My Mir

Като казахме, че през април всичко ще бъде танц, не се шегувахме – от 15 до 21 април под мотото Профилът е важен, в зали и по градските улици, танцови стъпки ще върти шестото издание на фестивала за съвременен танц и пърформaнс Antistatic 2013.

Broken Dancefloors / Фрагменти танцов под – 13, 14 и 15 април

артистична акция в градско пространство на Зимон Румел – 20 мин

изложба Broken Dancefloors / Фрагменти танцов под – 16-21 април в Червената къща, зала Гъливер

Всички много добре знаем какво е да танцуваш върху "плюещи плочки" (онези, до болка познати счупени, полуизкъртени, пълни с вода плочки), защото ежедневно ни се налага да ги избягваме с изобретателна "танцова стъпка" по софийските тротоари. Усещането не е от най-приятните, но немският композитор на експериментална музика Зимон Румел го превръща в истинско пърформанс забавление – след като си е избрал такива "танцуващи плочки" на Орлов мост, пред СУ (и метроспирката в подлеза), пред Народния театър, Народното събрание и Министерство на културата, Румел ще запечата техните очертания с танцови стъпки върху специални повърхности, а резултатът ще може да се види на изложбата от това "танцувално рисуване" из града.

Dance For Nothing / Танц за нищото – 15 април, 19:00 часа, Театрална зала на СУ, Ректорат

пърформанс – 80 мин (включва разговор с публиката); вход – 7/10 лева

концепция и изпълнение: Естер Саламон

музика: Джон Кейдж

   фотография © Alain Roux

"В Dance for Nothing танцът трябва да е автономен и в нито един момент да не илюстрира или коментира текста." казва унгарската хореограф/танцьорка Естер Саламон, докато изпълнява с фриволни движения музикалната композиция Лекция върху нищото (1949) на американския композитор Джон Кейдж.

medea – 16 април, 20:00 часа, Червената къща

физически театър – 60 мин; вход – 8 лева

драматургия, хореография и костюми: Мирослав Йорданов

изпълнение: Мирослава Захова и Никола Борисов

музика: Юрий Бонджуков

   фотография © Росен Донев

След премиерата на фестивала за свободен театър АСТ 2, фрагментарната авантюра със съвременния танц на хореографа Мирослав Йорданов, танцьорите Мирослава Захова, Никола Борисов (а.к.а скулптор) и.. живата мускусна патица, продължава с нови рунд сблъсъци между древен мит и кризисно настояще.

Raw Material / Суров материал – 17 април, 19:00 часа, Театрална зала на СУ, Ректорат

съвременен танц – 50 мин; вход – 7/10 лева

концепция и изпълнение: Джи Е Лим

звукова среда: Киан Байани

   фотография © Jee-Rack Lee

Суровият материал в Raw Material, спектакълът на корейската хореограф/танцьорка Джи Е Лим (която ще води и уъркшоп в рамките на фестивала), е традиционен корейски ритуал (съответстващ на българския прощъпулник), който се извършва и до днес на първия рожден ден на детето. Оттам нататък, тялото на Джи Е Лим превръща този суров материал в минималистична поезия на движението на ръба между традиционния корейски и универсалния съвременен танц.

The Victory Day / Денят на Победата – 18 април, 19:00 часа, ТР Сфумато

съвременен танц – 60 мин; вход – 8 лева

идея и реализация: Вили Прагер и Ива Свещарова

изпълнение: Ива Свещарова, Джи Е Лим, Вили Прагер

музика: Емилиян Гацов-Елби

   фотография © Marion Borriss

Въпросът за "театралността" на революциите стана особено актуален в наши дни. Затова използвайки песента Денят на Победата на руския естраден певец от 70-те Лев Лещенко и добре познати театрални трикове, Вили Прагер и компания ще изследват автоматизирания механизъм на "революцията" като "театър на бойни действия", докато публиката не се обяви "за" или "срещу" случващото се на сцената... или в живота.

Duet / Дует – 19 април, 20:00 часа, Червената къща

пърформанс – 50 мин; вход – 8 лева

концепция и изпълнение: Серджу Матис и Влайку Голчеа

Музиката е преди всичко физическо преживяване, което манипулира емоциите или определя атмосферата – това е основния лайтмотив в концептуалния дует между танцьора Серджу Матис и музиканта Влайку Голчеа, докато си играят с микрофони, китари, танц и собствения глас.

Karpov not Kasparov – 20 април, 21:30, Червената къща

концерт на Едуард Габия и Валериу Боркош – 70 мин; вход – 8 лева

Живописен диалог между ударни инструменти, винтидж синтезатор, хореография и театър, воден от румънското дуо Karpov not Kasparov – иначе казано хореографът/танцьор Едуард Габия (чест и обичан гост на Antistatic феста) и визуалният артист/музикант Валериу Боркош в демонстративна акция на живо как се прави Soundtrack for a Game of Chess... или просто: Fuck Art, Let's Play with synthesizers!

How Do You Imagine The Devil? / Как си представяте дявола? – 21 април, 19:00 часа, ТР Сфумато

съвременен танц – 60 мин; вход – 10 лева

хореография/танц/изпълнение: Дани Браун

гост-изпълнител: Гаел Клейно

композитор и вокален ментор: Алесио Кастелачи

светлинен дизайн: Хенинг Егерс

   фотография © Daniel K.B. Schmidt

Дяволът има толкова лица, колкото денс метаморфози изтанцува американската хореографка Дани Браун в компанията на самия Дявол (Гаел Клейно) в един от най-хитовите спектакли на съвременния танц. Идентичност и фетиши, реалност и фикция се преплитат атрактивно на ритуалната граница между публика и сцена (повече може да усетиш на уъркшопа на Дани Браун), докато не изгрее отговора на въпроса "Някога танцували ли сте с Дявола на лунна светлина?"...

Фестивалът за съвременен танц Antistatic 15 – 21 април 2013 е в Червената къща, ТР Сфумато, Театрална зала на СУ

Тревожният звънец на икономическата и екзистенц криза отеква от години в главите на Инид и Алфред Ламбърт – герои от романа Поправките (откъс от "първия велик американски роман на XXI век" четете по-долу) на Джонатан Франзен. Само, че паркинсонът, развит от Алфред, му позволява единствено да клати объркано глава, докато жена му Инид, като главнокомандващ на обречена армия, се опитва да запази семейството, дома и илюзиите си за щастлив живот, малко преди суровата действителност да внесе своите "поправки" в Американската мечта.

Яростта на нахлуващия от прериите студен есенен фронт. Усеща се: ще се случи нещо ужасно. Слънцето ниско в небето, мъждукащ светлик, изстиваща звезда. Повей след повей безредие. Дърветата се гънат, температурите падат, иде краят на целия северен религиозен култ към материалния свят. Дворове без деца. Удължени сенки по пожълтяла трева. Червен, летен и блатен бял дъб ръсят жълъди по къщи с изплатени ипотеки. Потракват капаци на прозорци на празни спални. И боботенето, и свистенето на сушилнята за дрехи, гърленото прение на машината за издухване на листа, омекващите в книжна кесия ябълки, местен сорт, миризмата на бензин, с който Алфред Ламбърт беше почистил четката след сутрешното боядисване на дървената люлка на верандата.

Три следобед беше опасно време в тези геронтократски предградия на Сейнт Джуд. Алфред се беше събудил в голямото синьо кресло, в което дремеше от обед. Беше си взел дрямката, а местните новини бяха чак в пет. Двата празни часа бяха като пълен с гной джоб, в който се развива възпалителен процес. Алфред се надигна тежко, застана до масата за пинг-понг и напразно се ослуша за Инид.

Цялата къща се огласяше от звън, който само те двамата можеха да чуят. Тревожен звън. Същият като от металния диск с електрическо чукче, който прогонваше учениците от класните стаи при противопожарно учение. Той звънеше от толкова отдавна, че Ламбъртови вече не чуваха самия сигнал "тревога", а – както става с всеки шум, който продължава толкова дълго, че човек може на спокойствие да го разчлени на звуците, от които е съставен (или пък както когато се взираш в някоя дума, докато накрая тя не се разпадне в низ от мъртви букви) – единствено бързото удряне на чукчето по металния резонатор, не един ясен тон, а неравна поредица от почуквания с дразнещо покритие от обертонове; звънът отекваше от години и вече просто се сливаше с фона, освен в някои сутрешни часове, когато единият или другият се будеше, облян в пот, и си даваше сметка, че не помни откога се е появил този звън в главите им, дето звънтеше от толкова отдавна, че звукът беше заменен от някакъв метазвук, който се усилваше и отслабваше не в ритъма на звуковите вълни, а на много, много по‑бавното укрепване и залиняване на осъзнаването на звука. А това осъзнаване се изостряше най‑вече, когато времето навън будеше тревога. Тогава Инид и Алфред – тя коленичила в трапезарията пред отворените чекмеджета, той в мазето, взрян в злополучната маса за пинг-понг – имаха чувството, че едва ли не ще се пръснат от тревога.

Тревога за талоните с отстъпка в чекмеджето със свещи в дизайнерски есенни цветове. Талоните бяха захванати с ластик и Инид бавно проумяваше, че крайният срок за използването им (често пъти наперено ограден с червен кръг от производителя) е изтекъл преди месеци и дори години: стотината талона, на обща стойност над шейсет долара (над сто и двайсет в супермаркета "Чилтсвил", където стойността на талоните се удвояваше), вече не ставаха за нищо. "Тилекс" с отстъпка шейсет цента. "Екседрин" с отстъпка от долар. Датите дори не бяха скорошни. Датите бяха праисторически. Тревожният звън отекваше от години.

Тя бутна талоните обратно при свещите и затвори чекмеджето. Търсеше едно писмо, пристигнало с препоръчана поща преди няколко дни. Тогава Алфред чу тропането на пощальона по вратата и закрещя: "Инид! Инид!", толкова силно, че нямаше как да чуе отговора ù "Аз ще отворя, Ал!". Продължи да я вика, като постепенно се приближаваше, но тъй като подателят беше корпорация "Аксон", улица "Двайсет и четвърта", Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания, и тъй като в ситуацията с "Аксон" имаше някои аспекти, които Инид се надяваше да са останали неизвестни за Алфред, тя набързо пъхна писмото някъде в радиус от метър и половина от входната врата. Алфред изскочи от мазето, боботейки гръмовно като земекопна машина: "Някой чука на вратата!", Инид изкрещя: "Пощальонът! Пощальонът!", и той поклати объркано глава, всичко беше толкова сложно...

Инид беше сигурна, че ако не се налагаше през пет минути да се чуди какво прави Алфред, главата ù ще се проясни. Но колкото и да се опитваше, тя не успяваше да пробуди у него интерес към живота. Предложи му да се захване отново с металургичните си занимания, а той я погледна, все едно е полудяла. Попита го дали не може да свърши нещо на двора, а той отговори, че го болят краката. Напомни му, че съпрузите на всичките ù приятелки си имат хоби (Дейв Шумпърт – рисуване по стъкло, Кърби Рут – миниатюрни къщички за гнездене на розови финки, Чък Мейснър – ежечасно следене на борсата), а Алфред реагира, все едно тя се опитваше да му попречи да свърши някаква важна задача. И каква беше тази важна задача? Боядисването на люлката на верандата? Та с нея се занимаваше от Деня на труда. Доколкото Инид си спомняше, предишния път я беше боядисал за два часа. А сега слизаше в работилницата си всяка сутрин и когато след един месец тя надникна да види докъде е стигнал, видя, че са готови само крачетата.

Той като че ли искаше да го остави на мира. Оплака се, че четката е засъхнала и затова вървяло толкова бавно. Изстъргването на старата боя било пипкаво, като да белиш боровинки. Долу имало щурци. На Инид ù се стори задушно, но може би това се дължеше на миризмата на бензин и на влагата в работилницата, която лъхаше на пикоч (ама не можеше да е пикоч, нали?). Тя хукна обратно по стълбите да търси писмото от "Аксон".

Шест дни в седмицата през процепа на входната врата пристигаха купчини пликове и брошури и тъй като на първия етаж не биваше да се трупа нищо случайно – преструвката на живеенето в тази къща беше, че никой не живее в нея, – Инид се изправяше пред голямо тактическо предизвикателство. Не се възприемаше като партизанка, но беше точно такава. Денем пренасяше снаряжение от скривалище на скривалище, изплъзвайки се изпод носа на правителствените отряди. Нощем, на светлината на очарователна, но твърде тъмна нощна лампа на твърде малката масичка за кафе, провеждаше важни операции: плащаше сметки, оправяше чековите книжки, опитваше се да дешифрира сметките за доплащане на "Медикеър" и да разгадае заплашителното "Трето последно предупреждение!" от някаква медицинска лаборатория, която настояваше за незабавно заплащане на 0,22 долара, като в същото време показваше баланс от 0,00 долара, според който Инид не дължеше нищо, а и така или иначе, в писмото нямаше адрес, на който да изпрати парите. Първото и второто предупреждение вероятно бяха скрити някъде, но предвид ограниченията, при които се налагаше да води войната си, Инид не беше съвсем сигурна къде точно се намират те в този момент. Подозираше, че може да са в долапа във всекидневната, но правителствените сили в лицето на Алфред гледаха някакво публицистично предаване по кабелната телевизия, като той, за да не заспи, беше увеличил звука докрай и беше оставил всички лампи във всекидневната запалени; освен това имаше немалка вероятност при отварянето на вратичката на долапа отвътре да се излее водопад от каталози и списания "Красив дом", които да повлекат всевъзможни проспекти на "Мерил Линч" и да предизвикат гнева на Алфред. Възможно беше и предупредителните писма да не са там, тъй като понякога правителствените сили нападаха скривалищата ù и заплашваха да "изхвърлят" всичко, ако тя не подреди, но Инид беше твърде заета да избягва тези нападения, за да се хване да подреди, в последователността от насилствени премествания и депортирания се губеше и най‑смътното подобие на ред, така че накрая в някоя пазарска чанта на "Нордстром" с откъсната дръжка, разквартирувана зад провисналата кувертюра на леглото, се оказваше цялата жалка бъркотия на бежанския живот – отделни броеве на "Грижи за дома", черно‑бели снимки на Инид от четирийсетте, рецепти на пожълтяла вестникарска хартия за салата от свежа маруля, последните сметки за телефона и газта, подробното първо писмо от медицинската лаборатория, в което се казваше, че не бива да обръща внимание на искания за плащане на стойност под петдесет цента, безплатна снимка от круиз, на която Инид и Алфред бяха с гирлянди от цветя по вратовете и пиеха коктейли от кокосови черупки, и единствените оцелели екземпляри на актовете за раждане на две от децата им например.

Макар че видимият враг на Инид беше Алфред, тя беше партизанин заради къщата, която беше окупирала и двамата. Мебелите в нея не търпяха шум и глъчка. Масите и столовете бяха от "Итън Алън". Скриновете бяха пълни със "Споуд" и "Уотърфорд". Задължителните фикуси, задължителните аспарагуси. Разтворени броеве на "Архитекчъръл Дайджест" на ниски масички със стъклени плотове. Туристически трофеи – китайски порцелан, музикална кутия от Виена, която от време на време Инид навиваше и отваряше. Мелодията беше "Непознати в нощта".

За съжаление, Инид не притежаваше нужния за поддържането на подобна къща характер, а Алфред нямаше неврологичните дадености за това. Гневните му викове при откриването на следи от подривни партизански действия – пазарска чанта на "Нордстром", хваната посред бял ден на стълбите към мазето, заради която едва не се беше строполил долу – бяха викове на правителство, което повече не може да управлява. В последно време той успяваше да накара калкулатора си да изплюе само безумни осемцифрени числа. След като отдели цял следобед за осигуровките на чистачката, пресметна ги пет пъти и получи четири различни числа, а накрая се спря на това, което се повтаряше (635,68 долара) – всъщност осигуровките възлизаха на 70,00 долара, – Инид предприе нощна атака над неговото шкафче с документи и му отмъкна всички данъчни декларации, което вероятно щеше да подобри ефективността на домакинството, ако декларациите не се бяха озовали в една пазарска чанта на "Нордстром", скрити под поставените най‑отгоре за заблуда стари броеве на "Грижи за дома"; заради тази загуба в резултат на бойните действия чистачката започна сама да попълва декларациите си, като Инид само ù пишеше чековете, а Алфред объркано клатеше глава.

Съдбата на повечето от поставените в мазетата маси за пинг-понг е накрая да служат за други, по‑отчаяни игри. След пенсионирането си Алфред иззе източния ù край за кореспонденцията си и финансовите си дела. В западния разположи малкия цветен телевизор, на който възнамеряваше да гледа местните новини от голямото си синьо кресло, но сега той беше изцяло затрупан от "Грижи за дома", празнични кутии от сладки и натруфени, изработени от евтини материали свещници, които Инид така и не намираше време да занесе в магазина за втора ръка "Почти нов". Масата за пинг-понг беше единственото поле, на което гражданската война се водеше открито.

В източния ù край калкулаторът на Алфред беше приклещен между кашпи с цветни мотиви, подложки за хранене, сувенир от "Епкът Сентър" и инструмент за вадене на костилки на череши, който Инид притежаваше от трийсет години, но никога не беше използвала, докато в западния ù край Алфред – Инид така и не можеше да разбере по какви причини – беше натрошил на парчета един венец, направен от шишарки и боядисани със спрей лешници и бразилски орехи.

Вдясно от масата за пинг-понг беше работилницата, където се помещаваше металургичната лаборатория на Алфред. Сега там живееха колония неми пепелявосиви щурци, които, когато се подплашеха, се разпиляваха из цялата стая като шепа изтървани стъклени топчета, някои отскачаха под невъзможни ъгли, други падаха под тежестта на обилната си протоплазма. Тези щурци се размазваха изненадващо лесно и после за почистването отиваха поне няколко салфетки. Инид и Алфред страдаха от множество тегоби, които смятаха за изключителни, прекомерни – срамни, – и щурците бяха една от тях.

Сивкав прах на зли магии и паяжини на черни уроки покриваха плътно старата електрическа пещ, стъклениците с екзотичния родий, зловещия кадмий и неразрушимия бисмут, изписаните на ръка етикети, пожълтели от изпаренията на царската вода в шише със стъклена запушалка, тетрадката, в която последният ред, изписан от ръката на Алфред, беше отпреди петнайсет години, преди да започнат предателствата. Един най‑обикновен, дружески настроен молив все още лежеше захвърлен на тезгяха, където Алфред го беше оставил преди десетилетие; отминалите години бяха пропили молива с враждебност. Азбестови ръкавици висяха на пирон под два сертификата на американското патентно ведомство, чиито рамки се бяха изметнали от влагата. Върху капака на микроскопа лежаха големи люспи оронена от тавана боя. Единствените предмети в стаята, които не бяха покрити с прах, бяха люлката, кутия боя, няколко четки и няколко кутии от кафе "Юбен", които, въпреки нарастващите обонятелни доказателства, Инид предпочиташе да не вярва, че са пълни с урина – защо съпругът ù би пикал в кутия от кафе, след като на по-малко от десет метра имаше толкова хубава малка тоалетна?

Вляво от масата за пинг-понг беше разположено голямото синьо кресло на Алфред. Креслото беше с дебела подплата, едва ли не царствено. Беше кожено и ухаеше на "Лексус". На нещо модерно, медицинско и непропускливо, от което с едно бръсване на влажен парцал можеш да премахнеш миризмата на смърт, преди на него да седне следващият берящ душа.

   Поправките (превод Владимир Молев, 492 стр, цена 25 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

Официалното представяне на Поправките е на 2 април от 19:00 часа в клуб Петното на Роршах

В началото на април всичко ще бъде танц – тела в движение и покой ще се слеят в седмото издание на международната програма Танцова работилница Dance It! от 1 до 7 април.

Какво?

Майсторски класове по съвременен танц (в стиловете модерен танц, класически балет, джаз, хип-хоп), непринудени срещи със световноизвестни хореографи, две представления (Surfacing и Sneak Peak) и... ти, естествено. Създадената от хореографа Петър Илиев фондация Танцово изкуство – Илиев за седми пореден път се опитва да скъси дистанцията между професионални танцьори и публика с организиране на уъркшоп срещи, даване на летни стипендии за обучение на родни денс таланти в известни школи в САЩ, както и с представяне на премиерни спектакли като Surfacing на танцовата компания Von Howard Project. Surfacing изследва физическите и емоционални граници, които ни разделят на повърхността (криеща отдолу айсберг от предразсъдъци, привидни външни белези и клишета) на фона на пулсираща електронна музика и впечатляващ светлинен дизайн.

© Von Howard Project

Кой?

Танцьори от Von Howard Project, начело с прочутия им хореограф Крисчън Вон Хауърд (втора визита у нас за преподавателя по модерен танц и хореография в университета Virginia Commonwealth и в престижнижната школа Alvin Ailey School в Ню Йорк) ще водят майсторски класове – Тереза Рут Хауърд (танцов критик и преподавател в Alvin Ailey School и в балетното училище Joffrey) ще води класически балет стил Баланчин, Елинор Скот (звезда в денс риалити шоуто So You Can Think You Can Dance? и в танцовия екип на Джанет Джексън) и Айо Джанийн Джаксън (блестяла в гранде мюзикъли на Бродуей и филми като През вселената) ще имат грижата за съвременния джаз танц, а Андреа Бър (профи танцьор и асистент в шоуто Monsters of Hip Hop) вещо ще дирижира стъпките в хип-хопа.

Елинор Скот © Von Howard Project

Кога & Къде?

1 - 7 април – майсторски класове с Крисчън Вон Хауърд, Елинор Скот, Тереза Рут Хауърд, Айо Джанийн Джаксън, Андреа Бър и Петър Илиев

3 април – галерия Credo Bonum и изложбата Откровения. Алвин Ейли: революция с танц (за чернокожата легенда на съвременния танц през ХХ век), 19:00 часа – среща с хореографи от Von Howard Project, възпитаници на престижното училище Ейли

5 април – Модерен театър, 19:00 часа – Surfacing, спектакъл на Von Howard Project

7 април – Театър София, 19:00 часа – Sneak Peak, закриващ спектакъл на Dance it! 2013

Билети тук

© Von Howard Project

Защо?

... защото танцът е много, много повече от вертикален израз на хоризонтално желание, нали?

"Посланието на Ницше е да изживеем живота си по такъв начин, че да искаме той да се повтаря вечно." казва Ървин Д. Ялом, мастер на психотерапията и клиничната психиатрия, прочут със своя собствен метод, наречен Екзистенциална психотерапия и романите си, които умело преплитат философия и психотерапия в трип към самопознанието. Романи като Когато Ницше плака (откъс от него четете по-долу), на ръба на фикцията и реалността, в която реномираният доктор Бройер (близък приятел и ментор на стажанта по медицина Зигмунд Фройд) лекува Фридрих Ницше "Преди" Тъй рече Заратустра и "След" любовната му драма с фаталната Лу Саломе, за да се стигне до диагнозата... Отчаяние. Но както казва самия Ялом: "Отчаянието е цената, която всеки плаща за самопознанието."

КАМБАННИЯТ ЗВЪН НА "САН САЛВАТОРЕ" изтръгна Йозеф Бройер от унеса му. Той изтегли от джоба на жилетката си тежкия си златен часовник. Девет часът. За пореден път прочете обкантената в сребърно малка картичка, която беше получил предишния ден.

21 октомври 1882

Доктор Бройер,

Трябва да ви видя във връзка с един много спешен случай. Бъдещето на немската философия е заложено на карта. Чакайте ме в кафене "Соренто" утре сутрин в девет.

Лу Саломе

Що за нагла бележка! Никой не се беше обръщал към него с подобна арогантност от години. Не познаваше никаква Лу Саломе. Нямаше адрес на плика. Нямаше и как да обясни на тази особа, че девет не е удобен час, че на г-жа Бройер няма да ù се понрави да закусва сама, че д-р Бройер е на почивка и този "спешен случай" не го интересува – нещо повече, д-р Бройер е дошъл във Венеция именно за да избяга от всякакви спешни случаи. При все това седеше тук, в кафене "Соренто", в девет часа, и докато оглеждаше лицата около себе си, се чудеше кое от тях би могло да принадлежи на дръзката Лу Саломе.

– Още кафе, сър?

Бройер кимна на келнера – тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с влажна черна коса, сресана гладко назад. От колко ли време стоеше унесен в мислите си? Погледна отново часовника си. Поредни пропилени десет минути живот. И то в какво? Както обикновено, в мечти за Берта, красивата Берта – негова пациентка през последните две години. Отново чуваше закачливия ù глас: "Д-р Бройер, защо толкова се боите от мен?". Припомняше си думите ù, когато ù съобщи, че повече няма да я лекува: "Ще чакам. Вие винаги ще бъдете единственият мъж в живота ми".

Смъмри се: "За бога, престани! Престани да мислиш за това! Отвори очите си! Погледни наоколо! Върни се в реалността!".

Бройер надигна чашата си, като вдиша дълбоко богатия аромат на кафето заедно с венецианския студен октомврийски въздух. Огледа се. Кафене "Соренто" беше пълно със закусващи мъже и жени – предимно туристи, и то възрастни. Неколцина държаха вестник в едната си ръка и чаша кафе в другата. Над масите кръжаха стоманеносини облаци от гълъби, които на моменти се стрелваха надолу.

Спокойствието на Канале Гранде, в чиито води блещукаха отраженията на издигащите се по бреговете му знаменити дворци, бе нарушено от вълнообразната диря на една плаваща гондола. Останалите гондоли все още спяха, завързани за изкривени дървени стълбове, пръснати хаотично като стрели на харпун, изстреляни небрежно от ръката на някой великан.

"Да, точно така, огледай се, глупако! – каза си Бройер. – Хора от цял свят идват да видят Венеция, хора, които отказват да напуснат този живот, преди красотата ù да ги благослови."

"Колко ли живот изпускам, чудеше се той, като просто не гледам? Или като гледам, но не виждам?" Вчера се беше разхождал сам на остров Мурано и в продължение на цял час не видя нищо, не забеляза нищо. Нито един образ не се пренесе от ретината до мозъка му. Цялото му внимание бе погълнато от спомени за Берта: примамливата ù усмивка, боготворящите ù очи, топлината на доверчивото ù тяло, учестеното ù дишане, докато я преглеждаше и масажираше. Тези образи бяха изключително могъщи и живееха свой собствен живот. Когато най-малко очакваше, те нахлуваха в съзнанието му и узурпираха въображението му. "Такава ли ще бъде участта ми? – питаше се той. – Нима съм обречен да бъда сцена, на която спомените за Берта ще разиграват безконечно своята драма?"

Някой се надигна от съседната маса. Пронизващият звук от стърженето на металните крака на стола по каменния под го сепна и той още веднъж се огледа за Лу Саломе. Ето я и нея! Жената, която се спускаше по "Рива дел Карбон" и се насочваше към кафенето. Само тя би могла да напише подобна бележка – такава внушителна жена, висока и стройна, увита в кожа, която крачеше към него наперено и устремено през лабиринта от разположени нагъсто маси. И докато се приближаваше, Бройер забеляза, че е млада, може би дори по-млада и от Берта. Вероятно още ученичка. А какво властно присъствие, наистина необикновено! То можеше да я отведе далеч!

Лу Саломе продължаваше да върви към него без следа от колебание. Откъде беше толкова уверена, че това е той? Лявата му ръка приглади набързо червеникавата остра брада, за да премахне всяка следа от закуска по нея. Дясната издърпа долния край на черното му сако, изглаждайки гънките около тила му. Когато стигна само на няколко крачки от него, жената спря за миг и го прониза с дръзкия си поглед.

Внезапно вътрешният глас на Бройер спря да бъбри. Сега гледането не изискваше концентрация. Сега ретината и мозъкът му си съдействаха идеално, позволявайки образът на Лу Саломе да се излее свободно в съзнанието му. Тази жена притежаваше необикновена красота: властно чело, изваяна волева брадичка, будни сини очи, плътни и чувствени устни и платиненоруса коса, събрана небрежно на висок кок, който откриваше ушите и изящната ù дълга шия. С особено удоволствие Бройер забеляза няколко изплъзнали се от кока кичури коса, които стърчаха своеволно във всички посоки.

Още три крачки и бе до масата.

– Доктор Бройер, аз съм Лу Саломе. Ще позволите ли?

Тя посочи стола. Настани се толкова бързо, че Бройер не успя да я посрещне, както етикетът изискваше – да се изправи, да се поклони, да ù целуне ръка и да ù издърпа стола.

– Келнер! Келнер! – Бройер щракна с пръсти отсечено. – Кафе за дамата. Кафе лате?

Отправи бърз поглед към фройлайн Саломе. Тя кимна и макар утрото да бе хладно, свали кожената си наметка.

– Да, кафе лате.

Бройер и гостенката помълчаха, после Лу Саломе вдигна поглед и започна:

– Един мой приятел е дълбоко отчаян. Страхувам се, че ще се самоубие в най-скоро време. За мен това би било огромна загуба, както и голяма лична трагедия, защото и аз ще нося отговорност. Е, аз все пак мога да го понеса и преодолея. Обаче – тя се наведе към него и заговори по-меко – подобна загуба може да отекне далеч отвъд мен. Смъртта на този мъж ще има последствия с огромно значение – за вас, за европейската култура, за всички ни. Повярвайте ми.

Бройер понечи да каже: "Със сигурност преувеличавате, фройлайн", но не можа да произнесе думите. От устата на всяка друга млада жена всичко това би звучало незряло и пресилено, но с тази случаят беше различен и не можеше така лесно да се пренебрегне. Излъчваната от нея искреност и убеденост бяха направо безапелационни.

– Кой е този ваш приятел? Чувал ли съм за него?

– Не още! Но след време всички ще го знаят. Казва се Фридрих Ницше. Може би това писмо от Рихард Вагнер до професор Ницше ще ви го представи. – Тя извади от чантата си едно писмо, разгъна го и го подаде на Бройер. – Длъжна съм първо да ви кажа, че Ницше не знае нито че съм тук, нито че притежавам това писмо.

Последните думи на фройлайн Саломе накараха Бройер да се замисли. "Редно ли е да го чета? Този професор Ницше не знае, че тя ще ми го покаже, нито дори че го притежава! Как ли се е сдобила с него? От професора ли го е взела? Или го е откраднала?"

Бройер се гордееше с много свои качества. Беше лоялен и благороден. За умението му да поставя точни диагнози се носеха легенди – във Виена беше личен лекар на велики учени, творци и философи като Брамс, Брюке, Брентано. На четирийсетгодишна възраст вече бе известен в цяла Европа и видни граждани от целия Запад преминаваха огромни разстояния, за да се консултират с него.

Но най-много от всичко се гордееше с почтеността си – нито веднъж в живота си не бе извършил акт на безчестие. Заслужаваше порицание единствено за плътските си помисли, насочени към Берта, а не както би трябвало – към жена му Матилде. Затова се поколеба да вземе писмото от протегнатата ръка на Лу Саломе. Но само за кратко. Хвърли още един бърз поглед на кристалните ù сини очи и го разтвори. Беше писано на десети януари 1882 година и започваше с думите: "Фридрих, приятелю мой!" Няколко абзаца бяха оградени с кръг.

Творбата, с която дарихте света, е несравнима. Книгата ви се отличава с онази завършена убеденост, която характеризира истинската оригиналност. Иначе как другояче аз и жена ми щяхме да осъществим най-пламенното желание на живота ни, а именно някой ден да се появи нещо, което напълно да обсеби сърцата и душите ни! И двамата прочетохме книгата ви по два пъти – веднъж денем всеки сам и втори път вечер на глас. Често единственото копие, което притежаваме, се превръща в повод за борба помежду ни и съжаляваме, че обещаното второ още не е пристигнало.

Но вие сте болен! Може би и паднал духом? Ако е така, с каква радост бих направил нещо, за да разсея унинието ви! С какво ще започна ли? Не мога да сторя нищо друго, освен да ви кажа, че безгранично ви се възхищавам. Приемете думите ми поне от приятелски чувства, дори ако не ви удовлетворяват.

Сърдечни поздрави,

ваш Рихард Вагнер

Рихард Вагнер! Въпреки виенската си изтънченост, въпреки непринудените си отношения с великите мъже на своето време Бройер бе смаян. Писмо, и то какво писмо, излязло изпод ръката на самия маестро! Но бързо си възвърна самообладанието и каза:

– Много любопитно, драга фройлайн, но кажете ми сега, ако обичате, какво точно мога да направя за вас?

Лу Саломе се наведе отново напред и нежно постави облечената си в ръкавица ръка върху тази на Бройер.

– Ницше е болен. Много болен. Има нужда от вашата помощ.

– И от какво естество е болестта му? Какви са ù симптомите?

Смутен от допира на ръката ù, Бройер с облекчение заплува в познати води.

– Главоболия. Преди всичко го измъчват тежки главоболия. Има и продължителни периоди на гадене. Застрашен е от слепота, зрението му прогресивно се влошава. Има проблеми със стомаха, понякога не може да се храни с дни. Страда също от безсъние, никакви лекарства не могат да го приспят, заради което взима опасно количество морфин. Получава световъртеж, понякога в продължение на дни страда от морска болест, при това на сушата.

Дългият списък със симптоми нито беше нещо странно, нито провокираше любопитството на Бройер, който обикновено преглеждаше по двайсет и пет-трийсет пациенти на ден и бе дошъл във Венеция именно за да си отдъхне от всичко това. Само че Лу Саломе говореше с такава страст, че той се почувства принуден да обърне по-сериозно внимание на случая.

– Отговорът на въпроса ви, скъпа фройлайн, е да, разбира се, че ще прегледам приятеля ви. Това е повече от ясно. Все пак аз съм лекар. Но позволете да ви задам един въпрос. Защо вие и вашият приятел не направите нещо по-просто? Защо не пишете до кабинета ми във Виена, за да си определите час?

След тези думи Бройер се огледа за келнера, за да поиска сметката, и си помисли колко ще остане доволна Матилде от бързото му прибиране. Но да се отървеш от тази дръзка жена не беше толкова лесно.

– Доктор Бройер, няколко минутки още, ако обичате. Не преувеличавам сериозността на състоянието на Ницше, нито дълбочината на отчаянието му.

– Не се и съмнявам. Но отново ви питам, фройлайн Саломе, защо хер Ницше не се консултира с мен в кабинета ми във Виена? Или не посети някой лекар в Италия? Къде живее той? Искате ли да го насоча към специалист в неговия град? И защо аз? И в тази връзка, как разбрахте, че се намирам във Венеция? Както и че съм любител на операта и се възхищавам от Вагнер?

Лу Саломе не само че не се смути, ами се усмихна на тази канонада от въпроси, а когато залповете отшумяха, усмивката ù стана съвсем дяволита.

– Фройлайн, усмихвате се така, сякаш криете нещо. Мисля, че сте млада дама, която харесва потайностите!

– Толкова много въпроси, доктор Бройер. Това е забележително – разговаряме едва от няколко минути, а вижте колко много заплетени въпроси се появиха. Със сигурност това предвещава добри разговори за в бъдеще. Нека ви разкажа повече за нашия пациент.

"Нашия пациент"! И докато Бройер се възхищаваше отново на нейната дързост, Лу Саломе продължи:

– Ницше изчерпа медицинския ресурс на Германия, Швейцария и Италия. Нито един лекар не можа да установи от какво е болен или да облекчи симптомите на болестта му. Той ми каза, че за последните двайсет и четири месеца се е срещнал с двайсет и четирима от най-добрите европейски лекари. Ницше напусна дома си, изостави приятелите си, прекрати преподавателската си дейност в университета. Превърна се в пътешественик, който търси поносим климат, та поне за ден-два да облекчи болката си.

Младата жена направи пауза, за да отпие от чашата си. Погледът ù остана прикован в Бройер.

– Фройлайн, в консултантската си практика често срещам пациенти с необичайни или загадъчни симптоми. Но нека бъда откровен с вас – не мога да правя чудеса. В ситуация като тази – слепота, главоболия, вертиго, гастрит, слабост, инсомния, – с която много изявени лекари са се запознали, без да стигнат до заключение, има малка вероятност да успея да постигна нещо повече и нищо чудно да се превърна в двайсет и петия добър лекар в списъка.

Бройер се облегна назад на стола, извади пура и я запали. Изпусна тънка струйка син дим, изчака въздухът да се избистри и продължи:

– Въпреки това отново ви казвам, че съм готов да прегледам професор Ницше в кабинета си. Но би могло да се окаже, че определянето на причината и лечението на такова неподатливо състояние като неговото не са по силите на медицинската наука на хиляда осемстотин осемдесет и втора година. В този смисъл вашият приятел може би е изпреварил времето си.

– Изпреварил времето си! – Тя се разсмя. – Наистина сте прозорлив, доктор Бройер. Колко често съм чувала Ницше да изрича точно тази фраза! Сега вече съм убедена, че вие сте неговият лекар.

Въпреки че Бройер се готвеше да си тръгне, а образът на Матилде, сновяща нетърпеливо в хотелската им стая, дълбаеше съзнанието му, той мигновено прояви интерес.

– Как така?

– Той често определя себе си като "философ посмъртно" – философ, за когото светът все още не е готов. Всъщност новата книга, която замисля, започва точно с тази тема. Един пророк, Заратустра, бликащ от мъдрост, решава да просветли хората. Но никой не разбира думите му. Хората не са готови за него, затова пророкът, съзнавайки, че е изпреварил времето си, се оттегля и заживява в уединение.

– Фройлайн, думите ви ме заинтригуваха. Имам определен афинитет към философията. Но времето ми днес е ограничено, а аз все още не съм чул от вас отговор на въпроса ми защо приятелят ви не се запише за консултация във Виена.

– Доктор Бройер. – Лу Саломе го погледна в очите. – Простете ми, ако съм била неясна. Вероятно трябва да съм по-директна. Винаги съм се наслаждавала на компанията на блестящи умове – дали защото се нуждая от модели за собственото си израстване, или защото просто обичам да ги колекционирам, не мога да кажа. Но със сигурност знам, че се чувствам привилегирована да водя диалог с човек с вашата задълбоченост и от вашата класа.

Бройер усети, че се изчервява. Не можа да устои на пронизващия го поглед и извърна глава, докато тя продължаваше:

– Това, което исках да кажа, е, че причината да заобикалям темата е може би желанието ми да удължа времето на срещата ни.

– Още кафе, фройлайн? – Бройер даде знак на келнера. – И още от тези кифлички? Някога замисляли ли сте се за разликата между немските и италианските печива? Позволете ми да ви запозная с теорията ми за връзката между хляба и националния характер.

   Когато Ницше плака (превод Анелия Николова, 376 стр, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците

Официалната премиера на Когато Ницше плака е на 25 март от 19:00 часа в ресторант Рубаят, НДК вход А5