My Mir

Къде се пресичат пътищата на кралската династия Хабсбург с милиардерите Ротшилд, с руският гросмайстор Александър Алехин, шпионинът Душан Попов и писателите Антоан дьо Сент-Екзюпери, Морис Метерлинк, Ян Флеминг... Отговорът води до Ещорилския бряг и хотел Паласио през горещото лято на 1940-а в романа Ещорил (откъс от него ви очаква по-долу) на Деян Тиаго-Станкович – да, там, под опеката на управителя на Паласио мистър Блек, съдбите на исторически персони и животът на измислени герои се преплитат, за да намерят оазис сред пустинята на Втората световна война, където един паралелен Свят може да говори (къде с ирония и изкусни метафори, къде със суров реализъм) за днешните бежански кризи, за изгнаниците и Оцеляването, и за съвременните вълни от страх, омраза и Утопии...

WILLKOMMEN, BIENVENUE, WELCOME

Когато се приближавате към Лисабон откъм океана, малко преди корабът да навлезе в реката, от лявата страна ще видите отзад синкава планина. Това е Синтра. Тя препречва пътя на дъждовните облаци и по този начин Ещорил предлага на своите посетители повече слънчеви часове годишно, отколкото който и да е друг курорт на Стария континент. Така поне пише в брошурата на туристическата организация "Слънчев бряг", както се нарича нашата малка Ривиера в официалните документи. В ежедневието обаче тя е известна като Ещорилския бряг, или Брега.

Меката вълнообразна стръмнина над залива гледа на юг към океана. По нея, закътани сред зеленина и високи зидове, са разпръснати вили и летни дворци на видни столични семейства. В подножието на стръмнината е винаги ветровито и вълните неспирно мият пясъка. По плажа са наредени редици чадъри, съблекални и платнени шезлонги. Малко над него наскоро откритата железница следва сърповидната линия на брега и успоредно с нея е магистралата; вдясно, на няма и половин час с кола оттук е Лисабон; вляво, толкова близко, че се вижда – Кашкайш.

Ако идвате с влак, трябва да слезете на гара Ещорил, да пресечете линията и магистралата до обширния парк с правоъгълна форма, уреден по френски образец. В най-високата част на парка, между палмите, кипарисите и разноцветните храсти се намира най-голямата забележителност на този прочут курорт – Грандказино "Ещорил". Току до хазартното заведение се издига триетажна бяла сграда с низ прозорци с великолепен изглед, някои от които гледат към парка, други към океана. Над тъмния мансарден покрив е поставен едър надпис: ХОТЕЛ ПАЛАСИО. В Ещорил има и други хотели, но ще се постараем да не говорим много за тях. Не защото са по-малки или по-евтини, а защото на всички им подхожда главна, не второстепенна роля. А в този филм централната роля вече е отредена на "Паласио".

В едно лятно утро на 1940 година телефонът в кабинета на Блек звънна.

– Господин управител, тук е Лино. Сеньор Кардозо е на рецепцията. Иска да ви види. Блек би предпочел да отговори, че е зает, но не се осмеляваше. Ако имаше човек, когото не смееше да отпрати, това беше Кардозо, старши инспектор, началник на филиала на Португалската полиция за надзор и държавна сигурност в Ещорил – политическата полиция, която се занимаваше с екстремисти от всякакъв вид, анархисти, комунисти, либерали. Тя следеше също така дейността на чуждите граждани на територията на страната. Макар и аполитичен, Блек беше интересен и като чужденец, и като управител на хотел, популярен сред чуждестранните гости. С каквото и конкретно да се занимаваше Кардозо, ако се съди по времето, което прекарваше напоследък в хотела, "Паласио" заемаше важно място в списъка на приоритетите му. Влезе нисичък човек с евтин костюм и замириса на одеколон. Оплешивяващ и прошарен, изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност. Всъщност старши инспектор Кардозо приличаше по-скоро на дребен чиновник, а не на полицай с широки пълномощия. Пое предложеното кафе и прекалено бързо мина на въпроса:

– Не бих ви занимавал с техническите подробности, но важно е да знаете, че не е изключено днес или утре да се обърнат към вас с необичайна молба...

Тук полицаят спря, очаквайки чужденецът да прояви любопитство. Тъй като това не се случи, продължи плешивото човече и извади от вътрешния си джоб тесте снимки. Подреди ги старателно на плота на масата и попита:

– Познавате ли някоя от тези особи?

Управителят хвърли бегъл поглед на снимките и поклати отрицателно глава. Инспекторът беше принуден да опита по друг начин: посочи една по една снимките с пръст:

– Морис Метерлинк? Нищо ли не ви говори това име? Алма Малер? Не? Франц Верфел? Голо и Хайнрих Ман? Нищо ли? Нито едно от тях?

Блек поклати отрицателно глава:

– Действително съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Всеки ден виждам твърде много нови лица, за да мога да ги запомня.

– Всички те са видни чуждестранни граждани. Или са на пансион при вас, или идват в ресторанта. Предимно писатели. Господин Метерлинк е белгийски Нобелов лауреат. А младият германец Голо Ман е син на някакъв наистина знаменит писател. Обича мъжете.

– И?

– Нищо. Казвам: ексцентричен свят. Точно затова ви предупреждавам да обърнете внимание.

– За нашата къща всеки гост е еднакво важен – обясни управителят.

– Тези господа конкретно са отбелязани като деликатни в политическо отношение случаи – каза инспекторът тихичко, сякаш се доверява. – Не е изключено сред тях да има и левичари.

– Смятате ли?

– Не смятам. Аз зная, както зная къде се крие опасност за нашето общество. Но това ми е работата. Вие трябва да продължите да вършите своята колкото се може по-добре. Да направите така, че гостите да си прекарат възможно най-приятно у нас и да си тръгнат като приятели на Португалия. А ние сме тук да контролираме и ако се наложи, да попречим на онзи, на когото му хрумне да злоупотреби с нашето гостоприемство. Нужно е само да ни уведомявате за всичко необичайно, което забележите. Нали така? Това всъщност не беше въпрос, нито пък усмивката на управителя можеше да се изтълкува като отговор. Срещата днес продължи много кратко, по-малко от четвърт час.

Същия този следобед в кабинета на управителя на хотела беше прехвърлено телефонно обаждане от дома на херцога и херцогинята на Уиндзор. Блек изслуша молбата, благодари за проявения интерес и каза, че за свое голямо съжаление, не би могъл да помогне. Господинът от свитата на херцога остана с впечатлението, че управителят не е разбрал с кого разговаря, и обясни, че се обажда от името на бившия крал на Англия Едуард VIII, който трябва да бъде настанен още днес. Тази информация не промени нищо. Блек заяви, че интересът на Техни Височества към неговия хотел е особено голяма чест, и повтори, че няма място за херцогската двойка. Ако имат търпение да изчакат ден-два, може би ще успее да им осигури адекватно настаняване, добави любезно. Предложението му беше също така учтиво отхвърлено.

Някъде около един на обяд управителят излезе на двора да посрещне очакваното семейство Гайтан. Знаеше, че под това име се крият Хабсбургите. С едно "Herzlich Willkommen" той се поклони на императрица Зита и ѝ целуна ръка. Беше се запознал с тях през 1922 година в Мадейра, където бяха избягали след разпадането на империята им. По онова време Блек ръководеше хотела, в който те бяха чести гости, но това бе отдавна и не очакваше да го познаят. За сетен път я видя на погребението на мъжа ѝ, последния австро-унгарски император, Карл; беше в напреднала бременност, с корем до зъбите, забулена с непрозрачен черен воал и заобиколена от малолетни разплакани деца. Не искаше да напомня на нещастната императрица трагичните времена, ръкува се с престолонаследника и останалите принцове и лично ги заведе до масата в ъгъла на ресторанта, която беше старателно подбрана за тях. Съзнаваше, че треперят от страх да не би мощната ръка на Хитлер да ги застигне чак тук и да изпълни смъртното наказание, на което бяха осъдени като противници на неговия режим.

Преди Техни Императорски Величества да приключат с ордьовъра, в хотела пристигнаха седем души, които имаха резервации на името на барон Фон Амшел. Под това име се криеше семейство Ротшилд. При този погром дори на тях, най-богатата банкова династия в съвременния свят, не им беше простено, че са евреи. Те също, естествено, се страхуваха и настояваха за пълна дискретност. Без много разговори бяха отведени до стаите, където, както казаха, ще останат възможно най-кратко, тъй като възнамеряваха да продължат пътуването си, щом това бъде възможно. Между другото, поне на пръв поглед, те повече му приличаха на императори, отколкото самите кайзерски особи.

Блек от опит знаеше, че милиардерите и монарсите не са най-капризните гости. Когато на едно място се стекат толкова хора, и то такива разглезени, задължително ще има най-различни чешити. Същите онези, които коленопреклонно молеха да им се предложи гостоприемство, често, след като бъдеха настанени, започваха с претенциите си. Искаха да им се осигури астролог за съпругата, учителка по пиано за детето и иконом, който да закачи по стените на апартамента колекцията от картини, взети при бягството, за да могат да се чувстват в хотела като у дома си. Например преди няколко дни икономът на един холандски търговец, отседнал тук със семейството си на път за Далечния изток, го помоли за адресите на местата, където неговият господар може да се забавлява. Домът да бъдел изискан и дискретен и да разполагал с млади негърки. Ето докъде стигаше понякога това.

Все едно, едва на здрачаване, когато навалицата горе-долу се поуспокои, Блек, както всеки ден привечер, се усамоти в кабинета си. Включи радиото. Червената чертичка сочеше Лондон.

Започваха вечерните новини.

Британските части се оттеглиха от континента. Генерал Дьо Гол създаде френски доброволчески легион в Англия...

Управителят нямаше сили да слуша новините. Завъртя копчето. По всяка радиостанция строги гласове съобщаваха какво се е случило по света този ден. Въртеше копчето на радиоапарата, докато най-после не намери музика. Свиреше меланхолично пиано. Сергей Рахманинов, Концерт за пиано № 2, Adagio sostenuto.

Седнал в тъмното с отворени очи, той си мислеше за мъжете и жените, чието вайкане слушаше по цял ден. Въпреки големия си професионален опит никога не беше работил нито в толкова претъпкан хотел, нито с такива гости. Съзнаваше, че независимо от всичко, имаше късмет. В Ещорил бяха пристигнали избрани сред изгнаниците, общо две хиляди от двата милиона, колкото се предполага, че се скитаха тогава из Европа. В "Паласио" бяха получили подслон няколкостотин от най-òправните между тях: онези с най-добрите връзки, с най-многото пари и с най-голям късмет. И сега тези най-най-привилегировани се оплакват и изпадат в отчаяние. Неговото положение е такова, че трябва да ги слуша как се жалват и само понякога да им напомня, че всички ние, които днес, 26 юни 1940 година, сме осъмнали в Ещорил, а не в Париж, Виена или Лондон, сме наистина късметлии. Сити сме и пресити, имаме ток и вода. Правим слънчеви бани по плажове без бодлива тел и се разхождаме под палми, без да срещаме въоръжени патрули. Нощем спим спокойно, не се будим от въздушни тревоги, нито от чукане на полицията по вратата. Само ако си припомним колко хора са останали на окупираните територии, а колко в крайпътните канавки с пълни с мравки усти, не бихме се оплаквали повече. И ако някому е съдено да прекарва времето си в безплодно чакане, нима има по-добро място от това? Трябва само да разполагаме с достатъчно средства за разходите по престоя си и проклетото военно време ще мине, сякаш сме на курорт. Нищо няма да ни разтревожи. Освен комарите.

Ещорил (превод Жела Георгиева, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Срещата с Деян Тиаго-Станкович е на 27 ноември във FOX Book Café | 19:30

Днес, на 4 април, Андрей Тарковски би могъл да навърши 87 години... Но както добре знаем, в неговата киноестетика и философия, "Времето е само условие за съществуването на нашето Аз"... Времето е състояние, в което да уловим същината на себе си, на Духа си, на Живота си... Именно това прави Тарковски в своята автобиография Уловеното време – откъсът от нея по-долу ни връща 45 години назад, към снимките на емблематичния филм Огледало – може би най-личната, интимна и съкровена кино ода за Живота, заснемана от Тарковски някога, която като огледало отразява и живота на самия Андрей. Или както, най-добре, самият той казва: "В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг."...

Когато в Огледало оставаше да заснемем още 400 метра лента, което отговаря на 13 минути екранно време, филма все още го нямаше. Бяха измислени и заснети детските сънища на разказвача, но и те не помагаха материалът да се оформи в нещо цялостно. В истинския си вид филмът се роди едва когато се сетихме да въведем в тъканта на повествованието Жената на разказвача; нямаше я нито в замисъла, нито в сценария.

Много ни харесваше как работи Маргарита Терехова в ролята на Майката на разказвача, но през цялото време ни се струваше, че ролята, предвидена за нея в първоначалния замисъл, беше недостатъчна, за да се разкрият и използват огромните ѝ актьорски възможности. Тогава решихме да напишем нови епизоди и дадохме на актрисата още една роля – Жената на разказвача. И едва след това се роди идеята да смесим при монтажа епизодите на Разказвача от миналото с неговото настояще.

В началото с изключително даровития съавтор Александър Мишарин имахме намерение в диалозите на новите епизоди да въведем и други наши програмни идеи за естетичните и нравствените основи на творчеството, но слава на Бога, успяхме да го избегнем и смея да се надявам, че някои от нашите размисли се разположиха доста незабележимо из целия филм.

Като разказвам как се създаваше Огледало, искам да демонстрирам колко крехка, жива и през цялото време променяща се структура е за мен сценарият и че филмът се ражда едва в момента, когато работата е напълно завършена. Сценарият само създава възможност за размисъл и мен до края не ме напускаше тревожното усещане: ами ако нищо не излезе от това намерение?!

Наистина, трябва да кажа, че тъкмо по време на работата с Огледало тези мои творчески идеи за сценария намериха окончателния си израз. Въпреки че други мои филми се градяха върху доста по-оформени конструктивно сценарии и по време на работата много неща се доизмисляха, дооформяха, доизграждаха по време на снимките.

Когато започвахме снимките за Огледало, ние съзнателно не искахме предварително да пресмятаме и да градим филма, преди да бъде заснет материалът. За мен беше важно да разбера по какъв начин, в какви условия филмът сякаш може "сам" да се организира в зависимост от снимките, от контакта с актьорите, от процеса на изграждане на декорите и как ще "съживим" местата за бъдещите снимки сред природата.

Ние нямахме като визуално оформено завършено цяло предварително замислени кадри или епизоди, но ни беше ясно състоянието на атмосферата, усещането на състоянието на духа, които изискваха точни образни съответствия тук, на снимачната площадка. Ако си представям нещо по време на снимки, ако "виждам" нещо, то е по-скоро онова вътрешно състояние, характерът на вътрешното напрежение на сцените, които предстои да заснемем, психологичното състояние на персонажа. Но още не знам точната форма, в която всичко ще се осъществи. Отивам на снимачната площадка, за да разбера как да бъде изразено върху лентата това състояние. И когато го разбера, започвам да снимам.

В този филм, извън всичко друго, се разказва за селото, в което е минало детството на разказвача, където се е родил, където са живели баща му и майка му. По стари фотографии много точно реконструирахме, "възкресихме" разрушена от времето къща със запазени основи. На същото място, където е била преди 40 години. Когато по-късно доведох там майка ми, на мястото, където е преминала нейната младост, реакцията ѝ в мига, когато го видя, надмина и най-смелите ми очаквания. Тя сякаш преживя връщане в миналото си. Тогава разбрах, че сме на прав път: къщата предизвика у нея същите чувства, които се надявахме да изразим във филма...

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се e запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато, в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха колко хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм. Такъв беше неговият замисъл.

Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфтяла нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

Когато почвах снимките на Огледало, аз все по-често се замислях, че филмът, ако се отнасяш сериозно към работата си, не е просто следващият филм, а постъпка, от която се оформя съдбата ти. В този филм за първи път се осмелих да говоря със средствата на киното за най-главното и най-съкровеното за мен директно и непосредствено, без хитруване.

След като зрителите видяха Огледало, най-трудно беше да им обясня, че във филма няма никакъв друг скрит, зашифрован смисъл, освен желанието ми да кажа истината. Това често предизвикваше недоверие или дори разочарование. За някои това наистина не им беше достатъчно: те търсеха скрити символи, зашифрован смисъл, тайни. Мен това също ме разочароваше. Това беше опозиционната част от зрителите. А колегите яростно ми се нахвърлиха, като ме обвиниха, че не съм скромен, защото съм искал да направя филм за себе си.

В последна сметка ни спаси едно нещо: вярата, че нашата работа, която е толкова важна за нас, не може да не е също толкова важна и за зрителите. Този филм трябваше да реконструира живота на хора, които безкрайно обичам и които много добре познавам. Исках да разкажа за страданията на човека, на когото му се струва, че не може да се отплати на близките си за тяхната любов, за всичко, което са му дали. Струва му се, че не ги е обичал достатъчно, и това е наистина мъчителна и неотминаваща мисъл.

Когато заговориш за съкровени неща, много силно те безпокои как хората реагират на това, което си казал, което искаш да защитиш, да предпазиш от неразбиране. Ние много се тревожехме как зрителите ще възприемат филма, но маниакално вярвахме, че ще ни чуят. Последвалите събития потвърдиха, че намеренията ни са били правилни, писмата от зрители, цитирани в началото на тази книга, обясняват много неща. Не можех да разчитам на по-висок праг на възприемане. За мен тази реакция на зрителите беше изключително важна за бъдещата ми работа.

В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг. Събитията, които си припомня моят герой, докато преживява много дълбока криза, му причиняват страдания до последната минута, предизвикват у него тъга и тревога.

Когато четеш театрална пиеса, може да разбереш смисъла ѝ, който е възможно да бъде различно интерпретиран в отделни постановки, но още отначало тя има собствено лице; но не е възможно да различиш в сценария лицето на бъдещия филм! Сценарият умира във филма. И когато кинематографът заимства диалози от литературата, той всъщност няма никакви отношения с нея. Пиесата се превръща в литературен жанр, защото идеи са характерите, изразени в нейната същност, а диалогът винаги е литературен. Докато в кинематографа диалогът е само една от съставните части на материалната тъкан на филма. Все едно всичко, което в сценария претендира да се нарича литература, трябва да бъде принципно и последователно премахнато и преработено по време на създаване на филма. Във филма литературата се претопява, т.е. след като филмът вече е заснет, тя престава да е литература. Когато работата е приключила, остава само възможността да се направи литературен запис на филма, монтажен лист, който вече никак не може да бъде наречен литература. Това е по-скоро преразказ на видяното от слепец.

Уловеното време (превод Владимир Игнатовски, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Да, Master of Art е висша степен в образованието, но скоро може да бъде и степен за майсторство в документалното кино, защото фестивалът Master of Art, събиращ документални филми за всички видове изкуство, вече за четвърта година поред, ще раздава награди за Най-добър филм в следните добре познати категории, от които и вие може да изберете своя фаворит (тази година от 4 до 25 април, пълната програма е тук) в София, Варна и Пловдив...

Какво?

Калейдоскоп от над 70 (пълнометражни и късометражни) филма, разделени в категориите:..

Master of... Музика и Танц – да, Master of Art откриването идва със своеобразната антология на българската алтернативна музика от средата и края на 80-те в Рокендрол, но не по-малко интригуващи са интимната и шепната "лебедова" изповед на балерината Веса Тонова в Монолог в антракта; виртуозния портрет Ицхак на цигуларя Ицхак Пърлман, създаващ всеки път на сцената "молитва с цигулка" или пътят на родния виртуоз Веско Пантелеев Ешкенази в Цигулката е моят глас; историята на Ленард Бърнстейн – разделеният гений – от първите стъпки на композитор и диригент, през Уестсайдска история до последната му опера Тихо място; срещата със семейство Пиацола в Астор Пиацола – годините на акулата – емблематичният танго нуево композитор и акордеонист през "звука" на най-интимните и съкровени ноти, "изсвирени" със своя син Даниел и дъщеря Диана; очакват ни и любопитните истории на футболния химн You´ll Never Walk Alone (тръгнал от пиесата Лилиом на млад драматург в Будапеща през 1909 г) и на Тейям – танцът на боговете – 800-годишното празнуване на божественото в Керала, Индия...

Рокендрол – 4 април | Master Of Art Награда на публиката

България 2019, 90 мин, документален

режисьор: Борислав Колев

Да, Рокендрол е почти пълна антология на българската рок музика от средата и края на 80-те, но освен богат музикален архив на групи като Ахат, Нова Генерация, Кале, Ера, Ер малък, Контрол... с които новите генерации да съпреживеят миналото, а старите да си го припомнят с носталгични сълзи в очите, Рокендрол предлага и интересен калейдоскоп на родната действителност – съдбата на рок музиканта (като тази на отец Божидар – бивш член на Ахат), който "сам си избра тази съдба" се превръща и в цялостна картинка на България...

Зад стената – 13, 18 и 24 април | Най-добър филм в категория Музика и танц 2019

Гърция, 2019, 65 мин, документален

режисьор: Нефели Сари

Натюрморт е заглавието на творба от 2014-а на гръцкия визуален артист, режисьор и хореограф Димитрис Папайоану, с когото, може би, вече сте се срещали след миналогодишното гостуване на спектакъла Великият укротител... а Зад стената е съвсем пресен и актуален поглед върху Натюрморт-а, който рисува Папайоану с творчеството си – да, Натюрморт е символ, събиращ всички търсения, цялата визия и философия на един творец в едно... актуална творба, която обяснява (с намигания към мита за Сизиф) всичко, което някога е създавал Папайоану...

Master of... Литература – да, за изкуството на подреждане на Думите ще става дума и за... писателя Георги Марков и неговото Чувство за непоносимост към света, в който е принуден да живее; и за онова неизказаното в поезията и преводите на Николай Кънчев, което го кара да заяви Написаното с перо от ангел е завинаги; и за цветовете в поезията на Данила Стоянова, която пита от Другия свят Какъв цвят има този свят; и за Агата Кристи – Кралицата на криминалните романи като една от първите модерни жени на XX век; и за...

Да сънуваш Мураками – 5, 6, 12, 14 и 16 април

Дания, 2017, 58 мин, документален

режисьор: Нитеш Анджаан

"Да пишеш, значи да сънуваш наяве" казва Харуки Мураками, който тази година навърши юбилейните 70 години и ако ние много добре знаем колко важни са сънищата в неговите творби, то Да сънуваш Мураками разкрива колко важни са те за превода на неговите измислени светове – реалността на датската преводачка Мете Холм се преплита ювелирно с измислени Мураками герои (като Жабата и Червея тук), за да изплува пред очите ни една Вселена, сякаш излязла от романите и разказите на Мураками...

Чудото на Малкият принц – 8, 15, 17 и 18 април | Най-добър филм в категория Литература 2019

Холандия, 2018, 89 мин, документален

режисьор: Мариолейне Боонстра

След като миналата година проследихме чудото на живота на Антоан дьо Сент-Екзюпери, сега е време да разберем колко живота живее Малкият принц – да, той говори на повече от 300 езика (почти като Библията) и въпреки, че "най-важното е невидимо за очите" той отговаря на въпроса защо е нужно да го разбират и на берберския тамазигт (все пак, каца в пустинята, нали), и на саами, и на тибетски, и на науат, езика на ацтеките, и на...

Кишон – 6 и 11 април

Израел, 2018, 87 мин, документален

режисьори: Елиав Лилти

Ако сте в час с абсурдната сюрреалност и цветния диалог в творбите на Ефраим Кишон, то сте наясно, че те могат идеално да говорят езика на анимацията – именно това е перфектното средство, за да бъде разказана неговата по-шарена от Живота 50-годишна биография.

Master of... Изобразително изкуство и Фотография – тази година скулптурата е на почит в Master of Art селекцията – цели 4 филма извайват естетиката на скулптори като Роден, Бернини и родните Павел Койчев (в Икушението) и Иван Томанов (във Вдъхновение), докато Надар – първият фотограф (или как се появява културата на знаменитостите чрез портретната фотография през XIX век), Купка (или историята на Франтишек Купка – пионерът на абстрактното изкуство) и Музеят Прадо (или оперната прима Джойс Дидонато "изпява" картина на Гоя) говорят за силата на Изображението...за да може всичко да се обедини в Рафаело – властелинът на изкуствата – първата филмова адаптация на живота и творчеството на един от Ренесансовите великани, Рафаело Санцио...

Климт и Шиле: Ерос и Психея – 4, 5, 6, 21 и 23 април | Най-добър филм в категория Изобразително изкуство и фотография 2019

Италия, 2018, 90 мин, документален

режисьор: Микеле Мали

Да, не са малко общите пресечни точки между Густав Климт и неговото протеже Егон Шиле – не е само страстта към експресионизма и ар нуво в живописта, не е само обсесията към еротиката и тайните на психологията, закодирани в изображението... обща е и годината за срещата им със Смъртта – 1918-а, годината, в която Австро-Унгарската империя започва да се разпада... годината, в която Златната Виенска епоха умира... за да живее, въздейства и определя естетика дори 100 години по-късно...

Роден-Божествен-Ад – 7, 10, 14 и 17 април

Франция, 2017, 52 мин, документален

режисьор: Брюно Авейан

Между Рая и Ада, там, пред Портите на ада – митичната епична скулптура на Огюст Роден – застава визуалния артист Брюно Авейан, за да я извае наново в нещо като трибют-реставрация, защото само един творец знае какво коства на един творец да събере всичките си умения, търсения, мечти, страхове, обсесии... в едно-единствено произведение на Изкуството.

Фрида Кало – Диего Ривера: поглъщаща страст – 5, 6, 7, 13 и 25 април

Франция, 2017, 52 мин, документален

режисьор: Катрин Авентюрие

Толкова много митология има във връзката и отношенията между Фрида Кало и Диего Ривера... толкова много история на изкуството на Мексико събират двамата в себе си... толкова много филми нищят страстния им тандем, че... често границата между фантазия и реалност, между фикция и Живот объркващо и измамно изчезва... като в Любовта, нали...

Master of... Театър и Кино – да, театърът и киното често приличат на Азбуки, с които да четем и да разбираме Живота... а селекцията тук обяснява живота на Питър Грийнауей, на Орсън Уелс, на Ингмар Бергман (да, 100-годишният юбилей от рождението му мина, но празнуването В търсене на Ингмар Бергман – не), на Франко Дзефирели в Directing From Life...

Очите на Орсън Уелс – 8, 11, 18 и 25 април | Награда на Българската кинокритика 2019

Великобритания, 2018, 115 мин, документален

режисьор: Марк Казънс

Как може да видиш Света през очите на Орсън Уелс – като гледаш филмите му... или като се докоснеш до необятната му колекция от лични скици, рисунки и картини, които предшестват създаването на всяка негова творба... Режисьорът Марк Казънс знае отговора и предлага ювелирен портрет на Орсън Уелс във вид на... автопортрет, обрисуван от самия Уелс.

Азбуката на Грийнауей – 9, 11, 12, 13 и 24 април | Най-добър филм на фестивала Мaster of Аrt 2019

Холандия, 2017, 70 мин, документален

режисьор: Саския Бодеке

Да създадеш азбука, с която интимно и нагледно да разкажеш живота си на невръстната си дъщеря преди да се "простиш" със Света – о, да звучи като сценарий на нов филм от Питър Грийнауей, който открай време колекционира истории (дали ще са Записки под възглавката или в Куфарите на Тълс Лупър), с които синтезира и обяснява Живота, подреждайки ги като в енциклопедия... Само че този път зад камерата е съпругата му Саския Бодеке, диалозите са повече от лични и съкровени с 16-годишната му дъщеря Зое (позната и като Пип), а Питър е по-душевно оголен от който и да е от неговите герои... "защото изкуството е живот и животът е изкуство".

Master of... Архитектура и Дизайн – да, селекцията е пребогата и предлага панорама на работата на архитекти като Мис ван дер Рое, Франк Гери, Оскар Нимайер, Ренцо Пиано, Кевин Рош или видеоразходка из последния проект на покойната Заха Хадид в Центъра за петролни науки и изследвания Крал Абдула; очакват ни и любопитните истории на емблематични сгради като Метрополитън опера (от построяването до преместването в новия ù дом), като Наклонени кули (да, "близнаците" на Световния търговски център вече ги няма, но няма кой по-добре да ги разкаже от създателя им Лесли Робъртсън), като Мостът на Словашкото национално въстание в Братислава (най-високият в категорията Висящи Кули)...

Ренцо Пиано, архитектът на светлината – 7, 14 и 21 април

Испания 2018, 70 мин, документален

режисьор: Карлос Саура

Архитектът Ренцо Пиано и Режисьорът Карлос Саура ще разнищят връзката между архитектурата и киното като фокусът се събира в една много специална сграда – Център Ботин в Сантандер, проектиран от Пиано, така че да разкрие симбиозата Време-Пространство-Дух... Също като в Киното... Също като в останалите проекти на студио Ренцо Пиано, които може да видите в селекцията тук – Две сгради (фондация Бейелер в Базел и център Паул Клее в Берн) и Силата на архива (или раждането, структурата, организацията и връзките на фондация Ренцо Пиано със строителната работилница Ренцо Пиано, помещаващи се в преобразена фабрика в Генуа).

Мис ван дер Рое – Павилион Барселона в 2 действия – 8, 10, 11, 17 и 20 април | Най-добър филм в категория Архитектура и дизайн 2019

Испания 2018, 57 мин, документален

режисьори: Пеп Мартин и Хави Кампресиос

Да, през 2019-а светът отбелязва 100-годишнина от създаването на емблематичната Баухаус школа в архитектурата и дизайна, а Лудвиг Мис ван дер Рое е третият и последен директор на тази институция на модернизма – немският павилион за Световното изложение през 1929-а в Барселона е главният герой тук – проектирана от Мис ван дер Рое и Лили Райх и заложила основите на модернизма, сградата съществува само 8 месеца, но получава такъв култ статут, че през 1986-а е реконструирана, за да бъде вечна част от лицето на Барселона и на... Архитектурата. Или както казва Мис ван дер Рое: Less is More!

Master of... Изкуство и Власт – категорията Съвременно и протестно изкуство от миналата година се развива в отношенията между Изкуството и Властта, и така се стига до Белите стени не казват нищо (или улиците на Буенос Айрес в графити бунт от цвят и граждански протест), до Незаконен, неформален (или абстрактната живопис в Унгария между 1956-а и 1968-а като форма на социален протест), до Музика и власт (или политическите аспекти и позиции на музиката), до Червената палка (или диригентската палка на Генадий Рождественски разказва за репресиите по ноти в СССР), до...

Дворците на народа – 15 април

България/Германия/Румъния, 2018, 76 мин, документален

режисьори: Борис Мисирков, Георги Богданов

Миналото, настоящето и бъдещето на монументални архитектурни образци (като родното НДК) за пропагандата на тоталитарните режими в бившия соц блок, разгледани от тандема Мисирков – Богданов и като обекти на Културата, и като субекти на Властта...

Последното приключение на Кактусчето – 6 и 7 април | Най-добър филм в категория Изкуство и власт 2019

Сърбия, 2018, 65 мин, документален

режисьор: Джордже Маркович

Кактусчето – малък кактус в саксия, приличащ на Мики Маус – е комикс герой, появил се в Югославия, след Втората световна война, и коствал живота на неговия създател, художникът Велко Коцкар... Кого боде в очите Кактусчето и защо Велко Коцкар е екзекутиран като агент на Гестапо – абсурдите в следвоенна Югославия и Последното приключение на Кактусчето дават отговор и то доста стряскащ...

Master of... Изкуство за деца – да, важно е да се започва от рано, защото изкуството, като всяко дете, се възпитава, отглежда, расте и обича... А тук срещаме Диви деца (или как невръстни аниматори пренареждат Света в анимационното си студио в старо Йерусалимско бомбоубежище); запознаваме се и с Кралят на пинята (или как прочутите кукли с лакомства тръгват от Мексико); отиваме и на солфеж при Едуард Хигинботъм, диригентът на елитния момчешки хор на Ню колидж – Оксфорд в Хигинботъм, вдъхновяващи гласове, за да изиграем...

Танцуващи истории – 14, 15 и 21 април | Най-добър филм в категория Изкуство за деца 2019

САЩ 2018, 85 мин, документален

режисьор: Роб Фрухтман

Шестима танцьори от нюйоркската трупа Батъри Данс работят за по една седмица с младежи в риск в Индия, Румъния, Корея и Ирак, за да разберат, че терапията с изкуство звучи обещаващо на хартия, но нищо не може да те подготви за... красотата на мига, в който я видиш в действие... изтанцувана и изживяна...

Кога & Къде?

4 – 25 април в София, в салоните на Дом на киното, Люмиер, Одеон, Културен център G8, Евро Синема и Cine Grand

4 – 25 април във Варна, Фестивален и конгресен център и Contemporary space

4 – 25 април в Пловдив, Lucky Дом на киното

Защо?

Защото ако Ars Longa, Vita Brevis, то документалното кино е единствения шанс на неукрасения Живот да се сдобие с... Безсмъртие...

Наклонени кули | САЩ, 2018, 59 мин © режисьори: Башя и Леонард Мишински

Всички, може би, познават Алан Карлсон – Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна – неговите динамитени авантюри, разказани ювелирно от Юнас Юнасон, вече преминаха границите и на литературата, и на киното, и на скучната реалност, а сега е време да разберем какво се случва с Алан и старата му дружка Юлиус Юнсон след като кацнаха на Бали със свръхтовара от куфар с пари и... една слоница. Време е за Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (откъс от новия роман на Юнасон ви очаква по-долу) – време за надморско летене с балон, за срещи със севернокорейски кораб, натоварен с обогатен уран, за аудиенции при Доналд Тръмп, Ангела Меркел и конфликти с кисели неонацисти... Време за хумор, сатира и забава с геополитическия цирк на съвремието ни, но сега ви предстои арак среща със... Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас... известен и като Густав Свенсон...

Алан забеляза, че Юлиус е оклюмал. Опитваше се да вдъхнови отегчения си приятел, като му четеше от черния таблет за липсата на морал по целия свят. Вече бе минал през Румъния, Италия и Норвегия. По време на една цяла закуска му разказва за южноафриканския президент Зума, който си построил собствен басейн и театър с парите на данъкоплатците. Вокалистката на шведска поп група също заслужи внимание, след като в данъчната си декларация бе обявила седем рокли и единайсет чифта обувки за "командировка".

Но и това не разведри Юлиус. Необходимо беше да се предприеме нещо, преди той напълно да изпадне в депресия.

Алан, който за сто години никога не се бе притеснявал за нищо, се безпокоеше от изгубената искра в очите на своя приятел. Трябваше да го накара някак да се захване с нещо.

Идеите му се бяха изчерпали, когато една вечер му излезе късметът. Алан вече си бе легнал, а Юлиус реши, че трябва да удави мъката в душата си. Седна на бара в хотела и си поръча един арак. Правеше се от ориз и захарно цвекло, имаше вкус на ром и беше толкова силен, че да ти излязат сълзи от очите. Юлиус беше разбрал, че първата чашка замъглява тревогите, а втората ги прогонва. За по-сигурно обикновено изпиваше и трета преди лягане.

Първата за вечерта вече бе пресушена, а втората преполовена, когато сетивата на Юлиус се отключиха достатъчно, та да усети, че не е сам в заведението. През три стола седеше мъж на средна възраст, навярно от Азия, и също пиеше арак.

– Наздраве! – Юлиус надигна приятелски чашата си.

В отговор мъжът се усмихна, сетне двамата пиха на екс и се намръщиха.

– Започвам да свиквам – изхълца мъжът, чиито очи бяха също така плувнали в сълзи като тези на Юлиус.

– Първа или втора ти е? – попита Юлиус.

– Втора.

– На мен също.

Двамата се приближиха един до друг и си поръчаха по още едно. Поговориха си малко и чак тогава мъжът реши да се представи.

– Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас – съобщи той. – Приятно ми е.

Юлиус изгледа мъжа, чието име току-що бе чул.

Имаше достатъчно арак в кръвта си, за да каже каквото му беше на езика.

– Че може ли човек да се казва така?

Ами може. Особено ако си от индийски произход. Симран някой си се озовал в Индонезия след един инцидент с дъщерята на доста несимпатичен мъж.

Юлиус кимна. Татковците на дъщери често били по-несимпатични от останалите, рече. Но това не било причина човек да има име, с което да му трябва една цяла сутрин, за да се представи.

Мъжът, който се казваше, както се казваше, явно разсъждаваше прагматично относно значението на своята идентичност. Или просто имаше чувство за хумор.

– А как според теб трябва да се казвам?

Прокуденият индиец допадаше на Юлиус. Само че щом щяха да се сприятеляват, нямаше как да се обръща към него с всичките му имена. Трябваше да се възползва от удалата се възможност.

– Густав Свенсон – обяви Юлиус. – Хубаво име, произнася се без проблеми, лесно се помни.

Мъжът възрази, че никога не е имал проблеми да запомни Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас, но се съгласи, че Густав Свенсон звучи добре.

– Не е ли шведско?

Юлиус кимна отново. По-шведско от това, здраве му кажи.

И точно в този момент се зароди новата му бизнес идея.

* * *

Под въздействието на третата чашка арак Юлиус Юнсон и Симран някой си все повече си допадаха. В края на вечерта се разбраха отново да се видят. На същото място, по същото време на следващата вечер. Освен това Юлиус реши мъжът с невъзможното име да се казва Густав Свенсон. Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас се съгласи. Старото му име до този момент не му бе носило кой знае колко късмет.

Продължиха в същия дух през следващите няколко вечери. Индиецът свикна с новия си прякор. Харесваше му.

Беше се регистрирал в хотела със старото си име в деня, в който се запознаха с Юлиус, и след това остана там, докато двамата крояха планове за бъдещата си съвместна работа. Когато мениджърът на хотела все по-често започна да настоява да му бъде платено за пребиваването на индийския гост, Густав обясни на Юлиус, че смята да се махне от това място завинаги. Без да плаща. И без да дава обяснения. Мениджърът никога нямаше да прояви разбиране към факта, че Густав не желае да бъде отговорен за сметките на Симран.

Юлиус за разлика от него проявяваше разбиране. Кога смяташе да тръгва Густав?

– Най-добре в следващите петнайсет минути.

Юлиус и това разбираше. Не искаше обаче да изгубва новия си приятел и затова му даде телефона от Алан.

– Вземи това, та да може човек да се свърже с теб. Ще ти се обаждам от стаята. Тръгвай сега. Мини през кухнята, аз така бих направил.

Густав се вслуша в съвета на Юлиус и си хвана пътя. По-късно същата вечер се появи директорът, след като в продължение на час бе издирвал вече изчезналия индийски гост.

От удобните си столове Юлиус и Алан се наслаждаваха на залеза над морето с чаша в ръка. Мениджърът се извини за неудобството, но имал въпрос.

– Дали господин Юнсон не е виждал госта на хотела Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас? Забелязах, че прекарвате доста време заедно през последните дни.

– Симран кой? – попита Юлиус.

Юлиус и Густав Свенсон продължиха да се срещат извън хотела, когато възникваха бизнес въпроси. Мениджърът на хотела нямаше как да обвини Юнсон за изчезналия гост, ала това не му попречи да стане по-подозрителен към шведските господа. В техния случай можеше да загуби много повече пари. Досега си бяха плащали редовно, но в момента сметката беше по-голяма от обикновено и трябваше да се внимава.

Юнсон и Свенсон си уговаряха срещи в един мръсен бар в централната част на Денпасар. Оказа се, че Густав е също дребен мошеник като Юлиус. В Индия дълги години си изкарвал парите, като вземал коли под наем, сменял им двигателя и ги връщал обратно. Често на фирмата ѝ отнемало месеци да открие, че колата се е състарила със седем години, и било невъзможно да се посочи виновникът измежду стотиците наематели.

Ами ако е бил някой от персонала?

Хубавите коли по това време се превърнали в ежедневие за Густав. Осъзнал, че колкото по-луксозна кола кара, толкова по-голям ставал шансът да си намери красиво момиче. Често си пател от това математическо уравнение. По подобен начин се развили нещата, когато се наложило да напусне автомобилния бранш, момичето и Индия, защото момичето забременяло.

Татко ѝ се оказал председател на Парламента и военен, а когато Густав от стратегически съображения го помолил за ръката на девойката, той го заплашил, че ще му изпрати Седмата пехота.

– Ама че негодник – възкликна Юлиус. – Как не е помислил за доброто на дъщеря си?

Густав беше съгласен с него. Имало и още една малка подробност. Бащата тъкмо бил забелязал, че шестцилиндровият двигател на БМВ-то му е станал четирицилиндров, докато той бил на командировка в Сингапур.

– И те е обвинил за това?

– Да. Без доказателства.

– Ти невинен ли беше?

– Това не е важно в случая.

В заключение Густав призна, че се чувства добре сега, когато Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас вече го няма.

– Жалко само, че не успя да си оправи сметките в хотела. Наздраве, приятелю.

Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (превод Радослав Папазов, 416 стр, цена 18 лева) е в книжарниците