото той се възхищаваше, а на мен ми идваше в повече). Накрая винаги ме унижаваше, защото нямаше начин да го надвия в усвоената при йезуитите интелектуална фехтовка. Темата за мачизма го отегчаваше, така че за това не разговаряхме.
Веднъж, в Ливан, разказах на чичо Рамон за Шамила, моята съученичка от Пакистан, която живееше в интерната на колежа и плачеше, понеже през ваканциите трябваше да се връща при семейството си. Сред възпитаничките на това английско училище имаше протестантки, католички, маронитки, еврейки и няколко мюсюлманки като Шамила. Тя ми разказа, че след като майка ѝ починала, баща ѝ решил да я изпрати на пансион далече от родината, защото била единствена дъщеря и се боял "да не му се разхайти". Една погрешна стъпка на дъщерята щеше да нанесе петно върху семейната чест, а то се измиваше само с кръв. Девствеността на Шамила беше по-ценна от живота ѝ.
Когато се прибрала у дома, под надзора на бавачка, баща ѝ – краен традиционалист, се ужасил от западните привички, които дъщеря му била придобила в интерната. Почтената и целомъдрена девойка трябвало да ходи забулена, не бивало да поглежда никого в очите, нито да излиза където и да било сама, да слуша музика, да чете, камо ли да общува директно с представител на противоположния пол; тя била собственост на баща си. Шамила, която беше на четиринайсет години, дръзнала да се опълчи на решението да я омъжат за търговец, когото не била виждала никога и бил с трийсет години по-стар от нея. Пребили я и я държали под ключ през двата месеца ваканция. Продължили да я бият, докато не прекършили волята ѝ.
Моята приятелка се върна в колежа, за да си вземе дипломата и да си прибере нещата, отслабнала, с тъмни кръгове под очите и онемяла; беше като сянка на предишното момиче. Обърнах се към чичо Рамон, защото ми хрумна, че за да се спаси от съдбата си, Шамила трябва да избяга и да поиска убежище в чилийското консулство. "Дума да не става. Представи си какъв международен проблем ще възникне, ако ме обвинят, че измъквам малолетно момиче от опеката на собственото му семейство, това е равносилно на отвличане. Жал ми е за твоята приятелка, но не можеш да ѝ помогнеш. Бъди благодарна, че ти не си в нейното положение", отсече той и се опита да ме убеди да се захвана с по-неамбициозна кауза от промяната на господстващата от векове в Пакистан култура.
В интерес на истината, преждевременният и насилствен брак още се практикува в Йемен, Пакистан, Индия, Афганистан и някои африкански държави, но го има и в Европа, сред имигрантите, както и в Съединените щати при някои религиозни общности, с драматични физически и психологически последици за момичетата. Активистката Стефани Синклер е посветила голяма част от живота си да документира чрез своите снимки на невръстни девойки, омъжени насила за мъже, които могат да им бъдат бащи или дядовци, и такива, които раждат в пубертета, преди телата им да са подготвени за бременността и майчинството.
На жените с обич (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Понеделник, 01 Февруари 2021г. 12:12ч.
Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци | Майкъл Кейн
Публикувана в
Литература
Ако преди три години сте се срещнали с Моето поколение (документален филм, разказан от сър Майкъл Кейн), то сте наясно, че сър Морис Джоузеф Микълуайт (рожденото име на иконичния британски актьор Кейн) винаги има по някоя и друга интригуваща история за споделяне – преди три години излезе и третата му мемоарна книга Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (след What's It All About? и The Elephant to Hollywood), която не прави изключение... Дали ще е някоя звездна киноистория (все пак, освен Джак Никълсън, сър Майкъл Кейн е единственият друг жив актьор, който е бил Оскар-номиниран за роля във всяко едно от 5-те десетилетия, в които е бил активен, от 60-те до 2021-а) или просто ще е житейска ситуация с интрига и поука, Кейн винаги има какво да каже, защото идеално знае, че "колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни."...
ДА БЪДЕШ БЛАГОПРИСТОЕН
Знам, че се държа зле, но го правя съвършено преднамерено. Всъщност точно това е ситуацията, в която е редно човек да се държи зле. "Тихият американец" (2002)
Да бъдеш порядъчно човешко същество, на моменти е трудно за всеки, но изглежда, има конкретни предизвикателства за онези, които стават звезди в своята сфера. В някои отношения да си благопристоен, става по-трудно, когато поведението ти вече е по-забележимо и от по-голяма важност. По-трудно е, защото влезеш ли в сапунения мехур на звездната слава, може да изгубиш досег с реалността и да станеш взискателен, егоистичен и капризен в ежедневното си поведение. А по-забележимо е, защото постоянно си в полезрението на всички. На всички ни е интересно да знаем какво представляват "в действителност" знаменитостите. Дали си изпуснал таблоида си, докато чакаш на опашка на летището? Отделил ли си време в деня си да се усмихнеш на момченце, да му дадеш автограф и да му заръчаш да слуша майка си? Във всички случаи някой, който стане свидетел на такава постъпка, ще я екстраполира върху цялата ти личност и ще я разправи на приятелите си. Нещо повече – колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни.
ОСТАНИ ТРЕЗВОМИСЛЕЩ
Някои големи звезди напълно изгубват връзка с реалния свят. Франк Синатра например беше извънредно щедър член на тайния клуб на филантропите от Холивуд – кръг от големи звезди, които се грижеха за не така успели вече възрастни или изпаднали в затруднение актьори – и стана мой голям приятел. Но той се изживяваше като законодател и всичко ставаше по неговите условия. Така например Франк имаше 20-минутното правило. Не отиваше на вечеря по-далеч от двайсет минути път с кола от къщата му в Бевърли Хилс. Ако беше канен на вечеря, а бе останал вече двайсет минути в колата си, нареждаше на шофьора да обърне обратно. Имайте предвид, че при престоя му в Лондон този човек летеше за вечеря до Париж.
Постоянно държеше хора, които се суетяха около него. Помня как един от тях ми прошепна заговорнически:
– Франк е в чудесно настроение днес.
Отвърнах с нормално висок глас:
– Ами аз? Какво да кажем за моето настроение?
Онзи ме погледна, сякаш бях луд.
– Кого го е грижа как се чувстваш ти?
Познавам звезди, които изискваха частни самолети, наркотици, дизайнерски обзаведени каравани и какво ли още не.
Аз имах късмет. Винаги съм имал моето семейство, което да ме запази трезвомислещ. Нищо не може да се сравни с това майка ти да каже, че се е наситила на Ел Ей и иска да се върне в Лондон, за да си хване любимия сериал, или жена ти да подхвърли: "Чай ли ти се пие? Чудесно, ето го там чайника", та да ти напомни че с колкото и лаври да се кичиш професионално, у дома ти си си ти. Не си звезда, нито божество, а нищо чудно да не си и човекът, който е имал най-тежък ден.
Другите хора, които винаги са ме връщали обратно на земята, са таксиметровите шофьори. Всъщност си мисля, че Шакира тайно подкокоросва няколко такива, та да ми пречат да се възгордея прекалено. Онзи ден се качих в такси, за да ида на вечеря, и шофьорът, някъде към 50-годишен човек, погледна в огледалото и каза:
– Дядо ми много ви харесваше. Гледал беше всичките ви филми. – След кратка пауза добави. – Той е покойник.
– О – рекох, – а вие гледали ли сте някои?
– Май не съм.
За обратния път хванах друго такси. Видях, че шофьорът се е втренчил в мен в огледалото.
– Хей, аз ви познавам – каза.
Кимнах насърчително. Надявах се да сподели колко ме е харесал в Батман. Вместо това той попита:
– Вие не бяхте ли Майкъл Кейн?
Алек Гинес, големият британски телевизионен и филмов актьор, може би най-познат с ролята си на Оби-Уан Кеноби в оригиналните Междузвездни войни, но също така прочут с работата си с най-великия режисьор на своята епоха Дейвид Лийн във филми като Големите надежди, Оливър Туист и Мостът на река Куай, ми каза, че и той имал подобни преживявания с таксиметрови шофьори. Веднъж се качил в такси и шофьорът му казал "Познавам ви". Алекс отворил уста да потвърди, че действително е Алек Гинес, когато шофьорът го спрял: "Не, не ми казвайте, сам ще се сетя. Преди да сте слезли, името ще ми изскочи в ума". Когато Алек плащал, онзи изрекъл въодушевено: "Сетих се. Тели Савалас". Алек го осведомил, че не е така. "Ама бас ловя, че ви се ще да бяхте", казал шофьорът. Алек кимнал с тъжно-мъдрата си усмивка на Оби-Уан и се отдалечил в нощта.
СЪЗДАЙ АТМОСФЕРА
Все още помня колко съсипващо нервите бе да бъда статист и да изпълнявам третостепенни роли, така че в ума ми се е запечатало как ме въодушевяваха срещите с моите идоли. Някои като Франк Синатра, Сидни Поатие и Грегъри Пек в крайна сметка ми станаха добри приятели. Други ме взеха под крилото си и ми позволяваха да се уча от тях по време на снимките: Ноел Кауърд, който изпълни смехотворно ролята на гангстерски бос в Италианската афера, беше забележително лишен от самомнителност и фасони майстор на комичния синхрон и много мило ме водеше на вечеря в "Савой" всяка сряда вечер, докато траеха снимките. Ноел бе с необещаващ произход, израснал бе южно от Темза и с много труд си бе култивирал имидж и бе пресъздал себе си: беше истинско вдъхновение за мен и не можех да повярвам на късмета си, че успях да го поопозная малко. Беше сърдечен и духовит, прекрасен събеседник за вечеря. Помня как една вечер отворихме темата за Ванеса Редгрейв, която беше в новините по повод на това, че оглавяваше протести срещу войната във Виетнам.
– Тя ще продължи седящата стачка – заяви Ноел. – Но пък е много високо момиче и сигурно ѝ идва добре да поседне.
После други знаменитости като София Лорен и Уилям Холдън разговаряха с мен, когато ми бе дадена малка роля във филма им от 1958 г. Ключът. Вивиан Лий, една от любимите ми актриси за всички времена, също размени няколко насърчителни думи с мен. Скоро щях да започна снимките на Побързай, залез, за който ми трябваше южняшки американски акцент, така че поех дълбоко дъх и грабнах момента да получа урок по актьорско майсторство от един от моите екранни идоли.
– Как постигнахте акцента си в Отнесени от вихъра? – попитах я.
– О, лесно е – усмихна се Вивиан.
Беше наистина мила към досаден млад актьор и избегна да демонстрира как този въпрос ѝ е задаван стотици пъти преди.
– Непрекъснато повтарях фразата "фоор-доор-форд".
Само че тя го произнасяше "фоъ-доъ-фоъд". Та ако ви се струва, че в този филм звуча като Скарлет О'Хара, ето коя е причината.
Спомням си дребни жестове на любезност, които значат много за нервен млад актьор. Когато се подготвях да партнирам на Лорънс Оливие в Детектив, имаше един типично английски въпрос, който ме притесняваше. Формално Лорънс Оливие беше лорд Оливие. Как трябваше да го наричам? Трябваше ли да се обръщам към единствения друг актьор на снимачната площадка с "лорд Оливие" или дори с по-средновековното "милорд"? Лари имаше фантазията и любезността да предугади моята загриженост и ми писа преди началото на снимките. "Сигурно се чудиш как да се обръщаш към мен, като се срещнем. От момента, в който се здрависаме, нататък завинаги си оставам Лари." Уф, падна ми една тревога от главата.
Разбира се, помня още други срещи с големи кинозвезди, след които бях отчаян, гневен или топка нерви.
Когато играех епизодични роли, Джон Милс накара да ме уволнят, защото съм бил прекалено висок. Появих се за първата си сцена с него, а той заяви, че не можел да играе с обърната нагоре глава. Поне настоя да получа пълния си хонорар, а по-късно станахме приятели и дори играхме заедно в Погрешният сандък няколко години по-късно. Очевидно Джон вече бе готов да обърне глава нагоре, след като звездата ми изгря по-нависоко.
Горе-долу по същото време с Оливър Рийд получихме малки двудневни роли във филм на Норман Уиздъм, озаглавен Порода булдог. Аз бях неупоменат в надписите моряк, а Оливър беше неупоменат в надписите млад денди. Извън диалога му с нас, Норман никога не говори с никого от двама ни, дори наредил на помощниците си да ни държат настрани от него. Ама че високомерен и противен човек, изобщо не беше забавен.
Елизабет Тейлър беше прелестна и голям професионалист, но тя бе звезда още от дете и поведението на антуража ѝ, когато снимахме X, Y и Зий през 1970 г., едва не ме докара до нервна криза. Всяка сутрин бяхме осведомявани за височайшите ѝ движения. "Тя току-що е излязла от хотела... Колата ѝ спря отпред... Тя е на грим... Тя е при фризьорите... Тя е на път за тук!"
Поставил съм си за цел винаги да третирам всички на снимачната площадка или на локация еднакво – звездите, неизвестните, снимачния екип, момчето, разнасящо чая. В първия ден се представям на всички като Майкъл. Не искам хората да си мислят, че се надувам, след като всички знаят кой съм. Нито пък искам да се тревожат: "По дяволите, как да го наричам? Господин Кейн? Сър Майкъл?" На всеки обявявам: "Здравей, казвам се Майкъл". Не желая да се разграничавам като някой с по-висок ранг. Предпочитам да се сприятеля с всички и да създам приятна, релаксирана атмосфера, та околните да се чувстват комфортно. Искам да изпитват чувството "Аз съм страхотен, всички сме страхотни". Желанието ми е целият екип да изпитва въодушевление от общото ни начинание. Така е редно и е най-доброто поведение. Знам, че държането ми на снимачната площадка ще подобри настроението и изпълнението на всеки.
Ако на снимачната площадка има млад неопитен актьор, който очевидно е притеснен, веднага отивам да работя с него и се държа като бавачка. Припомням си какво исках да чуя аз някога, когато си обърквах репликите и събарях мебели, и им го казвам, за да се отпуснат: разправям глупави анекдоти, разсейвам ги с моите насоки за актьорската игра, споделям как навремето съм си обърквал репликите, уверявам ги, че не е толкова страшно, ако им се случи – "Просто ще го направим пак". Понякога дори умишлено допускам грешки, та да не се чувстват, че те са единствените. Окуражаването на младите актьори не е просто алтруизъм от моя страна. Това е двупосочна улица и изгодата често е за мен. На вечерята по случай премиерата на Да образоваш Рита в Холивуд през 80-те години жена ми Шакира стана от мястото си, за да разговаря с приятелка, и в един момент до мен се настани млад човек.
– Извинявай, Майкъл – каза ми, – дали не би могъл да ми дадеш съвет?
Не помня какво му отговорих, но поговорихме около 10 минути, а после Шакира се върна. Той веднага скочи от стола и тръгна да се отдалечава.
– Как ти е името? – подвикнах след него.
– Том Круз – отвърна той и ми отправи своята усмивка, която вече е запазена марка. През същата година 21-годишният Том Круз проби с Аутсайдерите и Рискован бизнес, така че каквото и да му бях казал, не му е бил нужен съвет от мен.
Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 264 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
"Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни." – тези думи принадлежат на последния, актуален роман Жената конбини на Саяка Мурата... Също като главната героиня в него, Кейко, и Мурата е работела в такова конбини (подробно описание на тези емблематични за Япония денонощни магазини ви очаква най-долу), а откъсът по-долу ще ви запознае с Кейко именно от "времето, преди да се прероди в конбини"... времето, в което "малко странното дете" Кейко се превръща в "излекувана" своя версия с баркода на "нормалността" при възрастните, живеещи по униформените и подредени конбини стелажи на обществото... или по думите на Саяка Мурата: "Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията."...
Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни. Родена съм в жилищен квартал в покрайнините на града, в съвсем нормално семейство, отгледало ме с подобаваща обич. Но въпреки това бях малко странно дете. Когато още ходех на детска градина например, веднъж в парка имаше мъртва птичка. Беше дребна, с красиви сини пера, вероятно нечий домашен любимец. Тя лежеше там с извита мека шия и затворени очи, а другите деца стояха край нея и плачеха. Докато едно от момиченцата отронваше: "Какво да правим?...", аз бързо поставих птичката върху дланта си и се затичах към пейката, където майка ми приказваше с останалите майки.
– Какво има, Кейко? О! Малко пиленце... Чудя се, откъде ли се е взело? Бедното... Да му изкопаем ли гробче? – попита мило майка ми и ме погали по главата, а аз в отговор казах:
– Хайде да го изядем.
– Какво?!
– Татко обича пилешки шишчета, нали? Хайде да си го изпържим за вечеря.
Тя ме погледна стреснато. Помислих, че не ме е чула добре, и повторих това, което бях казала, изговаряйки думите отчетливо. Майка ми се вцепени, а седящата до нея майка на някое от другите деца се взря в мен изумена – очите, ноздрите и устата ѝ в синхрон образуваха съвършено О. Изглеждаше толкова комично, че едва не избухнах в смях. После улових погледа ѝ, вторачен в малкото телце върху дланта ми, и осъзнах, че само една птичка сигурно нямаше да е достатъчна за вечеря.
– Да потърся ли още? – попитах аз, обръщайки очи към две-три врабчета, които подскачаха редом току до нас.
– Кейко! – кресна пронизително майка ми с глас, изпълнен с укор, най-сетне дошла на себе си. – Хайде да изкопаем гроб за птичето и да го погребем. Виж, всички плачат. Отишло си е наше приятелче и на нас ни е мъчно. Бедното малко създание!
– Но защо? Така и така вече е мъртво...
При този въпрос майка ми онемя, не знаеше какво да каже. А аз бях толкова запленена от представата как моите родители и по-малката ми сестра щастливо се събират около масата за вечеря и похапват от птичката. Хем татко е почитател на пилешките шишчета, хем на мен и на сестра ми пържено пиле ни е любимото ястие. В парка имаше много птички, тъй че трябваше само да хванем още няколко и да ги занесем у дома. Така и не можех да разбера защо да погребваме птицата, вместо да я изядем.
– Но виж колко е сладко малкото птиче – търпеливо нареждаше майка ми. – Хайде ей там да му изкопаем гроб и тогава всеки ще може да положи цветя върху него.
В крайна сметка това и направихме, ала аз все така продължавах нищо да не разбирам. Всички вкупом плачеха и подсмърчаха за бедната мъртва птица, обикаляха наоколо и убиваха цветя, като скубеха стъблата им, възклицавайки: "Какви прекрасни цветя! Птичето непременно ще остане доволно". Изглеждаха толкова странно, та си помислих, че са полудели. Погребахме птицата в една дупка от другата страна на оградата, на която имаше табела с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, след което натрупахме отгоре множество трупове на цветя. Някой донесе пръчица от сладолед от кошчето за боклук, за да обозначим местоположението на гроба.
– Ето виж, Кейко, толкова е тъжно!
Бедната малка птичка – продължаваше тихо да мълви майка ми, упорито стараейки се да ме убеди. Но аз изобщо не мислех, че това е тъжно. Имаше и други подобни случки. Скоро след като започнах училище, се завихри една суматоха, при която две от момчетата се сбиха в часа по физическо. Наоколо се разнесоха призиви: "Извикайте учител!" и "Някой да ги разтърве!". "Щом така трябва...", помислих си аз, отворих металния шкаф с инструменти, който беше наблизо, взех една лопата и хукнах към непокорните момчета. Ударих силно едното по главата. Всички се разпищяха, докато то падаше на земята, притиснало здраво удареното място. Като видях, че не се движи, се обърнах към другото момче и вдигнах лопатата, решена да озаптя и него. "Кейко чан, недей! Моля те, недей!", развикаха се момичетата със сълзи на очи. Дотичаха няколко учители и онемели от разигралата се пред очите им покъртителна сцена, поискаха да обясня поведението си.
– Всички повтаряха, че трябва да ги спрем, и затова аз ги спрях възможно най-бързо. Обърканите учители ми казаха смутено, че насилието не е позволено.
– Но всички настояваха да спрат да се бият. И аз реших, че по този начин Ямазаки кун и Аоки кун ще престанат. – Така им обяснявах търпеливо, без изобщо да разбирам защо са толкова гневни.
Проведе се учителско събрание, на което извикаха майка ми. Като я гледах как се кланя на учителите и непрестанно се извинява със странно сериозно лице, най-накрая проумях, че може би не е трябвало да правя това, което направих, но все още не ми беше ясно защо.
Същото бе и когато учителката ни изпадна в истерия и взе да крещи и да удря яростно по бюрото си с дневника, а всички се разплакаха. Тя не се успокои дори след като започнаха да я увещават с трагични изражения: "Съжаляваме, госпожице!", "Госпожице, моля ви, спрете!". И тогава, за да я накарам да млъкне, аз се втурнах към нея и рязко смъкнах полата и гащите ѝ. Младата учителка беше шокирана и заплака, но поне престана да крещи.
Учителката от съседната стая дойде запъхтяна и ме попита какво се е случило. Обясних ѝ, че веднъж във филм по телевизията съм видяла как една жена се успокои, след като свалиха дрехите ѝ. Както би могло да се очаква, отново бе свикано учителско събрание.
– Учудвам се, че не можеш да разбереш, Кейко... – повтаряше безпомощно майка ми, докато ме прегръщаше по пътя за вкъщи на връщане от училище, където я бяха извикали.
Изглежда, пак бях извършила нещо лошо, но продължавах да не схващам какъв беше проблемът. Родителите ми бяха объркани, не знаеха какво да ме правят, ала все така неизменно ме обичаха. Целта ми не беше да ги огорчавам или да постъпвам по такъв начин, че непрекъснато да се извиняват за нещата, които бях сторила, затова реших, че когато съм извън дома, най-добре е да си държа устата затворена. Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията. Тогава възрастните, изглежда, се успокоиха, виждайки, че не изричам нито дума повече от необходимото и не действам по своя инициатива.
С постъпването ми в гимназията моето прекалено мълчание се превърна в проблем сам по себе си. Според мен обаче да си държа устата затворена беше най-разумният подход за справяне с живота. Дори когато учителите пишеха в характеристиката ми, че трябва да имам приятели и да играя по-често навън, аз упорито отказвах да кажа нещо повече от абсолютно необходимото. Сестра ми, която е с две години по-малка, за разлика от мен беше нормално дете. Въпреки това тя никога не ме отбягваше, даже напротив – истински ме обожаваше. На нея постоянно ѝ се караха за глупави, дребни неща и всеки път, когато се случваше, отивах при майка ми и я питах защо е толкова ядосана. Като правило това слагаше край на нравоученията и сестра ми винаги ми благодареше, убедена, че я защитавам. Пък и аз не си падах особено по сладкиши и играчки, често ги давах на нея и тя все се навърташе около мен.
Родителите ми ме обичаха и обграждаха с нежни грижи, именно затова и се тревожеха. Спомням си, че ги чух да обсъждат: "Какво да предприемем, за да се оправи?", и се зачудих какво пък в мен толкова се нуждае от корекция. Веднъж с колата на баща ми дори отидохме в град, доста отдалечен от нашия, на посещение при психотерапевт. Той веднага си помисли, че има проблем у дома, ала всъщност проблем нямаше. Баща ми, банков чиновник, беше сериозен човек със спокоен нрав, майка ми бе по-скоро нерешителна, но мила и грижовна, и двамата силно привързани към мен и сестра ми. "На този етап просто я обсипвайте с много любов и внимателно наблюдавайте как ще се развият нещата", гласеше препоръката на психотерапевта (една от онези препоръки, които нито помагаха, нито вредяха) и родителите ми продължиха да ме отглеждат с любящи грижи. В училище нямах приятели, ала не ме и преследваха или заплашваха, така че успях някак си да премина през основните и средните класове, без да кажа нито една излишна дума.
Не се промених и след гимназията, когато постъпих в университета. Свободното си време прекарвах предимно сама и с никого не водех разговори на лични теми. Никога повече не създадох проблеми, каквито бях причинявала в началното училище, но родителите ми не преставаха да се безпокоят, че няма да оцелея в бъдещия самостоятелен живот. И така, с убеждението, че трябва да бъда "излекувана", аз пораснах и навлязох в света на възрастните.
.....................
Конбини е японското съответствие на convenience store (англ. – букв. "удобен магазин"; квартален магазин, бакалия, минимаркет); съкратено от японското му наименование konbiniensu sutoa. На български подобен магазин би могло да бъде описан като "денонощен квартален минимаркет". Конбини са изключително популярни в Япония, елемент от пейзажа на всяко населено място заради усъвършенствания модел на "магазин за стоки от първа необходимост, достъпен 24/7", и са се превърнали в част от културата на Япония, от ежедневието на всеки японец. На територията на Япония конбини наброяват повече от 50 000. В конбини изключително стриктно и неотклонно се спазва наложеният модел на работа – любезно и отзивчиво отношение към клиентите, бързина на обслужване, униформа на служителите, селекция и подредба на стоките, чистота. Моделът стартира през 1977 г., когато веригата Seven-Eleven Japan (и досега най-разпространена в Япония с близо 21 000 магазина) навлиза на японския пазар от САЩ. Конбини представлява магазин за търговия на дребно (около 100–130 кв. м), често в жилищна зона, който предлага кафе, безалкохолни и алкохолни напитки, цигари, студени и топли закуски, сандвичи, пакетирани храни, основни ястия, канцеларски и санитарни стоки, козметика, хранителни добавки, селекция от бельо, чорапи, чорапогащници, списания, книги, комикси, батерии, както и услуги като факс, безжичен интернет, тоалетна и др.
Жената конбини (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 160 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците
