My Mir
"Светът е такъв, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които допускат да не бъдат нищо." – така започва романа Завой на реката (откъс от него ви очаква по-долу) на британския писател от индийски произход Видядхар Сураджпрасад Найпол... И, вероятно, тези думи описват еднакво добре както трудностите пред Найпол към получаването на Нобелова награда за литература през 2001-а, така и огромните препятствия пред младия търговец Салим, когато купува магазинче, там, на "завоя на реката" във вътрешността на една постколониална африканска държава, сдобила се наскоро с независимост... И, вероятно, тези думи се крият и в отговора на въпроса защо и днешна Африка продължава да живее сред хаос, насилие, тероризъм, граждански войни, невежество, бедност, изолация... и търсене на Независимост... такава, каквато търси и Салим.
Африка беше моят дом, беше дом на семейството ми от столетия. Обаче ние бяхме от източния бряг и това променяше всичко. Там не беше истинската Африка. Беше арабско-индийско, персийско-португалско място, а ние, тамошните жители, всъщност бяхме хора на Индийския океан. Истинската Африка беше зад гърба ни. Километрична савана или пустиня ни делеше от хората от вътрешността на страната. Погледът ни беше обърнат на изток, към земите, с които търгувахме – Арабия, Индия, Персия. Това бяха земите на нашите предци. Ала вече не можехме да твърдим, че сме араби, индийци или персийци, защото когато се сравняхме с тези хора, се чувствахме африканци.
Семейството ми е мюсюлманско, но ние бяхме специална група хора. Различавахме се от арабите и от другите мюсюлмани по крайбрежието, по традиции и обичаи се родеехме с хиндуистите от Северозападна Индия, от които всъщност произхождахме. Никой не можеше да ми каже кога всъщност сме пристигнали.
Не бяхме такива хора. Ние просто живеехме, правехме каквото се очаква от нас, каквото бяхме виждали да правят предишните поколения. Никога не питахме защо, не водехме летописи. Усещахме с мозъка на костите си, че принадлежим към много стар народ, но сякаш не умеехме да измерваме времето. Нито баща ми, нито дядо ми можеха да поставят дати на своите истории. Не защото бяха забравили или се объркваха, просто за тях миналото си беше минало.
Помня, че бях чувал дядо си да разказва как веднъж превозил цял кораб с роби, все едно е натоварен с каучук. Не искаше да ми каже кога. Случката просто си стоеше в спомените му, витаеше без конкретна дата или друга асоциация като необикновено събитие в един лишен от необикновени събития живот. Дядо го разказваше като злина, измама или шега, представяше го като своя необикновена постъпка – не самото превозване на робите, а представянето им за каучук.
Допускам, че без собствения ми спомен за историята на стареца тази случка щеше да се изгуби навеки. Нещата, които прочетох по-късно, ме убедиха, че идеята за каучука вероятно е хрумнала на дядо ми по онова време, преди Първата световна война, когато в Централна Африка каучукът се превърнал в огромен бизнес – а впоследствие и в огромен скандал. Известни са ми факти, които са останали скрити за дядо ми или не са предизвикали неговия интерес.
Това е единствената семейна история, която знам, свързана с целия онзи бурен период за Африка – експулсирането на арабите, експанзията на Европа, разпокъсването на нашия континент. Такива хора бяхме ние. Всичко, което знам за нашата история и за историята на Индийския океан, съм научил от книги, написани от европейци. Ако твърдя, че нашите араби навремето са били велики писатели и авантюристи, че нашите моряци са създали латинското триъгълно платно, направило възможно откриването на Америка, че индийски лоцман е водил Вашку да Гама от Източна Африка до Каликут, че думата "чек" е използвана за пръв път от персийски търговци... ако твърдя всичко това, то се дължи на факта, че съм го научил от европейските книги. Те не са формирали нищичко от знанията или гордостта ни. Според мен без европейците миналото ни би било заличено като следите от рибарите по брега край нашия град.
На този бряг имаше укрепление. Стените бяха тухлени. Беше развалина, когато бях момче, но в тропическа Африка, царството на нетрайните постройки, изглеждаше като рядък къс от историята. В това укрепление държали робите, след като ги докарвали от вътрешността на страната с кервани, тук чакали платноходките да ги превозят по море. Ако не знае човек обаче, мястото не му говореше нищо – просто четири порутени стени насред живописен бряг с кокосови палми.
Някога тук управлявали арабите, после дошли европейците, които вече си тръгват. В поведението и в съзнанието на хората обаче се е променило съвсем малко. На носа на рибарските лодки край този бряг все още има нарисувани големи очи за късмет, а рибарите страшно се ядосват, убийствено се гневят, ако някой посетител понечи да ги снима, да им открадне душата. Хората живеят така, както са живели открай време, няма разрив между минало и настояще. Всичко, случило се в миналото, беше отмито от морето, останало беше само настоящето. Сякаш в резултат на някакво смущение на небето светлината на ранното утро винаги чезнеше в мрака и хората живееха в постоянна зора.
Робството на източния бряг не беше като робството на западния. Никого не откарваха към плантациите. Повечето хора, които напускаха нашето крайбрежие, бяха наемани като слуги в арабски домове. Някои ставаха членове на семействата, към които се присъединяваха, а малцина се превръщаха във влиятелни личности. За един африканец, дете на гората, изминал хиляди километри от вътрешността и отдалечил се от своето село и от своето племе, закрилата на чуждестранно семейство беше за предпочитане пред това да остане сам сред непознати и недружелюбни африканци. Ето една от причините търговията с хора да просъществува много след като бе забранена от европейските сили. Беше и причина по времето, когато европейците търгували с един вид каучук, дядо ми все още да може от време на време да търгува с друг. Това беше и основанието робството тайно да съществува по крайбрежието и до ден днешен. Робите, или хората, които може да бъдат смятани за роби, искаха да си останат такива.
В квартала на моето семейство имаше две семейства роби, които живееха тук поне от три поколения. Последното, което биха искали да чуят, е, че трябва да си вървят. Официално тези хора бяха просто слуги. Те обаче държаха да се знае – от другите африканци и от бедните араби и индийци, – че всъщност са роби. Не че се гордееха с робството като състояние, но много разпалено държаха на специалната си връзка със съответното изтъкнато семейство. Понякога се държаха много грубо с хора, които смятаха за по-дребни риби от въпросното семейство.
Като малък ме водеха на разходка по тесните алеи между белите стени в старата част но града, където се намираше къщата ни. Къпеха ме и ме обличаха, слагаха ми кохл на очите и ми окачваха талисман на шията. А после Мустафа, един от нашите старци, ме вдигаше на раменете си. Така ходех на разходка – Мустафа ме излагаше на показ върху раменете си, демонстрираше статута на семейството ни и собственото си доверено положение в него. Някои момчета се опитваха да ни тормозят, но когато се натъкнехме на тях, Мустафа ме сваляше долу, насърчаваше ме да ръся оскърбления, към които той добавяше и собствените си творения, насъскваше ме да се бия, а накрая, когато твърде ми припареше под задника, ме вдигаше далеч от краката и юмруците на момчетата и отново ме качваше на раменете си. И продължавахме разходката си.
Разказите за Мустафа, за Арабия, за огражденията и за робите може да ви се струват като приказки от хиляда и една нощ, но замисля ли се за Мустафа и дори само да чуя някой да споменава думата "роб", си представям крайната мизерия на семейното си жилище, нещо средно между училищен и заден двор: гъмжило от хора, някой все крещи, многобройни дрехи по въжетата или проснати върху камъните за пране, възкиселия мирис от тези камъни, който се слива с вонята от тоалетната и от оградения писоар в ъгъла, купчините мръсни емайлирани и месингови съдове на мивката насред двора, децата, които припкат навсякъде, безкрайното готвене в почернялата постройка на кухнята. Мисля си за глъчката на жени и деца, на сестрите ми и техните семейства, на прислужниците и техните семейства, същинско несекващо съревнование между двете страни. Мисля за караниците по стаите на семействата и за конкурентните им свади в помещенията за прислугата. Твърде много обитатели на толкова тясно място. Не искахме всички онези хора в помещенията за прислугата, обаче те бяха обикновени слуги и нямаше никакъв начин да ги изгоним. Просто трябваше да ги търпим...
Завой на реката (превод Надежда Розова, 352 стр, 20 лева) е в книжарниците
След като миналата година MELT! фестивалът отпразнува триумфално 20 години съществуване, сега се завръща за още Бийт-Ferropolis игри... Завръщаме се и ние, жадни за нови фестивално незабравими MELT! спомени от 12 до 15 юли.
Какво?
Железният град или иначе казано индустриалният парк-музей Ferropolis ни посреща за трета година... там, в Града на Машините, където Хората и Музиката никога не спят... там, където бийт фойерверки и огнени кълба облизват плажовете на езерото Греминер... И ако има леки промени във фестивалната уникум локация, то няма такива в блестящата MELT! концепция...
Кой?
Тайната е в контраста – да, отдавна сме се убедили в триумфа на фестивалния MELT! хибрид между съвременен поп (и обилно хип-хоп тази година) и авангардна електроника, между ексклузивни участия на артисти (като Florence + The Machine, която ще представи премиерно албума High As Hope) и всичко най-актуално от летните фестивали.
© Florence + The Machine
Затова нека видим какво ни очаква на Melt! 2018 сцена по сцена:
- Melt! Stage – най-епичната сцена на феста ще се превърне в арена за акциите на Florence + The Machine (о, да, High As Hope ще е хипи инвазията на Флорънс) в среща с хип-стенд-рап комедията на Tyler, The Creator (очакваме камео акции от Wolf Gang крюто и Kali Uchis), а индустриалната Melt! Stage вече е доказала, че е идеална за Космоса на Джон Хопкинс. В събота пък среща ще си дадат неописуемото фемина-кабаре на Fever Ray с френската инди-хоп сензация The Blaze и с добре познатите ни герои WhoMadeWho, ODESZA... Неделята е запазена за специалната The xx акция (Melt игрите на Джейми xx вече са с култ статут) в компанията на отличниците Badbadnotgood (очакваме специални камео гости), Little Dragon, Tune-Yards и електро-еротоманското шоу на Fischerspooner.
Jon Hopkins Live © фотография MIR
- Sleepless Floor – там, където започва всичко, там ще и свърши или иначе казано емблематичната (и единствената безплатна) сцена на феста, която (както красноречиво сочи името ѝ) оперира нонстоп като се започне от подгряващото парти на 12 юли с Boys Noize, Kiasmos, Resom, Monolink, мине се през електронната Висша лига на Answer Code Request, Efdemin, DJ Seinfeld, Antigone, Kim Ann Foxman, Somewhen, Moscoman, Project Pablo, Orson Wells, HAAi и дори Westbam, та се стигне до финала на Световното по футбол на 15 юли, което ще е по-малко чакано от традиционното гранд финале на феста с Ellen Allien в понеделник сутринта.
- Melt!Selektor – любимата ни сцена се завръща на оригиналния ѝ плажен адрес край езерото Греминер, а както винаги селекцията на Modeselektor агентите класата си не мени – очакват ни ексклузивната Modeselektor B2B Apparat среща (направо звучи като Moderat акция, особено в компанията на Pfadfinderei, които стават на 20 тази година), подкрепени от Siriusmo, но не са за изпускане и нео-соул авантюрите на The Internet (с премиерата на новия албум Hive Mind), Moses Sumney и Sevdaliza... А като добавим акциите на Mount Kimbie, George FitzGerald, Fatima Yamaha, Mura Masa, Princess Nokia, IAMDDB, Tommy Cash и Superorganism забавата... получава се Fun!Selektor на пълна степен.
Modeselektor B2B Apparat © фотография MIR
- Big Wheel – пост-индъстриъл Big Wheel пейзажа няма равен когато говорим за техно... особено когато говорим за техно с марката Ben Klock, Нина Кравиц, Nastia, Roman Flügel, Robag Wruhme, DJ Hell, Ø[Phase], Zenker Brothers, Lucy, Inga Mauer, Amelie Lens, а когато добавим и неделната фул фемина-калейдоскоп-бийт въртележка на The Black Madonna, Honey Dijon, Or:la и сръбкинята Tijana T... Машинното колело излиза извън контрол!
- Forest Stage – от две години насам Melt! организаторите опитват да превърнат гористите североизточни брегове на езерото Греминер в идиличен планински мини-фест и тази година сякаш успяват – Forest Stage ще приюти както диджей акциите на Henry Wu (току издал дебютния Kamaal Williams албум), Palms Trax, Illum Sphere, Baba Stiltz, Awesome Tapes From Africa, Jayda G и закриващия сцената карнавал на DJ Boring B2B DJ Haus, така и лятното кино Art Forum за импровизирани прожекции и сгушената двуетажна колиба за релакс, наречена House of Presents.
- Superdry Sounds – новост за Melt! 2018, но, всъщност, тази сцена заема мястото, където Melt!Selektor се вихреше в продължение на две години – "сушилнята" ще е идеална за саундтрака на Rone, Lanark Artefax, Smerz, Fatima Al Qadiri, The Hacker pres. AMATO, Catnapp, Kedr Livanskiy, Mavi Phoenix, Junglepussy, FAKA ...
- Art Space – както всеки голям летен фестивал и Melt! се старае да даде сцена на всички изкуства, затова тази година гранде хангарът (известен преди като Orangerie) ще подслони концептуални арт проекти, курирани от Tobias Staab като OSC, NIL и QSL на Ulf Langheinrich, като ДЕЛО N° – A binaural transit Installation на мултимедийната артистка Pollyester, а видеоинсталацията FULL ZERO ще има скрийнинги на Melt!Selektor сцената.
Къде & Кога?
12 – 15 юли, индустриалният парк-музей Ferropolis край градчето Графенхайнихен, на 100 км от Берлин.
Фул фестивални пасове тук
Еднодневни билети тук
Защо?
MELT! е открил идеалната формула на летния фестивал – уникална локация + калейдоскоп лайнъп = незабравими фест спомени.
© фотография MIR
MELT! Festival 2018 е от 12 до 15 юли във Ferropolis, Германия
Когато си написал Доклад на зелената амеба за химическия молив нищо чудно да погледнеш и какво се крие в Бразилски храст – вторият сборник с разкази (11 на брой тук) от Велина Минкова си играе с невинни шаферки (разказът Сватба ви очаква по-долу), лели, златни рибки, бохеми, хамали... и с кого ли още не, докато прескача от София към Лос Анджелис (където Велина завършва университета UCLА), през Лондон до Париж (където Велина живее в момента), но без да изневерява на хумора и естетиката от дебютния ù роман Доклад на зелената амеба за химическия молив. А какво наистина се крие в доклада за Бразилски храст ще научите от самата Велина Минкова на 7 юни в литературен клуб Перото...
Сватба
Леля се омъжи през лятото, когато навърших четири години. Цареше страшно въодушевление. Аз бях шаферка, обаче роклята ми беше по-дълга и по-бяла от лелината. Човек би помислил, че аз съм булката. Мама прикрепи две бели пухени пера към фибите, с които вдигна русия ми бретон. Вярно, че така прическата повече отиваше на тоалета ми, но истинската причина беше, че мама нямаше време да ми подреже бретона и той непрекъснато влизаше в пъстрозелените ми очи.
Покрай данданията около щастливото събитие нашите забравиха да ми купят бели обувки, подходящи за шаферската ми сватбена рокля. Затова трябваше да си обуя червените лачени. За щастие, никой не забеляза несъответствието – къдравите дантели на роклята ми стигаха чак до земята. Самата рокля беше от ДетМаг – мека, набръчкана бяла коприна, поръбена с розички по ръкавите и врата, долу с бяла дантела, зашита вълнообразно.
След сватбата вкъщи имахме гости, накрая аз, за късмет, успях да се измъкна и да си легна, без да събличам шаферската си сватбена рокля. Никой не дойде да ме събуди на сутринта, затова, щом отворих очи, отидох право в лелината стая. Тя спеше в леглото с новия си мъж. От днес той щеше да бъде моят чичо. Ръката му беше изпъната в прегръдка върху раменете на леля, както татковата върху мама и дядовата върху баба, когато спяха.
Спрях се в коридора – боса, все още с бялата рокля. От кухнята миришеше на кафе, цигарен дим, препечени филийки и вестникарско мастило. Чувах как мама, татко, баба и дядо си говорят през монотонния глас на радиото, което предаваше сутрешните неделни новини. Опипах с пръсти фибите си, все още бяха горе-долу на място, пухчетата – меки като сняг. Отворих входната врата и се запътих надолу по стълбите. Бяха студени. Добре че бях забравила да си обуя обувките. Първо – бяха червени и не отиваха на сватбената ми рокля, и второ – слизах на Двора, а не ми беше позволено да ходя там с официалните си обувки. Ако играя с тях на Двора, ще станат на нищо.
"Двора" наричахме квадратната вълшебна градина с тъмнозелена беседка, катерушки и дървета с джанки, която се намираше между четири кооперации, подобни на нашата. Децата от тези кооперации, независимо колко годишни бяха, прекарваха безкрайни дни през всеки сезон там. Катереха се по дърветата, караха колела, играеха мач и какво ли още не.
През лятото винаги слизахме рано на Двора. Mомичетата скачаха на ластик и варяха супи от цветя във въображаеми кухни, а нашите момчета се обединяваха срещу момчетата от Другия двор – на кооперациите от съседната улица. Обявяваха война на фунийки. Парчета вестник бяха напъхани в коланите им, те ги завъртаха на тънки конуси и облизваха върховете им, за да станат остри като жило на оса.
А най-злите момчета дори пробождаха върховете на фунийките с топлийки, така че да се забиват до кръв. Издухваха ги към врага през железни тръби, прикрепени към къси дъски. Така оръжията приличаха на картечници, груби и смъртоносни. Не продаваха такива в ДетМаг.
Пристъпвах в утринната светлина, повдигайки леко сватбената си рокля, за да не се влачи дантеленият ѝ подгъв по земята. Усещах топлия камък под краката си и знаех, че не бях излязла да играя с другите. Бях дошла, за да се венчая.
Иван беше на девет, висок, с дълга рошава коса, нос – мъжествено извит като кука, ожулени колене, както си му е редът. Той бе главатарят на Нашия двор срещу злата съседска банда от Другия двор.
Можеше да скочи от покрива на беседката, след като е изпълзял дотам по един джанков клон, който беше страшно труден за изкатерване. Веднъж дори ме качи на балканчето си, докато се състезаваше по бързина с останалите в Двора. Той спечели, разбира се. Даже с мен отзад, стъпила на багажника на колелото и хванала здраво раменете му, Иван беше най-бързият.
Аз се спуснах към него – бяла коприна и дантели.
Той премигна безизразно към мен.
– Иване, ние ще се женим – оповестих аз.
Момчетата постепенно се скупчиха с оръжията от дъски и тръби в ръка. Свиваха конусовидните си амуниции от вестник, без да свалят очи от мен.
С опакото на ръката Иван размаза петно от сажди по лицето си.
– И после к'во? – попита ме той.
– Ами ти ще ме пренесеш по стълбите до нас в моята сватбена рокля, както направи мъжът на леля вчера – обясних аз.
Иван постави оръжието си на дървената пейка пред беседката, като заплаши да усмърти всеки, който го докосне, докато го няма. След това ме грабна от земята и ме понесе на ръце, блестящо бяла, през целия Двор. Сърцето ми изхвръкна от гърдите и полетя в блажения летен въздух сред зелени листа и пеперуди. Момчетата не помръдваха и не продумваха. Момичетата вдигнаха поглед от своите цветни ястия, които се варяха на слънце. Иван прелетя през полянката към задната врата на нашата кооперация с криле от дантела; аз се държах здраво, увила ръце около врата му.
– И после к'во? – задъхваше се той, докато ме носеше нагоре по стълбите към третия етаж.
– Ще спим в моето легло и ти ще държиш ръката си изпъната върху мен – казах аз и отключих прегръдката си за пръв път, за да натисна звънеца.
Татко отвори вратата. Изразът на лицето му някак си не подхождаше на радостното събитие.
– Татко, ние с Иван току-що се оженихме – казах.
Нищо не можеше да помрачи щастието ми.
Миг тишина премина между трима ни, след което внезапно Иван се наведе, постави ме на земята и хукна надолу по стълбите, като вземаше по дветри стъпала наведнъж. Ехото от неговия бяг ставаше все по-далечно и по-далечно... И тогава, три етажа по-долу, задната врата, която водеше към Двора, изскърца на отваряне и зловещо се тресна на затваряне.
Бразилски храст (160 стр, 12 лева) е в книжарниците
Срещата с Велина Минкова край Бразилски храст е на 7 юни в литературен клуб Перото – 19:00
Светът все повече заприличва на онези игрови Escape Room пространства – изпълнени с ментални ребуси за разгадаване, подобни на лабиринт, от който отчаяно търсиш изход – също както човечеството търси Изход от Реалността на Хаоса и Ада наоколо с помощта на подсъзнанието, фантазията, сънищата, мечтите... Да, ескейпизмът е ключов и дава заглавието Escape Room на видеоарт програмата на американския арт критик и куратор Наоми Лев, която може да гледаш в арт павилиона FLUCA, гариран от 2 до 30 юни в градинката на Кристал.
Какво?
Селекция от 10 видеа, от български и интернационални артисти, бродещи по тънката граница между фантазия и реалност, между истина и post-truth, между ярки мечти и суров екзистенц, между джендър възможности и сексуална митология...
In The Jaws of The Merman, 2017, видео, 02:50 мин, sound: Анна Леевия | Leo Kuelbs Collection © Даниела Костова
Кой?
Тук може да гледаш откъси от видеата Matt Black Grass, Esquina, Adidas (или игри с физиката и съзнанието) на Ева Давидова; от The Station (или пътят като ескейпизъм) на Едън Ауербах Офрат и от In The Jaws of The Merman – джендър играта с приказната митология на Даниела Костова с Рейн Дов (позната героиня от фотоинсталацията ù Нови Модели)... Всъщност, Костова и Давидова се включват с още две видеа – Negotiations (създадено от Даниела в комбина с Оливия Робинсън) и едноминутните Intentions на Ева.
Intentions, 2017, видео, 00:58 мин © Ева Давидова
А в Escape Room селекцията те очакват и срещи с Франк Леброс и неговите Candy Kane и Nightsquare Apology; с Дана Леви и нейните Departures и Abandoning; с Тамар Етун и Walking in a Field Holding a Hot Air Balloon; с Антония Райт и I Scream, Therefore I Exist – да, заигравка както с Декарт и неговото Мисля, следователно съществувам, така и с философията на Джон Лок, според която невъзможността да изпитваш болка насън е начин да разграничиш кое е Реално и кое – не...
Кога & Къде?
2 – 10 юни – Австрийски Културен Павилион FLUCA в градина Кристал - 21:00 | 13 септември - 4 октомври, Пловдив, ул.Отец Паисий №40 - 20:00
Защо?
Защото Ескейпизмът не е просто Бягство... както Мечтите не са просто Фантазия...
Nightsquare Apology, видео, 2013, 6 мин © Франк Леброс
