My Mir
Литература
Литература (341)
"Един кон влиза в бар..."... да, така започват не един и два вица, а героят Довалех Грийнщайн, от наградения с приза Ман Букър 2017 роман Един кон влязъл в бар на израелския писател Давид Гросман, е именно стендъп комик, който, обаче, не разказва анекдоти. Довалех разказва живота си, от детството (откъсът по-долу хвърля светлина върху него) до изпълненото с черния хумор на житейската драма свое настояще, само за да подреди пъзела на израелската действителност и общество – "Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!" ще се обърне Довалех към своята публика, но проблемите, поставени под формата на абсурден битие хумор, всъщност, се отнасят до всяка една публика по света. Повече за Живота като стендъп комедия ще разкаже лично Давид Гросман на 16 октомври, преди прожекцията на адаптирания му във филм роман Ще бягаш ли с мен от програмата на фестивала CineLibri 2017, а сега...
Два пъти в седмицата, в неделя и сряда в три и половина, свършвахме урока при частния учител – тъжен религиозен мъж, който не ни поглеждаше в очите и мънкаше неразбираемо под носа си. Изтормозени от задухата в дома му и замаяни от миризмите на гозбите, които готвеше жена му оттатък стената, излизахме всички заедно, после ние двамата веднага се отделяхме от другите момчета в групата. Вървяхме по средата на платното, по тихата главна улица на квартала, по която рядко минаваха автомобили, и когато стигахме до спирката на автобус 12, до магазина "Тнува" на Лерман, се споглеждахме и казвахме в един глас: "Да продължим ли до следващата?". Пропускахме така пет-шест спирки, докато стигахме до Централната автогара, която бе близо до неговия квартал Ромема, а там чакахме автобуса, който трябваше да ме откара в Талпиот. Седяхме пред автогарата на порутена каменна ограда, обрасла с бурени, и си приказвахме. Всъщност аз седях, той не беше в състояние да седи или да стои на едно място повече от няколко минути.
Почти винаги той питаше, а аз разказвах – такова беше разпределението на ролите помежду ни. Той го наложи и аз се поддадох на изкушението. Не бях приказлив, напротив, бях мълчалив и затворен младеж, вероятно изглеждах смешен, както мога да си представя сега, едновременно сериозен и мрачен, но дори да исках да се променя, не знаех как.
Вероятно по моя вина, а може би и поради скитанията на семейството ми, свързани с работата на баща ми, никога не бях имал близък приятел. Тук-там бях завързвал другарски отношения, кратки приятелства в училищата за деца на дипломати и чуждестранни бизнесмени. Но откакто се бяхме върнали в Израел, в Йерусалим, в квартала и в училището, в които не познавах никого, а и никой в тях не се постара да се сближи с мен, бях станал още по-саможив и наежен.
И изведнъж бе изникнало това дребно засмяно момче, което учеше в друго училище, не знаеше, че трябва да страни от мен и от бодлите ми, и въобще не се впечатли от насилената ми мрачност.
"Как се казва майка ти?" – бе първото нещо, което ме попита на излизане от урока, и помня, че от смайване ме напуши смях: Как този луничав дребосък се осмелява дори да споменава майка ми!
"Майка ми – продължи весело – се казва Сара", после внезапно ме задмина, затича се заднешком и се обърна с лице към мен. "Как каза, че е името на майка ти? Тя в страната ли е родена? Къде са се запознали родителите ти? И те ли са оцелели от Холокоста?"
Автобусите за Талпиот пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да си приказваме. Ето как: аз седях на оградата, слаб (да, да) и длъгнест юноша, с тясно сериозно лице и стисната уста, избягваща да се усмихва, а около мен подскачаше дребно момче, поне година по-малко от мен, чернокосо и с много бяла кожа, което някак съумяваше да ме измъкне от черупката ми, било с инат, било с хитрост, докато полека-лека събуди в мен желанието да си спомням, да говоря, да разказвам за Гедера, за Париж и Ню Йорк, за карнавала в Рио и за Деня на мъртвите в Мексико, за празненствата в чест на слънцето в Перу и за това как прелетяхме с балон над стадата антилопи гну в саваните на Серенгети.
Така покрай въпросите му започнах да осъзнавам, че притежавам безценно съкровище – жизнен опит; че съществуването ми, което дотогава бях възприемал като главозамайваща въртележка от тягостни пътувания и редуващи се смени на квартири и училища, езици и лица, всъщност представлява страхотно приключение.
Много бързо открих, че и преувеличенията ми се приемат с радост – никаква игла не заплашваше да спука надутите ми балони, напротив – оказа се, че мога и дори е желателно да разказвам всяка случка отново и отново и всеки път да прибавям подробности и неочаквани обрати в сюжета, които можеше да са се случили или само биха могли да се случат. Когато бях с него, не можех да се позная, не разпознавах шумния разпален младеж, който изскачаше от мен. Не разпознавах трескавата възбуда и разгорещените ми слепоочия, които внезапно пламваха от идеи и фантазии. Но преди всичко за пръв път познах задоволството от незабавната отплата за ненадейното ми дарование – онези широко отворени очи, които се вторачваха в мен с радостно удивление и щастие. Онова бездънно синьо сияние. То, както предполагам, ми е било давано вместо авторски хонорар.
Така цяла година два пъти седмично прекарвахме заедно. Мразех математиката, но заради него се стараех да не пропусна нито един урок. Автобусите пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да седим, потънали в нашия свят, докато наистина не наставаше време да се разделим. Знаех, че трябва да иде да вземе майка си от някъде си точно в пет и половина. Бе ми казал, че майка му е "високопоставена служителка" в държавно учреждение, но не разбирах защо той трябва да ходи "да я вземе". Помня, че носеше голям мъжки часовник "Докса", който покриваше изцяло тънката му китка, и че с наближаването на определения му час все по-често и по-нервно го поглеждаше.
Винаги в миговете на раздялата между нас като искри прехвърчаха всички възможни въпроси, които никой от двама ни не се осмели да изрече с думи, сякаш още не бяхме сигурни как всъщност да се отнасяме към тази деликатна и крехка реалност: дали да не се срещнем някой път извън урока? Защо да не идем на кино? Или да ти дойда на гости?
– Е, след като вече стана дума за голямото чукане – той ръкомаха оживено, – позволете ми, господа, още в началото на вечерта и в името на историческата справедливост да поблагодаря от ваше име и най-чистосърдечно на жените, на всички жени в света. Защо да не се покажем ларж, братлета, защо да не си признаем поне веднъж къде се намира нашето розово птиче, нашата цел за съществуване и нашата търсеща апаратура? Защо поне веднъж да не коленичим и да кажем благодаря, както се полага, на сладко-лютивото биле на живота, което ни бе дадено в рая?
Един кон влязъл в бар (превод от иврит Емилия Юлзари, 208 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Срещите с Давид Гросман са преди прожекцията на филма Ще бягаш ли с мен, адаптиран по едноименния му роман в програмата на CineLibri 2017 – 16 октомври, 19:30, Дом на киното; 17 октомври – 18:00, културен център G8;
18 октомври – 19:00, литературен клуб Перото, представяне на романа Един кон влязъл в бар
"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."
Тя
Лалета
Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.
Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...
Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.
Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.
В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.
Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.
"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?
После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.
Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.
Той
Пристигането
Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.
При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.
Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.
Последния път, когато я видях, тя ми каза:
– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.
От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:
– Бях тук само преди месец!
Тя каза:
– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.
Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".
Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?
Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:
– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.
– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.
Тя отговори:
– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".
Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.
Когато разговаряме по телефона, тя често казва:
– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.
Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.
Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.
Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.
Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.
Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017
12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон
България е земя на сенки не само за чужденците, които я посещават, но и за всички нас, които живеем в нея, ежедневно заобиколени от сенки от миналото. Картинката е още по-объркваща за хора като Елизабет Костова, американската писателка от български произход, която също като героинята Александра Бойд от третия ѝ роман Земя на сенки (откъс от него ви очаква по-долу) попада неподготвена в ребуса с много неизвестни, наречен България – самата Александра пристига в София, загърната в сянката на безследно изчезналия си брат Джак, а когато съдбата стоварва в ръцете ѝ урната с праха на абсолютно непознатия за нея Стоян Лазаров и тя започва издирването на роднините му, за да им я предаде, историята, като ехо, започва да ѝ напомня издирването на собствения ѝ брат Джак, а пъзелът от усещания със стигмата България да ѝ заприличва все повече на детската игра между брат и сестра, надвесени над стар атлас със страните от Източна Европа, в уютна американска къща край планината Блу Ридж... Но неведоми са пътищата в земите на сенки и памет, нали...
С БРАТ МИ ОТРАСНАХМЕ в малък град в планината Блу Ридж. Майка ми преподаваше история в местен колеж, а баща ми беше учител по английски в местна гимназия. Още в началото на брака си бяха решили да се върнат към земята, затова през по-голямата част от детството ми живеехме в много стара ферма в провинцията. През деветдесетте години на двайсети век животът ни там удивително приличаше на живота, който са водили хората на същото място век по-рано. Къщата имаше веранда отпред и от двете страни, чийто под беше боядисан в сиво. Една от дъските скърцаше точно пред вратата като звънец на входна врата. Джак, който беше две години по-голям от мен, все гледаше да се чува гласът точно на тази дъска. Къщата имаше и съвсем истински, необикновен звънец – бронзово ключе на рамката на вратата, което завърташ и то предизвиква силен и дружелюбен звън през две врати. На склона, който се спускаше южно от двора, имахме овощна градина, по-точно остатъците от овощна градина – разкривени дървета с почти човешка форма и нацепени от зимните виелици стволове, а хлъзгавите ябълки по земята привличаха стършели.
Скромните стаи в къщата имаха високи тавани и бяха пълни с мебели, предавани с поколения. Това място все още ми липсва: храстите на касиса, лехите с ревен, старите ириси с плоски луковици, разклонени и дебели колкото китката ми, високите треви, сред които с Джак можехме да се излягаме, без да ни виждат – и без ние да виждаме почти нищо освен синкавия силует на планината. В задната дневна имаше тумбеста чугунена камина, в която баща ми пъхаше ябълкови и дъбови цепеници цяла зима. Двамата с мама ни четяха до камината, когато пикапът им не можеше нито да се качва, нито да се спуска из планината в снега.
Всъщност живеехме далеч от всички, с които двамата с Джак се бяхме сприятелили в селското основно училище, затова често се оказвахме изолирани в планината, разговаряхме, готвехме, усъвършенствахме стратегията си на китайски шашки, слушахме татковата сбирка от изпълнения на прекрасни европейски симфонични оркестри, бродехме из планината. Някога виждали ли сте дългосвиреща плоча, черен диск от винил, в чиито бразди се спуска игличката и към музиката се добавя леко пукане?
Имахме и няколко любими книги в библиотеката в дневната. Едната беше огромен речник, с който си помагахме в играта по четене на трудни думи на глас и разгадаването на смисъла им после. Другата беше албум с автопортрети на Рембранд, чието лице остаряваше и улягаше – но не точно помъдряваше – колкото по-назад разгръщаш. Книгата, която направо ни омагьосваше обаче, беше стар атлас на Източна Европа. Не знам какво правеше на нашите лавици и доста късно се сетих да попитам мама или татко – сигурно се беше появил в колежа, на някоя маса с книги, раздавани безплатно. Изпитвахме се за имената на държави и области, които никой наш познат не беше виждал и чиито граници се променяха в зависимост от датите, изписани горе на страницата. Джак закриваше името на някое място и дори затваряше атласа и питаше:
– Добре, малкото розово нещо по средата на страницата, 1850 година. Пет точки.
Който пръв събере повече от петдесет точки, трябваше да изпече курабийки за другия, макар че обикновено аз наглеждах фурната, а Джак се скиташе да трепе оси или копаеше дупка под верандата, в която да пикае. Всеки си имаше любима държава – моята беше Югославия след Първата световна война, която чудодейно се беше разраснала до едно-единствено спретнато жълто петно от разноцветните кръпки на предходната страница. Джак харесваше най-много страните, разположени като пръстен около Черно море – поне на теория човек би могъл да ги обикаля с кораб, което брат ми твърдеше, че възнамерява да направи някой ден. България, бледозелена, беше любимата му страна. Успеех ли да изредя съседните ѝ държави, той ми присъждаше допълнително десет точки. Освен това си четяхме за Нарния и за Средната земя, Артър Конан Дойл и купчините "Нешънъл Джиографик" в задната стая до камината. Аз жадно поглъщах и момичешки книжки, които Джак презираше, например тези за Нанси Дрю. Родителите ми предпочитаха да слушат радио, вместо да гледат телевизия, и местният клон на библиотеката властваше над живота ни, докато приятел от училище не заведе Джак, а по-късно и двама ни, в зала, пълна с невероятни игри, и ние постепенно прозряхме, че компютрите в кабинета по математика имат и друго предназначение. На мен игрите не ми харесваха, колкото на Джак, и не умирах от такова огромно желание да ходя в залата, поради което за пръв път изпитах усещането, че губя връзка с брат си.
С Джак се дразнехме като повечето братя и сестри, понякога той ме тормозеше и аз го издавах. Обаче бяхме неразделни в уединението си, обичахме се и проявявахме изобретателност.
Още като малки се научихме да разпъваме палатка, да наклаждаме лагерен огън, да свирим на стръкче трева, безопасно да се катерим по заледени скали и да следваме надолу течението на река, ако се изгубим. Умеехме да четем изразително на глас, въпреки че Джак често се цупеше на тази задача. Научихме се да чистим курника, да правим пандишпан с керамичните формички на мама и да изравяме картофи. Аз можех да плета и да си кърпя дрехите. Кърпех и тези на Джак, защото той не прояви интерес да се научи – неговите се късаха предимно на коленете, а аз им правех кръпки в сериозни тъмни цветове. Можехме да играем където пожелаем, освен близо до къщите в основата на пътя с техните сметища покрай реката и големите кучета на верига. "Добри огради – добри съседи", казваше татко и винаги докосваше шапката си за поздрав, когато минавахме с колата покрай тях, насядали по верандите.
ВСИЧКО ТОВА би трябвало да ме прави щастлива и аз често бях, защото обичах къщата ни в планината и се радвах на компанията на брат ми. По силата на онази странна химия на семейния живот обаче Джак още от най-ранното си детство, изглежда, не се разбираше с родителите ни и недоволството му от тях обхващаше и всичко, което те предлагат или осигуряват. Когато беше на седем или на осем, беше напълно способен както да разруши нещо, така и да изпълни каквото го накарат: докато плевяхме градината, той изскубна половината моркови, вместо само да разреди насажденията, и съм сигурна, че го направи нарочно. Ако трябваше да почистим неизменния курник, аз се трудех усърдно – обичах клокането на кокошките по ъглите в топлите следобеди, намирането на нови яйца, похвалите на татко за добре свършена работа. Джак променяше възложената задача, като издълбаваше една-две дупки в основата на стените, откъдето влизаха лисици, и предизвикваше касапница няколко вечери по-късно. Той беше написал "Майната им на всички" с овъглена пръчка на стената над леглото си. Когато изгори дърво в овощната градина един следобед и пожарът за малко не стигна до къщата, баща ни го наказа за цяла седмица – не че имаше много от какво да го лишава, – а мама отиде да поговори с училищната психоложка за него, като излезе в работно време от колежа.
В прогимназията стана още по-зле. Джак пушеше на автобусната спирка, докато някакво момче не го издаде, а аз трябваше да кърпя дупки от изгорено по дънките му колкото дребни монети, вместо съдрани места от бодилите на къпините. Той отряза рижите си къдрици отгоре и избръсна веждите си, а после го обясни на баща ни като проява на възхваляваната от тях пестеливост (майка ни винаги сама ни подстригваше със специална ножица). На следващата година заплаши родителите ни, че ще избяга, ама съвсем сериозно, ако не го карат в града веднъж седмично да се "мотае" с момчетата – други клечави седмокласници с лоши подстрижки. Татко го подкани да изпълни заплахата си, но майка ни неохотно го караше от планината в града в събота с твърдението, че растем и трябва да имаме социален живот, а мен водеше на сладоледен шейк с газирана вода. Живеех в страх от разправия, още по-сериозна разправия, между родителите ми и Джак. Към мен обаче той се държеше много внимателно и дори ми доверяваше разни работи. Когато сподели, че с момчетата понякога крадат евтини джобни ножчета или телешка пастърма, аз запазих тайната му – стори ми се нищожна цена, особено след като той ми подаряваше сладкиши и книжки с комикси, които винаги казваше, че е купил с джобните си.
ЖИВЯХМЕ В ПРОВИНЦИЯТА, докато Джак стана в девети клас, а аз започвах седми – тогава родителите ни продадоха къщата и купиха апартамент в обновения център на Грийнхил, където не можеха да отглеждат зеленчуци, но ние можехме да учим в най-хубавите общински училища в града. След като се преместихме, с брат ми заживяхме по-самостоятелно един от друг. Аз учех в прогимназията – конюшня, пълна с плашещо спретнати момичета и загадъчни момчета, а Джак започна да бяга и да играе баскетбол за отборите на гимназията и да се мотае с нови приятели със здрав и атлетичен вид. Личеше си, че родителите ни си отдъхнаха – той беше твърде зает, за да се забърква в неприятности, а заради тренировките сутрин си лягаше рано и беше изтощен. Първата година в града премина добре, началото на втората – също. Обаче брат ми ми липсваше, липсваше ми и къщата в планината.
Имах чувството, че Джак неусетно ми се изплъзва. Държеше се с мен по-мило, отколкото когато бяхме малки, но се отчуждаваше. Най-щастливите ми мигове с него бяха, когато той се отбиваше в тясната ми стаичка вечер, често докато си пишех домашните. "А, тези уравнения – казваше. – Помня ги. Искаш ли помощ?" Или влизаше неочаквано с все още мокра от душа коса и присядаше в края на леглото ми със сумтене. "Смазан съм. Днес имахме допълнителна тренировка." Тези моменти никога не бяха достатъчно дълги, защото рано или късно потупваше с кокалчетата на пръстите си темето ми и отиваше да си пише домашните или да се обади на гаджето си.
Мисля, че родителите ни приеха този разрив най-вече като избуяването на един младеж нагоре и настрани, извън семейството, но за да го уравновесят, настояваха да запазим някои ритуали от стария си живот – най-вече похода, който си правехме всички заедно веднъж месечно. Обикновено изчаквахме подходящо време – слънчева и ясна сутрин през почивните дни, когато високите планини се виждат ясно, независимо през кой сезон. В такива дни четиримата се връщахме към онзи живот, когато реехме поглед над планинските вериги и синкавите гънки една подир друга.
Така го изгубихме.
Земя на сенки (превод Надежда Розова, 496 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
Срещите с Елизабет Костова и Земя на сенки са на 27 септември – София, 19:00, литературен клуб Перото; 28 септември – Благоевград, 19:00, Библиотека Паница, кампус на Американски университет; 29 септември – Пловдив, 18:00, Капана Фест; 30 септември – Бургас, 18:00, книжарница Хеликон
"Никой не може да ти помогне да умреш. Опира ли до удоволствия, събрани сме в широка пищна зала. Но в болката си нижем се по тесен коридор и всеки сам минава по реда си." – да, светът е Откритие, което всеки сам трябва да направи, дори това да коства Живота му. Когато английският изследовател Пърси Фосет (роден преди точно 150 години) е изпратен в Южна Америка да картографира Амазония, едва ли е предполагал, че ще намери една Мечта, която ще му коства няколко експедиции в търсене на Изгубения град Z и... безследното му изчезване. Когато американският журналист и писател Дейвид Гран (роден точно 100 години след Фосет) тръгва по митичните следи на Пърси из Амазонка, комбинирайки пътепис, биография и детективско разследване, едва ли е предполагал, че така сглобения дебютен роман Изгубеният град Z ще се превърне в Ел Дорадо филм (очаквайте го в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017), който броди по ръба между мит и реалност, също както самият Пърси Фосет плава по мистичните до безкрйност разклонения на Амазонка със семейното мото наум "Nec Aspera Terrent" – или иначе казано "Трудностите да вървят по дяволите"!
ТАЙНИТЕ ДОКУМЕНТИ
КОГАТО БЯХ В АНГЛИЯ, се опитах да издиря потомци на Фосет, които вероятно биха могли да ми разкажат повече за изследователя и за неговия маршрут до Z. Съпругата и децата на Фосет отдавна бяха починали, но в Кардиф, Уелс, открих една от внучките му – Ролет дьо Монте-Герен, чиято майка е Джоун, единствената дъщеря на Фосет. Живееше в едноетажна къща с измазани стени и дървени прозорци – простичко жилище, което някак не се връзваше с шумната слава, на която някога се е радвало семейството ѝ. Беше дребна и енергична жена над петдесет с къса черна коса и очила. Наричаше дядо си гальовно с инициалите му ПХФ ("Майка ми и всички от семейството винаги го наричаха така.") Съпругата на Фосет и децата му, след години преследване от страна на репортери, се бяха оттеглили от погледа на обществеността, но Ролет ме прие на драго сърце в кухнята си. Когато ѝ съобщих за плановете си да проследя маршрута на Фосет, тя отбеляза:
– Не приличате много на изследовател.
– Така е, знам.
– Е, разумно е да сте добре хранен, щом ще ходите в джунглата.
Взе да отваря шкафове, да вади тенджери и тигани и скоро кухненската маса бе отрупана с ризото, зеленчуци на пара, домашен хляб и горещ ябълков пай с маслено тесто.
– Всичко е вегетарианско – съобщи тя. – ПХФ вярвал, че такава храна дава сила. Плюс че никога не обичал да се убиват животни, ако не се налага.
Седнахме да се храним и се появи Изабел, двайсет и три годишната дъщеря на Ролет. Беше с по-къса коса от тази на майка си и проницателни очи, твърде много наподобяващи тези на прадядо ѝ. Беше пилот в "Бритиш Еъруейс".
– Завиждам на прадядо ми – каза тя. – По негово време е могло да се вдигнеш и да откриеш непозната част на света. А къде да идеш сега?
Ролет постави старинна сребърна чаша в средата на масата.
– Извадих я специално заради вас – каза ми. – Това е чаша от кръщенето на ПХФ.
Вдигнах я към светлината. От едната страна бяха гравирани цветя, от другата – цифрите 1867, рождената година на Фосет.
След като се нахранихме и побъбрихме още малко, я попитах нещо, което бях обмислял отдавна – дали при определянето на маршрута си трябва да разчитам като толкова други експедиции на координатите на Лагера на мъртвия кон, цитиран в "Изследователските начинания на Фосет".
– По-добре бъдете предпазлив с тях – отвърна Ролет.
– Как да го разбирам?
– ПХФ ги е написал, за да отклони хората от следата. Били са за заблуда.
Новината ме смая и притесни: ако беше вярно, много хора се бяха отправили, може би с фатални последици, в погрешна посока. Когато попитах защо Брайън Фосет, който е редактирал "Изследователските начинания на Фосет", е оставил тази неистина, тя ми обясни, че е искал да уважи желанията на баща си и брат си. Колкото повече говореше тя, толкова по-ясно осъзнавах, че онова, което за мнозина бе интригуваща загадка, за нейното семейство е било трагедия.
Когато приключихме с вечерята, Ролет промълви:
– Когато някой изчезне, това не е като обичайна смърт. Няма финал.
(По-късно сподели: "Когато майка ми умираше, казах ѝ, че сега най-сетне ще узнае какво се е случило с ПХФ и Джак.")
Ролет замълча, като че се опитваше да реши нещо за себе си. После ме попита:
– Наистина ли имате желание да откриете какво се е случило с дядо ми?
– Да. Стига да е възможно.
– Искам да ви покажа нещо.
Отведе ме в една задна стая и отвори голям дървен сандък. Вътре имаше няколко тетрадки с кожени подвързии. Кориците бяха протъркани, подшивката се бе разпаднала. Някои бяха овързани с ластик, за да ги държи.
– Какво е това? – попитах.
– Дневниците и работните бележници на ПХФ. – Подаде ми ги. – Може да ги прегледате, но трябва да ги пазите много грижливо.
Отворих един от тях, датиран от 1909 година. Корицата остави черни петна по пръстите ми – смесица от викторианска прах и кал от джунглата, както си представях. Страниците почти падаха, докато ги разгръщах, и аз ги придържах предпазливо между палеца и показалеца си. Разпознавайки микроскопичния почерк на Фосет, изпитах странно усещане. Това бе нещо, което и Фосет бе държал, което съдържаше най-интимните му мисли и което малцина бяха виждали. Писателката Джанет Малкълм веднъж сравнява биографа с "професионален обирджия, който влиза с взлом в къща, рови из чекмеджета, за които има основание да смята, че съдържат скъпоценности и пари, и тържествуващо отнася плячката си".
Седнах на канапето в дневната. Имаше тетрадка почти за всяка година след 1906 (първата му експедиция) до 1921 (предпоследното му пътуване). Очевидно бе носил дневник на всяка от експедициите и беше вписвал наблюденията си. Много от тях бяха съчетани с карти и изчисления. На вътрешната страна на кориците бяха стихотворенията, които бе преписвал, за да чете в джунглата, когато е сам и отчаян. Едно като че визираше Нина:
О, моя любима! Нека бъде волята ти –
аз съм твой докрай.
Фосет беше преписал и стихове от "Самота" на Ела Уийлър Уилкокс:
Никой не може да ти помогне да умреш.
Опира ли до удоволствия,
събрани сме в широка пищна зала.
Но в болката си нижем се по тесен коридор
и всеки сам минава по реда си.
Много от дневниците бяха изпълнени с банално ежедневие, записки, водени от човек без очаквания да остане в историята. "9 юли... безсънна нощ... Много дъжд, продължил чак до обед... 11 юли... Проливен дъжд, започнал в полунощ. Стигнахме до лагера, уловихме риба... 17 юли... преплувахме до другия бряг за балсово дърво." И тогава внезапно случайна фраза разкрива колко мъчно е съществуването му: "Чувствам се много зле... Снощи взех една ампула морфин, за да отдъхна за малко от болката в стъпалото. Тя пък ми докара силни стомашни спазми и трябваше да бръкна с пръст в гърлото си, за да се облекча".
От съседната стая се разнесе силен шум и аз вдигнах очи. Изабел играеше видеоигра на компютъра. Взех друга от тетрадките. Тя беше с ключалка, която да защити съдържанието ѝ.
– Това е тетрадката му за съкровища – обясни Ролет.
Ключалката беше отворена, а вътре бяха историите за заровени съкровища като Гала-пита-Гала и карти на предполагаемото им разположение. "В тази пещера има съкровище, съществуването на което е известно само и единствено на мен."
В по-късни дневници, докато развива темата за Z, Фосет прави още археологически бележки. Има рисунки на странни йероглифи. Индианците ботокудо, сега практически изчезнали, му разправили легенда за град, "много богат на злато – в такова изобилие, че целият пламтял като огън". Фосет бе добавил: "Не е изключено това да е Z". Докато явно приближава към целта си, става по-потаен. В бележник с данни от 1921 година е описал "код", който очевидно е измислил заедно с жена си, за да си разменят съобщения:
78804 Kratzbank = Открития почти както са описани
78806 Kratzfuss = Богато, важно и прекрасно
78808 Kratzka = Градовете локализирани – бъдещето вече е осигурено
Докато прелиствах бележника, забелязах дума в полето на една страница: "УМРЯЛ". Вгледах се по-внимателно и видях още две думи до нея: "ЛАГЕРЪТ УМРЯЛ КОН". Под тях имаше координати и аз бързо ги сверих с онези, които бях преписал от "Изследователските начинания на Фосет". Разликата беше съществена.
Часове наред четох дневниците и си водех бележки. Мислех, че не е останало нищо повече за изкопаване, когато се появи Ролет и заяви, че има да ми покаже още нещо. Скри се в задната стая и я чувах как рови из чекмеджета и шкафове, мърморейки на себе си. След няколко минути се появи със снимка от книга.
– Не знам къде съм го сложила – каза, – но мога поне да ви го покажа на снимка.
Беше снимка на златния пръстен на Фосет, върху който беше гравирано семейното мото: "Nec Aspera Terrent" – в свободен превод "Трудностите да вървят по дяволите". През 1979 година англичанин на име Брайън Ридаут, който снима филм за дивата природа в Бразилия, чува слухове, че в един магазин в Куиаба, столицата на Мато Гросо, се е появил пръстен. Когато Ридаут най-сетне успява да издири магазина, собственикът вече е починал. Ала съпругата му открива сред вещите си пръстена на полковник Фосет.
– Това е последният открит предмет от експедицията, с който разполагаме – каза ми Ролет.
Сподели как в отчаянието си да научи повече веднъж показала пръстена на екстрасенс.
– Узнахте ли нещо? – поинтересувах се.
Тя погледна към снимката, после към мен.
– Бил е окъпан в кръв.
Изгубеният град Z (превод Надя Баева, 336 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
Филмът Изгубеният град Z е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017
13 октомври, 21:00 в Mall of Sofia;
14 октомври - 17:45 в Люмиер Lidl, 19:30 в Paradise Center и Одеон от 20:15;
15 октомври - 17:00 в Галерия Сан Стефано и 19:30 в Cine Grand, Park Center;
18 октомври - 20:00 в Дом на киното;
19 октомври - 19:30 в Cine Grand, Park Center;
20 октомври - 19:00 в Евросинема и 19:30 в Cinema City, Paradise Center;
21 октомври - 18:00 в Културен център G8 и 21:00 в Mall of Sofia;
22 октомври - 20:30 в Люмиер Lidl
Миналата година, по същото време, Георги Тенев опита да обясни защо Български-те рози са повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество, а сега, в градината на доброто и злото, наречена България, поникват ново поколение "рози" – сборникът с бодливи разкази Жената на писателя (откъс от Читателите ви очаква по-долу) разлиства темите и героите, покълнали в романа Български рози, но както казва самият Георги Тенев: "Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха."
Из разказа Читателите
Тя се изправя и застава до мен. В следващите минути ние ще бъдем в центъра на вниманието. Останалите са се настанили на столовете си. Всеки избира мястото, което му харесва, няма точно разпределение. Аз лично предпочитам приглушената светлина. Мисля, че вече можем да започнем.
Когато продължително време наблюдаваш една жена, постепенно започваш да виждаш несъразмерностите в нея; някаква особеност в позата, в стойката, как държи изправена главата си. Някоя характерна черта на лицето, особеност в погледа. Постепенно осъзнаваш, че има нещо деформирано, нещо преувеличено. Разбираш, че е дошла погнусата – такива неща се въртяха из главата на Слав от доста време и не можеше да ги прогони. С носталгия и неназовимо отчаяние, типични привечер за неудачниците в градовете, той си даваше сметка, че не се чувства щастлив, защото навярно е твърде умен. Слав си водеше записки в нещо като дневник. Четенето им по-късно би могло да бъде форма на терапия.
Беше многолюдно на улицата. Срещу него вървяха жени. Не се притесняваше да ги гледа в упор. Не изглеждаше изпаднал, независимо как се чувстваше. Държеше гърба си изправен и внимаваше за движенията си. Вероятно в очите на тези жени той изглеждаше като прилична възможност: самотен такъв, крачи бавно, за никъде не бърза. Сигурно и любов прави бавно, продължително, спокойно. Жените преминаваха през зрителното му поле и оставяха крака, прически, рамене, отпечатани за секунда върху зеницата. Стапяха се напълно анонимни и светлината ги отнасяше. Но идваха нови и нови. Преди площада, зад павилионите с цветя, я видя – минаваше по перпендикулярната улица. Слав спря поглед върху краката ѝ, полата откриваше колената. Отбеляза косите ѝ. Бяха оформени от фризьор, с остри крайчета, завъртени напред, образуваха шлем. След това прецени профила ѝ. Не беше непременно красив, но имаше нещо в него. Разбра, че това е жена от неговия кръг. Завършила е университет, сега е асистент или пише дисертация, преподава. Може би превежда, със сигурност е нещо такова, хуманитарно. А тези крака, които са май прекалено открити? Силуетът на гърдите, обемът им под светлата дреха, всичко му хареса. Помисли си къде ли е следвала. Не, не я познаваше и това беше важното. Ето че вече се разминаваха. Но тя беше усетила погледа му. От своя страна Слав видя малката бенка на скулата ѝ. Кожата ѝ беше светла. Не е била на море, каза си. Не се пече на слънце. После се опита да не мисли повече за нея. Застана пред червената светлина на светофара, загледа се в другия тротоар. Внезапно се обърна, нещо го бе боднало. Закъсня, но улови движението на жената и погледа ѝ. Пешеходците преминаха, пак стана червено. Непознатата разглеждаше витрината на първия магазин след ъгъла, манекени в безвкусни дрехи. Слав огледа внимателно обувките ѝ без ток.
Носеше чорапи, продължаващи нагоре, невидими, но ги имаше. Над полата можеше да се покаже гола ивица от кръста, там, докъдето стигаше блузата, пусната над колана. Но жената не правеше резки движения и късчето тяло не се откриваше. Нищо прекалено, никакъв допълнителен цвят в дрехите, черно-бяла гама. Тъмни обувки, тъмна пола, светла блуза, бледосива плетена чанта, кестенява коса. Слав се загледа в отражението на лицето ѝ във витрината. Беше свалила слънчевите очила от челото върху носа си. Сега той не виждаше очите ѝ. За миг се поколеба. Междувременно жената направи крачка надясно. Дъхът му спря, играта беше прекрасна. Или знае, че я гледа, или той си въобразява. Дали наистина е спряла заради него? Ето я, прави няколко крачки, намества чантата на рамото си.
После тръгва по "Раковски". Отдалечава се. Значи трябва да върви след нея. И Слав тръгва.
* * *
– Докога ще ме измъчваш? Защо ме преследваш? Какво искаш?
"Моля?! – би трябвало да отговори Слав. Ама какво сега стана изведнъж?" – би следвало да извика, но той само мига и дори не се сеща да отвори уста.
Това е страх, да. Освен всичко тя е гола.
– Не ви преследвам... – най-накрая успява да го измисли, – и даже не ви познавам. Моля да ме извините.
– А аз те познавам, Светославе!
Попаднах на луда, казва си. Но откъде тя му знае името? Слав усеща, че му прилошава. Не обича такива сцени, а ето че е сам с нея, между четири стени.
В дома ѝ, в нейното жилище. Самичък влезе. Може би има и някакъв мъж, който сега ще се появи.
Тя разперва ръце, това е толкова драматично, все едно са в опера. Повишава глас:
– Защо ме следиш? Искаш да видиш с кого живея ли? Какво те интересува, нали не ме искаш?
Слав понечва да каже нещо, но тя го прекъсва.
– С никого не живея. Знаеш ли колко време мина, откакто съм сама? – Tя замахва да го удари, но не уцелва и се разплаква от яд.
– А аз още ти пазя пижамата!
Жената, красивата и благородна иначе дама, вади някаква дреха, абсолютно непозната на Слав.
Той не си спомня да е носил пижама. Да си признае обаче – тази му изглежда удобна. Неговата пижама, значи?
– Хайде, ела. Прощавам ти. Ела тук до мен! Знаеш ли колко време мина? Два месеца и двайсет и девет дни. Полудявам без теб. Хайде, направи го, стига се дърпа. Ето, вече... правим го...
Да си каже честно, а е готов и да се закълне – той не познава тази жена. Но тя го нарича с нежни имена, говори му най-мили думи. И дори плаче от време на време. Вика с глас: "Обичам те!". После шепти: "Не ме пускай, ела... още, искам те!".
И дори настоява: "Стисни ме, по-силно...". Тя изрича тези неща отчетливо, но деликатно, уж няма мръсни думи, нито една, но те звучат неприлично и признава си Слав, възбуждащо. Разтреперва се. Няма да лъже, хубаво е. И щеше да е още по-хубаво, ако не беше толкова... странно. Неясно. Слав не разбира защо и как се случва всичко това. Ако имаше и най-малка представа откъде го познава и защо е скрила у дома си пижамата му... Да, но надали щеше да е така вълнуващо. Свършват заедно."
* * *
Свършваме четенето. Аз оставям листовете, тя сяда на стола си. Колегите около масата, които търпеливо са пазили тишина, сега се размърдват. Някой кашля, друг става и си сипва вода.
– Благодаря на партньорката – кимвам към нея, а тя кръстосва крака и оправя полата си.
– Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха.
Те не са точно читатели, професионалисти са, но сега трябва да изчистят ума си от познания и натрупвания. Трябва да говорят спонтанно, да следват импулса. Само така можем да направим крачка нататък.
– Поставете се в позиция на читатели, които гадаят какво ще се случи със сюжета.
Коста предпазливо вдига ръка.
– Мога ли да опитам?
Давам му знак да продължи.
– Да предположим, че в следващата част имаме връщане във времето. – Коста разгръща сгънат лист, чете от него: – "Часът е 14,30, предишния ден. Тогава Слав го ужилва оса. Без да се бави, той предприема действия. Разказваме в минало време, но усещането е, че действието се развива сега, пред очите ни. След ужилването Слав се добира до аптеката, купува хомеопатични гранули и ги слага под езика си. На излизане сваля очилата. Смята, че постъпва правилно. Шокът понякога започва именно с промени в зрението. Когато се прибира, продължава да се лекува с никрофен. Изважда лед, слага една бучка на мястото на ужилването. Осата го e пробола отгоре върху ръката, в основата на средния пръст. Това е дясната ръка. В онзи момент Слав вече не може да я движи, изтръпнала е. С лявата ръка криво-ляво успява да си забърка вечеря. Неочаквано за самия него в този момент Силвия започва да му липсва. И то много повече, отколкото през миналите месеци. Плаче му се, че няма кой да му сготви супа. Да му изпържи поне едно яйце, но да е вкусно. Слав яде суров чесън и подсмърча. Трагедията от раздялата с жената нахлува внезапно с неочаквана сила. Слав не е подготвен, по гащи е. Били са заедно със Силвия повече от пет години. Силата на навика е голяма, но е имало и любов. В този момент Слав чувства това, усеща любовта, усеща липсата ѝ. Не знае как ще преживее до сутринта. Напива се или поне прави опит. От алкохола го боли глава, още по-трудно е да заспи. Насилва се да изгълта още една чаша. Край, като мъртъв е. Затваря очи. На сутринта се събужда трудно и твърде късно. Замаян е. Алкохолът вече е влязъл в комбинация с пчелната отрова и с лекарствата. Слав не подозира каква странична реакция настъпва в организма му. Не му стига въздух, не го свърта вкъщи. Няма как да се досети, че това е частичен респираторен блок от затруднения обмен на веществата. Броди, вече е почти в шок, като абстинентен е. Готов е да извърши безразсъдни неща. Озовава се неволно на кръстовището. Среща я уж случайно. Уж. Но той е търсил точно нея, в този час. Отишъл е да пресрещне Силвия, която всеки понеделник има лекции. И всеки понеделник се връща точно по този път от университета към къщи..."
– Значи тя се казва Силвия – кимвам и си записвам името. Това е най-ценното в тази версия, струва ми се.
– Не съм сигурен... – отвръща Коста. – Просто така ми хрумна.
Коста прибира листчето, изписано на ръка. Така протичат срещите на нашите читателски групи. Ако бяхме ангели хранители, версиите ни биха могли да променят живота на хората. Но не сме. И те не са хора точно. Чистата импровизация е възможна само в свят на измислени съдби. Харесва ни да сме свободни, да сме безотговорни, да се събираме в читателски и писателски групи. Като цяло обаче страним от реалността. Затова и предвиждаме смяна на мястото. Наричаме я "японската къща", тази сграда, в която се събира читателската група сега. Някой ѝ измисли името заради тънките стени като от оризова хартия. Сградата е модерна, конструкция от стоманени профили, пресечени от стъклени прозрачни и напълно непроницаеми стени. Бетонни шахти отвеждат всички тръби, вентилацията, комуникациите, асансьорите. По същите шахти пълзи и ехо обаче. Шумовете се процеждат, долавят се гласове, атмосфера, проникваща от офиси и заседателни зали над и под нас. Можеш да чуеш отделни думи, парчета разговори. Няма да останем тук дълго.
Жената на писателя (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Срещите с Георги Тенев и Жената на писателя са на 26 август (в рамките на фестивала София диша, 20:00, площад Свети Александър Невски), на Аполония 2017 – 29 август, 19:00, в La Maison, Созопол и на 14 септември – Алея на книгата, София, 19:00
