My Mir

Изкуството да показваш и говориш за Изкуство е нож с две остриета, но фестивалът за документално кино Master of Art, посветен на филми за всички видове изкуство, е наясно с този факт и смело, вече за трета година поред, ще раздава награди за Най-добър филм в следните добре познати категории, от които и вие може да изберете своя фаворит от 12 до 30 април в София, Варна и Пловдив...

Какво?

Калейдоскоп от 77 (пълнометражни и късометражни) документални филма, разделени в категориите:..

Master of... Музика и Танц – да, говорим (и гледаме) Деветата симфония на Бетховен по танц и ноти, документални портрет-изследвания на Мария и Калас, на Мстислав Ростропович в Несломимият лък, на Виктор Чучков в Писма от бъдещето, на филмовия композитор Шавие Кугат в Секс, маракаси и чихуахуа... ще се водим от Импулс: Движещата сила на фламенкото или по Движение в три действия – Берлинската Щатсопера... ще попаднем на Jam Session и в "Наводнение" в Театро Ла Фениче или пък в Лигата на екзотичните танцьорки... ще опознаем Човешкият глас...

Да танцуваш Бетховен – 12, 17 и 26 април

Швейцария/Испания, 2016, 79 мин, документален

режисьор: Аранча Агире

Може би всички знаем как звучи Деветата симфония на Бетховен, но как ще бъде изтанцувана е въпрос, чийто отговор ни предлагат трупата на Морис Бежар, Токийският балет и Израелската филхармония под диригентството на Зубин Мета (направил паметни не един и два Новогодишни концерти във Виена), а хармонията и симбиозата между музика и танц тук е толкова добра, че неслучайно именно Да танцуваш Бетховен открива тазгодишното Master of Art издание.

Aquagranda в Театро Ла Фениче – 14, 21, 22, 23 и 24 април

Италия, 2017, 77 мин, документален

режисьор: Джовани Пелегрини

На 50-ата годишнина от прииждането на 196-сантиметровия прилив, който залива и опустошава Венеция през 1966-а, Театро Ла Фениче поставя новата опера Aquagranda – история за Апокалипсис, за страхове, надежди и... вечното Възкръсване за нов Живот... вечно актуална история, която режисьорът Микиелето, композиторът Пероко и трупата на Ла Фениче (легендарната сграда на операта, три пъти възкръсвала от пожари и наводнения – през 1792, 1836 и 1996) разказват брилянтно с помощта на съвременна опера, чудни архивни кадри, интервюта с очевидци и Aquagranda/Наводнение от... Музика.

Master of... Литература – да, за изкуството на подреждане на Думите ще става дума и за...

Антоан дьо Сент-Екзюпери, последният романтик – 12, 13, 15, 18, 20, 24, 26 и 28 април

Франция, 2016, 54 мин, документален

режисьор: Мари Брюне-Дьобен

Всички знаем, че "най-важното е невидимо за очите", но филмът на Мари Брюне-Дьобен, все пак, ще се опита да погледне в Душата на автора на Малкият принц... да погледне отвъд живота на авиатора, писателя, авантюриста, идеалиста и хуманиста... и да види... истинският Антоан дьо Сент-Екзюпери.

По следите на Роберт ван Хюлик – 14 и 27 април

Холандия/Белгия, 2016, 87 мин, документален

режисьор: Роб Ромбоут

Може би познавате поредицата Китайски загадки за заплетените криминални случаи, разплетени брилянтно от съдия Тий... но със сигурност, животът на техния създател Роберт ван Хюлик е не по-малка загадка от случаите на съдия Тий... "Съдия Тий, това съм аз..." ще каже Ван Хюлик в едно от редките си интервюта, но в живота на холандския дипломат, учен-китаист и писател факти и фикция се преплитат както във филма на Роб Ромбоут се оплитат минало, настояще, фрагменти от дневниците на Ван Хюлик, архивни кадри, стилизирани сцени със свидетели... за да се превърне всичко в |не|решена Китайска загадка.

Етгар Керет: По действителен случай – 16, 21, 23, 25 и 27 април

Холандия, 2017, 67 мин, документален

режисьори: Стефан Каас и Рутгер Лем

Ако сте се срещнали с Етгар Керет по време на гостуванията му у нас (или сте чели безумно-калейдоскопичните му разкази), то навярно сте наясно, че Керет не просто взима случки от живота, не просто ги превръща в абсурдна сюрреалност, а неговите творения са просмукани от... самия Живот... и разкриват как наистина Живеем. Тема, която е обект на изследване и в другия документален филм в Master of Art програмата, посветен на израелската литература, а именно Израел: Истории от модерните дни... Тема, обаче, която тук е разплетена с анимации по разказите му, със стендъп комедия и задкулисни интервюта, така че да се стигне до действителния случай на историята по действителен случай.

Master of... Изобразително изкуство и фотография – да, гледаме документални портрети на Микеланджело, на Салвадор Дали, на Мориц Даниел Опенхайм, на Бартоломе Естебан Мурильо, на Кокошка, на Карлос Саура, на Станислав Памукчиев...

Микеланджело – любов и смърт – 14, 15, 17, 19, 20, 22, 25, 27 и 30 април

Великобритания, 2017, 80 мин, документален

режисьор: Дейвид Бикърстаф

Статуите на Давид и Пиета в папската базилика Св. Петър, стенописите в Сикстинската капела... неизброими са шедьоврите, които ренесансовият титан е оставил за поколенията и филмът на Дейвид Бикърстаф се опитва да сглоби цялостната картинка с щампата Микеланджело – от кариерите на Карара, откъдето е взимал мрамор, през малкото тосканско селце Пиетрасанта (където и до днес се извайват скулптури – вижте Ръцете на душата, другият поглед по темата в програмата) до новите технологии за идентифициране на творби – всичко що е докоснато от Микеланджело през 89-годишния му живот намира място тук... и продължава да Живее.

Тайният живот на Порт Лигат. Къщата на Салвадор Дали – 14, 20, 22, 23, 24 и 27 април

Испания, 2017, 60 мин, документален

режисьор: Давид Пужол

Мястото, където човек живее разкрива много за живота му, нали... Е, къщата, построена от Салвадор Дали в Порт Лигат, Каталуня – единствените постоянни дом и студио, които някога е имал – наистина хвърля светлина върху връзките му с пейзажа на Кадакес, Порт Лигат и Кап де Креус (оживели в картините му), върху сложните отношения с баща му и сестра му Ана Мария (негов пръв модел)... и въобще отваряйки вратите на къщата-студио в Порт Лигат може и да разтворите портите към... Салвадор Дали.

Карлос Саура – фотограф. Създаването на една книга – 18, 21, 25 и 30 април

Германия, 2017, 52 мин, документален

режисьори: Йорг Адолф и Гереон Вецел

След 60 години, 40 филма и множество филмови награди Карлос Саура понякога, може би, все още се пита какъв иска да стане – мотоциклетен състезател, фламенко танцьор или фотограф... фотографията, обаче, бележи подсъзнателно целия му живот, а издателите Герхард Щайдл и Ханс Майнке решават да публикуват почти неизвестното ранно фотографско творчество на Карлос Саура под формата на книга, представяща Испания през 50-те – впечатляващи монохромни пейзажи, села, култура и... хората от онова време, встрани от пропагандата на Франко.

Master of... Изкуство за деца – да, важно е да се започва от рано, защото изкуството, като всяко дете, се възпитава, отглежда, расте и обича... А тук (в селектираната за първа година категория) срещаме обичани теми като милото и родно списание Дъга или Животът като анимация, като истории за музика и неразделно приятелство в Rocknrollers и в Децата на Вавилон...

Животът като анимация – 14, 15 и 21 април

САЩ/ Франция, 2016, 91 мин, документален

режисьор: Роджър Рос Уилямс

Оуен Съскинд потъва в бездната на аутизма когато е на 3 години, но изплува благодарение на класическите Дисни филми като диалозите в емблематичните анимационни истории се превръщат в неговия начин за общуване със света и семейството си – не само че необикновената история на Оуен е брилянтно разказана (оригиналното преплитане на приказни Дисни сцени с аутизъм реалността донесе номинация за Оскар през 2017), но филмът на Роджър Рос Уилямс най-вече намигва, че аутизмът не е проклятие (като от приказките) и доказва (за пореден път), че киното е... терапия за Душата.

Master of... Архитектура и дизайн – да, ще видим как работят дизайнери като Константин Грчич и архитекти като Бярке Ингелс и Рем Колхаас... да, ще опознаем историите за създаването на Лувъра в Абу Даби, на Червената къща в Тел Авив, на Бамбуковото училище на Бали... и ще се научим как да гледаме на Скицата като изкуство или на изкуството като начин за социален възход (Матера – от срама на Италия до Европейска столица на културата), или пък на дизайна като начин за Щастлив филм – да, ако не сте гледали авантюрата на Стефан Загмайстер при предишното гостуване на филма, то сега му е времето, защото за Щастието няма... удобно време и място...

Лувърът в Абу Даби – последният шедьовър на Жан Нувел – 13 и 22 април

Франция, 2018, 52 мин, документален

режисьор: Патрик Ладусет

През последните години арабският свят усилено инвестира в Изкуство и черешката на тортата на усилията е... построяването на Лувър в Абу Даби и то не от кого да е, а от Жан Нувел – процес сложен, процес многопластов, процес мултикултурен и... всичко това се разкрива красноречиво във филма на Патрик Ладусет.

Рем Колхаас – 17 и 21 април

Холандия, 2016, 75 мин, документален

режисьор: Томас Колхаас

Архитектурата често се възприема просто като интериор и екстериор, но за Рем Колхаас всяка сграда е живо същество, което може да разказва истории... и този "семеен" филм (режисьорът Томас е син на архитекта Рем) показва защо това е така...

Master of... Театър и кино – да, често гледаме документални портрети за хора, изживяващи живота си на сцената и този път се срещаме с безсмъртни герои като Чарли Чаплин, Иван Андонов, Лоис Уебър, Мичал Бат-Адам (първата и единствена жена режисьор в Израел), Еди Вич... но и ще влезем зад кулисите на представления като Синята птица на Мариус Куркински, на адаптации по Ана Каренина или по следите на съученик на Енио Мориконе и Серджо Леоне (в Името ми е Никой)...

Каренина и Аз – 13 април

Норвегия/Италия/Русия, 2017, 84 мин, документален

режисьор: Томазо Мотола

Всички идеално знаем колко много филмови адаптации е изживяла безсмъртната Ана Каренина на Толстой, но норвежката актриса Гьорилд Маусет пробва да се превърне наистина в... Нея – впуска се в ролята на Ана на руски език, който никога не е говорила и то в родината на автора, помагат ù Лиъм Нийсън (като гласа на Лев Толстой) и истинските причини, поради които е написан романа.

Чаплин на остров Бали – 16, 21, 22 и 24 април

Франция/Белгия/Сингапур, 2017, 52 мин, документален

режисьор: Рафаел Мийе

Знаете ли, че... Модерни времена – първия филм, в който Чаплин не просто говори, а пее – идва именно след неговото бягство на Бали. Заедно с брат си Сидни, Чарли намира сили и вдъхновение (и спокойствие след представянето на Светлините на града в Европа), за да преодолее страховете си от навлизащото звуково кино и... всичко оттам насетне в творчеството на Чаплин може и да се нарече пост-Бали ера.

Поне за миг да полетя – 22 април

България, 2017, 60 мин, документален

режисьор: Галина Кралева

Изминаха 7 години от кончината на Иван Андонов, но едва ли и още толкова биха стигнали, за се сумира и осмисли сложния му артистичен образ, изтъкан тук от емблематични сцени от игралните му филми като режисьор, авангардната му анимация, въздействащата живопис, преплетени с редки интервюта, театрални спектакли, актьорски превъплъщения, свидетелства на колеги и приятели...

Master of... Панорама: Америка за България – по традиция селекцията с подкрепата на фондацията Америка за България е повече от калейдоскопична – темите са шарени като живота (от Гласове в гримьорната на Чочо, през Тайният свят на Лего до Музика в ефира – история на класическата музика по телевизията), но ние ще наблегнем на:..

Satiesfictions – 21, 22, 24 и 27 април

Германия, 2014, 55 мин, документален

режисьори: Ане-Катрин Пайц и Юлиан Табаков

Винаги въоръжен с бомбе, остроумия и маниерничене, той е не само един от най-духовитите образи в историята на френската музика – Ерик Сати е композитор-баща на абстрактната музика и изобретател на Musique d'ameublement, но и дизайнер, създател на църква, пионер на пиара, автор, пътешественик... може да продължаваме до безкрай и пак да не опишем Космоса от думи и звуци, наречен Ерик Сати.

Master of... Кулинарно изкуство – да, за първа година Master of Art програмата включва кулинарна категория, но "менюто" е пребогато – Вкусът на Китай, Риба тон, фарофа и спагети, Мосю Майонеза (лудо анимационно приключение, което намира и пресечни точки между Холокоста и... майонезата), абсурдно-хумористичното Слава на свинската мас, среща с Готвачът в Двореца (за Вкусът на Полша) и за десерт – Разговори в бара с Чарлс Шуман, но основното в кулинарията (и не само) е да има:..

Душа – 28 април

Испания, 2017, 75 мин, документален

режисьори: Хосе Антонио Бланко и Анхел Пара

Трите звезди Мишлен са върха във висшата кухня към който се стреми всеки шеф на престижен ресторант, но пътя към тях е различен – толкова различен, колкото и подходите и кулинарните трикове на японските шеф-мастери 39-годишният Енеко Ача, носител на авангарда и 91-годишния Джиро Оно, владетел на традицията.

Master of... Съвременно и протестно изкуство – да, говорим (и гледаме) истории, които се опитват да уловят Духа на Времето, в което живеем, а филми като Лица Места, Бил Виола: Пътят към катедралата Сейнт Пол, Проектът Wayward, Антонио Сеги, големият театър на света, Октомврийската революция и Руския авангард (да се чете Шагал, Кандински, Малевич...) правят именно това.

Лица Места – 21 и 24 април

Франция, 2017, 89 мин, документален

режисьори: Аньес Варда и Джей Ар

JR, неуморният мултидисциплинарен визионер – то не бяха диверсионни акции в Пирамидата на Лувъра, то не бях портрети на потъналия в забрава Елис Айлънд (с куп награди, сред които и от миналогодишния Master of Art) – явно обича контрастите, а когато 33-годишната му хиперактивна персона среща 88-годишния символ на Новата вълна в киното Аньес Варда, то неминуемо се стига до лов на образи и истории като в наградения в Кан 2017 Лица Места. Един фотокамион, двама визионери (на различен етап от Живота), дузина селища и хиляди човешки истории, уловени в едроформатното око на камерата по пътя – да, това е Пъзелът на Живота, Голямата Картина с Малките Детайли... или просто Лица Места Живот...

Кога & Къде?

12 – 30 април в София, в салоните на Дом на киното, Люмиер, Одеон, Културен център G8, Евро Синема и Cine Grand

12 – 30 април във Варна, Фестивален и конгресен център и Contemporary space

12 – 22 април в Пловдив, Lucky Дом на киното

Защо?

Защото документалното кино не само разкрива какво е Изкуството да Живеем... То Е самия Живот...

Лица Места, Франция, 2017, 89 мин © режисьори Аньес Варда и Джей Ар

"Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те двете срещу целия свят." – да, това са двете приятелки Мая и Ана, а целия свят, в случая, е малкото шведско градче Бьорнстад. Да, писателят Фредрик Бакман (познавате неговия Човек на име Уве, нали?!) се завръща в хокейното градче, там, дълбоко в гората, край езерото и ледената пързалка на драмата в романа Бьорнстад – да, новото му творение Ние срещу всички (два откъса от книгата ви очакват по-долу, но не в хронологичен ред, неслучайно) продължава да дълбае и чертае падението на Бьорнстад и хокейния отбор като, този път, шайбата на страстите се завърта около... изнасилването на Мая. Не, тук няма три билборда на справедливостта (но има Възвишение, Низина и пътека за бягане), а ако познавате литературните пъзели на Бакман, то сте наясно, че в картинката ще изплува умален модел на Света и полярните му страсти (все пак, Бьорнстад е близо до Полярния кръг, нали), защото "общността представлява сборът от нашите избори", "защото понякога е толкова лесно да накараш хората да се мразят, че направо е непонятно как изобщо ни остава време за нещо друго", защото "може би не си толкова различен от нас, колкото се надяваш"... защото "така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук."

Мая е на гости на Ана. Това са последните им минути спокойствие, преди да получат есемеса. Последните мигове между заминаването на Кевин и повторното отприщване на ада. Изминаха три седмици, през които хората като че ли почти забравиха за съществуването на Мая. Това време беше прекрасно. И скоро ще свърши.

Ана проверява дали оръжейният шкаф е заключен, после взима ключа, отваря шкафа и се уверява, че оръжията вътре не са заредени. Лъже Мая, че трябва "да ги почисти", но Мая знае, че Ана прави това само когато баща ù отново започне да пие. Окончателният признак, че един ловец е започнал да злоупотребява с алкохола твърде много, е, когато той забрави да заключи шкафа или остави вътре заредено оръжие. Това се е случвало само веднъж, когато Ана беше малка и майка ù тъкмо се беше изнесла. Въпреки това оттогава Ана не спира да се притеснява.

Мая лежи на пода, облегнала китарата на корема си, и се преструва, че не разбира. Ана е дете на пияница, а това е самотна битка.

– Ей, идиот? – казва Ана накрая.

– Кажи, пукал такъв, какво има? – усмихва се Мая.

– Изсвири нещо – настоява Ана.

– Не ми заповядвай, не съм ти музикален роб – изсумтява Мая.

Ана се ухилва. Такова приятелство не може да се култивира, то е диворастящо.

– Моля?

– Научи се да свириш, мързеливо магаре такова.

– Няма нужда, глупачке, държа пушка. Свири или ще стрелям!

Мая се смее с глас. Когато дойдe лятото, двете си обещаха, че мъжете в този проклет град няма да им отнемат поне това – смеха.

– Ама да не е нещо депресарско! – добавя Ана.

– Я млъквай! Ако искаш да слушаш кухата си блип-блоп музика, можеш да ползваш компютъра – изсумтява Мая.

Ана върти очи.

– Казах, че държа ОРЪЖИЕ! Ако изсвириш някоя наркоманска песен и взема че си тегля куршума, отговорността ще е твоя!

И двете се смеят. Мая свири най-веселите парчета, които знае, макар че, ако питате Ана, те съвсем не са толкова весели. Но това лято се задоволява с това, което ù предлагат.

След малко обаче ги прекъсват два кратки сигнала от мобилен телефон. После още два и още два.

Има три вида хора

Туп-туп-туп-туп-туп.

Най-високата точка в Бьорнстад е един връх, южно от последната къщата в градчето. Оттам се вижда целият път, който тръгва от големите вили във Възвишението, минава покрай фабриката, спортната зала и по-малките редови къщи в центъра и стига чак до кооперациите в Низината. На хълма стоят две момичета и гледат града си. Мая и Ана. Скоро ще навършат шестнайсет години. Трудно е да се каже дали са станали най-добри приятелки въпреки различията си или благодарение на тях. Едната обича музикални инструменти, едната обича огнестрелни оръжия. Взаимната им неприязън към музикалния вкус на другата поражда почти толкова чести караници, колкото и десетгодишният им конфликт относно домашните любимци. Зимата ги изгониха от час по история, защото Мая прошепна на Ана: "Знаеш ли кой е обичал кучета? Хитлер!". При което Ана изрева: "А ти знаеш ли кой е обичал котки? Йозеф Менгеле!".

Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те двете срещу целия свят. След случилото се с Мая пролетта всеки ден е такъв.

Сега е началото на юни. Три четвърти от годината това място е капсулирано в зима, но има и няколко вълшебни седмици лято. Гората наоколо е опиянена от слънчевата светлина, дърветата се поклащат щастливо до езерата, но в очите на момичетата няма удовлетворение. Досега, щом настъпеше това време от годината, двете винаги се впускаха в безкрайно приключение. Излизаха сред природата и се прибираха късно вечер с опърпани дрехи, мръсни лица и детство в очите. Но тези времена отминаха. Мая и Ана пораснаха. При някои момичета това не се случва доброволно, а принудително.

Туп. Туп. Туп-туп-туп.

Една майка стои пред една къща. Прибира багажа на децата си в колата. Колко ли пъти изпълняваме този ритуал, докато децата ни растат? Колко ли играчки вдигаме от пода, за колко ли изгубени плюшени мечета организираме спасителни отряди, за колко изпуснати ръкавици губим надежда? Колко ли пъти ни минава мисълта, че ако природата наистина искаше хората да се размножават, то еволюцията вече трябваше да се е погрижила от предмишниците на всички родители да израстват обувалки, за да можем да бъркаме под всички проклети дивани и хладилници? Колко ли часове прекарваме в хола, чакайки децата ни да се приберат? Колко ли сиви косми ни поникват заради тях? Колко живота посвещаваме на техния? Какво е нужно, за да бъдем добри родители? Не много. Само всичко. Ни повече, ни по-малко.

Туп. Туп.

Горе на върха Ана се обръща към най-добрата си приятелка и пита:

– Помниш ли, когато бяхме малки? Когато все искаше да се преструваме, че имаме деца?

Мая кима, без да отмести поглед от града.

– Още ли искаш да имаш деца? – пита Ана.

– Не знам – отговаря Мая, като едва отваря уста. – Ти?

Раменете на Ана бавно се свиват, поравно от гняв и от мъка.

– Може би, когато съм стара.

– Колко стара?

– На трийсет.

Мая дълго мълчи, преди да попита:

– Момчета ли искаш или момичета?

Ана отговаря така, сякаш цял живот е мислила по въпроса:

– Момчета.

– Защо?

– Защото светът понякога се отнася гадно с тях. Но с нас се отнася гадно почти винаги.

Туп.

Майката затваря вратата на багажника и сдържа плача си, защото знае, че ако отрони дори една сълза, никога няма да може да спре. Не искаме да плачем пред децата си независимо колко са големи. Правим какво ли не за тях, а те не знаят това, защото още не проумяват обхвата на нещо толкова безусловно. Любовта на родителите е непоносима, безразсъдна и безотговорна. Децата са толкова мънички, докато спят в леглата си, а ние седим съкрушени до тях. През целия си живот не успяваме да се справим с нещо и изпитваме угризения на съвестта. Окачваме щастливи снимки навсякъде, но никога не показваме празните места в албума, където е събрана всичката болка. Всички тихи сълзи в тъмни стаи. Лежим будни, ужасени от нещата, които могат да им се случат, от всичко, на което могат да бъдат подложени, всички ситуации, в които могат да се превърнат в жертви.

Майката заобикаля колата и отваря вратата. Не е много по-различна от която и да е друга майка. Обича, страхува се, срива се, срамува се, не е достатъчна. Седеше будна до леглото, когато момчето ѝ беше на три години. Гледаше го как спи и се страхуваше от всички ужаси, които могат да му се случат, точно както правят всички родители. Просто никога не си бе мислила, че един ден ще се страхува от обратното.

Туп.

Съмва се, градчето спи. Голямото шосе, което води далеч от Бьорнстад, е пусто, но въпреки това погледите на момичетата са вперени в него. Чакат търпеливо.

Мая вече не сънува изнасилването. Не сънува ръката на Кевин, запушила устата ѝ, нито тежестта на тялото му, което задушаваше писъците ѝ, нито стаята му с всички хокейни трофеи по рафтовете, нито пък пода, където падна копчето на блузата ѝ. Сънува единствено пътеката за бягане около Възвишението. Вижда я оттук. Помни как Кевин тичаше сам през нощта, когато тя се показа от мрака с пушка в ръка. Допря дулото до челото му, а той я помоли за милост, разтреперен и разплакан. В съня си Мая го убива – всяка нощ.

Туп. Туп.

Колко ли пъти една майка кара детето си да се киска? Колко ли пъти то я кара да се смее с глас? Целият ни свят се обръща, когато осъзнаем, че децата го правят нарочно. Когато осъзнаем, че имат чувство за хумор, и ги видим как се шегуват и се учат да манипулират емоциите ни. Ако ни обичат, скоро се научават и да лъжат, да ни щадят и да се преструват, че са щастливи. Научават желанията ни. Въобразяваме си, че ги познаваме, но те имат собствени фотоалбуми и порастват между страниците.

Колко ли пъти майката е стояла до колата пред къщата, гледала е часовника и е викала нетърпеливо името на сина си? Днес няма нужда да го прави. Той седна на предната седалка още преди няколко часа, докато тя оправяше багажа. Някога мускулестото му тяло сега е слабо, след като тя седмици наред трябваше да го кара да се храни насила. Той гледа през прозореца с празен поглед.

Какво може да прости една майка на сина си? Как би могла да знае предварително? Родителите не вярват, че малкото им момче ще порасне и ще стане извършител. Не знае какви кошмари сънува той, но всяка нощ се буди с писъци. Още от онази сутрин, когато майка му го откри на пътеката за бягане, скован от студ и страх. Беше се напикал, а сълзите от отчаяние бяха замръзнали по бузите му.

Той изнасили момиче, но никой не можа да го докаже. Винаги ще има хора, според които това означава, че се е отървал, че семейството му е останало ненаказано. Имат право, разбира се. Но майка му никога няма да има такова чувство.

Туп. Туп. Туп.

Когато колата потегля по пътя, Мая стои на върха и знае, че Кевин никога няма да се върне тук. Знае, че го е пречупила. Винаги ще има хора, според които това означава, че е спечелила.

Но тя никога няма да има такова чувство.

Туп. Туп. Туп.

Стоповете светват съвсем за кратко и майката поглежда за последно в огледалото за обратно виждане към къщата, която бе техен дом, и към лепкавите следи върху пощенската кутия, от която името "Ердал" бе изчегъртано буква по буква. Бащата на Кевин прибира багажа в другата колата сам. В онова утро той стоеше до майката на пътеката за бягане и гледаше сина им, който лежеше на земята със сълзи по блузата и урина по панталоните. Животът им бе разбит много преди това, но тя едва тогава видя парченцата. Бащата отказа да ѝ помогне, докато тя отчасти носеше, отчасти влачеше момчето през снега. Оттогава минаха два месеца, през които Кевин не е излизал от къщата, а родителите му почти не са си говорили. Животът я е научил, че мъжете се самоопределят по-различно от жените, а бащата винаги се е определял с една дума: победител. Откакто се помни, мъжът ѝ втълпява на сина им все едно и също послание: "Има само три вида хора. Победители, губещи и зяпачи".

И сега? Ако не са победители, тогава какви са? Майката отпуска спирачката, изключва радиото и завива по пътя. Синът ѝ седи до нея. Бащата сяда в другата кола и потегля в противоположната посока. Документите за развода вече са в пощата заедно с писмото до училището, в което се съобщава, че таткото се е преместил в друг град, а майката и момчето са заминали в чужбина. Най-отдолу е оставен телефонният номер на майката, в случай че от училището имат въпроси. Но никой няма да позвъни. Този град прави всичко възможно, за да забрави, че семейство Ердал някога е било част от него.

След четири часа мълчание в колата, когато вече са се отдалечили толкова много от Бьорнстад, че наоколо дори няма гора, Кевин прошепва на майка си: "Мислиш ли, че човек може да се промени?".

Тя поклаща глава. По долната ѝ устна има следи от зъби. Замижава толкова силно, че не вижда пътя пред себе си. "Не. Но може да стане по-добър." Той я хваща разтреперен за ръката. Тя го държи, сякаш Кевин отново е на три години или сякаш виси от ръба на скала. Майката прошепва: "Никога няма да ти простя, Кевин. Но никога няма да те изоставя".

Туп-туп-туп-туп-туп.

Така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук.

Туптуптуп.

На хълма стоят две момичета и гледат отдалечаващите се коли. Скоро ще навършат шестнайсет години. Едната от тях държи китара, едната държи пушка.

   Ние срещу всички (превод Любомир Гиздов, 496 стр, цена 17, 90 лева) е в книжарниците

"Приключвам с този остров, на който съм последен пазител и последен затворник." – така започва историята на Джон Мичъл (последният директор на Центъра за имиграция на прочутия Елис Айлънд) в романа-носител на Европейска награда за литература 2015 Последният пазител на Елис Айлънд на Гаел Жос. Не, романът не е биографичен (въпреки че следва хронологията и фактологията на събитията, и реалното затваряне на Центъра през ноември 1954-а), но едва ли и самият Живот би могъл по-добре от французойката Жос да изрази тази метафора за личната Свобода, наречена Елис Айлънд – там, където Статуята на свободата е колкото близо, толкова и далеч; там, където всеки емигрантски Живот е сведен до проста буква (Безгласна, дори и да е маркиран с Гласна), "най-страшната" от които е B като Връщане; там, където Джон Мичъл прекарва повече време от всеки един имигрант, преминал през Центъра; там, където, дори и след 64 години, всичко стои и символно напомня за стотиците имиграционни и бежански лагери по света Днес, защото...

Една след друга през паметта ми вихрено преминават картини. Може би ще разчистя сметките си с миналото, ако успея да го опиша върху тези листове. Върху тях стои емблемата на Федералните служби по имиграцията. Център на Елис Айлънд. Директор. Сега това ми се струва смешно. Все пак се старая да държа на разстояние сенките, наобиколили леглото ми, които нямат никакво намерение да си отидат. Девет дни. Девет нощи. Дали ще ми стигне времето да стигна до края?

Да, всичко дойде от морето, с корабите, пълни с клетници, натъпкани като добитък в отвратителните долни палуби, откъдето те излизаха стъписани, сковани и залитащи, за да се изправят лице в лице със своите мечти и надежди. Всички те минават отново пред погледа ми. Тук се говорят всички езици. Същинска нова Вавилонска кула, но прекършена в своя устрем нагоре, изравнена със земята. Вавилонска кула след нейното рухване в резултат от Божия гняв, когато всеки отново е започнал да говори изначалния си език.

Научих се да различавам безпогрешно звученето на отделните езици и наблюдавах поведението на хората, пристигнали от една и съща страна и дори от една и съща област. Страхът у тях се проявява по един и същ начин, тревогата намира израз както чрез слова, така и в мълчанието.

В погледа на тези хора се четат страх и очакване, а също опасение да не кажат или сторят нещо, което веднъж завинаги ще захлопне пред тях вратите към рая, без да имат представа какво точно се очаква от тях. Ето защо преди слизането от кораба повечето са облекли най-приличните си дрехи, за да минат през предстоящата проверка. Ризите на мъжете са тъй безупречно бели, че човек се пита как са могли да ги опазят през двете или трите седмици по море в ужасни условия; жените са в дълги поли, вталени сака и светли корсажи. Всички те пристигат с дрехите, които са били гордост там, откъдето идват, а ние по тях съдим за пропастта, която дели техния свят от нашия. Широки пристегнати в кръста рубашки, бродирани жилетки, кожени калпаци, дълги черни кафтани, каскети от туид, забрадки или няколко реда огърлици с перли от цветно стъкло или корали. Тук си дават среща всевъзможни светове и единствената дума, която ги обединява, е Америка.

Минават през първото изпитание, без дори да разберат, а то е решаващо; същинска голгота, за чието съществуване изобщо не подозират, кръстен път, в края на който те или получават спасение, или губят всичко. Дълго двойно стълбище, което трябва да изкачат, след като са оставили багажа си. Колко доведени до крайно изтощение жени съм чувал да стенат при вида на безбройните стъпала, изникнали пред тях. Prego, aspetti, Signore, ein Moment, bitte... Мъжете носят на ръце по-малките деца, много от които спят, опрели буза в бащиното рамо, а майките ги следват, задъхани, повдигнали краищата на полите си, за да не се препънат.

По време на това изкачване те са зорко наблюдавани от неколцина служители, облегнали лакти на парапета в горния край, които уж не обръщат особено внимание на тълпата клетници. Достатъчни са им не повече от пет-шест секунди, за да решат съдбата на новодошлите. С тебешира, който държат в ръка, те поставят съответния знак на гърба на някои от тях.

Буквата от азбуката върху сакото или палтото съответства на конкретна патология, окончателно определена или твърде вероятна. L за белите дробове, B за гърба, E за очите, H за сърцето, G за базедова болест... Тези пътници веднага биват отвеждани настрани за пълен медицински преглед, който ще позволи на служителите да вземат решение относно диагнозата. Лечение на място, непотвърдена патология, безопасно заболяване или окончателна забрана за достъп до територията на страната.

Успешно преминалите този етап стигат до просторната зала, където други пътници вече са насядали по дългите редици успоредно разположени пейки, които заемат цялото пространство. Предстои да им бъдат зададени двайсет и девет въпроса. От отговорите зависи тяхното бъдеще. Седнете, ще ви повикат.

Служители от центъра ги отвеждат един по един. Отново ги приканват: Седнете. Отговорите на въпросника с помощта на преводач отнемат няколко минути. Къде възнамерявате да се установите? Кой заплати пътуването ви? Притежавате ли сума, възлизаща на петдесет долара? Имате ли близки, при които да отидете? Какви са техните имена и адреси? Били ли сте осъден на затвор, пребивавали ли сте в клиника поради психическо заболяване или в приют за бедни? Полигамен ли сте? Анархист ли сте? Имате ли предложение, обещание или договор за работа? Какво е здравословното ви състояние? Страдате ли от физически недъг или инвалидност? Какъв е вашият ръст? Какъв е цветът на кожата ви, на очите?

Едва ли пътниците, отправили се към Тива, при срещата със Сфинкса са били подложени на толкова въпроси! И макар имигрантите, чиито отговори са се оказали незадоволителни, да не бяха нито разкъсани, нито изядени от чудовището, участта им едва ли бе по-завидна.

След двайсет и деветия въпрос ги очакваше или пъкълът, или раят, също както в онази любима детска игра, при която върху многоцветния картон трябва на всяка цена да избягвате някои квадратчета, защото в противен случай ще се върнете назад или ще пропуснете няколко пъти реда си, ще се окажете в плен или ще паднете в кладенец. Тук има едно-единствено жестоко наказание. Най-страшното от всички: Америка да затвори вратите си пред тях.

Сега това са просто спомени. Потокът имигранти отдавна е пресъхнал и всеки пристигнал тук кораб е същинско събитие. Ала за мен картините от миналото са все така живи, ярки, реални. Презокеанските лайнери, които един след друг акостират до понтоните, хилядите пътници, приемани понякога само за един ден, облеклото им, говорът им, държанието им, които с годините постепенно се менят. Върволици покорни, обзети от тревога хора, които трябва да бъдат упътвани, подканяни, водени, осведомявани, преглеждани. Достоен ли си да станеш един от нас? Какви ще бъдат за нас изгодата или рискът, ако те приемем? Какво можеш да ни предложиш? Имаше години, когато Центърът работеше денонощно, за да може да се справи с потока новопристигнали. Отново виждам служителите, лекарите, медицинските сестри, изтощени и объркани пред това гъмжило от мъже и жени, по-изтощени дори от тях и изправени пред по-голямо изпитание.

След 1924 година поредицата имиграционни закони на президента Хувър постепенно промениха залога. По-малко хора за преглед, квоти за отделните страни и задължението на посолствата да проучват предварително всяка молба. Всеки, който се качваше на борда на кораб, по принцип бе сигурен, че веднъж пристигнал, няма да бъде върнат обратно. Вече не играехме толкова важна роля, бяхме просто последната брънка на цяла една верига, предназначена да възпре онези, които бяха успели все пак да избегнат строгия контрол или да заобиколят някоя процедура.

Аз самият много рядко влизах в пряк досег с новопристигналите – съсипани, смазани от дългото пътуване, изоставили всичко в името на надеждата за нов живот. За това си имаше цели отряди служители, работници, преводачи, инспектори и надзиратели, плюс медицинския персонал. Моята задача бе да следя за правилното функциониране на целия механизъм, от спалните помещения до кухните, от лечебницата до обменните бюра, от санитарните възли до изолаторите. Защото тук хората спяха, хранеха се, миеха се, ходеха по нужда, плачеха, чакаха, разговаряха, прегръщаха се, опитваха се да успокоят децата, които плачат и се чудят къде са попаднали, стараеха се да пропъдят тревогата, въздишаха и се надяваха.

В продължение на четиресет и пет години – разполагах с достатъчно време, за да ги преброя – видях пред мен да минават всички тези мъже, жени и деца, достойни и объркани, стегнати в най-приличните си одежди, потни, изморени, опитващи се с блуждаещ поглед да разберат някоя дума от непонятния за тях език, донесли тук мечтите си заедно с багажа. Куфари, сандъци, кошници, чанти, торби, килими, вързопи, а вътре в тях всичко, останало от предишния живот, който са напуснали, и за да не го забравят, са скътали най-ценното от него в сърцата си, за да могат да преживеят раните от раздялата, болката от спомена за лицата, които никога повече няма да видят. Трябва да продължат напред, да приемат друг живот, друг език, други жестове, навици, храна, друг климат. Трябва да се учат, да се учат колкото може по-бързо и да не се обръщат назад. Не зная дали повечето от тях са осъществили мечтата си, или са попаднали във въртопа на почти същото всекидневие като онова, от което са избягали. Твърде късно е да съжаляват, от изгнанието няма път назад.

Последният пазител на Елис Айлънд (превод Красимир Петров, 184 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Срещата с Гаел Жос е на 19 април във Френски културен институт - 19:00

Amp Dog Knights е четвъртия соло албум на Джоузеф Антъни Фидлър... или просто Amp Fiddler – легендарна фигура, замесена във всичко фънки и детройтско, като се започне от иконичното Parliament-Funkadelic семейство на Джордж Клинтън, мине се през МРС-менторството на Джеймс Янси (или просто J Dilla), та се стигне до куп колаборации с Moodymann, Theo Parrish, Recloose или дори Prince, Seal, Brand New Heavies, Primal Scream, Jamiroquai, Corinne Bailey Rae... И за да влезем с фънки крачка в лайв Amp акцията му на 10 март, сега гледаме премиерата на първото видео от Amp Dog Knights – Return Of The Ghetto Fly, P-Funk заигравка както със заглавието на първия Фидлър албум Waltz of a Ghetto Fly, така и абсолютен Детройт трибют с архивен J Dilla бийт...

Какво?

Грууви разходка из Black Owned Детройт, трикове на ролкови кънки (а не зад грамофоните) от Moodymann, обилни соул вокали от Neco Redd и рап речитативи на T3 (от формацията Slum Village)... и, естествено, неподражаемият Amp Fiddler в акция.

Кой?

Amp Dog Knights е пълен с колаборации, истинска енциклопедия и трибют към Детройт фънка, но при изпълнението на живо маркирайте Through Your Soul – изключително специална песен за Amp не само защото е записана с покойния му брат Томас Bubz Фидлър под архивен (притежаван единствено от Джоузеф) бийт на J Dilla, но и заради думите в нея: "I think It's Time We Let Go of the Old / Bring in The New"... или както казва Амп Let's Take It To The Stage с римейка си на едноименното парче от компилацията Funkadelic – Reworked By Detroiters...

На сцената преди Фидлър ще се качат и родните фънк-соул хопъри Александър RawLand, Васил Soulization Вутев, Божидар TromBobby Василев, Евден Димитров и Михаил Филипов... или просто DAYO – едноименния им дебютен албум е идеална прелюдия (не само заради семплираните в Snippet думи на Амп) преди акцията на Фидлър.

Кога & Къде?

10 март | клуб City Stage – 21:00

Билети – 30|35|60 лева тук

Защо?

Защото Return Of The Ghetto Fly, Good Vibes, I'm Feeling You и I Get Moody Sometimes не са просто заглавия на песни от албума Amp Dog Knights, а истинско Through Your Soul послание...

Amp Fiddler © фотография Eri Harada

Галерия от Amp Fiddler + DAYO | City Stage