My Mir

Къде е пресечната точка между канадския виртуозен пианист и композитор Глен Гулд, римския поет Публий Овидий Назон, автор на Метаморфози, митичните Франкенщайн и Пандора, и... Краят на Света? Отговорът се крие във философската поема Виртуозът на живота на Боян Манчев – водеща началото си от поемата Камъкът (писана преди 10 години за спектакъла Франкенщайн на сдружение Метеор), миналото лято поемата Виртуозът на живота се сдобива с фиктивен основен персонаж в лицето на канадския пианист Глен Гулд и неговата страст по необятния Север, и съвсем реалните му няколко самотни странствания из северната пустош до границите на познатото и обитаваното от Човека... И така Виртуозът на живота се превръща във философско изследване на Предела, на границите на съществуване, в 13 части (по-долу ви срещаме с три от фрагментите на поемата), които стоят в основата и на Terra Ultima – поема-инсталация (от фотографски, видео и дигитални формати), разработена от Боян Манчев съвместно с Ани Васева, Стефан Дончев, Иван Николов и strx, която ви очаква в пространството за съвременно изкуство Swimming Pool, а сега...

2. (Монолог на Глен)

Аз съм Глен Гулд

Виртуоз

Аз съм виртуозът

В лявата си ръка държа камък, а в дясната – кана с мляко

Между двете ми ръце преминава меридиана ос, която ме разцепва

празно

празно

празно

Двете ми ръце са два полюса

Пръстите ми се разпростират като пясъчни коси, в които се разливат октави кълнят кълнове на теми, а акордите се прегрупират като

облак от скорци напролет

Чудовищата имат глас; човекът е безсловесен

Аз, Глен Гулд, съм чудовище, непокълнало от човешки корен,

и затова аз сега ви говоря

Говоря за кратко, така че наострете слух

преди да потегля към моите приятели

птиците, дюните и сърните

Застанал пред инструмента, лице в лице с неограничената възможност на живота

като облак от форми, в който всеки полъх се отпечатва като музика

Аз, Глен Гулд, Чудовище, първо се обръщам към вас, тревопасните

и през ум не ми минава да ви поучавам,

но изисквам от вас пълна концентрация,

в противен случай съм готов да си тръгна

по-бързо и от лястовица, която пресича устрема си в полет

Всяка отрова предполага противоотрова

Всяко движение предполага противодвижение,

Всяко тяло предполага антитяло

Всяка форма предполага антиформа,

Всяка техника – противотехника

Тук, в заключителния удар на клавишите обаче, формата спира

Костта се превръща в кожа, медта – в дърво

Клавишът преоткрива барабана

фугата – марша

различието – същото

Аз съм тук в тази точка, спрял, камък в млякото,

ето оттук аз изисквам абсолютно внимание, оттук аз ви говоря

Всяка фуга носи зародиша на един свят

Всеки свят – зародиша на една фуга

(...)

11. (Да бъдеш, отведнъж)

Да свириш на тялото като на съвършен инструмент,

От всеки орган да излиза нова мелодия, нова вариация,

Да овладяваш ритъма на клетките до съвършенство.

Клетките тренирани до съвършенство

Да чувстваш бляскавото жило на гения да пронизва биологичния ти ход,

Да преминаваш през тялото като през океан,

като ледоразбивач

Да овладееш сложността

Да надмогнеш етическата бездна

Никога да не заседнеш в плитчините на дребнавостта

Да не преживееш крушението на непосилното изискване

Но да не се смириш, да не прибереш платно и оставиш щока да ръждясва в плитчините

Да си тялото си

Стаза без метастаза

Да не позволиш смъртта да те застигне в злоба

Да си прав и да погледнеш достойния живот в очите

Така както се виждаш сутрин в огледалото

Да гледаш не смъртта, а ведрия, спокойния достойния живот

Да бъдеш точно тази своя смърт и свой живот

Премерен като съвършен механизъм

Като съвършения механизъм на непонятното

Дезорганизираната хореография на ятото скорци напролет

Пръските на соленото черно море талазите на бурята

Да събереш всеки спомен за да го видиш в очите на достойния живот

Да го подслониш в дивото

Не да го спасиш или да му обещаеш

Но да го спреш, да го смириш, да го захраниш

Образите са фрагментите на тялото

От нашето тяло остават само фрагменти

Таралежите на образите

Но таралежи които

горските гъби достойно събират

на разсъмване

на свечеряване

12. (Самата музика)

Не разсвирване, не изследване на регистрите

А самата музика, внезапно, отведнъж

Самата музика.

Виртуозът на живота (превод на френски Боян Манчев; превод на немски Елвира Борман, превод на английски Филип Стоилов; корица strx, цена 10 лева) е в избрани книжарници 

Виртуозът на живота във формата на визуална поема е в пространството за съвременно изкуство Swimming Pool в рамките на изложбата Terra Ultima във вид на пърформанс-инсталация с участието на Боян Манчев, Леонид Йовчев, Маркус Райнхард, Ани Васева, Стефан Дончев, Иван Николов, strx, Кристоф Печанац и Ангел Симитчиев | 20 ноември, 18:00 

Изложбата Terra Ultima е в Swimming Pool | 16 – 20 ноември, 17:00 – 20:00 

"Има нещо по-възхитително от знанието, интелекта и дори гения – неразбирането." – с цитат на тези думи на фикционалния писател Виктор Мисел от романа му Аномалията започва и романа Аномалията (получил наградата Гонкур за 2020) на Ерве Льо Телие. Да, Аномалията на Льо Телие е роман-пъзел, чиито отделни парчета са изградени от литературни препратки, игра с жанровете и авто-фикции – като се започне от това, че трите части, в които е структурирана Аномалията са именувани с изрази от поезията на Реймон Кьоно (своеобразен трибют към съоснователят и президент на кръга Улипо, основан през 1960-а, на който е член и самия Ерве Льо Телие), мине се през образа на писателя Виктор Мисел (с когото ви срещаме в откъса по-долу), та се стигне до последната страница на романа, която е във вид на... калиграма. Да, много са ключовете за (не)разбирането на Аномалията и дешифрирането на ключовата мистерия тук, а именно как е възможно един и същ полет между Париж и Ню Йорк, с абсолютно едни и същи пътници на борда (между които и Виктøр Мисел) да кацне два пъти на летище Кенеди в рамките на три месеца, но сега ви оставяме с огледалния образ на "един държелив Кафка, успял да прехвърли четиресетте"...

ВИКТОР МИСЕЛ

Виктор Мисел не е лишен от чар. С годините ъгловатото му лице се е смекчило и гъстата му коса, римският нос, мургавата кожа напомнят Кафка, един държелив Кафка, успял да прехвърли четиресетте. Високото му тяло е издължено и все още стройно, въпреки че е поомекнало от заседналия живот, присъщ на занаята му.

Защото Виктор пише. Уви, въпреки че критиката е приела добре двата му романа, "Планините ще дойдат при нас" и "Неуспелите провали", въпреки получената награда, много престижна, но от тези, чиято червена лента не привлича тълпите, продажбите никога не са надвишавали няколко хиляди екземпляра. Той се е убедил, че в това няма нищо трагично, че разочарованието не означава неуспех.

На четиресет и три години, петнайсет от които прекарани в писане, малкият свят на литературата му изглежда като увеселителен влак, в който мошеници без билет шумно се настаняват в първа класа със съучастничеството на некадърни контрольори, докато на перона остават скромните гении – изчезващ вид, към който Мисел не смята, че принадлежи. Но не се е озлобил; научил се е да не го е грижа, да седи в някой салон на книгата, за да разпише четири-пет екземпляра за също толкова часа, а когато до него на масата седи събрат в подобно положение, да го заговори приятелски. Мисел може да изглежда студен и надменен, но има репутацията на човек с чувство за хумор въпреки всичко. А нима човекът с чувство за хумор, достоен за това определение, не е винаги такъв "въпреки всичко"?

Мисел се препитава от преводи. От английски, руски и полски – език, на който като дете му е говорила баба му. Превеждал е Владимир Одоевски, Николай Лесков, автори от века преди предишния, които малко хора вече четат. Превеждал е и каквото падне, например за един фестивал е адаптирал "В очакване на Годо" на клингонски, езика на жестоките извънземни от "Стар Трек". За да се хареса на банкера си, Виктор превежда и развлекателни англосаксонски бестселъри, които придават на литературата статут на непълноценно изкуство за непълнолетни. Професията му е отворила вратите на уважавани, ако не влиятелни издателства, без непременно собствените му авторски ръкописи да намират в тях радушен прием.

Мисел си има фетиш, плод на нещо като суеверие – в джоба на дънките си винаги държи една тухличка от Лего, най-стандартната, 4 на 2, яркочервена. Тя е от крепостната стена на замъка, който някога строяха с баща му в детската му стая. След нещастния случай на строежа замъкът остана до леглото му, недовършен. Момчето често мълчаливо наблюдаваше бойниците, подвижния мост, човешките фигурки, кулата. Да продължи сам да строи би означавало да приеме смъртта. По-добре беше да го разруши.

Един ден извади една тухла от стената, пъхна я в джоба си и демонтира замъка. Това беше преди трийсет и четири години. Два пъти изгубва тухлата и два пъти я заменя с друга, идентична. Първо с мъка, после равнодушно. Когато миналата година почина майка му, я постави в ковчега ѝ и веднага пак взе друга. Малкият червен паралелепипед не е баща му, а само спомен за един спомен, флаг на синовната обич и на верността.

Мисел няма деца. Любовните му връзки са все несполучливи въпреки неизменния му ентусиазъм. Твърде често се държи хладно, не умее да убеждава и още не е срещнал жената, с която да прекара дълги години от живота си. А може би избира спътничките си така, че да е сигурен в неуспеха.

Не, не е вярно. Срещна жената преди четири години на семинар за литературни преводачи в Арл по време на една среща, на която обясняваше "как се превежда хуморът на Гончаров". Тя седеше на първия ред и той се опитваше да не гледа само нея. После дълго не можа да се измъкне от един издател, който го уговаряше: "Какво ще кажете да преведете за нас руската феминистка Любов Гуревич? Няма ли да е страхотно?". Но два часа по-късно на търпеливата опашка за десерти тя стоеше зад него и се усмихваше. Истината за любовта е, че сърцето я разпознава веднага и го изкрещява с пълна сила. Разбира се, не заявявате на жената, че сте влюбен в нея, ей така направо. Тя не би разбрала. Затова, колкото за да прикриете, че вече сте неин заложник, се задоволявате да разговаряте с нея.

Когато накрая стигна до шоколадовото моле, Виктор се обърна и я заговори. Попита я, заеквайки, как превежда "крем англез" на английски, след като на френски french cream е крем шантийи. Да, съжалявам, само това му хрумна. Тя се засмя учтиво, отговори ascot cream с дрезгав глас, който му се стори приказен, и се върна на масата при приятелите си. Трябваше му време да осъзнае, че Аскот е хиподрум като Шантийи, само че в Англия.

Бяха разменили погледи, които му се щеше да разчете като съучастнически, после демонстративно бе отишъл на бара с надеждата, че и тя ще дойде, но тя продължи да разговаря с приятелите си. Почувствал се глупав като непохватен юноша, той се прибра в хотела си. Не я откри сред снимките на участниците, но не се съмняваше, че отново ще я срещне, и цяла сутрин обикаля работилниците под различни предлози. Напразно. Нямаше я и на празничното закриване на семинара. Беше се изпарила. На последната закуска в хотела я описа на един приятел от организацията, но прилагателните "дребна", "кестенява" и "пленителна" никога не са описвали кой знае кого.

Две последователни години Виктор ходеше на редовните семинари в Арл и ако иска да е честен със себе си, ще признае, че е било, за да я срещне отново. Оттогава – тежка професионална грешка – вмъква в преводите си кратки изречения, в които споменава хиподрума в Аскот или английския крем. За пръв път прегреши така в превода на сборника статии от Гуревич. В текста на въведението, озаглавено "Почему нужно дать женщинам все права и свободу", вмъкна следното изречение: "Свободата не е английски крем върху шоколадов сладкиш, а право". Дискретно е, пък и кой знае? В края на краищата тя се е интересувала от Гончаров. Но не. Ако е чела книгата, не е забелязала добавката, издателят също, а и впрочем никой читател. Виктор е пропуснал живота си и това е отчайващо.

Аномалията (превод Росица Ташева, корица Живко Петров, 312 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците

Срещата с Ерве льо Телие е на 9 март | Френски културен институт, 18:30

"Определено цяла Америка отново искаше да бъде вкарана във филм – или поне в тяхната версия на реалити шоу." – тези думи на Оливър Стоун от мемоарната му книга В преследване на светлината не само чудесно описват отношението му към американското общество, но и разкриват как, в над 40-годишната му кариера, филмите на Стоун (почти) винаги намират точното време и място... Да, този септември, Оливър Стоун навърши 75 години в преследване на Киното/Светлината, но тук "книгата е за тази мечта, за първите 40 години – онези, в които "границите се размиват вечно и непрестанно", докато вървим напред" – "това е разказ за съзряването", годините, в които границите между успеха и провала криволичат сред пост-Виетнам шок, между адаптирането на сценариите за култовите Среднощен експрес и Белязания (четете откъса по-долу) и сбъдването на КиноМечтата със Салвадор и Взвод... "Всъщност филмите служеха за абсорбиране на шоковете, преведоха ме през десетилетия на напрегната, почти лудешка американска действителност" ще каже Оливър Стоун, като повече може да научите в специална видеосреща с него на 29 октомври преди прожекцията на Доорс (отбелязваща 30-годишнината на тази класика), а сега нека завъртим ролката 40 години назад...

В ОЧАКВАНЕ НА ЧУДОТО

Но аз чаках и чаках чудото да дойде. Ленард Коен, "Waiting for the Miracle"

Най-неочаквано ми се обади Марти Брегман с отнесена усмивка и предложение за нова "сделка". За "Роден на Четвърти юли" ми каза: "Оливър, купих една книга. За Виетнам е. Направо сензационна – (любимата му дума). – Получила е страхотна рецензия на първа страница в литературното приложение на "Ню Йорк Таймс". Чувал ли си за нея?"

Ставаше дума за историята на Рон Ковик.

Този път думите му бяха: "Оливър, да си гледал случайно Лице с белег с Пол Муни? Ал го гледал снощи и го намира за сензационен! Мисли, че може да го направи. А ти знаеш колко невъзможен може да бъде... Това е роля само за него. Трябва ни само сценарий...", и така нататък.

Точно същото беше казал и за "Роден на Четвърти юли", но сега очевидно г-н Пачино бе изгледал Муни в Лице с белег от 1932 г. със сценарист Бен Хехт и режисьор Хауърд Хоукс, и се вълнуваше от перспективата да пресъздаде образа, бегло базиран на Ал Капоне. Звучеше като голямо начинание, което би привлякло внимание и приходи, но някак фалшиво – не проявявах интерес. На този етап бях изключил Ал заради провала на "Роден на Четвърти юли" и нямах никакво желание да се състезавам с филм за италианската мафия след два филма Кръстникът и техните имитации.

Марти беше разочарован, но тъй като никога не приемаше "не" за отговор, отново ми се обади няколко седмици по-късно и каза:

– Хей, Оливър, Сидни Лъмет има интересен поглед към Белязания. Знаеш, че са близки с Ал, сензационен екип... Иска да го направи в съвременен вариант с кубински имигранти.

Това вече бе обрат, нещо различно. Америка така и не можа да преглътне независимостта на Куба. Пробвахме всичко – атентати, тероризъм, инвазия, съсипващо търговско ембарго; предлагахме под всякакви форми незаконно убежище за похитители, престъпници, дори терористи, които бягаха от Куба и пристигаха на американския бряг. В последно време Кастро, изпаднал в тежки икономически условия, в отговор на натиска на Америка за свобода и човешки права, на драго сърце натовари 25 000 дисиденти от пристанището Мариел на кораби до Маями. Сред тях бяха пробутани към 2500 "престъпници" и "хора с отклонения", които, когато бяха открити в САЩ, предизвикаха огромна негативна реакция сред обществеността, сякаш Кастро отново ни беше надхитрил.

Моментът беше добър и предложението ми даваше повод да се махна от Ел Ей. Маями беше нов свят, а и все пак поназнайвах едно-друго за кокаина, който щеше да е каквото бе бил алкохолът за Капоне, плюс че ми предлагаха близо 250 000 долара, ако филмът влезе в продукция, което за онова време бе една от най-високите суми, плащани за адаптация, базирана в този случай върху по-стар филм. Приех и с Елизабет напуснахме Ел Ей в нещо, което щеше да се окаже продължително "изгнание".

В оригинала италианецът Тони Камонте (Пол Муни) – амбициозен новодошъл ("направи го пръв, направи го сам и продължавай да го правиш"), се забърква в неприятности с ирландските банди от северните райони на Чикаго. В последвалата война той ги избива. В същото време сваля метресата на италианския си бос, така че босът се опитва да убие Тони, но всъщност Тони убива него. Междувременно любимата му сестра (Ан Дворак) се влюбва в главния наемен убиец на Тони (Джордж Рафт в първата му роля). Настроеният свръхзакрилнически по отношение на сестра си Тони убива героя на Рафт, след което тя се опитва да го застреля, прииждат ченгетата и убиват и двамата. В една фалшива нотка, наложена от продуцентския кодекс, действащ по онова време, Тони трябва да умре като жалък страхливец, стрелящ с леката си картечница, нов модел "Томсън", застанал под гигантски осветен билборд с надпис "Светът е твой". Намекът за кръвосмешение по модела на Борджиите от ренесансова Италия е бил една от причините Лице с белег да бъде забранен в няколко големи града и щати и да бъде изтеглен от обръщение от продуцента Хауърд Хюз чак до смъртта му през 1976 г. Навремето творбата е била порицавана заради крайностите и преувеличенията си, но все така си остава запомняща се като един от първите гангстерски филми.

В Ню Йорк Лъмет ми даде ясно да разбера, че търси във филма съвременен реализъм с имиграцията, нарковойната и политика, стигаща до най-високите нива в правителството ни. Колумбийците, като по-безмилостни от другите, отнемат наркотърговията от старите кубински банди отпреди времето на Кастро. Ямайците и доминиканците с техните връзки в Ню Йорк и Джързи си отскубват дял от далаверата. Пролива се много кръв, но не е нещо, до което италианската мафия е способна да се добере; това тук е "нова сделка" с нови лица и нови правила.

Брегман ме запозна с този-онзи и прекарах доста време с полицаи на окръжно и градско ниво – както корумпирани, така и почтени; този град бе истински калейдоскоп от огледала. Юрисдикциите бяха истински лабиринт; налице бяха полицейски управления на Маями, Маями Бийч и Маями-Дейд, като териториите им се припокриваха с Отдела за борба с организираната престъпност в шерифската служба в окръг Броуорд (който пък покриваше оживения пазар Форт Лодърдейл). Това бе в допълнение към федералните прокурори от Департамента по правосъдие и ФБР, а за да станат нещата още по-сложни, намесваше се и новосъздадената Агенция за борба с наркотиците с нейната отделна джунгла от бюрокрация. Всичко това трябваше да покрие огромна площ от мангрови мочурища и стотици селца, прикриващи безчет тайни пристанища за плавателни съдове и площадки за хидроплани.

Беше като виетнамската бъркотия – флот, армия, военновъздушни сили и морска пехота и ако мислите, че си комуникираха едни с други, лъжете се. Всяка агенция действаше за себе си (нещо като апарата ни по сигурност преди и след 11 септември). Както Америка е установила през 20-те години, когато е направен опит за забрана на алкохола, беше невъзможно да се спре циркулацията на толкова масово търсена субстанция и получените в резултат печалби от търговията на черно бяха довели до създаването на огромна нова престъпна класа.

След дълъг период на депресия, когато старите еврейски мегахотели като "Фонтенбло" и "Идън Рок" бяха овехтели и изгубили някогашния си блясък, в Маями се вихреха големи пари в търговията с недвижими имоти по Брикуел Авеню и над Бискейн Бей – високи сгради, огромни кранове, огледални небостъргачи, пронизващи синьото небе на Флорида, изпъстрено със съвършено бели облаци. Южен Маями Бийч, който до онзи ден бе обитаван от еврейска общност с по-ниски доходи, се превръщаше в средище на изумителна екзотика – полуголи тълпи от млади загорели хора от страните на Латинска Америка с елегантните им нови дрехи и бижута изпълваха широките улици под звуците на диско музика, излизаха на тълпи от клубовете покрай бавно движещи се лъскави бугати, ламборгини и дори корниш, които свиреха с клаксони, за да привличат вниманието в нощния си парад по Оушън Драйв.

То се знае, убийствата също бяха в разцвет и бандити тип "Белязания" ставаха известни на ченгетата, които още се опитваха да се ориентират кой кой е в играта – трудни за изговаряне испански имена, отчаяно дръзки наемни убийци, понякога просто хулигани на мотори, дошли за един ден от Колумбия, за да отстрелят в движение непознат за тях човек срещу няколкостотин долара и заминаващи си у дома още същия ден. Семействата на дилърите бяха официална плячка – 6–7 души бяха избити в къща в Корал Гейбълс, четирима при бясна стрелба посред бял ден в търговски мол.

Списание "Тайм" пусна през ноември 1981 г. като централен репортаж статия за Маями, озаглавена "Изгубеният рай?", със силен стремеж към сензационност и пример за таблоидна американска журналистика в най-лошия ѝ вид. Но американците си обичат тяхното насилие, а Америка отново беше във война, нейната любима тема. На ченгетата и федералните агенти също им се нравеше вниманието и те раздуваха вражеския терен като новия Чикаго от 30-те години. Определено цяла Америка отново искаше да бъде вкарана във филм – или поне в тяхната версия на реалити шоу.

В преследване на светлината (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 488 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 22 октомври

Видеосреща с Оливър Стоун + премиера В преследване на светлината + прожекция на Доорс ви очакват на 29 октомври | кино Люмиер, 19:00

"Какво можех да направя, за да съвместя моя живот с този на децата?" – тези думи принадлежат на героинята от романа Историята на изгубеното дете (своеобразен финал на Неаполитанска-та тетралогия) на италианската енигма Елена Феранте, но ключово глождят съзнанието и на героинята ѝ Леда от романа Непознатата дъщеря (откъса по-долу)... Дотолкова я глождят, че докато почива сама край морето Леда импулсивно открадва куклата на невръстната Елена/Лену, което я запраща в лабиринта на миналото и отношенията със собствените ѝ дъщери и майка. Да, историята на Непознатата дъщеря е писана далеч (5 години) преди Неаполитанската тетралогия (включваща Гениалната приятелка, Новото фамилно име, Тази, която си отива, тази, която остава и Историята на изгубеното дете), но повторението на имена, ситуации и мотиви са като нишки на паметта, които свързват творбите на Феранте и катализират случващото се в тях. Може би затова, още от първия ѝ роман Тягостна любов до последния Измамният живот на възрастните, повечето ù творби са филмирани – сега е ред на Непознатата дъщеря в режисьорски дебют на Маги Джиленхол, с Оливия Колман и Дакота Джонсън, рисуващи портрет на съвременната Майка или иначе казано: "Онази жена, Нина, изглеждаше така спокойна и аз изпитах завист към нея."...

4

Късно забелязах младата майка и дъщеря ѝ. Не знам дали са били там от първия ми ден на морето, или са се появили след това. През първите три-четири дена след моето пристигане забелязах една шумна групичка неаполитанци – деца, възрастни, мъж около шейсетте със злобно изражение, четири или пет момченца, които ожесточено се бореха във водата и на сушата, една доста едра късокрака жена с тежък бюст, може би под четиресетте, която често се местеше от плажа към бара и обратно, страдалчески повлякла бременен корем – голяма и гола дъга, опъната между двете половинки на банския. Всички бяха роднини помежду си – родители, баби и дядовци, синове и дъщери, внуци, племенници, братовчеди, зетьове, снахи – и се смееха шумно. Викаха се по име с проточени викове, подмятаха си възклицателни или съучастнически изречения, понякога се караха: широк семеен кръг, подобен на онзи, от който и аз бях част, когато бях дете, същите шеги, същото лигавене, същите гневни изблици.

Един ден вдигнах поглед от книгата и за първи път ги забелязах: младата жена и момиченцето. Връщаха се от брега към чадъра, тя нямаше повече от двайсет години, ходеше с наведена глава, а малката, три-четиригодишна, с вирнат нос, я гледаше с възхищение, стиснала една кукла по начина, по който майка носи детето си на ръка. Говореха си спокойно, сякаш съществуваха само те двете. Бременната жена ядно крещеше нещо към тях изпод чадъра си, а една обемиста сива госпожа, изцяло облечена, около петдесетгодишна, може би майката, жестикулираше недоволно в неодобрение на кой знае какво. Но младата жена изглеждаше глуха и няма, продължаваше да се обръща към момиченцето и идваше откъм морето със ситни крачки, оставяйки върху пясъка тъмната сянка на отпечатъците си.

Те също бяха част от голямото шумно семейство, но тя, младата майка, погледната така отдалече, с тънкото си тяло, с целия си бански костюм, избран с вкус, с крехка шия, с хубава форма на главата и дълга, чуплива коса в блестящо черен цвят, с индиански черти и високи скули, с изразителни вежди и издължени очи ми се стори като някаква аномалия в тази група, мистериозно избягал от правилото организъм, вече привикнала жертва на отвличане или на размяна при раждането.

Оттогава от време на време се заглеждах към тях.

В малката имаше нещо, което не изглеждаше правилно, но не знам какво, някаква може би детска тъга или тиха болест. Цялото ѝ лице непрестанно отправяше към майка ѝ молбата да бъдат заедно: молба без плач или капризи – и майката не ѝ отказваше. Веднъж забелязах деликатното внимание, с което я мажеше с лосион. Друг път ме порази колко много време майка и дъщеря прекарваха заедно във водата: голямата притискаше малката към себе си, а тя държеше ръцете си обвити здраво около врата ѝ. Смееха се за нещо, наслаждавайки се на удоволствието да усещат телата си едно до друго, да докосват носовете си, да плюят струйки вода една срещу друга, да се целуват. Веднъж ги видях да си играят заедно с куклата. Забавляваха се много с нея, обличаха я, събличаха я, преструваха се, че я мажат със слънцезащитен лосион, къпеха я в една зелена кофичка, сушаха я, като я бършеха, за да не настине, притискаха я към гърдите си, сякаш за да я накърмят, или я тъпчеха с попара от пясък, държаха я на слънцето до себе си, полегнала на тяхната кърпа. Ако младата жена беше самa по себе си красива, то в нейното майчинско отношение имаше нещо, което я отличаваше, изглеждаше сякаш не изпитва желание за нищо друго освен за момиченцето.

Не че не беше приобщена в голямата семейна група. Бъбреше си с бременната жена, играеше на карти с някакви почернели от слънцето младежи, видимо на нейната възраст, вероятно братовчеди, разхождаше се по брега с възрастния човек със суровото изражение (баща ѝ?) или с млади шумни жени – сестри, братовчедки, снахи. Не ми се стори да има съпруг или някого, който видимо да е бащата на момиченцето. Забелязах обаче, че всички членове на фамилията се грижеха за нея и за малката с внимание. Сивата едра госпожа около петдесетте я придружаваше до бара, за да купи сладолед на малката. При едно нейно сухо повикване момчетата прекъсваха свадите си и макар и с пуфтене, отиваха да вземат вода, храна или каквото друго ѝ бе нужно. Веднага щом майка и дъщеря се отдалечаваха на няколко метра от брега с една малка синьо-червена лодка, бременната жена започваше да пищи: "Нина, Лену, Нинета, Лена!" и се втурваше по плажа задъхана, стряскайки и спасителя, който скачаше на крака, за да държи по-добре под око ситуацията. В един случай, в който двама типове бяха доближили младата жена с намерение да я заприказват, веднага се намесиха братовчедите и започнаха блъскане и размяна на лоши думи, стигна се почти до сбиване.

За известно време не знаех дали майката или дъщерята се казва Нина, Нину, Нинѐ, имената бяха много и поради честите повиквания ми беше трудно да се уверя със сигурност как се казва. След това, след като чух толкова много гласове и викове, разбрах, че Нина е майката. По-сложно беше с момиченцето, в началото се обърках. Помислих, че има галено име, като например Нани или Нена, или Ненела, но след това разбрах, че това са имената на куклата, от която малката никога не се отделяше и на която Нина обръщаше внимание, сякаш беше жива, сякаш ѝ беше втора дъщеря. Момиченцето в действителност се казваше Елена, Лену – майката я наричаше винаги Елена, а роднините – Лену.

Не знам защо, но си записах тези имена в тетрадката, Елена, Нани, Нена, Лени; може би ми харесваше начинът, по който Нина ги произнасяше. Говореше на момиченцето и на куклата му с приятна диалектна интонация, неаполитанския, който обичам, онзи от игрите и милувките. Бях запленена. Езиците за мен притежават тайна отрова, която от време на време се разпенва и за която няма противоотрова. Спомням си диалекта в устата на майка ми, когато губеше сладката интонация и ни крещеше с отровно недоволство: "Не мога повече да се разправям с вас, не мога повече!". Заповеди, крясъци, обиди, животът се разтегляше в думите ѝ като износен нерв, който, едва докоснат, болезнено изличава всяка сдържаност. Веднъж, два, три пъти заплаши нас, дъщерите си, че ще си отиде: "Ще се събудите някоя сутрин и няма да ме намерите!". Всеки ден се събуждах, разтреперана от страх. В реалността тя беше винаги там, в думите си изчезваше от къщи непрекъснато. Онази жена, Нина, изглеждаше така спокойна и аз изпитах завист към нея.

Непознатата дъщеря (превод Тонина Манфреди, корица Стефан Касъров, 176 стр, цена 16 лева) е в книжарниците