My Mir

Съдбата на изгнаниците е като съдбата на морските вълни – без покой, "осъдени" на постоянно движение, като перпетуум мобиле, измамно тласкащо ги към брега на спасението... Съдба, добре позната и на Исабел Алиенде, чийто миналогодишен роман Цвят продълговат в морето хваща бягащите от Гражданската война в Испания сродни души на лекаря Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, и ги захвърля в бушуващ океан от събития, разстилащи се вълна след вълна, между 1938 и 1994-а година... Да, говорим за точно такива катарзисни, семейни саги, каквито Алиенде винаги е създавала с магически финес и реализъм на детайлите (през 2020-а се навършват 20 години от финалния роман Портрет в сепия на трилогията, започнала с Къщата на духовете и Дъщеря на съдбата)... Да, говорим за вълни от любов и омраза, от война и мир, от изгнаници и любовници, от измамни образи и реални герои (като чилийския поет Пабло Неруда), вълни от надежда и мрак... Да, говорим за Живота/Морето и неговите вечно променящи се цветове...

1939

Да сдържим гняв, болка и сълзи

и да запълним печалната пустота,

а нощната клада нека напомня

за светлината на мъртвите

звезди.

Пабло Неруда, "Всеобща песен"

Виктор Далмау прекара няколко месеца в бежанския лагер в Аржел-сюр-Мер, без да подозира, че Росер също е била там преди него. Нямаше вести от Аитор, но предполагаше, че е изпълнил неговата заръка да изведе майка му и Росер от Испания. По онова време лагерът беше населен предимно с десетки хиляди републикански войници, подложени на глад, мизерия, бой и унижения от страна на надзирателите. Условията продължаваха да са нечовешки, но поне най-суровата част от зимата си отиваше. Пленниците се организираха така, че да оцелеят, без да загубят разсъдъка си. Провеждаха революционни митинги, разделени по политически партии, както преди войната. Пееха, четяха каквото им попадне, ограмотяваха неграмотните, издаваха вестник – ръкописно изписан лист, който се предаваше от читател на читател – и се мъчеха да съхранят достойнството си, като се подстригваха и взаимно се пощеха от въшките, миеха се и перяха дрехите си в ледената морска вода. Разчертаха лагера на улици с поетични имена, създадоха въображаеми площади в пясъка и калта, а също и алея към морето както в Барселона, измислиха въображаем оркестър без инструменти за класическа и народна музика и ресторанти с невидима храна, която готвачите описваха в подробности, а останалите сладостно вкусваха със затворени очи. С малкото материали, с които успяваха да се сдобият, майсторяха навеси, бараки и колиби. Живееха в очакване на новините от света, застанал на ръба на друга война – и на възможност да излязат на свобода. Някои, най-добрите, обикновено биваха наемани за полски работи или в промишлеността, ала повечето си бяха изкарвали прехраната като дървари, пастири и рибари, преди да постъпят във войската, с други думи, не притежаваха полезен за Франция занаят. Понасяха от страна на властите непрестанен натиск да бъдат репатрирани и в някои случаи се оставяха да ги отведат с измама до испанската граница.

Виктор продължаваше да работи в лагера с малка група лекари и сестри, защото на този пъклен плаж имаше мисията да служи на болните, ранените и обезумелите. Предшествала го беше легендата, че на Северната гара бе накарал да затупти сърцето на мъртъв младеж. Това му бе спечелило сляпото доверие на пациентите, въпреки че той не преставаше да им повтаря, че за по-сериозни оплаквания трябваше да се обръщат към докторите. Часовете на деня не му стигаха за изпълнение на всичките задачи. Отегчението и депресията, бич за повечето затворници, не го потискаха, напротив, в работата си намираше някаква сходна с щастието екзалтираност. Беше толкова измършавял и без сили, колкото и останалите обитатели на лагера, ала не изпитваше глад и често отстъпваше оскъдната си порция сушена риба треска на другиго. Другарите му говореха, че се храни с пясък. Работеше от изгрев, но след залез-слънце му оставаха още няколко часа за запълване и тогава хващаше китарата и пееше.

Рядко беше правил това по време на Гражданската война, но още си спомняше романтичните песни, на които го бе научила майка му, за да се бори срещу своята стеснителност, и разбира се, революционните маршове, на които слушателите му пригласяха в хор. Китарата беше принадлежала на млад андалузец, който не се бе разделил с нея, докато воювал, по-късно я взел със себе си в изгнание и живял с нея в Аржел-сюр-Мер до края на февруари, когато пневмония го отнесла. Виктор се грижеше за андалузеца в последните му дни и той му завеща китарата. Тя беше от малкото действителни инструменти в лагера; имаше други, въображаеми, чийто звук имитираха неколцина надарени с точен слух пленници.

През тези месеци човешкото множество в лагера оредя. Старците и децата умираха и биваха погребвани в близко гробище. Някои щастливци получиха закрила и емигрантски визи за Мексико и Южна Америка. Много войници постъпиха в Чуждестранния легион въпреки бруталната дисциплина и славата му, че приемаше в редовете си престъпници, ала всичко бе за предпочитане пред това да останат в лагера. Онези, които отговаряха на изискванията, бяха наети на работа от Компанията за чуждестранни работници, за да заместят френската работна ръка, мобилизирана в навечерието на надвисналата война. По-късно други щяха да емигрират в Съветския съюз или да се присъединят към френската съпротива. От тях хиляди щяха да загинат в нацистките концентрационни лагери, а други в сталинските лагери за принудителен труд.

В един априлски ден, когато непоносимият зимен студ бе отстъпил място на пролетта и вече се усещаха първите летни горещини, извикаха Виктор в кабинета на коменданта на лагера, защото имаше посещение. Беше Аитор Ибара със сламена шапка и бели обувки. Почти минута му беше нужна, за да разпознае в дрипавото плашило срещу себе си Виктор. Прегърнаха се развълнувани, и двамата с навлажнени очи.

– Нямаш представа какво усилие ми струваше да те открия, приятелю. Не фигурираш в нито един списък, помислих, че си умрял.

– Почти. А ти? Защо си облечен като клоун?

– Като бизнесмен по-скоро. Ще ти разкажа.

– Кажи ми първо какво стана с майка ми и с Росер.

Аитор му разказа за изчезването на Карме. Беше я издирвал, без да достигне до конкретна информация, разбрал бе единствено, че не се е завърнала в Барселона и че къщата на Далмау е била отчуждена. Други хора живеели сега там. Затова пък му носеше добри новини за Росер. Накратко го осведоми как бяха напуснали Барселона, как бяха прекосили Пиренеите пешком и как ги бяха разделили във Франция. Известно време не бе имал никакви известия за нея.

– Аз избягах при първата появила се възможност, Виктор, и не разбирам защо ти не си опитал. Лесно е.

– Тук се нуждаят от мен.

– С този начин на мислене, другарю, винаги ще си прецакан.

– Така е. Какво да се прави. Да се върнем на Росер.

– Открих я без проблем, щом се сетих за името на твоята приятелка, онази медицинска сестра. След толкова премеждия се беше изтрило от ума ми. Росер е била тук, в същия лагер, и е излязла от това място благодарение на Елизабет Айденбенц. Живее при някакво семейство, което я приело в дома си в Перпинян, работи като шивачка и дава уроци по пиано. Родила е здраво момче, вече е навършило месец и е истински красавец.

Аитор, както обикновено, се беше уредил благодарение на сделки. През войната си доставяше скъпоценни неща – като се започне от цигари и захар и се стигне до обувки и морфин, – разменяйки ги в дребни сделки, но всеки път с малка печалба за него. Случвало му се бе и да се сдобие с истински съкровища като немския пистолет и американското ножче, които толкова бяха впечатлили Росер. Той никога не би ги отстъпил доброволно и всеки път побесняваше, когато си спомнеше как му ги бяха отнели. Сега бе успял да се свърже с далечни братовчеди, емигрирали преди години във Венецуела, и те щяха да го посрещнат и да му намерят работа там. С присъщата си ловкост бе успял да събере пари за билет и за виза.

– Заминавам след една седмица, Виктор. Трябва да напуснем Европа възможно най-бързо, задава се нова световна война и тя ще е по-страшна от първата. Щом пристигна във Венецуела, ще се погрижа да емигрираш и ще ти изпратя билет.

– Не мога да изоставя Росер и детето ѝ.

– Заедно с тях, човече.

Посещението на Аитор потопи Виктор в мълчание за няколко дни. За пореден път той се почувства заклещен, скован на някакъв предел, без контрол върху съдбата си. След дълги часове, крачейки по плажа, претегляйки и измервайки своята отговорност по отношение на болните в лагера, реши, че е дошло време да даде предимство на отговорността си към Росер, към детето и към собствената си участ. На 1 април Франко се бе провъзгласил за Каудильо и бе обявил края на продължилата деветстотин осемдесет и осем дни война. Франция и Великобритания признаха неговото управление. Родината беше загубена, нямаше надежда за завръщане. Изкъпа се в морето, като се изтърка с пясък поради липса на сапун, помоли свой другар да го подстриже, обръсна се грижливо и поиска да му дадат пропуск, за да отиде за кутията с лекарства, която му доставяха всяка седмица в една местна болница. Отначало го съпровождаше охрана, но след няколко месеца му позволиха да се движи сам. Излезе без трудности и просто не се върна. Аитор му беше дал малко пари, които изразходва за първото си човешко хранене от януари насам, за един сив костюм, две ризи и шапка – всичко втора ръка, но в добро състояние – и чифт нови обувки. По думите на майка му по дрехите те срещат. Някакъв камион го взе и закара до Перпинян в офиса на Червения кръст, където потърси приятелката си.

Айденбенц прие Виктор в импровизирания си майчин дом, грабнала по едно бебе във всяка ръка, толкова заета, че дори не се сети за романтичното приключение помежду им, което така и не се беше осъществило. Виктор обаче не беше го забравил. Като я видя с онези нейни бистри очи и искрящо бяла униформа, спокойна, както обикновено, си каза, че тя бе самото съвършенство и че е бил пълен глупак да си въобразява, че би могла да му обърне внимание; тази жена нямаше призвание на влюбена, а на мисионер. Когато го разпозна, Елизабет подаде децата на друга жена и го прегърна с искрена обич.

– Колко си се променил, Виктор! Трябва много да си страдал, приятелю.

– По-малко от други. Общо взето имах късмет. Затова пък ти изглеждаш все така добре, както винаги.

– Така ли ти се струва?

– Какво правиш, за да си винаги безупречна, спокойна и усмихната? Такава те видях, когато се запознахме в разгара на боевете, и не си се променила, сякаш трудните времена, в които живеем всички, не оставят следа у теб.

– Трудните времена ме принуждават да съм силна и да работя здраво, Виктор. Дошъл си при мен заради Росер, нали?

– Не знам как да ти благодаря за всичко, което си направила за нея, Елизабет.

– Няма за какво да ми благодариш. Ще трябва да изчакаме до осем часà, когато тя ще приключи с последния си урок по пиано. Не живее тук. Настанена е при едни приятели квакери, които ми помагат да набирам средства за майчиния дом.

Така и сториха. Елизабет му представи майките, живеещи в дома, показа му помещенията и след това седнаха да пият чай с бисквити, разказвайки си за превратностите, преживени от двамата след Теруел, където се бяха видели за последен път. В осем часà Елизабет го качи в колата си, като внимаваше повече в разговора, отколкото във волана. Виктор си каза, че би било ирония на съдбата, след като бе оцелял във войната и в бежанския лагер, да издъхне прегазен като хлебарка в автомобила на тази непостижима любима. Домът на квакерите се намираше на двайсет минути разстояние и самата Росер им отвори вратата. Като видя Виктор, извика и закри лицето си с ръце, сякаш халюцинираше, а той я прегърна. Помнеше я слаба, с тесен ханш и плоски гърди, с плътни вежди и едри черти, от типа лишени от суетност жени, които с годините изсъхват без капка женственост. За последен път я беше видял в края на декември с надут корем и акне по лицето.

Майчинството беше смекчило формите ѝ, беше я дарило със заоблености там, където преди имаше ръбове, кърмеше детето си и гърдите ѝ бяха наедрели, кожата избистрена, а косата лъскава. Срещата им беше толкова вълнуваща, че дори Елизабет, свикнала да присъства на разтърсващи сцени, се развълнува. Племенникът се стори на Виктор неподлежащ на описание – та нали всички бебета на тази възраст приличат на Уинстън Чърчил – дебели и плешиви. Втори по-внимателен поглед обаче му разкри някои семейни черти, като маслиненочерните очи на рода Далмау.

– Как се казва? – попита той Росер.

– Засега го наричаме Малкия. Чакам Гилем, за да му дадем име и да го впишем в Гражданския регистър.

Сега беше моментът да ѝ съобщи лошата вест, но за пореден път на Виктор не му достигна смелост да го стори.

– Защо не го наречеш Гилем?

– Защото Гилем ме предупреди, че никое от децата му няма да носи неговото име. Той не го харесва. Говорехме си, че ако е момче, ще се казва Марсел, а ако е момиче, Карме, в знак на почит към баща ти и майка ти.

– Добре, при положение че вече си наясно...

– Ще чакам Гилем.

Квакерското семейство – баща, майка и две деца, поканиха Виктор и Елизабет на вечеря. Храната се оказа приемлива като за англичани. Говореха добре испански, тъй като бяха изкарали годините на войната в Испания, помагайки на организации, закрилящи деца, а от Оттеглянето насам работеха сред бежанците. Обясниха, че възнамеряват да се посветят на това; Елизабет твърдеше, че винаги щяло да има война някъде.

– Много сме ви благодарни – каза им Виктор. – Благодарение на вас детето е тук. В лагера в Аржел-сюр-Мер нямаше да оцелее, а си мисля, че Росер също не би могла. Надяваме се да не злоупотребяваме с гостоприемството ви задълго.

– Няма за какво да ни благодарите, господине. Росер и детето са вече част от семейството. Няма защо да бързате да си вървите.

Виктор им разказа за своя приятел Аитор Ибара и за намерението да емигрират във Венецуела, когато той успее да им помогне. Това изглеждаше единственият възможен изход.

– Ако искате да емигрирате, може би бихте могли да помислите за Чили – подметна Елизабет. – Видях обява във вестника за някакъв кораб, който щял да откара испанци в Чили.

– Чили ли? Къде е това? – попита Росер.

– В подножието на света, струва ми се – отвърна Виктор.

На другия ден Елизабет откри споменатата новина и я изпрати на Виктор. По поръчка на своето правителство поетът Пабло Неруда приспособяваше кораб, именуван "Уинипег", за да закара изгнаници в родината си. Елизабет даде пари на Виктор, за да могат да вземат влака за Париж и да опитат късмета си при въпросния поет.

Цвят продълговат в морето (превод Маня Костова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

"Има само три неща, които наистина обичам да правя – да ловувам, да пиша и да любя" – тези думи на Хемингуей не само идеално описват Бермудския триъгълник в живота на Ърнест, но и са ключови за романа Есен във Венеция (с подзаглавие Ърнест Хемингуей и неговата последна муза) на Андреа ди Робилант... Да, в есента на своя живот Папа Хемингуей, с четвъртата му съпруга Мери Уелш, се завръща в Италия, там, където като 19-годишен хлапак стъпва на прага на Първата световна война и на... Любовта... 30 години по-късно, там, Хемингуей среща две от последните си любови – "абсолютно дяволски прекрасна"-та Венеция и "поразяващата светкавица" Адриана Иванчич (родена по времето когато излиза Сбогом на оръжията) – два свещени образа, които ще останат в съзнанието на Хемингуей и в Отвъд реката, сред дърветата, и в Старецът и морето, и след Нобеловата награда, и след Безкраен празник, и след Смъртта... Повече, обаче, за връзката на Папа (който обичал да се нарича "момче от Венето", областта около Венеция), писмата между него и Адриана, и връзката му със семейство ди Робилант, ще разкаже самият Андреа ди Робилант на 30 януари, а дотогава ви оставяме с първата среща между Ърнест и Адриана...

Хемингуей се е опитал да се изкачи на Монте Грапа през 1918 година. Омръзнало му е да е с патерици в болницата в Милано, докато приятелите му водят боеве (и докато любимата му Хелън фон Куровски е на работа във Флоренция) и взема влака до Скио, където е първоначалното му назначение през лятото на 1918 година. Надявал се е да се върне като шофьор на линейка и да се качи в планините, за да види отблизо фронта на Грапа. Ала го поваля жълтеница с усложнения. Освен това няма нужните разрешителни, тъй че е пратен обратно в Милано с порицание.

Сега, трийсет години по-късно, пътува по стария армейски маршрут към Грапа с буика си, за да види какво е останало от окопите и бойните полета. По пътя селяните клатят глави и пророкуват как колата няма да издържи. Но Рикардо съумява да качи Хемингуей на върха, където весела група млади планинарки наобикалят автомобила и молят писателя да ги отведе в Америка.

По-късно този ден слиза от планината във Фриули, където отива в провинциалната къща на Карло, най-възрастния от братята Кехлер. На сутринта са на лов за фазани, а после се отправят към резервата на Франкети за още един ден на стрелба по патици. По пътя спират във Фрафореано, където Тити Кехлер ги угощава с обяд. Предвидено е да е кратка спирка, но Хемингуей вече два дни е оглеждал бойните полета от двете страни на Пиаве и подхваща разговор за Първата световна война, който продължава с часове.

Вече е тъмно по времето, когато двамата с Карло отново поемат на път към резервата Франкети и очакващия ги Нанук. Спират в Латизана, малко градче по пътя, за да вземат Адриана Иванчич, семейна приятелка на младите Франкети. Адриана е навършила осемнайсет същата година и Нанук я е поканил за първия ѝ лов на патици. Тя стои на главното кръстовище – всъщност там е от часове, вир-вода от дъжда и уморена от дългото чакане.

Буикът спира. Хемингуей седи отпред до Рикардо. Адриана се настанява на задната седалка до Карло. Никога не е виждала толкова луксозна кола и е зашеметена от красивия интериор. Карло я представя на Хемингуей, но тя не дава признаци да знае кой е той. Хемингуей се обръща назад да изрази съжалението си, че е трябвало да чака. Тя има гарвановочерна коса, красиви тъмни очи, стройни крака и гъвкава младежка фигура. Обяснява ѝ, че са се забавили по негова вина и предлага на Адриана да си пийне уиски от манерката, за да се стопли. Тя се усмихва учтиво и отказва: не пие алкохол.

На следващата сутрин стават в четири часа. Сънените ловци се стълпяват на брега, където лодкарите са подготвили скифовете. Карло се спъва и пада в ледената вода, после се надига с ругатни. Много по-студено е, отколкото при предишното идване на семейство Хемингуей. Сега части от лагуната са замръзнали и той чува трошенето на тънката ледена покривка, докато скифовете са насочвани с прътове.

Хемингуей стига до своето гюме и се настанява в потопената бъчва. Нанук отвежда Адриана със себе си малко по-нататък в друго прикритие. Тя всъщност е там само заради гледката, тъй като не стреля.

Цяла сутрин е дъждовно и студено. Лодкарите излизат от тръстиките да приберат ловците и да ги откарат обратно до брега. Птиците са подредени на земята и преброени. Ловците се събират около открит огън с чаши червено вино, като всеки се хвали колко патици е ударил. Адриана, единствената жена, не се намесва в разговора. Съвсем мокра е и иска да изсуши дългата си черна коса край огъня.

Когато пита дали някой има гребен, мъжете не ѝ обръщат особено внимание. Хемингуей пребърква джобовете на ловджийското си яке и открива гребен, който чупи наполовина. Докато я наблюдава как реши косата си на трептящата светлина от пламъците, извинява се, че Мери я няма там. Какво мисли за първия си лов? Адриана се усмихва и споменава изтъркан цитат на Бисмарк: мъжете лъжат най-много преди избори, по време на война и след лов. Хемингуей се смее гръмко.

Когато се връщат във Венеция, той я кани да му прави компания в "Барът на Хари". Карло ди Робилант също се присъединява. Докато двамата по-възрастни мъже пият и разправят истории, Адриана седи пред чаша плодов сок и с усилие следи казваното от Хемингуей: английският ѝ не е много добър и ѝ е още по-трудно да го разбира, когато е изговарян с американски акцент.

Няма нищо нередно в това двама по-възрастни мъже да изведат дъщерята на приятели на питие в "Барът на Хари" след лов. Но още откакто Адриана се е качила в буика предишния ден, на Хемингуей му става все по-трудно да устои на свежата ѝ примамваща красота. В края на вечерта той прекрачва границата на приличието и я кани на обяд в "Грити" на следващия ден – само двамата, докато Мери е изоставена на Торчело. Всеки разумен човек би си дал сметка, че в град, където любимо развлечение са клюките, хората няма как да не обърнат внимание. Въпреки присъстващите в него ексцентрични образи венецианското общество от онези години е ръководено от строги правила за морално поведение. Ала още от началото на увлечението си по Адриана Хемингуей се държи, сякаш за него тези правила не важат. Отначало Адриана вероятно е леко объркана от вниманието на Хемингуей – тя е още тийнейджър, същата година е завършила традиционно католическо девическо училище и прави първи стъпки в обществото. Но е достатъчно поласкана да приеме поканата въпреки съвета на майка си.

На другия ден пристига в "Грити" със забавни скици от лова: падането на Карло в ледената вода; Адриана в потопеното гюме с Нанук, бомбардирана от гилзите му. Няма скици на Хемингуей. Но след дългия и много приятен обяд Адриана започва да си дава сметка за въздействието си върху него. В по-късни години, когато обръща поглед към миналото, тя често описва първата им "среща" в "Грити" като крайъгълен камък в зараждащите им се отношения.

Произходът на рода Иванчич е от остров Лусино край далматинския бряг. Преместват се във Венеция и заживяват там в лукс, след като са натрупали богатство от корабостроене. Семейството на Адриана още живее при далеч по-скромни условия в остарялото палацо между тясната Кале дел Ремедио и тих страничен канал в близост до Кампо Санта Мария във Формоза.

Когато Хемингуей среща Адриана, те още се съвземат от изпитание, преживяно в края на войната. Само дни след сключването на примирие Карло Иванчич, бащата на Адриана, достоен и смел мъж, е открит мъртъв на селски път близо до фамилното провинциално имение в Сан Микеле ал Талиаменто – убит от банда местни спекуланти, които е обвинил публично, че трупат и продават припаси, предвидени за бойците партизани. Джанфранко, по-големият брат на Адриана и член на Съпротивата, открива трупа на баща си на път за вкъщи. Или по-скоро малкото, което е останало от къщата им: бомбардировките на Съюзниците са сринали красивата вила от шестнайсети век при опит да бъде ударен близък мост.

Три години по-късно Дора, майката на Адриана, е все още потънала в скръб. Бори се да запази останалото от наследството и да поддържа семейството. Джанфранко е в Ню Йорк и си търси работа. Франческа, по-голямата сестра, неотдавна се е омъжила. Най-малкият син Джакомо, наричан Джаки, още е ученик. Адриана, все още разтърсена от смъртта на баща си и вече излязла в света, е най-голямата грижа на Дора. Тя се надява третото ѝ дете скоро да си намери подходящ съпруг и да създаде свое семейство. Нищо добро не би могло да излезе от приемане на покани за обяд от толкова по-възрастен женен мъж, пък дори той да е литературна знаменитост. Адриана обаче е на друго мнение и може да бъде твърде своенравна.

Мери напуска Торчело в средата на декември и заминава с Рикардо за Кортина, за да подготви Вила Априле за коледните празници. С мъжа ѝ пътуват вече от три месеца и тя няма търпение да устрои дом за зимата. Купува дърва за камината и въглища за готварската печка, зарежда кухнята с основни продукти и грижливо отбелязва разходите. "Забавно ми е да стягам къщата и отново да планирам храненето, като си представям как ще се радва Папа на огъня, на гледката, на лампата си за четене и пр. – пише тя в дневника си. – Но като седя сама тук вечер, единственото ми удоволствие е да си мисля как той скоро ще пристигне. Иначе ми е доста празно. Колко бързо – 4 години наистина са кратък срок за такова нещо – той се превърна в най-важната част от мен." Ала Хемингуей не се е разбързал да иде при Мери във Вила Априле. Той се премества от Торчело обратно в "Грити" и мигом издирва Адриана. Кани я редовно в "Барът на Хари", където тя обикновено се появява с приятелка колкото за компания, толкова и за да спази приличието. Хемингуей глаголства с гръмкия си глас, а момичетата се кискат и се напрягат да разберат какво казва. Една вечер той устройва игра на зарове на масата им и печели въображаема коледна пуйка от Адриана и приятелката ѝ.

След като една седмица не е отлепял поглед от Адриана, накрая си стяга багажа и заминава за Кортина при жена си. Може би разумното решение би било да се спре дотук – да престане да води Адриана по твърде съмнителна пътека и да излага на риск нейното бъдеще и своя брак. Но тя го кара да се чувства млад и пълен със свежа енергия; в този ранен и относително невинен етап Хемингуей няма никакви намерения да се отказва от нея.

Есен във Венеция (превод Надя Баева, 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Срещата с Андреа ди Робилант е на 30 януари | Casa Libri, 19:00

Да, запознахме се със селекцията от игрални филми на Sofia MENAR Film Festival 2020 (14 – 30 януари, пълната програма е тук), а сега е време за среща с документалното и късометражно кино от Близкия Изток, Централна Азия и Северна Африка, разделено в следните добре познати категории:..

Какво?

Керван MENAR – с кинобилет около света ще ни разходят:..

Морски номади – 19, 20 и 29 януари

Перу/Аржентина/Мексико/Чили/САЩ, 2012, 61 мин, документален

режисьор: Хулиан Азулай

Братята Хулиан и Хоакин Азулай сбъдват детската си мечта – карат сърф по протежението на цяла Южна Америка, а своевременно те срещат и с апокрифни местни култури, ритуали, ястия, необитаеми плажове и... пингвини...

Алжир отвисоко – 19, 25 и 26 януари

Франция, 2015, 88 мин, документален

режисьори: Ян Артюс-Бертран

Брилянтна въздушна фотография (запазена Бертран марка), преплетена с деликатни, но силни послания – всичко това е налице в концептуалните Отвисоко серии на тандема Ян Артюс-Бертран и Мишел Питио като този път на фокус е Алжир, най-голямата африканска държава – от лазурните води на Средиземно море и оживените плажове на модерна Анаба, през безкрайните пясъчни дюни на Сахара и безбрежните сергии на пазара в медината на Оран и емблематичната касба на столицата Алжир до десетките мостове в древния Константин...

Под конвой из света – 17 и 28 януари

Великобритания, 2017, 61 мин, документален

режисьори: Ребека Марш, Максимилиан Уайт, Жоел Шевалие, Ричард Матюс

Коли на старо (за по 150 паунда) и амбициозно-глобален маршрут – Европа, Централна Азия и пресичане на цяла Северна и Южна Америка – нищо не може да се опре на Ребека, Максимилиан, Жоел, Ричард и компания... съвсем като при прословутата трабант одисея на Дан Пржибан...

MENAR Документа – свидетелствата за това как живеем ще ни отведат към:..

Да откриеш Витлеем – 17 и 21 януари

Палестина/ОАЕ/Великобритания, 2016, 90 мин, документален

режисьор: Лейла Сансур

Да опознаеш наново родния си град винаги носи особен чар – с камера в ръка и стария семеен автомобил, Лейла Сансур подрежда един колкото интимен, толкова и колективен пъзел от историята на Витлеем в памет на своя баща, основател на университета в свещения град.

MENAR Аббас – да, тази година, родената (на 30 ноември) в Назарет, Хиам Аббас ще навърши 60 години и MENAR отрано ще отбележи подобаващо юбилея на най-голямата звезда на близкоизточното кино (покорила и Холивуд с участия в Мюнхен, Blade Runner 2049 и сериала Наследници с пресен Златен глобус 2020) като завърти минипанорама от три филма с нейно участие – комедийната визита на ливански затвор в Празник всеки ден, драмата на съзряването в Чувал с брашно и...

Да се помирим след сватбата – 16, 19 и 22 януари

САЩ/Йордания, 2013, 86 мин

режисьори: Бандар Албуливи, Гази Албуливи

Заснета малко след Наследство (един от петте режисьорски опита на Аббас) историята тук отново си играе със забранени връзки – този път става дума за брака между палестинеца Арафат и еврейката Мики – полето на роднинските сражения е Ню Йорк, а комичните взривове са неизбежни...

MENAR по ноти – да, този път филмите с музикална тематика не са в изобилие, но са от сърце, като се започне от...

Сазът: Ключ към сърцето – 15, 21 и 26 януари

Германия/Турция, 2018, 90 мин, документален

режисьор: Стефан Тално

Берлинчанката Петра създава своеобразна "карта" на саза в търсене на родословието му – от закътани балкански селца, през шумния Истанбул, към мразовития Кавказ, чак до град Хорасан в Иран... а да не забравяме и специалния концерт на Лоши петли в акомпанимент на прожекцията на 21 януари в Чешкия център.

Музикално пътешествие по Пътя на коприната – 20, 24 и 30 януари

Франция, 2017, 55 мин, документален

режисьори: Силвен Лиар, Матийо Советр

Силвен и Матийо са двама музиканти, които решават да се приберат от Индия до Франция с мотори, като записват традиционна музика от всички региони, през които преминават – резултатът е 15 000 км и хиляди ноти щастие...

Диван сарай – да, по-миналата година, за първи път, фестивалът имаше съпътстваща литературна програма, която тази година ще продължи традицията със срещи с книгата Врата на боговете: Южна Америка – истории от земята на инките на Гергана Лаптева (представена преди прожекцията на Морски номади на 20 януари); с Фауда: Колапсът на Близкия изток от Мохамед Халаф (представена преди прожекцията на Гастрольорът на 21 януари); с Руми и суфизмът на Ева Мейерович (представена преди тематичната прожекция на посветения на поезията на Джеляледин Руми филм Сема: една завършена любов на 23 януари)...

MENAR изКъсо – по традиция късометражната селекция ще тече в Чешкия център, разделена в две части:..

Програма 1 – 15 и 21 януари, 18:30 – селекция, изключително от ново късо кино, с калейдоскопични теми като се започне от българския Сокотра – невидимият остров (или нелегалното, с подправени документи, изследване на Георги Кожухаров и Румяна Христова на сюрреалистичния йеменски остров), мине се през граничния ливански Контакт, продължаващите военната тема Брат и Клане, та се стигне до пенсионирането на едно туристическо магаре в Тежко бреме и пилотската мечта на едно момиче, грижещо се за парализирания си дядо в казахтанския Въздух...

Програма 2 – 16 и 24 януари, 18:30 – отново 5 къси филма, отново шарен живот в иранския Вик за помощ (обир, улесняващ или затрудняващ имиграцията на възрастна двойка), в турския Рибен крекер (или разводът на родителите винаги пресолява живота на децата), в Краката на Марадона (или колко струват левия и десния на Диего през 1990-а, според две палестински хлапета), в Тръбата (или китайско водно мъчение в палестински затвор) и във финала с Утринен бриз (или как се върти магазин на един крак)...

Кога & Къде?

14 – 30 януари | София, в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център и Кино Влайкова

Защо?

За да направим по-кратък дългия път към един по-МИР-ен свят без Предразсъдъци, без Омраза, без Войни...

Ноев ковчег от светлини и сенки | Чехия, 2018, 90 мин © режисьор Ян Сватош 

Докато глобалната политика и политиците се опитват да намерят Разединението на Света, кинофестивали като Sofia MENAR Film Festival, вече 12-та година поред, търсят онова, което ни Обединява (от 14 до 30 януари, пълната програма е тук)... Затова, неслучайно, фокусът тази година пада върху скандинавски филми с близкоизточни герои, а в нашата селекция (документалното и късометражно кино е тук) от дузина филми вие може да търсите своите допирни/обединяващи точки с:..

На края на света – 14 януари

Египет, 2018, 97 мин

режисьор: Абу Бакр Шауки

с участието на: Ради Гамал, Ахмед Абделхавез, Осама Абдала

Донякъде напомняща вечния MENAR фаворит Бекас (с магарето Майкъл Джексън), историята На края на света разказва за преследване на мечти – такива малки, но стоплящи с доброта... такива малки, но изграждащи светове като киното... такива малки, но абсолютно подходящи за откриване на всеки кинофестивал...

Дерзай! – 15, 18, 22 и 28 януари

Швеция, 2017, 92 мин

режисьор: Рожда Шекерсьоз

с участието на: Евин Ахмад, Адел Ахмод, Стина Алмкист, Гизем Ердоган

Кое е по-голямото изкупление – да излезеш от затвора и да градиш наново живота и мечтите си или да се грижиш за болната майка и по-малката си сестра, докато сменяш чаршафи в скъп хотел – Миря има малко време, за да реши тази дилема, докато мечтаното Монтевидео все повече се отдалечава...

Аматьори – 15, 19, 23 и 25 януари

Швеция, 2018, 102 мин

режисьор: Габриела Пихлер

с участието на: Захра Алдуджайли, Яра Алиадотер, Фредрик Дал, Шада Исмаил

Един рекламен клип винаги може да разбуни духовете – особено когато е направен от деца на имигранти в идилично-провинциално шведско градче и разказва натурално Живота, вместо помпозно (с добре платен режисьор) да промотира откриването на супермаркет от немска верига... Въпросът е каква е цената на Истината и докога е валидна нейната Промоция?

Моята вселена – 16 и 17 януари

Индонезия, 2019, 101 мин

режисьор: Икбал Алфаджри

с участието на: Айша Нура Датау, Райхан Хан, Азра Майрайна, Адитя Путри

Колкото големи са мечтите ти, толкова голяма е и Вселената, в която живееш – Акила е момиче, което дотолкова мечтае за Космоса, че дядо ù Опа (който е астроном) и доктор Цурая я завеждат в тренировъчен център за астронавти, а Акила описва всичко във влога си, което се оказва... неподозирана Вселена...

Безгрижие – 16, 19, 21 и 29 януари

Иран, 2019, 100 мин

режисьор: Мехди Фард Гадери

с участието на: Амир Али Данаи, Насим Адаби, Тина Пакраван, Сепиде Морадпур

Изчезването на младоженец след първата брачна нощ може да крие повече тайни и мистерии, и от дългогодишно брачно ложе – особено като става дума за новия филм на Мехди Фард Гадери, чийто хитов Кръговрат доказа, че всичко не е каквото изглежда...

Кипарис под вода – 16, 20 и 29 януари

Иран, 2018, 105 мин

режисьор: Мохамад Али Баше Ахангар

с участието на: Асан Киркабаков, Жасулан Айтенов, Йержан Нуримбет

Гроб на дъното на новопостроен язовир и две семейства, които претендират, че именно техния Сияваш лежи в него – да, разпознаването на жертви на войната е мъчителна работа... да, всеки търси своя Сияваш и мира в душата си, но това е толкова трудно, почти колкото да засадиш кипарис под вода...

Чародеят – 17, 18 и 25 януари

Дания/Швеция, 2017, 100 мин

режисьор: Милад Алами

с участието на: Ардалан Есмаили, Сохо Резанеджад, Ларс Бригман, Стине Кристенсен

Омайни имигранти, играещи секс срещу оставане в Обетована земя има много (от класиката Страхът изяжда душата насам) – в случая на иранеца Есмаил, Обетованата земя е Копенхаген, а самотните жени изведнъж се превръщат в Жената, която ще промени Живота и Душата му завинаги...

Капан – 18, 20 и 22 януари

Турция, 2019, 84 мин

режисьор: Сеид Чолак

с участието на: Онур Дилбер, Серкан Алтънташ, Ясемин Гиргин, Мюнибе Милет

"Човек за човека е вълк" е метафора, която добива нови измерения за петима рибари от малък остров насред планинското езеро Бейшехир, когато по скованите му от лед води на острова пристига вълк...

Домино – 18, 22 и 27 януари

Иран, 2019, 86 мин

режисьор: Лале Барзегяр

с участието на: Соня Санджари, Араш Афиф, Кейван Мохамади

Ефектът на доминото определя живота на Ялда – бракът ù не издържа на самозалъгването, но пък води до лъжата за продължаването му, за да се запази фамилната чест, което пък води до сгромолясване на бъдещите ù любовни афери... в един омагьосан домино кръг...

Какво ще кажат хората – 20 и 23 януари

Норвегия/Германия/Швеция/Франция/Дания, 2017, 106 мин

режисьор: Ирам Хак

с участието на: Мария Можда, Адил Хусейн, Екавали Хана, Рохит Сараф

Двойственият живот е естествено състояние за всеки тийнейджър, но за 16-годишната пакистанка Ниша, живееща с родителите си в Норвегия, играта е още по-сложна – толкова сложна, че когато баща ù я сварва в леглото с приятеля ù, най-естествено я изпраща на "заточение" в Пакистан...

Гастрольорът – 21, 23, 25 и 30 януари

Египет, 2019, 86 мин

режисьор: Адолф Ел Асал

с участието на: Карим Касем, Ерик Кабонго, Жан-Люк Кушар, Сара Абделрахман

Когато си диджей, пътуващ за музикален фестивал в Брюксел, но си от Египет и се окажеш, в един момент, без документи, няма как полицията да не те засили в бежански център за депортиране... DJ Скараб, обаче, знае как да обърне плочата и е готов на всичко за награда от 100 000 евро.

Тя е мъжът, той е жената – 28 януари

Индия, 2016, 126 мин

режисьор: Р. Балки

с участието на: Карина Капур, Арджун Капур, Амитаб Баччан, Джая Баччан

Кабир и Кия са родени един за друг – Той обича да домакинства, въпреки че е вещ в бизнес занаята, а Тя пък с кеф върти именно бизнес делата – размяна на "ролите", игра с клишетата, наречете както искате идилията в живота на Кабир и Кия, но твърдението на Кабир, че "мъжете са по-добри домакини от жените" превръща тази комедия в нещо повече от вечната колоритна битка за равноправие между половете...

Sofia MENAR Film Festival 2020 е в салоните на Дом на киното, Културен център G8, Евро Синема, Чешки център и Кино Влайкова