My Mir
Литература
Литература (341)
"Въздъхнах мислено и се сгуших в обичайния мрак." ще каже 14-годишния, назован само с прякора Очи (заради вроденото кривогледство), герой от романа Небе на Миеко Каваками (точно след триумфа на новелата ѝ Гърди и яйца), а "обичайния мрак", в който потъва е бездната от тормоз, оказван от съучениците му, начело с тартора Ниномия. Да, Насилието може да приема всевъзможни форми и измерения, може дори да създава "приятели" по ранена съдба – такива са Очи и Коджима, която също е мишена на тийн насилието, но за разлика от Очи, тя може да му даде ритуално обяснение, както описанието ѝ на една ключова картина ще даде заглавието на романа тук – Небе в два откъса ви очаква по-долу – все пак, колкото и да са гъсти облаците на небето, Слънце винаги има и все някога изгрява, нали...
Един ден към края на април, между две занятия, дръпнах ципа на калъфа си за моливи и намерих между тях лист, сгънат на триъгълник.
Разтворих го, за да видя какво има вътре.
"Трябва да бъдем приятели."
Само толкова. Йероглифите приличаха на малки рибешки кости, надраскани с автоматичен молив.
Бързо сгънах бележката отново и я пъхнах обратно в калъфа за моливи. Поех дъх, изчаках малко, после огледах стаята уж най-нехайно. Все същата група мои съученици, които се шегуваха и крещяха, най-обикновено междучасие. Опитах да се успокоя, като неколкократно подредих учебниците и тетрадките си, после бавно подострих един молив. Скоро прозвуча звънецът за третия час. Крака на столове остъргаха пода. Влезе учителят и часът започна.
Бележката сигурно беше някаква шега, но нямах представа защо някой от съучениците ми ще прави подобен ловък ход след толкова много време. Въздъхнах мислено и се сгуших в обичайния мрак.
Само онази първа бележка беше оставена в калъфа ми за моливи. Следващите намирах залепени за чина си, от долната страна, където дланта ми лесно ги напипваше.
Целият настръхвах, когато намирах бележка. Оглеждах класната стая предпазливо, за да не ме забележат, но винаги имах чувството, че някой ме гледа. Обземаше ме странна тревога, не знаех как да реагирам.
"Какво правеше вчера, докато валеше?"
"Ако можеш да заминеш за която и да е държава в света, къде би отишъл?"
Листчета с големината на пощенски картички, на които бяха написани простички въпроси. Винаги отивах в тоалетната да ги чета. Бих ги хвърлил, но не можех да реша къде, затова ги пъхах под тъмносинята корица на един бележник.
Нищо не ми изглеждаше променено, след като започнаха да пристигат бележките.
Почти всеки ден Ниномия и другите ме караха да им нося раниците или ме ритаха просто ей така, или ме цапваха по главата с дискмените си, или тичаха в кръг около мен. Бележките обаче продължаваха да пристигат и съобщенията ставаха по-дълги. Никога не се споменаваше името ми, но след внимателно вглеждане в почерка започнах да се чудя дали всъщност не е нито Ниномия, нито някое от онези момчета, а съвсем различен човек. Съзнавах колко глупаво е подобно хрумване, и всичките ми други мисли прогонваха тази от съзнанието ми, след което се чувствах още по-зле.
И все пак ми стана нещо като ритуал да проверявам всяка сутрин. Започнах да ходя на училище рано, когато в класната стая нямаше никого и беше тихо, а във въздуха се усещаше лек мирис на масло. Приятно ми беше да чета тези писма. Не изключвах вероятността това да е капан, но нещо в бележките ме караше да се чувствам в безопасност, макар и за кратко и въпреки всичките ми беди.
В началото на май, точно преди ваканцията, получих следната бележка: "Искам да се видим. Да се срещнем след училище. Ще бъда ето там от пет до седем". Имаше дата и простичка карта, нарисувана на ръка. Чувах в ушите си как тупти сърцето ми. Препрочетох бележката толкова много пъти, че виждах думите пред себе си дори със затворени очи. До края на деня умувах как да постъпя, и през междучасието мислех само за това – до такава степен, че ме заболя главата и изгубих апетит. Въобще не се съмнявах, че когато отида на уреченото място, там ще ме чакат Ниномия и другите, готови да ме ступат здравата. Като ме видят да идвам, ще ме наобиколят и ще разкрият най-новия си номер за моя сметка. И ще стане още по-зле.
Когато настъпи денят, просто не намирах покой.
Цял ден в училище се мъчех да държа под око Ниномия и приятелчетата му, но не долових съществена промяна в поведението им. Накрая един от тях забеляза и попита:
– Ей, какво зяпаш?
После ме замери с единия си чехъл за класната стая, който ме прасна в лицето и после тупна на пода. Момчето ми нареди да го вдигна и аз се подчиних.
В края на деня ми се гадеше от напрежение. След последния час изминах целия път до вкъщи почти на бегом. Докато тичах, се питах какво правя всъщност, какви ги върша, по дяволите, но колкото и да размишлявах, не можех да кажа със сигурност. Имах чувството, че каквото и да избера, ще сбъркам.
Когато ме видя да се прибирам, майка ми ме поздрави от дивана, после отново се обърна към телевизора.
Отговорих на поздрава ѝ. Глас от телевизора съобщаваше новините. Това беше единственият звук в къщата. Всички стаи бяха притихнали както винаги.
– Цял ден прекарах в кухнята – каза мама.
Извадих кутията със сок от грейпфрут от хладилника, налях си една чаша и я изпих на плота. Мама ме стрелна с поглед и ми каза да седна на масата. Няколко секунди по-късно я чух да подрязва ноктите на ръцете или на краката си.
– Приготвяла си вечерята ли?
– Аха. Не усещаш ли как ухае? Първото ми задушено, дори съм вързала месото!
Запитах се дали баща ми няма действително да се прибере поне веднъж, но реших да не питам.
– Скоро ли искаш да вечеряме?
– Не. Първо трябва да отида за малко до библиотеката. По-добре по-късно.
В моя град има една улица между две редици дървета, която пресича много квартали. По нея отивам на училище. За да стигна до мястото на срещата, трябваше по средата на улицата да завия наляво по една странична пресечка, водеща към сенчесто място, което едва ли можеше да се нарече парк.
Тъй като тръгнах от къщи към четири, когато стигнах на мястото, там нямаше никой. Възползвах се от възможността да си поема дъх. Видях някаква пейка от автомобилни гуми, притиснати странично, и един бетонен кит, а между тях имаше пясъчник, не много по-голям от дюшек, осеян с хартийки от бонбони и найлонови торбички.
Сред боклуците забелязах изсъхнали кучешки и котешки изпражнения. С полепналия по тях пясък приличаха на темпура. Опитах се да преброя отделните късчета, но все се появяваха нови. Сигурно целият пясъчник беше пълен с тях. И тогава ми просветна. Който ме беше извикал тук, сигурно щеше да ме принуди да ги ям. Гърлото ми пламна. Изпразних дробовете си в опит да прогоня вкуса на лайна, но ми призля дори само от мисълта.
Муцуната на кита беше достатъчно голяма да помести двама души с моя ръст. Боята толкова се беше олющила, че не личеше какъв цвят е била. Някой беше оцветил гърба и главата на кита с перманентен маркер. Площадката попадаше в сянката на стар жилищен комплекс и земята беше почти черна, сякаш гниеше.
Имах да убивам време, затова се върнах на улицата с дърветата. Седнах на метална пейка, въздъхнах дълбоко и бавно вдишах. Не ме напускаше мисълта, че идването ми тук е грешка, но ако не бях дошъл и не станеше каквото са намислили Ниномия и другите, накрая щях да си платя. Напомних си, че всъщност няма значение какво правя. Нищо нямаше да се промени.
Въздъхнах и вдигнах поглед, леко замаян. Не много отдавна дърветата бяха само черни стволове, но листата им вече бяха поникнали и духнеше ли вятър, се чуваше как шумолят. Свалих си очилата и разтърках очи, после отново погледнах нагоре по улицата. Както обикновено, светът беше плосък, липсваше му дълбочина. Очите ми огледаха подобния на пощенска картичка пейзаж, но когато примигнах, той изчезна и беше заменен от нова гледка.
Мислех за Коджима по съвсем различен начин. Не че беше нещо ново, но ми ставаше все по-трудно да гледам и слушам как другите момичета от класа я тормозят, както и ми беше мъчително да знам, че Коджима вижда тормоза над мен. Не исках да ги слушам, но всички бяхме в една стая и просто не можех да си запуша ушите. Не желаех да гледам, но и не можех да стоя със затворени очи.
За тях аз бях Очи. Викаха ме и ме принуждаваха да върша разни неща, или ме събаряха на земята, или ме караха да тичам колкото сила имам по пистата през междучасието, а те ме гледаха отвътре. Ниномия и приятелите му ми се присмиваха от прозорците. Коджима наричаха Хазмат и казваха, че вони като риба или още по-зле. Гледах как я изпращат до магазина. Как я ритат по същия начин, по който ритаха мен. Веднъж ги видях как се провикнаха: "Време е за баня!", и ѝ пъхнаха главата в аквариума.
В бележките, които ми пишеше, Коджима беше енергична и жива, съвсем различен човек от момичето, което наблюдавах в клас. Остра болка пронизваше гърдите ми, когато гледах какво ѝ причиняват, но колкото и да ме болеше, нищо не можех да направя. Не исках тя да разбира, че виждам. Извръщах се настрани и се преструвах, че не гледам.
В онази година, както и в предишната, класът трябваше да се подготви за хоровия конкурс и за официалното събрание след него. Няколко предмета бяха отменени заради подготовката за голямата вечер, поради което Ниномия и приятелите му получиха повече удобни случаи да ме тормозят още по-жестоко. След часовете по коридорите и в двора вълнението витаеше във въздуха, но аз продължавах да изпълнявам заповедите на Ниномия и да получавам удари в гърдите. На обяд ме изпращаха да им купувам закуски. Винаги обядвах сам. Коджима също.
– Човече, трябва да го прегледаш това око.
Беше събота, след часовете. Бяхме в класната си стая и Ниномия ме почукваше по главата с линия за чертане.
– Не се тревожи, аз ще ти го оправя.
Обикновено по това време в събота децата, които не ходеха на кръжоци, вече се бяха прибрали, но днес ни беше позволено да останем в училището и да се упражняваме за конкурса или да работим по костюмите си. Ниномия ме изпрати да отида до шкафчето, където държахме почистващите препарати.
– Гади ми се само като стоя до тебе.
Той седна на един чин, извади черно ластиче и прибра косата си на конска опашка.
– На вас не ви ли се гади?
Непопулярните момичета, към които се обърна, се изчервиха от смущение, но му се усмихнаха и закимаха.
– Разбра ли, Очи? Никой не иска да бъде близо до теб.
Вързаха ми ръцете с въженце за скачане, напъхаха ми парцал в устата и ме тикнаха в шкафчето.
– Да не си мръднал, че ще те оставя тук цяла седмица – заплаши Ниномия.
Едно от другите момчета ме бутна силно, за да дойда на себе си. После вратичката изтрака и се затвори.
Не за пръв път ме затваряха в шкафче. Познавах прашния въздух и приглушения мрак. Когато ми се случеше това, просто започвах да броя наум и да не мисля за нищо друго. Стигнех ли до сто, се връщах обратно на едно и започвах отначало. Никога не се питах колко стотици съм изброил или колко време е минало. Опитвах се да не мисля за нищо, да не чувствам нищо, да не допускам мислите ми да блуждаят. Просто броях, изреждах числата наум. През цялото време обаче чувах гласовете на съучениците си, които си говореха и репетираха песните си. Те се смесваха с гласа в собствената ми глава, който изреждаше число след число.
Не можех да преценя колко дълго съм стоял вътре, но по някое време забелязах, че в стаята е тихо. Много ми се ходеше до тоалетната. Така се стисках, че целият настръхнах. Притаих дъх и внимателно се ослушах дали се чуват гласове. Нищо. Като че ли ме бяха заключили в шкафчето преди час, но можеше да бъдат два и дори повече. Нямах представа.
Пишкаше ми се болезнено. Мисълта за ужасиите, които щяха да се случат, ако Ниномия ме видеше да излизам, ме подтикваше да се изпишкам в шкафчето, но все пак трябваше да изляза. Почуках по вратичката с пръста на крака си. Когато я ритнах силно, тя изскърца и се отвори. Примижах на светлината. В класната стая нямаше жива душа. Излязох на пръсти в коридора и погледнах през прозорците към игрището. Няколко деца, които преди се мотаеха в класната стая, бяха излезли навън, хвърляха топка и се провикваха. Искаше ми се да разбера дали Ниномия е с тях, но оттук не можех да видя.
Свалих въжето за скачане от китките си и тръгнах по пустия коридор към тоалетната. Седнах в една от кабинките и задишах дълбоко, опитвах се да премахна възела в гърдите си. Какво щеше да стане, ако разберяха, че съм излязъл? Какво щяха да ми направят? Тази мисъл не ме напускаше. Търпението ми беше на привършване.
Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Никога нямаше да свикна с бремето на тези въпроси. Може би щяха да се смилят малко, ако им обясня, че се е наложило да отида до тоалетната. Вероятно Ниномия беше забравил, че съм в шкафчето, и се беше прибрал вкъщи. Само за това мислех.
В опит да насоча мислите си другаде си представих какво ще стане следващия път, когато се срещнем с Коджима. Имах големи очаквания. Оставаха само десет дни до уговорената ни среща. Извадих нейните бележки и ги препрочетох. Не всичките, това нямаше да е възможно, само онези, които най-много ми харесваха. Носех ги със себе си, както правех още от самото начало, пъхнати в бележника ми. Останалите бяха на лавицата в моята стая, натъпкани в обложката на речника ми. Четях ги, когато си бях в стаята.
Не видях Коджима в класната стая, докато ме пъхаха в шкафчето. Дали се беше прибрала вкъщи благополучно? Пред погледа ми се появи твърдата ѝ коса. Спомних си обвиненията на момичетата, че дъхът ѝ миришел, докато репетирали с хора, затова бяха залепили устата ѝ с лепенка. Усетих тежест върху гърдите си. Спомних си колко гръмко се смееше едно от момичетата, когато дръпнаха лепенката. Помнех дори думите ѝ: "Сега поне устната ти е обезкосмена". Въздъхнах и прибрах бележките си. Питах се дали Коджима се чувства по същия начин, след като са я тормозили. Труден въпрос.
Чух да приближават гласове. Които и да бяха, влязоха в тоалетната. Спрях да дишам, замръзнах на мястото си. Изпаднах в паника, но тихо отключих кабинката, за да не забележат, че е заключена, после натиснах вратичката с ръка, за да не се отваря.
Две от момчетата. Отначало не бях сигурен точно кои са, но по говора им за нула време познах, че единият е Ниномия. Сърцето ми биеше толкова силно, че се уплаших дали няма да го чуе. Стиснах зъби в опит да го успокоя. Страшно много неща ми се въртяха в главата. Задушавах се.
Ниномия беше от другата страна на вратата заедно с още някого. Другият глас беше много тих, едва се чуваше. Знаех, че е на някой ученик, но не разпознавах на кого.
– Ама че загубеняк – каза Ниномия. – Няма ли си собствен живот!
Като че ли бяха влезли тук да поговорят, защото никой от тях не използва тоалетната. Чух Ниномия да казва:
– Знае ли човек!
Имаше нещо странно в начина, по който го каза, но не можех да определя какво. Не разбирах дали се държи мило, или е зъл.
Другото момче отговори, обаче не разбрах думите и все така не проумявах за какво говорят. Кранчето на чешмата изскърца. Някой си миеше ръцете. Ниномия отново се засмя.
После нищо. Тишина.
Наострих уши, мъчейки се да разбера какво се случва.
Ниномия избухна в смях. Вътре в кабинката губех връзка с действителността. Стиснах очи и си внуших, че това не се случва. Че аз не съм тук, че тук няма никой. След известно време гласовете им заглъхнаха и разбрах, че са си тръгнали. Постоях около минута. Когато се уверих, че няма да се върнат, се втурнах към класната стая и понеже Ниномия не беше там, грабнах си чантата и си плюх на петите.
Небе (превод Надeжда Розова, корица Теодора Югова, 192 стр, цена 10 €) е в книжарниците
Сряда, 28 Януари 2026г. 14:14ч.
Живо море от сънища наяве | Ричард Фланаган
Публикувана в
Литература
"Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен" – да, Всичко в последно издадения роман Живо море от сънища наяве на Ричард Фланаган, звучи като Реквием за Края на Света... Маркиран символно от образа на една умираща Майка, Франси, около чието болнично легло се събират децата ѝ, Анна и нейните братя, всеки преживяващ своя личен Апокалипсис, насред адските пожари, поглъщащи Австралия и Тасмания... Реквием, белязан от екологични и социални катастрофи, в които Хората дотолкова са свикнали да живеят, че също както Анна и братята ѝ решават да поддържат живота на Майка им, така и Човечеството трябва да вземе решение за Света, който обитава... Реквием, белязан от характерния стил на Фланаган и неортодоксалната пунктуация, в който "Тишината е единственото място, където може да се открие истината"...
1
Ръката ѝ.
2
Невъзможно е да се каже как започна изчезването и дали вече е приключило, помисли си Анна. А и откъде да започнеш? Дали се отнася за мен, за нея или за него, дали е тя, ние или ти, дали е сега, тогава или някога скоро. А това, че нямаш дори правилния залог, правилното глаголно време, правилното местоимение, го прави много по-трудно. Може би дори невъзможно.
Бяха ли изобщо думи? – както изтъкваше Франси.
Е: какво бяха те?
Сякаш и те вече са се разпаднали, толкова много пепел и сажди скоро ще се изсипят, толкова много дим, който да погълнем. Сякаш всичко, което може да се каже, е: ние казваме, вие казвате или ако това, тогава. Тях, нас, бяхме ли ние, вие?
3
А дали Франси не е по-щастлива, че не може да каже нищо, заеква Томи. Имам предвид, дали превеждането на преживяването в думи изобщо е постижение? Или то е просто причината за цялото ни нещастие? А дали не e наша трагедия и несекваща самонадеяност? Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен. Тишината е единственото място, където може да се открие истината – поне така твърди Томи, когато е на няколко чашки. А какво имаме вместо това? Шум и бръщолевене отвсякъде.
4
От дълго време осъзнавал все по-силния писък, надигащ се в него и извън него, продължи братът на Анна. Опитвал се да овладее този вик, той бил причината да заеква, но не можел да го възпре. Ден след ден светът става по-горещ и по-задимен, а нощем – по-шумен: повече строителен шум – повече изчезващи насекоми, повече шум по пътищата – повече липсващи рибни запаси, повече новинарски шум – повече измиращи жаби и змии, повече брекзитръмп – все повече и повече климатовъглища, все повече и повече шибани туристи навсякъде, дори тук, в Тасмания, дори тук, на края на света, ами те се редят на опашка за върха на Еверест, какво можеш да очакваш?
Повече къртачни чукове, повече завиващи камиони, падащи и ставащи и бийпкащи берачи на череши, повече туристически автобуси задръстващи малките улички, повече куфари на колелца трака-трака-тракащи по улиците, повече шибаникараванокемперуващи, повече шибаниеърбиенбинци, повече местни жители спящи в палатки из целия град докато дори сънищата му се изпълват с кошмари от шум, движение и растеж, които не са от полза за никого и пораждат само неща, които правят хората неспокойни нещастни и все по-бедни; все по-силна паника изразяваща се в движение, страх от спокойствието, туризмът, който трябваше да спаси острова, стори точно обратното, туристите дори серат в дворовете на местните жители, какво, по дяволите, ни казва това? Вадят бедните шибани пингвини от дупките им, вдигат ги за селфита в Инстаграм, кои са тези хора? Идват с нискотарифни полети, идват с круизни лайнери – всяка година по-големи, по-шумни с по-дебилно рискуващи живота си звезди, кораби увенчани с все по-големи водни пързалки, пилони за бънджи скокове и видеоекрани, подаващи се изпод димната мъгла на мазута, принудени да бъдат щаст-щаст-щастливи, така казва Томи. Страшно-страшно-шибани пенитенциарии, преструващи се на големи веселяци докато плават над Хобарт, който прилича на Града на Ноди – ама всички ли искат да бъдат на седем?
Да, не, може би.
5
Точно зад планината, отвъд града, пожарите приближаваха все повече; всеки ден новините и социалните мрежи показваха снимки на евакуационни центрове претъпкани с хора беше като война те бяха като бежанци това беше война и те губеха а кой печелеше? Кой? На телефона си той виждаше как правителството призовава за още въглищни мини, нови въглищни електроцентрали, протестираш ли и наречеш ли сега в Австралия пожарите глупост, те вкарват в затвора за двайсет и една години, същото наказание като за убийство, те не можеха да се наситят на огън и дим, но той беше уплашен, всъщност беше уж-ужас-ужасен, беше му писнало.
Тасмания беше мястото, където хората идваха, за да избягат от всичко това, но сега се случваше и тук: древни гори изчезваха, плажовете бяха покрити с боклуци, диви птици повръщаха найлонови торбички от супермаркети, светът изчезваше, някакво ужасно насилие се завръщаше за последно възмездие. Какво как защо кой?
6
И понеже всички тези неща ставаха все повече и повече, казва Томи, изглежда има все по-малко и по-малко от света, все по-малко и по-малко от него самия. Калинките изчезнаха, бръмбарите мекотелки, мекотелите с красивото име португалска галера изчезнаха, щипалките, които никога не виждаш сега изчезнаха, красивите блестящо оцветени коледни бръмбари, чиито крещящи метални черупки събираха като деца изчезнаха, рояците летящи мравки изчезнаха, жабите квакащи напролет, цикадите жужащи лете изчезнаха, изчезнаха гигантските императорски молци големи колкото малки птици, с потръпващи в лятната нощ криле подобни на прашни персийски килими, изчезнаха, местните австралийски животни – куоли, поторута, пардалоти и бързолетовите папагали – изчезнаха изчезнаха изчезнаха. Има много по-малко от всичко, казва Томи, тя трябва да го придружи някой път, когато отива на лов за раци. Ха, защо някой изобщо би го правил? Големите гори от водорасли изчезнаха, абалоните изчезнаха раците изчезнаха! Изчезнаха! Изчезнаха! Нещо не беше наред той го усещаше като болка, като болест, която растеше в него, растеше изчезваше, стягане на гърдите и тялото, накъсано дишане ден след ден нощ след нощ. Чуеш ли го веднъж не можеш да спреш да го чуваш, разбираш ли?
7
Дали според нея проблемът бе в любовта? Никой вече не знае как да обича, изчезнала ли бе любовта? Дали? Собственото му сърце сякаш бе по-малко от телефон, дали тя знаеше какво има предвид, знаеше ли знаеше ли?
19
Трите деца неловко споделяха малкото пространство в единичната болнична стая на майка си, като присядаха един след друг на синия пластмасов стол, за да разговарят с Франси. Един говореше, другите двама си шепнеха в края на леглото. Когато дойде редът на Анна, тя протегна дясната си ръка към пръстите на майка си, свивайки лявата върху разцепената облегалка на стола, за да прикрие по-добре новооткрития си дефицит. Франси се опитваше да следи както разговора с нея, така и шепота на синовете си, стоящи все така прави, но съвсем скоро, изтощена от усилието, заспа.
В късния следобед дойдоха двама лекари и се представиха, говорейки много тихо. Под ярката неонова лампа мистър Рам, неврохирургът, прикани семейството от едната страна на леглото. Мистър Рам беше висок, носеше тюрбан и излъчваше миризма, която Анна свързваше с професионалистите – неутралната миризма на дезодорант. Той им каза, че течността от хидроцефалията е под контрол благодарение на шунта, който я разнася, но сега в предната лява част на мозъка се е появил малък кръвоизлив. Потупа с кокалчетата на пръстите си по тюрбана си и се усмихна, сякаш за да им покаже, че не бива да се притесняват за това. Мозъците ни, каза той, както всички двигатели, с времето се разхлабват.
Семейството нервно се разсмя в отговор. Мистър Рам докосна носа си отстрани, все едно уговаряше с тях съмнителна сделка, основана на мълчаливото им съучастие. Зад малкия им кръг Анна виждаше майка си, подпряна в изправено положение с няколко възглавници, адамовата ѝ ябълка се издигаше и спускаше в изтощеното ѝ гърло, както си спеше, не спирайки да преглъща, докато те вземаха решенията, които щяха да определят съдбата ѝ. Стресната от нещо, тя се събуди за миг – клепачите ѝ бяха зачервени и възпалени като рани, от които болните ѝ очни ябълки стърчаха неестествено, прекалено големи, кървясали и пожълтели, с мътни ириси – и почти веднага отново се унесе.
На осемдесет и шест, продължи мистър Рам, в кухината между свилия се от възрастта мозък и черепа има достатъчно място, за да се натрупа малък кръвоизлив – такъв, какъвто имаше майка им, – но същевременно да не се усети натиск или болка, нито да остави наистина забележим дългосрочен ефект върху способностите на пациента. Би могло да има леко умствено увреждане, но то вероятно щеше да е краткотрайно и тялото бавно щеше да абсорбира кръвта, както се случваше след силно натъртване. Той тъкмо обясняваше на семейството, че на възрастта на Франси след такъв мозъчен кръвоизлив според него е много по-разумно да не се прибягва до операция, когато го прекъсна дрезгав глас.
О, съвсем добре съм си, провикна се Франси от леглото си, шокирайки всички. Братята и сестрата неловко се обърнаха към болната си майка, която смятаха, че спи и не ги чува. Не съм имала такъв убийствен прилив на кръв в главата си от времето, когато срещнах баща ви, каза тя.
И на всичко отгоре им намигна.
20
Докато те се смееха нервно, Франси се опита да се усмихне. Но кръвоизливът навярно бе засегнал контрола над устата ѝ. Успя да повдигне само едната страна на горната си устна, разкривайки няколко криви жълти зъба, които бяха неестествено дълги там, където венците се бяха отдръпнали, и преобразяваха така лицето ѝ, че то приличаше на кикотещ се череп. Дръзките думи и веселите жестове на майка им бяха в такова противоречие с този ужасяващ вид, че изглеждаха гротескни. На Анна за миг ѝ се стори, че наблюдава как някакъв труп им говори. Но както Франси току-що им бе изяснила, макар и в това окаяно тяло, тя беше жива-живеничка.
Томи пристъпи напред, приведе се към нея, обгърна я с ръце, повдигна лицето ѝ към себе си и я задържа така, а после без никакво чувство на срам или притеснение, прошепна с огромна нежност: Мамо! О, мамо!, полюшвайки тази стара, напоена с лъчи плът, сякаш бе неговото новородено дете.
И макар че за Анна спонтанният жест на Томи бе недостоен, направо обида за личността на Франси, някак си с намигването ѝ и с прегръдката на брат ѝ имаше чувството, че са съучастници в остаряването на майка им и в телесния ѝ упадък – хидроцефалията и ракът, а сега и хеморагията, и всички нейни неволи бяха станали и техни.
Анна изпитваше не съжаление, а граничещо със странен страх отвращение. Тя можеше да се справи със смъртта, можеше да се справи и с живота, но лутането на майка ѝ между двете за нея – жена на стройните планове, на съгласуваните графици и спазването на екселските таблици; човек, накратко казано, на сигурността – бе неочаквана и дразнеща съпротива срещу естествения ход на нещата, доказателство за един непостоянен и егоистичен дух.
Беше объркана, защото в болничното легло не виждаше майка си, а ужасно болно животно, което отказва да спре да бъде човек, и на някакво по-дълбоко ниво това бе неприемливо за нея. Да, това беше. Животно, болно животно. Трябваше да се махне от него, за да не я зарази с болестта си.
Дълбоко, много дълбоко в себе си Анна си мислеше, че навярно щеше да е по-лесно и не толкова трудно, ако лежащата в леглото жена, която се бе оказала майка ѝ, беше мъртва. Или поне – в най-добрия вариант всъщност, – ако се съгласеше да умре, вместо да мрънка и да настоява да остане жива.
И тогава, шокирана от тези свои най-съкровени мисли, Анна се запита дали не ѝ липсва нещо, което другите хора приемат за даденост, някаква задължителна човечност, съчувствие или емпатия. Може би нещо не беше наред с нея. Може би бе сбъркана. Може би затова бракът ѝ се бе провалил, затова синът ѝ бе такъв, какъвто беше. Не знаеше със сигурност. Съзнанието ѝ бе джунгла. Ужасяваше се от самата себе си.
В този момент уморените, кошмарни очи на майката се впиха в тези на дъщеря ѝ и Анна бе завладяна от това лице, което толкова много приличаше на нейното – само че с много по-изпъкващи черти, разпадащо се. Объркана от странните си чувства, тя се разтрепери така силно, че вдигналият поглед Томи пусна Франси, отдръпна се от леглото, хвана китката на сестра си, стисна я и прошепна: Знам! О, да, знам!
Анна бе обзета от огромна вина, защото не беше възможно да обичаш някого и едновременно да искаш смъртта му. Как можеше да си мисли такива отвратителни неща? И именно заради срама си изведнъж осъзна, че отсега нататък трябва да се посвети на задачата да запази майка си жива. Неволно простена.
Знам! Знам! – отново промълви Томи.
Но какво знаеше той? Знаеше ли, че бе пожелала майка им да умре? Знаеше ли, че точно по тази причина сега трябваше да се погрижи тя да остане жива на всяка цена? Дали и брат ѝ не беше лицемер също като нея?
Погледна го и се ядоса на собствените си мисли, ядосваше я и Томи, задето заради него изпитваше такива желания, и то много силно, а не можеше да ги изрече на глас. Не искаше да ги изрече и разбираше, че никога повече не трябва дори да си мисли подобни ужасни неща. Вдигна ръката си и избута брат си назад. Той просто е шибан идиот, каза си Анна. Възможно е. Всичко беше възможно.
21
И изведнъж, сетила се за липсващия си пръст, тя пусна ръката си толкова бързо, колкото я бе вдигнала. Мистър Рам вече говореше как в някои отношения мозъчният кръвоизлив може да има положителни последици. Лекарствата за сърцето на майка им, за кръвното налягане, за запека, за депресията и задържането на течности бяха променени и тя преминаваше от четиринайсет хапчета дневно на девет.
Девет, каза Франси от леглото си. Девет е добре.
Мистър Рам се усмихна. Надяваше се с времето да намалят броя на хапчетата до шест. А шест е магическо число! – каза им той. Твърде много хапчета всеки ден само създават допълнителни усложнения, а усложнения върху усложнения водят до странични ефекти, които се множат безконтролно. Дори цитира проучвания и собствения си опит по темата.
Нали така, Франсис? – попита той, обръщайки се към пациентката. Но възрастната жена, която за миг изглеждаше подмладена и възстановена, само издаде лек свирещ звук с гърлото си в отговор. Беше заспала толкова бързо, че никой не бе забелязал.
Семейството кимаше, семейството мърмореше, семейството се преструваше, че разбира всичко това и всичко останало, макар по-късно в коридора на болницата, когато обсъждаха помежду си, да си признаха, че не са разбрали обясненията напълно или точно, а всъщност – изобщо.
Живо море от сънища наяве (превод Паулина Мичева, корица Живко Петров, 256 стр, цена 12,50 € ) е в книжарниците
"... а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души." – тези думи принадлежат на романа Дървесна история на Ричард Пауърс, но сякаш важат с пълна сила и за последното му творение Голямата игра (в двата откъсa по-долу), където животите (и борбите) на четирима души се преплитат в утопичния остров Макатея (с проект за плаващи градове в открито море), насред Тихия океан, в търсене на изгубената симбиоза между Човека и Природата – вечна тема (и лайтмотив) в творенията на Пауърс. А сега, се запознайте с Тод Кийн, "Номер едно в новото десетилетие", тех-милиардер с AI платформата Playground, който споделя с Пауърс биографични моменти (като детство в Евънстън и учение на компютърни науки), но и страда от рядка болест, която го кара да AI-преразгледа Живота си и най-важните хора (и неща) в него...
СТРАДАМ ОТ ТОВА, което ние, компютърджиите, наричаме латентност. Оттеглям се в миналото, както правеше майка ми през последните си години. Не твърдя, че проклятието непременно се предава по наследство, но понякога се случва. Кой знае, може би и майка ми го е носела. Може би зад фаталната злополука се крие недиагностицирана болест.
Колкото по-замъглени стават последните месеци и години, толкова по-отчетливо се открояват основополагащите събития от детството ми. Затворя ли очи, виждам първата си стая под покрива на замъка в Евънстън. Детайлите изпъкват по-ясно, отколкото би трябвало да позволява паметта: малко бюро, затрупано с пластмасови акули и манти. Рафт с книги за морските дълбини. Кръгъл аквариум, пълен с гупи и хелери. Дрешник, задръстен с маски за гмуркане, шнорхели, изсушени ракообразни, парчета корал и вкаменелости на риби от девона, купени от магазина за сувенири към океанографския комплекс "Шед".
На стената над леглото ми висеше изрезка от "Чикаго Трибюн" от 1 януари 1970 година, сложена в рамка. Заглавието гласеше: "Номер едно в новото десетилетие". Като дете вероятно я бях чел хиляди пъти. Черно-бялата снимка показваше моя милост – новородения Тод Кийн, роден по-малко от секунда след полунощ в болница "Сейнт Франсис" в Евънстън, втренчен във фотоапарата с детско недоумение, опитващ се навярно да фокусира необятната загадка пред себе си. Господин Номер едно: така ме наричаха родителите ми години наред. Като малък усещах тежестта на това име. Бях единствено дете и приемах титлата и съдбовната си роля много сериозно. Превивах плещи под бремето да съм първият човек, който ще достигне Бъдещето.
Но ето че най-сетне успях.
МАЙКА МИ НЕ ИСКАЛА да си съсипва съвършеното тяло, но баща ми копнеел да си има някого, с когото да играе шах по всяко време на денонощието. Нямам представа как са стигнали до консенсус. Може би с камък, ножица, хартия. С убеждаване. С инсцениран съд или студентски дебат. Може би дължа появата си на игра със зарове.
Детството ми премина под знака на непрекъснатата война между тях. Скандалите им се подхранваха еднакво от страст и омраза и всеки вкарваше в битката специалните си суперсили: баща ми – силата на безумието, а майка ми – хитростта на потиснатите. Бях преждевременно зряло дете и на четири години разбрах, че родителите ми се надпреварват кой ще нарани другия повече, без обаче да го унищожи – да причини точно толкова болка, колкото да разпали екстаза, който само омразата може да предизвика. Взаимна автоеротична асфикция на душата, при която и двете страни с готовност раздаваха и охотно получаваха.
Баща ми мислеше бързо, толкова бързо, че светът му се струваше муден и скучен. Работеше в ада на Чикагската борса, в епохата отпреди електронната търговия. Воин на гласовите заявки, той стоеше в сърцето на осмоъгълника, заливан от всички посоки от яростните вълни на капитализма. Гледаше хладнокръвно страховете на другите и ги превръщаше в печалба, а мозъкът му не правеше разлика между стрес и тръпка. Запазваше самообладание, когато колегите му се паникьосваха, печелеше и губеше безумни суми пари с леко извъртане на дланта и щракане на пръсти (придружавани от неистови викове), и понеже толкова дълго бе заливал мозъчната си кора с невротрансмитери, вече не можеше да функционира без постоянна, макар и притъпена заплаха за благосъстоянието си. Майка ми като добра съпруга и домакиня предано му я осигуряваше.
Допълнителни дози адреналин си набавяше с помощта на тунингования мерцедес 450 SL, частния самолет "Чесна Скайхоук", който държеше в хангара на летище "Мидуей" и пилотираше предимно в лошо време, както и на любовницата, която неизменно носеше нерегистриран "Смит енд Уесън" модел 61 в кожената си чантичка "Луи Вюитон".
Майка ми беше скрита романтичка. Когато научи за двойствения живот на баща ми, нае частен детектив, за да издири някогашния си обожател от гимназията "Ню Триър", който по-късно станал бездарен аутфилдер в младежката система на "Къбс", преди да купи дял в представителство на Ей Ем Си в Елк Гроув. С този тип непрестанно се караха и сдобряваха, винаги на публично място, само и само да вбеси баща ми. А той всеки път с готовност се хващаше на въдицата.
Не ме разбирай погрешно. Ако да си богат означава да се примиряваш с безотговорни родители, нямах нищо против. Обожавах да съм богат. Утешителните награди бяха многобройни и впечатляващи. Въпреки това мразех баща си, задето изневеряваше на майка ми, и майка си – задето изневерява на мен. Не бях достатъчно голям, за да умея да се преструвам, че всичко ще бъде наред. Единственото възможно решение беше да ида да живея другаде.
Намерих това друго място под езерото Мичиган. Когато мислите ми запрепускаха и бъдещето се втурнеше към мен с изваден нож, единственото, което ми помагаше, беше да гледам през прозореца на замъка и да си представям, че се разхождам по дъното на езерото.
Под водата всички драми и истерии звучат приглушено. Знаех го от летата, прекарани на плажовете Лий Стрийт и Лайтхаус Бийч. Приятели и врагове изглеждат еднакво размити, укротени, принудени да се борят с течното съпротивление, обагрено в мътни синьо-зелени нюанси. На дъното на езерото няма хора. Не можех да си представя по-добро място за живеене.
В НЯКАКЪВ МОМЕНТ БАЩА МИ СИ УДАРИ ГЪРБА, докато карал ски с любовницата си в Биг Скай. За малко да остане парализиран. Болката го пречупи, наложи се спешна операция. Майка ми ме заведе в Монтана, за да го видя такъв, какъвто никога не го бях виждал – проснат на леглото и едва ли не благ. Гледаха се в очите и се държаха за ръцете, свързани от бедата, която едва бяха избегнали. Но щом сестрата излезе, веднага се хванаха за гушите.
– Каза ми, че отиваш в Ню Йорк на конференция.
– Ама че си глупава! Какво ще прави чикагски брокер на конференция в Ню Йорк?
Тя зашепна, сякаш не можех да я чуя:
– Ти си пълно лайно, още сега подавам молба за развод.
– Късно! – Очите му блестяха от оксикодона. – Адвокатите ми вече подготвят документите.
Майка ми ахна и цялото ѝ тяло се сви. Не можеш да играеш покер срещу борсов посредник, особено когато не му пука дали ще спечели, или загуби. А баща ми искаше единствено да отбележи още една точка.
Протегна здравата си ръка и я прегърна през кръста.
– Обичам те – каза. – Готова си да повярваш на всичко.
НЕ СПИРАХА ДА СЕ ЗАПЛАШВАТ С РАЗВОД. Една юнска вечер, когато бях на пет, господин Номер едно се беше свил на бюрото си в детската стая на третия етаж на кулата, ужасен от виковете, които ехтяха от кухнята два етажа по-долу. Гласът на баща ми звучеше хладно и енергично като на водещ на новинарско предаване.
– Кучка! Нямам търпение да се отърва от теб.
Майка ми изсумтя:
– Да се отървеш? Тъпоглаво копеле. Нали ще ти остане Тоди. Той си е твоя идея.
Последваха още крясъци, после тишина, а след това тихите стенания на животинско задоволство.
Погледнах към езерото и както се бях научил да правя, влязох във водата. Тръгнах по дъното на тази зелена, приглушена загадка и вървях чак до Мичиган, който си представях като къс земя, изтъкана от дюни и плажна трева.
ТОВА БЕШЕ ЛЯТОТО, КОГАТО ИЗМРЯХА ХЕРИНГИТЕ. По всички плажове в града лежаха хиляди, хиляди риби и гниеха. С известно закъснение осъзнах, че когато крачех под водата до друг щат, езерото не беше празно, както изглеждаше отгоре. Кипеше от живот. В първия момент мисълта ме изпълни с ужас, но след известно време този факт ми се стори прекрасен. Следващия път, когато тръгнах по дъното към Мичиган, насреща ми заплува ято риби – идваха да ме разгледат, сякаш бях най-невероятното създание.
ЗАТОВА НЕ ЗАБРАВЯЙ: въпреки стотиците часове видеозаписи, безбройните интервюта, двете биографии (и двете издадени без мое одобрение), стотиците хиляди уеб страници и документи за мен и компанията ми, въпреки милионите имейли, текстови съобщения и телефонни стенограми, въпреки несметните дигитални трохи, оставени от живот, изживян в публичния аквариум, въпреки всичко, което ти внушават данните, пъзелът на живота ми няма смисъл без това едничко парче.
Нещо съвсем простичко, съвсем дребно, което не съм споделял с никого освен с теб. Когато бях малък, можех да дишам под вода.
ЧЕТВЪРТ ОТ ЧОВЕШКОТО НАСЕЛЕНИЕ СТРАДА ОТ БЕЗСЪНИЕ, което ще рече, че близо двайсет души на Макатея са лежали будни в нощта, когато Ина се въртеше в леглото.
Може не чак толкова много – островът е малък. Намира се на четири хиляди мили от най-близкия обитаем континент. Такова уединение навярно носи известно душевно спокойствие. А и не ти трябва машина за бял шум – прибоят се чува почти отвсякъде.
Да предположим, че нещастниците, чакали напразно забравата, са били дузина. Oсемдесет и двама души на остров, по-малък от половин Манхатън – и дванайсет чифта очи, вперени в тъмното.
Ина Ароита се мята и въртя часове наред, бореше се с Мауи Хитреца.
Пуоро и Патрис, двамата неразделни рибари, горди собственици на 7-метрова дървена лодка, си опитваха късмета отвъд западните плитчини.
Уен Лай, собственикът на единствения магазин на Макатея, четеше дебела като тухла научнофантастична книга, понеже нямаше търпение да разбере какво ще се случи, когато извънземните започнат да изпращат халюцинации право в съзнанието на земляните.
Както почти всяка нощ, неколцина ловци на раци с немощни фенерчета рискуваха всичко в търсене на кавеу – кокосови раци – на централното плато. Обхождаха бавно опасните варовикови върхове и ями, прорязали острова по дължина като хирургичен белег. Някои от пътеките бяха по-тесни от джапанките им, всяка грешна стъпка означаваше смърт.
Таматоа, отшелникът от призрачното градче Тахива в южната част на острова, се съпротивляваше на съня. Девизът му беше изписан с червена растителна боя на стената на колибата: БУДЕН ИЛИ МЪРТЪВ! Никога не спеше, или поне не осъзнаваше, че спи. Със сигурност не спеше нощем, защото знаеше, че нощта превъзхожда деня и е далеч по-интересна. През нощта всяко дихание на морето предизвиква експлозия от сини искри.
Кметът и тавана на Макатея, Дидие Тюри, лежеше буден, притиснат от тревоги. Льо Мер току-що беше научил някои подробности за бъдещето на острова, за които останалите осемдесет и един жители още бяха в неведение. Тежка беше царската корона – краката му подритваха неспокойно и цялото легло се тресеше.
Съпругата му Роти се беше преместила в кревата на терасата, за да избяга от конвулсиите му. Сега Дидие се ширеше върху дюшека, превърнал го в своеобразно футболно игрище – можеше да подава задни пасове и да прилага отбранителни тактики колкото си иска. Отвън, на терасата, Роти спеше дълбоко. Винаги спеше по-добре, когато беше далеч от неспокойния съпруг.
Преди няколко десетилетия на острова живееха три хиляди души, но само за едно поколение бройката бе паднала на осемдесет и двама. Все едно за една нощ населението на света да се върне на нивото от времето, когато европейците са откривали юздата, а арабите са се учели да правят хартия като китайците. Осемдесет и двама души, които бяха останали въпреки всичко, а дванайсет от тях не спяха.
ЛЕГНАЛ ДО ИНА в обвитото в мрежа против комари легло, Рафи Янг потъна в четвъртия си най-чест кошмар. Отново му предстоеше да тръгне в първи клас, както хиляди пъти в живота му. Баща му, чикагски пожарникар, искаше синът му да иде пеш на училище. Майка му смяташе, че автобусът е по-безопасен.
Рафи стоеше на върха на стълбите, когато баща му замахна към майка му.
– За бога, жено. Това да не ти е Кей Таун. Синът ми трябва да се научи да се придвижва сам през собствения си квартал.
Сондра Янг купи на Рафи яркооранжево яке и шапка, за да го вижда през прозореца на ниската редова къща, предоставена им от Чикагската жилищна администрация на ъгъла на Петнайсета улица и Ашланд, докато изминава четирите пресечки до начално училище "Джоузеф Медил". Яркооранжево: така нямаше да го изгуби от поглед. Същото важеше и за всички хулигани в училището.
Естествено, искаше единствено да го предпази. Но всеки път, щом Рафи стигнеше до училището – дори на зряла възраст сънуваше този кошмар по няколко пъти в годината, – хлапетата от "Медил" се впускаха да му се подиграват, заливаха го със злоба и презрение, докато не избухнеше в сълзи, което завинаги съсипваше репутацията му.
В кошмара Рафи неизменно хвърляше якето и шапката в кофата зад училището, точно както беше сторил преди десетилетия в реалния живот веднага след часовете. После нарязваше предмишниците си на пет места със счупената бутилка от бърбън и се прибираше вкъщи да каже на майка си, че някакви деца са го пребили и са му задигнали якето.
Сънят рядко се отклоняваше от случилото се в онзи ден. Рафи и сестра му седяха в детската стая на горния етаж и слушаха крясъците, които се процеждаха през дъските на пода. Майка му и баща му се обвиняваха взаимно за бедствието, а сестричката му го умоляваше: "Накарай ги да престанат, Рара. Накарай ги да спрат".
Но той отдавна се беше отказал да се опитва. от десетилетия насам сънят се беше превърнал в безмълвно примирение със ситуация, която никога нямаше да се промени. В кошмара, както и в реалния живот, баща му удряше майка му с пестник за нейно добро. Сънят винаги завършваше по един и същи начин: звукът от удара събуждаше уплашения първокласник и го изстрелваше обратно в ролята му на баща.
Но ДА СЕ ВЪРНЕМ В СЪНЯ – и отвъд него: На следващата сутрин, когато бащата на Рафи замина на поредното 24-часово дежурство в Пожарна служба 44, екип 36, Ийст Гарфийлд Парк, Сондра Янг качи Рафи и малката Сонди в колата и ги откара при приятелка на улица "Саут Морган", където щяха да останат, докато уреди развода. Там Рафи Янг отново и отново щеше да чува как е съсипал семейството си и унищожил бъдещето им. Урокът беше простичък и му се втълпяваше цял живот: всичко, което щеше да сполети семейство Янг – половин век споделена болка и страдание, – бе започнало с една малка лъжа.
През тези петдесет години кошмарът го спохождаше все по-рядко. Макар и с докторска степен по образователна психология, Рафи работеше в единствената класна стая на училището на Макатея, където с неуверения си френски помагаше за обучението на деветимата ученици на острова. Квалификацията му далеч надминаваше изискванията на поста, но Рафи беше щастлив – както повечето хора във Френска Полинезия.
Най-голямата драма на собствения му син беше, че баща му не му позволяваше да ходи нощем на лов за раци из скалите край старите фосфатни мини. А това определено беше едно стъпало по-нагоре по скàлата на душевните травми. Въпреки всичко, на което го беше научил животът, Рафи Янг понякога вярваше, че островите действително могат да лекуват.
Но в онази нощ кошмарът на Ина отключи неговия. Докато жена му лежеше вкопчена в гърба му, Рафи отново засънува първия учебен ден, винаги един и същ. Оранжевата шапка и оранжевото яке. Самоорганизираната жестокост на първокласниците. Нарязаните му ръце. Глупавата лъжа. Умоляващия глас на сестричката му. Гневната самозащита на баща му, изразена с юмрук. Останките от разбитото му семейство, стоварени в краката му.
Този път част от спящия му мозък се позасмя тихичко на мелодраматизма на тая история.
Голямата игра (превод Елка Виденова, корица Неда Ангелова, 390 стр, цена 14 €) е в книжарниците
"Това е малка бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина" – в едната половина "няма достатъчно основания да живееш", а в другата "няма и достатъчно основания да умреш" – да, ако събереш тези два цитата от романа Серотонин на Мишел Уелбек, може и да получиш метафоричния образ на проклятието на съвременния човек, такъв какъвто сатирично го обрисува и Уелбек (откъсът от новото издание на Серотонин е по-долу, а театралната му адаптация е тук)... Да, отново Уелбек споделя със своя главен герой, Флоран-Клод Лабруст, общи биографични моменти; отново има дисекция на "усещането за всеобща празнота" на съвременния човек и измерване на нивата му на серотонин (а.к.а "хормонът на щастието") до достигане на един свят, уморен от Живеене, където "никой вече няма да бъде щастлив в Европа"...
Това е малка бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина.
Сутрин към пет часа, понякога шест, се събуждам, тогава потребността е най-силна, това е най-мъчителният момент от деня ми. Първата ми работа е да включа електрическата кафеварка; вечерта съм заредил резервоара с вода и филтъра със смляно кафе (обикновено "Малонго", така и останах много взискателен по отношение на кафето). Не паля цигара, преди да отпия първата глътка; това е ограничение, което сам си налагам, мой ежедневен успех, превърнал се за мен в основен източник на гордост (и все пак трябва да призная, че електрическите кафеварки са доста бързи). Облекчението, което ми носи първото дръпване, е мигновено, смайващо със силата си. Никотинът е идеалната дрога, обикновена и твърда дрога, която не ви носи никаква радост и се определя изцяло според усещането за липса и задоволяването на тази липса.
Няколко минути по-късно, след две-три цигари, вземам едно хапче капторикс с четвърт чаша минерална вода – обикновено волвик.
Аз съм на четиресет и шест години, казвам се Флоран-Клод Лабруст и мразя кръщелното си име; доколкото знам, го дължа на двама от членовете на семейството ми, които баща ми и майка ми, всеки от своя страна, са искали да уважат; още по-жалко е, че иначе нямам в какво да упрекна родителите си, те бяха във всяко едно отношение отлични родители, постараха се максимално да ме въоръжат със средствата, необходими за битките в живота, и ако в крайна сметка се провалих, ако животът ми завършва в тъга и страдание, не мога да обвинявам тях за това, а по-скоро едно нежелателно стечение на обстоятелствата, към което ще имам повод да се върна – то е всъщност темата на тази книга; нямам абсолютно в какво да упрекна родителите си, с изключение на този минимален, неприятен, но минимален епизод с името ми, не само намирам комбинацията Флоран-Клод за абсурдна, но и самите ѝ съставни части не ми харесват; с една дума, считам кръщелното си име за пълен провал. Флоран е прекалено нежно, прекалено близко до женското Флоранс, то е дори в известен смисъл двуполово. Не подхожда никак на енергичните черти на лицето ми, под определен ъгъл дори сурово, което често е смятано (във всеки случай поне от някои жени) за мъжествено, но никога, ама наистина никога за лице на педал от картина на Ботичели. Що се отнася до Клод, по-добре да не говорим, напомня ми тутакси за Клодетите и пред очите ми мигновено изниква, щом само чуя да се произнася името Клод, купон на дърти гейове, на който прожектират нонстоп някакво винтидж видео с Клод Франсоа.
Да смениш кръщелното си име не е трудно, нямам предвид от административна гледна точка, почти нищо не е възможно от административна гледна точка, администрацията има за цел да намали максимално възможностите ни за живот, ако не успее просто да ги унищожи, от гледна точка на администрацията добре администрираният е мъртвият; по-скоро имам предвид от гледна точка на употребата му: достатъчно е да се представиш с ново име и след няколко месеца, а дори и след няколко седмици, всички свикват, на хората дори не им минава през ума, че си могъл в миналото да се наричаш другояче. Подобна операция в моя случай би била още по-проста, тъй като второто ми име, Пиер, отговаряше идеално на образа на твърдост и мъжественост, който исках да внуша на света. Но не направих нищо, продължих да позволявам да ме наричат с отвратителното Флоран-Клод, единственото, което постигнах с някои жени (а именно с Камий и Кейт, но ще се върна към това, ще се върна), е да се ограничат с Флоран, с обществото като цяло обаче не постигнах, общо взето, нищо в това отношение и се оставих, както и в почти всичко останало, да бъда люшкан от обстоятелствата, доказах своята неспособност да взема живота си в ръце, мъжествеността, която се излъчваше от прямото ми лице с искрени контури, с изсечени черти, се оказа в крайна сметка измама, чиста фалшификация – за която, вярно, не носех отговорност. Бог ме бе създал така, но аз не бях, наистина не бях, никога не съм бил нищо повече от една несъстоятелна мижитурка; станал вече на четиресет и шест години, аз не успях нито веднъж да взема под контрол собствения си живот; с една дума, беше твърде вероятно втората част на съществуването ми да представлява, по подобие на първата, безволев и болезнен срив.
Първите известни антидепресанти (сероплекс, прозак) увеличават нивото на серотонин в кръвта, инхибирайки обратния захват на серотонина чрез невроните 5HTj. Откритието в началото на 2017 година на каптон DL отваря път за нова генерация антидепресанти, чийто механизъм на въздействие е в крайна сметка по-прост, тъй като благоприятства освобождаването чрез екзоцитоза на серотонина, произведен в стомашночревната лигавица. В края на годината каптон DL беше пуснат на пазара под названието капторикс. Още от самото начало той се оказа учудващо ефикасен, позволявайки на пациентите да се върнат с нова лекота към основните ритуали на нормалния живот в едно еволюирало общество (тоалет, социален живот, сведен до добросъседство, елементарни административни дейности), без да предизвиква в нито един момент, за разлика от антидепресантите от предишната генерация, склонност към самоубийство или самонараняване.
Най-честите нежелателни странични ефекти на капторикса бяха гадене, изчезване на либидото, импотентност.
Гадене не бях изпитвал никога.
Серотонин (превод Александра Велева, корица Иво Рафаилов, 300 стр, цена с 35% отстъпка 17,16 лева / 8,77 €) е в книжарниците
Да, 2026-а ще маркира 100-годишнина от издаването на дебютния роман Слънце изгрява на Ърнест Хемингуей... 100 години, през които Светът премина през десетки войни и кризи, белязали съвремието ни днес, така както Първата световна оставя белези в живота на героите (и техните реални прототипи) от Слънце изгрява... 100 години, в които доста често реалността се усеща като абсурдна фикция и обратното, така както повечето писатели от "Изгубеното поколение" използват емблематично реалната биография като трамплин, за да я надскачат фикционално и така получения портрет на Човека и Обществото да се съхрани за 100 години напред... 100 години, през които (не)моралните скрупули на Човека не са мръднали и на сантиметър, като разстоянието между бичи рог и тялото на тореадор, в кървавата фиеста, наречена Живот... или както се казва: "Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява."...
Всички вие сте изгубено поколение. ГЪРТРУД СТАЙН (в разговор)
Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива къмсевер, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня; те отново се връщат къмонова място, отдето реки текат, за да текат пак.
КНИГА НА ЕКЛИСИАСТА
КНИГА ПЪРВА
Глава 1
Навремето Робърт Коен бил шампион по бокс в средна категория на Принстънския университет. Не казвам, че това звание ми прави особено впечатление, но за Коен то значело много. Боксът не го привличал, бил му дори противен, но той го изучавал усърдно и без да се щади, за да преодолее стеснението и чувството си за малоценност, резултат на отношението към евреите в Принстън. Мисълта, че можел да повали всеки, който го гледа отвисоко, му вдъхвала увереност, макар че бил тихо, хрисимо момче и никога не се биел извън спортния салон. Той бил най-добрият ученик на Спайдър Кели. Спайдър Кели обучавал всичките си млади джентълмени в стила на боксьорите от категория "перо", независимо дали тежат четиресет и пет или деветдесет и пет килограма. Но изглежда, че това прилегнало на Коен. Той бил забележително бърз. Бил толкова добър, че Спайдър не закъснял да го изправи срещу по-силни от него противници и носът му останал сплеснат завинаги. Това накарало Коен да намрази бокса още повече, но му дало особено удовлетворение, а и формата на носа му безспорно спечелила. Последната година в Принстън чел прекомерно и се наложило да сложи очила. Така и не можах да срещна някого от съкурсниците му, който да го помни. Не си спомняха дори, че е бил шампион по бокс в средна категория.
Отнасям се с недоверие към всички искрени и простосърдечни хора, особено когато разправят правдоподобни неща, и дълго време подозирах, че Робърт Коен никога не е бил шампион по бокс, че може би просто кон го е ритнал в лицето, че майка му се е изплашила от нещо или пък като дете се е блъснал някъде, но накрая намерих човек, който провери историята при самия Спайдър Кели. Кели не само че помнеше Коен, но често се питал какво ли е станало с него.
По бащина линия Коен беше от едно от най-богатите нюйоркски семейства, а по майчина – от едно от най-старите. Във военното училище, където бил преди Принстън, играел крило в отбора по ръгби и никой не проявявал към него расови предразсъдъци. Едва когато постъпил в Принстън, го накарали да се почувства евреин – различен от другите. Той бил възпитано и стеснително момче, но това го озлобило. Намерил отдушник в бокса. Излязъл от Принстън с потиснато самочувствие и сплеснат нос и първото момиче, което се показало мило към него, успяло да го направи свой съпруг. Бил женен пет години, родили му се три деца, пропилял по-голямата част от парите, завещани от баща му – петдесет хиляди долара, защото основната част от имуществото била приписана на майка му, – трудното съжителство с богатата съпруга оставило върху него своя отпечатък, превърнало го в не особено приятна личност и тъкмо когато решил да напусне жена си, тя избягала с един художник миниатюрист. След като месеци наред мислел да напусне жена си, но не го сторил, смятайки, че ще е твърде жестоко да я лиши от своята закрила, нейната постъпка дошла като отрезвяващ студен душ.
Разводът бил уреден и Робърт Коен заминал за Тихоокеанското крайбрежие. В Калифорния попаднал в литературни среди и тъй като все още имал нещичко от петдесетте хиляди долара, скоро започнал да финансира някакво литературно списание. Първият брой излязъл в Кармъл, щат Калифорния, а последният – в Провинстаун, щат Масачусетс. Междувременно Коен – смятан в началото за обикновен благотворител, чието име фигурира на първа страница просто като член на редакционния съвет – станал единственият редактор. Списанието излизало с негови пари и той открил, че му харесва да е редактор. Съжалявал, когато поради големите разходи се видял принуден да се откаже от издаването му.
Впрочем по това време имал нови грижи. Попаднал под влиянието на някаква дама, която се надявала да направи кариера с помощта на списанието. Тя обичала да се налага, а Коен е човек, който все ще попадне под нечие влияние. Освен това бил уверен, че я обича. Когато дамата видяла, че списанието няма да се прочуе, тя охладняла към Коен и решила, че няма да е лошо да изкопчи от него каквото може и докато все още има какво, затова го накарала да заминат за Европа, където той да започне да пише. Те дойдоха в Европа, където дамата учила навремето, и останаха три години. През тези три години – първата прекарана в пътешествия, а другите две в Париж – Робърт Коен имаше двама приятели: Брадокс и мен. Брадокс беше литературният му приятел. А аз – приятел за тенис.
Към края на втората година дамата, която го бе обявила за свое притежание – казваше се Франсис, – откри, че красотата ѝ залязва, и нейното равнодушие на самоуверена собственица и използвачка отстъпи място на твърдото решение, че той трябва да се ожени за нея. По това време майката на Робърт му определи месечна издръжка от около триста долара. Не вярвам през първите две и половина години Коен да е погледнал друга жена. Беше почти щастлив, като изключим това, че подобно на мнозина американци, които живеят в Европа, предпочиташе да е в Америка. Освен това прописа. Издаде роман – не толкова лош, колкото го обявиха по-късно критиците, макар и доста слабичък. Коен четеше много, играеше бридж и тенис и се боксираше в една от парижките спортни зали.
Една вечер, когато бяхме тримата заедно, за първи път разбрах как гледа на него приятелката му. Вечеряхме в ресторант "Авеню", после отидохме в кафене "Версай" да пием кафе. След кафето пихме по няколко коняка и аз казах, че трябва да си вървя. Коен беше предложил да отидем някъде двамата в събота и неделя. Искаше му се да се махнем от града и да направим един хубав преход. Предложих да вземем влака до Страсбург, а оттам да идем пеша до Сент Одил или до някое друго място в Елзас.
– В Страсбург имам една позната, тя може да ни разведе из града – казах аз.
Някой ме ритна под масата. Помислих си, че е случайно, и продължих:
– Там е от две години и знае всичко, което заслужава да се види в този град. Много мило момиче.
Отново ме ритнаха под масата. Вдигнах очи и видях как брадичката на Франсис, приятелката на Робърт, се издава напред, а лицето ѝ се вкаменява.
– Глупости, защо пък трябва да ходим в Страсбург? – казах аз. – Можем да отидем в Брюж или към Ардените.
Видях, че на Коен му олекна. Повече никой не ме ритна. Пожелах им лека нощ и си тръгнах. Коен каза, че искал да си купи вестник и ще дойде с мен до ъгъла.
– За бога – възкликна той, – защо трябваше да споменаваш тази твоя позната в Страсбург? Не видя ли Франсис?
– Не. И откъде-накъде ще я гледам? Какво ѝ влиза на Франсис в работата дали познавам някаква американка в Страсбург?
– Все едно. Която и да е жена. Няма да ме пусне, и това е.
– Не ставай глупав.
– Не познаваш Франсис. Само да чуе за друга жена, и... Не видя ли каква физиономия направи?
– Е, добре – казах аз, – да отидем в Санлис.
– Не се сърди.
– Не се сърдя. В Санлис е хубаво – можем да отседнем в "Големият елен", ще се разходим из гората и ще се върнем обратно.
– Добре. Идеята не е лоша.
– Тогава до утре – ще се видим на корта.
– Лека нощ, Джейк – сбогува се той и тръгна обратно към кафенето.
– Забрави да си купиш вестник – напомних му аз.
– Вярно.
Той ме придружи до будката на ъгъла, после се извърна с вестника в ръка:
– Кажи, Джейк, нали не се сърдиш?
– Не, защо трябва да се сърдя?
– Ще се видим на тениса – каза той и се запъти към кафенето с вестника.
Беше ми почти симпатичен, а тя явно му правеше живота невъзможен.
Слънце изгрява (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 240 стр, цена 24,44 лева / 12,50 €) е в книжарниците
