My Mir

Когато чуем магически реализъм веднага отваряме книгите от Латинска Америка, но магията в реалността (литературна) може да живее навсякъде по света – индонезийският писател (и графичен дизайнер) Ека Курняван идеално знае това и в книгата си Хубостта е рана (откъс от първия индонезийски роман, номиниран за Ман Букър приза, ви очаква по-долу), Ека преплита умело няколко сюжетни линии (в духа свещен на магическия реализъм). И така приказни легенди за принцеси на Нощта, буйни бойци и духове на убити комунисти, вселяващи се в гробари се преплитат с обявяването на индонезийската независимост от холандските колонизатори, с японската окупация, с революцията след Втората световна война, с геноцида над комунистите и бруталния режим на Сухарто, така че историята на Индонезия да се превърне в епичен роман, където всичко е възможно... като в живота.

Мама Калон била царицата на града, а Деви Аю – принцесата. Проявявали и сходни вкусове – на жени, които се грижели добре за себе си и се обличали по-скромно и от благочестивите дами. Мама Калон изявявала предпочитание към ръчно изработения батик и го купувала директно от Соло, Йогякарта и Пекалонган, а така също и към блузите кебая и носела косите си на традиционен кок. Ходела с такова изискано облекло дори в бардака и само докато си почивала, си позволявала по-свободни кройки. Деви Аю пък копирала всичко, което ѝ харесвало, директно от страниците на модните журнали и дори благочестивите дами крадешком я имитирали.

Двете били и най-големият източник на щастие в града. Нямало важно събитие, на което да не били поканени. Всяка година в Деня на независимостта Мама Калон и Деви Аю седели редом с кмета Садра, околийските управители и разбира се, със Соданчо, след като най-после се прибрал от джунглата. Колкото и да ги ненавиждали целомъдрените и порядъчни градски дами, които много добре знаели, че съпрузите им посещават по нощите "Люби до смърт", налагало им се да им правят мили очи (и да ги плюят зад гърба).

До деня, в който някакъв мъж си наумил, че иска принцесата да принадлежи само нему – до такава степен, че бил готов да се ожени за нея. И никой не смеел да му се противопостави, тъй като се смятал за неуязвим. Викали му Мàман Генден – Маман Лудия.

Тъй приключило щастието за мъжете в Халимунда, а по лицата на съпругите и любимите им изгрели усмивки.

И до ден днешен народът помни съвсем точно как човекът пристигнал през едно бурно утро, когато Деви Аю била все още жива, и как се сбил на брега с някакви рибари. Няма лъжа: хората от Халимунда помнят наизуст подвизите по същия начин, по който помнят и библейските притчи.

Още от ранни младини Маман Генден се числял към последното поколение велики воини и бил единственият ученик на Майстор Чизал от Голямата планина. Към края на колониалната епоха тръгнал да скита и да си търси късмета, но така и не срещнал жива душа – ни приятел, ни враг, – докато не се появили японците. Тогава се бил на страната на Народната армия и през Революционната война се самопроизвел в чин полковник. По време на военната чистка обаче попаднал сред хилядите уволнени войници и си останал само със славата на участник в борбата. Това обаче никак не притеснило Маман Генден, който възобновил скитанията си и посветил остатъка от войната на придобиването на нова слава – на разбойник.

Бандитския си инстинкт дължал на ненавистта си към богатите, а тази му ненавист си имала свое логично обяснение: бил незаконен син на един от околийските управители. Родът на майка му от поколения слугувал в кухнята на околийския управител. Никой не усетил кога започнала тайната афера, но всички били наясно, че ненаситният сексуален глад на околийския управител означавал едно: жена му, държанките и любовниците изобщо не му стигали. Затова от време на време завличал нощем в спалнята си някоя от слугините. Майката на Маман Генден била сред застигнатите от тази злочеста съдба и в крайна сметка забременяла. Съпругата на околийския управител научила и за да спаси семейната чест, натирила слугинчето – без значение, че през годините в дома ѝ бил работил целият ѝ род, от майка ѝ и баща ѝ, през бабите ѝ от двете страни, та чак до двамата родители на всяка от двете ѝ баби. Нещастницата тръгнала да си просича път през джунглата без нищичко освен плода в корема си и скоро се изгубила из Голямата планина. Намерил я Майстор Чизал – древен гуру, който ѝ помогнал да роди бебето под една захарна палма.

Усещаща, че умира, младата жена успяла само да промълви:

– Кръстете го Маман, на името на околийския управител, чийто незаконен син е.

И починала, преди да види за втори път отрочето си. Силно натъжен, старият майстор отнесъл детенцето в дома си.

– Ще те направя най-великия боец – зарекъл се.

Грижел се добре за детето, хранел го обилно и още преди то да проходи, започнал да го калява и обучава. Топял го в ледена вода и го оставял да се пече на обедното слънце. Момченцето едва било проходило, когато старецът го хвърлил насред реката да го накара да се научи да плува. На петгодишна възраст, ако щете вярвайте, станало най-силното момченце на света. Маман Генден, както били почнали да му викат, бил способен с голи ръце да смели камък на фини песъчинки. За разлика от другите гуру Майстор Чизал му предал абсолютно всичките си знания, без нищо да спести. Преподал му всички ефективни бойни движения, снабдил го с талисмани и муски, научил го дори да пише и да чете на древния сундански език, на холандски, малайски и латински. Научил го как да медитира и с не по-малка целенасоченост – как да готви.

Но когато Маман Генден бил на дванадесет, Майстор Чизал починал. Младежът погребал стареца, спазил едноседмичния траур, после слязъл от планината и поел по своята одисея да отмъсти на биологичния си баща. Това обаче съвпаднало горе-долу по време с появата на японските войски, така че не успял да завари баща си у дома, тъй като войната била вече съсипала семейството му. Понеже бил съмишленик и помощник на холандците, околийският управител решил да бяга и на Маман Генден му се наложило да посвети следващите три години на издирването на своя враг, който прогонил майка му и по този начин причинил смъртта ѝ. И след тези три години обаче не успял да се разплати с изверга: настигнал го няколко часа, след като бил разстрелян от японски наказателен взвод. Видял трупа на баща си, но не си направил труда да го погребе.

Изтеглянето на японците било последвано от обявяването на независимост и началото на Революционната война. Маман Генден се присъединил към група партизани. Денем се криели из рибарските колиби по северното крайбрежие, а нощем водели боеве, които обикновено се печелели от войските на КНИЛ. През престоя му там не се случило нищо интересно с изключение на това, че се влюбил до уши в млада рибарка на име Насѝя – миловидно девойче с трапчинки по бузите и нежна тъмна кожа. Маман Генден я срещал редовно, докато ходел по брега да събира риби за следобедната си закуска. Момичето било дружелюбно и често минавало да остави на партизаните по нещо за ядене, дарявайки ги и с най-нежната усмивка на света.

Не знаел почти нищо за нея освен името ѝ. Но тя му внушавала такава жизнерадост, че той се заклел да зареже скитането и да спечели всяка битка, само и само да могат да са заедно. Приятелите му усетили каква тайна страст гори в душата му и го подтиквали да поиска официално ръката на девойката. По време на японската окупация на Маман Генден нито веднъж не му се било случило да разговаря директно с жена, ако не се брояли проститутките, и изведнъж решил, че да се изправи пред миловидната Насия, било много по-страшно, отколкото да застане пред холандски наказателен взвод. И все пак, щом видял случайно Насия да върви сама към дома си, понесла пълна кошница с прясна риба, Маман Генден я настигнал. А като видял и сладката ѝ усмивка, която подчертавала трапчинките ѝ, събрал всичката си смелост и я помолил да се омъжи за него.

А Насия току-що била навършила тринадесет. Не е ясно дали го сторила от младост, или по друга причина, но тя само хлъцнала, задавила се, захвърлила кошницата и хукнала, без дума да каже, към дома си като дете, което се е уплашило от луд човек. Останал сам сред разпилените летящи риби, Маман Генден я проследил и му идело да пропадне вдън земя. Но въпреки това не се отказал – ни най-малко. Любовта му дала такава смелост, каквато нищо друго не може да ти даде. Събрал рибата и тръгнал решително с кошницата към дома на девойката. Наумил си бил да ѝ направи истинско предложение – да поиска ръката ѝ от баща ѝ.

   Хубостта е рана (превод Венцислав К. Венков, 496 стр, цена 19 лева) e в книжарниците

Неслучайно повечето романи на Джеймс Г. Балард се превръщат в кино – световете, които създава, макар на пръв поглед да изглеждат утопични, са толкова живи (или оживяват в бъдещето), дишащи, страстни и кинематографични. Катастрофа (откъс от романа ви очаква по-долу) не прави изключение (Дейвид Кроненбърг го филмира през 1996, а всички помним екранизациите на Империя на слънцето и Небостъргач) като този път на фокус е фетишизма и по-специално парафилията (в случая е изпитване на сексуално удоволствие от автомобилни катастрофи и всичко свързано с тях) – тех-фетиш, който се отключва в съзнанието на продуцента Джеймс (своеобразно алтерего на Джеймс Г. Балард) след като оцелява в брутална катастрофа, която го отвежда на фетиш трип до най-тъмните зони на съзнанието с пътни отбивки, носещи имената Смърт, Секс, V-образни двигатели и...

Тишината продължаваше. Тук и там някой шофьор се поместваше нервно зад волана, хванат в клопката на жегата, и аз внезапно изпитах усещането, че светът е спрял. Раните по коленете и гърдите ми бяха маяци, настроени на мамещата честота на множество предаватели. Те приемаха сигналите, непонятни за мен самия, които щяха да отключат този огромен застой, да освободят шофьорите за истинските дестинации на техните превозни средства – райските селения на магистралата.

* * *

Споменът за тази изключителна тишина бе още ярък в съзнанието ми, когато Катрин ме откара до офиса в "Шепъртън". Трафикът по Уестърн Авеню се ускоряваше на вълни от едно задръстване до следващото. Отгоре двигателите на лайнерите, издигащи се от лондонското летище, тормозеха небето. Мимолетната гледка на неподвижния свят, на хилядите шофьори, седящи пасивно в колите си по бетонните платна, прострели се чак до хоризонта, бе като открехната врата към този машинен свят, покана да изследвам потайните му виадукти.

Сега най-належащата ми нужда бе да приключа с възстановяването и да си наема кола. Щом наближихме рекламните студиа, Катрин взе да обикаля безцелно из паркинга, сякаш не ѝ се щеше да ме пуска да сляза. Младият служител на компанията за коли под наем гледаше озадачено как кръжим наоколо.

− Рената ще идва ли с теб? – попита Катрин.

Находчивостта на този уж случаен въпрос ме изненада.

− Реших, че ще е от полза да я взема. Шофирането на първо време може да се окаже уморително.

− Учудвам се, че изобщо е склонила да я возиш.

− Да не би да ревнуваш?

− Съвсем мъничко.

Избягвайки отдалеч всеки сепаративен съюз, който можеше да възникне между двете жени, побързах да се сбогувам с Катрин. Прекарах следващия час в офиса на съдружника ми Пол Уоринг в обсъждане на договорните затруднения, блокиращи автомобилната реклама, за която се надявахме да наемем актрисата Елизабет Тейлър. През цялото това време обаче умът ми бе прикован в поръчания автомобил, който ме чакаше долу на паркинга. Всичко останало – раздразнението на Уоринг, тесните пространства на офисната сграда, шумът на персонала – формираха смътни полусенки, незадоволителни кадри, които по-късно щяха да бъдат изрязани.

Почти не забелязах Рената, когато се качи при мен в автомобила.

− Добре ли си? – попита тя. – Къде отиваме?

Погледнах волана между ръцете си, тапицираното арматурно табло с неговите уреди и скaли.

− А ти къде мислиш?

Агресивната стилизация на купето масово производство, подчертаните изпъкналости на приборите подсилиха растящото ми чувство за ново единение между собственото ми тяло и автомобила, по-силно дори от чувствата ми към широките бедра и силните крака на Рената, прикрити от лъскавия ѝ червен шлифер. Приведох се напред, отърквайки белезите на гърдите си в ръба на кормилото, притискайки колене към ключа за запалването и ръчната спирачка.

Половин час по-късно достигнахме подножието на надлеза. Следобедният трафик се носеше по Уестърн Авеню и се разделяше пред входа за магистралата. Подминах мястото на инцидента и продължих до кръговото движение половин километър на север, където обърнах и поех обратно по маршрута, който бях следвал в последните минути преди катастрофата.

По някаква случайност пътят беше празен. На около триста метра пред нас един камион се качваше по надлеза. Черен седан приближаваше по страничното платно, за да се включи в нашата лента, но аз дадох газ и го изпреварих. След още няколко секунди се озовахме в точката на удара. Намалих и спрях върху бетонния банкет.

− Разрешено ли е да паркираме тук?

− Не.

− Е, предполагам, че за твоя случай полицията ще направи изключение.

Разкопчах шлифера на Рената и сложих ръка върху бедрото ѝ. Тя ми позволи да я целуна по шията, придържайки рамото ми успокоително, като любяща гувернантка.

− Видях те точно преди злополуката – ѝ казах. – Помниш ли? Правихме любов.

− Все още ли ме свързваш с катастрофата?

Придвижих ръка по бедрото ѝ. Влагалището ѝ бе като мокро цвете. Подмина ни автобус на някаква авиолиния. Туристите, упътили се към Щутгарт или Милано, ни зяпаха през прозорците. Рената събра крака и взе от жабката брой на списание "Пари Мач". Започна да разлиства страниците, плъзгайки поглед по фотографиите на жертви на глада във Филипините. Това потапяне в паралелни теми на насилие бе защитна мимикрия. Сериозните ѝ изследващи очи почти не спряха върху изображението на подпухнал труп, изпълнило цяла страница. Този финален акорд на смърт и обезобразяване мина под изящните ѝ пръсти, докато аз съзерцавах кръстовището на петдесетина метра от нас, където неотдавна бях убил друг човек. Анонимността на пътния възел ми напомни за тялото на Рената с неговия учтив репертоар от цепки и отверстия, които някой ден щяха да станат също толкова странни и значими за някой съпруг от предградията, колкото бяха за мен бордюрите и маркировките.

Отзад приближи бял кабриолет и шофьорът ми присветна с фарове, докато отварях вратата. Леко залитнах на излизане – дясното ми коляно поддаде, схванато от усилието на шофирането. Стъпих насред сухи листа, смачкани цигарени кутии и безброй дребни стъкълца. Тези проблясващи късчета, замитани настрани от поколения санитари на линейки, образуваха тясна ивица. Взрях се в прашната огърлица, останала след стотици автомобилни инциденти. След петдесет години и сблъсъците на все повече коли те щяха да оформят същински насип, а след сто – и цял плаж от ръбест кристал. Нова раса от клошари щеше да ровичка из тях в търсене на фасове, използвани презервативи и дребни монети.

И под този геоложки пласт, наслоен от ерата на автокатастрофите, щеше да лежи погребана дребната, причинена от мен смърт, анонимна като вкаменена капчица смола върху кората на изкопаемо дърво. На стотина метра от нас край платното бе спряла прашна американска кола. Шофьорът ме наблюдаваше през опръсканото с кал предно стъкло, прегърбил широките си рамене. Докато прекосявах пътя, вдигна фотоапарат с телеобектив и го насочи към мен. Рената го изгледа учудена, както и аз, от агресивната му поза.

− Кой е този? – попита, пресягайки се да ми отвори вратата. – Някой частен детектив?

Потеглихме отново по Уестърн Авеню, а високата, облечена в кожено яке фигура на мъжа доближи пешком до мястото, където бяхме паркирали. Любопитен да видя лицето му, обърнах още веднъж на кръговото и минах на три метра от него. Той се разхождаше унесено и съсредоточено сред черните следи от гуми по платното, сякаш съставяше в ума си невидима траектория. Слънчевата светлина открояваше белезите по челото и около устата му.

В следващия момент вдигна очи да ме погледне и аз разпознах младия доктор, когото за последно бях видял да излиза с Хелън Ремингтън от нейната стая в болницата "Ашфорд".

   Катастрофа (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лeва) е в книжарниците