My Mir

Да, Те отново са тук... 20 години по-късно великолепно щурата Трейнспотинг четворка се завръща триумфално и ако историята в Т2 Трейнспотинг е базирана само отчасти на авантюрите в Порно, то последният роман на Ървин Уелш Ваещият с ножове (откъсът от него за повратната точка в детството на Бегби ви очаква по-долу) се фокусира върху другия възможен живот на неповторимия Франсис Бегби а.к.а Франко / Робърт Карлайл – сменил е името си на Джим Франсис, ловкостта му с ножовете е преминала в арт амплоа под формата на гротескни скулптури на знаменитости, открил е жените на живота си (съпругата-терапевт от затвора Мелани и дъщерите им Грейс и Ийв), заменил е мъглата на Острова със слънцето на Калифорния, но... сърцето, яростта и един блуден син го връщат в заветния Единбург, защото, както знаем, един Бегби живота си мени, но нрава...

МОМЧЕТО ЗА ДОСТАВКИ 2

Те идваха у дома да играят карти в петък вечер, когато майка ми ходеше в бинго залата. Дядо Джок, Карми, Лоузи и един много по-млад мъж, Джони Туид – Хубавеца, единственият от тях, който някога ми е давал пари. Дръпваше ме встрани и ми пъхваше в ръката банкнота от един паунд или монета от десет шилинга, като ми смигваше съзаклятнически, за да знам, че това е само между нас. Бяха арогантна, нафукана четворка, обичаща да се перчи наоколо в своите дълги палта и меки шапки. Аз ги гледах с обожание, също както и брат ми Джо.

Баща ми и чичо Джими пиеха здраво. Татко беше вечно натряскан и мама го изхвърляше от къщи, понякога с години. Щом се появеше отново, известно време оставаше трезвен, но скоро пак хващаше чашката. После изчезна за цяла вечност. Казаха ни, че работел на нефтените платформи, но аз знаех, че е или в затвора, или е хукнал подир някоя фуста. Все пак се появи отново и остана достатъчно дълго, за да направи на мама още едно дете – малката ми сестра Елспет.

Аз очаквах тези петъчни вечери с нетърпение, макар и да имаха странен привкус. Дядо Джок въртеше в ръце бутилка бира, която никога не довършваше, и отпиваше от уискито си. Винаги само едно. И гледаше синовете си – пияни, разпуснати, пустословни и гръмогласни. Дори като дете го усещах как кипи от разочарование, което аз също споделях.

Мама мразеше както него, така и тримата му приятели. Гангстери, така ги наричаше. Тогава, в края на седемдесетте, те бяха сред последните птици на западащите докове. Всички освен Джони бяха изкарвали прехраната си там още от войната, а вече наближаваха пенсия. При това, понеже работата им се считала важна за отбраната, били освободени от военна служба. Винаги ми се струваше иронично, че мъже като тях, считащи се за корави, са използвали служебното си положение, за да се скатаят от битки с нацистите. Но истинският им мотив бил личната облага. Помня как мама ми казваше, че задигали всичко, до което се докопат. И се възмущаваше, че военните запаси били за всички, а не само за шайка крадливи плъхове.

Последното впрочем не беше съвсем справедливо. Ако се огледах наоколо, ние живеехме далеч по-заможно от мнозина. Имахме всичко, докато баща ми не го пропи. И се знаеше откъде е дошло, но никога не съм чул мама да отваря и дума да го върнем обратно. Правеше обаче всичко възможно да ме държи по-далеч от дядо Джок и неговата компания. Бях тринайсетгодишен ученик, когато те за първи път започнаха да проявяват интерес към мен. При това пет пари не даваха за брат ми Джо, макар и да бе с четиринайсет месеца по-голям, а това повдигаше самочувствието ми.

Тогава нямаше много неща, които да ме карат да се чувствам важен.

Още в началното училище се затруднявах с четенето, а в прогимназията ме сложиха в клас за изоставащи. Изписаната с букви и думи страница не значеше нищо за мен – просто мъгляв код, който не можех да разгадая. Едва след много години ме диагностицираха с дислексия. А по онова време както учителите, така и надутите хлапета ми се присмиваха, задето съм бавен и тъп. Това ме докарваше до такава ярост, че почти ми прилошаваше. Седях почервенял на чина, дишайки с труд, а пулсът блъскаше в ушите ми. После се научих, че именно освобождаването на тази ярост е начинът да спра смеха – да го спра, превръщайки го в кръв и сълзи.

Затова бях доволен, че дядо Джок и приятелите му ме ценят – тези дръзки, нахакани мъже, към които хората явно питаеха страх и уважение. Единствено Джони Туид не ми беше съвсем ясен. Той бе по-скоро връстник на баща ми и ми се струваше, че трябва да дружи с него, а не с дядо. Както предполагаше и прякорът му Хубавеца, той изглеждаше добре, с едри бели зъби и гъста, късо подстригана черна коса. Миришеше на силен одеколон, цигари и алкохол, както миришат всички мъже, когато си още дете, но към тях се добавяше и някакъв друг, по-фин аромат.

Аз мразех училище и работех почасово като момче за доставки в бакалницата "Гибсън" в квартал "Канънмилс". Карах голям черен велосипед с огромна кошница отпред, натъпкана с продукти. Докато обикалях натоварените улици, трябваше да натискам с всички сили педалите с кльощавите си нозе дори само за да запазя равновесие. Част от задачите ми бе и да подреждам рафтовете в магазина. Собственикът се казваше не Гибсън, а Малкълмсън – нервен кучи син с писклив глас, който постоянно хокаше мен и Гари Голбрайт, другия ученик, който работеше там.

Една съботна сутрин дядо Джок се появи в бакалницата заедно с Уили Кармайкъл. Карми, както го наричаха, мълчалив гигант с ръце като лопати, който постоянно беше край него. Дядо, с обичайната си подигравателна усмивчица на лице, взе да наблюдава внимателно Малкълмсън, докато той се суетеше наоколо и мърмореше под носа си:

– Докерите от Лийт, да! Важното е докерите от Лийт да са доволни!

Гаднярската усмивка на дядо така и не слезе от физиономията му. Той и Карми дръпнаха шефа ми встрани и му прошушнаха нещо. Аз бях зает да подреждам кутии с компот от ананас по рафтовете, но видях как очите му постепенно се разширяват, докато тези на другите двама стават тесни, като цепки. На тръгване дядо ми подхвърли:

– Да работиш съвестно и да слушаш господин Малкълмсън, чу ли?

– Да.

После те излязоха на улицата. В продължение на около минута Малкълмсън бе зает тихомълком да ругае, но после ме погледна с нов израз на благоговение и страх. Същия ден ни съобщи, че от сега нататък Гари Голбрайт ще прави повечето доставки, докато аз ще работя вътре в магазина. Това бе добре дошло за мен, но не и за Гари, защото навън цареше кучи студ, а той трябваше да обикаля двойно повече с колелото. Но все пак една доставка остана и за мен. Три пъти в седмицата откарвах кашон с плодове и зеленчуци на докерите в Лийт. При това никога не бях виждал дядо или приятелите му да слагат в уста друг плод или зеленчук освен картоф.

Порталът се пазеше от един тип на име Джон Странг, с дебели очила и зализана назад коса. Той бе известен като агресивен психопат, прекарал известно време в строго охраняваната психиатрия "Карстеърс". Паважът беше неравен, което нямаше особено значение, докато влизах, но на излизане, след като посещавах свърталището им, кашонът бе пълен с тежки бутилки алкохол, които подскачаха и дрънчаха. Разбира се, Странг, който явно получаваше своя пай от Джок и останалите, се правеше на глух, но дори само преминаването покрай оцъкления му взор ми действаше на нервите. Щом се приберях в бакалницата, оставях бутилките край контейнера за смет отзад, а Джони по-късно минаваше да ги прибере. Такава им беше схемата.

Харесваше ми да ходя и да се срещам с дядо и неговите приятели. Веднага личеше, че са по-специална група и останалите работници гледат да нямат вземане-даване с тях. Навъртаха се в една тухлена постройка край стария сух док, граничеща с висока телена ограда и няколко запустели цеха. Мястото бе сравнително уединено и това устройваше всички. "Бърлогата", както я наричаха, явно някога бе служила за склад, защото нямаше прозорци, а само вентилационни отвори и електрическо осветление. Разполагаше с дървена маса, няколко стола и рафт с препарати за почистване. Вратата бе тежка и масивна и докато се намирахме вътре, стоеше леко открехната. Аз се настанявах заедно с тях, пиех чай и се топлех на газената печка, която зимно време гореше непрекъснато. Разговорите им звучаха странно за младите ми неопитни уши. Те често използваха недомлъвки или думи и изрази, които не можех да разбера. Един различен, кодиран език. Сякаш принадлежаха към друга, отминала епоха. Не даваха пет пари коя група води музикалните класации в момента, но познаваха в дълбочина хората и техните слабости.

– Като гледам – рече ми Джок веднъж в бърлогата, – брат ти Джо май го е страх от теб. Усеща, че е по-слаб.

Това откровение ме срази. Джо постоянно ме тормозеше, биеше ме, превръщаше живота ми в ад. И все пак долавях в дядовото си твърдение една особена правдивост. Докато ме бъхтеше с юмруци, в очите на брат ми се четеше паника, сякаш предвкусваше отмъщението, което никога не идваше. Но сега, въоръжен с новото си познание, реших, че то най-сетне ще дойде. И то тогава, когато най-малко го очаква. Да, старото копеле Джок умееше да надушва човешката уязвимост така, както акулата надушва кръв във водата. Виждаше всичко, разбираше всичко.

Когато бях хлапак, разправях наляво и надясно историята за себе си и Джо и за това как палачинката се е обърнала. Но изкарвах нещата така, сякаш татко е бил онзи, който ме е посъветвал да халосам брат си с тухла през лицето, докато спи. Защото исках баща ми да бъде такъв, да има подобна сила на волята. Но всъщност не беше той, а дядо ми. Старият Джок.

Все едно, главното е, че физиономията беше на Джо, а тухлата се намираше в моята ръка. Той рева цяла нощ, а кръвта пропиваше възглавницата му. Аз бях изплашен, но окрилен, преизпълнен от усещането за новата си мощ. И двамата знаехме кой ще командва парада оттук нататък.

   Ваещият с ножове (превод Деян Кючуков, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Деветата поредна среща с кино от страни, които познавате (може би) само от новинарски хроники, кратки тур пътувания и откъслечни митове и легенди идва със Sofia MENAR Film Festival (12 – 29 януари, пълната програма е тук), за да направи поредните стъпки към един по-обединен свят без Предразсъдъци, без Омраза, с повече Мир и по-малко Войни.

Какво?

Селекция от игрално, документално и късометражно кино от Близкия Изток, Централна Азия и Северна Африка, разделена в следните добре познати категории:

MENAR игрално – иранското кино, по традиция, отново е на висота, но акценти на интереса поставят и филми от Палестина, Алжир, Мароко и...

Любов по правилата – 12 и 18 януари

Ливан/Германия, 2016, 94 мин

режисьор: Асад Фуладкар

с участието на: Дарине Хамзе, Зейнаб Хинд Хадра, Родриг Слейман, Мирна Мукарзел

Любов по правилата на Корана – да, в живота на три религиозни двойки от Бейрут всичко е подвластно на Корана, но когато страстите се нажежат (с абсурдни бракове, сексуални нагони и изневери) дори той е безсилен пред неписаните правила на Любовта и... киното.

Повратен завой – 13 и 21 януари

Египет/Франция/ОАЕ/Йордания, 2015, 80 мин

режисьор: Рифки Асаф

с участието на: Ашраф Бархум, Фатина Лейла, Мазен Моадам

Колко истории може да побере един миниван – оказва се, че "мобилният дом" на йорданеца Ради може да събере Близкия изток с историите на разведена сирийка, тръгнала към родината, ливански художник и неудобно-любопитен полицай.

Айдълът от Газа – 13 и 23 януари

Палестина, 2015, 100 мин

режисьор: Хани Абу-Асад

с участието на: Тауфик Бархум, Каис Аталах, Надин Лабаки, Ашраф Бархум, Хиба Аталах

С Оскар номинирания Омар режисьорът Хани Абу-Асад доказа, че умее майсторски да ни оплита в нетрадиционни истории с герои от ивицата Газа, а новият му кинопъзел за палестинеца с чуден глас Мухамад, който безвизово участва в Араб Айдъл в Египет великолепно допълва картината на живота, в която основните цветове са хумора, сатирата и забавата с предразсъдъците.

Луди за връзване – 13 и 26 януари

Иран, 2015, 115 мин

режисьор: Аболхасан Давуди

с участието на: Таназ Табатабай, Сабер Абар, Саед Сохейли, Назанин Баяти

Интернет ни събира, интернет ни дели – това е съдбата за седмина млади техеранци, които не се познават в реалността, но са членове на една и съща нет група. Има ли нужда да казваме, че Мадана е единствената жена в нея и търси нещо, което останалите шест мъже може и да намерят... стига да се обединят в търсенето.

Кражба – 14 и 18 януари

Иран, 2016, 86 мин

режисьор: Биджан Мирбагери

с участието на: Ники Карими, Рузбех Бамани, Соруш Сехат, Марал Фарджат

За романтичните пътувания при двойките има два сценария – те или ще ги сближат още повече, или ще ги отчуждят завинаги, но когато в картинката се намеси и откраднат багаж историята (на известен актьор и годеницата му, в случая) може да се плъзне и в трети, непредвиден сценарий.

Дъх – 14, 22 и 25 януари

Иран, 2016, 118 мин

режисьор: Наргис Абяр

с участието на: Геларе Абаси, Мехран Ахмади, Джамшид Хашемпур, Шабнам Мохадами

Явно Наргис Абяр обича да връзва филмите си с темата за войната (като в Окоп 143, например) – и сега провинциалната идилия в живота на Надер, Камал, Мариям и любознателната Бахар (която не спира да чете и да фантазира) ще бъде разрушена от войната, но нищо не може да спре мечтата на Бахар да стане лекар, за да излекува астмата на баща си.

Пес – 14, 19 и 28 януари

Швейцария/Турция, 2015, 94 мин

режисьор: Есен Ъшък

с участието на: Чагла Акалън, Берен Туна, Баръш Атай, Огузхан Санджар

Три истории, чиито герои са единодушни, че са чакали (и мечтали) достатъчно и днес вече е време за действие – хлапето Джемо най-накрая ще заговори момичето, което харесва; омъжената Хаят най-накрая ще срещне любовта на живота си; транссексуалната Ебру най-накрая ще получи мъжа, когото обича, а не парите на тези, които я желаят... Да, те ще го направят пък каквото Съдбата (Киното) покаже...

Дефиле деграде – 15 и 20 януари

Палестина/Франция/Катар, 2015, 85 мин

режисьори: Араб Насер, Тарзан Насер

с участието на: Хиам Аббас, Виктория Балитска, Манал Ауад, Мирна Сакла

Салоните за красота са същински зоопарк на живота, в който на показ лъсват всякакви малки тайни, а когато към шарената картинка в салона за красота на Кристин в Газа се добави и изчезнала истинска лъвица от зоопарка, то нещата не само излизат от контрол, но и (де)градират в тотална  буря на абсурда.

Кладенецът – 16, 19 и 26 януари

Алжир, 2016, 96 мин

режисьор: Лотфи Бушуши

с участието на: Надя Каси, Лоран Морел, Лейла Мецитан

Война за независимост в Алжир, пълна обсада на малко планинско селце с пресъхнал кладенец, издирване на местен герой под пек и камък – налице са всички елементи за нажежаване на страстите, както и за алжирско предложение за чуждоезичен Оскар 2016.

Eдин дълъг ден – 16 и 20 януари

Иран, 2016, 88 мин

режисьор: Бабак Бахрам Бейги

с участието на: Реза Бехбуди, Шабнам Мохадами, Алиреза Ара, Баран Ебрахими

Двама братя, единият градил живот в чужбина, другият градил семейство в родината – срещнат ли се, денят не само ще бъде дълъг, не само ще разберат много неща един за друг, но и ще разберат дали семейството ще оцелее.

Между два свята – 16 и 24 януари

Германия, 2014, 98 мин

режисьор: Фео Аладаг

с участието на: Роналд Зерфелд, Мохсен Ахмади, Сайда Бармаки, Пит Буковски

Във всяка война човек попада в ничията земя между два свята – там, където се срещат различни култури, като тези на немския войник в Афганистан Йеспер и местния преводач Тарик; там, където се срещат дълга и съвестта; там, където се срещат живота и смъртта; там, където...

Кайсиева горичка – 17 и 23 януари

Армения, 2016, 78 мин

режисьор: Пурия Хейдари Урех

с участието на: Самвел Саркисян, Хованес Азоян, Маро Хакобян, Ашот Адамян

Не много често гледаме арменско кино, както самите арменци все по-рядко спазват вековната традиция да искат ръката на избраницата си от родителите ù, но това е най-малкият проблем за иранеца Арам, който ще разбере, че съвместният живот е като лабиринт от кайсиева горичка.

Малки удоволствия – 17 и 25 януари

Мароко, 2015, 85 мин

режисьор: Мохамед Шриф Трибек

с участието на: Аниса Ланая, Фарах Ел Фаси, Маха Дауд

Нуфиса и Фатума са два момичета, сприятелени от съдбата, а в общество доминирано от мъже, приятелството между две жени носи не само малки удоволствия, така че когато Нуфиса обявява, че ще се омъжва, Фатума пожелава да я задържи на всяка цена до себе си.

Светлина от Изток: Ние сме от Малуку – 18 и 26 януари

Индонезия, 2014, 151 мин

режисьори: Анга Дуимас, Анга Дуимас Сасонко

с участието на: Абдуррахман Ариф, Чико Джерико, Ауфа Асагаф, Глен Фредли

Индонезийското кино вярва в отборния дух – също като в 12 минути и тук имаме герой, който гради разнолик отбор-победител (сега маршируващият оркестър е заменен с футболен тим); и тук имаме деца с различни религии от семейства с различен социален статус, но с една страст... и един отборен дух.

Лантури – 19 и 21 януари

Иран, 2016, 115 мин

режисьор: Реза Дормишян

с участието на: Баран Косари, Навид Махавадзадех, Мариям Пализбан

И друг път сме чували за журналисти, залети с киселина, но никога поводът не е бил любовна мъка – интригата се засилва когато разбираме, че залятата Мариам се бори за ненасилие с кампания, в която убеждава близките на жертви да простят на техните агресори. Въпросът е дали Мариам ще прости киселината на влюбения в нея, но отхвърлен Паша!?

Айша, нека сме семейство – 20 и 25 януари

Индонезия, 2016, 109 мин

режисьор: Херуин Новианто

с участието на: Лаудия Синтия Бела, Гъ Памункас, Ари Критинг, Лидия Кандоу

Айша може и да сбъдва мечтата си да стане учителка, но едва ли е очаквала, че при първото ù назначение ще бъде сбъркана с монахиня като това дори се оказва най-малкия ù проблем в селцето без ток, без мобилни телефони, с оскъдна вода и симпатичен Педро насреща.

На мое място – 20 и 28 януари

Мароко, 2016, 110 мин

режисьор: Саид Халаф

с участието на: Амине Енаджи, Нуфиса Беншехида, Абделах Аджил, Мохамед Аяд

Казабланка винаги е играла романтична роля в киното, но тук потъваме в мрачните ù кътчета, където върлуват глад, мизерия и престъпния свят, за да тръгнем по следите на едно престъпление, в което обичайните заподозрени са обичайните предразсъдъци.

Мимози – 21 и 24 януари

Испания/Мароко, 2016, 96 мин

режисьор: Оливер Лаше

с участието на: Ахмед Хамуд, Шахиб Бен Омар, Саид Агли, Икрам Анзули

Едно предсмъртно желание, един дълъг и опасен път през Атласките планини и двама мъже, които ще навлязат в дебрите на самопознанието и мистицизма.

Шансът на Мина – 23 и 27 януари

Иран, 2016, 100 мин

режисьор: Камал Табризи

с участието на: Милад Кеймарам, Мина Садати, Бехранг Алави, Шайестех Ирани

Избор, който може да бъде направен само от една жена. Това е шансът на Мина – в едно общество, доминирано от мъже, от лъжи, от хора с маски и непредвидими постъпки, Мина може и да оцелее цяла и... почти невредима.

Кралица – 24 януари

Индия, 2013, 146 мин

режисьор: Викас Бал

с участието на: Кангана Ранаут, Раджкумар Рао, Лиса Хайдон, Джефри Хо

Да тръгнеш сам на сватбено пътешествие не е от най-приятните авантюри, ала индийката Рани осъзнава, че дори да са я зарязали преди сватбата, то тя не трябва да зарязва живота, защото светът е прекрасен и нови шансове дебнат отвсякъде.

MENAR на Фокус – за първи път ще обърнем внимание на киното от Централна Азия – 11 премиерни заглавия от Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Азербайджан.

Бащина воля – 13 и 22 януари

Киргизстан, 2016, 112 мин

режисьори: Бакут Мукул, Дастан Жапар Улу

с участието на: Тинар Абдразаева, Дилшад Абдуджапарова, Тенизбек Абилов, Рахат Аксултанова

Бащината воля на смъртно легло никога не е за пренебрегване и Азат се връща от Щатите, за да я изпълни, но на прага на родния дом освен миналото и дадените обещания го очакват и старите сметки за уреждане с Чоро, братът на баща му.

Аманат – 14 и 25 януари

Казахстан, 2016, 127 мин

режисьор: Сатибалди Наримбетов

с участието на: Берик Айтжанов, Далига Акмолда, Куралай Анабекова, Азиз Бейшеналиев

В историческия епос Аманат има всичко – национални каузи през вековете, мечти и борби за свобода и независимост, епични батални сцени и митични фолклорни притчи, разстилащи се в три периода от историята на Казахстан или както се казва: "Не можеш да вървиш само напред, трябва да помниш през какво си минал."

Съдията Кунанбай – 14 и 29 януари

Казахстан, 2015, 98 мин

режисьор: Рустам Одинаев

с участието на: Досхан Жаксинов, Нурсебот Саликова, Айдос Бектемиров, Мира Омар

Историята на Казахстан през призмата на живота на баща и син – единият е мирови съдия в областта Къзълорда, а другият е поет, философ и държавник, но и двамата са убедени, че вършат своето дело в името на родината и нейното светло бъдеще.

40 дни мълчание – 15 и 21 януари

Узбекистан/Холандия/Германия, 2014, 88 мин

режисьор: Саодат Исмаилова

с участието на: Рушана Садикова, Барохад Шукурова, Фарида Олимова, Саодат Рахминова

Можеш ли да изкупиш греховете си с обет за мълчание – според древна узбекска традиция може, но пък когато младата Бабича мълчи 40 дни баба ù Ханджармомо не може да научи причината за обета ù и само гадае и фантазира греховете на внучката си.

Градски мотиви – 16 и 28 януари

Азербайджан, 2015, 120 мин

режисьори: Анар Абасов, Руфат Хасанов, Тимур Исмаилов, Джафар Ахундзаде

с участието на: Гулзар Гурбанова, Джаваншир Хадиев, Роман Шулга, Ейваз Алиев

Антология на четирима азербайджански режисьори, които не живеят в родината си и пускат носталгията си да броди из кътчетата на Баку – тъмни, светли, меланхолични, весели, индустриални, квартални, но все места в града. Техният град... Някога.

Червената градина – 18 и 27 януари

Азербайджан, 2016, 88 мин

режисьор: Мирбала Салими

с участието на: Гулзар Гурбанова, Талех Бадиев, Магсуд Мамадов

Брачният обет на Абас и Уафа гласи, че те няма да търсят други половинки до края на дните си, но когато Уафа умира млада, оставяйки на Абас осиновеното момче Орхан и бремето на обета, но не и роден син, който да продължи името на рода му, за Абас, като учител в местното училище, предстоят няколко важни урока за Живота и Смъртта.

Когато завесата падна – 21 и 28 януари

Таджикистан/САЩ, 2016, 70 мин, документален

режисьор: Емели Махдавян

Да се занимаваш с танцово изкуство, всред получилия скоро постсоциалистическа независимост мюсюлмански Таджикистан и да си жена без много права е непосилно бреме за някои, но не и за четирите героини на този колкото документален, толкова и страстен разказ за таджикската култура.

Искам да съм различен: Метъл в Таджикистан – 25 и 28 януари

Таджикистан/САЩ/Германия, 2016, 79 мин

режисьор: Рузбех Гасеми

с участието на: Анвар Султанов, Олег Танин, Мариамби Хакимова, Умеда Фазилова

Ал Азив, Пророк и Ред Планет – три метъл банди в Таджикистан, чието съществуване изглежда екзотично не само в родината им, но и за останалия свят. Само изглежда, обаче, защото Ал Азив, Пророк и Ред Планет просто искат да правят това, което им е на сърцето и душата, без значение какво име му дава глобализирания свят.

MENAR Документа – освен нова среща с епичния Човек на Ян-Артюс Бертран, документалното кино на това фестивално издание ще ни осигури ретро-архивен поглед през Окото на Истанбул (или древния мегаполис през 88-годишните очи и обектив на Ара Гюлер с неговите над 1 милион фотографии); ще ни очарова с умелото съчетаване на архивни документални кадри и чернобяла стопмоушън анимация по нетрадиционната тема за млеконезависимост на Палестина от Израел в Търсят се 18 (на снимката) и ще ни отведе до тайните и мистиката на суфизма с гуруто Ал-Газали: Алхимикът на щастието, съпроводени с представянето на книгата на Велин Белев Суфизмът: Последният аргумент на Ал-Газали.

MENAR на Късо – както и миналата година късометражната селекция ще тече в Чешкия център, разделена в две части:..

Програма 1 – 16 и 24 януари, 18:30 – тук темите са калейдоскопични като живота и мечтите в За Ариф (дали страдащият от синдрома на Даун Ариф ще сбъдне желанието си да танцува с жена), в Aя и морето (дали 10-годишната Ая ще слезе от балкона на къщата, която чисти и ще отиде на плаж, както мечтае) и в Маршрут (дали мечтата за знание кара децата в планинските райони на Иран да правят цели преходи до училищата си); появяват се и призраци от миналото в Носталгия (или Къщата на духовете по ливански), в Каменният блок (или пост-съветски отломък, който е единственото място с обхват в киргизката степ) и в Не забравяй миналото (или упражнения по морал и право с две от звездите на близкоизточното кино Хиам Аббас и Хафсия Херзи - на снимката)

Програма 2 – 19 и 25 януари, 18:30 – от суровите уроци на оцеляването в киргизката степ с На паша, през хумора в Нощна смяна (или когато двама крадци са си набелязали една и съща къща за обир) и в Италия, очаквай ме! (или уроци по италиански в алжирско такси) до смъртта и нейните абсурди в Ангелите са мъртви (или истории за приятелство в отвъдното) и в Безбожници (когато изборът на гроб, сух или мокър, се превръща в одисея).

Керван MENAR – да, предстои ни поредна среща с любимото Трабант минион турне на Дан Пршибан като този път С трабанта до последен дъх (на снимката) ни отвежда от Австралия през Източен Тимор, Индонезия и Малайзия до Тайланд, но не е за изпускане и любимата въздушна фотография на Ян-Артюс Бертран с неговото Средиземноморие (427 милиона обитатели, 24 страни, 3 континента) от птичи поглед. Другите MENAR дестинации тази година са Хващай пътя: Индия (или 12-дневно приключение с рикши из Индия, от Мумбай до Ченай) и Като на игра (9-месечното пътешествие из Централна Азия на британеца Джон с неговия 20-годишен джип Борис и талисмана, плюшеното киви Тед).

Кой?

По традиция, богатата фестивална MENAR програма включва и специални събития като панорамата В памет на Аббас Киаростами – напуснал света през изминалата, ужасна 2016, иранският режисьор ще бъде представен не само с класическите му филми Под маслиновите дръвчета, Вкусът на черешата, Вятърът ще ни понесе, но и с едно от последните му творения, късометражната чернобяла хипноза Покажи ми пътя до дома и документалното проследяване на лентата на живота му в 76 минути и 15 мига от живота на Аббас Киаростами – 15 и 17 януари.

76 минути и 15 мига от живота на Аббас Киаростами, Иран, 2016, 76 мин © режисьор Сейфолах Самадян

Другата специална ретроспектива е свързана с творческата и любовна връзка между режисьора Райнер Вернер Фасбиндер и актьора Ел Хеди Бен Салем (от чиято кончина се навършват 40 години) дала на света Страхът изяжда душата (18 и 25 януари) – класиката на Фасбиндер, която намира своята предистория и обяснения в документалния Не се казвам Али (15 и 22 януари) за живота на Бен Салем – от малкото берберско селце в Мароко, Атласките планини през Париж и срещата с Фасбиндер, която променя всичко.

Страхът изяжда душата, Германия, 1974, 94 мин © режисьор Райнер Вернер Фасбиндер

Кога & Къде?

12 – 29 януари в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център и Гьоте институт

27 януари - 5 февруари в Пловдив (Lucky Дом на киното)

3 - 9 февруари във Варна (Фестивален и конгресен център)

Защо?

Да опознаеш света и хората, с които го споделяш е първата стъпка към един -ен свят без Предразсъдъци, без Омраза, без Войни.

"Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание." – годината е 1638, в Япония, след указ на шогуна за изгонване на всички католически мисионери, християнската общност е подложена на преследвания и мъчения в продължение на 20 години – оттук започва романа в епистоларна форма на Шюсаку Ендо Мълчание (откъс от него ви очаква по-долу, а едноименният филм на Мартин Скорсезе може да гледате в НДК, Зала 1 на 14 януари), но когато двамата португалски свещеници Родригеш (Андрю Гарфийлд) и Гарпе (Адам Драйвър) тръгват по изгубените следи на своя ментор падре Ферейра (Лиъм Нийсън) и на християнството в Япония, едва ли са предполагали, че ще намерят отговор на енигмата защо религиите продължават да са в основата на войните, които човечеството води, защо вярата е по-голяма от живота и защо мълчанието е...

◘ ◘ ◘

Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.

С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.

Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя.

Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.

Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му...

Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание.

Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: "По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук...".

Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.

Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.

"Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?"

"Падре, аз..."

Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.

Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат.

В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък. При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща.

Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа. Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.

Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: "Какво ли се е случило...? Какво ли се е случило...?".

Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче.

И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.

Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали. Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили... Каква ли съдба го бе споходила?

Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.

Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.

Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.

   Мълчание (превод Маргарита Укегава, 312 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

Филмът Мълчание е в НДК, Зала 1 на 14 януари от 19:00

"Невероятно е колко много неща за вътрешното устройство на човека може да научите от пулса. Не само за здравето му в момента, но и за обичайните му състояния, за темперамента и дори за характера му в зависимост от това дали се долавя на повърхността, или по-надълбоко, дали е агресивен, или неуловим, равномерен или прескачащ, гладък или грапав, дали преминава плавно, или на пресекулки." – когато френски полярни изследователи улавят пулса на древна цивилизация, скрита под ледовете на Антарктида от 900 000 години, светът на човека в класическия научнофантастичен роман на Рьоне Баржавел От дълбините на времето вече няма да бъде същият. Замислен като епичен киносценарий От дълбините на времето (откъс от романа ви очаква по-долу) сондира страховете от Студената война, надеждите за нов живот, борбите за технологично надмощие и революция, за да измери човешката природа и (въпреки, че е писан преди 50 години) напипва прецизно пулса на съвремието ни, което днес, повече от всякога, има нуждата да осъзнае, че "Тук човекът е нещо важно."

Не съм техник. Не измервам болните си. По-скоро се опитвам да ги разбера. Трябва да умееш... Привилегирован съм...

Баща ми, който беше лекар в Пюто, приемаше по петдесет пациенти на ден в кабинета си. Как да разбере какви са и какво им е? Петминутен преглед, перфораторът, картата, диагностичната машина, готовата напечатана рецепта, книжката за здравната осигуровка, марката, печатът и край, облечете се, следващия, моля. Мразеше професията си заради начина, по който той и колегите му бяха принудени да я практикуват. Когато се появи възможността да дойда тук, той силно ме тупна по гърба: "Върви, върви! Ще лекуваш шепа хора. Едно селце! Ще можеш да ги опознаеш...".

Умря миналата година, изтощен. Сърцето му го изостави. Вероятно и през ум не му беше минало да перфорира личната си карта и да я пъхне в диагностичната машина. Но беше помислил да ме научи на някои неща, които знаеше от баща си, лекар в Оверн. Например да премеря пулса, да погледна езика и очите на болния.

Невероятно е колко много неща за вътрешното устройство на човека може да научите от пулса. Не само за здравето му в момента, но и за обичайните му състояния, за темперамента и дори за характера му в зависимост от това дали се долавя на повърхността, или по-надълбоко, дали е агресивен, или неуловим, равномерен или прескачащ, гладък или грапав, дали преминава плавно, или на пресекулки. Има пулс на здравия човек и пулс на болния, пулс на заек или на глиган. И аз като всички лекари имам диагностична машина и карти. Всички лекари ги ползват. Служа си с тях само за да успокоя онези, които вярват повече на машината, отколкото на човека. За щастие, тук почти няма такива. Тук човекът е нещо важно.

Когато бе напуснал фермата на баща си, за да учи в Гренобъл това, което му харесваше, Бриво спокойно беше сгъстил програмата и прескочил няколко етапа. Завършил първи по успех Института по електроника преди една година, той би могъл да превърне дипломата си на инженер в златна мина. Бе предпочел Антарктида: "Защото – обясни той на приятеля си, доктор Симон – да се занимаваш с електроника тук, е страшно интересно... Полюсът е на две крачки, йонизираните частици се разхождат край теб, духа слънчев вятър и виждаш куп непознати неща. Забавно е. Можеш да си майсториш...".

Той разперваше ръце и мърдаше с пръсти, сякаш призоваваше тайнствените енергии на Сътворението да проникнат в тялото му. Симон се усмихваше, като си го представяше как като истински Нептун на електрониката стои изправен на полюса с коси, обхванати от небесния мрак, с рижа брада, спускаща се в пламъците на Земята, с ръце, протегнати в постоянния електронен вятър и раздаващи на Природата живите потоци и импулси на планетата майка. Но истинският му гений се проявяваше в майсторенето. Косматите му пръсти бяха невероятно сръчни, а знанията му, съчетани с безпогрешен инстинкт, му казваха какво точно трябва да направи. Той чувстваше електричество, както животните чувстват водата. И пръстите му веднага изработваха подходящия капан. Три парчета жица, една верига, три полупроводникови елемента, малко пушек, миризма на смола и готово, циферблатът оживяваше и на екрана се появяваше пулсираща арабеска.

Проблемът, който му постави Лансийо, не го смути. За по-малко от час прегледа трите класически радара и екипите отново потеглиха. Това, което щяха да търсят, бе толкова невероятно, че бяха убедени, че ще се върнат без нищо. Освен Лансийо, който добре познаваше апарата си, всички мислеха, че тънката вълнообразна линия е резултат от някакъв каприз на новия радар. "Фантом", както казват хората в телевизията.

Когато се върнаха, слънцето се беше скрило зад ледената планина. Всичко беше синьо, небето, облаците, ледът, парата, която излизаше от ноздрите, лицата. Аноракът на Бернар беше с цвят на синя слива. Не се връщаха без нищо. Вълнообразната линия беше регистрирана на записващите устройства като права линия. Не беше толкова подробна и беше загубила къдравината си. Но беше там. Бяха намерили онова, което търсеха.

Като сравни техните данни с тези на Лансийо, Грей успя да фиксира точно определена точка от подледниковата повърхност. Прожектира профила ѝ на екрана в камиона. Виждаше се част от гигантско стълбище, преобърнато и счупено.

− Деца – пошепна Грей, – там има... там...

Държеше в ръката си лист, който трепереше. Замлъкна, изкашля се, за да изчисти гърлото си. Гласът му сякаш не искаше да излиза. Удари екрана с листа, който се смачка.

Преглътна слюнката си и изкрещя:

− По дяволите! Това не може да бъде! Но съществува! Четирите радара не може едновременно да сгрешат! Долу има не само руини от нещо си, но сред тези развалини, точно на ей това място има ултразвуков предавател, който функционира!

Значи, така: тънката мистериозна линия беше запис на сигнал, изпратен от този предавател, който работеше от 900 000 години. Фактът беше невероятен, преминаваше отвъд историята и праисторията, разрушаваше всички научни убеждения, не се вписваше в рамките на човешкото знание. Единствено Бриво приемаше събитието спокойно. Само той, който бе роден и отгледан на село. Останалите бяха израсли в града и опознали временното, ефимерното, онова, което се строи, изгаря, срутва се, променя се и се руши. Той, свикналият с алпийските скали, се беше научил да мисли мащабно и да вярва във вечните неща.

− Ще ни вземат за луди – каза Грей.

Обади се в базата по радиостанцията и поиска хеликоптер, за да върне групата по спешност. Но беше забравил за шарката. Последният здрав пилот току-що се бе разболял.

− Андре е по-добре – казаха от базата, – след три-четири дни можем да ви го изпратим. Защо искате да се връщате? Какво става. Да няма пожар?

Грей затвори. Тази глупава шега му беше писнала. След десет минути се обади Понтайе, началникът на базата, силно обезпокоен. Искаше да знае защо желаят да се върнат. Грей го успокои, но отказа да му каже каквото и да е.

− Не е достатъчно да ти го кажа, трябва и да ти го покажа. Иначе ще помислиш, че всички сме се побъркали. Прати да ни вземат при първа възможност.

И затвори.

Когато след пет дни хеликоптерът пристигна в квадрат 612, Понтайе беше вътре и пръв скочи на земята.

Хората на Грей бяха прекарали тези пет дни в атмосфера на нарастваща радост и възторг. Край на стъписването от първия шок: бяха приели и руините, и предавателя. Тяхната загадъчност и невероятност ги възбуждаха, така биха се чувствали деца, които влизат в гора с истински феи. Бяха събрали куп данни и разпечатки. По координатите, подадени от апаратите, Бернар вече рисуваше нещо като общ план с много липси и бели петна, но който постепенно заприличваше на пейзаж – фантастичен, минерален, пустинен, начупен, непознат, но човешки. Бриво беше успял да свърже един магнетофон със записващото устройство на новия радар. Покани приятелите си да чуят записа на магнитната лента. Не чуха нищо, после пак нищо и пак нищо.

− Нищо няма на лентата ти – измърмори Елоа.

Бриво се усмихна

− Всичко е в тишината. Не можете да чувате ултразвуци, но те са тук, уверявам ви. За да ги чуем, е нужен регулатор на честотата. Аз нямам. Няма и на базата. Трябва да отидем в Париж.

   От дълбините на времето (превод Галина Меламед, 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (щанд 315, 10:00 – 20:00) на преференциална цена