My Mir

"Ако от тези изречения не почувствате нищо, то е, защото не сте влюбени в Алис." казва Фриц, героят в новия роман Нашите раздели (откъсът от него по-долу е ваш) на френския писател Давид Фоенкинос, когото (може би) сте срещнали наживо миналата година. Фриц работи в Ларус, но дори този легендарен речник, с бездънните си енциклопедични познания, едва ли може да даде определение за Любовта – онази, "истинската, която ви запраща в категорията на индивидите, достойни за присмех" като Фриц и Алис; онази, която ви събира и разделя в омагьосан перпетуум мобиле кръг; онази, която се ражда от един жест, от една дума... или от непоносимостта към сьомгата.

Първите дни не бяха най-трудните. Казвах си, че просто ѝ е необходимо малко време, за да приеме моята издънка през семейната неделя. После мина време и разбрах, че Алис няма да даде заден ход. Бях прекрачил границите на простимото. Щяхме да сме нещастни всеки поотделно и може би щяхме да изпитваме мъка по едно и също време, сякаш обединени в онова, което изживявахме разделени.

* * *

Най-сложното бе да изглеждам нормално на работа. Да си на нова служба означава да се усмихваш. Всяка сутрин по пътя за "Ларус" се упражнявах да отпускам челюстта си. Така успявах да вляза в издателството захилен. Никой не можеше да се досети за любовния траур, който изживявах вътрешно. Болката си споделях единствено с Пол. Присъствието му в този период наистина бе важно за мен. Въпреки че положението не беше просто – докато мен ме наеха, на него му предложиха само удължаване на стажа. Вече не бяхме равни, бях станал негов наставник. Представете си следния парадокс: утешаваше ме човек, на когото трябваше да давам наставления. Случваше се да сдържам сълзите си, нареждайки му да фотокопира нещо.

– Благодаря, Пол... благодаря ти за всичко.

– Няма защо, Фриц. Просто вдигнах телефона.

Първите ми професионални задължения завинаги щяха да бъдат свързани със спомена за любовната ми ранимост. Дали това не беше някакъв знак? Щях ли да съм принуден впоследствие да избирам между емоционалния си разцвет и успешната си кариера? Все същият голям въпрос: може ли човек да има всичко? Не плащаме ли задължително за онова, което получаваме? Все въпроси, които тормозеха съзнанието ми и които сигурно вече бяха станали досадни на Пол. За щастие на приятелството ни той скоро щеше да получи предложение за работа в "Малкият Робер". Тогава за наше най-голямо облекчение щяхме да се превърнем в конкуренти.

* * *

Имаше и друго обяснение за способността на Пол да ме изслушва: той беше щастлив. Истински щастлив. С онова почти дразнещо за околните щастие. Наскоро бе срещнал едно момиче и усещах, че крие нещо от мен. Винаги е малко неудобно да разкриеш щастието си пред нещастен приятел. Все пак си казвах, че е странно: срещнал я бе точно когато двамата с Алис се разделяхме. Нима в представлението на любовния живот нямаше място за двама? Предпочитах да не разсъждавам върху тази хипотеза, която можеше да ме накара да дебна залеза на неговата история. Веднъж на обяд подхванах темата.

– Виждам, че си щастлив.

– Защо мислиш така?

– Защото си ми приятел и го виждам. Виждам го в начина, по който гледаш менюто.

– Така ли?

– Когато човек е щастлив, менюто няма никакво значение. Докато аз, още не влязъл, веднага искам да разбера какво е обедното меню. Защото то несъмнено ще е апотеозът на деня ми.

Пол се възхити. Бях го уловил в мрежата на моята прозорливост. Впусна се в дълго описание на любовната си история.

* * *

Всичко започнало преди месец. Срещнали се у общи приятели. Нищо особено, призна си, но веднага добави: "Ще видиш, продължението е невероятно". Така че с нетърпение очаквах продължението, както очаквах и поръчаното без особен ентусиазъм пармантие. Описа ми хола, където един от приятелите му празнувал дипломирането си.

Имало около трийсетина души и атмосферата се колебаела между елегантност и разпуснатост, без някоя от тенденциите да вземе връх. Лека джазова музика, която напомняла на соарето в "Закуска в Тифани". Пиели шампанско и имало малки триъгълни сандвичи със сьомга, тарама хайвер и пастет от гъши дроб. Питах се защо Пол разказва с такива подробности. Явно прочете мислите ми (това е приятелството) и обясни, че всичко това щяло да има своето значение. И най-вече фактът, че не обичал сьомга.

– Фриц, нали помниш, че не обичам сьомга?

– Да.

– Добре.

Така че Пол не хапвал от сандвичите със сьомга. И благодарение на това се влюбил във Виржини.

– И толкова?

– Не, чакай, ще ти обясня. Но двете са свързани.

Нарочно бавеше разказа, наслаждаваше се на собствената си история. Като че ли я разказваше по-скоро на себе си, подобно на хората, които ни показват снимки единствено за да се видят на тях. Опитваше се да създаде съспенс. И съвсем логично отиде до тоалетната, оставяйки ме насред куп предположения относно връзката между запознанството с жена и непоносимостта към сьомгата.

* * *

Върна се и продължи разказа си. Сьомгата явно не била прясна. След половин час всички, които яли от нея, се почувствали зле, измъчвали ги остри стомашни болки. Гледката била невероятна. Гостите рухвали един след друг. Всички, с изключение на един човек. И това, естествено, била Виржини. Момиче, което Пол никога нямало да забележи сред тълпата. Именно сьомговата зараза я откроила. Били като избраници, като двама оцелели от "Титаник". Ако всички с изключение на един човек се свлекат на земята, то, значи, сте предопределени да се сближите с този човек.

* * *

Извикали няколко лекари, които били инжекции на натровените. Пол и Виржини отишли на друг купон, смаяни от случилото се. Опитвах се отново и отново да си представя сцената. Аз съм сред тълпа и всички припадат, за да остане една-единствена жена, внезапно разкрила се пред очите ми като някакво видение. Стори ми се като вълшебство и останах със зяпнала уста. Пол явно бе доволен от реакцията ми. И имаше защо, това беше една от най-прекрасните истории, която някога бях чувал.

II

Отдадох се на работата си. Живеех с думите – с тях нямаше за какво да споря. Алис ми липсваше почти непоносимо, но не исках да ѝ се обаждам. Нямах желание да виждам никого. Несъмнено това бе най-самотният период в живота ми. Понякога си мислех, че съм в състояние да напиша роман. По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.

* * *

Животът ми влезе в релси, имах колеги, разказвахме си вицове пред машината за кафе. Научавах историите на всеки един от тях, войните и предпочитанията им. Това бе изолиран свят, вселена, в която бе затворена една общност. Всички вървяхме към една и съща цел: ежегодното излизане на "Ларус". Прекарвах много време в подземния етаж, където се намираше архивът. На това място времето не съществуваше, не проникваше нищо от нашето съвремие. Там преживявах часове на щастие. Разбира се, понякога ми ставаше досадно. Особено когато трябваше да правя многобройни фотокопия. Настанявах се до машината, заслушан в свистенето ѝ. Не знам защо, но щом започнех да правя фотокопия, в главата ми се създаваше някаква абсолютно немотивирана връзка и се сещах за Алис.. Стаичката с копирната машина бе като параклис в памет на Алис. Там изпитвах тъга, носталгия, понякога и радост, припомняйки си най-щастливите ни мигове.

   Нашите раздели (превод Георги Ангелов, 200 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Японците имат само една дума за носталгия – "натсукаши" и тя означава щастлива носталгия, но колко ли думи могат да имат за продуктивността на Амели Нотомб? Двадесет и втория роман Щастливата носталгия (откъс от него по-долу) на неуморната белгийка я връща там, където започва всичко – там, където е родена Амели Нотомб; там, където тя преживява романите си Изумление и трепет и Нито Ева, нито Адам; там, където автобиографичната интимност и срещата със стари приятели като Ринри Накано са много по-важни от каквито и да било писателски трикове; там, където може да провериш дали "всичко, което обичаме, се превръща в измислица", както твърди самата Амели Нотомб.

Не бях стъпвала в Страната на изгряващото слънце от декември 1996. Сега беше февруари 2012. Пътуването бе насрочено за 27 март.

Шестнайсет години без Япония. Същата продължителност като между пет и двайсет и една години – период, който за мен бе като пътуване през пустинята. Най-ужасни бяха първите години. На пет и на шест години се криех под масата, за да страдам на спокойствие. Там, в полумрака, възстановявах в съзнанието си градината, музиката на моя рай и споменът ставаше по-истински от реалността. Плачех с отворени очи, халюцинирах, взряна в този изгубен и възкръснал свят. Когато ме откриваха, ме питаха защо тъгувам и аз отговарях: "От носталгия".

Много по-късно открих, че в Европа презират това чувство, смятат го за старомодно и токсично. Жестоката диагноза не ме стресна и си оставам все така закоравяла носталгичка.

Когато ми предложиха да направят репортаж, тръгвайки по следите на моето детство, приех поради една проста причина: бях убедена, че проектът ще бъде отхвърлен от телевизионния канал. По това време преминавах през период, в който знаех със сигурност, че не струвам нищо и че никой не би заложил и едно евро на мен.

Екипът беше учуден, че на канал Франс 5 му трябваха три месеца, за да отговори. Аз не бях изненадана – проектът беше толкова абсурден, че телевизията не смяташе за нужно дори да го отхвърли официално, мълчанието бе достатъчно, за да подчертае безсмислието на идеята.

През януари екипът ми съобщи, че Франс 5 приема проекта. Бях като паднала от небето. Значи, наистина щях да се върна в Япония. Изумена забелязах, че тази перспектива, в която не бях повярвала нито за миг, ме изпълва с ентусиазъм.

Шестнайсет години без Япония. Бях накрая на силите си. Миналото време е неуместно – съм накрая на силите си. Днес е 11 март – една година от Фукушима. Катастрофата ме съсипа по начин, който не успявам да опиша. Когато ужасът настъпи, написах текст в прослава на прекрасните японци и го публикувах в помощ на пострадалите. Капка в морето, която обаче доведе до непредвидени последствия – Япония, която бе престанала да издава книгите ми след "Изумление и трепет", започна отново да ги превежда.

След шестнайсет дни заминавам за Осака. Опитвам се да мисля за това. Напразно – съзнанието ми веднага го отхвърля. Прекалено голямо е, за да бъде обхванато. Знам, че имам нужда да бъда спасена. От какво? От куп неща, някои от които са ми напълно непознати. Ако знаех с точност какво ме застрашава, сигурно щях вече да съм спасена.

Странно нещо е спасението. На 21 декември 2011 получих бонзай с изумителна красота. Сложих го в апартамента си и го нарекох Суифт. Две седмици по-късно Суифт започна да линее. Изтичах при продавачката, която се бе провъзгласила за познавачка на този растителен вид, и тя ми каза:

– Вашият бонзай агонизира.

– Знам. Какво ще ме посъветвате?

– Нищо.

– Не може да няма някакво средство?

– Срещу смъртта?

– Още не е умрял. Докато има живот, има надежда.

Тя вдигна очи към небето.

– Тези клишета не важат за бонзая. Още от детството си той понася ужаси, за които си нямате и понятие. Не държи да живее, разбирате ли?

Забелязах, че продавачката е склонна към депресия и прехвърля патологиите си върху растенията, затова си тръгнах.

На улицата минах покрай кино, в което даваха "Изобретението на Хюго" на Скорсезе. Скоро щеше да започне. Купих си билет и застанах сред чакащите със Суифт в ръце. Хората ме гледаха и поклащаха глави. Когато дойде време за филма, се настаних в салона. Върху коленете ми Суифт се канеше да издъхне. Не смеех да си представя страданията, на които е бил подложен, за да се спре растежът му и да стане бонзай. Страстта на хората към този измъчен сорт говори много за садизма ни.

Филмът започна. Първата половина не ме заинтригува особено и се изкушавах да поспя. Спането в кино е много по-приятно, отколкото в легло – става дума за съзнателен сън. Втората половина обаче ме завладя изцяло и ме обзеха лунни емоции. Мелиес ме помири с космонавтиката, така че напуснах киното с ликуване в душата. Суифт запазваше медитативно мълчание.

Щом се прибрах, поставих моя растителен любимец до кафеварката и продължих да съществувам. На другия ден бонзаят беше възкръснал. Но вече не беше бонзай. Тялото му бе все така хилаво, но вече произвеждаше листа като на баобаб. Скорсезе го бе разомагьосал – вече не беше малоразмерен.

Когато Ринри ми се обади, гласът му вече не беше същият и той говореше смутено:

– Оня ден, когато ми се обади, бях толкова доволен, че въобще не се сетих.

– За какво?

– Тази книга, която си написала за мен, "Нито Ева, нито Адам".

– Имаш проблем с тази книга?

– Отдавна ли си я написала?

– Преди пет години.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Мислех, че е много по-стара.

– Какво значение има това?

– Има.

– А!

– Прегръщам те.

Не разбрах нищо от този разговор. Ясно беше, че Ринри почувства облекчение. В "Нито Ева, нито Адам" бях казала истината за него, а именно че той беше най-прекрасното и мило момче на света. Защо това би му се сторило по-приемливо, ако е писано по-късно?

Изведнъж се уплаших от срещата с него. Все така я желаех, но ме обхвана лек страх.

И аз като почти всички хора си имам бивши приятели. Обикновено преставам да се виждам с тях. Но в повечето случаи ми остават хубави спомени. Ако ми се случи да ги срещна отново, удоволствието ми е примесено с притеснение, което не мога да изразя с думи. Мисля, че в това отношение приличам на днешното общество, което не е толкова безгрижно, колкото му се иска да бъде.

Телефонният разговор ме разтревожи. Все пак реших, че срещата с Ринри ще бъде фантастична. Искаше ми се да се запозная с жена му. Той сигурно би разбрал желанието ми.

Нашата история продължи две години – през 1989 и 1990. Навремето ми изглеждаше невероятно да остана толкова дълго с някого. Околните твърдяха, че двамата ще се оженим, което ме хвърляше в ужас. Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите.

Пак вечерях с родителите ми и сестра ми. В един момент се изпуснах.

– Заминавам за Япония.

Изумление. В моето семейство Япония е свещена дума.

– Заминавам на 27 март и се връщам на 6 април. "Метафизика на тръбите" е излязла току-що на японски.

Ако не беше този претекст, впрочем това бе самата истина, щях да изглеждам така, сякаш им говоря за туристическо пътуване.

– Къде ще бъдеш? – попита баща ми.

– Шест дни в Кобе, три дни в Токио.

Накратко разказах за телефонните си разговори с Ринри и Нишио-сан. Всички се зарадваха. Изпитах облекчението на човек, който е изпълнил дълга си.

До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи на митичната любов – вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани.

Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая.

Ринри вече има номера ми в Париж. Снощи на телефонния секретар чух мъжки глас да казва, че се радва за предстоящата среща. За момент се зачудих кой ли е това. След това се сетих. Толкова е странно – сякаш съм живяла два живота.

От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията слага ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Върнах се там на двайсет и една години и ми се струваше, че започвам на чисто.

Някои ще кажат, че при такива обстоятелства всяка друга страна би имала същия ефект. Съмнявам се. Знам, че съм имала нужда да бъда покорена, да се уповавам. Япония ми даде точно това. Единствено тя.

На 27 март, когато самолетът излетя, се запитах дали, ако не беше телевизията и японското издателство, щях да се реша отново да видя архипелага.

На такива безсмислени въпроси никога нямаме отговор. Все пак заподозрях, че отговорът е "не". Ето най-абсурдното в така наречената ми личност. Този комичен аспект на моето същество остава загадка за мен.

Например срещам човек, който ме очарова. Той ми определя среща на еди-коя си дата. Радвам се. Датата наближава, радостта ми расте. В уречения ден се отправям към мястото на срещата и по пътя чувствам как цялата ми енергия ме напуска. Толкова съм отпаднала, че ми се ще да седна на първата пейка и да не мръдна повече никога оттам. Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение.

Сигурна съм, че тъкмо той ми попречи да се върна в Япония през тези безкрайни шестнайсет години. При това съм човек, който никога не загубва контактите си. Понеже на тази планета има всякакви хора, си представям, че има и такива, които се поддават на този дълбок нагон, и вместо да се срещнат със скъпото същество, сядат на някоя пейка и там си остават. Всъщност много малко се различавам от онези, които позволяват да ги смаже тежестта на разрушението, и тази констатация ме изпълва с ужас.

Спасява ме това, че държа да спазвам ангажиментите си. Другите го знаят. Защо съм такава? Подозирам, че причината е до голяма степен в Япония. Японците правят това, което са обещали, много е просто.

И така, никой не се съмняваше, че на 27 март ще бъда в самолета от Париж за Осака. Тази увереност доста допринесе за навременното ми явяване на летището. Кръгът се затваря – надеждна съм, защото се връщам в страната на надеждните хора.

Само аз знам ужасяващата тайна, а именно че бях на ръба да помоля шофьора на таксито да спре в момента, в който видях пейка.

Нагонът на разрушението никога не се намесва, когато става дума за работна или куртоазна среща, тоест когато той може да бъде оприличен на отказ от нещо задължително. Затова го свързвам с разрушението – този нагон се опитва да умъртви най-истинските ми желания.

Мисля, че трябва да благославям човешката цивилизация, че ни е заразила с чувство на отговорност и към най-незначителните аспекти на нашите ангажименти, иначе сигурно щях да вържа тенекия на целия свят.

   Щастливата носталгия (превод Светла Лекарска, 112 стр, цена 10 лева) е в книжарниците

"Да, имам планове за вас, г-н М. Сигурно си мислите, че около вас няма никой, но от днес нататък аз ще съм до вас. В известен смисъл винаги съм бил до вас – сега вече и буквално. Тук съм и не смятам да си тръгвам скоро." – понякога героите на романите пишат до своя Създател – Писателят – водят го в непознати светове на границата между реалност и фикция. Там, на ръба на мистерията, където живее писателят М. от романа Уважаеми господин М. (четете откъса по-долу) на холандския автор, продуцент и актьор Херман Кох. Всъщност, господин М. е самоиронично алтерего на Кох (дори хитовия му и филмиран роман Вечерята живее тук огледален живот под името Възмездие) като писател, хванат в капана на мистъри съседа от долния етаж, между спомените за бляскавото писателско минало, обремененото настояще и интригата в неговия шедьовър, разказващ за двама влюбени и безследно изчезналия им учител по история Ландзат.

В пълнометражния филм, сниман по "Възмездие", има сцена, в която двамата с Лаура крачим по плажа, хванати за ръка. Събули сме се. Лаура носи пола, а аз съм навил крачолите на дънките си до коленете.

– А сега какво? – пита Лаура.

– Как така "а сега какво"? – ѝ отвръщам аз с въпрос.

Една вълна залива босите ни крака. Плажът е пуст, но по всичко личи, че е лято. Защо сте се съгласили да изместите действието от зимата в лятото?

Така се губи нещо съществено. Единствено и само силният снеговалеж принуди историка Ландзат да прекара нощта в Терхофстейде. Нямаше хотел, наложи се да спи на тавана. Ние лежахме долу, на матрака пред печката. Онази нощ не мигнахме. Притискахме се един в друг, за първи път останахме облечени. Повтаряхме си, че трябва да сме подготвени за всичко.

На това място филмът се отклонява от книгата ви. Колкото и да въртим и сучем, действието, което се развива през лятото, ни вменява вина. Учителят си е същият досадник, но вече има свободата да продължи към парижките си приятели. И на Ландзат филмът вменява повече вина, отколкото имаше в действителност. Зрителят в залата е запознат с историята – случката вече е разнищвана неведнъж в медиите. Учителят по история изчезва безследно. Защо не си тръгва? – се чуди зрителят. – Защо не остави младежите на мира?

От време на време до нас долиташе проскърцването на леглото над главите ни. Тогава притаявахме дъх. Навярно и учителят не спа добре онази нощ. Стана веднъж, стъпките му преминаха по дървения под, после слязоха по стълбите. Лаура се притисна още по-силно в мен. Чухме дървената вратичка на тоалетната, а след известно време – и трополящата струя. Беше толкова близо, сякаш уринираше върху нас, както щеше да каже Лаура по-късно. Във всеки случай това бе нещо, което предпочитахме да не чуваме.

На следващата сутрин се събудихме от тракане в кухничката. Останахме в леглото и придърпахме завивките, така че, когато Ландзат се показа от кухнята, изпод одеялото се подаваха само главите ни.

– Кафето е готово – оповести той. – Искате ли пържени яйца?

На закуска почти не си проговорихме. Понеже печката още не се беше разгоряла, с Лаура се бяхме увили с по едно одеяло. Виждах, че и тя като мен се мъчи да не зяпа историка, чиито конски зъби дъвчеха лакомо пържените ни яйца.

– Така. Втори опит – каза той накрая и стана, за да си облече якето.

Ала през нощта беше наваляло още повече. Още щом съгледахме "костенурката", която едва се подаваше изпод дебелия бял юрган, разбрахме, че трябва да оставим всяка надежда за скорошно заминаване на Ландзат. Въпреки това надянахме ръкавиците и криво-ляво изчистихме прозорците и предния капак от снега. С лопата, която донесох от килера, разровихме колелата, но този път колата просто отказа да запали. Двигателят заглъхна още при първия опит и не се обади повече.

С Лаура виждахме добре лицето на учителя си по история през заснежения преден прозорец на "костенурката". Спогледахме се. От устата на Лаура излизаха бели облачета пара. Тя стисна очи. Снегът беше спрял – гладката покривка имаше цвят на навлажнена хартия, която сякаш не се разстилаше под краката ни, а бе надвиснала над главите ни като снишен таван. Стори ни се, че са минали поне десет минути, преди вратата на колата да се отвори и Ландзат да излезе от купето.

– Предполагам, че в селото няма сервиз – рече той. – Но сещате ли се поне за някое селце или градче в околността, където могат да ми помогнат?

Още помня как стоеше там. Длъгнестата му фигура в снега. Беше дошъл без покана. Беше ни изпил джина и ни беше изял последните яйца. Посред нощ беше уринирал шумно в тоалетната. Но ние бяхме млади. Веднъж да заминеше, и до час щяхме да сме го забравили. Ако беше лято, нямаше да е проблем да си тръгне веднага. Но през зимата нещата стояха малко по-различно.

– В Ретраншмон няма нищо – замислих се аз. – Опасявам се, че трябва да отидем до Слайс.

Заговорих в множествено число, без да му мисля много. Погледнах към Лаура, но тя си беше свалила ръкавиците и се опитваше да си стопли пръстите с дъха си.

– Колко има до там? – попита Ландзат. – До Слайс.

– Около пет километра май. Един час ходене при нормални обстоятелства. Сега вероятно ще отнеме повече.

И така, мълчаливо и без да се колебаем, ние сключихме споразумение двамата с Лаура да го придружим – или поне аз. Лаура ни беше обърнала гръб и вече крачеше смълчана, с ръце на кръста, към входната врата, като вдигаше високо крак при всяка своя стъпка.

– Или пък ако се сещате за някого в селото, от когото можем да се обадим на сервиза? – предложи Ландзат.

– И без това трябва да пазаруваме – отговорих аз на учителя. – Нямаме нищо за ядене. Така че ще дойдем.

Изместиш ли действието от зимата в лятото, историята добива съвсем различна окраска. Не е като да преместиш църковна камбанария – по-драстично е.

* * *

Съпругата ви седи на предната седалка до мен и ме напътства ("На следващата отбивка вляво"), дъщеричката ви мирува на задната седалка, подпряла е глава на вратата, в огледалото виждам как се затварят очите ѝ – всеки миг ще заспи.

За да избегна мълчанието, отбелязвам колко е зелен пейзажът, колко е обширен и пуст, почти като да го описвам. Съпругата ви отвръща, че това е основната причина да идвате тук – тук си прочиствате съзнанието.

Пристигаме. Паркирам на дигата пред бялата къща. Отпред стои и субаруто. Синьо. Входът на къщата е отзад. Помагам с изваждането на чантите. Съпругата ви събужда детето. Отнасям покупките по пътеката. Мяркам зеления улук, бръшляна, прозорчето на тоалетната или банята, табелката с номер 1 в края.

Влизаме. Всекидневна с отворена кухня. Дъщеричката ви се затичва към телевизора и го включва. Съпругата ви вади някои неща от торбите и ги прибира в хладилника. После спира и ме поглежда.

Би могла да ми предложи питие, но по вида ѝ личи, че не ѝ е до това. Може би денят ѝ е бил дълъг и изтощителен. Единственото, което иска в момента, е да остане сама.

Само че аз не помръдвам. По екрана на телевизора сноват анимационни герои, засега без звук. Правя крачка към съпругата ви и незабавно съзирам промяната в погледа ѝ. Вярно, това е съседът отдолу – прочитам в очите ѝ, – но доколко го познавам в действителност? Къщата е отдалечена, от пътя не се чува нищо. Като да тръгнеш с непознат мъж. Когато осъзнаеш глупостта си, вече е прекалено късно.

Вдигам ръце – жест, с който искам да я успокоя, но съм наясно, че тъкмо успокоителният жест се поддава на различни тълкувания. Без съмнение, и серийният убиец, на когото си се доверил и когото си пуснал в дома си, ще се опита най-напред да те успокои с жестове.

Съпругата ви е затворила вратата на хладилника и е пуснала торбата на пода. Гледа ме ококорена.

Трябва да кажа нещо или да се сбогувам и да напусна. Но аз стоя и мълча.

Тогава дъщеричката ви се провиква:

– Мамо! Мамо, ще дойдеш ли да гледаме?

Защо пишете

Такъв е, значи, животът на писателя.

Писателят се събужда, влиза под душа, бърше се – като всеки друг. И малко след това изниква първият проблем: закуската. Днес писателят е сам, съпругата му и дъщеричката му са на вилата, а той не помни как се прави кафе. В екстремна ситуация – при корабокрушение, ядрена авария, земетресение – вероятно ще успее да извика спомена. Филтър. Мляно кафе. Вряща вода. Но светът не свършва с днешния ден. Събота е. Навън грее слънце. До дома на писателя са отворили кафене с масички отпред. Той заключва вратата и влиза в асансьора.

Момичето, което благоволява да се появи десет минути по-късно (не, не стана така – наложи се той да влезе да я повика!), очевидно няма представа с кого говори. Измърморва нещо от рода на "няма мляко". Извинява се, че не може да остави кафенето без надзор. Ама нали аз съм тук! – убеждава я той. – Ще хвърлям по едно око. Но момичето клати глава. Не може – отсича. Била нова. Работела само в събота. Била студентка. И какво следваш? – му се дощява да я попита. Но единственото, което прави, е да гледа смръщено. Укротява с ръка пърхащата страница на вестника.

Напоследък му се случва все по-често да не го разпознаят. Особено младите. Цели поколения, които не го четат. Би могъл да отдаде тоя факт на заниженото качество на образованието. В средните училища вече въобще не преподават литература! Но дълбоко в себе си знае, че вината не е в програмата по литература. Вината е в забравата, която му се заканва с пръст от прясно изкопания гроб. Няма драма. Многообещаващият талант, пробивът на средна възраст, а накрая и забравата. Забравата, предхождаща пълната тишина. Примирил се е с тая мисъл. Повтаря си, че човек трябва да опита от всичко.

Откъм ъгъла на собствената му улица – простил се е с мисълта за кафето, празният му стомах не понася кафе без мляко – се задава семейна двойка. Двойка на възраст, в края на петдесетте години. Децата вече са напуснали дома и съпрузите се разхождат заедно, споделят празнотата на една съботна сутрин, на цял един уикенд! Веднага усеща погледите им – съзират го, отместват очи, поглеждат още веднъж. Докато го подминават, се побутват един друг. Усмихват се неловко и го поздравяват с кимане. Той се покланя леко, да, аз съм, наистина съм аз, и после продължава напред.

Пътят му го отвежда покрай витрината на книжарницата. Плакатът с неговия лик още виси на стъклото. От 15:00 ч. до 16:30 ч. автографи ще раздава... Писателят се заглежда в лицето от плаката, а после и в отражението си в прозореца на витрината. Открийте разликите. Лицето на снимката може и да е по-младо от това в прозореца, но не чак безсрамно по-младо. Прочита го в израженията на библиотекарките, които го посрещат за литературните четения в библиотеките. Очаквали са някой самовлюбен тип, който не понася други снимки, освен превзетите портрети от задните корици на книгите си. Кадри, обработени на компютър, за да се махнат всички пъпки и петна. Колко хубаво, си мислят библиотекарките, на живо е почти като на снимката. Старостта му отива.

Не съм като Н., си казва писателят. Н. винаги заръчва така да осветят сбръчканото му лице, че да заприлича на модел, рисуван от художник от Златния век. На градоначалник. На римски император. На гръцко божество. Всеки детайл от снимката подсказва убеждението му, че повечето жени биха убили, за да почувстват почти осемдесетгодишното му тяло върху кожата си. И вероятно е прав, продължава М. Той хвърля един последен поглед на двете си лица в стъклото на витрината и продължава нататък.

   Уважаеми господин М. (превод Мария Енчева, 448 стр, цена 17 лева) е в книжарниците

В годината на Летните олимпийски игри традицията повелява, през март в Банско, да се провеждат международни игри по бордърбийткрос – четвъртото издание на музикалния фестивал Horizon се пуска по пистите и клубовете на Банско от 12 до 17 март.

Какво?

Бордърбийткрос фиеста – ски и сноуборд трикове от зори до денс партита по здрач.

Кой?

Ако имаше нещо, което да липсваше на предишните Horizon издания, то това бе солидно представяне на локалната, родна електронна сцена и тази година наваксваме с най-обемната агитка досега от български артисти и парти платформи – освен емблематичните за Horizon, паметни KiNK лайв сесии (тази година, съвсем подобаващо, Страхил Велчев ще открие феста на 12 март в компанията на половинката си Rachel Row) и традиционните (във всички издания досега) акции на Nick Nikolov, в Horizon слалома за първи път се пуска HMSU платформата (с добре известните High Roll, Ogonek, Targy, Exo...) в компанията на вече отлично познаващите Horizon ваксата колективи като Reel Feel (a.k.a Sirius & Methodikal) и Sofia Beats (или Mengeme, Beatbucket, Riddimbox, Bobcat...), които да ударят парти рамо на Horizon дебютиращите Djobry, Onslaught и Kaloo.

KiNK Live © фотография MIR

Да, фестивалът Horizon расте и се превръща в традиция, затова неслучайно за партислалом из клубовете на Банско се завръщат и Кристиан Бейер а.к.а Âme (за да отбележи на 16 март, в компанията на Dolan Bergin, юбилея на платформата Electric Minds), и бас естети като Congo Natty, Flava D, EL-B, а след суперуспешното предствяне на хип-хоп лейбъла High Focus миналата година Fliptrix, Verb T и DJ Molotov се завръщат за още по-мощна акция (на 16 март) в компанията на експанзивните The Four Owls и Ocean Wisdom.

Въобще, както всяка година, международната парти делегация е много силна и завръщане на родна земя (но пък Horizon дебют) ще направят всеобщи любимци като Nina Kraviz (руската ледена техно кралица в амплоато на лейбъла си трип на 17 март), почетеният с британски кралски орден наскоро Goldie (в компанията на Metalheadz авера си Doc Scott на 15 март), дръменбейс посланици като BCee в шоукейс на лейбъла му Spearhead и еклектични бийт герои като Kutmah и Jane Fitz или МС-та като Flowdan с мастърклас лекции.

Nina Kraviz © фотография MIR

Най-важното е, че дългоочаквана първа визита ще направят хаус факирът John Talabot (архивите напомнят, че срещите с него са задълже, така че си маркирайте 13 март в графика), техно специалистът Levon Vincent (на 14 март), братята (Дарио и Марко) по звездна техно орбита Zenker Brothers, чудният парти селектор Gerd Janson, изгряващата звезда Peggy Gou, както и геридж легендата MJ Cole, и обичаният дъб класик Mala (на 17 март) в компанията на бас естети като Ellijah & Skilliam, Kahn & Neek, а на лайв сцената с нетърпение очакваме речитатив акцията на Lady Leshurr, импресиите на Henry Wu и дъб рецитала на Gentleman's Dub Club.

Къде?

С всяка изминала година фестивалните локации се увеличават пропорционално, но в сърцето на всеки Horizon фен вече има и няколко места със специално значение – двете планински сцени (малката – пред хижа Изворите и голямата The Mountain Stage – миналата година бе разположена до пистата пред бар-хижата Mountain Creek а.к.а Колибата) не само, че идеално доказват Horizon концепцията за бордърбийткрос, но и по нищо не отстъпват на еуфоричната парти атмосфера в подземната механа на хотел Gardenia (камък + дърво + DJ/VJ пир = перфектният хот парти спот за изминалите издания), където е базирана и главната Horizon щабквартира. Не са за пропускане и трансформациите на големия рок клуб Jack's House или бас инвазиите в лъскави клубове като Euphoria и The Club, както и интимните соарета в бар Oxygen или Secret Location партитата, които саунд системно поразяват местни стриптийз барове, хотелски басейни... и въобще, парти изненадите дебнат зад всеки Horizon ъгъл.

Кога?

Horizon 2016 е от 12 до 17 март в Банско. Пълната програма е тук

Билети тук + специални фестивални пакети тук

- фул пас – 100 лева

- 3-дневен пас (11-14 март) – 60 лева

- 3-дневен пас (15-18 март) – 60 лева

Защо?

Ако обичаш бордърбийткрос фиеста от зори до здрач, значи Horizon е твоят олимпийски играч.

John Talabot © фотография MIR