My Mir

Да, "карантина" може и да стане Думата на 2020 година... да, след плъзването на COVID-19 пандемията и в литературата, и в киното започна ровене в архивите за образци, които пророчески описват живот по време на (корона)вирус епидемия... Случаите не са един и два, но има и такива абсурдни като с романа Карантина на Питър Мей – написан през 2005-а, но така и не намерил издател, защото звучал "крайно нереалистично" в описанието си на Лондон под пълната обсада на вируса H5N1 (или птичи грип), днес, крими-мистъри историята за серийния убиец Пинки на фона на глобална епидемия звучи като... документалистика, извадена от новинарските емисии... или като поредното доказателство, че Литературата пише Живота, а не обратното...

ГЛАВА 3

I.

Да съединиш отново тялото на човек, беше като да редиш пъзел. Ейми дишаше в клаустрофобичната си памучна маска и подушваше мириса на гнило, вдигащ се от масата пред нея. Припомни си първата си лицева реконструкция. Стана в Манчестър. Пътувала беше дотам с влак и отседна у роднини. Жената беше мъртва почти от три месеца. Черепът ѝ бе варен на бавен огън във вода и препарат за почистване с малко добавена белина, но въпреки това вонеше толкова силно, че от "Експертизи" ѝ бяха наели хотелска стая, където да работи. Не искаха Ейми да усмърди лаборатория или нечий кабинет.

Хотелската управа се отнасяше с подозрение към цивилните ченгета, които идваха и си отиваха, паркираха немаркирани коли отпред и посещаваха младата китайка от стая 305. Вероятно си мислеха, че става дума за проституция. Така или иначе, камериерката се оплака от миризмата и Ейми бе поканена да напусне.

Том бе поставил чувал за трупове върху масата, постлал го бе с чист чаршаф и бе наредил костите в приблизителното им анатомично разположение. Тези от дланите и стъпалата бе оставил в малки купчинки. Бе разделил гръбначния стълб на цервикален, торакален и лумбален сектор, но костите не бяха в правилния ред. Същото бе и с ребрата. Ейми се усмихна, като видя диаграмата на скелет, която бе забол на стената. Костите никога не бяха били неговата сила. Още в медицинския институт проявяваше далеч по-голям интерес към органите, сърдечно-съдовата система, мозъка. Докато Ейми бе привлечена от скелета. Та той все пак бе конструкцията, поддържаща всичко останало. Което по най-невероятен начин в крайна сметка я насочи към зъбите.

Започна грижливо да реконструира ръцете от китките надолу. Малките ръце на дете. У възрастния човек имаше 206 кости и повече от половината бяха в ръцете под китката и стъпалата. Но при бебетата и малките деца броят бе 350. Някои кости се сливаха с растежа. Ейми не бе сигурна колко са те у това конкретно дете, но знаеше, че ще забележи, ако някоя липсва.

Вдигна глава, което направиха още пет-шест души, когато вратата се отвори и влезе Зоуи. Всички се бяха досетили, че тя е пред прага още преди дори да бяха помирисали тютюневия дим.

– Маска! – извика някой. Бе забравила да си я постави обратно.

– Олеле, прощавайте. – Тя побърза да я вдигне над носа и устата си. – Нали знаете, че със същата сила може да прихванете вируса, като докоснете пипан от инфектирано лице предмет. Важното е някой да не ви кихне в лицето.

Правеше аспирантура по микробиология, като в същото време се обучаваше в "Експертизи" и обичаше да се изфука. Ала заразната мощ на вируса вече бе известна на всички. Именно заради това правителството бе въвело извънредни мерки, сред които бе забрана за отпечатване и разпространяване на вестници. Хартията бе идеалният носител. Вестник, пипан от вирусоносител, би предал заразата на следващия читател. Веднъж щом вирусът бе върху ръцете ти, можеше да попадне в организма чрез храна или дори при потъркване на очите. Сега новините се предаваха само по радиото, телевизията и интернет.

Зоуи приближи до масата на Ейми да погледне скелета.

– Детенце, а?

– Да.

Ейми бе подразнена от прекъсването, но запази спокойствие. Сега вече долавяше мириса на цигари. Беше за предпочитане пред този на застояла пот, витаещ като облак около Зоуи, докато още живееше с приятеля си. Веднъж призна как претърсила коша му за пране да облече нещо, защото чекмеджето ѝ с блузи се било изпразнило. Очевидно го бе сметнала за забавен анекдот. За всички останали то просто бе обяснение за миризмата. Но нещата се бяха подобрили, откакто се върна при родителите си. Явно сега майка ѝ я переше.

Зоуи ѝ заговори:

– Знаеш ли, подготвят се за масово производство на нов тип маска, която стерилизира патогените, щом заразен човек кихне или се изкашля. Има хиляди малки перфорации, които ти позволяват да дишаш, така че не ти се връща обратно в лицето. Но най-интересното е, че перфорациите са обработени с антисептик, който стерилизира всякакви пропуснати емисии. Хитро, нали?

– Много. – Ейми се опитваше да подреди метатарзалните кости на дясното стъпало.

– Имаш ли представа колко капчици се отделят при едно кихане?

– Милиони?

– Да, и всяка една носи вируса. Като инфектиран аерозол. Господи, не си ли доволна, че ни раздадоха "Флукил" за по един курс?

– Нека се надяваме да не възникне нужда да го пием. – Ейми гореше от желание да ѝ каже да се чупи, но не ѝ беше в природата да е груба. Спасението ѝ дойде неочаквано.

– Нямаш ли си работа, Зоуи? – Том, приближил зад гърба на Ейми, отправи към Зоуи един от презрителните си погледи и тя изсумтя, леко засегната.

– Да, докторе. – След което се отдалечи. Ейми му се усмихна с признателност.

– Здравей.

– Голяма досадница е тази – снижи глас той.

– Е, ти би трябвало да си наясно.

Той направи гримаса.

– Не от този тип досадници. – После погледна към скелета. – Как напредваш с нашето неизвестно дете?

– Поопознавам я малко по-добре – отвърна Ейми.

– Нея?

– Да, момиченце е. Но не би оцеляла и до тази възраст, ако костите ѝ бяха отговаряли на твоята подредба.

Той се ухили палаво.

– Аз си падам по плътта.

Ейми довърши пъзела с дясното стъпало.

– Като стана дума, как е Хари?

Том обърна очи към тавана и въздъхна театрално.

– Знаеш ли, през целия си живот съм бил привличан от хетеросексуални мъже и първият, който отвръща на интереса ми, се оказва най-промискуитетното създание на земята. А ти ме познаваш. Искам си мъжа само за мен.

– Онова, което знам – изрече Ейми с известна убеденост, – е, че двамата с Хари не сте благословени един за друг.

– Да... помежду ни винаги се изправя член.

Ейми не можа да сдържи усмивката си. Том винаги я бе разсмивал, още откакто се запознаха в института по медицина преди близо дванайсет години. И какво съвпадение, първата им среща бе станала на занятие по анатомия. Макар да бяха се разделили в различни специалности, останаха си приятели през целия курс на обучение, а и след това. Тя нямаше представа как би оцеляла през ужасните месеци след катастрофата, ако не беше той. Беше в буквалния смисъл най-добрият приятел, което едно момиче би могло да има. Тъй че тя се примиряваше с неговите странности и настроения и го приемаше да преспи на канапето в апартамента ѝ, когато с Хари имаха разправия. А това се случваше редовно.

Тя направи неопределен жест към съседната маса.

– Би ли ми подал онази зъбна диаграма там?

– Вземи си я сама, момиче.

Тя го погледна укорно, а той наклони глава и повдигна вежда насреща ѝ. Ейми си помисли колко хубав беше. Жалко, че стоеше на другия бряг. Имаше прекрасна сламеноруса коса и бледосини очи. Привично му бе да ѝ отказва подобни услуги. Винаги бе настоявал, че трябва да се обслужва сама. Той не ѝ беше роб и тя не беше инвалид. Именно този му настойчиво налаган принцип я бе направил тъй независима, каквато бе сега. Хвана панела за управление на десния подръчник, завъртя стола и се придвижи към съседната маса да си вземе диаграмата.

В другия край на стаята се раздаде гръмко кихане и всички се обърнаха към Зоуи. Хората бяха станали свръхчувствителни по повод и най-леко подсмръкване. Зоуи вдигна ръка в извинителен жест и се ухили.

– Всичко е наред. Честна дума. Не съм болна. Заради котката на нашите е. Алергична съм към нея.

II.

Пространството между пътя и ямата, където бе открит сакът, беше разделено на квадрати. Тънки бели ленти се простираха помежду къси колчета и малко напомняха линиите за географска ширина и дължина върху карта. По периметъра бяха опънати жълто-черни ленти, маркиращи местопрестъпление, които трептяха под студения вятър, духащ откъм реката. Екип от шест души в защитни костюми, ботуши и полиетиленови шапки се придвижваше от квадрат към квадрат, като всеки имаше отредена площ, която да претърси. Какъвто и предмет да откриеха в калта, поставяха го в отделно пликче за веществени доказателства.

Работниците стояха из парка на малки оранжеви групички. Бетонобъркачките се бяха прибрали, а тежките машини стърчаха студени и неподвижни в очакване с всички останали.

Мъжът от министерството седеше на задната седалка на черно беемве, паркирано на тротоара пред болницата, и пушеше цигара след цигара на свален прозорец, като ги наблюдаваше през облаци дим. Макнийл успяваше да долови гнева му от мястото си – седнал беше на преобърнат варел край някогашното баскетболно игрище. Техническият ръководител крачеше нервно край него.

– Отиват ни премиите, човече – каза. – Единствената причина да сме тук и да си рискуваме живота, са парите. А те зависят от спазване на срока.

– Какъв е срокът? – попита Макнийл и го погледна незаинтересовано.

– Седем дни. – Техническият ръководител поклати глава. – И преди беше твърде кратък. А сега...

Макнийл сви рамене.

– Какъв е смисълът да се поставят нереалистични срокове?

– Не ги определям аз, приятел. Китайците построиха цяла болница за седмица при епидемията от ТОРС. Така че нашите са си казали: защо и ние да не можем? Дори не строим болница тук. Просто допълнителна зала, която да могат да отопляват и да сложат легла вътре. Място, където хората да умират.

– И струва ли си парите?

– Ами в момента нямаме друг начин да ги изкараме. Освен това се грижат добре за нас, не ще и дума. Много от момчетата идват отвъд магистрала М25. А откакто обявиха околовръстното за външна граница, знаехме, че влезем ли веднъж, няма да ни пуснат да излезем повече. Направо тръпки да те побият, все едно сме във филм на ужасите. Да гледаш всички тези войници с пушки по мостове и надлези.

– И къде сте се настанили?

Техническият ръководител се изсмя.

– Това беше част от уговорката. Всички големи туристически хотели са празни. Всеки си има стая, готвят ни по всяко време. Аз и някои от момчетата сме в "Риц". Има други в "Савой". Ще останем там, докато не приключи извънредното положение. – Усмивката му стана мрачна, като си припомни да стрелне с ядосан поглед Макнийл. – Стига да си спазим срока, разбира се.

В далечина сирена на линейка проби студения януарски въздух. Поредната жертва. Още едно нужно легло. Всички болници в града бяха препълнени, но високият процент на смъртност поне означаваше, че постоянно се освобождаваха легла. Заради болестта персоналът бе намалял с близо трийсет процента. Здравните работници бяха изложени на по-голям риск и сред тях смъртността бе най-висока. Въпреки "Флукил". Никой вече не ходеше на работа. Само малко магазини бяха отворени за по няколко часа на ден. Нямаше обществен транспорт. Летищата бяха затворени за неопределено време. Икономиката на столицата бе в състояние на свободно падане, а останалият свят бе готов да направи всичко, което може, за да помогне на града да ограничи болестта в рамките си. Главно чрез забрана на всякакви пътувания до и от Обединеното кралство. Разбира се, бе само въпрос на време, преди вирусът да плъзне в целия свят. Но ако можеше да бъде задържан достатъчно дълго, за да се изработи ваксина...

Макнийл въздъхна и усети първите капки дъжд по лицето си, когато го обърна нагоре към надвисналия синьо-черен облак.

– Джак.

Извърна се и видя фигура в защитен костюм да крачи през дълбоките бразди, оставени от машините в калта.

– Приключихме.

Макнийл погледна часовника си. Отнело им бе по-малко от отредените два часа.

– Открихте ли нещо?

Мъжът от "Експертизи" вдигна насреща му прозрачно полиетиленово пликче и Макнийл видя някакъв бледорозов къс вътре.

– Може да значи нещо. А може и нищо да не е.

– Какво е?

Служителят му го даде.

– Остатък от билет за метрото. Еднодневен. Не мога да разчета датата върху него, но може да извлечем нещо от магнитната лента.

Макнийл пое пликчето и го вдигна срещу светлината. Отпечатаното върху билета бе размазано от дъжда и почти заличено от калта. Единият край бе откъснат. Вече бяха минали почти осем седмици, откакто бяха спрели метрото. Ако само на това трябваше да разчитат, нямаше да стигнат далеч. Той го върна на мъжа от "Експертизи" и скочи долу от варела. Обърна се към техническия ръководител:

– Вървете да си строите болницата.

Карантина (превод Надя Баева, 304 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

"Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи." – за Фани, "кралицата"-героиня от дебютния роман Кралицата мълчи на Лаура Фройденталер, животът отдавна се е превърнал в броеница от натрапчиво повтарящи се "сънища", в които миналото, настоящето и бъдещето са като белите листи на бележника на нощното ù шкафче, подарен от внучката ù, за да опише живота си... Да, казват, че "мълчанието е злато", а Кралицата Фани е натрупала несметно богатство от неизказани, "сънувани" мигове, състояния, емоции, "животи"... всред които се крие тайната на Живота на Фани... Защо, обаче, нейният живот е важен за останалите, чия "Кралица" е тя и защо всичко звучи като История с призраци (следващият роман на Лаура Фройденталер, отличен с Европейската награда за литература 2019) – отговорите идват в следващия сън | откъс...

КОГАТО ФАНИ РАЗКАЗА историята за прекъсването на църковната служба на внучката си, детето слуша внимателно, без да поглежда към Фани, отдадено на фантазиите си, както се слуша страшна приказка. Само веднъж Фани беше отишла с момичетата от Съюза на германските момичета. Беше една неделя по време на църковната служба. Докато останалите влизаха вътре, Фани успя незабелязано да спре пред църквата. Както беше уговорка, момичетата останаха отвън. Неколцина възрастни мъже, които знаеха, че Съюзът на германските момичета възнамерява нещо да прави, също не влязоха в църквата. Щом започна службата, момичетата замаршируваха в кръг и запяха някаква песен, която Фани не знаеше, защото за първи път беше с тях. С ъгълчето на окото си видя, че отделни хора излизат от църквата, чу възрастните мъже да ругаят. Фани усещаше отвсякъде вниманието, което се засилваше, и безпокойството, което се сгъстяваше. Гледаше напред към момичето пред нея и не пееше, защото не знаеше текста и защото гласът ѝ не ѝ се подчиняваше. Нещо сякаш се разпъваше вътре между главата и тялото ѝ. В ушите ѝ над ниските момичешки гласове звучеше един висок тон. Без да извърне глава, тя усети, че баща ѝ се е втурнал от църквата навън. Той веднага разпозна Фани сред другите момичета и се насочи към нея. Фани удържа на порива си да избяга. Момичетата престанаха да маршируват и да пеят. Отстъпиха назад пред баща ѝ, само тя остана на мястото си. Междувременно повечето хора излязоха от църквата. Фани знаеше, че отвсякъде я наблюдават, но виждаше само баща си. Той изглеждаше така, сякаш иска да я убие, сякаш не може да се овладее. Тялото ѝ се изпъна и трепереше, но тя не побягна. Гледаше невъзмутимо баща си право в лицето, а той все едно беше излязъл извън кожата си. Вече не си личеше къде са устата, носът и очите му. Чертите на лицето му се бяха размесили като във вик и Фани виждаше как това лице се приближава към нея. Най­-сетне баща ѝ застана отпред. Носът, устата и бузите му се върнаха по местата си. Фани вирна брадичката си, челото ѝ застана точно под небето и когато за миг затвори очи, усети как клепачите ѝ се овлажняват. Баща ѝ вдигна ръка и удари Фани по бузата. След което се обърна и тръгна към фермата си в падината. Насред погледите на останалите посетители на църквата и мърморенето им Фани се понесе подире му. Някъде по-­назад вървяха майка ѝ и брат ѝ. Фани не се извърна. Крачеше с триумфираща походка. Целия дълъг път през гората обратно до фермата в падината Фани вървя след баща си и не се обърна назад. Беше изпълнена с дива радост, която се задържа до края на деня, люшкаше тялото ѝ и вечерта, когато легна в леглото си, не можа да заспи.

ШЕЙСЕТ ГОДИНИ ПО­КЪСНО все още едно далечно меко ехо от онази дива радост мина през тялото на Фани. Тя се зарадва, че точно този спомен случайно излезе най-­отгоре. Откакто вече не можеше да контролира времето, беше станала зависима от тялото си и в това отношение. Тайно, без участието на Фани, тялото ѝ беше запазило всичко. И сега, когато беше така слабо, тъй като Фани ядеше съвсем малко и то нямаше занимание, спомените се задвижваха като органични процеси, самостоятелно и без направление от страна на волята. По-­рано тя си мислеше, че държи контрола над тялото и паметта си. Но сега лежеше безпомощно в семейното легло и се усмихваше в тишината, че е била така глупава. Редовно преминаваше през един и същи сън. Макар че отдавна не можеше да спи, само дрямка и будно състояние, в които отминалите спомени за различни състояния се вливаха един в друг, тя не успя нито веднъж да се измъкне от този конкретен сън. Ако внезапно се видеше до брат си и той носеше черен костюм, Фани разбираше, че пак е вътре в съня и че всякаква съпротива е напразна. Обръщаше главата си встрани и раздвижваше ръцете си по ленения чаршаф, за да протестира. Понякога се надигаше и после отново падаше назад, но не можеше да направи нищо срещу този сън.

БЕШЕ ДЕНЯТ, в който погребаха сестрата на баща ѝ. Бяха се сврели под ъгъла за сядане, след това майка ѝ изтупа прахта от черния костюм на Тони. Той вече не можеше да се намърдва под дървената пейка. Седеше на земята пред скривалището на Фани и само краката му стигаха до нея. Фани и брат ѝ не познаваха сестрата на баща си, освен това я погребваха на място, където никога не бяха ходили. Дотам стигнаха пеш, не в посока към малкия град, а към границата. Майка им и баща им вървяха напред, Фани и Тони на разстояние след тях. Тони беше горд с черния си костюм, който изглеждаше съвсем като този на баща му, само че по­-малък. Фани също би искала да има такъв костюм вместо тясната рокля, която се наложи да облече. Целия ден Тони стоя до баща си, докато майка ѝ държеше Фани за ръката. Фани наблюдаваше как Тони наподобява във всичко баща си. На гробището застана до него и имитираше сериозния израз на лицето му. Мнозина подаваха ръка не само на бащата, но и на Тони, който благодареше със същото кратко кимване, както бе видял да прави баща му. Ръката на Фани беше в тази на майка ѝ. Някои жени погалваха Фани по главата. След това в гостилницата Тони пак седна до баща си. Правеше се, че слуша какво си говорят възрастните, и не искаше да излезе навън с Фани. Когато късно вечерта се прибраха във фермата в падината, Фани и Тони тръгнаха из къщата. Никой не им заповяда да си лягат. Тони все още беше с черния костюм. Озоваха се пред вратата за спалнята на родителите си, която беше леко открехната. Без да си кажат нито дума, те се промъкнаха по­близо до процепа и погледнаха през него.

Първоначално Фани не разбра какво вижда. После разпозна, че баща ѝ седи по риза на ръба на леглото, а майка ѝ е застанала пред него на колене. Малко преди лягане тя винаги си пускаше косата, която сега се стелеше по гърба ѝ. Фани разбра, че майка ѝ изува обувките на баща ѝ. Ръцете на баща ѝ стояха върху одеялото като малки животинчета, къртичета, нахапани до смърт от котките. Раменете му бяха приведени напред. Гръдният му кош хлътнал. Фани дори не се осмели пак да погледне лицето му. То изглеждаше така, сякаш баща ѝ е ослепял. Очите му бяха черни като костюма на Тони. Майка ѝ се подпря на леглото и се изправи с охкане. Щом застана пред баща ѝ, той уви ръце около кръста ѝ и притисна главата си към корема ѝ. Пред вратата на спалнята Фани усети, че брат ѝ е завладян от същия страх, който се беше настанил вътре в нейното тяло. Искаше да избяга, но не можеше да откъсне очи от сцената. Майка ѝ погали главата на баща ѝ. Фани чу приглушени шумове. Майка ѝ отмести ръцете на баща ѝ от хълбоците си и направи крачка назад. Фани видя лицето на баща си. Беше мокро. Баща ѝ беше отворил широко устата си, оттам излезе гъргорене. После скимтене. Баща ѝ плачеше. Майка ѝ бе почнала да се съблича. Свали роклята и фустата си. Децата пред вратата на спалнята видяха голите ѝ крака. Майка им измъкна фланелката си нагоре през главата. Децата видяха белите ѝ гърди отстрани. Майка им издърпа ризата и панталона на баща им и накрая легна до него в леглото. Тя премести главата му към гърдите си и заприказва тихо на гъргорещата и скимтяща бащина глава. Двете деца се отдръпнаха. Всяко тръгна само за себе си, като че ли другото не беше там.

ФАНИ ЛЕГНА в леглото си и заспа дълбоко. Като се събуди, беше светло. Стана и облече дрехите си от предния ден. Излезе от стаята в коридора. Не се чуваше никакъв шум, дори и собствените ѝ стъпки, макар че иначе дървеният под винаги проскърцваше. Фани тръгна надолу по стълбите в посока към кухнята. Движеше се така, сякаш с някое непредпазливо замахване може да разкъса въздуха наоколо. Вървеше напълно безшумно из къщата на родителите си. Спря се пред затворената врата на кухнята. Отвътре се чуваше тракане, като че столовете се обръщаха и разни неща падаха на пода. Сякаш Сатаната се беше развилнял из кухнята. Фани си повтори тази дума. Сатаната. Не долавяше никакъв глас, никакъв човешки звук, само тракане, падане, шум от трошене, който я беше събудил. От страх Фани беше седнала в семейното легло. Сърцето ѝ така силно биеше, че от ударите я заболяха ребрата. Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи.

ТИШИНАТА ДОЙДЕ с войната. Във фермата в падината никога не е било особено шумно. Баща ѝ не харесваше шумните хора, намираше ги за непредвидими и ненадеждни. Но тишината, която настана във фермата, когато Тони трябваше да тръгне на война, беше друга. Понякога Фани се оглеждаше. Наблюдаваше протегнатите си ръце и въпреки това не можеше да ги усети. Стоеше насред двора и отново ги спускаше. Гледаше напрегнато над полята към хълма, на чието било ѝ се привиждаше фигурата на мъж. Не можеше да прецени дали слиза надолу към селото, или се отдалечава от него. Майка ѝ дойде от обора, мина покрай Фани и каза, ела да белим картофи. Откакто се помнеше, беше белила картофи заедно с майка си. Винаги ги е имало тези моменти, които двете прекарваха заедно на кухненската маса. Сядаха една срещу друга на ъгъла, всяка с малък нож в ръка, пред тях купчина картофи и една голяма тенджера, в която хвърляха обелените. Така са седели по всяко време на деня и на годината. Валяло е дъжд и сняг, докато те са белели картофи, било е горещо и студено, често слънцето е греело, а Фани и майка ѝ са белели картофи. В спомените на Фани обаче имаше само един и същ момент на белене на картофи. Небето пред прозореца на кухнята беше много светлосиньо, почти бяло, невъзможно да се причисли към който и да е сезон. Нямаше вятър. Фани не можеше да си спомни някой някога да е влязъл в кухнята, докато те с майка ѝ белеха картофи. Сякаш бяха единствените хора на света. Говореха си за това или онова, но най­-често мълчаха. Фани се научи да бели картофи от майка си още докато беше малко момиченце. Двете ръце подпрени на масата, в лявата картоф. Дясната натиска с палеца към картофа и с ножа смъква обелката в кръг, отгоре надолу. След това с опакото на ръката събира обелките на едно място, докато с другата ръка посяга към следващия картоф. През войната имаше по-­малко картофи за белене и Фани и майка ѝ говореха още по­-малко от преди, мислеха си за Тони, от когото отдавна нямаше никаква вест. Когато войната напредна, двете вече не правеха картофено тесто и картофени кнедли. Варяха картофите и ги ядяха небелени.

Кралицата мълчи (превод Жанина Драгостинова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Да, сценарият за високосната 2020 година е толкова объркан, мозаечен и драматичен, колкото на ирански филм, и неслучайно, посред протестно лято, филмовото сдружение Позор (отговорно за фестивали като MENAR, Sofia Biting Docs...) организира Седмица на иранското кино (24 – 30 юли) и двуседмично Кино за пътешественици (1 – 16 август)...

Какво?

Седмица на иранското кино – гледаме фаворити на публиката и фестивално-наградени филми, участвали в последните пет издания на Sofia MENAR Film Festival:..

Пастаряни – 24 и 31 юли, 20:30

Иран, 2019, 91 мин

режисьор: Сохейл Мовафах

с участието на: Каманд Амир Солеймани, Гохар Хейрандиш, Мехди Бейги, Бахаре Рахнама

Комедиите не са често срещани в иранското кино, но хуморът в тях винаги е на корем – храната в Пастаряни слага на масата конфликта между традиционно-семейното (като заведението Торандж с домашната кухня на Хушан и любимата му баба) и чуждоземната бизнес иновация (луксозния италиански ресторант Паста и пица) – залогът е титлата "най-добър ресторант в Техеран"...

Приказният замък – 25 юли, 20:30

Иран, 2019, 86 мин

режисьор: Реза Миркарими

с участието на: Хамед Бехдад, Жила Шахи, Азаде Нобахари, Нюша Алипур

Семейството е голяма ценност в иранското кино... дори за две деца останали без такова... дори за техния баща, който не ги иска в новия си живот... именно затова в Приказният замък винаги има стая за Него/Семейството...

Стадо без пастир – 26 юли, 20:30

Иран, 2018, 110 мин

режисьор: Хуман Сейеди

с участието на: Навид Мохамадзаде, Фархад Аслани, Назанин Баяти, Навид Пурфараж

Неслучайно, в няколко поредни години MENAR фокусът падна върху новото иранско кино – то е сценарно-изпипано, но и визуално-въздействащо като историята на Мона и тримата ù братя, които са сигурни, че трябва да защитят честта ù/си (след невинно сваляне на забрадката), докато цялото им семейство (без родители и без пастир) се опитва да оцелее в крими гето покрайнините на Техеран.

Майчинство – 27 юли, 20:30

Иран, 2017, 74 мин

режисьор: Рогие Таваколи

с участието на: Назанин Баяти, Мариам Бубани, Хуман Сейеди, Хание Тавасоли

Майчинството може да крие повече тайни и от ирански филм, но когато Голнар се изнася с дъщеря си Негар при сестра си (със срамежливите ù любовни неволи) и леля им, нищо не може да я подготви за живот в дом с 4 жени и вечно-отказващ-развод съпруг Саид...

Сезонът на нарцисите – 28 юли, 20:30

Иран, 2017, 95 мин

режисьор: Негар Азарбайджани

с участието на: Амир Агаи, Пейман Базеги, Шайесте Ирани

Преплитането на истории и взаимовръзки е в основата и на друг ирански филм, като в случая киноразказът на Негар Азарбайджани хваща четири жени (Наргис, Гизу, Айлар и Солмаз) на кръстопът между любовта, смъртта и... изборите, които всяка една от тях трябва да направи.

316 – 29 юли, 20:30

Иран, 2015, 72 мин

режисьор: Пайман Хагани

с участието на: Сара Вазирзаде

През целия си живот Тя е имала 315 чифта обувки и всеки от тях може да разкаже собствена история... или историята на Нейния живот без да е нужно да виждаме лицата на хората в него. Въпросът е какво ще стане, когато Тя обуе чифт номер 316?

Хотел 5 звезди – 30 юли, 20:30

Иран, 2014, 93 мин

режисьор: Махшид Афшарзадех

с участието на: Шахаб Хосейни, Хомаюн Ершади, Ширин Бина, Диба Захеди

Може ли семейството да живее по строгите правила на един петзвезден хотел – Мариам ще провери, а залогът е таксата за нейното университетско образование...

Кино за пътешественици – да, отново ще гледаме вечни документални фаворити от програмите на MENAR Film Festival и Sofia Biting Docs (като В света на Гивън, Окото на Истанбул, Средиземноморие, Исландия наведнъж, Забележителният Исфахан, На път през Сахара, Камино де Сантяго, Под конвой из света, Вземи красивото с теб, С тук-тук из Етиопия, Открий отново Индия, Между върховете, Култ, 24 вкуса от Неапол...), но ще видим и премиерите на:..

Оризовите полета на Филипините – 1 август, 19:00 и 20:30, Културен център G8

50 мин, документален

Пътешествие из Филипинските Кордилери, където местните се разплащат с ориз, практикуват окултни ритуали и живеят с/на магия в своя изолиран свят... но повече ще разкажат Позор агентите Здравко Григоров и Ангел Хаджийски посетили мястото в началото на тази година.

Моят север е на юг – 4 август, 19:00, Културен център G8

Чили, 99 мин, документален

Панорамен трип на една чилийка сред житието и битието на жители от 7 южноамерикански страни (Куба, Венецуела, Колумбия, Еквадор, Перу, Боливия и Чили) в опит да открие какво ги свързва (освен общия език) и какво ги разделя, докато открие отговора дълбоко в Амазонската джунгла.

Всичко се променя – 7 август, 19:00, Културен център G8

61 мин, документален

Всяка година фестивалът Sofia Biting Docs, съвместно с фондацията Приятели на Тибет в България, поставя акцент и препратка към борбата на Тибет за независимост – така ще е и този път с историята на семейството на Тенцин Фунцок, който се решава да извърви отново пътя към Свободата, изминат преди дълги години – отвъд окупираната Лхаса, през високопланинския проход Нангпа Ла до Непал, към индийската граница и Дхарамсала...

По пътищата на Куба – 11 август, 19:00, Културен център G8

Куба, 60 мин, документален

Как разбират Живота, Свободата и Щастието хората от Острова на свободата, 60 години след Кубинската революция...

Кога & Къде?

24 – 30 юли | Седмица на иранското кино в Дом на киното

1 – 16 август | Кино за пътешественици в Евро Синема и Културен център G8

Защо?

Защото лято без кино е като демокрация без протести...

Исландия наведнъж | Исландия, 2014, 70 мин, документален © режисьор Петур Кристян Гудмундсон

Да, на 9 юли Амели Нотомб празнува своите 21 години отвъд Христовата възраст и въпреки това последният ù роман (номинирания за наградата Гонкур) Жажда се обръща философски към житието и битието на Исус... Романът-притча може и да взима заглавието си от "последните думи" на Исус на кръста ("Жаден съм"), но едва ли ще иде реч за любимото шампанско на Амели: "Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде." по думите на самата Нотомб... Жаждата, Любовта и Смъртта може и да са ключовото триединство, Светата троица, през която е пречупен тук животът на Христос (няколкото часа преди и след Кръста), но Истината сякаш се крие в думите на Амели: "Това, което духът не разбира, тялото го усеща."...

Тази нощ няма да се случи чудо. Няма как да избегна това, което ме чака утре. Не че не искам.

Само веднъж си послужих зле със силата на кората. Бях гладен, а смокините не бяха узрели. Толкова исках да захапя топла от слънцето смокиня, сочна и сладка, че проклех дървото и го осъдих повече никога да не ражда плодове. Казах го като притча – признавам, не съвсем убедителна.

Как можах да извърша такава несправедливост? Не беше сезонът на смокините. Това е единственото ми разрушително чудо. Истината е, че в този ден бях обикновен човек. Бях толкова раздразнен, че позволих желанието ми да се превърне в гняв. При това апетитът е нещо хубаво, достатъчно беше да го съхраня и да си кажа, че след месец-два ще мога да го задоволя.

Не съм безгрешен. У мене има ярост, която само чака да изригне. Като с търговците в Храма, където поне каузата ми беше справедлива. Но от там до "не мир дойдох да донеса, а меч" разликата е от небето до земята.

На прага на смъртта установявам, че не ме е срам от нищо освен от случката със смокиновото дърво. Настървих се на едно наистина невинно създание. Не смятам да потъвам в безплодни съжаления, просто съм недоволен, че не мога да отида при дървото, да го прегърна, да го помоля за прошка. Достатъчно е да ми прости, и проклятието ще изчезне в миг, отново ще се родят плодове и смокинята ще е горда със сладката им тежест.

Помня овощната градина, през която преминахме с учениците ми. Ябълковите дървета се огъваха под плодовете си. Заситихме се с тези ябълки – най-хубавите, които някога бяхме опитвали, хрупкави, ароматни, сочни. Спряхме, когато повече не можехме да ядем, и с препълнени стомаси се затъркаляхме по земята от смях заради лакомията си.

– Няма да можем да изядем всичките ябълки, никой няма да може да ги изяде! – каза Йоан.

– Колко тъжно!

– На кого му е тъжно? – попитах.

– На дърветата.

– Мислиш ли?

Ябълковите дървета са щастливи да носят плодовете си дори когато никой не ги яде.

– Откъде знаеш?

– Постави се на тяхното място.

Йоан помълча и после каза:

– Прав си.

– На нас ни става тъжно при мисълта, че не можем да изядем всичко.

Всички се засмяха.

Бях по-справедлив с ябълките, отколкото със смокинята. Защо? Защото бях задоволил апетита си. По-добри сме, когато сме изпитали наслада, толкова е просто.

Сам в килията си, имам чувството, че съм дървото, което проклех. Това ме натъжава и се опитвам да мисля за друго. Проблемът с този метод е, че не функционира много добре. Ябълка или смокиня – запитах се на какво ли дърво се е обесил Юда. Казаха ми, че клонът се е счупил. Дървото трябва да не е било яко, защото Юда не тежеше много. Винаги съм знаел, че Юда ще ме предаде. Но поради природата на моята мъдрост не знаех как ще го направи.

Срещата ми с него бе разтърсваща. Озовал се бях в едно забутано селце, където не разбирах никого. Колкото повече говорех, толкова по-силно чувствах враждебността на хората, виждах се с техните очи и дори споделях раздразнението им от този смешник, дошъл да проповядва любов.

В тълпата имаше един слаб, мрачен младеж, видимо обхванат от безпокойство. Той се обърна към мен така:

– Ти, който казваш, че трябва да обичаме ближния си, мен обичаш ли ме?

– Разбира се.

– Това са безсмислици. Мен никой не ме обича. Защо ти ще ме обичаш?

– Няма нужда от причина, за да те обичам.

– Да, бе. Пълна глупост.

Хората се засмяха с разбиране. Това го развълнува – очевидно за първи път предизвикваше одобрение в селото. Точно тогава разбрах какво ще се случи – този човек щеше да ме предаде. Сърцето ми се сви. Тълпата се разпръсна. До мен остана само той.

– Искаш ли да се присъединиш към нас?

– Кои сте вие?

Посочих му учениците си, насядали по камъните малко встрани.

– Те са мои приятели – казах.

– А аз, кой съм аз?

– И ти си мой приятел.

– Откъде знаеш?

Разбрах, че няма смисъл да му отговарям. Нещо не беше наред с него. Мисля си, че всеки има по един такъв приятел, за когото другите се чудят защо му е приятел. Учениците ми веднага приемаха всеки новодошъл. Случаят с Юда беше различен. Той направи каквото можа, за да не бъде приет. Всеки път, когато се чувстваше харесван, казваше, че трябва да бъде отхвърлен.

– Оставете ме на мира, аз нямам нищо общо с вас!

Следваха безкрайни празни приказки, в които проличаваше неговата злонамереност.

– С какво си толкова различен от нас, Юда?

– Не съм роден в разкош.

– Като повечето от нас.

– Не, вижда се, че не съм като вас.

– Какво значи да бъдеш като нас?

Симон и Йоан например нямат нищо общо помежду си.

– Имат, благоговеят пред Исус.

– Те не благоговеят пред Исус, а го обичат и му се възхищават като всички нас.

– Без мен. Харесвам го, но не му се възхищавам.

– Защо тогава го следваш?

– Защото той пожела.

– Не си бил длъжен.

– Срещал съм много пророци като него.

– Той не е пророк.

– Пророк, месия.... все тая.

– Нищо подобно. Той носи любов.

– Каква е тая негова любов?

С Юда беше така – постоянно трябваше да се започва отначало. Той можеше да доведе всекиго до отчаяние. И мене отчая неведнъж. Да го обичаш, не беше лесно, но това само ме караше да го обичам още повече. Не защото предпочитам трудната любов, напротив, но с него всичко трябваше да е в повече.

Ако бях общувал само с останалите ми ученици, щях може би да забравя, че съм дошъл тъкмо заради хора като Юда – живи проблеми, създатели на бъркотии, досадници, както ги нарича Симон.

"Каква е тая негова любов?" Добър въпрос. Трябва да търсим в себе си любовта всеки ден и всяка нощ. Когато я открием, тя изведнъж става толкова очевидна, че не разбираме защо ни е било трудно да я намерим. Но е нужно също да се спуснем по течението ѝ. Любовта е енергия, тоест движение, нищо не застоява в нея. Хвърляме се във вълните ѝ, без да се питаме как ще издържим, нямаме нужда да изпитваме нейната достоверност.

Виждаме я, когато сме в нея. Това не е метафора – толкова пъти съм забелязвал потока светлина, свързващ две човешки същества, които се обичат. Когато светлината се насочи към нас, тя става по-малко видима, но по-осезаема, усещаме как лъчите ѝ проникват в кожата ни. Няма по-приятно изживяване от това. Ако сме в състояние да наострим слуха си, бихме доловили пукот на искри.

Тома вярва само в това, което вижда. Юда не вярваше дори и в това, което виждаше. Той казваше: "Не искам сетивата ми да ме подвеждат". Произнесени за първи път, баналностите винаги изглеждат ефектни.

Юда е персонаж, който ще предизвиква най-много тълкувания в историята. Нищо чудно, като се има предвид ролята, която изигра. Ще кажат, че е прототип на предателя. Тази хипотеза я чака труден живот. Страстите, разпалени от тежкото обвинение, ще доведат, естествено, и до неговото отрицание. Поради недостига на достоверна информация Юда ще бъде обявен за най-любящия ми последовател, най-чистия, най-невинния. Човешките оценки са толкова предвидими, че се разнежвам от претенциите им за неоспоримост.

Юда беше странен тип. Имаше в него нещо, което не подлежеше на анализ. Той беше много малко телесен. По-точно казано, той долавяше само отрицателните усещания. Казваше: "Боли ме гърбът" с вид на човек, който е открил теорема.

Аз му казвах:

– Приятен е този пролетен ветрец.

Той отговаряше:

– Всеки може да каже това.

– Вярно е, така то става още по-хубаво – настоявах аз.

Той само свиваше рамене, с което заявяваше, че не иска да си губи напразно времето в разговори с един наивник.

В началото всички ученици срещаха трудности с Юда. Понеже бяха добри хора, се опитваха да му вдъхнат спокойствие. Това само събуждаше агресията в него. Постепенно разбраха, че не трябва много да му говорят. Но не биваше и да го игнорират, защото мълчанието насърчаваше мнителността му по-силно от думите.

Юда беше един постоянен проблем, най-напред за самия себе си. Когато нямаше никаква причина да се сърди, той пак се сърдеше. А когато се появеше причина просто за недоволство, той се разгневяваше. Поради това беше по-добре да се общува с него враждебно – така му беше най-удобно. Преди да го срещна, не знаех, че съществува такъв тип хора – постоянно обидени. Може и да не е бил първият такъв, но със сигурност не е последният.

Ние го обичахме. Той усети това и се насили да ни отблъсне.

– Не съм ангел, имам гаден характер.

– Наясно сме – отговаряше някой от нас с усмивка.

– Какво? Ами ти защо не погледнеш себе си!

Когато не си устройваше сам въображаеми процеси, той с голямо усърдие разграждаше любовта ни към него.

Изпитваше ужас от лъжата. Когато засягах този въпрос, забелязвах, че не умее да я разпознава. Например не правеше разлика между лъжа и тайна.

– Да премълчиш нещо вярно, не значи, че лъжеш – казвах му аз.

– Който не казва цялата истина, лъже – отговаряше той.

Не отстъпваше. Тъй като не успявах да го убедя на теория, опитвах с примери.

– Представи си, че има закон, който осъжда всички гърбави на смърт. Ти имаш гърбав съсед, властите те питат дали познаваш някой гърбав. Ти казваш не, разбира се. Това не е лъжа.

– Напротив, лъжа е.

– Не, това е тайна.

Ако Юда обитаваше повече тялото си, нямаше така да му липсва финес. Това, което духът не разбира, тялото го усеща.

Жажда (превод Светла Лекарска, 104 стр, цена 14 лева) е в книжарниците