"Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива" – да, има такива фрази в творчеството на Харуки Мураками, в които е закодирана част от магията, превръщаща историите му в кинематографични класики. И ако филмът, получил заслужено Оскар 2022-а за чуждоезичен филм, Drive My Car се заиграва с мотиви и елементи от целия сборник Мъже без жени, а не само от едноименния разказ, то най-новата антология с разкази Първо лице единствено число на Харуки Мураками се заиграва с мотиви и елементи от... неговата лична биография. Неговата спекулативна такава, де – освен в разказа The Yakult Swallows Poetry Collection, в останалите седем от сборника тук, анонимни герои изливат спомените си в така характерното за Мураками (като запазена марка) първо лице единствено число, което размива границите между фикция и реалност (също запазена Мураками марка)... В две от историите пък – като в откъса от разказа Връз Каменно Възглаве по-долу – животът на героите е ключово замесен с литературата, и по-специално с поезията, като дори Мураками да твърди, че "По онова време нямах никакви планове да пиша романи", то в края на 2022 година ни очаква и ново издание на есеистичното му изследване Novelist as a Vocation...
Връз Каменно Възглаве
Искам да ви разкажа за една жена. Работата е там, че не знам почти нищо за нея. Дори името ѝ не мога да си спомня, нито пък лицето ѝ. И съм готов да се обзаложа, че и тя не ме помни.
Запознах се с нея като второкурсник в колежа, а тя трябва да е била на около двайсет и пет. И двамата работехме на половин ден на едно и също място по едно и също време. Изненадващо прекарахме една нощ заедно. И повече не се видяхме.
На деветнайсет изобщо не познавах собственото си сърце, още по-малко сърцата на околните. Въпреки това прекрасно знаех какво е щастие и какво е тъга. Все още не проумявах безбройните състояния между щастието и тъгата, не разбирах как са свързани помежду си. В резултат нерядко се чувствах разтревожен и безпомощен.
И въпреки това ми се иска да разкажа за онази жена.
За нея знам, че пишеше стихотворения танка и имаше издаден поетичен сборник. Всъщност книжлето приличаше повече на брошура, дори не беше истински самиздат – състоеше се от прошнуровани, принтирани листове и семпла корица. Някои от стихотворенията в сборника обаче незнайно защо се оказаха незабравими. Повечето бяха посветени на любовта между мъжа и жената или на темата за смъртта. Сякаш авторката искаше да покаже, че смъртта и любовта са понятия неразделни, неотделими едно от друго.
Така далечни ли сме
ти и аз?
Друг влак ли трябваше
на Юпитер да взема?
До каменно възглаве
ухо притиснал,
не чувам да шурти кръвта,
не чувам.
– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш? – попита ме тя.
Бяхме голи под завивките.
– Ами, май няма – отвърнах. Не бях съвсем сигурен, но допусках, че няма да се засегна. Така де, просто едно име. Нищо нямаше да се промени заради едно име.
– Сигурно ще викам доста силно.
– Това може и да се окаже проблем – побързах да отбележа. Дървените стени на стария апартамент, в който живеех, бяха тънички като вафлите, които обичах като малък. Беше много късно през нощта и ако тя наистина изкрещи, съседите щяха да чуят всичко.
– Тогава ще захапя една кърпа – успокои ме жената.
Донесох най-чистата и най-плътна кърпа от банята и я оставих до възглавницата.
– Тази става ли?
Тя захапа кърпата като кобила, която пробва нов мундщук. Кимна – кърпата бе издържала изпитанието.
Озовахме се в леглото случайно. Не бях планирал да стане така, според мен и тя не беше. Работехме на онова място от две седмици, но понеже вършехме различни неща, почти не бяхме водили приличен разговор. В онази зима аз миех съдовете и помагах в кухнята на евтин италиански ресторант близо до гара Йоцуя, а тя работеше там като сервитьорка. Всички служители на половин ден бяха колежани, освен нея. Може би затова изглеждаше доста сдържана.
Тя реши да напусне в средата на декември и един ден, след работа, няколко души от заведението се канеха да ходят в близката идзакая. Поканиха и мен. Не беше точно парти за сбогуване, просто щяхме да пийнем наливна бира с някакво мезе и да си побъбрим. Научих, че преди да стане сервитьорка, жената е работила в малка агенция за недвижими имоти и в книжарница. Обясни ми, че никъде не се разбирала със собствениците или управителите. В ресторанта не била в лоши отношения с никого, но заплащането било твърде ниско, парите не ѝ стигали и затова трябвало да си потърси друга работа. Не ѝ се искало, но се налагало.
Някой я попита каква работа си търси.
– Все ми е едно – отговори тя и потърка носа си отстрани. (До носа имаше две малки бенки, истинско съзвездие.) – Където и да попадна, няма да е хубаво.
По онова време живеех в Асагая, а нейното жилище се намираше в Коганеи. Затова в Йоцуя се качихме заедно на високоскоростния влак по линията Чуо. Седнахме един до друг. Минаваше единайсет вечерта, беше мразовита нощ с бръснещ вятър. Неусетно беше настъпил сезонът за ръкавици и топъл шал. Когато влакът наближи Асагая, аз станах и се приготвих да слизам, а тя вдигна очи към мен и попита тихо:
– Имаш ли нещо против да пренощувам у вас?
– Добре... но защо?
– Много е далеч да се връщам чак до Коганеи.
– Предупреждавам те, че апартаментът е тесен и страшно разхвърлян – казах.
– Това изобщо не ме притеснява – отговори тя и се хвана за ръкава на палтото ми. Стигнахме в тясната ми и разхвърляна квартира и изпихме няколко бири. Без да бързаме, а след това, като че ли беше най-естествената следваща стъпка, тя се разсъблече пред мен – просто ей така. И се сгуши гола на постелката ми. И аз се съблякох и легнах до нея. Угасих лампите, но в стаята беше доста светло заради газовата печка. В леглото двамата смутено се топлехме един друг. Безмълвни за известно време. Толкова бързо се разсъблякохме, че ни беше трудно да намерим тема за разговор. Ала телата ни постепенно се сгряха и неловкостта буквално се изпари през кожата ни. Почувствахме се учудващо интимно.
И тогава тя каза:
– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш?
– Обичаш ли го? – попитах я, след като приготвих кърпата.
– Да. Много – отговори. – Обичам го страшно много. Непрекъснато мисля за него, всяка минута. Само че той не ме обича толкова. Има си приятелка.
– Но се виждате?
– Ами, той ми се обажда, когато желае тялото ми. Все едно си поръчва храна по телефона.
Не знаех как да отговоря, затова си замълчах. Тя плъзна връхчетата на пръстите си по гърба ми. Или пък написа нещо ръкописно.
– Казва, че лицето ми е невзрачно, но тялото ми е върхът.
Аз не намирах лицето ѝ за особено невзрачно, но не можех да я нарека и красавица. Сега, като се замисля, дори не помня какво беше лицето ѝ, не мога и да го опиша подробно.
– Но когато ти се обади, ти отиваш, така ли?
– Обичам го, какво да правя? – отговори тя, като че ли това бе най-нормалното нещо на света. – Каквото и да ми говори той, понякога просто изгарям от желание да ме люби мъж.
Замислих се над думите ѝ, но тогава ми беше трудно да си представя какво представлява желанието на една жена да я люби мъж. (И досега не го разбирам съвсем.)
– Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива – каза тя с равен глас, все едно четеше надпис на стената.
– Ясно – отвърнах, трогнат от думите ѝ.
– Така че, нямам против, ако и ти си мислиш за друга жена, а не за мен – каза тя. – Харесваш ли някоя?
– Да.
– Нямам нищо против да изречеш нейното име, докато свършваш. Изобщо не ме притеснява.
По онова време наистина харесвах едно момиче, но обстоятелствата не позволяваха да се обвържем по-сериозно, и когато настъпи кулминацията, не извиках нейното име. Мина ми през ум да го направя, но ми се стори глупаво по време на секс, затова еякулирах в онази жена, без да отроня и дума. Тя всеки момент щеше да изкрещи името на онзи мъж, затова побързах да натъпча кърпата в устата ѝ. Имаше силни и здрави зъби. Всеки зъболекар би се впечатлил. Дори не помня кое име извика. Помня само, че беше най-обикновено и разпространено име, а аз се изумих, че толкова невзрачно име е важно и скъпо за нея. Понякога едно непретенциозно име може да те разтърси от дън душа.
― ― ―
На следващата сутрин имах занятия рано сутринта и трябваше да предам голяма курсова работа за оценяване, но както можете да допуснете, не отидох. (Което доведе до сериозни проблеми впоследствие, но това е друга история.) Събудихме се късно сутринта, стоплихме си вода за нескафе и си препекохме филийки. В хладилника имах и няколко яйца, които сварих, за да закусим. Небето беше ясно и безоблачно, сутрешното слънце беше ослепително и мен ме обзе леност.
Докато хрупаше препечената си филийка, жената ме попита какво следвам. Литература, отговорих.
Попита ме дали искам да стана писател.
Отвърнах най-искрено, че не възнамерявам. По онова време нямах никакви планове да пиша романи. Изобщо не ми беше хрумвало (макар че много от състудентите ми бяха оповестили официално, че се канят да станат романисти). След това тя изгуби интерес към мен. Не че изобщо беше проявила някакъв, но все пак.
На дневна светлина забелязах, че зъбите ѝ са се отпечатали върху кърпата, и това леко ме озадачи. Явно здравата беше стискала. На дневна светлина жената ми изглеждаше неуместно. Трудно можех да повярвам, че това момиче – дребно, костеливо, с неособено хубав цвят на лицето – беше момичето от предната нощ, което страстно бе крещяло в обятията ми, обляно от сиянието на зимната луна.
– Аз пиша стихове танка – най-неочаквано изтърси тя.
– Танка ли?
– Нали знаеш какво е?
– Естествено. – Дори наивник като мен го знаеше. – Но за пръв път срещам човек, който пише такива стихове.
Тя се засмя радостно.
– На света има и такива хора, да знаеш.
– Да не членуваш в някакъв поетически клуб?
– Не, нищо подобно – отговори и леко сви рамене. – Танка човек пише сам. Разбираш ли? Не е като да играеш баскетбол.
– Каква танка по-конкретно?
– Искаш ли да чуеш няколко?
Кимнах.
– Наистина ли? Или го казваш само ей така?
– Наистина – уверих я.
Така си беше. Любопитен бях що за стихове пише момичето, което само преди няколко часа беше пъшкало от удоволствие в моите обятия, а беше крещяло името на друг.
Тя се поколеба.
– Май няма да мога да рецитирам тук. Смущавам се. Пък и още е рано сутрин. Обаче имам издаден нещо като сборник и ако наистина искаш да прочетеш мои стихове, ще ти го изпратя. Ще ми дадеш ли пълното си име и адреса?
Надрасках адреса си на цветно листче и ѝ го подадох. Тя го погледна, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на палтото си. Светлозелената дреха беше виждала и по-добри времена. На заоблената яка имаше малка брошка с формата на момина сълза. Помня как лъщеше на слънцето, което струеше през южния прозорец. Почти нищо не разбирам от цветя, но по някаква причина момините сълзи ми харесват открай време.
– Благодаря, че ми позволи да пренощувам. Наистина не ми се пътуваше чак до Коганеи сама – каза тя, когато си тръгваше от апартамента ми. – Понякога така става с момичетата.
Още тогава и двамата бяхме съвсем наясно. Едва ли щяхме да се видим отново. Онази нощ на нея просто не ѝ се пътуваше с влака чак до Коганеи, нищо повече.
Първо лице единствено число (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 1 април
