My Mir

"И това е било едно от мрачните места по земята" – да, неслучайно това са първите думи на моряка, "който още "следваше морето", Марлоу, главен герой на класиката Сърцето на мрака (в откъса по-долу) от Джоузеф Конрад... Неслучайно, дори 126 години след написването на тази история, Светът продължава да тупти със Сърцето на мрака, разделян от Хората на Цивилизован и Нецивилизован; свят, все още обладан от колониализъм, империализъм, расизъм, алчност и дехуманизация; свят, в който като ехо се носи репликата на търговеца на слонова кост Курц (другият единствено назован по име герой и антагонист в Сърцето на мрака): "Ужасът! Ужасът!"... Цивилизация на Алчността, в която "Сънят се забравя, затова се повтаря" и неслучайно тази история из мрачните лабиринти на човешкото съзнание в сърцето на Африка от по-миналия век може да се проектира върху всичко случило се, случващо се и предстоящо да се случи на този Свят – затова едни, като Франсис Форд Копола, ще я претворят в Апокалипсис сега из джунглите на Виетнам, а други ще я припознаят днес като пътуване по Реката на новинарските хроники... Затова е хубаво да си припомняме тази история (новият пълноценен превод тук е идеален за целта), както и да не забравяме първите думи на Марлоу, нали...

Платноходката "Нели" се залюля на котвата, без платната ù дори да трепнат, и застана в покой. Настъпил бе прилив, вятърът почти бе стихнал и тъй като плаваше надолу по реката, оставаше ù само да обърне нос срещу вятъра и да чака настъпването на отлива.

Устието на Темза се простираше пред нас като началото на безкраен морски път. Недалеч от брега морето и небето бяха споени в едно и в сияйното пространство обветрените платна на лодките, носещи се с прилива нагоре по течението, сякаш бяха застинали в червени островърхи купчини конопен плат, сред които проблясваха лакираните им гафели. Лека мъгла бе покрила ниските брегове, спускащи се към морето като чезнещи равнини. Въздухът над Грейвзенд беше тъмен, а още по-нататък като че ли се сгъстяваше в печален мрак, надвиснал неподвижно над най-големия и най-велик град на земята.

Наш капитан и домакин беше директорът на компанията. Четиримата го гледахме с обич, застанал на носа с гръб към нас и вперил поглед в морската шир. По цялата река нямаше нищо друго, което така да олицетворява мореплаването. Приличаше на лоцман, който за моряка е въплъщение на надеждността. Трудно беше да повярва човек, че работата му го водеше не натам, към сияйното устие, а назад, в надвисналия мрак.

Както вече бях споменал някъде, морето ни свързваше. Освен че крепеше сърцата ни по време на дългите раздели, то ни вдъхваше търпение към дългите истории и дори към убежденията на всекиго от нас. Адвокатът, прекрасен човек, поради многото си години и многото си добродетели разполагаше с единствената възглавница на палубата и лежеше на единствената постелка. Счетоводителят вече беше извадил кутия с домино и строеше фигури от кокалените плочки. Марлоу седеше с кръстосани крака по-назад вдясно, облегнат на бизан-мачтата. Имаше хлътнали бузи, жълтеникава кожа, изправен гръб, аскетичен вид и с отпуснатите си ръце с обърнати навън длани приличаше на някакъв идол. След като се увери, че котвата е добре закрепена, директорът дойде на кърмата и седна при нас. Лениво разменихме по няколко думи. След това на борда на яхтата се възцари тишина. По някаква причина играта на домино така и не започна. Бяхме се вглъбили в мислите си и нямахме желание за друго, освен спокойно да съзерцаваме. Денят безоблачно гаснеше във ведрина, застинала в ярко великолепие. Водата проблясваше кротко, небето, без нито едно петънце, бе благодатна шир от чиста светлина, самата мъгла над блатата на Есекс приличаше на сияйна и ефирна тъкан, провесена от гористите хълмове навътре в сушата и обвиваща ниските брегове в прозирни гънки. Ала мракът на запад, надвиснал над горното течение на реката, се сгъстяваше с всяка изминала минута, сякаш разгневен от приближаването на слънцето.

Ето че най-сетне извивката на неговия неуловим ход го спусна ниско и слънцето от пламтящо бяло стана мътночервено, без лъчи и без топлина, сякаш внезапно щеше да угасне, смъртоносно поразено от допира на този мрак, надвиснал над хорската тълпа.

Веднага настъпи промяна във водата и ведрината вече не беше толкова ярка, а по-дълбока. Широко разстлана, старата река течеше гладко в догарящия ден, след столетия вярна служба на хората, населяващи бреговете ù, простряла се с тихото достолепие на воден път към най-отдалечените краища на Земята. Гледахме този достопочтен поток не в яркия отблясък на някой кратък ден, който идва и отминава завинаги, а във величествената светлина на неугасващи спомени. И наистина, много е лесно за човек, "следвал морето", както се казва, с благоговение и обич, да възкреси величавия дух на миналото по долното течение на Темза. Приливите и отливите се редуват в непрестанната си служба, препълнени със спомени за хора и кораби, които носели към покоя на дома или към битките в морето. Реката е познавала и служила на всички онези, с които нацията се гордее, от сър Франсис Дрейк до сър Джон Франклин, до един рицари, с титли и без титли – великите странстващи рицари на морето. Носела е всички кораби, чиито имена блестят като скъпоценни камъни в нощта на времето, от "Златната кошута", завърнала се, пълна със съкровища в заоблените си хълбоци, след което била посетена от Нейно кралско Величество, за да стане част от гигантската легенда, до "Ереб" и "Ужас", които се отправили на други завоевания и така и не се завърнали.

Познавала е и корабите, и хората. Отплавали са от Детфорд, от Гринич, от Ирит – авантюристите и заселниците, кралските кораби и корабите на хората от борсата; капитани, адмирали, тъмните контрабандисти на източни стоки и официалните търговци от флота на Източноиндийската компания. Златотърсачи или преследвачи на слава, всички те бяха минали по този поток, носейки меч, а често и факел, пратеници на могъществото на страната, носители на искра от свещения огън. Какво ли величие не бе плавало с отлива на тази река към тайнствата на непознатата земя!... Мечти на хора, семена на общности, кълнове на империи.

Слънцето залезе, мракът се спусна над реката и по брега започнаха да се появяват светлини. Фарът "Чапман", трикрако съоръжение, издигнато в тинестата плитчина, блестеше ярко. По водата се плъзгаха фенерите на корабите – непрекъснато движение на приближаващи се и отдалечаващи се светлини. А още пò на запад по горното течение силуетът на исполинския град все така зловещо се очертаваше на фона на небето – заплашителна сянка под слънцето, злокобен отблясък под звездите.

– И това е било едно от мрачните места по земята – каза внезапно Марлоу.

Той беше единственият сред нас, който още "следваше морето". Най-лошото, което можеше да се каже за него, бе, че не е типичен представител на своето съсловие. Беше моряк, но и скитник, докато повечето моряци водят уседнал живот, така да се каже. Имат съзнанието на домошари и домът им е винаги с тях – корабът; както и тяхната страна – морето. Всеки кораб прилича на всички останали, а и морето винаги е едно и също. В неизменността на заобикалящия ги свят чуждите брегове, чуждите лица, променящата се необятност на живота се плъзгат покрай тях, обгърнати не от тайнственост, а от леко презрително невежество, тъй като за моряка тайнствено е само морето, господарката на неговия живот, непроницаемо като съдбата. За останалото, някоя случайна разходка или случайна разпивка на брега, след като е свършил работата си, са достатъчни, за да му разкрият тайните на целия континент, и той обикновено решава, че не си е струвало да ги научава. Моряшките истории се отличават с непосредствена простота, целият смисъл на която се побира в разчупена орехова черупка. Марлоу обаче не беше типичен моряк (ако изключим склонността му да разказва истории) и за него смисълът на една случка не се съдържаше вътре като ядка, а обвиваше отвън разказа, извадил я на бял свят, както блясъкът очертава мъглата, подобно на онези неясни сияния, които понякога се виждат на призрачната лунна светлина.

Думите му не ни изненадаха. Те бяха напълно обичайни за Марлоу. Посрещнати бяха с мълчание. Никой не си направи труда дори да изсумти и не след дълго той много бавно каза:

– Мислех си за много далечните времена, когато римляните дошли тук за пръв път, преди деветстотин години... онзи ден... Светлина струи от тази река от времето на рицарите, казвате? Да, но тя е като огнени езици, лумнали в равнината, като блясък на светкавица в облаците. Живеем в този проблясък и дано той продължава, докато земята ни се върти! Но вчера тук е било мрак. Представете си как се е чувствал командирът на някоя великолепна... как ги казваха?... трирема в Средиземно море, комуто изведнъж са заповядали да тръгне на север, да прекоси бързо земите на галите по суша и да поеме командването на един от онези кораби, от които легионерите – ама и те трябва да са били доста сръчни! – са строели стотици за един-два месеца, ако може да се вярва на книгите. Представете си го там, на края на света, морето – като олово, небето – с цвят на пушек, с някакъв кораб, усукващ се като акордеон... тръгнал нагоре по тази река, натоварен с припаси, със заповеди или с нещо друго. Пясъчни плитчини, блата, гори, диваци... почти нищо за ядене, което да приляга на цивилизован човек, а за пиене – само вода от Темза. Няма фалернско вино, няма слизане на брега. Тук-там някой военен лагер, изгубен в пустошта като игла в купа сено... студ, мъгла, бури, болести, изгнание и смърт... смърт, която дебне във въздуха, във водата, в гората. Сигурно са измирали като мухи тук. О, да, той се е справил. Справил се е даже много добре, няма две мнения, при това – без да се замисля особено, освен може би впоследствие, когато се е хвалел през какви перипетии е минал. Имали са достатъчно мъжество да се изправят пред мрака.

Сърцето на мрака (превод Герасим Й. Славов, корица Виктория Видевска, 200 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Да, ако има творение на Вирджиния Улф, което да "освети" нейната Вселена из основи, то това е Към фара (откъс от бисерната класика ви очаква по-долу) – да, този живописен портрет на семейство Рамзи и осемте им деца не само щрихира прецизно образите на собственото семейство на Вирджиния (от натюрела на родителите ù и осемте деца до летата, прекарвани в Корнуол и край фара в залива на Сейнт Айвис), не само в светлосенките на второстепенния герой тук Чарлс Тансли може да откриеш сблъсъка на Улф с обществените нагласи и нейния фемина бунт и манифест, но и в символното (концептуално-на-финала) завършване на портрета на мисис Рамзи, рисуван в началото на романа от Лили Брискоу (неслучайно корицата на първото издание на романа е с картина от Ванеса Бел, сестрата на Вирджиния, нали), може да разпознаеш времевите знаци и светлинните кодове на Голямата картина, така както се разкрива Пъзела на Живота... така както Вирджиния Улф я "вижда" страница след страница след страница...

– Да, разбира се, ако утре времето е хубаво – каза мисис Рамзи. – Но ще трябва да станеш още с първите птички.

Синът ù много се зарадва на тези думи, сякаш вече бе решено, че експедицията ще се състои, и по всичко личеше, че чудото, което бе очаквал с нетърпение сякаш години наред, щеше да се сбъдне след мрака на нощта и още един ден плаване. И тъй като принадлежеше дори на своите шест години към онези възвишени хора, които не могат да отделят едно чувство от друго, а оставят бъдещето с неговите предстоящи радости и тъги да заоблачи непосредственото им настояще, и тъй като за такива като него дори и в най-ранно детство всеки оборот на колелото на емоциите има способността да запечата и прикове на място момента заедно с неговата сянка или сияние, Джеймс Рамзи, седнал на пода да изрязва снимки от илюстрования каталог на магазините "Армия и флота", докато майка му говореше, дари картинката на един хладилник с поглед, излъчващ райско блаженство. Мигът трептеше с ореол от радост. Дървената ръчна количка, косачката за трева, шепотът на тополите, листата, побеляващи преди дъжда, кресливите врани, съскането на метлите, прошумоляването на роклите – всичко това се открояваше така пъстро и отчетливо в ума му, че той вече си имаше свой личен шифър, свой таен език, макар и да приличаше на самата гола и безкомпромисна строгост с високото си чело и пронизващи сини очи, безукорно честни и чисти, които леко се навъсваха при всяка проява на човешка слабост, така че майка му, която го наблюдаваше как сръчно направлява ножицата около хладилника, си го представи целия в червено и хермелин като съдия или пък като неумолим депутат да ръководи важно и отговорно дело по време на криза в обществения Живот.

– Само че – обади се баща му, който спря пред прозореца на гостната – то няма да е хубаво.

Ако наблизо се намираше секира, ръжен или някакво друго оръжие, с което да промуши баща си в гърдите и да го убие на място, Джеймс със сигурност щеше да го сграбчи. Толкова крайни бяха чувствата, които мистър Рамзи предизвикваше у своите деца с едното си присъствие, застанал, както в момента, източен като нож, тънък като острието му, със саркастична усмивка не само от удоволствие, задето бе обезсърчил сина си и се бе присмял на жена си, която беше десет хиляди пъти по-добра от него във всяко едно отношение (помисли си Джеймс), но и с някаква потайна самонадеяност, че преценката му ще излезе вярна.

Каквото кажеше, това ставаше. Винаги. Той просто не можеше да изрича неистини, никога не подправяше фактите, никога не смекчаваше неприятната действителност заради удоволствието или удобството на което и да е смъртно същество, още по-малко на децата, които, след като се бяха пръкнали от собственото му семе, трябваше отрано да знаят, че животът е суров, фактите – неумолими, и че пътуването към онази измислена страна, където угасват и най-съкровените ни надежди, пък и маякът не висок и як е, а едва мъждука в мрака (на това място мистър Рамзи ще изпъне снага и ще присвие малките си сини очи, вперени в хоризонта), пътуването е такова, че изисква от нас преди всичко смелост, правдивост и издръжливост.

– Но може и да е хубаво, нищо чудно да бъде хубаво – обади се мисис Рамзи и раздразнено усука червеникавокафявия чорап, който плетеше.

Ако успееше да го свърши тази вечер и ако все пак се случеше да отидат до фара, щеше да го даде за малкото момче на пазача, тъй като имаше опасност да пипне ставна туберкулоза, а освен това и цял куп стари списания, малко тютюн, всъщност всичко, което лежеше разхвърляно наоколо, неща, от които и без това нямаха нужда и само задръстваха стаята, за да могат да се позабавляват онези клетници, които и без това умираха от скука, защото какво да правят по цял ден, освен да лъскат стъкленицата на фара, да подрязват фитила и да чоплят малкото парче земя, дето им служеше за градинка.

Ами да, какво ли е да те затворят, понякога за цял месец, а понякога при бурно време и за повече, върху скала с размерите на тенис корт, запита се тя, и да не получаваш нито писма, нито вестници, никого да не виждаш; а ако си женен, да не виждаш жена си, нито да знаеш какво става с децата ти – дали не са болни, дали някое не е паднало да си счупи я крак, я ръка; да гледаш едни и същи мрачни талази, които се разбиват седмица след седмица, и после да те връхлети страховита буря, и прозорците да се покрият с морски пръски, и птиците да се блъскат в стъкленицата на фара и всичко наоколо да се люлее, и да не можеш носа си да покажеш навън от страх да не те отнесе морето? "Как би ви харесало всичко това? – попита тя, обръщайки се по-специално към дъщерите си. – Затова – додаде тя някак особено – човек винаги трябва да им носи по нещичко за разтуха."

– Духа от запад – рече атеистът Тансли и разпери кокалестите си пръсти във въздуха, за да усети вятъра.

Именно той правеше компания на мистър Рамзи по време на вечерната му разходка напред-назад, напред-назад по терасата. А това означаваше, че вятърът духа от възможно най-неблагоприятната посока за отиване до фара. Да, той наистина обичаше да казва неприятни неща, повтори си мисис Рамзи. Колко отвратително постъпва, като продължава да го натяква, за да може Джеймс да се разстрои още повече, ала тя нямаше да позволи да му се присмиват. "Атеистът", така го наричаха, "малкият атеист". Роуз му се подиграваше, Пру му се подиграваше, Андрю, Джаспър и Роджър му се подиграваха, дори престарелият Баджър, без ни един зъб в устата, го бе ухапал, задето (според Нанси) беше сто и десетият млад мъж, домъкнал се чак до Хебридите, а колко по-хубаво би било да си бяха останали сами.

– Глупости – обади се мисис Рамзи със строг глас.

Освен че имаха навика да преувеличават, нещо, на което се бяха научили от нея, и настрана от намека (който си беше самата истина), че кани прекалено много хора в къщата и често се налага да настанява някои от тях в града, тя просто не можеше да понася проявата на каквато и да било непочтителност към нейните гости, особено към по-младите, които бяха бедни като църковни мишки и както твърдеше мъжът ù, "изключително способни", освен това големи негови почитатели, пък и бяха дошли на почивка. Истината е, че бе взела под своя закрила всички представители на другия пол по причини, които не можеше да обясни, вероятно заради тяхната галантност и храброст, поради факта, че те са онези, които сключваха договори, управляваха Индия, ръководеха финансите и най-сетне заради онова отношение към нея, което никоя жена не би пропуснала да забележи, без да се почувства поласкана, защото в него имаше нещо доверително, детинско, почтително, нещо, което по-възрастна дама може да приеме от един по-млад мъж, без това да накърни достойнството ù, и горко на онази жена – не дай боже, това да бъде някоя от дъщерите ù! – която не е в състояние да усети, и то до мозъка на костите си, тази безценна тръпка и всичко, което крие тя.

Извърна строгия си поглед към Нанси. Съвсем не се е домъкнал, рече тя. Ами беше поканен.

Трябваше да се измъкнат от това глупаво положение. Сигурно съществуваше някакъв прост начин, не толкова мъчителен, въздъхна тя. Когато се погледна в огледалото и видя прошарената си коса, хлътналите си страни и своите петдесет години, помисли си, че би могла и по-добре да се справи с нещата от живота: съпруга, парите, неговите книги. Ала що се отнася до нея самата, тя никога, нито за миг не бе съжалявала за взетото решение, нито пък бе бягала от трудностите и задълженията си. Беше страхотна жена и след като им бе говорила с толкова непоколебим тон за Чарлс Тансли, дъщерите ѝ – Пру, Нанси и Роуз – се умълчаха, плахо вдигнаха очи от чиниите си и безмълвно се позабавляваха с еретичната мисъл, която отдавна мътеше главите им, за един живот, съвършено различен от нейния, може би в Париж, един по-бурен живот, а не като нея непрекъснато да трепери ту за този мъж, ту за онзи, защото, макар мислено и негласно, ала те всички оспорваха тази почтителност и галантност, английската банкова институция, както и английската империя, брачните халки и булчинските дантели, макар и да съзираха в тях и нещо от същността на красотата, което извикваше храбростта в моминските им сърца и ги караше, така както си седяха чинно на масата под зоркия поглед на майка си, да уважават особената ù строгост, изключителната ù ласкавост, досущ като кралица, готова да извади от калта мръсните нозе на просяка и да ги измие със собствените си ръце, нищо че ги сгълча така сурово по повод на нещастния атеист, който се бе домъкнал – или ако трябва да бъдем по-точни, е бил поканен да им гостува – на остров Скай.

– Утре няма да има пътуване до фара – каза Чарлс Тансли и плесна с ръце.

Стоеше до прозореца заедно със съпруга ù. Стига, вече достатъчно се каза по този въпрос. Как ù се искаше да престанат да се занимават с нея и Джеймс и да се уединят в собствените си разговори. Тя го погледна. Истински нещастник, казваха децата, кисел, празноват и неискрен.

                                                                                                                       2

– Няма да се ходи до фара, Джеймс – рече той, застанал до прозореца.

Каза го някак троснато, ала от уважение към мисис Рамзи се опита да сниши глас, придавайки му поне нещо като доброжелателна сърдечност.

Противно човече, помисли си мисис Рамзи, защо продължава да повтаря едно и също?

                                                                                                                       3

– И като се събудиш, нищо чудно да видиш, че слънцето грее и птичките чуруликат – каза му тя сърдечно и погали малкото момче по главата, защото много добре виждаше, че съпругът ù, с неговите безкрайни хапливи приказки, дето времето нямало да е хубаво, бе успял да сломи духа му. Знаеше, че детето копнее да отиде до фара, и това се забелязваше от пръв поглед, ала съпругът ù просто не мирясваше с ехидните си подмятания, че времето нямало да е хубаво. И не стига това, ами проклетникът продължаваше да го дразни с натякването си.

– Може би утре времето ще е хубаво – каза тя и пак погали косата му.

Единственото, което можеше да стори засега, бе да се любува на хладилника, прелиствайки илюстрования каталог на "Армия и флота", който бе взела с надежда да открие нещо като гребло, грапа или косачка, чиито зъби и дръжки ще изискват по-голямо умение и внимание при изрязване на картинката. Всички тези младежи се присмиват на съпруга ù, помисли си тя. Той казваше, че ще вали, а те отвръщаха, че не дъжд, а същински ураган се е задал.

Но ето че докато прелистваше страниците, отведнъж желанието ù да открие реклама на гребло или косачка изчезна. Дрезгавият човешки ромон, прекъсван на интервали от кресливото извисяване на нечий глас или неговото заглъхване, който непрекъснато я уверяваше, без да долавя отделни думи (тъй като бе седнала до прозореца), че мъжете все още са щастливо погълнати в своя разговор – та този шум, който продължаваше вече половин час и се бе наместил някак успокоително в гамата от звукове, които я бяха захлупили, като например почукването на топки и бухалки, рязкото, ненадейно излайване от време на време, онова "Как така? Откъде накъде?" на децата, които играеха крикет, престана. Тогава монотонният плисък на вълните, който в повечето случаи слагаше отмерен, утешителен отпечатък върху мислите ù, като упоително и неспирно повтаряше, докато седеше заедно с децата, думите на стара приспивна песен, която природата си тананикаше, "Пазя те аз, закрилник твой съм", а в други моменти, рязко и ненадейно, особено когато се случеше умът ѝ да се издигне над непосредствените занимания, този плисък преставаше да ù носи онова лековито облекчение, а по-скоро като призрачен барабанен тътен започваше безмилостно да отмерва ритъма на живота, караше я да се замисли върху надвисналата над острова гибел и поглъщането му от морето, като същевременно я предупреждаваше, че в нейния ден, който бързо отлита, препускайки от едно дребно задължение към друго, всичко е мимолетно като дъгата – и този звук, който бе притъпяван и приглушаван от други шумове, изведнъж прогърмя глухо в ушите ù и я сепна, застави я, обзета от паника, да вдигне поглед.

Те бяха престанали да говорят, да, това беше обяснението. Преминавайки за секунда от изживяното напрежение към другата крайност, която като компенсация за напразно изразходваната емоция я потопи в приятното, уталожващо, дори малко зловредно равнодушие, тя заключи, че са се отървали от клетия Чарлс Тансли. Ако съпругът ù наистина имаше нужда от някакво пожертвование (а той имаше), тя с радост му отстъпваше Чарлс Тансли, който се бе отнесъл така пренебрежително към малкото ù момче.

Остана още миг с тревожно вдигната глава, заслушана, сякаш очакваше да чуе обичаен шум, някакво всекидневно механическо потракване. А после, като долови нещо ритмично, полуизречено, полуизпято, подето откъм градината, докато съпругът ù крачеше напред-назад по терасата, нещо средно между грачене и песен, тя отново се успокои, тъй като се увери, че всичко е наред, и като сведе поглед към книгата в скута си, откри снимката на сгъваемо джобно ножче с шест остриета, което Джеймс би могъл да изреже добре само ако много внимава.

Изведнъж силен вик, като от стреснат насън лунатик, нещо от рода на "Дъжд от сачми и снаряди", гръмна с все сила в ухото ù. Тя се извърна боязливо да види дали не го е чул и някой друг. Само Лили Брискоу, въздъхна с облекчение тя, а това е без значение. Ала ето че видът на младата художничка, застанала в края на ливадата, я подсети, че би трябвало да държи главата си в едно положение и да не мърда заради картината на Лили. Картината на Лили! Мисис Рамзи се усмихна. С малките си дръпнати очи и това вечно нацупено личице тя никога няма да се омъжи, човек не можеше да гледа много сериозно на нейното рисуване, ала тя си беше едно малко, независимо създание и мисис Рамзи я харесваше точно затова, и като си спомни даденото обещание, сведе глава.

Към фара (превод Иглика Василева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 256 стр, цена 25 лева) е в книжарниците