My Mir
"Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?" се пита Велислав Д. Иванов (или по-скоро неговият герой) в разказа Позорът (който ви очаква по-долу) от дебютния му сборник Образи и отражения и именно една криволичещо-свързваща нишка минава през осемте разказа, събрани тук – нишката на огледалния образ, който позволява на героите на тези разкази да усетят своята същина едва след като са видели своята собствена история като отражение на чуждите, които срещат по пътя... А не е ли това и самият живот – игра на Образи и Отражения!?
Из разказа Позорът
Когато дългият ми полет бе отменен поради неизправност на самолета и бе заменен с два по-къси, трудно можех да си представя странната история, която щях да изживея и след това да разкажа. Тогава просто почувствах пропиваща тялото ми умора, обтягаща болка от недоспиване в слепоочията; и нищо – нито възможността да нощувам в луксозен летищен хотел, нито дори обещанието, че ще пътувам в бизнес класа по време на втория полет – не можеше да ме утеши, че губя ден приятно безвремие, което щях да прекарам с приятелите си у дома. Исках да се оплача някому, не – да го наругая или да се сбия, но нямаше с кого, нямаше всъщност и как, не и при тези мерки за сигурност и постоянното наблюдение.
Ще пропусна безсънния полет, прекаран в обкръжението на гръмогласни тригодишни тризнаци, отпускащата нощ в уютна хотелска стая, унизителните проверки – те нямаше как да имат въздействие върху епизода, който преживях по време на втория полет.
Той всъщност бе по-късият и пътниците го ползваха предимно за връзка с дестинацията, към която пътувах и аз и която бе мой дом. За да ме настанят, служителите от самолетната компания бяха принудени да ми предложат пространството за избрани, зад завеските – на мен, бедния учен, облечен с протрити джинси и с евтина риза. Смутено заех отредената ми седалка – далеч по-широка и по-удобна от сбутаните в задната част на корпуса, – надзърнах през стъклото към пистата и умислено се загледах в тънките бели накъсани ивици.
Унесът ми беше прекъснат от мъж в безукорно елегантен костюм, който зае мястото си до мен и ме поздрави с усмивка и ненатрапваща се учтивост. Стори ми се бегло познат, но откъде – не можех да кажа; дали не се бъркам? Толкова рекламни и филмови кадри и толкова страници на списания възпроизвеждаха вездесъщия образ на красив, поддържан, усмихнат и успял мъж – всъщност рядък тип извън тях – и не знаех дали господинът до мен бе един от тези, които съм виждал там, или дотолкова слят с лицата им, че не бих могъл да го отлича. Не ми се бе случвало често да срещам подобни хора, което ме накара да се представя с чуждо име, по-подобаващо, сметнах, на пътник в първа класа; и все пак се чувствах неловко в своето семпло облекло и със скромните си възможности – като натрапник на трапезата на величавите божества от Олимп. Спътникът ми обаче явно не ме възприемаше по същия начин, защото сам поде разговор за това колко досадни са инструкциите за затягане на коланите, наблюдавайки симпатичната стюардеса, която нагледно показваше как да ги обтегнем за собствена безопасност. Докато разменяхме подобни безсмислени фрази, самолетът набра скорост, отлепи се от земята и започна изкачването си, обратнопропорционално на моето кръвно налягане. Събеседникът ми явно не обичаше да пътува в тишина, защото продължаваше да празнослови, задавайки въпроси за очевидни неща. Когато счетох за любезно да му върна един от въпросите – откъде всъщност се връща с този свързващ полет, – той отвърна, че лети от Япония. Без да се замислям особено, тъй като досадното главоболие заемаше по-голямата част от вниманието ми, отбелязах:
– Далечна командировка?
Той ме погледна безучастно и с равен тон отговори:
– Не бях там по работа. Отидох в Япония, за да се самоубия.
Не знаех какво да кажа. Помислих си, че това може да е шега, но той би трябвало да има прекалено странно чувство за хумор, за да пробва подобна подигравка с някого, когото познава от десет минути. Ако, каквото усещане имах, това не бе неловък опит да се шегува, какво тогава го накара да сподели това с мен? Просто изчаках секунди, които ми се сториха часове. Най-сетне той продължи:
– Виждате ли, Йожен – именно с това име бях се представил, – изправен съм пред позор. Отидох в Япония да умра, но се случи нещо, което ме възпря; нещо, което не мога никому да разкажа, а така силно искам! Още като ви видях, осъзнах колко щастлива случайност е това – истински, нормален, непринуден човек в първа класа; някой, на когото мога да разкажа историята си! Знам, че се натрапвам и изглеждам безумно, но бихте ли ме изслушали? Надявам се да съм събудил вашето любопитство и обещавам, няма да ви е скучно.
Мъжът наистина ме беше заинтригувал. Мислите ми нахлуваха прекалено бързо, затова просто кимнах и зададох първия въпрос, който ми хрумна:
– Защо в Япония?
– Добър въпрос. "Защото е далеч" не ви звучи правдоподобно, нали? И не е вярно, или поне не изцяло. Всъщност идеята покълна преди няколко месеца, когато случайно попаднах на странен документален филм за самоубийствата в Япония. Тогава и през ум не ми мина, че сам ще искам да сложа край на живота си в тази страна. Но когато косъмът, на който висеше дамоклевият меч на позора, се скъса, незабавно се сетих за това пленително място и още на същия ден се отправих натам.
Спътникът ми замълча за секунди, колебаейки се как точно да продължи.
– Виждате ли – продължи той, – ставаше дума не просто за Япония, а за една странна местност – необикновена гора в подножието на върха Фуджи, която се казва Аокигахара и привлича самоубийци като магнит. Макар и да звучи невероятно, ролята на граница, на портал между живота и смъртта напълно съответства на това фантастично място. Вече споменах, че гората е твърде особена. Фуджи, всъщност вулкан, преди повече от хилядолетие изригнал яростно и залял местността с лава. В следващите векове там поникнали с изключителна гъстота високи вечнозелени дървета, които се извисяват и днес. От върха на планината гората, казват, приличала на спокойно носещи се води; затова и сред хората е известна като Джукай – "море от дървета".
Но това не е най-странното – оживи се мъжът, – изригването на вулкана има една много по-важна последица. Поради вулканичната почва там няма развита растителност и почти никаква фауна. Дърветата, лишеите и случайните насекоми са единствените форми на живот; рядко в небето се забелязва някоя плаха птица от съседните местности. Досещате ли се, Йожен, колко безкрайно тихо е там? Властващото спокойствие е по-съвършено откъдето и да било; невъобразимо е да си в тази дива гора, без да чуваш нищо освен тихия шепот на планинския вятър във висините. Когато погледна назад, всичко това ми се струва все по-нереално и все повече мисля, че съм бил в Чистилището.
Именно това сюблимно спокойствие – тази идеална тишина – е причината гората да привлича към себе си самоубийците. Виждате ли, всъщност самоубиецът не е човекът, който е твърдо решен да приключи със себе си – ако някой окончателно е взел такова решение, той на място си пръска мозъка или се хвърля от първата сграда. Така че това е, да кажем, труп. Самоубиец е този, който има сериозни колебания за своето съществувание; който играе на въжето на живота със сериозен риск да пропадне, ако щете. Аокигахара дава на самоубийците спокойствие и време за вглъбяване в себе си – ден, седмица, месец, без значение; така или иначе, там времето не тече както другаде, – в което те окончателно да вземат решение за съдбата си.
В близкото село – продължи след кратка пауза той – има и ангели, и демони. Наред с последователите на разни религии, които се опитват да утешават на елементарен английски, бродят и тези, които изстискват облаги от самоубийците. Човечета с угодническа усмивка, които предлагат брошури със саморъчно направени карти на гората – впрочем съвсем безполезни: поради особения магнетизъм на вулканичната скала компасите не работят, – палатки и спални чували, провизии, въжета, сънотворни, отрова, оръжие. От един подобен лешояд се сдобих с всичко необходимо за своето пътешествие, както и със старомоден револвер. Но най-важни бяха лентите.
Знаете ли, поради необичайната гъстота на дърветата в Аокигахара всъщност няма пътеки – това са десетки квадратни километри дива гора – и е изключително лесно да се изгубиш. Затова всеки, който влиза, за да търси отговор на въпроса за собственото си съществуване, носи дебела ролка найлонова лента, която връзва на дърво на входа и която следи неговия път в гората. Ако човекът се откаже от намеренията си, проследява нишката и се връща обратно. Напомня ви за нещо, нали? Макар японците да не са добре запознати с гръцката митология, приликата с преданието за Тезей и Минотавъра е очевидна. Тезей връзва лентата на входа на лабиринта и тръгва да търси Минотавъра, за да го срази. Само че за разлика от мита тук Минотавърът е в самия теб, а Джукай е спускане в мрачния лабиринт на душата ти.
В този миг необикновеният разказ на моя спътник бе прекъснат от симпатичната стюардеса, която с горещ чайник в ръка и с витринна усмивка се обърна към двама ни с неизменното "Кафе, чай?". Последва обилен обяд, подбран от богато меню – префинените наименования напълно съответстваха на ястията, така различни от моите хранителни навици, – отлежал дижестив, чиито достойнства не бях дорасъл да оценя, и топящ се десерт. По време на въздушния ритуал мъжът отвръщаше с усмивка на стюардесата при всяко поднасяне и при всяко прибиране на остатъците. Замислих се колко естествено му се удава това, колко механично учтиви са мимиките му и в този момент ми просветна, че бях виждал този човек точно така – да се усмихва. Мъчех се да се сетя откъде ми беше познат и кой всъщност бе той, но напразно. Интересът ми към странната му история обаче бе по-силен, така че се въздържах от въпроса за самоличността му и изчаках да продължи след десерта.
– И така – поде отново историята си той, – вързах сребристата лента на дърво в началото на гората, изключих мобилния си телефон и бавно, без посока навлязох в дебрите на Джукай и на своите страхове. Почти веднага изгубих представа за времето – като погледнах часовника си, разбирах, че са изминали часове, без изобщо да ги усетя. Вървях, докато слънцето залезе, и едва тогава избрах къде да опъна палатката. Понякога срещах табели, които на полуграмотен английски ме приканваха да размисля – като че не правех точно това – и посочваха номер за спешен съвет. Мислех си колко излишни, чужди бяха те тук, в Чистилището.
След като направих своя импровизиран бивак, се приготвих за сън. Докато се унасях, гледах сребристата лента, която блещукаше на лунната светлина като слузеста следа на охлюв. Ако съм имал надежди освободеното подсъзнание да ми подскаже насън верния път, то те бяха се пропилели – в трите нощи, които прекарах в Аокигахара, спях като твърдата вулканична скала, върху която бях разстлал своя чувал, и нито за миг сънят ми не излезе от безпределната чернота.
Опитвах се да стигна до някакъв смисъл на съществуването си след позора – продължи своята изповед спътникът ми, – но се оказвах в затворена стая без врати, без прозорци, без процеп за лъч светлина. Мислех си как ще изгубя всичко, как жена ми никога няма да ми прости, как децата ми ще се извръщат от срам всеки път, когато някой спомене за баща им; как няма да имам нови познанства и как старите ми приятели – дори тези от детството ми – ще се отвърнат с погнуса от мен. Не стигах до отговор, нито до друг избор. Едно по едно в ума ми изникваха имена на роднини, на близки и далечни приятели, на мимолетни познати. Като листчетата на крехко цвете те падаха, отвратени от моя позор. Преобръщах възможностите да отида далеч, безкрайно далеч, където никой не е чувал за мен или за страната ми. Съставих списък от тези места; дори мислех, че е възможно да остана в някое затънтено село в Япония. Прекарах около ден, градейки фантазия, в която започвам на чисто в екзотична страна, прекарвам години в учене на езика и в приобщаване към културата ѝ, тоест живея. Но след това ясно си дадох сметка, че навсякъде, където съм бил напоследък – досещате се, налага се да посещавам далечни места, – съвремието рязко е сринало романтичната ми представа за екзотични страни. Съжалих, че не живея десетилетия по-рано, когато аз, животът и моят позор няма да са електронно достъпни за всеки довчерашен абориген; когато щях да мога с фалшиви книжа да се кача на отвлечен кораб, да достигна далечен остров и да съградя личността си наново. Знаех обаче, че тази фантазия от години вече бе единствено материал за блудкави романи и филми.
Прекарвах дните в гората в разходки; разсъждавах по-ясно, докато крача. Понякога по неутъпканите пусти пътеки забелязвах и други ленти освен моята. Винаги потръпвах, когато ги видех; има нещо свръхестествено в тези преплитащи се жизнени нишки, в тези органични следи; също като охлювите самоубийците ги отделят от себе си, докато стигнат до края – независимо дали това е Джукай, или продължилите години живот след това. Пред погледа ми се явяваше всяка трагедия, оставила диря, а откакто излязох от гората, си представям всеки, когото видя – дори и вас! – да тегли подобна лента. Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?
Образи и отражения (112 стр, цена 12 лева) е в книжарниците
Срещата с Велислав Д. Иванов и премиерата на сборника е на 7 март в литературен клуб Перото, НДК от 19:00
"Родителите ми танцуваха непрекъснато, навсякъде. С приятелите си нощем, двамата сутрин и следобед. Понякога и аз танцувах с тях." – да, дебютният роман В очакване на Боджангълс на френския писател Оливие Бурдо се впуска във вихъра на танца на живота на щура бонвиван двойка и невръстния им син по същия начин както виниловата плоча разказва истории с 33 оборота върху грамофона на света. Плочата е Мистър Боджангълс на Нина Симон (въпреки че оригиналът е на Джери Джеф Уокър) и е посветена на степ танцьора Бил Боджангълс Робинсън, но тук, Оливие Бурдо по-скоро разказва съдбата на Мисис Боджангълс – лудо танцуваща на ръба между фантазията и реалността (откъсът от романа по-долу ще ви разкрие няколко от стъпките на този танц) на дансинга на живота, където "тя танцуваше, докато очакваше да се върне Мистър Боджангълс. Затова танцуваше непрекъснато. В очакване на Мистър Боджангълс. "
Родителите ми танцуваха непрекъснато, навсякъде. С приятелите си нощем, двамата сутрин и следобед. Понякога и аз танцувах с тях. Танцуваха по наистина невероятен начин, разблъскваха всичко по пътя си, баща ми изстрелваше майка ми някъде в атмосферата, хващаше я за ноктите след един, два, понякога три пируета. Залюляваше я под краката си, завърташе я около себе си като ветропоказател, а когато я пуснеше, не го правеха нарочно, но Мама се озоваваше по задник на пода с роклята разпростряна около нея, също като чаша в чинийката си. Когато танцуваха, винаги си приготвяха безумни коктейли – с чадърчета, маслини, лъжички, и цели колекции от бутилки. Върху скрина в салона, на една огромна черно-бяла снимка на Мама как скача в басейн с вечерна рокля, стоеше красив стар грамофон, на който се въртеше винаги една и съща винилова плоча на Нина Симон с една и съща песен: "Мистър Боджангълс". Това беше единствената плоча, на която ѝ бе позволено да се върти на този апарат, другите песни бяха приютени в една по-модерна и малко безлична хайфи уредба. Въпросната песен беше наистина безумна, едновременно тъжна и весела, и докарваше майка ми до същото тъжно-весело състояние. Беше дълга, но винаги свършваше бързо и майка ми се провикваше: "Да пуснем пак "Боджангълс"!", и пляскаше с ръце.
Тогава трябваше отново да поставим диамантената игла на ръба на плочата. Само диамант можеше да възпроизведе такава музика.
За да можем да приемаме възможно най-много хора, апартаментът ни беше много голям. На пода в антрето големите черни и бели плочки образуваха гигантска игра на дама. Баща ми бе купил четиресет черни и бели възглавници и в сряда следобед разигравахме дълги партии под погледа на пруския конник, който ни служеше за съдия, но никога нищо не казваше. Понякога Мадмоазел Пето колело нарушаваше играта ни, като блъскаше белите възглавници с главата си или ги кълвеше с клюна си, винаги белите, понеже не ги харесваше или прекалено ги харесваше, не знаехме, никога не узнахме защо, и Мадмоазел като всички си имаше тайни. В един ъгъл на хола имаше планина от поща, издигната от родителите ми, които трупаха там, без да ги отварят, всички писма, които получаваха. Планината беше толкова внушителна, че можех да се хвърля отгоре ѝ, без да се нараня, беше весела и мекичка планина, част от мебелировката. Понякога баща ми казваше:
– Ако не слушаш, ще те накарам да отвориш писмата и да ги сортираш!
Но никога не го направи, не беше лош човек.
Салонът беше наистина откачен. Имаше две кървавочервени ниски кресла, та родителите ми да могат да си пият удобно седнали, стъклена масичка с разноцветни пясъчни зрънца в стъклото, огромно, тапицирано в синьо канапе, върху което по мнението на майка ми бе препоръчително да се скача, такива съвети ми даваше. Тя често скачаше заедно с мен, скачаше толкова високо, че докосваше кристалната топка на старовремския полилей. Баща ми беше прав – ако пожелаеше, тя наистина можеше да говори на "ти" със звездите. Срещу канапето, върху стар пътнически сандък, облепен със стикери на различни столици, бе поставен малък мухлясал телевизор, който не работеше много добре. По всички канали се появяваха сиви, черни и бели точки. За да го накаже за лошите му програми, баща ми го бе увенчал с шапка с магарешки уши, от онези, които слагат на двойкаджиите. Понякога ми казваше:
– Ако не слушаш, ще пусна телевизора!
Истински ужас бе да те карат да гледаш телевизора в продължение на часове. Но той рядко го правеше, не беше лош човек.
Майка ми бе засадила върху салонния бюфет, който намираше за грозен, бръшлян, който намираше за красив. Така че бюфетът се бе превърнал в гигантско растение, от време на време губеше листата си и трябваше да се полива. Странна мебел, странно растение. В трапезарията имаше всичко необходимо за хранене, голяма маса и столове за гостите и разбира се, за нас, оставаше и да няма. Към спалните водеше дълъг коридор, в който биехме всички рекорди по бързо бягане – хронометърът го показваше. Баща ми винаги печелеше, а Мадмоазел Пето колело винаги губеше – състезанието не ѝ беше по вкуса, а и се боеше от ръкоплясканията. В моята стая имаше три легла, малко, средно и голямо, бях решил да си запазя старите легла, в които бях прекарвал хубави мигове, така имах възможност за избор, макар Татко да намираше, че изборът ми прилича на килер. На стената висеше плакат на Клод Франсоа в евтин костюм, който Татко бе превърнал в мишена за стрелички. Хвърляше ги с един пергел, смяташе, че онзи пеел като тенджера, но слава богу, казваше той, Френската електрическа компания била преустановила всичко това, така и не можах да разбера нито как, нито защо. Понякога, не мога да го премълча, трудно му се разбираше. Подът на кухнята беше отрупан с всякакви саксии със засадени ядливи растения. Обикновено Мама забравяше да ги полее и тогава стъпвахме върху изсъхнали листа. Когато пък ѝ се случваше да ги полее, винаги им сипваше твърде много вода. Тогава саксиите се превръщаха в цедки, а кухнята в продължение на часове – в пързалка. Истинско мазало. Това траеше, докато пръстта изхвърлеше излишната вода. Мадмоазел Пето колело много се кефеше, когато кухнята се наводнеше, това ѝ припомняло предишния ѝ живот, казваше Мама, тогава тя разтърсваше крила и издуваше шия в знак на задоволство. От тавана, посред тиганите и тенджерите висеше сушено свинско краче, противно за гледане, но великолепно за ядене. Когато бях на училище, Мама приготвяше разни хубави неща за ядене, които поверяваше на ресторантьора, а той ни ги носеше, когато имахме нужда от тях, и гостите направо се шашкаха. Хладилникът бе твърде малък за всичките ни, затова все стоеше празен. Мама канеше тълпи от хора да ядат по всяко време на деня: приятели, някои съседи (тези, които не се бояха от шума), бившите колеги на баща ми, портиерката, съпруга ѝ, пощаджията (когато минеше в подходящо време), бакалина от далечен Магреб, който битуваше точно под нас в магазина си, и дори веднъж един дрипав старец, който миришеше много лошо, но въпреки това изглеждаше доволен. Мама беше скарана с часовниците, затова понякога се прибирах от училище за следобедна закуска, а тя бе приготвила печено, друг път се налагаше да чакам до среднощ, за да започнем да вечеряме. Тогава, докато чакахме, танцувахме и гълтахме маслини. Случваше се да танцуваме толкова много, че да ни се отяде, и тогава, късно през нощта, Мама се разплакваше, за да ми покаже колко съжалява, прегръщаше ме и ме целуваше, като притискаше към мен мокрото си лице и мириса си на коктейл. Такава беше майка ми и това беше добре. Гостите се смееха много и високо, и понякога прекалено се уморяваха от смях и тогава прекарваха нощта в едно от двете ми легла. Сутрин се будеха от крясъците на Мадмоазел Пето колело, която не проявяваше благосклонност към излежаването. Когато имахме гости, винаги спях в голямото легло, така, като се събудех, ги виждах нагънати като хармоники в бебешкото ми легло и това винаги много ме забавляваше.
Имаше един гост, който идваше три нощи в седмицата. Сенаторът напускаше района си в Централна Франция, за да отседне в двореца си. Баща ми го наричаше нежно Боклука. Никога не узнах как се бяха запознали, версиите бяха различни, според коктейла, но двамата лудо се забавляваха. Боклука се подстригваше на каре. Не момичешко каре, а канадска ливада с прави ъгли отгоре, която увенчаваше червена и кръгла физиономия, прорязана от красив мустак и очила с тънки стоманени рамки, придържани от странни уши във формата на скаридени опашки. Беше ми обяснил, че ушите му приличали на скаридени опашки заради ръгбито, не разбрах много добре, но във всеки случай реших, че "гим-тоникът" е спорт, по-малко опасен, поне за ушите. Цветът, фасонът, счупеният хрущял приличаха на скарида, така беше и толкоз по-зле за него. Когато се смееше, тялото му се тресеше и понеже все се смееше, раменете му непрекъснато трептяха. Говореше силно и гласът му пукаше като стар транзистор. Винаги имаше огромна пура, която никога не палеше. Държеше я в ръка или в устата си, когато идваше, и я прибираше в калъфа ѝ, когато си тръгваше. Щом прекрачеше прага, захващаше да вика:
– Кайпировска, Кайпировска!
Дълго време мислех, че вика руската си приятелка, но тя никога не идваше, затова баща ми, за да го накара да чака търпеливо, му поднасяше леден коктейл с мента и сенаторът все пак оставаше доволен. Майка ми харесваше Боклука, защото той беше забавен, отрупваше я с комплименти и ни беше позволил да спечелим ужасно много пари, и аз го харесвах по същите причини, ни повече, ни по-малко. По време на големите нощни танци той се опитваше да целува всички приятелки на майка ми. Баща ми казваше, че се опитвал да се възползва от всички представили му се случаи. Понякога му се получаваше и тогава отиваше да се възползва в стаята си. Няколко минути по-късно излизаше щастлив и по-червен от всякога, крещейки името на приятелката си от Русия, понеже със сигурност усещаше, че нещо не е както трябва.
– Кайпировска, Кайпировска! – викаше той весело, докато си наместваше очилата на скаридените уши.
През деня отиваше да работи в Люксембургския дворец, който всъщност се намираше в Париж по причини, които трудно разбирах. Казваше, че ще работи до късно, но се връщаше много рано. Сенаторът имаше странен начин на живот. Като се прибереше, казваше, че занаятът му бил много по-забавен преди падането на стената, защото тогава нещата се виждали по-ясно. От това заключавах, че са ремонтирали кабинета му, разбили са една от стените и са запушили прозореца с нея. Разбирах защо се прибира рано, това не бяха добри условия за работа, дори за един боклук. За него Татко заявяваше:
– Боклука ми е най-скъпият приятел, защото приятелството му няма цена!
Виж, това прекрасно го разбрах.
С парите от гаражите Татко купи красив малък замък в Испания далеч на юг. Малко кола, малко самолет, после пак малко кола и много търпение. Разположен в планината над едно съвсем бяло село, в което нямаше никой следобед и имаше много народ през нощта, замъкът гледаше само към борови гори или почти. В един ъгъл вдясно имаше тераси, засадени с маслини, портокалови дръвчета и бадеми точно над млечнобялото езеро на величествен язовир. Татко ми беше казал, че той го бил построил и че ако не бил той, водата щяла да се оттече. Обаче на мен не ми се вярваше, защото в къщата нямаше никакви инструменти, така че хайде да не прекаляваме, мислех си. Имаше и море не много далече и бреговете му бяха изпълнени с хора по плажовете, в сградите, в ресторантите, в задръстванията, беше наистина учудващо. Мама казваше, че не разбира отпускарите, които напускат града, за да отидат в друг град, обясняваше, че плажовете били замърсени от хора, които си слагали дебели пластове мазило, за да почернеят, въпреки че и без това били мазни и дебели и че всичко това вдигало много шум и миришело много лошо. На нас това не ни пречеше да почерняваме на малките плажове край езерото, не по-големи от три хавлиени кърпи, беше много по-готино. На покрива на замъка имаше голяма тераса с истински облаци от жасмин, които имаха предимството да миришат много хубаво. Изгледът беше наистина зашеметяващ. От него родителите ми ожадняваха и пиеха вино с плодове вътре, така че ядяхме много плодове, денем и нощем, и пиехме много плодове, танцувайки. Разбира се, Мистър Боджангълс пътуваше с нас, а Мадмоазел Пето колело се присъединяваше към нас по-късно, вземахме я от летището, защото имаше много особен статут. Пътуваше в кутия с дупка, от която излизаха главата и врата ѝ, та тя, разбира се, врещеше твърде силно и този път с право. За да ядат плодове, да танцуват и да почерняват на брега на езерото, моите родители канеха всичките си приятели, които намираха, че тук наистина е раят, и ние нямахме никаква причина да мислим другояче. Ходех в рая, щом поисках, но главно, щом родителите ми решеха.
Мама често ми разказваше историята на Мистър Боджангълс. Историята му беше като музиката му – красива, танцувална и меланхолична. Затова родителите ми обичаха да танцуват слоу с Мистър Боджангълс, това беше музика за чувствата. Той е живял в Ню Орлиънс, макар и отдавна, в старите времена, в това нямаше нищо ново. Отначало пътувал с кучето си и със старите си дрехи из Юга на един друг континент. После кучето му умряло и вече нищо не било както преди. Тогава тръгнал да танцува по баровете, все със старите си дрехи. Танцувал Мистър Боджангълс, наистина танцувал непрекъснато, като родителите ми. За да танцува, хората го черпели с бира и тогава той танцувал с прекалено широкия си панталон, подскачал твърде нависоко и се приземявал съвсем леко. Мама ми казваше, че танцувал, за да се върне кучето му, знаела го от сигурен източник. А тя танцуваше, докато очакваше да се върне Мистър Боджангълс. Затова танцуваше непрекъснато. В очакване на Мистър Боджангълс.
В очакване на Боджангълс (превод Росица Ташева, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Никой не обича графоманите и въпреки че самата Амели Нотомб се признава за такъв, в начина, по който пише има нещо, което я отличава и я превръща в любим графоман – нещо крайно искрено, крайно самоиронично, крайно натурално, също като в разговорите между добри, верни приятели, които колкото и да са "уморени" един от друг, винаги намират какво да си кажат. Нейният последен роман Петрония се фокусира именно върху приятелството... и върху алкохола... но най-вече върху опияняващата сила на приятелството – Амели намира неочакван другар по чашка и по приключения в лицето на младата, щура писателка Петрония (своеобразно алтерего на Нотомб), с която се срещат в книжарница, за да попаднат в алкохоловъртежа от шампанско, приятелски лудории и абсурдни случки (като срещата на Амели с Вивиан Уестууд в откъса по-долу), за да се убедим накрая, че "Приятелството е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание"...
От едно престижно френско списание се свързаха с мен и ми поръчаха да интервюирам Вивиан Уестууд в Лондон.
От известно време не приемах поръчки. Сега обаче се поддадох на изкушението по две причини: първо, най-после щях да стъпя на английска земя – колкото и да е странно, до 2001 година това още не ми се беше случвало; втората причина бе възможността да се срещна с гениалната Вивиан Уестууд, стилната икона на пънка. Фината жена от списанието, което ми възложи задачата, каза:
– Госпожа Уестууд прояви истински ентусиазъм, когато ù споменах вашето име. Тя определи външността ви като прелестно континентална. Мисля, че с удоволствие би ви подарила дреха от последната си колекция.
Капитулирах. Журналистката мило изрази радостта си. Щяха да ми запазят стая в луксозен лондонски хотел, кола щеше да ме вземе от къщи и т.н. Докато тя ми говореше, аз вече виждах всичко като на филм. Горещо желаех нещата да се получат като в разказа ù.
Всичко си идваше на мястото. Родът Нотомб има далечни английски корени. Предците ни напуснали Нортъмбърланд през 11-и век и преминали през Ламанша в знак на протест срещу Вилхелм Завоевателя. Бях отлагала толкова дълго момента да отида на острова на моите древни роднини, защото се нуждаех от знамение. И то дойде с протегнатата към мен ръка на кралицата на кринолина ню уейв, проявила "истински ентусиазъм" по мой адрес (невярващо си повтарях фразата на журналистката).
И така, през декември 2001-а за първи път взех влака за Лондон. Когато навлязохме в прочутия тунел, сърцето ми започна силно да бие. Над мен беше морето, което предците ми бяха решили да пресекат в обратната посока преди хилядолетие. В случай че в тунела проникне вода, влакът би се трансформирал в подводница и би се спуснал в дълбините сред рибите, плуващи покрай прочутите скали.
Тази фантасмагория ми се видя толкова красива, че чак ми се прищя да стане истина. Но ето че изведнъж влакът се озова сред посърнало зимно поле.
Нададох вик. Гледах стъписана тази непозната земя. И преди навлизането в Ламанша полетата бяха тъжни, но над тези тук витаеше друга тъга. Английска. Улиците, табелите, рядко срещаните къщи – всичко бе друго.
Не след дълго забелязах вляво огромни индустриални руини от червени тухли, от чието величие ми секна дъхът. Така и не разбрах какво бе това.
Когато влакът навлезе в гарата на Ватерло, щях да се разплача от радост. Усетих, че земята потръпва, разпознавайки потомката на далечните ми предци. Такси ме отведе до луксозния хотел, който се оказа на висотата на очакванията. Стаята ми беше голяма колкото игрище за крикет, а леглото – достойно за двойка милиардери в развод.
Обичам да пътувам без много багаж, така че носех само подходящото за случая облекло – в съответствие с определението на Вивиан Уестууд носех най-континенталния си редингот от дантела и белгийска шапка "Диаболо". Заснежих тена си, потъмних очите си и поалених устните си. Пред хотела ме чакаше кола.
Когато пристигнах на легендарния адрес, не ме поведоха към главния вход, а към една странична врата, водеща към ателиетата. Като омагьосана протягах шия, за да видя чудото на съзиданието, когато ме насочиха към нещо като килер с две пейки, излъчващи миризма на автомобилна гума.
– Miss Westwood shall arrive soon – ми каза мъжът в черно, който ме бе довел тук.
Помещението нямаше прозорец и чакането се оказа притеснително. След десетина минути човекът в черно отвори вратата и обяви:
– Miss Westwood.
Влезе дама с дълги коси с цвят на пюре от моркови, която ми подаде мека ръка, без да ме погледне, без да каже нищо, и се свлече на една от пейките, като не ме покани да седна. Въпреки това седнах на другата пейка и изразих радостта си от нашата среща.
Имах чувството, че думите ми пропадат в космически бездни.
Вивиан Уестууд наскоро бе навършила 60 години. През 2001-а вече никой не намираше това за много. В нейния случай бих допуснала, че правилото си има изключение. Това се дължеше на нацупения ù вид, неприятната гънка на устните ù и най-вече на приликата ù с Елизабет Първа в края на живота ù – същата повехнала рижавост, същата студенина, същото впечатление, че си имаш работа с човек с неясна възраст. Носеше права пола от златист туид и нещо като корсет в същия цвят. Тази ексцентричност въобще не променяше еснафския ù вид. Трудно бе да се повярва, че някога е могло да има и най-малкото съприкосновение между естетиката на пънка и тази закръглена лелка.
В живота си съм срещала най-различни неприятни хора, но нищо не можеше да се сравни с тази презрителна студенина. Първо си помислих, че не разбира моя английски заради акцента ми.
Когато изразих безпокойството си по този повод, тя измърмори:
– Имала съм и по-тежки случаи.
Притеснена, зададох въпросите, които бях предвидила. Безкрайно по-трудно е да се пита, отколкото да се отговаря. На нейната възраст Вивиан Уестууд не можеше да не го е забелязала. Въпреки това всеки път, когато се осмелявах да отправя въпрос, тя въздишаше или прикриваше прозявка. След това отговаряше обстойно, което показваше, че не е недоволна от въпроса.
Журналистката, която ми поръча интервюто, ми бе казала, че госпожа Уестууд е изразила "истински ентусиазъм" при споменаването на моето име. Обаче колко добре го прикриваше! Сигурно така изглеждаше британската сдържаност.
– Бих ли могла да посетя шивашките ателиета? – попитах.
Какво толкова казах? Вивиан Уестууд ме погледна с възмущение и гняв. Въздържа се да отговори, за което ù бях благодарна, тъй като сигурно щеше добре да ме нареди.
Така бях объркана, че вече не знаех какво да кажа, когато реших да задам следния въпрос:
– Госпожо Уестууд, мислили ли сте някога да пишете?
Тя се изкикоти и изрече с върховно презрение:
– Да пиша! Не бъдете вулгарна, моля ви. Няма нищо по-банално от писането. Днес всеки футболист пише. Не, не пиша. Оставям това на другите.
Дали знаеше с кого разговаря? Започнах да се надявам, че не. По-добре беше да съм непозната за тази жена, отколкото да трябва да понасям подобни нападки.
Реагирах като японка – засмях се. Въпреки че подобни мисли носят нещастие, реших, че по-лошо не може да стане. Реалността обаче винаги успява да ни покаже до каква степен сме лишени от фантазия.
Откъм вратата се чу странен шум сякаш някой драскаше с нокти. С повдигане на брадичката си Вивиан Уестууд ми нареди да отворя.
Направих го. Влезе черен пудел, подстриган по последна мода, и забърза към стилистката, чиято физиономия се промени като по магия. С размазано от нежност изражение тя извика:
– Беатрис! Oh my darling!
После взе кучето в прегръдките си и го обсипа с целувки. От лицето ù струеше любов. Бях очарована. "Човек, който така обича животните, не може да е лош", помислих си. Беатрис започна да лае навярно, за да каже нещо, но аз не разбрах какво. Госпожа Уестууд явно бе наясно, защото пусна кучето на пода и ми каза строго:
–It's time to walk Beatrice.
Кимнах. Щом Беатрис лаеше така, значи, трябваше да удовлетвори естествените си нужди.
– It's time to walk Beatrice – повтори тя с неприятен тон.
Погледнах към мъжа в черно, който стоеше от другата страна на вратата, останала отворена – нима той не чуваше нареждането, което му отправяха?
– Don't you understand еnglish? – подхвърли накрая с досада тя към мен.
Разбрах най-после. Тази заповед, а не молба, бе адресирана към мен, единствено към мен. Попитах къде е каишката. Тя извади от чантата си нещо като аксесоар за садо-мазохистични практики и ми го подаде. Закачих го на врата на Беатрис и излязох. Мъжът в черно ми указа маршрута, който трябваше да спазя. Не беше нужно, тъй като животното си знаеше пътя.
Беатрис ме отведе до площад, където явно я разхождаха обикновено. Опитах се да видя ситуацията в лирична светлина – не беше ли това невероятен начин да опозная Лондон? Обаче колкото и да инжектирах епизода с цялата позитивност, на която съм способна, чувството за срам не ме напускаше. Осмелих се да обобщя случилото се: след като ме оскърби, госпожа Уестууд ми нареди да разходя кучето ù. Да, точно това бе станало.
Огледах се наоколо. Площадът ми се видя не по-малко грозен от къщите, които го заобикаляха. Влажният студ пронизваше костите ми.
Трябваше да си го призная: Лондон никак не ми харесваше. От отвращение бях забравила за Беатрис, която с лай и подскоци ми сигнализираше, че е произвела изпражнение. Не знаех дали според английските закони трябва да го прибера в торбичка и затова реших да се направя на разсеяна.
Ако ме спреше полицай, щях да дам адреса на собственичката. Няколко секунди си помечтах да отвлека пудела и да поискам откуп. Сякаш за да ме откаже, Беатрис взе настървено да хапе прасците ми. С основание се твърди, че кучетата приличат на господарите си. Прибрахме се. Вивиан Уестууд повери Беатрис на човека в черно, след което ме подложи на разпит: дали малкото животно си е свършило и двете работи? Какво е било изпражнението? Това бе единственият момент, в който дамата ме слушаше внимателно. След това си възвърна отегченото и презрително изражение.
Не виждах смисъл да протакам повече и да удължавам мъчението. Станах да си ходя. Госпожа Уестууд ми подаде отпуснатата си длан, все така без да ме погледне, и се върна към заниманията си. Озовах се на улицата, обзета от остро чувство за самота.
Да обобщим още веднъж. Току-що стара пънкарка с вид на Елизабет Първа или по-скоро обратното се бе отнесла с мен по-зле, отколкото с куче в град, където не познавах нищо и никого, стоях сама насред враждебна улица и започваше да вали леден дъжд. Съвсем оглупяла, вървях в посоката, която смятах, че ще ме отведе в моя хотел. Ако имах поне един атом здрав разум, щях да взема такси, но лондончани вече толкова много ме ужасяваха, дори и на волана, че предпочетох да не влизам и в най-бегъл контакт с това странно население.
Обикновено обичам да се губя из непознат град и твърдя, че няма по-добър начин за опознаването му. В този ден определено не смятах така. Подслонена под миниатюрен разнебитен чадър, поех по абсурдни градски артерии, обградени с постройки, чиито прозорци ме измерваха с погледа на Вивиан Уестууд. Бях неспособна да чувствам друго освен противния студ, в главата ми звучеше фразата на Виктор Юго: "Лондон е застроена скука". Тази кратка формулировка ми се струваше прекалено позитивна. Ако Англия приличаше на столицата си, разбирах защо се говори за коварен Албион и изпитвах безкрайно съчувствие към моите предци, напуснали Нортъмбърланд преди едно хилядолетие. От всяка сграда, която се изпречваше на пътя ми, струеше глуха враждебност.
Накрая се наложи да попитам за пътя местни хора, които се направиха, че не разбират моя английски. След два часа отчаяно лутане се добрах до хотела, където се затворих в стаята си, за да държа врага на разстояние. Дълго киснах в горещата вана, после си легнах. Много бързо усещането за комфорт бе изместено от неприятната констатация, че съм претърпяла пълен провал. Никога през живота си не се бях разминавала така с някой град. Да беше Мобьож или Виерзон, щях да се посмея, но Лондон!
Лондон, където Шекспир бе създал шедьоврите си, където Европа бе излязла с достойнство от войната, където всички авангардисти дишаха свободно! Себе си наказвах, като се разминавах с този град. Ясно, че Вивиан Уестууд бе удар на съдбата, но колко несправедливо бе да обвинявам за това цялата столица! Така ли на моите 34 години щях да прекарам първата си нощ в Англия – като си поръчам сандвич и не напускам хотелската стая?
Инстинктивно вдигнах телефона.
–Добър ден, Петрония. Искате ли да прекараме вечерта заедно?
–Защо не.
–В Лондон съм.
–А, така ли.
–Ще ви платя билета. Ако желаете, ще спите в апартамента ми, който е голям като Бъкингамския дворец.
Дадох ù адреса на хотела.
–Пристигам.
Петрония (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Световният фестивал на анимационния филм отново гостува панорамно в София (от 27 до 29 януари) – да, ще може да гледате Сляпата Вайша, номинираната за Оскар 2017, късометражна визуална метафора на Теодор Ушев и Георги Господинов, както и едни от най-добрите свидетелства за магията на анимацията от изминалата година.
Какво?
Селекция от победителите в 12-ия Световен фестивал на анимационния филм + панорама на най-доброто от изминалата година, разделени в следните категории:
Само моя, 7 мин, България, 2016 © режисьор Йоана Атанасова
Късометражна анимация 1 – 27 януари, 17:30 – хубаво е, че анимационната панорама стартира със силно българско присъствие – избрания за най-добър български студентски филм, акварелната история Само моя (или ревността като кошмар) на Йоана Атанасова, черно-хумористичния триумф над плътта Наркотик на познатия ни Димитър Димитров и Няма начин на Иван Стоянович. Студентският поглед винаги е бил интригуващ: като във френския Легендата за Краба-Фар (или 3D приключенията на рак-фар, който колекционира лодки на изгубили се моряци); канадския Клиторът (или хумористично-анатомична история за живота на един клитор, естествено); френския Произведено в Китай (или живота на хората според играта на играчките); чешкия Щастлив край (или ловци, тракторист, диско танцьор и един труп в комедия за смъртта); японския 00:08 (или 8 секунди, които се усещат като 5 минути от света); иранския Натюрморт (или спомени като звуци); френския Празнината (или спомените като прах в стая за безсмислени игрички).
Легендата за Краба-Фар,7 мин, Франция, 2015 © режисьори Гаетан Борд, Алекзандр Во, Бенжамен Лебуржоа, Меджин Ян, Клер Вандермерш
Късометражна анимация за деца 1 – 28 януари, 13:30 – от българската ретро класика Пеперудата на Витко Боянов и родната Една кратка история (или как червено драконче открива себе си), през швейцарската Кралица Дупла (или владетелски терзания в небесното краличество Люш-Полюш), немския Време за прилепи (или как прилепче си търси приятели), френския Птиче бау бау (виждали ли сте птиче, което лае), китайско-японската паралелна реалност Лъжица и руските Апорт (или три кучета, които играят с топка), Даша и човекоядецът (или как музиката и Даша те карат да не ядеш повече хора) и Хамлет (или какво става когато деца отидат на театър).
Късометражна анимация 2 – 28 януари, 15:00 – да, Теодор Ушев ни каза, че знае рецептата за Оскаров филм и в случая на Сляпата Вайша (номинирана за Оскар 2017) я откри в разказа на Георги Господинов за момичето, чието ляво око вижда само миналото, а дясното само бъдещето – идеалната метафора, за хората, които не могат да живеят в настоящето, като нас, българите. За сблъсъка между минало, настояще и бъдеще и други метафори разказва и родната Пътуваща страна на Весела Данчева и Иван Богданов, Как се скараха орисниците на Анна Харалампиева и наградения Така копнях за теб на Емма Вакарелова. Големият победител от 12-ия Световен фестивал на анимационния филм също е тук – швейцарският Горски цар на Жорж Швицгебел разказва виртуозно едноименната балада на Гьоте под звуците на Шуберт и Лист. Не по-малко интригуващи са историите в Пропадане, Проба – грешка, Живот с Херман Х. Рот и Страшният съд.
Пътуваща страна, 14 мин, България/Хърватска © режисьори Весела Данчева, Иван Богданов
Пълнометражна анимация 1 – 28 януари, 16:30 – френският Момчето фантом разказва необичайния супертандем на 11-годишния Лео (който може да бъде невидим и да лети през стените) с ранения полицай Алекс в името на бъдещето на Ню Йорк.
Пълнометражна анимация за деца – 29 януари, 13:30 – руският Кикорики: Легенда за златния дракон ни отвежда на щурия остров Кикорики, чиито шарени обитатели могат да разменят характерите и качествата си с чудното изобретение Подобринаторът.
Късометражна анимация 3 – 29 януари, 15:15 – Гъсеница с лице на момиче се страхува от света, а как изглежда тя в очите на пеперудите ще разберете в Мъничка на Милена Симеонова. Най-добрият студентски филм, според СФАФ 2016, руският Болката на Надя Федотова, също търси магията в простото ежедневие, но в живота на двойка влюбени, а британският Запис/Записвай пък отговаря на въпроса дали снимките отразяват реалността или запечатват желанието ни за реалност. Естеството на осъзнатото и неосъзнатото общуване пък е изследвано с много фантазия и пластилин в щатския Първичен поток, а женствеността е изучена с много белгийски хумор до най-скрития детайл във Всички техни нюанси. Иначе, дали ще става дума за самурайски дуел за чудо и приказ (в Шудо), за душите на морски създания, които се превръщат в хора (Сред черните вълни), за щуро пътуване до морето (в Без глава), за хаоса, който дебне (В далечината), за страстни пожарникарки (в Горски пожар) или просто за отглеждане на праз лук (в Лучена супа), сигурното е, че ще има пир за сетивата.
Шудо, 2 мин, Франция, 2015 © режисьори Шарл Бадийе, Хуго Вайс, То-Ан Бах
Пълнометражна анимация 2 – 29 януари, 16:45 – копродукцията Вълшебната планина на Анка Дамян не само заслужено взе наградата за най-добър пълнометражен филм, но и документално проследява необикновената история на полския бежанец в Париж Адам Яцек Винклер, който в желанието си да промени света стига до битка за независимостта на Афганистан.
Кога & Къде?
От 27 до 29 януари 2017 в кино Люмиер
Защо?
Защото ще може да видите миналото, настоящето и бъдещето не само на българската, но и на световната анимация.
Момчето фантом, 80 мин, Белгия/Франция, 2015 © режисьори Ален Ганьол, Жан-Лу Фелисиоли
