"Човек не живее сам, а с отсъствието" казва Давид Фоенкинос в романа с елементи на автофикция Семейство Мартен, а неговото алтерего в книгата живее с отсъствието на творческо вдъхновение, което го предизвиква да напише книга за... първия човек, когото срещне на улицата... Това се оказва 80-годишната Мадлен Трико, а Фоенкинос започва да подрежда пъзела на нейния живот (ала друг негов роман-автофикция като Спомените) с идеята, че Животът е най-добрия сценарист... Иначе казано, "Човешкото създание е концентрат от самоизмислица" ще умозаключи Фоенкинос (който навършва 50 тази година) докато криволичи между реалност и фантазия (което умее ювелирно добре и във филмите с брат му Стефан Фоенкинос, и в другите му книги), а сега ви оставяме с част от живота на Мадлен Трико или както се казва: "Приключението е зад ъгъла"...
5
Мадлен живееше в квартала от четиресет и две години. Може би вече съм я бил срещал някъде, но лицето ѝ нищо не ми говореше. Всъщност аз все още бях сравнително нов тук, но обичах да бродя с часове по улиците и да размишлявам. Бях от онези, за които писането е нещо като приобщаване на дадена територия.
Мадлен сигурно познаваше историите на доста от обитателите в квартала. Би трябвало да е виждала как децата растат и съседите умират; би трябвало да знае зад кой нов магазин се е криела някоя изчезнала книжарница. Със сигурност доставя известно удоволствие да прекараш цял един живот на едно и също място. Това, което на мен ми изглеждаше като географски затвор, бе свят на ориентири, очевидности, закрили. Необузданото ми желание за бягство често ме подтикваше да се местя (освен това бях от онези, които никога не си свалят палтото в ресторанта). Честно казано, обратно на Мадлен, която всеки ден е трябвало да върви по следите на своето минало, аз обичах да се отдалечавам от декора на моите спомени. Когато минаваше край училището на дъщерите си, вероятно ги виждаше да тичат към нея, да се хвърлят на врата ѝ, викайки "Мамо!".
Макар и все още да не бяхме близки, разговорът ни започна с голяма лекота. Мисля, че след няколко минути и двамата бяхме забравили причината за нашата среща. Това само потвърждава правилото, че хората обичат да се говори за тях. Човешкото създание е концентрат от самоизмислица. Усещах, че Мадлен е възхитена от идеята, че някой се интересува от нея. С какво можехме да започнем? В никакъв случай не исках да я насочвам в йерархията на нейните спомени. Накрая ме попита:
– Най-напред за детството си ли трябва да ви разкажа?
– Ако желаете. Но не сте длъжна. Можем да започнем и с други периоди от живота ви.– ...
Изглеждаше леко объркана. За предпочитане бе аз да я водя из лабиринта на миналото. Но точно когато щях да започна с въпросите, тя извърна глава към една малка снимка в рамка.
– Можем да поговорим за Рене, съпруга ми – каза. – Той почина отдавна... Ще му хареса най-напред да говорим за него.
– Добре... – отговорих, отбелязвайки си пътьом, че освен живите читатели ще се наложи да удовлетворявам и мъртвите.
6
Тогава Мадлен си пое дълбоко дъх и го задържа като гмуркачка, все едно спомените се криеха дълбоко под водата. И разказът започна. Бе срещнала Рене в края на шейсетте по време на бал за 14-и юли, който се провеждал в казарма на пожарникари. Заедно с една приятелка си била наумила да открие някой здравеняк, с когото да танцува. Но към нея се приближил един по-скоро мършав силует. Мадлен внезапно била трогната от този мъж, за когото усещала, че нямал навика да заговаря непознати. Което било и самата истина. Вероятно е доловил нещо особено необичайно в тялото или сърцето си, за да дръзне подобна волност.
По-късно Рене ѝ споделил причината за своето вълнение. Според него тя приличала едно към едно на актрисата Мишел Алфа. Точно както и аз, Мадлен не знаела коя е тя. Трябва да споменем, че тя не бе участвала в много филми след войната. Откривайки снимката ѝ в някакво списание, младата жена била изненадана – приликата била доста бегла. В най-добрия случай можело да се говори за някакво далечно сходство. Но за Рене Мадлен била почти двойничка на загадъчната актриса. Вълнението му придобивало едно друго измерение. Връщало го към ужасяващ епизод от детството му по време на войната. Майка му участвала в Съпротивата. Преследвана от милицията, тя скрила момченцето си в едно кино. Рене, обзет от страх, се бил вкопчил в лицата на екрана. Мишел Алфа се превърнала в закриляща и успокояваща сила. И ето че малко повече от двайсет години по-късно той откривал едно от подобните ѝ изражения в погледа на жена, срещната на бала на пожарникарите. Мадлен го попитала как се казва филмът. "Приключението е зад ъгъла", отговорил Рене. Прикрих изумлението си: в това имаше някакво странно намигване към моя проект.
Мадлен тогава била на 33 години. Всички нейни приятелки вече били омъжени и с деца. Казвала си, че може би било крайно време и тя да "стане порядъчна". Уточни, че употребявала тази дума, позовавайки се на книгата на Симон дьо Бовоар "Мемоари на едно порядъчно момиче", излязла няколко години по-рано. Не искаше да прояви неуважение към съпруга си, но предпочиташе да ми каже истината: по онова време тя се вслушвала повече в порива на разума, отколкото на страстта. Било толкова приятно да бъде обичана от вдъхващ доверие и сигурен в чувствата си мъж; толкова приятно, че истината за собствените чувства можела да бъде забравена. С годините деликатността на Рене надделяла. Вече нямало никакво съмнение – Мадлен го обичала. Но никога не изпитала към него опустошителните чувства от първата си любов.
*
Тя млъкна за миг, явно разколебана дали да сподели тази без съмнение болезнена история. Помислих си, че някои рани никога не зарастват. Естествено, бях заинтригуван от намека за очевидно трагична страст. Това ми се струваше сериозна линия за моя роман. Споделяше вече толкова непринудено, че не ми се искаше да я подтиквам към подробности относно споменатото. Към това щеше да се върне по-късно. Макар и да не мога още отсега да разкрия онова, което щях да науча впоследствие, мога само да отбележа, че със своята драматична същност тази история ще има определящо място в разказа.
*
Засега да останем при Рене. След срещата на бала си обещали скоро пак да се видят. Няколко месеца по-късно вече били женени, а няколко години по-късно станали родители. Стефани се родила през 1974 г., а Валери – през 1975-а. По това време било по-скоро рядко да станеш майка, наближавайки четиресетте. Мадлен го отлагала най-вече по професионални причини. Майчинството ѝ харесвало, но изживяла зле последствията за кариерата си. Според нея това бе несправедливост спрямо жените, наложена от едно мъжко общество. "А мъжът ми работеше все повече. Много често оставах сама с малките..." – каза ми с все още известна горчивина. Но излишно бе да се упреква мъртвец.
Рене очевидно не си е давал сметка за притесненията на жена си. Гордеел се с кариерата си в Парижкото метро. От обикновен водач на влак той стигнал до един от най-високите и отговорни постове в компанията. За него това било второ семейство и затова пенсионирането му дошло като гилотина. Мадлен се озовала с един напълно сломен съпруг. "Не понесе бездействието" – повтори три пъти, все по-тихо. Бе починал преди двайсет години, но разговорът ни придаваше на миналото съвсем жива емоция. Рене ставал сутрин като войник без война. Жена му го подтиквала да учи нещо, да се занимава с доброволен труд, но той отклонявал всяко предложение. В действителност бил дълбоко наранен от начина, по който бившите му колеги постепенно го загърбили. Дал си сметка за пълната нищожност на изградените връзки и всичко вече му изглеждало абсурдно.
Рухването било съпроводено от рак на дебелото черво с разсейки из цялото тяло. На неговото погребение, едва година след пенсионирането, дошли много ръководители и служители от метрото. Мадлен ги огледала мълчаливо един по един. Казали по няколко думи по време на церемонията, възхвалили го като почтен и добросърдечен човек, но той вече не бил там, за да чуе закъснелите свидетелства за неувяхващо приятелство. Съпругата намирала поведението им за откровено патетично, но нищо не казала. По-скоро се отдала на спомена за благостта между тях, за онова спокойно разбирателство. Толкова неща бяха свършили заедно, бяха преживели радости и болки, а сега всичко бе приключило.
Мадлен говореше за Рене като за жив (човек почти можеше да повярва, че ще влезе при нас в хола). За мен това бе най-красивата вечност – да продължиш да живееш в нечие сърце. Замислих се как би могла да се преживее любовта на един живот. Да прекараш четиресет или петдесет години с един човек, понякога да имаш чувството, че е твое отражение в огледалото и изведнъж един ден вече няма нищо. Протягаш ръка, за да докоснеш празното, усещаш странни помръдвания в леглото или отронваш думи, които се превръщат в осиротял разговор. Човек не живее сам, а с отсъствието.
Семейство Мартен (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 9 февруари