My Mir
Да рисуваш със светлина – да, това е фотографията, а през целия си живот чешкият фотограф Франтишек Дъртикол се движи именно по ръба между живописта и фотографията, но и отвъд тях. Описан експресивно в биографията История на светлината (откъс от романа на Ян Немец, отличен с награда на Европейския съюз за литература за 2014, ви очаква по-долу), животът на Дъртикол е като снимка-пъзел на първата половина на ХХ век – в кадъра има място за красота, магия и любопитство по детски към новостите в света и във всичко човешко (Франтишек е първият чешки фотограф, излагал публично актова фотография, преплетена с елементи на ар деко, на кубизъм и футуризъм, което ѝ осигурява статут на висше изкуство в Чехия), има място и за две световни войни, за декаденс и борба за спасението на Душата на Човека (неслучайно през втората половина от живота си Дъртикол се оттегля от фотографията и се обръща към будизма и живописта), има място и за светлина в мрака... точно като във фотография на Франтишек Дъртикол.
Като малък обичаше да си играеш като коте с въображаеми предмети. Веднъж, беше тригодишен, майка ти те намери на земята да протягаш ръце и да стискаш юмручета, сякаш късаш нещо, а когато те взе в прегръдките си, ти се ядоса много, че те отнася; друг път се гонеше из стаята с разни духове и пищеше, докато баща ти не изказа опасение, че може би отглежда лудичко дете. С времето това премина. Толкова дълго ти пробутваха разни гарантирано съществуващи предмети, че накрая и ти свикна с тях. Освен Ема най-много разбиране за твоите реещи се незнайно къде мисли проявяваше баба ти, госпожа Оплова. Докато баща ти се радваше, когато отидеше при него за съвет и наставление, баба ти обичаше да те гледа изумен и възторжен от нещо. Взимаше те на панаири и събори, а също и на поклонението на Свата Хора. Всеки празник носеше със себе си пиршество от светлини и цветове, от звуци, които човек не може да чуе в делник, и баба ти се прехласваше по тях не по-малко от теб. Фокусникът, жонглиращ със запалени от двата края пръчки, змиеукротителят или портретистът, съумяващ за пет минути да улови чертите на човека, предизвикваха у нея искрен възторг, с който тя лесно те заразяваше.
Вечер пък баба ти ви разказваше различни истории. Паметта ѝ стигаше до неподозирани дълбини, захранваше се от паметта на майка ѝ, на майката на майка ѝ и на майката на майката на майка ѝ... Знаеше например, че Дева Мария Сватохорска е резбована някога от Арнощ от Пардубице или пък, че през някоя си война рудокопачите я укрили в най-дълбоката шахта и там, в една скала с богата жила, ѝ изсекли прекрасна сребърна ниша, тайно светилище.
Но най-много обичаше да ви разказва за слепия пражки просяк Ян Прохазка. Веднъж той сънувал сън, в който получил съвет да отиде да измоли от Дева Мария да му върне зрението. Хич не му се тръгвало на дълъг път, но същият сън му се присънвал отново и отново, подтиквал го и не го оставил на мира, докато един ден Прохазка не се подчинил на повелята. Отправил се надалеч, помагал си, като докосвал с пръст варта по фасадите на къщите, а като излязъл от Прага, се водел от шума на Вълтава, опипвал стволовете на дърветата, с протегнати напред ръце се промъквал през храсталаците, питал за пътя селяните и спял в долчинки и падини. Когато най-сетне стигнал до Пршибрам, няколко дни непрестанно се молил в скромната постница, каквато имало тогава в Свата Хора. Казано е, вмяташе всеки път на това място баба ти тържествено: Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Една сутрин Прохазка разтъркал залепналите си клепачи и... прогледнал. Видял гора и планински склон, видял небе, и какво видял на небето?, питаше ви. Облаци и птици, отговаряхте вие и тази игра продължаваше пет или десет минути, минавахте ред по ред целия дълъг списък неща, които Ян Прохазка е могъл да види на белия свят.
Това хубаво, но как изглежда светът, ако някой не го вижда?, питаше ти.
Ами никак, сякаш го няма, сякаш не съществува.
А ако никой на света не вижда?
Човек не бива да задава излишни въпроси, смъмря те баба ти. Господ никога не би допуснал такова нещо.
И все пак, ако беше така?
У теб се е впечатало нещо от тази история: човек трябва да чуе насън повеля, да се отправи на път... Или като онзи принц в преданието за сребърния град, дето ви го разказваше таткото на Хинек: трябва да намъкнеш старите ръждиви доспехи и, облечен в тях, да завоюваш златната корона. Ти малко или много имаше в плановете си всички тези неща, но не се потруди да ги сториш. Та нали Аугустин Жлутицки завъртя калейдоскопа на твоя молив и видя в него онези големи платна...
Само че сега всичко е различно. Връщаш се от ателието на Матас чак късно вечерта, майка ти или Маня ти бута под брадичката топло ядене, често пъти първото за деня. При фотографа се работи здраво от сутрин до вечер, шест, понякога и седем пъти в седмицата, според поръчките. Затворен си в тъмната стаичка или копираш позитиви. Когато трябва да се занимаваш с негативите, освен кратките почивки не виждаш дневната светлина, през ноември ставаш по тъмно и пак по тъмно се връщаш от чиракуването. Не след дълго по ръцете ти се появяват кафяви петна, приличат на старчески, но всъщност тежат на съвестта на пирогалоловия проявител, който Матас използва. Когато започват първите студове, при изплакването на материалите в ледената вода пръстите ти болезнено се вкочаняват, вените те болят, с времето получаваш и измръзвания.
Зад прозорците скимти вятър, препуска по улица "Пражска" и тук и там се опитва да отнесе снопчета слама от покривите. Баба ти, Маня и Ема скубят перушина от гъски, едно перце се е закрепило на муцуната на Пинтя, а баба ти разказва за фъртуната, как тъкмо сега фучи из тихите, затрупани с преспи селца и пробва кои врати не са добре залостени.
Гледаш я през нещо като бленда, умората е откраднала способността ти да внимаваш. Да, бленда, вече знаеш какво означава това – очите ти да са станали на цепки.
А затвор означава, че те всеки момент ще се затворят.
Хайде сега някой друг да разкаже нещо, предлага бабата. Само че никой друг не умее да разказва така сладко. Майка ви изпява няколко песни, а после Ема предлага ти да донесеш някоя книга и да почетеш.
И останалите се съгласяват. Надмогваш умората и донасяш Матице лиду. Не една обедна почивка си прекарал в изчитане на новите номера от тази популярна поредица с евтини книги при Петерсон или в читалището "Мещанска беседа". Прекарваш дните си, затворен в тъмната стаичка, и вечер имаш нужда да прогониш от носа си миризмата на химикали, да си поемеш дъх в един друг свят.
История на светлината (превод Анжелина Пенчева, 512 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
"Вземи една българска роза от мен" се пееше в една класическа българска песен, но "розите" в новия роман (откъс от Български рози ви очаква по-долу) на Георги Тенев не са никак ароматни, а по-скоро повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество – такива, чийто симптоми усещаме ежеминутно навсякъде около нас. Такива, чийто пациенти срещаме всеки ден из медийни канали, сериали, филми и пиеси, за да светне на екрана закъснял надпис в предупредително червено: Надеждата за Бъдещето на България умира... последна... точно като надеждата за нов живот на закъснелите септемврийски рози...
*
Той има печатници, има издателство, държи все още много авторски права, Дора е направила своите изчисления. Трейман продължава да издава вестници, всичко това струва пари, добри пари, и може да бъде продадено, ако Константин поиска да го направи. Но той не иска. Константин има илюзии или по-скоро не, той няма илюзии, но няма и визия, не знае въобще какво го очаква. Вкопчил се е в "Белария" като в Ноев ковчег, иначе отдавна да е спечелил, вместо да трупа само дългове. Вече е късно за експерименти. Те трябва да заминат, да се махнат оттук. Дора не е споделяла с никого тези мисли. Ето че е на път да каже без задръжки всичко пред Къдравия. Но той е по-скоро глупав и няма да проследи мисълта ѝ. Затова е достатъчно това момче просто да свърши задачата си. Дора иска от него да бъде тук на партито за дипломирането на дъщеря ѝ. Иска Лия да загази лошо и нека бащата види нещата такива, каквито са. Да му се отворят очите. Иначе Дора и Лия ще загинат тук, и двете. За Константин вече дори и не мисли, няма сили да се притеснява повече за него. Тази роза не се прихваща, не ще и не ще. Отчаяни опити за живот, така го усеща тя. Не може повече по същия начин. Дора иска да се превие, да сложи ръце на корема си, но усеща погледа на лекарката и медицинската сестра, които напускат точно сега, свършили са работата си. Дора се усмихва, махва им с ръка. Сигурно ще разпространят клюката за архитект Попова и младото полуголо момче в потна фланелка с градинарски ръкавици на фона на окосената морава, какъв кич само. Къдравия ги проследява с поглед.
– Защо Богданов не ти помогне? – пита я.
Майката мълчи.
– Да ти помогне да се махнеш. Богданов е номер едно днес.
– Много мътна представа имаш за Богданов – казва Дора. – И изобщо... – Тръгва с колебливи стъпки през терасата към входа. – Ние и от него трябва да се спасим, надалеч. Върви сега. – И понеже Къдравия не помръдва, Дора изсъсква, за повече няма сили: – Махай се!
*
Лия се отпусна във водата, майка ѝ беше напълнила ваната почти до ръба. Не бе преценила архимедовите пропорции на момичешкото тяло. Водата преля и потече по пода, намокри обувките на Дора, тя постави надуваемата възглавничка под тила на момичето, зае се да плиска нежно с длан шията, гърдите и корема му. Мина гледаше от вратата с дрехите на Лия под мишница. Не посмя да пита какво точно е станало, къде са били те двете, Дора Попова и най-добрата ѝ приятелка. Отзова се на обаждането и посрещна колата, помогна да свалят Лия и да я пренесат на горния етаж на Бялата къща. Искам да стоиш с нея, докато дойде на себе си, каза Попова. И се оказа така, че последният път, когато Дора видя дъщеря си преди изчезването ѝ, беше във ваната, потопена до гърдите в хладката вода.
Последният път, когато Богданов видя момичето, беше на онзи кадър от външното наблюдение. Сивкавосиньото видео без естетика на изображението, фигурката потрепва като точка, заснета отвисоко, от автоматизирана улична камера. На кадъра се вижда как Лия излиза от колата веднага щом майка ѝ отключва вратите. Навежда се до едно дърво и повръща, превива се. Колата е паркирана до Докторската градина.
Последното, което Трейман беше видял, бяха крайчетата на косата и върховете на пръстите, стиснали телефона. Камерата е запечатала неволен автопортрет. Момичето му е писало съобщение, случайно или не е натиснало копчето и камерата е приложила образа. Той познава Лия и отгатна детайли от интериора, късче коса, пръста ѝ като петънце пред обектива. Вглеждал се е внимателно в нея, когато спи и когато бе още малка, може да я разпознае по цвета на косата и формата на ръката.
Кой от тримата – Трейман, Дора или Богданов – познава най-добре това момиче? Кой от тримата държи на нея повече и я обича повече от всичко останало?
Български рози (312 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Премиерата на Български рози и срещите с Георги Тенев са на Аполония 2016 (7 септември, 20:00, Художествена галерия) и на 14 септември в coworking camp КОСМОС, София
"Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси." – тези думи на Джеймс Г. Балард идеално описват брилянтния му вертикален 40-етажен разрез на съвременното човечество в романа Небостъргач (откъс от него ви чака по-долу), с който британският писател поставя колкото прецизна, толкова и плашеща диагноза (40 години по-рано) на днешния свят, разкъсван от социални, икономически, политически и расови разделения. Наречете ги социална сатира, антиутопия, (пост)апокалиптични, брилянтни сай-фай алегории или както искате, но романите на Балард (сред които и екранизираните Империя на слънцето, Катастрофа и въпросния Небостъргач) са преди всичко вик за спасение на Душата на Човека – точно като ювелирния Portishead римейк на диско класиката SOS, озвучила High Rise екранизацията на Бен Уитли с Джеръми Айрънс, Том Хидълстън, Сиена Милър и Люк Евънс... или иначе казано – Небостъргачът е построен не за човека, а за неговото отсъствие.
През дните след удавянето на кучето атмосферата на превъзбуда в сградата постепенно се уталожи, но за доктор Лейнг това относително спокойствие изглеждаше още по-зловещо. Басейнът на десетия етаж остана да пустее – отчасти, според него, защото всички смятаха, че водата е замърсена от умрялото животно. Почти осезаеми миазми витаеха над застоялата ѝ повърхност, сякаш духът на удавената хрътка събираше край себе си всички сили на злост и възмездие, присъстващи в сградата.
На път към факултета няколко сутрини по-късно Лейнг се отби в мола на десетия етаж. След като резервира залата за скуош за обичайната си седмична игра с Антъни Роял, приближи входа на басейна. За разлика от блъсканицата и паниката по време на аварията, сега наоколо бе тихо и почти безлюдно. Дори в магазина за напитки се мяркаше само един клиент. Лейнг бутна люлеещите се врати и мина покрай затворените съблекални и дръпнатите завеси на кабинките с душове. Спасителят, пенсиониран учител по физическо възпитание, отсъстваше от обичайното си място зад трамплините. Явно оскверняването на водата не бе понесло и на него самия.
Лейнг застана върху покрития с плочки ръб откъм дълбокия край, под немигащата луминесцентна светлина. От време на време леките странични движения на сградата под напора на въздушните потоци образуваха предупредителни вълнички по равната водна повърхност, сякаш в потайните дълбини някакво чудовищно създание се поместваше в съня си. Той си припомни как, помагайки на счетоводителя да извади хрътката от басейна, бе удивен от лекотата ѝ. Проснато върху цветните плочки с великолепната си, прогизнала от хлорираната вода козина, кучето приличаше на голяма катерица. Докато чакаха собственичката му, телевизионна актриса от 37-ия етаж да дойде да го прибере, Лейнг огледа внимателно тялото. Нямаше никакви външни рани или следи от насилие. По всичко изглеждаше, че животното се е измъкнало от апартамента, влязло е в случайно преминаващ асансьор и в бъркотията покрай спирането на тока е паднало в басейна, където се е удавило от изтощение. Но тази версия трудно се връзваше с фактите. Цялата авария бе траяла не повече от четвърт час, а куче с подобни размери бе достатъчно силно, за да плува с часове, да не говорим, че в плиткия край просто е могло да се опре на дъното със задните си крака. Виж, ако е било завлечено във водата и после държано под повърхността от чифт здрави ръце...
Удивен от собствените си подозрения, Лейнг продължи да обикаля басейна. Нещо все повече го убеждаваше, че смъртта на хрътката е била провокативен акт, целящ да предизвика ескалация на напрежението. В небостъргача имаше не по-малко от петдесет кучета, чието присъствие отдавна бе повод за дрязги. Почти всички принадлежаха на обитателите на горните десет етажа – точно както повечето от петдесетте деца живееха на долните десет. Взети заедно, кучетата образуваха една прослойка от свръхразглезени расови любимци, чиито собственици не се интересуваха твърде от спокойствието и удобството на съкооператорите си. Животните лаеха по паркингите, където ги разхождаха вечер, и цапаха пешеходните пространства. Неведнъж асансьорните врати биваха опръскани с урина. Лейнг бе чувал Хелън Уайлдър да се оплаква, че вместо да използват своите пет високоскоростни асансьора, водещи от отделен вход на фоайето директно до горните етажи, кучкарите редовно се прехвърлят на другите асансьори и насърчават любимците си да ги ползват като тоалетни.
Съперничеството между собствениците на кучета и родителите на малки деца отдавна бе успяло да поляризира отношенията в сградата. Между най-горните и най-долните нива, централната маса от апартаменти – примерно между 10-ия и 30-ия етаж – образуваше нещо като буферна зона. През краткото примирие след удавянето на хрътката в тази средна секция цареше многозначително мълчание, сякаш живущите там вече знаеха какво назрява в сградата.
Лейнг откри това вечерта, на прибиране от медицинския факултет. Към шест часа секцията от паркинга, резервирана за етажите от 20-и до 25-и, обичайно бе пълна, което го принуждаваше да оставя колата си в секцията за посетители, на около триста метра от сградата. Архитектите разумно бяха зонирали паркинга така, че колкото по-нависоко живее човек (и съответно колкото по-дълго пътува с асансьора), толкова по-близо до входа да паркира.
Съответно обитателите на по-долните нива бяха принудени всеки ден да изминават значителни разстояния до колите си и обратно. Гледката, както бе установил Лейнг, не бе лишена от известна привлекателност. Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси.
Тази вечер обаче, на влизане във вече претъпкания паркинг, Лейнг остана учуден от толерантното поведение на съкооператорите си. Той пристигна едновременно със своя съсед, доктор Стийл, и по всички правила двамата трябваше да се състезават за последното свободно място, а после да вземат различни асансьори за етажа си. Но ето че вместо това всеки от тях, в демонстрация на пресилена галантност, покани другия да мине пред него. После дори тръгнаха заедно към главния вход.
Във фоайето пред офиса на домоуправителя се бе събрала група живущи и шумно се препираше със секретарката. Инсталацията на деветия етаж още не бе поправена и нощем той тънеше в тъмнина. За щастие, беше лято и се мръкваше късно, но все пак неудобството за обитателите си оставаше значително. Никой от електроуредите в апартаментите им не работеше и границите на отзивчивостта на съседите им от осмия и десетия етаж бързо бяха достигнати. Стийл ги изгледа неприязнено. Макар още да нямаше трийсет, в маниерите си определено клонеше към средна възраст. Лейнг се улови, че гледа в захлас безупречния път, разполовил темето му.
– Тези все се оплакват от нещо – рече поверително Стийл, докато влизаха в асансьора. – Днес едно, утре друго. Не искат да осъзнаят, че за една нова сграда е нужно известно време, докато всичко си дойде по местата.
– И все пак трябва да е доста неприятно да стоиш без ток.
Стийл поклати глава.
– Те постоянно претоварват бушоните с мощните си аудиосистеми и ненужни уреди. Електронни бавачки, защото майките са твърде мързеливи, за да се надигнат от фотьойлите, специални блендери за бебешки храни...
Лейнг едва изчака да се разделят, почти съжалявайки за новооткритата солидарност със своя съсед. По някаква причина присъствието на Стийл го притесняваше и той не за първи път се упрекна, задето не бе купил апартамент над 30-ия етаж. Високоскоростните асансьори бяха истинска благословия.
– Аз пък нямам нищо против децата в блока – отбеляза, когато слязоха на 25-ия етаж.
Зъболекарят вкопчи лакътя му в изненадващо здрава хватка и се усмихна окуражително, показвайки уста като миниатюрна катедрала от полирана слонова кост.
– Повярвай ми, Лейнг. Знам им и кътните зъбки.
* * *
Осъдителният тон на гласа му, описващ сякаш безотговорна шайка незаконни имигранти, а не собствените им заможни съседи, дойде като изненада за Лейнг. Той познаваше бегло неколцина от обитателите на деветия етаж, сред които една социоложка, приятелка на Шарлът Мелвил, и един авиодиспечер, свирещ в струнно трио заедно с двама свои познати от 25-ия етаж – фин и забавен човек, с когото Лейнг често разговаряше, щом го срещнеше с виолончелото му в асансьора. Но разстоянието водеше до отчуждаване.
Степента, до която бе достигнало разделението, му бе демонстрирана нагледно още същата вечер. Той се качи с асансьора до 40-ия етаж, за да вземе Антъни Роял за партията скуош. Както обикновено, пристигна десетина минути по-рано, за да поизлезе на покрива. Впечатляващата гледка на бетонния ландшафт го изпълваше с противоречиви чувства. Част от очарованието ѝ твърде явно се криеше във факта, че е построена не за човека, а за неговото отсъствие.
Небостъргач (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лева) е в книжарниците
Филмът Небостъргач е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Люмиер, 18:15), 11 октомври (Одеон, 18:45), 14 октомври (Дом на киното, 19:00)
Не, не, няма да възкресяваме Златният Орфей, просто ще си говорим за Electric Orpheus – новото предложение в календара на летните фестивали у нас (отложен за 2017), който с помощта на митичната Орфеева магия ще търси както място в сърцата ви, така и да намери... своята електро Евридика.
Какво?
Орфееви песни в дигитална ера или фестивално сливане на музика, театър, визия, митология и танци до достигане на пълна вакханалия на сетивата.
Кой?
Наследниците на Орфей, които днес бродят и по родните, и по световните земи са толкова много, колкото митове и легенди витаят около тракийския поет, но пък в неговия живот е имало само две важни жени – точно колкото са и сцените на фестивала Electric Orpheus:
- Евридика – да, митът за Орфей и неговата любима Евридика е всеизвестен, а амфитеатралното лятно кино Орфей на Сахат тепе ще е идеалната сцена за разказване на любовни бийт легенди от XXI век – такива сексуално заредени като на канадката Peaches, в чийто куфар на transgender пропагандата има всичко (от Four Women на Нина Симон до култ класиката Fuck The Pain Away) или на берлинската венецуелка Aérea Negrot, чиято първа визита у нас не ѝ стигна и сега е подготвила двойна бонус акция (лайв на 12 август и диджей сет на 13 август). Няма да им отстъпва и британската шок-попърка Gaff-E (на 13 август), или пък гърците Bazooka и The Periods, нито пък белгийските индиелектро герои Brussels Pony Club и техните сънародници DkA и Tamara Gvozdenovic, а българската инди гордост ще защитават Les Animaux Sauvages, Doesn't Frogs, Voyvoda, The Black Swells, Climate, Ilko Birov, Voin De Voin и аудиовизуалният проект RoboKnob, които ще представят пърформанса TRIAC (на 12 август) и лайв техно сесията си (на 13 август).
Peaches Live © фотография MIR
- Калиопа – да, майката на Орфей е една и въпреки, че митологията спори за неговия баща (Аполон или Еагър), то утробата на клуб Stage 51 ще бъде и майка, и баща за електронните акции на немските агенти spAceLex, André Pahl, Snövit, Purita D, Fumus & Nebula, на японския диско звяр Mori Ra и естествено на българските герои Emil Doesn't Drive, Clipper, Aki Vanderlay, Visitor Q и мнооого други. За неуморните ще има и пърформанс акции в Баня Старинна и тематична филмова програма в Lucky Cinema.
Кога & Къде?
Билети се възстановяват тук
- фул пас – 60 лева
- дневен билет – 30 лева
- неделен билет (Peaches +) – 45 лева
Защо?
Лирата на Орфей е имала седем струни, а точно (поне) толкова причини имаш и ти, за да посетиш електро Орфеевите празници от 12 до 14 август в Пловдив.
RoboKnob © TRIAC
