"Машина ли съм или съм човек?" питаше Бенедикт Къмбърбач/Алън Тюринг в миналогодишната Игра на кодове, а именно прочутият Тюринг тест за разграничаване на изкуствен интелект е на фокус в режисьорския дебют на Алекс Гарланд с камерната психо-роботика драма Ex Machina:Бог от машината.
Всъщност, въпросът за това какво и доколко ни прави хора винаги е бродил из софтуера (или уетуера според Ex Machina терминологията) на Алекс Гарланд – от романа му класика (и едноименния филм) Плажът до неговите киносценарии за 28 дни по-късно, Never Let Me Go и Ex Machina, всичко опира до това кои наши действия ни определят като хора.
Отговорът тук идва след съспенс бродене из лабиринта на човешкото съзнание, който доста прилича на коридорите на тайната хай-тек лаборатория (а.к.а енергийно-ефективният шик бутик хотел Juvet в Норвегия) на технократа Нейтън (Оскар Айзък на светлинни години от Люин Дейвис амплоато, но близо до злия гений на доктор Ледгар от Кожата, в която живея), който освен, че е собственик на най-голямата нет търсачка в света BlueBook (хитро съчетание от имената на първата машина с изкуствен интелект Deep Blue и Facebook), но и прекарва живота си в изолация и опити за създаване на изкуствен интелект.
Негови опитни мишки са наивния, но страстен програмист от BlueBook Кейлъб (Домнъл Глийсън) и сексинтелигентния андроид Ава (да не кажем направо Ева или просто Алисия Викандер), които в името на науката оплитат теста на Тюринг с вечната игра на кодове между мъжа и жената интимно.
Компания на камерната сай-фай тройка правят нямата и секси хостеса Киоко (Соноя Мицуно), картина на Джаксън Полък, епично-дзен гледки от Норвегия, мистъри токови удари и... музиката на Бен Селисбъри и Джоф Бароу (от Portishead), която хипнотично и със съспенс финес води разказа из лабиринтовите коридори на изкуствения интелект до достигане на отговори, които са вълнували, вълнуват и ще продължат да вълнуват Човека.
Всъщност, именно с това печели режисьорския дебют на Алекс Гарланд – също като ексцентричния му герой Нейтън, който не обича да говори сухо за наука или да обяснява вече известни факти, така и Гарланд не се впуска в софистицирана научна фантастика, нито пък опростява до кич историята, а я запазва максимално близо до Човека днес.
Човекът, който се прави на Бог. Човекът, който играе deus ex machina ролята (с която в античния театър се е отбелязвала съдбоносната намеса на Боговете), за да разреши такъв безизходен проблем като собственото си програмиране. Човекът, в чието ежедневие няма положителни герои, а само безкраен низ от фикс идеи, лъжи, измами, убийства... Човекът, който всеки ден се обръща срещу своите предци, създатели и наследници.
Човекът, за когото не важат трите закона на роботиката, именно защото е... Човек.
Ex Machina:Бог от машината е в кината
