My Mir

Какво може да събере на едно място 753 политически престъпници, 132 асоциални типове, 53 бивши проститутки, 58 члена на Съвета за национална сигурност, 2 коня и 16 стражарски кучета – фантазията на словашкия писател Антон Балаж, естествено и неговия роман Лагерът на леките жени (откъс от него ви чака по-долу), в който има място за всичко – политическа гротеска, соц еротична пародия, Оруелова ирония на превъзпитанието, леки метафори за тежки обществени навици, много абсурден хумор и... много любов към героите на нашето време, защото "леките жени" надживяват всеки политически строй, нали!?

ТАНЦЬОРКА ИЛИ АГЕНТКА?

Събличаха се, когато им наредяха.

Меката дневна светлина зад прозорците на бараката още не бе изгаснала, когато я смени острата студена светлина, струяща от наблюдателните кули, и Сладкарката, както бяха започнали да наричат жената от склада – беше контрабандистка и за кражбата на захар от трудещите си и от корейските деца бе получила половин година в лагера, – та Сладкарката стана от масата, където редеше пасианси със старата руска емигрантка, и силно извика:

– Може да се събличате!

На двуетажните легла, поставени в две редици, настъпи раздвижване – вече можеха да се освободят от безформените, още миришещи на дезинфектант лагерни парцали, с които ще трябва да свикнат, да им предадат своя мирис и да ги нагодят към извивките на телата си. Едва изчакваха заповедта на Сладкарката – тяхна отговорничка и единствена връзка с живота в лагера, – за да започнат да се събличат.

Кармен се успокояваше едва сега, когато погледнеше своите дълги гъвкави крака, съвършено изваяните от танца бедра с изящната им вътрешна и външна линия, когато хвърлеше поглед на дупето си и се увереше, че всичко е наред. Подобни чувства, преди да облекат грозните бархетни нощници, които им бяха ушили в работилницата и които ги превръщаха в антижени, явно изпитваха и останалите момичета. За кратко оставаха само по сутиени и еротични гащички и все още със задоволство оглеждаха телата си. От младия културпросветник бяха разбрали, че това били техните вече бивши работни инструменти, че в лагера постепенно ще разберат, че ще могат да ги използват и за по възвишени цели. Кармен само се смееше на тези твърдения. Ами ако обаче остане тук и през зимата и тялото под бархетната нощница не запази възбуждащите си линии, за да успее неговата собственица да се пребори с голямата конкуренция, която, казват, съществувала в американската зона? Кармен не искаше да си задава този въпрос. За да прогони тягостните мисли, тя отправи поглед към Рия, която вече си обличаше нощницата, и се засмя.

Кармен познаваше бегло Рия Амала, знаеше, че прави масажи на клиентите и е луда по конете. Случайно се озоваха на съседни легла в ъгъла на бараката и веднага се сприятелиха. Малко срамежливо Рия призна, че се възхищава от тялото на Кармен заради неговата съвършеност и "расовост", а това за Рия беше най-високата категория според критериите, по които оценяваха любимите ѝ коне. Беше ѝ го обяснила срамежливо, но съвсем откровено и Кармен трябваше да го приеме като висока оценка, а не като обида, каквато би била склонна да съзре в думите ѝ. Когато за пръв път обличаха грозните нощници, Кармен любопитно разгледа тялото на Рия, бе малко несъразмерно, със силни и може би възбуждащи бедра и малки, леко увиснали гърди. Затова пък ръцете ѝ бяха великолепно оформени, пръстите – дълги и тънки. Колко силни бяха тези пръсти, Кармен разбра, когато в работилницата ги заведоха при шевните машини и ги накараха да работят с тях. Ерничка веднага се беше набола и се свлече под пейката, началничката се развика, да не са посмели да ѝ причиняват това, и така сърдито погледна точно към нея, че подпухналото лице на Кармен се разтрепери – тогава Рия я успокои, като здраво стисна ръката ѝ, а когато отнесоха Ерничка в амбулаторията, доброволно седна зад машината и започна да шие. Така помогна на всички.

Кармен не можеше да отдели поглед от тялото си. Неволно започна да осъзнава, че то задълго ще бъде единствената "свободна територия", която ще трябва да си пази в лагера. Забеляза краткия любопитен поглед на Рия, затова леко се разлюля в кръста и това плавно движение постепенно обхвана цялото ѝ тяло. Но не успя нито да го довърши, нито да му се насити.

Вратата на бараката се отвори и се появи надзирателката. Всички веднага се втурнаха към леглата, но надзирателката не започна да им се кара, само попита:

– Коя от вас е Хойчикова?

С притисната към гърдите нощница Кармен бързо погледна към Рия, после каза:

– Аз...

– Обличай се.

– Да се обличам? Но защо, когато...

– Няма какво да питаш, въпросите задаваме ние. Ти трябва само да слушаш! Хайде, обличай се!

Кармен бавно пусна нощницата. Известно време всички я оглеждаха. После забързано започна да се облича.

– Аз казах ли ти, че веднага трябва да поискаш да те пратят при лампите – зашушука в ухото ѝ Сладкарката.

На подпухналото лице на Кармен се появи нервен тик, ръцете ѝ се разтрепериха. Надзирателката заключи след себе си вратата и докато вървяха покрай оградата, окачените на колана ѝ ключове силно дрънчаха. Отдели един, отвори с него тясната вратичка, през която се отиваше към лагерния площад. Заключи и поведе Кармен към бараката на управлението на лагера. Танцьорката знаеше, че е топла юнска вечер, но по тялото ѝ сякаш минаваше хладен полъх. Припишка ѝ се. Помоли надзирателката да спре, за да се облекчи. Бързо свали панталона заедно с гащичките, клекна, но напразно, мехурът ѝ се бе стегнал. Засрамено се изправи, но по бедрата ѝ остана усещането от излъчваната от земята топлина. В тесния коридор, в който влязоха, под златистата светлина на лампите, висящи от тавана, Кармен разбра, че в живота ѝ е настъпило нещо неотвратимо и то няма да е свързано само с грижата за перфектна фигура.

Надзирателката почука на една от вратите и когато се чу "Влезте", отвори и побутна Кармен навътре. Зад голямото, почти празно бюро седеше онзи, от когото се страхуваха най-много: Плажак. Зелената му риза бе разкопчана на гърдите, ръкавите навити, а ръцете му отпуснати на коленете. Зад главата му се виждаше голяма настолна лампа. Иначе в канцеларията имаше само няколко стола, а малките прозорци без решетки бяха затъмнени. Тази подробност Кармен забеляза по-късно.

– Добре. После сам ще изпроводя дамата.

Надзирателката, която дори не влезе вътре, затвори вратата.

– Заповядай. Седни тук... на този...

Плажак посочи към стола, който бе най-близо до бюрото.

Кармен се притисна към облегалката, събра бедрата си и усети, че се е поуспокоила. Повдигна рамене, но набързо облечената блуза, която ѝ беше къса, излезе от панталона. Веднага започна да я оправя, пръстите ѝ се разтрепериха. Издал напред долната си устна, Плажак я наблюдаваше равнодушно. После взе папката, която лежеше на бюрото, отвори я и започна да я прелиства. Кармен се опитваше да диша спокойно. Плажак най-после вдигна поглед от папката.

– Така, ти си Кармен Хойчикова. Неомъжена, двайсет и четири годишна, неосъждана. Танцьорка. Така ли е?

Кармен кимна.

– Атрактивна танцьорка по атрактивното трасе Братислава – Виена и Виена – Пресбург. Емигранти, шпиони, контрабандисти, курви. Така ли е?

На това Кармен не каза нищо, само бедрата ѝ се изпотиха. Изведнъж Плажак удари с отворена длан по бюрото и изкрещя:

– Колко ти платиха?

Шокирана, Кармен рязко се дръпна назад.

– Питам те, колко ти платиха за информацията, която си измъквала от моряците в партизанско-легионерския вертеп на Дуго? За какви новини беше готова да се съблечеш пред онзи титовски агент? И как после ги изпращаше на американското разузнаване?

Кармен като хипнотизирана наблюдаваше как ръката на Плажак отново се вдига, с някакво автоматично, ужасяващо движение разтяга пръстите си и... рязко спира. Преди да успее да затвори очи или да припадне, видя как Плажак бавно отпуска ръката си, отмества папката с кутрето си и промърморва:

– Глупости, нали? Драскат си писачите. По-добре сами да разнищим нещата.

Замисли се за момент. После добави:

– Но поне това е вярно, че си танцувала на моряците?

Кармен несигурно кимна с глава.

– Но само заради валутата... да...

– Виж ти, вече имаме първото признание.

Кармен веднага се изплаши. Плажак звучно се разсмя.

– Това аз одобрявам. Курсът на кроната пада, във Видрица също пада. Дори там най-много, нали?

– В банките във Виена вече не искат да я обменят – изпусна се Кармен и още докато го изричаше, знаеше, че не е трябвало да го казва.

– Вече не? Интересна информация. Но по-добре си мълчи, за да не ти дадат още някой и друг месец за разпространяване на неверни слухове и за подриване на доверието в нашата световна валута –добросърдечно каза Плажак.

Настъпи мълчаниe.

   Лагерът на леките жени (превод Донка Нейчева, 360 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

Срещата с Антон Балаж и представянето на филма по романа Лагерът на леките жени е на 9 ноември в литературен клуб Перото от 19:00

Стефан Цвайг едва ли има нужда от представяне, но пък пет от седемте новели в сборника Пътуване в миналото и други новели сега са преведени за първи път на български – точно като историята на Двама самотници (откъс от новелата ви чака по-долу), в която двама "побратими в мъката си" намират пътя към Живота и към себе си, защото всеки може да намери своята сродна душа в света на Стефан Цвайг, нали!?

ДВАМА САМОТНИЦИ

Като широк тъмноводен поток припряно придвижващата се маса на фабричните работници се блъскаше през входната врата на излизане. На улицата за момент тълпата се спираше, разменяха се думи за довиждане и вяли ръкостискания, след което тя се разделяше на отделни групи, които се отправяха към различните квартали, за да се разпаднат по пътя на още по-малки части. Само на широката Ландщрасе, която водеше към града, всички се носеха заедно, плътна пъстра блъсканица, от която излизаха високи, радостни гласове, отзвучаващи в общ глух шум. Звънкият смях на момичетата се извисяваше като светъл обертон, който се щураше из вечерната тишина, сякаш идващ от сребърна камбана.

Доста по-назад от плътната тълпа един работник вървеше сам. Не беше стар, нито останал без сили, но не успяваше да мери крачка с останалите, защото сакатият му крак не го носеше така бързо като тях. Бодрите гласове ехтяха отдалеч. Чуваше ги, без да усеща веселото настроение на компанията, като нещо болезнено. Недъгът отдавна го бе научил да бъде сам, а в самотата си беше станал завършен философ, който приемаше живота с равнодушието на човек, лишен от много неща.

С бавно куцукане той вървеше напред. От тъмните поля, простиращи се някъде там, в далечината, прииждаше плътният топъл аромат на предстоящото узряване, който хладната вечерна мъгла по никакъв начин не успяваше да задуши. Смеховете в далечината заглъхнаха. От време на време изсвирукваше някой самотен щурец. Иначе навсякъде бе настанала тишина, онази дълбока и тъжна тишина, в която премълчаните мисли проговарят.

Изведнъж самотникът се ослуша. Стори му се, че чува някой да хлипа. Наостри уши в тишината. Беше тихо като в безпаметен сън. Но в следващия миг отново чу риданието – по-силно и по-болезнено. И в неяснотата на здрача забеляза на улицата фигура, която седеше върху купчина железопътни релси и плачеше. Първо си каза, че трябва да мине, без да ѝ обърне внимание. Но когато се приближи, видя момиче, което неудържимо хлипаше.

Беше работничка в същата фабрика, където работеше и той. Познаваше я дотолкова, доколкото я познаваха и всички останали – като "грозната Юла". Грозотата ѝ така се набиваше на очи, че ѝ беше донесла прякора още от най-ранно детство. Лицето ѝ беше грубо, с неправилни черти и с такъв нечист, мръсножълт цвят на кожата, че въздействаше отблъскващо. Към това се прибавяше и очевидната дисхармония на конструкцията ѝ, по детински кльощаво тяло от кръста нагоре, носено по-долу от широк, деформиран ханш. Единственото хубаво нещо бяха спокойните ѝ искрящи очи, които отразяваха всички пренебрежителни и пълни с отвращение погледи като кротко примирение.

Самият той носеше в себе си твърде много стаена мъка, за да може безчувствено да я подмине. Приближи я и положи ръка на рамото ѝ, за да я успокои.

Тя се стресна, сякаш изведнъж излязла от сън.

– Остави ме!

Не знаеше на кого приказва и извика само поради дивата си болка. След като видя кой е непознатият, уплахът ѝ постихна. Беше го запомнила, тъй като той беше един от малцината във фабриката, който никога не ѝ се бе подигравал. Измърмори, дърпайки се:

– Остави ме! Сама ще се оправя.

Той нищо не отговори, а седна до нея. Хлиповете ѝ ставаха все по-силни и конвулсивни. Каза ѝ утешително:

– Недей, Юла! С плач нищо не се оправя.

Тя мълчеше. Той попита предпазливо:

– Какво пак ти сториха?

Въпросът я накара да дойде на себе си. Кръвта ѝ се качи в бузите, заразказва, изпълнена с гняв, а думите ѝ сякаш се надпреварваха коя да излезе по-напред:

– След края на работния ден, като си тръгнахме към къщи, те си приказваха за утрешната неделя. Искаха да отидат сред природата, да излязат някъде извън селата. Някой направи предложение и веднага всички се съгласиха. И като почнаха да броят гласовете, аз, глупачката, също се обадих. Разбира се, всички се разхилиха, почнаха с техните си злобарщини и подигравки и така се насъскаха, както никога досега, че накрая не издържах и се разлютих. И – не знам какво ми стана – търпението ми се изчерпи и изведнъж им казах всичкото, което ми се бе насъбрало, и че са долни типове. И... тогава... тогава те ме набиха...

Тя отново се разрида. Той бе дълбоко разтърсен и усети необходимост да каже няколко думи на бедничкото създание. За да я утеши, почна да ѝ разказва за собственото си страдание.

– Виж, Юла, такова нещо не бива да се взима навътре. Утре самичка ще излезеш навън сред полята. Има обаче хора, които в неделя не могат никъде да отидат. Които дори не могат да излязат от къщи, защото едва си завличат краката от фабриката до града. Техният живот също никак не е лек, непрекъснато куцукат и при това сами, защото на всеки друг му е прекалено скучно да върви с тях. Не бива да го взимаш навътре, Юла! Заради някакви си глупави момчетии!

Тя му отвърна трескаво. Не искаше да намали мъката си, да се раздели с блаженството си на мъченик.

– Не те ме обиждат. А всичко, целият живот. Понякога, като така си мисля за мен, и аз самата се отвращавам от себе си. Защо съм толкова грозна? Нищо не мога да направя срещу това. А нося грозотата през целия си живот. Още като дете трябваше да търпя, че ми се присмиват. Затова и не исках да играя с останалите, защото се страхувах от тях и защото им завиждах!

Разтрепери се, докато слушаше как тя му доверява толкова много болка, която той напълно разбираше. Натрупаната мъка от хилядите изпълнени с боязън часове, които смяташе за отдавна погребани, се пробудиха от съня си. Забрави, че се беше спрял, за да я утеши. Неволно заразказва своята си съдба, тъй като досега не бе намерил човек, който би го разбрал. Започна съвсем тихо:

– Имало един човек, който искал да играе с другите, но не можел. Когато те лудеели, тичали и скачали, той винаги мъчително куцукал отзад и винаги стигал последен. И винаги бил съвсем беззащитен и изглеждал някак глупаво, така че останалите всеки път му се присмивали. Вероятно той се е чувствал доста по-зле от теб – със здравите ти крака, защото можеш ли да вървиш, светът е твой.

Вътрешното ѝ напрежение растеше. Усещаше как болката на живота ѝ напира да излезе от всичките дълбини на душата ѝ.

– Едва ли някой е по-зле от мен. Не знам майка си, нито един човек досега не ми е казал и една добра дума. Когато момичетата излизат с любимите си, аз оставам сама. И освен това не само знам, че завинаги ще си остане така, но и че така трябва да бъде, щом и аз го усещам като всички останали. Боже мой, поне да разбирах защо е всичко това!

Неизказаното пред никого, това, което дори пред себе си не бяха посмели да признаят, сега си го споделяха един на друг, въпреки че си бяха почти непознати. Всеки вик от душата на единия намираше отглас у другия, тъй като бяха побратими в мъката си. Той ѝ разказа как никога не е имал любима, защото не смеел да заговори момиче заради влачещия се куц крак и защото никоя не искала да върви бавно и предпазливо заедно с него. Разказа ѝ как бил принуден да прахосва седмичната си надница по нечестиви жени и как с всеки ден ставал все по-тъжен и все по-уморен от живота...

Шум от приближаващи стъпки прекъсна преливащите им от мъка признания. Няколко души идваха насам, сенките им едва се забелязваха. Когато отминаха, той се изправи и ѝ рече простичко и умоляващо:

– Ела!

Тя тръгна с него. Вече напълно се бе стъмнило. Той не виждаше лицето ѝ, а тя съвсем не разбра, че потънала в унеса на болката, нагласи походката си към неговата. Така бавно те запристъпяха един до друг. Сляпо чувство на разбирателство се спусна над самотниците и ги заля с блаженство. Думите им ставаха все по-интимни и по-тихи, налагаше се да вървят съвсем близо един до друг, за да се чуват.

И изведнъж като смътно щастие тя почувства как с мека, опипваща нежност ръката му обгърна нейния широк, деформиран ханш...

   Пътуване в миналото и други новели (превод Жанина Драгостинова, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

Железният град или иначе казано индустриалният парк-музей Ferropolis ни посреща за втора поредна година за нова фестивална порция незабравими MELT! спомени от 15 до 17 юли.

Какво?

След като миналата година MELT! ни срещна с концерти-мечта, с фантастични пърформанси и вечни фаворити, подложи ни на адска жега, градушка, бани в езерото Греминер и адреналиново огнено шоу насред епичния си индустриален парк Ferropolis, сега се завръщаме жадни за още и още... И ако има леки промени във фестивалната уникум локация, то няма такива в блестящата MELT! концепция.

Кой?

Тайната е в контраста – да, миналата година се убедихме в триумфа на фестивалния хибрид между съвременен поп и авангардна електроника, между ексклузивни участия на артисти (които тази година са анонсирани като Special Guests) и звездите на актуалните летни фестивали.

Jamie xx © фотография MIR

Затова нека видим какво ни очаква на Melt! 2016 сцена по сцена:

- Melt! Stage – най-епичната сцена на феста среща вечни фаворити като Джейми Уун и Jamie xx (за когото Melt!Selektor сцената се оказа тясна миналата година) с равни по статут имена като Disclosure, Tame Impala, M83, Chvrches, Two Door Cinema Club, Boys Noize, Deichkind, Oddisee & Good Compny...

- Sleepless Floor – там, където започва всичко, там ще и свърши или иначе казано култовата (и единствената безплатна) сцена на феста, която (както красноречиво сочи името ù) оперира нонстоп като се започне от подгряващото парти с лейбъла Stil vor Talent на Oliver Koletzki, мине се през златната електронна кохорта на Josh Wink, George Fitzgerald, Fatima Yamaha, Leon Vynehall, Damian Lazarus, Juju & Jordash, Tom Trago, Kobosil, Ø[Phase], та се стигне до традиционното гранд финале на феста с Ellen Allien в понеделник сутринта.

- Medusa – нова сцена тази година и втора по размери на феста, а както подсказва името ù очаква ни открит океан с изобилната саунд флора и фауна на Floating Points, Skepta, Sleaford Mods, Tiga, Peaches, Bob Moses, Digitalism, Mura Masa, Sango, SOPHIE...

- Melt!Selektor – любимата ни сцена миналата година и то не заради близостта ù с езерото и импровизирания ù плаж, а ако сега променя локацията си, то поне селекцията на Modeselektor агентите класата си не мени – очакват ни Special Guests, Kode9, Shed, Gold Panda, Benjamin Damage, Pev & Kowton, Laurel Halo, Lady Leshurr, Zed Bias, Acid Arab, Vessels, Sarah Farina и изненада... енигматичното Zomby.

- Big Wheel – миналата година KiNK така завъртя машинното колело, че и на сутринта ехтеше неговото име и ако тази година, за съжаление, няма българско участие на феста, то техно изобилието на корем идва с Andy Stott, Modeselektor, Ben Klock, Motor City Drum Ensemble, The Black Madonna, Maceo Plex, Stephan Bodzin, Helena Hauff, Vril, Mano Le Tough, Pan-Pot...

- Orangerie – също нова сцена за тази година, на която ще се отглеждат новa реколта банди като Woman, Coma, Circa Waves, Kytes...

- Gremmin Beach – отново новост за Melt!, но както личи от името ù тази сцена (заела мястото на Melt!Selektor) ще е идеална за саундтрака на DJ Koze, Maya Jane Coles, Stimming, Solomun, Horse Meat Disco, Black Coffee...

DJ Koze © фотография MIR

 Къде & Кога?

15 – 17 юли, индустриалният парк-музей Ferropolis край градчето Графенхайнихен, на 100 км от Берлин.

Фул фестивални пасове тук

Еднодневни билети тук

Защо?

Melt! е открил идеалната формула на летния фестивал – уникална локация + калейдоскоп лайнъп = разтапяне на бийт душата и незабравими фест спомени.

© MIR

MELT! Festival е от 15 до 17 юли във Ferropolis, Германия

"Канибализъм... чудесно" гласи част от рекламния спот на ТВ поредица на Nat Geo Wild и ако именно работата за National Geographic Travel & Adventure и страстта към мистични култури и ритуали отвеждат американския журналист и писател Карл Хофман в Нова Гвинея (и в още 70 страни от целия свят), то неговата книга Дивашка жътва (откъс от нея ви чака по-долу) далеч не е просто екзотично документално изследване на битието и ритуалния канибализъм на племето асмати – историята за фаталната среща на тези гвинейски воини и тяхната древна, мистична култура с Майкъл Рокфелер, 23-годишният син на американския губернатор Нелсън Рокфелер, след която богатият наследник изчезва безследно край бреговете на югозападна Нова Гвинея, се превръща в зловеща загадка, в колониална легенда, обвита в политически игри и скандали, но най-вече ескалира в мит-притча за Човека и човешкото в нас (от древността до днес), която прониква до... мозъка на костите.

Декември 1957 г.

Седем месеца след като Нелсън Рокфелер открива Музея за примитивно изкуство, Пип, Домбай, Су, Кокай, Уауар и Пакай потапят греблата си в Арафурско море и се понасят бавно и плавно. Потапят и загребват. Потапят и загребват. Обединяват ги сложни семейни връзки и дългогодишната практика, затова греблата им се движат в синхрон.

Издълбаното им кану е широко едва 30 сантиметра и дълбоко 45, клати се и е нестабилно, но въпреки това те гребат, изправени в колона, като балансират върху закалените си разкрачени крака, които никога не са носили обувки. Триметровите им гребла имат тесни къси овални плавници с дълги дръжки, които постепенно се заострят. От върховете на някои висят бели пера от жълтокачулато какаду, които са отличителен белег на добрия ловец на глави. На около три четвърти от греблото, точно на нивото на очите има малка дърворезба с лицето на починал роднина. При всяко потапяне всички гребци виждат лицето върху греблото и си спомнят за смъртта на своя брат, чичо или братовчед. На носа на кануто им има пенис, на който е резбовано обърнато нагоре лице: жив, красиво изваян образ на мъж. Кануто носи неговото име.

В лодките си имат бучки изсушено брашно от сагова палма, увито в бананови листа, двуметрови лъкове, които изстрелват назъбени бамбукови стрели без стабилизиращи пера, дълги копия с множество върхове и брадви от камък и стомана. Камъкът е добит от платата край древните търговски пътища, а стоманата идва от холандските мисионери, които са започнали да прииждат в Асмат през 1952 г. Гребците няма как да запалят огън във влажните блата и реки и затова го носят със себе си: в кърмата на всяко кану тлеят по няколко горещи въглена върху слой от кал.

Потапят и загребват. Потапят и загребват. И с всяко движение надолу греблата удрят страните на кануто, сякаш бият барабан. Сърдечен ритъм. Всички те са от село Очанеп и скоро повечето от тях ще умрат.

Ако чувстват някакво безпокойство, не биха го показали. С тях на запад се придвижват сто и осемнайсет други мъже в единайсет канута от съседното село Омадесеп. В някои махали покрай блатата и реките живеят по стотина души, някъде по-малко, другаде повече. Но в Очанеп и Омадесеп има по повече от хиляда души. Те са големи, силни общности с дълбоко вкоренени традиции, разположени на успоредни реки само на няколко километра по права линия една от друга. Мъжете във всяко село воюват, убиват и защитават жените си заедно, а понякога дори ги разменят за по една нощ. Животът им е толкова тясно свързани със селото и жуто, че те са по-скоро един организъм, отколкото група от отделни личности. Но не е правилно да се твърди, че са безстрашни. Асматите живеят в заплетен свят на духове, който се уравновесява чрез сложни церемонии и постоянно взаимно насилие. Никоя смърт не се случва просто така. Дори болестите са причинени от духовете. Всеки обитател на селото може да ги види, да говори с тях. Има духове в ратана, в мангровата растителност, в саговите палми, във водовъртежите, в собствените им пръсти и носове. От едната страна е техният свят, а от другата – този на Сафан, царството на душите и владението на предците отвъд моретата. Световете са еднакво реални, хората направляват болестите и смъртта, като постоянното укротяват и плашат духовете на предците си да не се върнат от отвъд морето, където им е мястото и където не могат да навредят. Духовете често идват през нощта и за да ги държат надалеч, асматите използват черепите на предците си като възглавници.

Канутата на Пип, Домбай, Су, Кокай, Уауар и Пакай и мъжете от Омадесеп са се събрали и се носят над водата почти сякаш са част от нея, толкова естествено, както хората ходят по пътя. Техните лодки, греблата им, украшенията, всичко идва от джунглата. Понякога гребат мълчаливо, понякога запяват, всяка дума е продължителна, бавна и провлачена подобно на погребална песен.

Морска птица приближава.

Как се движиш?

Можеш да ми правиш компания.

– Уо! – крещи Уауар, за да подсили думите, докато шестте гребла барабанят по страните на кануто. – Уо!

Вярваме ти,

всеки ти вярва,

защото живееш в морето.

Откъде идваш?

Ще те следвам.

Шегуват се един с друг. Шегуват се с жените, с които са свързани половината им битки – селата често започват войни заради тях и повечето конфликти са отчасти за да се спечели тяхното предразположение. Въпреки че външен човек трудно би забелязал устията на малките поточета, те виждат всичко. В безкрайната география на зеленото еднообразие, в което няма сезони, нито дъждовни и сухи периоди, те знаят чии са различните насаждения от сагови палми и къде например свършва територията на Очанеп и започва тази на Омадесеп.

Имат богати устни предания, които са научили като момчета, докато са седели на коленете на бащите си в дългите, задимени жута. Като ловци и събирачи те не познават времето в този свят без сезони. Понякога барабанят и пеят цяла нощ, а през по-голямата част от деня спят, друг път заспиват по здрач. Карат канутата си в зависимост от приливите и отливите. Пакай споменава селото Биуар Лаут и всички се сещат как оттам са им откраднали две жени от Очанеп и в замяна те са убили няколко мъже. Това се е случило с техните бащи, братя, зетьове и чичовци. Станало е преди тридесет години, но може да е било и вчера. При преминаването покрай устието на река Джауор всички потръпват, защото това е могъщо място, пълно с духове.

И всички те знаят някакъв вариант на историята на Десоипич и Биуирипич, първите братя на света, които са ги научили как се ловят човешки глави, как да заколят човек и как да използват плътта и черепа му, за да създадат от момчета нови мъже и да не спират жизнения поток на света. Произходът на този асматски мит за сътворението на света е неизвестен, така както не е лесно да се обясни произходът на самото канибалство – сложна тема, която често провокира бурни спорове сред антрополозите. Защо някои култури практикуват нещо, което останалите приемат за едно от основните табута в човешкото общество? Причината и следствието, кокошката или яйцето може и да е трудно да се посочи, но поне в Асмат храната и особено тази, богата на мазнини и протеини, никога не е била изобилна или редовна. Освен крокодила няма други големи животни за ловуване и ядене. Дори дивите свине не са присъщи за Нова Гвинея. Няма градинарство и няма къде да отидеш. Когато първите хора пристигат на острова преди 40 000 години, това е бил краят на света. Село срещу село, асматите се съревновават яростно един с друг за достъпа до саго и риболовни зони. Антропологът Дейвид Ейд смята, че всички асматски войни са в резултат на тази екзистенциална борба. В изследване на канибалството сред стотици традиционни култури антропологът Пеги Рийвс Сандей открива, че сред практикуващите някаква форма на антропофагия при 91% от тях се наблюдава "екологичен стрес". Дори в най-пиковия си момент броят на убийствата в Асмат не е достатъчен, за да набави големи количества хранителни вещества на цялото население, но вероятно е имал значение за оцеляването на военните водачи и семействата им. Хората създават митове и истории, за да придадат смисъл на живота си и да го обяснят, и повече от хиляда години асматите измислят разкази и ритуали, които надскачат хранителните нужди, осигуряват произход и осмислят действията им. До 50-те години на XX век канибалството на асматите е смятано за резултат от лова на глави и свързаните с него свещени ритуали, а не за основна цел.

С асматското канибалство е свързано едно цялостно разбиране, свят на противоположности, и историята на Десоипич и Биуирипич разкрива тясната връзка между жертвата и извършителя, между Аза и Другия. Записана през 50-те на ХХ век от холандския свещеник Херард Зехвард, тя е единственото подробно описание на ритуалите, свързани с лова на глави и канибалството. Историята подхранва представите ми за смъртта на Майкъл, защото, ако той е убит, то това е станало по начина, описан в разказа за Десоипич и Биуирипич.

   Дивашка жътва (превод Йордан Тодоров, 328 стр, цена 16,95 лева, графично оформление Костадин Кокаланов) е в книжарниците