My Mir

Неслучайно Закуска в Тифани и Хладнокръвно са най-известните творения на Труман Капоти – и двата романа се превръщат в Оскар отрупани екранизации (Хладнокръвно дори има две съвсем пресни – Капоти (мир на праха на Филип Сиймур Хофман) и Скандално); и двете класики маркират важни етапи в живота на Капоти, като след Хладнокръвно той никога повече не написва роман. Както всички знаем, Хладнокръвно (откъс от документалния роман четете по-долу) е история, преживяваща до най-малкия детайл бруталното убийство на едно семейство в Канзас, но е и история-айсберг (също като самия живот), в която всички по-големи и по-важни неща са скрити под повърхността...

Холкъм се намира на дванадесет мили източно от планинската часова зона – обстоятелство, което предизвиква известно недоволство сред местното население, защото означава, че в седем часа сутрин, а през зимата в осем и дори по-рано, небето е все още тъмно. А ако има звезди, те още светят, както светеха и когато двамата сина на Вик Ирсик дойдоха да си свършат утринната неделна работа. Но около девет слънцето вече беше изгряло. Настъпи нов ден, чудесен за лов на фазани. При свършване на работата момчетата не забелязаха нищо нередно. Когато напуснаха стопанството, тичайки по алеята, те махнаха с ръка на една идваща кола и момичето в нея им махна в отговор. Тя беше съученичка на Нанси и също се казваше Нанси – Нанси Юълт. Беше единственото дете на човека, който караше колата, мистър Кларънс Юълт, мъж на средна възраст. Той имаше ферма за захарно цвекло. Нито мистър Юълт, нито жена му ходеха на църква, но всяка неделя той отвеждаше дъщеря си във фермата "Ривър Вали", за да може тя да отиде с Клътърови на методистката служба в Гардън Сити. Това споразумение му спестяваше "две пътувания до града и обратно". Имаше навика да чака, докато види, че дъщеря му влиза у Клътърови. Нанси, взискателна към облеклото си, с фигура на филмова звезда, с очила и със скромна, лека походка, пресече тревата и натисна звънеца на главния вход. Къщата имаше четири входа. Когато след неколкократни почуквания никой не отвори, тя отиде до вратата на работния кабинет. Намери я полуотворена. Нанси я отвори още малко – колкото да се убеди, че кабинетът е тъмен. Не влезе, защото си помисли, че на Клътърови няма да им е приятно, "ако нахълта направо". Почна да чука, да натиска звънеца и най‑после заобиколи откъм задната страна на къщата. Там беше гаражът. Тя забеляза, че и двете коли са вътре – два шевролета. Това означаваше, че Клътърови положително са вкъщи. Но след като тропна безрезултатно на третата врата, която водеше в килера, и на четвъртата – кухненската, Нанси се върна при баща си.

– Може би спят – каза той.

– Но това е невъзможно. Представяш ли си мистър Клътър да пропусне църковната служба само за да спи?

– Хайде тогава. Да отидем в "учителската". Сюзън сигурно знае какво се е случило.

"Учителската" се намира точно срещу модерната училищна сграда и е една стара, полуразрушена мрачна постройка. Нейните двадесетина стаи са разделени на апартаменти за удобство на онези учители, които не могат да намерят или нямат възможност да плащат други квартири. Но Сюзън Кидуел и майка ѝ бяха успели да подсладят този хап и да създадат уютна атмосфера в апартамента си – три стаи на партера.

Мъничката всекидневна съдържаше невероятно много неща. Освен мебели за сядане в нея имаше хармониум, пиано, саксии с цветя и почти винаги някакво палаво кученце и голяма сънлива котка. Тази неделна сутрин Сюзън стоеше на прозореца и гледаше към улицата. Тя е високо невзрачно момиче, с бяло кръгло лице и красиви сиво-сини очи. Ръцете ѝ са необикновени – с дълги пръсти, подвижни, нервно изящни. Беше облечена за църква и всеки момент очакваше да види шевролета на Клътърови, защото и тя винаги ходеше на църква с тях. Но вместо Клътърови дойдоха бащата и дъщерята Юълт, да им разкажат нещо странно.

Сюзън не можа да даде никакво обяснение. Майка ѝ също. Тя каза:

– Ако имаше някаква промяна в уговорката ни, сигурна съм, че щяха да телефонират. Сюзън, защо ти не се обадиш по телефона?

"Така смятах и аз – каза Сюзън в показанията си, дадени по‑късно. – Набрах номера на телефона, оставих го дълго да звъни, поне останах с впечатлението, че звъни повече от минута. Никой не се обади и мистър Юълт предложи да отидем до тях и да се помъчим да ги събудим. Но когато отидохме там – не исках... да вляза в къщата. Страх ме беше, не знам защо. Никога не ми е минавало през ум такова... подобно нещо. Просто не може да се помисли! Но слънцето грееше тъй ясно, всичко изглеждаше светло и тихо. Тогава видях, че колите са там, дори и старият "фургон койот" на Кениън. Мистър Юълт беше с работни дрехи, по ботушите му имаше кал. Реши, че така не може да влезе у Клътърови, още повече че никога не беше го правил... не беше влизал у тях. Накрая Нанси каза, че ще ме придружи. Отидохме към кухненската врата и тя, разбира се, не беше заключена. Единственият човек в тази къща, който заключваше, беше мисис Хелм. Клътърови никога не правеха това. Влязохме и веднага забелязах, че Клътърови не са закусвали. На масата нямаше чинии; върху печката нямаше нищо. После видях нещо особено: чантичката на Нанси. Лежеше отворена на пода. Минахме през трапезарията и спряхме пред стълбите. Стаята на Нанси е до самата площадка горе. Викнах я и се заизкачвах. Нанси Юълт ме последва. Шумът от стъпките ни ме уплаши повече от всичко друго, беше толкова силен, а навсякъде цареше такава тишина... Вратата на Нанси беше отворена. Пердетата не бяха спуснати и стаята беше огряна от слънчева светлина. Не помня да съм изкрещяла. Нанси Юълт казва, че съм крещяла, крещяла... Помня само мечето на Нанси, втренчило поглед в мен... и Нанси... и как избягах..."

Междувременно мистър Юълт реши, че може би не е трябвало да оставя момичетата да влизат сами. Току-що излизаше от колата, за да ги последва, когато чу писъците, но преди да стигне къщата, момичетата тичаха вече към него. Дъщеря му изкрещя:

– Тя е мъртва! – и се хвърли в обятията му. – Вярно е, татко! Нанси е мъртва!

Сюзън се обърна към нея:

– Не, не е! Не го казвай! Това е само кръв от носа ѝ. Да не си посмяла да го казваш! На нея винаги ѝ тече кръв от носа, има ужасни кръвоизливи. Това е всичко!

– Има много кръв! Има кръв по стените. Ти не видя.

"Не можех нищо да разбера – каза по‑късно в показанията си мистър Юълт. – Помислих, че детето се е ударило с нещо. Реших най‑напред да извикам Бърза помощ. Мис Кидуел, Сюзън, ми каза, че има телефон в кухнята. Намерих го точно там, където тя каза. Но слушалката не беше на вилката и когато я вдигнах, видях, че жицата е прерязана."

Лари Хендрикс, учител по английски, двадесет и седем годишен, живееше на последния етаж в "Учителската". Той искаше да става писател, но жилището му не беше идеалното убежище на един бъдещ писател. Беше по-малко от апартамента на Кидуелови. Нещо повече, той живееше там с жена си, трите си палави деца и един вечно пуснат телевизор. ("Това е единственият начин да държим децата мирни.") Младият Хендрикс, мъжествен бивш моряк от Оклахома, няма още публикувани творби, но пуши лула, има мустаци и буйна черна коса – поне прилича на писател. Всъщност удивително прилича на писателя, от когото най‑много се възхищава – Ърнест Хемингуей на млади години. За да помага на учителската си заплата, той е шофьор на училищния автобус.

"Понякога изминавам шестдесет мили на ден – каза той на един познат – и не ми остава много време за писане. Само неделен ден. Онази неделя, 15 ноември, седях тук в апартамента и преглеждах вестниците. Повечето от идеите си за разкази вземам от тях – разбирате, нали? Телевизорът беше пуснат, децата бяха малко шумни, но въпреки това можах да чуя гласове. От долния етаж, от апартамента на мисис Кидуел. Но сметнах, че туй не ме засяга, тъй като бях още новак тук – дойдох в Холкъм в началото на учебната година. Но Шърли беше излязла вън да простира пране – Шърли е жена ми, – втурна се в стаята и каза:

– Няма да е зле да слезеш долу. Там всички са изпаднали в истерия.

Двете момичета наистина бяха в истерия. Сюзън не се оправи напълно. И ако ме питате, никога няма да се оправи. А горката мисис Кидуел не е много здрава и поначало е със слаби нерви. Неспирно повтаряше:

– О, Бони, Бони, какво стана? Ти беше толкова щастлива.

Каза ми, че всичко е ликвидирано, че никога вече няма да си болна – но какво искаше да кажеш с това, разбрах по‑късно.

Дори мистър Юълт беше така слисан, както рядко се слисва човек. Обади се по телефона в шерифството на Гардън Сити и каза, че "у Клътърови се е случило нещо наистина ужасно". Шерифът обеща да дойде веднага и мистър Юълт отговори добре, ще го чака на шосето. Шърли дойде да поседи с жените, да се опита да ги успокои, сякаш някой можеше да направи това. Аз отидох с мистър Юълт – закарах го с колата до шосето да чака шериф Робинсън. По пътя той ми разправи какво се беше случило. Когато ми каза, че е намерил телефонните жици прерязани, веднага си помислих, ъ-х-ъ, и реших да си отварям очите. Да отбелязвам всяка подробност. В случай, че ме извикат да свидетелствам в съда. Шерифът дойде. Погледнах часовника си – часът беше 9:35. Мистър Юълт махна с ръка на Робинсън да последва колата ни и поехме към Клътърови. Не бях ходил у тях, само бях виждал стопанството отдалече. Разбира се, познавах ги. Кениън беше в моя клас по английски, а в "Том Сойер" работих с Нанси. И двамата бяха такива изключително скромни деца, че човек не би предположил, че са богати и че живеят в такава голяма къща... а дърветата, поляната пред къщата... Всичко беше тъй внимателно и грижовно стопанисвано. След като пристигнахме и шерифът изслуша мистър Юълт, съобщи по радиото в службата си да изпратят подкрепления и санитарни коли. Каза: "Станало е някакво нещастие". После тримата влязохме в къщата. Минахме през кухнята, на пода видяхме една дамска чанта и телефона с отрязаните жици. Шерифът носеше пистолет на бедрото си и когато заизкачвахме стълбите към стаята на Нанси, забелязах, че той държи ръката си върху него, готов да го изтегли.

Беше ужасно. Това прекрасно момиче... никога не бихте я познали. Бе застреляна отзад в главата с ловджийска пушка от пет сантиметра разстояние. Лежеше с лице към стената. Стената беше цялата опръскана с кръв. Завивките бяха дръпнати до раменете ѝ. Шериф Робинсън ги отметна настрана и видяхме, че беше облечена с домашна роба, пижама, къси чорапки и домашни пантофи; когато престъплението е било извършено, тя още не си е била легнала. Ръцете ѝ бяха вързани на гърба, глезените ѝ пристегнати с въже, подобно на въже за жалузи.

Шерифът попита: "Това ли е Нанси Клътър?". Не беше виждал детето преди. И аз казах: "Да. Да, това е Нанси".

Върнахме се в хола и се огледахме. Всички други врати бяха затворени. Отворихме една, оказа се банята. Но там имаше нещо не в ред. Разбрах, че това е столът – стол от трапезарията, който изглеждаше не намясто тук. Решихме, че следващата стая ще е спалнята на Кениън. Имаше разхвърляни много момчешки неща из нея. Познах очилата на Кениън – видях ги на етажерката до леглото. Но леглото беше празно, макар да личеше, че някой е спал в него. След това отидохме в другия край на хола, последната стая, там намерихме мисис Клътър. Тя също беше вързана. Но различно – с ръце отпред, сякаш се молеше – в едната си ръка държеше, стискаше кърпа... или може би парче лигнин? Въжето около китките ѝ отиваше до глезените, също вързани, и продължаваше до края на леглото, където бе вързано за крака. Много сложна, изкусна работа, като помисли човек колко време е трябвало да се свърши! И мисис Клътър е лежала там, изплашена до лудост! На себе си имаше някои бижута – два пръстена, – това е една от причините, които винаги ме караха да отхвърлям обира като мотив. Беше облечена с домашна роба, бяла нощница, бели къси чорапки. На устата ѝ имаше парче широк лейкопласт, но е била застреляна отстрани в главата от упор и изстрелът – въздушната вълнa – бе отлепил лейкопласта. Очите ѝ бяха отворени. Сякаш още гледаше убиеца. Защото тя трябва да го е наблюдавала какво прави – как се прицелва. Никой не продума. Бяхме зашеметени. Помня, че шерифът потърси гилзата. Но този, който е стрелял, е бил достатъчно хитър и ловък, за да не остави такава улика.

Естествено, питахме се къде е мистър Клътър? Кениън? Шерифът каза: "Да проверим долу".

Първата стая, в която погледнахме, беше голямата спалня – стаята, където спеше мистър Клътър. Завивките бяха отхвърлени настрана и на края на леглото имаше един портфейл, от който в безпорядък бяха измъкнати бележки и документи, сякаш някой го беше претърсвал, искал е да намери нещо точно определено – бележки, полици, кой знае? Фактът, че в него нямаше пари, беше без значение. Това беше портфейлът на мистър Клътър, а той никога не носеше пари в себе си. Дори и аз знаех това, макар че бях в Холкъм само от два месеца и нещо. Друго, което знаех, беше, че и мистър Клътър, и Кениън не виждаха абсолютно нищо без очила. А на бюрото бяха очилата на мистър Клътър. Затова предположих, че където и да са, бащата и синът не са отишли там по своя воля. Прегледахме навсякъде, всичко беше на мястото си – никакви следи от борба, нищо не беше разбутано. Освен в кабинета, където телефонната слушалка бе махната от вилката и жицата прерязана, точно както в кухнята. Шериф Робинсън намери някакви ловджийски пушки в един килер и помириса цевите, да провери дали скоро е стреляно с тях. Каза, че не е (никога не съм виждал по‑объркан човек), и добави: "Къде, по дяволите, може да е Хърб?". Тогава чухме стъпки. Нагоре по стълбата от сутерена. "Кой е?" – викна шерифът, сякаш беше готов да стреля. Някой отвърна: "Аз съм. Уендъл". Оказа се, че е Уендъл Мейър, заместник-шерифът. Дошъл, не ни видял и слязъл да прегледа сутерена. Шерифът каза озадачен: "Уендъл, не знам какво да мисля. Горе има два трупа". – "Е – отвърна Уендъл, – долу има още един." Последвахме го в сутерена. Едната стая, която бихте могли да наречете детска – не беше тъмна, имаше прозорци, през които влизаше достатъчно светлина. Кениън беше в един ъгъл, легнал върху някаква кушетка. На устата му имаше лейкопласт, беше вързан – ръце и крака, както майката, – същия сложен процес на прокарване въжето от ръцете към краката и накрая вързано за облегалката на кушетката. Не знам защо, видът на Кениън ми направи такова страшно впечатление. Може би защото най‑лесно се разпознаваше, единственият, който изглеждаше тъй, както го зная – макар да бе застрелян право в лицето.

   Хладнокръвно (превод Катя Гончарова, 368 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Неслучайно го наричат "живият класик" на американската литература – през последните над 50 години романите на Филип Рот (като Сбогом, Колумб, Наследството, Синдромът Портной, Американски пасторал, Петното... ) са живо отражение на американското житие и битие. Такъв е и Животът ми като мъж – романът (откъс от него четете по-долу), преплитащ историите на двама мъже (Нейтън и Питър) в отношенията им с техните жени (Шарън, Лидия, Морийн и Сюзън) до оживяването на един колкото хумористичен, толкова и правдив портрет на Мъжът и Жената... Интимно и Лично...

Не, не съм се оженил, защото така е прието. Никой не може да ме обвини в това. Не заради страх от самотата избрах съпругата си, нито от желание да имам "помощник", или готвачка, или компания на стари години и със сигурност не от похот. Няма значение какво ще кажат за мен сега, сексуалното желание нямаше нищо общо с това. Точно обратното: въпреки че тя беше достатъчно красива жена – квадратно, силно скандинавско лице, решителни сини очи, пшеничено руси коси, бретон, красива усмивка, привлекателен, сърдечен смях, – късото ѝ, набито тяло ме порази с почти миниатюрните си пропорции и от началото до края ми се струваше неустоимо отблъскващо. Особено неприятно ми бе да я гледам как ходи – по мъжки, тромаво, тя сякаш се търкаляше, когато се опиташе да върви бързо, и извикваше в съзнанието ми образи на каубои и моряци от търговския флот. Наблюдавайки я веднъж как тича срещу ми на една чикагска улица – след като вече бяхме станали любовници, – ми идеше да побягна пред перспективата да прегръщам тялото ѝ и при мисълта, че доброволно съм я направил моя.

Лидия Кетерер беше разведена, пет години по-възрастна от мен и майка на десетгодишно момиче, което живееше с бившия ѝ съпруг и втората му съпруга в нов, развиващ се жилищен район в южната част на Чикаго. По време на брака им, когато Лидия се осмелявала да критикува или да поставя под въпрос решенията на съпруга си, той я повдигал – бил масивен мъж, два пъти по-тежък от нея и една стъпка по-висок – и я блъскал в най-близката стена. През месеците, последвали развода, я тормозел чрез детето, което тогава било на шест години и под попечителството на Лидия. Когато Лидия получила нервен срив, той взел детето при себе си, а после, след като Лидия била изписана от болницата и се прибрала в апартамента, отказал да ѝ върне момиченцето.

Бил вторият мъж, който се опитал да я съсипе. Първият, баща ѝ, я прелъстил, когато била на дванайсет. Майката била на легло още от раждането на Лидия – изглежда, страдала само от лумбаго, но постоянната слабост изсмуквала силите ѝ. След като баща ѝ ги напуснал, се преместили в дома на двете ѝ лели, стари моми в Скоуки. Докато не избягала с Кетерер, когато била на осемнайсет, тя и майка ѝ живеели в една стая в задната част на този пристан, чиито герои били пилотът Линдберг, сенаторът Билбо, духовникът Кофлин и патриотът Джералд Л. К. Смит. Животът на Лидия бил изпълнен с наказания, унижения, предателства и поражения и точно с тях се бях свързал въпреки лошите си предчувствия.

Разбира се, контрастът със собственото ми семейство, в което цареше привързаност и солидарност, беше поразителен. Докато Лидия помнеше хилядата и една нощи, през които бе мазала с мехлема на Слоун гърба на майка си, аз не бих могъл да си спомня и един час от детството си, когато майка ми не е била в състояние да изпълни ритуалите на задълженията си. Ако някога наистина не се е чувствала добре, това не пречеше дори на прочутото ѝ свирукане, тези несекващи потпури от мюзикъли, които тя жизнерадостно и мелодично изпълняваше по време на домашната работа през деня и в семейните хорове. Болнавият в нашия дом бях аз – тежък дифтерит, последван от ежегодни дихателни инфекции, омаломощителни възпаления на жлезите, мистериозни "алергични" пристъпи. Докато не влязох в пубертета, прекарвах повече време вкъщи в леглото или под одеялото на дивана във всекидневната, отколкото на чина си в класната стая, което правеше всеотдайността на свирещата ми майка – "Госпожа Цукер-птица", както я наричаше пощальонът – още по-впечатляваща. Баща ми, макар и не толкова лъчезарен в своята неразрушимост и по природа далеч по-сериозен от веселото, селско същество, каквото бе майка ми, със същата лекота понасяше изпитанията, отредени на семейството ни, и по-специално Депресията, моите неразположения и необяснимите женитби на по-голямата ми сестра Соня, два пъти за синове на сицилианци: първият – мошеник, който най-накрая се самоуби; вторият – честен в бизнеса си, но иначе "прост като фасул". На иврит думата, която единствено можеше да обхване тежестта на мъката и презрението ни, беше prust.

Самите ние не бяхме изтънчени, но със сигурност не бяхме недодялани. Достойнството, както щях да разбера, нямаше нищо общо със социалния статус – характерът, поведението беше всичко. Майка ми се шегуваше с жените, които скришом мечтаеха за палта от визон и ваканции в Маями Бийч. "За нея – рече тя пренебрежително за някаква глупава съседка – най-важното е да си сложи сребърната лисица и да отиде да скитори с хой полой." Чак когато отидох в колежа и сам употребих думите неправилно, научих, че това, което е било представата на майка ми за елит – може би защото "хой полой" звучеше като някое от презрителните ѝ определения за хора, придаващи си важност, "хойти тойти", – всъщност се отнасяше за простолюдието.

Толкова за класовата борба като гореща тема в дома ми или за социалното негодувание и амбициите като мотив за действие. Силен характер, неголяма пачка пари се смяташе за доказателство за стойността на човека. Родителите ми бяха добри, здравомислещи хора. Защо двамата им потомци така се погубваха, защо двете им деца трябваше да сключват такива катастрофални бракове, е трудно да се проумее. Фактът, че първият съпруг на сестра ми и единствената ми съпруга сами отнеха живота си, би трябвало да говори нещо и за двама ни. Но какво? Нямам теория по въпроса. Ако някога майка и баща не са били отговорни за глупостта на собствените си деца, то това са моите майка и баща.

Баща ми беше счетоводител. Заради отличната му памет и бързината при работа с цифри, той биваше приеман като местния учен от съседите ни – трудолюбиви евреи от първо поколение, и беше най-търсеният човек от хора, изпаднали в беда. Слаб, строг, без чувство за хумор, с неизменната бяла риза и вратовръзка, той показваше обичта си към мен сдържано, без много емоции, заради което съм изпитвал и изпитвам към него болезнена нежност, особено сега, когато е тежко болен, а аз живея на хиляди мили от леглото му.

Когато аз бях болен, трескав пациент, той ми се струваше обгърнат от някаква загадъчност, сякаш беше нещо като говореща електрическа играчка, дошла да си играе с мен всяка вечер точно в шест. Смяташе, че ме забавлява, като ме учи да решавам аритметическите задачки, в които самият той беше факир. "Намаляване на цената", казваше той почти като ученик, произнасящ заглавието на стихотворение. "Продавач на дрехи, опитващ се да се отърве от палто, скроено по миналогодишната мода, свалил цената му от трийсет долара на двайсет и четири. След като не успял да го продаде, той намалил цената още повече, на деветнайсет долара и двайсет цента. Пак не намерил желаещи, опитал с ново намаление и този път го продал." На това място той спираше. Ако исках, можех да го помоля да повтори един или всички детайли. Ако не исках, продължаваше. "Да видим сега, Нейтън, за колко го е продал, ако последното намаление е било логично следствие от предишните?" Или:"Правене на верига. Дървосекач има шест къси вериги, всяка от които е с по четири брънки" – и така нататък. На следващия ден, докато майка ми си подсвиркваше Гершуин и переше ризите на баща ми, можех да мисля в леглото си за продавача на дрехи и дървосекача. На кого галантеристът най-накрая е продал палтото? Дали мъжът, който го е купил, си е давал сметка, че е скроено по миналогодишната мода? Ако го е облякъл, за да отиде на ресторант, дали хората са се смели? И как въобще изглежда "миналогодишната мода?" "Пак не намерил желаещи," казвах на глас и ми ставаше тъжно. Още си спомням колко натежала от смисъл ми се струваше думата "желаещи". Дали дървосекачът с шестте къси вериги не е бил човекът, който със селската си невинност е купил палтото, скроено по миналогодишната мода? И защо внезапно му е притрябвало палто? Поканен е бил на изискан бал? От кого? Майка ми смяташе, че въпросите, които задачките ме караха да задавам, са "сладки", и се радваше, че имам храна за размисъл, докато тя домакинства и няма време да играе с мен на "Не се сърди, човече" или на дама. От своя страна баща ми с разочарование откриваше, че се интересувам от фантастични и маловажни подробности от географията, индивидуалността и намеренията вместо от красотата на аритметическото решение. Мислеше, че това не е особено интелигентно от моя страна, и беше прав.

Не изпитвам носталгия по болнавото си детство, никаква. През юношеството си всекидневно понасях унижения в училищния двор (по онова време смятах, че по-лошо от това няма накъде) заради физическата ми плахост и безнадеждност във всички спортове. Вбесяваха ме и грижите на родителите ми за здравето ми дори и след като на шестнайсет години станах мускулесто, широкоплещесто момче, което, за да компенсира некоординираните, смешни изпълнения на десния фланг или на наказателната линия, обикаляше през съботните вечери с кола, пълна с "пушещи момчетии" – израз на баща ми – в напразно търсене на публичния дом, за който се носеше слух, че се намира някъде из Ню Джързи. Страхът, който аз изпитвах, разбира се, беше дори по-голям от този на родителите ми: бях сигурен, че някоя сутрин ще се събудя с шум в сърцето или останал без въздух, или с температура от 400... Заради тези страхове атаката ми срещу тях беше изключително безсърдечна, дори за тийнейджър, и двамата със страх очакваха реакциите ми години след това. Да беше казал най-лошият ми враг: "Надявам се да умреш, Цукерман" – нямаше да ме предизвика повече от добронамерения ми баща, когато ме питаше дали съм си взел витамините, или от майка ми, която, за да провери дали не съм вдигнал температура, целуваше продължително челото ми по време на обяд. Как ме влудяваше цялата тази нежност! Спомням си какво облекчение изпитах, когато хванаха първия съпруг на сестра ми да бърка в касата на фирмата за гориво на чичо си и Соня стана център на притесненията им. Но и на моите. Понякога сестра ми идваше вкъщи да поплаче на седемнайсетгодишното ми рамо, след като бе ходила да види Били в затвора, където той лежа една година. Колко добре се чувствах, колко бе ободряващо да не съм аз обектът на грижите, какъвто беше случаят, когато Соня и аз бяхме деца и тя забавляваше малкия болник по цял час, без да се оплаква.

Няколко години по-късно, когато бях далеч, в Рутгерс, Били направи услуга на родителите ми, като се обеси с шнур на корниза в спалнята им. Съмнявам се да е очаквал, че ще го издържи. Познавайки Били, предполагам, че е искал корнизът да се счупи под тежестта му, така че да бъде намерен паднал на пода, все още дишащ, когато родителите ми се върнат от пазар. Видът на зет им с изкълчен глезен и въже около врата би трябвало да разчувства баща ми и той доброволно да плати петте хиляди долара, които Били дължеше на букмейкъра си. Но корнизът се оказал по-здрав, отколкото Били си мислел, и шнурът го удушил. И слава богу, би си казал човек. Но не. На следващата година Съни се омъжи за (по думите на баща ми) "още един". Същата вълниста черна коса, същата "мъжествена" трапчинка на брадичката, същият ужасен произход. Слабостта на Джони не са конете, а проститутките. Въпреки това бракът им процъфтява. Всеки път, когато зет ми бива хванат "в крачка", той пада на колене и моли Съни да му прости. Този жест дълго време минаваше пред сестра ми, но не и пред баща ни. "Целува ѝ обувките – казваше той, притваряйки очи от отвращение, – сега пък целува обувки, като че ли това е знак на любов, на уважение, на каквото и да било!" Съществуват и четири прекрасни деца с вълнисти коси или поне бяха такива последния път, когато ги видях всичките през 1962 г.: Дона, Луис, Джон-младши и Мари. Джон старши строи плувни басейни и печели достатъчно, за да може всяка седмица да харчи по сто долара за момиче на повикване от Ню Йорк, без да му се отрази чувствително – финансово погледнато. В лятната им къща в Катскил, когато я видях за последно, имаше повече розови "харемни" възглавнички във всекидневната, отколкото в къщата им в шотландските равнини. Дори мелничката за пипер беше по-внушителна. И в двата "дома" среброто, ленените покривки и хавлиените кърпи носеха монограма СЗР, инициалите на сестра ми.

Как можа да стане така? Този въпрос не спираше да ме измъчва. Как можа сестра ми, която се упражняваше с часове във всекидневната ни, пеейки ми отново и отново "Песен за Норвегия" и "Студентът принц", докато сам не пожелаех да съм норвежец или благородник; сестрата, която вземаше уроци по "глас" при д-р Бреслънщайн в студиото му в Северна Филаделфия и на петнайсет години вече пееше по сватби арии из опери срещу заплащане; сестрата, която притежаваше чувственото, високомерното излъчване на примадона, докато другите малки момичета все още ги терзаеха мисли за момчета и младежки пъпки; как можа тя да се затвори в къща с харемни "мотиви", да роди четири деца, отглеждани от бавачки, да пуска "Джери Вейл пее италиански песни" по уредбата, за да забавлява мълчаливите ни родители, когато ѝ идват на гости в неделя. Как? Защо?

Чудех се, когато Соня се омъжи за втори път, дали не изпълнява таен и загадъчен религиозен ритуал, дали съзнателно не се унижава, за да стигне до дълбините на духовното си същество. Представях си я нощем в леглото (да, в леглото), представях си как хубавецът, когото си е взела за съпруг, спи до нея, а Соня ликува в тъмното при мисълта, че незабелязано от никого – под никого се разбират озадачените родители и скептичният брат колежанин – продължава да е същата личност, която ни очароваше от сцената с глас, описван от Бреслънщайн (нещастен бежанец от Палестина, бил някога, според собствените му думи, най-известният импресарио в Мюнхен) като притежаващ "красиви колоратурни качества – една нова Лили Понс".

Представях си също как някоя вечер тя чука на задната врата на апартамента ни с разпуснати като някога черни коси, със същата дълга, бродирана рокля, с която участваше в "Студентът принц" – изящната ми и пълна с живот сестра, чието присъствие на сцената предизвикваше сълзи на гордост в очите ми, нашата Лили Понс, нашата Гали-Курчи, представях си, че се връща при нас, по-омайна от всякога и непокварена. "Трябваше да го направя – обяснява тя, когато тримата се втурваме да я прегръщаме. – А иначе за мен то не значеше нищо."

Накратко: трудно се примирявах с факта, че имам сестра, която живее в предградията и чиито занимания и украшения – изглеждащи просташки за второкурсника в колежа, сноб и елитарист, вече изчел писанията на Алън Тейт за възвишеното и на д-р Лийвис за Матю Арнолд и житните му храни за закуска – са повече или по-малко подобни на тези на милиони американски семейства. Вместо това си представях Соня Цукерман Руджери в Чистилището.

Лидия Йоргенсон Кетерер си я представях в Ада. Но кой не би, като чуе историите за потресаващото ѝ минало? В сравнение с нейния живот моето детство, крехкото ми здраве и въобще всичко изглеждаше като версия на рая. Докато аз бях дете, около което всички се въртяха, тя е била слугиня, робиня, денонощна болногледачка на майка хипохондричка и забавление за извратения си баща.

   Животът ми като мъж (превод Десислава Недялкова, цена 17 лева, 368 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

Писането при Амели Нотомб прилича на фокус – хем изглежда лесно, достъпно, въздействащо и се случва пред очите ти, хем не можеш да разбереш как го прави, така че всяка година (неизменно от '92-а насам) да е готова с нов роман. В Да убиеш бащата (откъс от новата ѝ книга четете по-долу) фокусите също са на особена почит, както и обсебените млади фокусници като Джо Уип, заплетени в игри на покер, съвършени блъфове, едипови комплекси и... вечните любовни триъгълници... И да, чете се на един дъх... като на магия... или като всички романи с марката Амели Нотомб.

На 6 октомври 2010 тайният събор празнуваше десетия си рожден ден. Възползвах се от суматохата на състезанието, за да проникна неканена на празника.

Фокусници от цял свят бяха дошли тази нощ в клуба. Макар че Париж вече не бе столица на магията, мощна носталгия продължаваше да събира хората тук. Обичайните участници си споделяха спомени.

– Много сполучлива имитация на Амели Нотомб – ми каза някой.

Кимнах с усмивка, за да не ме издаде гласът ми. Голямата ми шапка не можеше да ме направи незабележима в клуб за фокуси.

Не исках да смущавам тези, които показваха новите си трикове. Взех чаша шампанско и се отправих към залата в дъното.

За повечето фокусници играта на покер без шмекеруване е нещо като отдих. Хората около масата бяха доволни да се потопят в приятния порок на хазарта и имаха развеселен вид. С изключение на един, който не говореше, не се смееше и печелеше.

Наблюдавах го. Имаше вид на трийсетгодишен. Сериозното изражение не напускаше лицето му. Всички присъстващи следяха какво прави. Само някакъв мъж, опрян на бара, му бе обърнал гръб. Беше на около петдесет години и имаше прекрасно лице. Защо ли имах чувството, че стои така напук, сякаш за да пречи?

Приближих към пиещите на бара и се опитах да разбера. Казаха ми, че играчът на покер, който печели, се казва Джо Уип, а мъжът, който избягва да го гледа – Норман Терънс. И двамата бяха знаменити американски фокусници.

– Има ли някакъв проблем между тях? – попитах.

– Това е дълга история – започна един.

Рино, Невада, 1994 година. Джо Уип е на четиринайсет години. Майка му Касандра продава велосипеди. Когато Джо я пита къде е баща му, тя отговаря:

– Изостави ме, когато ти се роди. Това са мъжете.

Не се съгласява да каже името му. Джо знае, че тя лъже. Истината е, че изобщо не е знаела от кого е бременна. Доста мъже бе видял да минават през дома им. Основната причина да си тръгват е, че Касандра забравя или бърка имената им.

При това тя смята самата себе си за жертвата в тази история.

– Погледни ме, Джо. Не съм ли хубава жена?

– Хубава си, мамо.

– Тогава защо не мога да задържа никой мъж?

Джо мълчи. Но би могъл да ù даде няколко отговора. Първо – заради имената. Второ – заради дъха ѝ на цигари и алкохол. И накрая – заради това, което той формулира така: "Аз също ще те напусна, мамо. Защото си егоистка. Защото говориш високо. Защото непрекъснато се оплакваш".

Една вечер Касандра домъква някакъв нов тип. "Поредният" – си казва Джо. Както винаги, тя ги запознава:

– Джо, представям ти Джо, сина ми. Джо, това е Джо.

– Няма да е много лесно – отбелязва новодошлият.

Джо-младши си мисли, че този сигурно ще се задържи. Няма как майка му да забрави това име, колкото и да не е майчински настроена. Намерила е най-добрия мнемотехничен начин да запамети името на любовника си. Пък и Джо-старши е различен от другите. Той задава интересни въпроси:

– Върви ли бизнесът с велосипеди в Рино?

– Да – отговаря Касандра. – От 5 август до 15 септември. На 110 мили оттук между 27 август и 5 септември се провежда фестивалът Burning Man. Там може да се движиш само с велосипед или с кола мутант. Рино е последният голям град преди пустинята, където става фестивалът. Участниците си купуват при мен велосипедите и после аз ги откупувам за стотинки.

Джо-старши се настанява в къщата. Понеже гардеробите на Касандра са пълни, той оставя нещата си при Младши.

– Я, виж ти, Каси, синът ти държи странни неща в гардероба си.

Тя се приближава да види.

– Не, няма нищо, просто реквизит за фокуси.

– А?

– Да, пада си по това, откакто навърши осем години.

Старши гледа Младши с все по-зъл поглед. Особено когато момчето прави фокуси с карти. Старши не може да повярва на очите си.

– Синът ти е сатанист в зародиш.

– Престани, това са детски глупости. Всички деца искат да станат фокусници.

Старши не разбира нищо, но това не му пречи да е по-прозорлив от Касандра:

– Синът ти е ненормално надарен.

– Няма нищо ненормално. Упражнява се от шест години насам. Само това го интересува.

Между мъжа и момчето се поражда класическа омраза, само че основана на недоразумения. "Да, крада майка ти от теб, тя е хубава и ти я желаеш, както всички синове на твоята възраст. Колкото и магии да правиш, това няма да ти я върне. Аз обаче не мога да те гледам как мътиш дяволски работи от сутрин до вечер" – си мисли Старши.

"Задръж си я. Само ако знаеше какво ми е мнението за нея... И престани да ми пипаш нещата" – си мисли Младши.

Касандра цъфти. Старши е с нея вече два месеца. Рекорд. "Той ще остане."

Един ден тримата са в хола и започва кавга.

– Престани с твоите карти! Не ги понасям.

– Това, което не можеш да понесеш, е да гледаш как някой върши нещо, след като ти никога не правиш нищо.

– За какво намекваш?

– Не ти ли е неудобно да те издържа майка ми?

Касандра зашлевява Младши и го изпраща в стаята му.

Един час по-късно отива при него. С отчаян вид, който намирисва на фалш, тя го моли да напусне:

– Той иска така, разбираш ли? Между вас наистина има проблем. Ако не си тръгнеш ти, той ще ме напусне. На трийсет и пет години съм. Искам да задържа някого най-после. Но не те изоставям. Ще ти давам по хиляда долара всеки месец. Това са много пари. Ще бъдеш свободен. Всяко дете на твоята възраст би мечтало да е на твое място.

Младши мълчи. "Старши е прав, много е потаен" – си мисли Касандра. Младши чувства, че тя лъже – тя, а не нейният тип иска той да си отиде. Старши го мрази, но това не означава, че би зарязал толкова удобна позиция. Майката е решила да изхвърли сина си, защото му е сърдита. Хлапето е казало на висок глас това, което тя не иска да чуе – че Старши не е с нея заради красотата ѝ.

Джо-младши събира вещите си в раница и магьосническия си реквизит в куфар.

Сбогуват се без емоции. На майката ѝ е все едно. Синът презира майка си.

Още щом напуска майчиния дом, той престава да се нарича Младши. На четиринайсет години взима първото си самостоятелно решение – да зареже училището. Той знае, че то не служи за нищо.

Майката живее в покрайнините на Рино. Джо се настанява в сърцето на града. Наема стая в евтин хотел, с каквито в Невада е пълно. Иска да играе в казиното и твърди, че е на осемнайсет години. Никой не му вярва, проверяват документите му.

Тогава тръгва по нощните барове и хотелите да прави фокуси с карти. Възхитени, клиентите му дават бакшиши. Има нужда от тях, защото Касандра пак е излъгала – хиляда долара не са много пари, когато трябва да си плащаш за всичко. Това просто е цената на майчината ѝ съвест. Съвест, която не струва много.

Сутрин Джо си ляга, спи до три часа следобед. Яде палачинки и отива да рови в магазините за нови видеофилми за фокуси. Когато намери някой, той го научава наизуст в хотелската си стая.

Вечер пробва новите трикове пред клиентите в баровете. Той изглежда точно на възрастта си и това разнежва хората, особено жените. Понякога не им стига да му дадат пари, а го канят и на вечеря. Той никога не отказва.

Минава една година. Джо е на петнайсет. Този живот му харесва. Има чувството, че е талисманът на баровете в Рино.

Една нощ Джо се упражнява сам в бара, без да забележи, че някакъв мъж го наблюдава. Опрян на плота на три метра от него, непознатият следи ръцете му.

Изведнъж момчето вижда, че го гледат. Въпреки че е свикнал с това, този път е различно. Той се насилва да прикрие смущението си и привършва своя номер с картите. После вдига глава и се усмихва на мъжа. Защо е така сигурен, че той няма да му даде бакшиш? И защо това не го смущава?

– На колко години си, малкият?

– На петнайсет.

– Къде са родителите ти?

– Няма такива – казва Джо, без да изпитва чувството, че лъже.

Мъжът е на около четирийсет и пет години. Вдъхва респект. Раменете му са широки. Джо си мисли, че погледът му идва някак си отдалече, като че ли очите му са хлътнали.

– Хлапе, през живота си не съм виждал толкова надарени ръце като твоите. А разбирам от тези неща.

Джо усеща, че това е истина. Впечатлен е.

– Имаш ли учител?

– Не, гледам видеофилми.

– Това не е достатъчно. Когато човек има такава дарба, му трябва учител.

– Искате ли да станете мой учител?

Мъжът се смее.

– По-полека, малкият. Аз не съм фокусник! Но ти живееш в Рино – града на най-големия.

– На най-големия какво?

– На най-големия магьосник.

На следващия ден в четири следобед Джо почука на вратата на къща, разположена до железопътната линия. Никой не отговори. Той забеляза, че не е затворено, и влезе.

На канапето в хола спеше мъж с нахлупен на главата вестник. Джо махна вестника и се загледа в лицето на полегналия за следобедна дрямка.

Можеше да е на трийсет и пет години. Чертите на лицето му излъчваха крайно спокойствие. Беше облечен единствено с джинси, торсът му беше гол. Мускулест. Без грам тлъстина.

Младежът огледа стаята и се разочарова от липсата на какъвто и да е реквизит. Вещите не бяха функционални. "Тук няма нищо интересно – каза си той, – това не може да е жилище на фокусник."

Като се замисли обаче, разбра, че не е точно така. Излегналият се на канапето мъж беше прекрасен. Джо се запита дали не е умрял и допря ухо до гърдите му.

– Кой си ти? – каза събудилият се от докосването.

– Аз съм Джо Уип. Вие Норман Терънс ли сте?

– Да.

Мъжът седна, протегна се и сбърчи вежди, докато разглеждаше юношата.

– Вратата не беше затворена и влязох.

– Искаш ли чаша мляко?

– Нямате ли бира?

– Не. Ще ти донеса мляко.

Норман се върна с две чаши мляко. Пиха мълчаливо. Джо очакваше мъжът да го попита какво иска. Но той не казваше нищо, сякаш всеки можеше да влезе в къщата му, без да обяснява защо.

– Искам да станете мой учител – каза накрая Джо.

– Не съм и няма да бъда учител на никого.

– Преподавател, ако предпочитате.

– Преподавател по какво?

– По какво можете да преподавате вие?

– Какво искаш да научиш?

Младежът извади от джоба си тесте карти. Той направи няколко номера на ниската маса. После прибра картите и закова поглед в очите на Норман.

– През живота си не съм виждал такова умение във ваденето отдолу – каза мъжът.

– Тогава?

– Защо искаш да си мой ученик?

– Защото вие сте най-големият.

– Не си убедителен.

– Защото имам невероятни ръце.

– Вярно е, но и това не ме убеждава. Никога не съм искал да преподавам.

– За себе си ли искате да запазите цялото познание, което имате?

– Ще размисля. Къде са родителите ти?

– Нямам баща, а майка ми ме изхвърли. От една година живея на хотел.

– Разкажи ми повече.

Джо му разказа историята си и своето ежедневие. Мъжът въздъхна мъчително.

– На колко години си?

– На петнайсет.

Норман го погледна втренчено. Юношата почувства, че в този момент се случва нещо важно, и се насили да няма умоляващ вид.

Мъжът мислеше.

Млада жена влезе с покупки.

– Кристина, представям ти Джо, на петнайсет години. Джо, представям ти моята приятелка Кристина.

– Здравей, Джо, ще ми помогнеш ли?

Юношата се спусна да вземе торбите от ръцете ѝ. Тя го отведе в кухнята, за да подредят продуктите. След това Джо се върна в хола.

– Какво да правя с теб? – попита Норман загрижено.

Кристина се приближи и напълно естествено каза:

– Джо ще спи в малката стая.

Сърцето на Джо силно затуптя. Норман се усмихна:

– Печелиш. Отивай да си вземеш нещата.

Когато Джо се върна с куфара и раницата си, посрещна го Кристина. Тя му показа стаята, която гледаше към железопътната линия.

– Иди да се изкъпеш – му каза тя. – После ще ядем.

Той се подчини. Потопи се във ваната с доволна въздишка. За първи път в живота си изпита чувството, че има семейство.

Разумът му го поправи: "Норман наистина би могъл да ми е баща, но Кристина сигурно е едва на двайсет и пет години и не би могла да ми бъде майка". Въпреки това само с няколко думи и с отношението си младата жена го предразположи повече, отколкото Касандра за четиринайсет години съвместен живот.

Норман го извика:

– Джо, вечерята е сложена.

Той беше още във водата, но бързо излезе от нея и слезе долу, загърнат в хавлията, което не смути никого.

Вечеряха, без да разговарят много. Норман и Кристина нямаха телевизор. Джо беше много доволен от новото си обкръжение.

   Да убиеш бащата (превод Светла Лекарска, цена 12 лева, стр 120, издателство Колибри) е в книжарниците

Колело, ролери, скейт, лонгборд, сегуей... много са начините за еко преодоляване на градската среда, но нито един от тях не прилича на Halfbike – повече за ърбан хибридите за придвижване и раждането на Halfbike проекта в Kickstarter ще разкаже самия им създател, архитектът по призвание и Kolelinia дизайнер по желание Мартин Ангелов.

Какво?

Halfbike е много компактно превозно средство за градска среда, изградено на базата на велосипедни елементи. Рамката е алуминиева, дръжката е от буков шперплат.

Кога?

През 2010 участвах в един конкурс за велосипеди, исках да направя нещо много компактно и просто – тогава се зароди идеята за правото каране. Направих проекта и чак след две години реших да започна с първите прототипи, нямаше как да го оставя на хартия. За първите прототипи ползвах стари колела, сам си ги сглобявах и се превърна в нещо като хоби. Иначе тепърва предстои най-трудното:)

Как?

То е като да караш колело прав, но в по-различна поза, по-удобна. Завива се с накланяне и се спира със спирачка към задните колела.

Кой?

Автор на проекта съм аз, Мартин Ангелов, другата част на екипа е Михаил Кленов. И двамата сме архитекти, мотивирани от идеята да открием нови перспективи за градско придвижване.

Къде?

В момента се продава само в Kickstarter като първа, прототипна серия. Сайтът е много подходящ за подобни иновативни проекти показвани за първи път на света.

Защо?

Защото каквото си наумим, го реализираме. Основна двигателна сила за мен е създаването на нещо ново и споделянето на преживяването с хората. Споделеното удоволствие е в основата.

Кампанията за финансиране на проекта Halfbike продължава до 14 април 2014 – може да го подкрепите тук