My Mir
Музика
Музика (284)
Какво ни хвана за ушите през първия месец на 2012 – дискоснежна вихрушка от Осло, кросоувър магии в добрия, стар двуетажен Лондон Бас и разходка от каталунската Ла Рамбла до Млечния път и обратно.
Lindstrøm – Six Cups Of Rebel
Six Cups Of Rebel е:
а) фраза на Боб Дилън от книгата му Tarantula
в) псевдоним на Ханс-Петер Линдстрьом, под който издава Arp She Said EP
с) вторият соло албум на Ханс-Петер Линдстрьом
В този космик диско тест и трите отговори са верни, а като се сумират се получава: албум, маскиран като DJ микс, с много синтезаторна вакханалия, с увертюра ала токата и фуга в ре минор от Бах и (за първи път) със собствените вокали/напеви на Линдстрьом. Резултатът – идеално средство за борба с тежки преспи, депресии и други снегонавявания до достигане на магията на партито – Magik, пиковото парче в албума. Останалото е De Javu!
Todd Terje – It's The Arps
Явно освен ски бягането, хокея, викингите, фиордите, сьомгата и космик диското, в Норвегия, на особена почит са и синтезаторите Arp – питай Ханс-Петер Линдстрьом, и най-вече Тод Терйе, който записва, само и изцяло с тях, този миниалбум. Получило му се е и то така, че кръвта ти ще върти суинг из тялото ти дори в сибирския студ навън. А може и да ти се прииска да си спретнеш една одисея в Космоса, като самия Тод Терйе Олсен – кой знае?
John Talabot – ƒin
Някъде там сред звездите и тъмната, обгръщаща красота на Млечния път започва и трипа на каталунския продуцент и диджей Джон Талабот, за да усетиш скоро след това как сякаш стоиш на площада на Парк Гюел, а пред теб, в цялата си прелест, като любовници са полегнали Барселона и морето. Това усещане за нещо красиво и смугло ще те гали, докато слушаш парчета като Destiny, Journeys, So Will Be Now, When The Past Was Present и Missing You. А Талабот, колкото и (като каталунски Burial) да пази анонимност, след този прекрасен дебютен албум, ще се сдобие с ято сталкери.
Benjamin Damage & Doc Daneeka – They!Live
От Барселона хващаме полета за Лондон, досущ като ято брит рейвъри разцепили на фестивала Sonar. Слушаме They!Live и сякаш случващото се всяка година на Sonar оживява – класен хаус, техно и дъбстеп в абсолютната хармония и симетрия на парчета като No One, Battleships, Creeper и Charlottenburg, а докато кацаме на Хийтроу Halo ни подготвя идеално за мъгливата меланхолия на Острова. Жив е той, жив UK bass саунда, лежи и... се пръска в толкова посоки, колкото милиона жители има Лондон.
Bonobo – Black Sands Remixed
Саймън Грийн ни е гостувал три пъти – и трите пъти толкова различно като усещане, колкото различни вариации на неговите парчета има тук, в ремикс албума на брилянтния Black Sands. Всред цялата еклектика и между двете оригинални Bonobo парчета Ghost Ship и Brace Brace, изпод "черните пясъци", блесват преработките на Cosmin TRG, FaltyDL, Mark Pritchard и ARP101. Последният направо пренаписва Eyesdown – най-ремиксираното (4 пъти!) парче в албума, затова сега ще се насладим на сай-фай аниме видеото му към адреналиновия footwork римейк на Machinedrum.
The 2 Bears – Be Strong
Инди-денс свежарите Hot Chip може и да са във ваканция, но неуморния им лидер Джо Годар работи под пара – създаде лейбъла Greco-Roman и спретна винтидж хаус проекта The 2 Bears със стария си авер Раф Рандъл. Идеята е – клубен кич, сатира и забава ала брит есид хауса от края на 80-те и началото на 90-те. Получава им се от сърце в парчета като Church, Be Strong, Take a Look Around, Ghosts and Zombies и Work. Да, уърк, уърк, уърк, всички трябва да работим, но с песен труда е лесен – особено когато има "мечешка" хумореска.
Scuba – Personality
Да, в Пол Роуз живеят много личности. Първо е невръстният тийн, промъкващ се на рейв партита с тонове есид хаус в началото на 90-те, после е осъзнатият денс продуцент, колебаещ се между дъбстепа и техното, познат като Scuba и SСВ и накрая идва просто Пол – зрелият титан на брит бас музиката, който събира всичките си личности и влияния в трети албум. Натам клонеше още миналата година, след страхотното си Adrenalin EP, а сега щом се отвори дума за винтидж есид хаус със солиден бас, рейв носталгиците се кълнат в него – Keep Hope Alive!
Красавицата и Буратино не могат да живеят един без друг. Те се допълват и си приличат – и двамата трябва да доказват, че са нещо повече от клиширани измислени герои с предизвестена съдба. Когато говорим за музика през 2012 година, въпросът е: родени ли са Красавицата и Буратино, за да умрат след една година тотална слава или ще бъде като в приказките – "и заживели те щастливо..."?
Красавицата е: родена като Елизабет Грант, но златната рибка я убеждава, че ще изпълни и трите ù желания, ако се прекръсти на Lana Del Rey. Неслучайно – тя чудесно би влязла в кожата на холивудската филмова икона от 40-те и 50-те години Лана Търнър. Затова и сега така идеално играе по ръба на този холивудски бонбонен винтидж имидж.
Всъщност Елизабет е красавица-мечта за всеки режисьор на тийн драми – богаташка дъщеря, която вместо да снове по бутикови магазини, пише песни и пуска глас в стаята си за принцеси. И може би всичко щеше да завърши като поредния каприз, платен от свикналия с това богат татко (именно той се грижи за маркетинга на дебютния ù албум, издаден през 2010 Lana Del Ray A.K.A. Lizzy Grant), ако Лизи не играеше палаво Video Games и не беше наясно на какво се кефят милионите фейсбук воайори. Или ако не беше намерила бързо-бързо толкова ремикс-ухажори – от нашият герой Джейми Уун, през Joy Orbison до Balam Acab. Или пък ако не беше срещнала Буратино, по-познат като Woodkid, който да закове епичен видеоклип и ремикс за емблематичния сингъл от втория ù албум Born To Die.
Останалото е, както се казва, поп приказка за... не много добре пееща девица, играеща секси тигрица в Blue Jeans (пиково парче в албума), обречена да умре като във филм на София Копола (Born To Die, видиш ли), било поради лошо стечение на обстоятелствата (Carmen звучи нелошо), било заради Summertime Sadness (неизбежно ще си я припяваш) и всичко това под звуците на National Anthem – ироничната метафора за краха на американските ценности и идеали. Нещо ново под слънцето – не! Но никога не подценявай красотата, която може да превърне дървена кукла на конци в човек - или обратното!
Буратино е: роден като Йоан Льомоан, но Татко Карло бързо му дава името Woodkid и го оставя да търси Златният ключ. Неслучайно – Льомоан татуира именно този ключ на ръцете си и легендата разказва, че първо среща китариста Ричи Хевънс, който му подарява укулеле (демек хавайска китарка), което отключва музиката в него, докато снима хитри социални анти-СПИН кампании, награждавани обилно на фестивала в Кан или пък клипове за Моби, Кейти Пери, Тейлър Суифт и френската банда The Shoes. С последните, през март миналата година, той заформя и дебютното си Iron ЕР – железен, слоу моушън поп с епично като фешън земетръс промо видео, заснето от... него, естествено и подкрепено солидно с класни ремикси от Gucci Vump и Mystery Jets.
После "дървеното момче" среща Малвина/Лана Дел Рей, хит машината се завърта, започват записи с Парижката филхармония, концерти на Айфеловата кула и по целия свят, и... останалото е приказка за The Golden Age на like-бутона – дебютен албум, в който "дървеното момче" разказва за своите перипетии и любови в Страната на глупците/Щатите, докато търси и най-накрая намира Златният ключ.
Как ще завърши цялата приказка за Красавицата и Буратино може да разберем на 30 януари, когато излиза албумът Born To Die на Лана Дел Рей и малко по-късно, през март, The Golden Age творението на Woodkid.
365 дни... 365 албума – всеки един ден от годината може да бъде озвучен с (най-малко) един различен албум, но колко от тях остават близо до ухото и сърцето ти и далеч от бутона delete? Особено сега, когато меним настроенията, желанията и интересите си по-често, отколкото се сменят прилива с отлива в морето. Сигурното е, че не обичаме всякакви годишни класации от сорта на best of... fuck off, затова тук просто ще видиш (мда, видеоклипове ще има) част от музиката, която извървя с нас, като добър приятел, тази 2011 година. Не обичаме и да номерираме любимите неща, затова тук албумите и видеата към тях ще следват естествения ред, в който са се появявали на бял свят през месеците януари, февруари, март, април, май...
Jay Haze – Love=Evolution
Започваме с Джей, не само защото Love=Evolution е основен 
принцип, който следваме. Не само, защото Хейз, известен и като Fuckpony, в началото на годината каза fuck off на музикалната индустрия като пусна последния си албум изцяло за безплатно теглене, затвори лейбълите си Tuning Spork и Contexterrior и ги посвети на благотворителни инициативи. Просто извън цялостната си гранде концепция, Love=Evolution е невероятно емоционална човешка история, течаща в музикален филм, в който жанровете нямат никакво значение.
Nicolas Jaar – Space Is Only Noise
Ако музиката беше живопис, дебютният албум на Нико Жаар щеше да е абсолютен шедьовър – гласове-светлосенки, стичащи се една върху друга пиано шарки, перкусии за акцент между леещите се бийт цвят след бийт цвят и пред очите ти изплува тооолкова въздействаща картина, че чак може да чуеш как светът шепти – още, искам още... encore, encore, encore...
Radiohead - The King Of Limbs
Том Йорк и компания винаги са били напред с материала, но честно казано нямаше да им обърнем толкова внимание, ако през цялата година не поддържаха интригата с издаването на ремикс серия сингли, която кулминира в първия им официален (и то двоен) ремикс албум TKOL RMX 1234567. Не че и той беше радикално новаторски... но пък, кой по дяволите, може да танцува като Том?!
Agoria – Impermanence
Трети албум и миксът Fabric 57 – годината за Себастиен Дево наистина беше повече от добра. И така ще е като напипаш сърцетупа на златната среда между чувствени соул вокали и адреналинов дийп тек-хаус.
Gil Scott-Heron & Jamie ХХ - We're New Here
И тази година, за жалост, не изтече в отвъдното без да вземе със себе си няколко страхотни певци и музиканти. Един от тях беше Гил-Скот, който в своята лебедова песен пророчески твърдеше I'm New Here, а ние със скръб и почитания може само да му отвърнем (пак с негова песен от албума) – Не'll Take Care Of You! Почивай в мир!
FaltyDL - You Stand Uncertain
Дрю Лъстман може и да е американец, но в момента е абсолютният властелин на британския garage и 2-step бийт. Дебютният му You Stand Uncertain демонстрира, че въобще не се чувства несигурен в тази си кралска позиция, а Atlantis EP-то, с което завърши годината повече от безапелационно доказа, че скоро няма и да потъне, като Атлантида за една нощ, от UK garage трона си.
Pearson Sound / Ramadanman - FabricLive.56
Доста неща изписахме тук за Дейвид Кенеди. За щастие, и наживо чухме как този скромен бас вундеркинд умее да забърква емоционални, еклектични и влудяващи парти коктейли като този микс от прочутите Fabric серии, или като Essential Mix-а му за BBC Radio 1. Да, силна година имаше Дейвид, но догодина ще бъде още по-добра... Желаем му го от все сърце!
Jamie Woon – Mirrorwriting
Гласът на душата, звукът на сърцето... мисля, че сами се убедихте колко много вътрешен мир и хармония има в неговите шепнати приказки за душата, нощта и града. Ако и вие, като се погледнете в огледалото, виждате по-добра версия на себе си, значи идеята на Джейми е постигната, а нашата мисия е постижима.
The Weeknd - House of Balloons/Thursday/Echoes of Silence
Докато търсите по-добрата версия на себе си обаче, много по-вероятно е в огледалото да видите лошата – героят на 21 век. Тотално объркан, минаващ през света без цел и посока, изпълнен с болка и отчаяние, залъгващ се със заместители (алкохол, дрога, безразборни оргии), докато търси истинските чувства и мира със себе си. Това е концептуалната трилогия от фрий микстейп албуми на канадеца Абел Тесфайе – цинична, сладникава на моменти за контраст, но натуралистична визия за съвременния човек, уж небрежно видеодокументирана. Именно затова се превърна и в тотален нет феномен и перфектен образец за PR кампания в социалните мрежи.
The Kills – Blood Pressures
Мръснишкият готик блус на Алисън Мосхарт и Джейми Хинс винаги е вдигал кръвното налягане на благопристойните майки и полите на техните благородни девици. Именно затова го обичаме, а в този четвърти поред албум двамата го раздават по-палаво отвсякога.
Dominik Eulberg – Diorama
Доминик знае как би трябвало да звучи органичното техно – малко олд скуул, малко ню скуул и мнооого мелодия, за да озвучи химново живота във флората и фауната.
Hyetal – Broadcast
През 90-те името на мъничкия град Бристол се шепнеше като мантра за класна и интересна нова музика... Сега продължава да бъде така с цялата дъбстеп и пост-всичко вълна. И как няма да е така след като там се пръкват продуценти като Hyetal, които така си играят с жанровете, че не ти остава нищо друго освен да разпериш от кеф ръце и да прегърнеш Музиката.
Lamb – 5
Лу Роудс и Анди Барлоу направиха каквото трябваше и стана, каквото всички искаха – събраха се отново и записаха пети страхотен албум, който на мига запали искрата в нас.
When Saints Go Machine – Konkylie
Представи си чаровно клатушкащ се и пеещ пингвин, който излиза от банята и пръска вода наоколо... или пък вземи парче лед и погледни през него към слънцето, за да видиш как всичко пука, бълбука и блещука под ледената обвивка... и ще си една идея повече във филма на тези симпатяги от Дания. Те могат да ти изпеят и най-скучния ден, така че да се превърне в ода на радостта от живота.
SBTRKT – SBTRKT
Африкански маски, шлифован UK bass саунд, зарибяващи поп мелодии и чувствени соул вокали – Аарън Джероум знае как се прави музика, хем за душата, хем за краката. Един от най-силните дебютни албуми тази година, а лятото скоро не е звучало толкова секси и емоционално едновременно.
Little Dragon – Ritual Union
Вокалистката Юкими Нагано попя в албумите на SBTRKT и DJ Shadow, но истински разпери крила в третия диск на шведската си банда. Шарено, емоционално и разчупено – най-добрият албум досега на "малките дракони".
Joakim - Nothing Gold
Ето, че остаряхме с още една година, а Жоаким Буазиз ни хвърля един-два готини жокера по въпроса как да остаряваме златно и достойно - You used to be young, now where do you belong?
Death in Vegas - Trans-Love Energies
Всред големите завръщания на музикалната сцена тази година особено се откроява това на британците Death in Vegas – не само, че не са сдали фронта, ами психеделичния им trans-love електро поп е по-жив и силен отвсякога.
Blue Daisy - Sunday Gift
Квес Дарко не прилича на типичния млад и нахакан лондончанин, който иска да разцепи дансинга. Докато слушаш как дебютния му албум се вие като дим от цигара може да кажеш, че е зрял мъж, който е чул тишината и красотата на нощта в цялата им прелест и е поискал да ти я подари. Вземи я!
Apparat – The Devil's Walk
Най-големият трик на Дявола е да те убеди, че той не съществува, а най-големият трик на Саша Ринг е да те убеди колко непосилно леко и красиво ни е тегавото битие.
Modeselektor – Monkeytown
Monkeytown е градът на Кинг Бас Конг или мястото, където Герно Бронсер и Себастиан Цари правят каквото си искат с баса, а ти само размяташ в еуфория ръце и крака.
Emika – Emika
Ема Джоли не е Анджелина Джоли, но знае как да ти запали фитила, а дълбокият ù (като Марианската падина) бас ще тупти в корема ти, докато рояк пеперуди не изхвърчи оттам.
Florence + The Machine – Ceremonials
Много неща се изговориха за Флорънс Уелш и нейната времева Machine, но едва ли тази година има по-епичен и химново звучащ албум от нейния – истински апотеоз на Музиката и живота.
Sepalcure – Sepalcure
Годината за Травис Стюърт а.к.а Machinedrum бе особено добра след като издаде страхотния соло албум Room(s), но именно тук в комбина с Правийн Шарма а.к.а Braille достигна абсолютния си пик – албум, който събира в едно неразривно цяло всичко, което обичаме в електронната музика.
1000names – Invisible Architect
Невидимо се ражда музиката в света. Невидимо се просмуква и озвучава живота ни. Невидимо ни влизат под кожата бийтовете на Нико 99 mistakes и Маргото Casio Blaster, но резултатът от тази странна магия е доста видим, нали?
И накрая, за финал, ще направим едно изключение, но кой не би го направил когато става дума за Burial, който сам по себе си е изключение!
Принципно тук си припомнихме само албуми издадени през 2011 - без ЕР-та, без сингли... но Burial не само, че напомни по своя неподражаем начин за себе си тази година, но и издаде достатъчно песни за цял албум - първо извъртя страхотното Street Halo EP, после дойде ред на колаборацията Ego/Mirror с Four Tet и Том Йорк, за да сложи гранде финала с ремиксите си за Massive Attack. Очакваме догодина и новото му Kindred EP, а защо не и цял албум...
До тогава... забравете своето его, намерете със себе си и околните и... може би ще стигнете до своя личен Рай!
-на и щастлива 2012 година!
Етикети
Втората част от разговора ни с Джейми Уун продължава оттам, където стигнахме – ремикси, римейк на хит песни, странници в нощта и света и ... може ли да бъдем по-добра версия на самите себе си.
Как избираш песните, на които правиш римейк? И Wayfaring Stranger, първият ти запис, е такъв?
По времето на Wayfaring Stranger просто се учех да свиря блус с китарата. Тази стара американска фолк песен просто ми въздейства невероятно. Стори ми се, че е по-добра от всяка моя песен, която бях написал дотогава и тъй като имах възможност да издам само едно парче – избрах това да е римейк на Wayfaring Stranger. Самата песен и текста й през годините са се променили много, има вече и доста различни версии. В моята интерпретация се придържам към варианта на Скот Ейнсли, който ме впечатли навремето. Иначе за другите... римейка на Would I Lie to You на Charles & Eddie направих, защото ми напомня детството и one hit wonders групите. Доста е забавно, когато я свирим наживо. Тя разчупва цялото шоу, защото в песните ми има доста меланхолия, а тази е фънки и е доста популярeн хит при това.
А Wayfaring Stranger посветена ли е на твоето семейство или просто се чувстваш като самотен странник, пътуващ през света, както се пее в нея?
Не съм я писал аз, че да я посветя на семейството си, но да – чувствам се така. Това е една от причините да пея тази песен. Аз съм единствено дете. Артист съм, музикант, но се усещам извън цялата суетня. Страня от нея. Има и нещо в текста, което ми пасва добре. Пее се за стремежи, страст, вътрешна борба... и за достигане до едно по-добро място в живота. Нещо, което може би всеки желае.
Израснал си само с майка си, тя пее и беквокалите в Night Air, изглежда сте доста близки с нея... ?
Да, през по-голямата част живях само с нея. Приятели сме и то много добри. Може би тя наистина е оказала най-голямо влияние за музиката, която правя. Израснах, докато я гледах и слушах как работи, как пее толкова различни неща – веднъж беквокали за други артисти, друг път нейните песни... да не говорим за обичайното й влияние – просто да бъде майка, която ти предава собствените си идеали. Определено съм взел доста от начина, по който тя пее – тази дълбочина, която съм чувал толкова години наред и която се е превърнала в моя втора природа.
Албумът ти имаше работно заглавие In the Middle, защо го смени на Mirrorwriting?
От една страна това е трибют към Люис Тейлър – един от любимите ми артисти, чийто дебютен албум е с парчета, чийто заглавия са само от една дума. От друга страна, когато го завърших, ми се стори, че Mirrorwriting описва много по-добре тази моя обсесивна и егоистична идея да направя албум, на който да се посветя изцяло. Беше просто начин да обясня по-добре защо съм прекарал толкова много време в създаването му. Начин да оправдая това, че се вглеждах в себе си като в огледало. Опитвах се да науча нещо за себе си, да се развия.
Да крещиш или да шепнеш посланието си – кое е по-добре, за да бъдеш чут тези дни?
Хмм... всеки човек го усеща различно. Затова и понякога посланието ти е разбрано в коренно различен смисъл, от този, който си вложил в него. Аз предпочитам да шепна. Все пак започнах с акустичната клубна музика – там си сам на сцената с блус китарата. А и гласът ми не е мощен, по-скоро е нежен. Това влияе и на музиката, която правя. Иначе се възхищавам на spoken word артистите или други като тях, които използват поезията и гласа си за основно оръжие. Те предават това, което имат да кажат чрез една цялостна история, разказана по един непосредствен и въздействащ начин, така че да ти влезе лесно под кожата.
Промени ли се концепцията ти за лайв шоу, защо реши да правиш концерти като дуо, само със съученика ти от Brit School, Джеймс Ууд?
Така се получи. Другите членове на лайв бенда ми вече не можеха да идват на турнета с нас, защото се заеха със собствени проекти. А с Джеймс се познаваме толкова отдавна. Заедно бяхме в първата група, в която пеех. Мултиинструменталист е също като мен – и двамата пеем, свирим на китара, той се справя и с кийбордите... Затова реших, че може да успеем в това предизвикателство – да се върна отново към онези самостоятелни, камерни концерти, които правех толкова много преди да имам лайв бенд. Така и шоуто е различно всяка вечер. Има моменти, в които импровизираме, създаваме грууви бийтове на сцената и ги луупваме, докато в същото време свирим и наживо. Всичко е по средата – отчасти свирене наживо, отчасти електронни семпли от лаптопа. Идеята е шоуто да ни държи нащрек и адреналинът ни да не пада.
В Missing Person пееш: "Wannabe а missing person, Wannabe a better version", така че ще видим ли по-добрата версия на Джейми Уун в София?
Хаха, да, определено съм по-добра версия на самия себе си, откакто написах тази песен. Тя все пак е доста стара, от 2008 е, така че имах три години да стана по-добър човек, по-добър музикант. Може би на всеки му се иска да бъде по-концентриран, да владее емоциите си и да не се поддава на несигурността, която усеща когато се сблъсква челно с живота. Тогава винаги може да бъдем по-добри версии на самите себе си.
Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club
Дейвид Кенеди, Pearson Sound, Ramadanman и Maurice Donovan – той е едва на 23 години, а вече е прочут бийт герой с толкова много имена и собствен, оригинален стил. Веднъж вече е идвал в България (като все още непознатия тогава Ramadanman), за да участва във второто издание на Switch On! ремикс проекта на British Council със своя неподражаем римейк на А ние с Боби двамата пием кафе на Уикеда. По-важното е, че идва сега във върхова форма, заедно с Джейми Уун, за специално соаре. Затова нямаше как да не го попитаме...
Каква е първата ти асоциация, когато чуеш думата ? Защо даде такова име на едно от парчетата си?
Избрах името Mir, заради Международната космическа станция. Имах такова усещане, докато го правех – за нещо идващо от Космоса, хаха.
Как реши да ремиксираш класиката А ние с Боби двамата пием кафе на Уикеда? Защо хареса точно това парче и знаеше ли въобще какво се пее в него?
Да ремиксирам любими за българите песни от 90-те беше много интересен проект на British Council за мен. Избрах парчето на Уикеда, защото имаше силна енергия и съдържаше елементи, с които исках да се заиграя. От British Council не ми пратиха песента на отделни части за ремиксиране, затова просто я раздробих. Както и да е, завърших ремикса и отпътувах за София, където трябваше да водя уъркшоп за ремиксиране и да свиря на партито по случай края на проекта. Уикеда също бяха там, пуснах им ремикса, което направо ми опъна нервите. Явно така бях нарязал вокалите, че акцентът, без да знам, на няколко пъти падаше върху израза "кучия гъз", хаха.
Колко важно е егото в музиката?
Музиката определено е много лично нещо за мен – обикновено работя сам и често се случва да се претрупам със собствени парчета, които никой не е чувал, и които слушам само за собствено удоволствие. Затова да, егото е важно – ако самият аз съм доволен от това как се е получило някое парче, то това е нещото, което важи с най-голяма сила за мен и нищо друго няма значение. Не мисля, че правенето на музика има за цел да се харесваш на другите хора, да им доставяш удоволствие – просто това е страхотен страничен ефект. Когато другите обичат музиката, която правиш, то тогава може само да изпитваш наистина чувство на смирение. Не мисля, че егото, в негативен смисъл, трябва да има съществено място в музиката. В крайна сметка ние правим музика, не лекуваме рак! Да, понякога успехът може да промени хората, но аз мисля, че е по-важно да помниш и уважаваш начина, по който си стигнал там, където си в момента.
Да, ти работиш предимно сам, но все пак и с други близки до теб продуценти като Midland, например, а и най-важното, движиш Hessle Audio с още двама души – Ben UFO и Pangaea?
От доста време не съм записвал наистина съвместно парче с някого, но в момента работя в студио с няколко други продуценти. Беше забавно да се върна към този начин на работа. Ако откриеш някого, с когото си пасвате и всичко се случва от само себе си, то наистина може да се стигне до някои доста интересни резултати. Затова и в лейбъла, при нас тримата, цари пълна демокрация. Издаваме плочи, само когато и тримата сме доволни или съгласни с нещо и мисля, че именно на това се дължи част от нашия успех. Иначе понякога е доста забавно като разглеждаме кои издания на лейбъла, в кои страни и в какъв формат, се продават най-много. Има доста изненади и се е случвало неща, които сме мислели за труднопродаваеми да се търсят много и обратното.
Преслушваш ли твои стари парчета или никога не поглеждаш назад – просто искаш да пробваш нови неща, нови звуци?
Част от любимата ми музика, която някога съм записвал, са неща правени, когато съм бил на 14 или 15 години. Усеща се някаква невинност в тях. Когато бях на тази възраст, музиката, която правех, нямаше публика или цел, така че нямаше нищо, за което да се притеснявам. Доста е освобождаващо.
фотография Тихомир Рачев © MIR
Ти си един от хората, заради които се появи термина пост-дъбстеп, така че какво мислиш – умря ли дъбстепа, преекспонира ли се...?
Наистина не знам. За мен дъбстепът означаваше повече нещо като миг във времето със специална група от хора. Очевидно сега, думата "дъбстеп" просто представя определено темпо, бийт модел или изкривен бас звук в музиката. А когато аз чуя тази дума, винаги ще се сещам за едно специално време от моя живот. Имаше моменти, в които се дразнех или направо бях бесен от начина, по който се промениха нещата, но тогава осъзнах, че е много по-важно да се фокусираш върху това, което правиш, върху собствения поглед и посоката, която си избрал да следваш, отколкото да се тревожиш за това, което правят другите. Да, тъжно беше, че музиката, която толкова много обичах, се промени по този безумен начин, но всъщност това винаги е било неизбежно. Аз просто извадих късмета да бъда на точното място, в ранните дни, за да изпитам първоначалната страхотна енергия на дъбстепа.
Сега какво те вълнува в музиката?
В момента се забавлявам да преслушвам странна музика от архивни фонотеки от 60-те и 70-те години – чудновати записи на терен и албуми с инструкции, записани с учебна цел. Доста странни плочи са били издавани – все пак винилът е бил единствения формат по онова време.
Как срещна Джейми Уун? Какво мислиш за него и общата ви работа?
Първият път, когато видях Джейми, беше някъде през 2007 – свиреше в малка заличка в един клуб в Лондон. Страхотно е, че сега постигна такъв голям успех, защото той наистина е невероятно талантлив. Много се зарадвах, когато ми изпрати Night Air и ме помоли да направя ремикс. Оригиналът носи невероятно настроение и беше истинско удоволствие да работя по него. Не свирим много често заедно с Джейми, но от време на време се случва да се засечем по фестивали. Иначе наскоро го поканих като специален гост на едно Hessle Audio парти в Бристол. Написахме няколко парчета заедно и, надявам се, ще направим и още няколко. Въобще не звучат така, както всеки би очаквал!
Сега се навършват 10 години, откакто Fabric издават своите микс компилации, доволен ли си от твоят принос - FabricLive.56 в серията?
Доволен съм. Може да има леко разочарование само от факта, че минава адски много време от момента, в който си смесил парчетата до деня, в който ще бъде издадена микс компилацията. Просто приемаш това. Както и факта, че винаги ще има дедлайн и винаги ще остава толкова много страхотна музика, която си искал да включиш, но просто е било прекалено късно. Например, искаше ми се да включа някои от моите bootleg издания, но пък това, уви, е напълно невъзможно от правна гледна точка.
Парти девиз за финал?
Stick to Your Guns!
Галерия от Pearson Sound DJ set на 7 декември в Sofia Live Club
