My Mir
Да, фестивалът за документално кино Sofia Biting Docs (от 1 до 10 октомври, пълната програма е тук) за шеста поредна година ще "захапе" многообразието на Живота, такъв какъвто го живеем и докато ние маркираме 6 филмови фаворита, вие може да изберете вашите измежду...
Какво?
14 документални премиерни заглавия, обединени в следните категории...
Дух Biting – почти не минава Biting Docs издание без филм, посветен на емблематичния поклоннически преход до Сантяго де Компостела и мощите на Свети Яков, затова, неслучайно, фестивалът тази година се открива именно с Пътят на Сантяго: Пътешествие на духа – да, на 1 октомври (и 2, 6 и 9 октомври също) гледаме първото българско пълнометражно изследване на Пътя, представено лично от режисьора Пламен Симеонов, а пътешествието на Духа ще продължи и с филмите Градината на Пресвета Богородица (за живота в Зографския манастир на Атон), с Донеси ми Тибет у дома (за инсталацията Нашата земя, нашият народ, с която 6000 тибетци имат възможността за миг да стъпят на родна почва отново) и с...
Йога: архитектура на спокойствието – 2, 4 и 9 октомври
Бразилия/Индия/САЩ/Китай, 2017, 87 мин
режисьор: Ейтор Далия
"Пътят беше река, а целта беше да си във водата." казва фотографът Майкъл О'Нийл и ако йогата попада малко случайно в неговия фокус, то няма нищо случайно в последвалите негови пътувания в Индия и Тибет в търсене на кадъра на... Духа.
Трип Biting – всички знаем, че другата страст (освен киното) на организаторите на Sofia Biting Docs са екзотичните дестинации по света (и у нас) и естествено, отново имаме изобилие от филмови пътешествия – като се започне С тук-тук из Етиопия (3 моторикши, 18 пътешественици и 2500 километра от Адис Абеба до долината на река Омо), мине се през...
Морето ни гледа отдалеч – 3 октомври
Испания/Холандия, 2017, 93 мин
режисьор: Мануел Муньос Ривас
Южното испанско крайбрежие и легендата за една изгубена древна цивилизация, погребана под пясъчните дюни – на морския хоризонт всичко изглежда колкото близо, толкова и далеч, нали...
... и се стигне до...
В Кабадио времето тече на бос крак – 3 и 6 октомври
Бразилия, 2017, 95 мин
режисьор: Даниел Лейте
Животът в най-западната африканска държава, а именно Сенегал, прилича на този във всяка друга бивша френска, африканска колония – цъфтят контрабанда и размирици, обществото е разделено между религиозни практики и светски уроци по френски в училищата, но всъщност, Всичко се определя от Думата на духовните водачи (в случая, марабутите) – мюсюлманското село Кабадио в Южен Сенегал не прави изключение, но актуална картинка и личен поглед за живота в Сенегал ще предложат преди прожекцията и самите Sofia Biting Docs агенти Здравко Григоров и Ангел Хаджийски.
Антропо Biting – документалното кино винаги е давало най-суровия, безпристрастен и без украса портрет на живота на Човека и именно той е на фокус в Истории от бялата стая (или южнокорейско изследване на отражението на токсичните материали в електронната индустрия върху живота на 23 души), в Кетермая (или портрет на детската невинност в ливански лагер за бежанци от Сирия), в Момичето, което ми спаси живота (неведоми са пътищата на геноцида над язидите в Ирак, който пресича съдбите на 34-годишния Хогир и 11-годишната Суад), в Скок към Кан (или как се стига от затвора до филмовия фестивал в Кан според Юлиус и режисьора Петр Вацлав) или в...
Член 18 – 5 и 7 октомври
Полша, 2017, 75 мин
режисьор: Бартош Сташевски
Член 18 от Конституцията на Полша гласи, че бракът е институция, призната от държавата, само когато става въпрос за връзка между мъж и жена... а филмът на Бартош Сташевски се бори за поправка на този закон, поправка на гражданските права, поправка на половите предразсъдъци... и то не само в Полша, а и в страните от целия бивш социалистически блок.
Бийт Biting – както винаги, в Sofia Biting Docs селекцията, музиката има запазено място и тази година ни очакват авантюри в ритъма на...
Strike a Рose – 4 октомври
Холандия/Белгия, 2016, 83 мин
режисьори: Естер Гулд, Райър Зваан
Луис, Хосе, Кевин, Салим, Карлтън и Оливър – може би ги помните от емблематичния Vogue (внедрил воугинг термина) клип на Мадона... може би сте ги виждали в акция на турнето ù Blond Ambition през 1990-а или В легло с Мадона... 25 години по-късно шестимата танцьори ще ви вкарат зад кулисите на своите животи, влезли (за щастие или нещастие) в бляскавата орбита на Мадона.
В царството на Бърнинг Мен – 4, 7 и 10 октомври
Канада/САЩ, 2017, 83 мин
режисьор: Оз Йълмаз
Всяка година, в края на август, едно отдавна пресъхнало езеро в пустинята Невада се превръща в Паралелна Вселена – там, където Животът е изкуство във всички форми без граници... там, където няма разделителна линия между пърформъри, артисти и публика... там, където Утопията живее в град Блек Рок сити и... свършва с ритуалното изгаряне на Burning Man скулптурата... и така, догодина по същото време...
Кой?
По традиция, Sofia Biting Docs прожекциите са свързани и със специални гости като йога инструкторите Георги Христов и Кристиана Бакалова при представянето на Йога: архитектура на спокойствието (2 и 9 октомври); като режисьорът Борислав Павлов и продуцентът Силвия Павлова преди прожекциите на Градината на Пресвета Богородица (на 7 и 10 октомври); като Мигмар Уангду Райт и Таня Свечникова при представянията на Донеси ми Тибет у дома (5 и 8 октомври); като режисьорът Лукас Йенджеяк при прожекциите на Кетермая (5 и 6 октомври); като Куиър отряда, начело с Миряна a.k.a. bumble pig и воугинг пърформанса им преди Strike a Рose на 4 октомври...
Кога & Къде?
1 – 10 октомври 2018 в салоните на Дом на киното, Евро Синема и културен център G8
Защо?
Защото колкото по-шарен животът, толкова по-цветно и... киното...
Йога: архитектура на спокойствието, Бразилия/Индия/САЩ/Китай, 2017, 87 мин © режисьор Ейтор Далия
Идеално знаем, че Харуки Мураками владее както маратоните, така и късия спринт в писането – доказал го е както с епични романи в няколко части, така и със сборници с разкази. И ако преди три години най-актуалната му антология с къси (и дълги) разкази Мъже без жени ни убеждаваше за пореден път, че няма по-важна среща от тази с Любовта, то сега, докато чакаме най-новия му роман Убийството на Командора, може да си припомним 17-те срещи със смаляващи се слонове, танцуващи (и вселяващи се в човешки тела) джуджета и влюбени зелени чудовища, живеещи под земята от сборника Изчезването на слона... И всичко това, за да си припомним, че магията в срещата с буквите (и с книгите) е като да срещнеш 100 % идеалното момиче|момче за теб – може и да се разминете в красива априлска сутрин (като в разказа по-долу), но и срещата в красива августовска сутрин да остане за цял живот...
Да видиш 100 % идеалното момиче в красива априлска сутрин
В красива априлска сутрин на тясна пресечка в модерния токийски квартал Хараджуку се разминах със 100 % идеалното момиче.
Честно да ви кажа, не беше някаква красавица. С нищо не се набиваше на очи. Дрехите ù не бяха нищо особено. Косата на тила ù още беше сплескана от съня. Не беше и млада – сигурно към трийсетте, дори не беше "момиче", ако трябва да сме точни.
И въпреки това от петдесетина метра разстояние тя беше 100 % идеалното момиче за мен. Щом я зърнах, в гърдите си усетих тътен и устата ми пресъхна като пустиня.
Сигурно си имате любим тип момиче – с тънки глезени например, с големи очи или с изящни пръсти, или пък по незнайна причина сте привлечени към момичета, които се хранят бавно. Аз си имам своите предпочитания, разбира се. Понякога в ресторант се улавям как зяпам момичето на съседната маса, защото ми е харесала формата на носа ù.
Само че никой не може да твърди, че неговото 100 % идеално момиче е от някакъв определен тип. Колкото и да си падам по носове, не мога да си спомня формата на носа на онова момиче, нито дали изобщо имаше нос. Единственото, което помня със сигурност, беше, че не е шеметна красавица.
Странно.
– Вчера на улицата се разминах със 100 % идеалното момиче – казвам на някого.
– Така ли? Хубава ли беше?
– Всъщност не.
– В такъв случай просто е твоят тип, така ли?
– Не знам. Май не си спомням нищо за нея – нито формата на очите, нито колко големи бяха гърдите ù.
– Странно!
– Да, странно.
– Както и да е, какво направи – вече отегчено питат. – Заговори ли я? Последва ли я?
– Не. Просто се разминахме на улицата.
Тя вървеше от изток на запад, а аз от запад на изток. И беше наистина красива априлска сутрин.
Иска ми се да бях я заговорил. Половин час, не повече, просто да науча нещо за нея, да ù разкажа за себе си и – ето това наистина ми се искаше да бях направил – да ù разкрия обратите на съдбата, довели до нашето разминаване на пресечката в Хараджуку в една красива сутрин през 1981 година.
Със сигурност щеше да е преживяване, изпълнено със съкровени тайни – като старинен часовник, изработен, когато на света е царял мир.
След като си поговорим, щяхме да обядваме някъде, може би да гледаме филм на Уди Алън, да се отбием за коктейли в хотелски бар. Ако ми провърви, можехме дори да стигнем до леглото.
Възможностите чукаха на вратата на моето сърце. Разстоянието помежду ни намаля до петнайсет метра.
Как да се обърна към нея? Какво да кажа?
– Добро утро, госпожице. Бихте ли ми отделили половин час за един кратък разговор?
Нелепо. Ще звуча като застрахователен агент.
– Извинете, знаете ли къде в квартала има денонощно химическо чистене?
Не, и това е нелепо. Първо, не носех никакво пране. Кой ще се върже на такъв въпрос?
Може би простата истина щеше да свърши работа.
– Добро утро. Вие сте 100 % идеалното момиче за мен.
Не, нямаше да повярва. А дори да повярва, може би нямаше да пожелае да разговаря с мен. Ами ако кажеше: "Съжалявам, може и да съм 100 % идеалното момиче за вас, обаче вие не сте 100 % идеалното момче за мен"? Като нищо можеше да се случи. Окажех ли се в това положение, сигурно щях да рухна. И никога нямаше да се възстановя от удара. Бях на трийсет и две години – ето заради такива неща остаряваме.
Разминахме се пред магазин за цветя. Топъл полъх докосна кожата ми. Асфалтът беше влажен, усещах уханието на рози. Не можех да се осмеля да я заговоря. Облечена беше с бял пуловер, а в дясната си ръка стискаше новичък бял плик, на който липсваше само марка. Значи, беше написала писмо на някого, може би цяла нощ го бе съчинявала, ако съдя по сънливия ù поглед. Пликът сигурно криеше всичките ù тайни.
Направих още няколко крачки и се обърнах – изгубила се беше в тълпата.
Разбира се, знам точно какво трябваше да ù кажа. Щеше да бъде дълга реч обаче, твърде дълга, за да я изнеса както трябва. Все ми хрумват неизпълними неща.
Можех да започна с "Имало едно време..." и да завърша с "Тъжна история, нали?".
Имало едно време едно момиче и едно момче. Момчето било на осемнайсет, а момичето – на шестнайсет. Той не бил необикновено красив, тя не била особено хубава. Просто обикновено самотно момче и обикновено самотно момиче, като всички останали. Но с цялото си сърце вярвали, че някъде на света живее 100 % идеалното момче и 100 % идеалното момиче за тях. Да, вярвали в чудо. И чудото наистина се случило.
Един ден двамата се срещнали на ъгъла на една улица.
– Направо невероятно! – казал той. – Цял живот те търся. Може и да не ти се вярва, но ти си 100 % идеалното момиче за мен.
– А ти – казала му тя – си 100 % идеалното момче за мен, точно както съм си представяла всяка подробност. Все едно е сън.
Седнали на пейка в парка, хванали се за ръце и часове наред си разказвали за живота си. Вече не били самотни. Намерили и били намерени от 100 % идеалната си половинка. Колко прекрасно нещо е да намериш и да си намерен от 100 % идеалната си половинка. Истинско чудо е, космическо чудо!
Както седели и си бъбрели, в сърцето на всеки се прокраднало мъничко съмнение: редно ли е наистина мечтите да се сбъдват толкова лесно?
И така, когато разговорът позамрял, момчето казало на момичето:
– Хайде да се подложим на изпитание, само веднъж. Ако наистина сме 100 % идеалните любими, без съмнение някога някъде ще се срещнем отново.
А когато това се случи и се уверим, че сме 100 % идеални един за друг, веднага ще се оженим. Какво мислиш?
– Да – отговорила тя, – точно така трябва да постъпим.
Двамата се разделили, тя тръгнала на изток, той – на запад.
Изпитанието, на което се договорили да се подложат обаче, било съвсем ненужно. Не би трябвало изобщо да го правят, защото наистина били 100 % идеални един за друг и било истинско чудо, че изобщо са се срещнали. Само че нямало как да го знаят, защото били много млади. Студените и безразлични вълни на съдбата безмилостно ги заподмятали.
Една зима момичето и момчето се разболели от тежък грип и след като четири седмици се люшкали между живота и смъртта, изгубили спомените си за предишните години. Когато оздравели, главите им били празни като касичката на младия Д. Х. Лорънс.
Били двама умни и целеустремени млади хора обаче и благодарение на упоритите си усилия успели отново да добият нужните знания и усещания, за да бъдат пълноценни членове на обществото. Слава на небето, станали образцови граждани, способни да се прекачват от една линия на метрото на друга и да изпратят препоръчано писмо по пощата. Разбира се, отново преживели и любов, понякога дори цели 75 или дори 85 %.
Времето летяло с шеметна бързина и скоро момчето станало на трийсет и две, а момичето – на трийсет.
Една красива априлска сутрин, докато търсело откъде да си купи чаша кафе, за да започне деня, момчето крачело от запад на изток, а момичето, тръгнало да изпрати препоръчано писмо, вървяло от изток на запад – и двамата по една и съща тясна пресечка в квартал Хараджуку в Токио. Разминали се точно по средата на улицата. В сърцата им за миг проблеснала искрица от изгубената им памет. Усетили тътен в гърдите. И така разбрали:
Тя е 100 % идеалното момиче за мен.
Той е 100 % идеалното момче за мен.
Искрата на паметта им обаче била съвсем слаба, а мислите им били изгубили бистротата си отпреди четиринайсет години. Без да отронят и дума, двамата се изгубили в тълпата. Завинаги.
Тъжна история, нали?
Да, точно това трябваше да ù кажа.
Изчезването на слона (превод Надежда Розова, 352 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
"Кой прави така, че човешкият живот да тръгва в една или друга посока?" пита младия немски писател Бенедикт Уелс в романа Краят на самотата (откъс от него ви очаква по-долу), маркиран с наградата за литература на Европейския съюз 2016 – въпрос, чийто отговор Бенедикт търси както чрез съдбата на двама братя и една сестра, изгубили родителите си при автомобилна катастрофа, така и в лабиринта на собствения екзистенц. Бенедикт, едва шестгодишен, също остава сирак, а името Уелс избира както за да се разграничи от видната писателска баварска фамилия Фон Ширах, така и като жест към героя Хоумър Уелс от романа Правилата на дома на любимия си автор Джон Ървинг... Жест, който намига както към цикличното естество на неведомите пътища на Живота, така и към високосната (о, да, Бенедикт е роден на 29 февруари) съдба на всеки, който знае, че идва Краят на...
Реката излизаше от гората, ставаше все по-широка, течението – все по-бързо, през последните дни дъждът бе повишил нивото ѝ. Брегът беше тинест и разкалян, табелка предупреждаваше разхождащите се хора да не се приближават прекалено.
– Който падне там, ще се удави – отбеляза Марти, гледайки бурните води.
– Ха дано да се пльоснеш долу, та най-накрая да се отървем от теб – подметна Лиз.
Той се опита да я ритне, но тя избегна умело удара и хвана под ръка майка ни толкова естествено и небрежно, както само тя умееше.
– Пак ли си се държала нахално? – попита мама. – Изглежда, ще се наложи да те оставим при баба.
– Не – отвърна Лиз отчасти престорено, отчасти истински ужасена. – Моля ви, недейте.
– За съжаление не ми оставяш избор. Баба ще се грижи добре за теб. – Мама имитира укорителния поглед на баба ни и Лиз се засмя.
Без съмнение майка ни беше звездата в семейството, във всеки случай за нас, децата. Тя беше атрактивна и грациозна, имаше приятели из цял Мюнхен и устройваше вечерни партита, на които идваха хора на изкуството, музиканти или театрални актьори, с които се бе запознала бог знае къде. Впрочем аз силно смалявам истината, описвайки я като атрактивна и грациозна.
Жалки думи, които не са в състояние да предадат дори отчасти нашето чувство, че случайно ни се е паднала за майка някаква кръстоска между Грейс Кели и Ингрид Бергман. Като дете не проумявах защо не беше прочута актриса, ами просто обикновенa учителка. Тя се отнасяше към домашните си задължения с леко насмешлива, но мила усмивка и едва по-късно осъзнах колко ограничена се е чувствала.
Спряхме за почивка на полянка край речния бряг. Баща ни натъпка лулата си, ние изядохме донесените багети с шунка. По-късно мама изсвири на китарата няколко шансона на Жилбер Беко.
Щом двамата с татко запяха, Марти забели очи.
– Спрете, моля ви! Толкова е неловко.
– Ама тук няма никой – възрази майка ни.
– Напротив, онези там!
Брат ми посочи към отсрещния бряг на реката, където току-що се бе установило друго семейство. Децата бяха на нашата възраст, а около тях лудуваше кученце от смесена порода.
Дойде обяд, слънцето стоеше високо на небето. Налегнати от жегата, с Марти си съблякохме тениските и се изтегнахме върху одеялото. Лиз драскаше в едно блокче – малки рисунки и името си, отново и отново.
По онова време тя често пробваше с какъв шрифт ще изглежда най-красиво то и го изписваше навсякъде – върху хартия, по масата, в класьори или на книжни салфетки. Лиз, Лиз, Лиз.
Родителите ни се отправиха на разходка – изчезнаха в далечината, притиснати един към друг, а ние останахме на полянката. Ландшафтът беше облян в слънце.
Марти и Лиз играеха на карти, аз дрънках на китарата и наблюдавах семейството на отсрещния бряг. Чувах смеха им, примесен с кучешки лай. От време на време едно от момчетата хвърляше пръчка, която мелезът моментално носеше обратно, докато накрая на момчето явно му писна и то скри пръчката под едно одеяло. Кучето обаче искаше да продължи играта, тичаше ту до един, ту до друг член на семейството, а накрая се поотдалечи покрай реката. В крайбрежните храсти се беше заклещил един голям клон.
Кучето се опита да го издърпа със зъби, но не успя.
На това място течението на реката беше силно и бурно. Единствен аз наблюдавах тази сцена и усетих как косата ми настръхва.
Немирното кученце дърпаше ли, дърпаше клона и в своята необузданост се приближаваше все повече до шумящите води. Тъкмо исках да обърна внимание на семейството отсреща, когато чух скимтене. Част от брега се беше откъртил и кучето бе паднало във водата, вкопчено в клона само с предни лапи и зъби. То скимтеше жално и се мъчеше да се добере до ронещия се бряг, ала течението беше прекалено силно. Воят му се засили.
– О, боже! – промълви Лиз.
– Няма да успее – отбеляза Марти. Прозвуча толкова категорично, сякаш именно той беше съдникът на тази сцена.
Семейството от отсрещния бряг се завтече към кученцето. Тъкмо бяха стигнали до него, когато клонът се откъсна от храстите и водите го отнесоха заедно с мелеза.
Той се задържа още известно време над водата, после изчезна. Отсреща децата викаха и плачеха, а аз се извърнах и се вгледах в лицата на моите брат и сестра.
Никога не забравих погледите им.
* * *
Вечерта в леглото още чувах скимтенето на кученцето. През целия ден Лиз беше потисната, а Марти почти не проговаряше. Най-странното обаче бе, че нашите не бяха присъствали на случката. Разбира се, след завръщането си те се опитаха да ни утешат, но това не променяше факта, че ние, трите деца, бяхме преживели нещо, което разтърси само и единствено нас.
Прекарах половината нощ, мятайки се в леглото. Не преставах да мисля как безметежното щастие на семейството от отсрещния бряг беше разрушено за секунди.
Отново и отново се сещах за чичо ми Ерик, за когото веднъж ни бяха казали, че бил "загинал". През досегашния си живот бях закрилян, но явно съществуваха невидими сили и течения, които можеха с един замах да променят всичко. Защото, изглежда, имаше семейства, които бяха пощадени от съдбата, и други, които привличаха нещастието, и през тази нощ аз се запитах дали и моето семейство е от тях.
Краят на самотата (превод Величка Стефанова, 288 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
Да, 2018 е годината, която маркира 20 години от създаването и издаването на емблематичния албум Mezzanine на Massive Attack... Да, 2018 е и годината, в която Робърт 3D Дел Ная, Грант Daddy G Маршъл и компания се завърнаха в концертната игра... И да, Mezzanine юбилеят ще звучи още по-триумфално в повече от подходящата компания на Young Fathers в най-близката концертна арена наоколо, а именно Arenele Romane в Букурещ.
Какво?
Voodoo In My Blood – да, това е общото парче на Massive Attack и Young Fathers от Ritual Spirit EP, а в интерес на истината и Massive Attack, и Young Fathers са соул шамани, които владеят вуду музикални ритуали за колективна екзистенц терапия... да, и двете формации съвършено и ритуално съчетават радостта и възхвалата на живота с болката и тъгата от цялото социално, икономическо и политическо зло, ядящо съвременния ни свят в едно епично-катарзисно цяло и тяло...
© фотография MIR
В интерес на истината, по случай 20-ия Mezzanine юбилей, Робърт 3D Дел Ная и Грант Daddy G Маршъл работят с учени от института ETH Zurich по компресирането на всички песни в него до 15 мегабайта и закодирането им в генетична ДНК спирала... Та, в кръвната група на този концерт (а и в цялото Massive Attack турне) определено генетично са закодирани и малко Voodoo адреналин, и много Mezzanine емоции... а защо не и Cocoa Sugar страсти!?
Кой?
Няма как, когато говорим за Mezzanine юбилей, Робърт 3D Дел Ная и Грант Daddy G Маршъл да не са в компанията на Хорас Анди – Angel, Exchange, Man Next Door и Five Man Army ще звучат епично, както и класики като Risingson, Inertia Creeps, Teardrop, Dissolved Girl...
© фотография MIR
Соул агентът Azekel (с пресен-пресен дебютен албум) също ще се включи за Ritual Spirit комбината... За останалите специални камео гости ще трябва да гадаем, но сигурното е, че за Mezzanine юбилея няма по-подходяща компания от тази на Алойзиъс Масакуа, Кайъс Банколе и Греъм G Хейстингс – Young Fathers издадоха тази година третия си албум Cocoa Sugar (а Mezzanine също е №3 в дискографията на Massive Attack) и, ако все още не сте ги хващали в лайв крачка, то с ритуалните акции на Lord, In My View, Toy, Wire, Border Girl, Tremolo и Wow ви очаква тотално... Voodoo In My Blood, защото Young Fathers винаги са знаели "What you do to feel better, What you do to feel good"...
Къде & Кога?
24 юли – Arenele Romane, Букурещ – 21:00
Билети тук
Защо?
Ако Mezzanine юбилея не ви е достатъчен, то Young Fathers са го казали в Wow – "What A Time To Be Alive"...
© фотография MIR
Massive Attack + Young Fathers са в Arenele Romane, Букурещ – 24 юли, 21:00
