My Mir

Традицията повелява кинофестивали като Sofia MENAR Film Festival, вече 17-та година поред, да слага тържествено начало на фестивалната кино година у нас (този път от 17 до 30 януари, пълната програма е тук) като акумулира шарения, контрастен свят наоколо в един киносалон... Естествено, паралелно ви очаква онлайн MENAR издание на платформата Neterra TV+, традиционната късометражна селекция пък е в Културен център G8, а в Одеон е срещата със специален подбор от ирански филми на 35мм филмова лента, докато по стара  традиция ви предлагаме да потърсите своите допирни/обединяващи точки със следните MENAR 2025 филми:..

MENAR Откриване | 17 януари, 19:00, Дом на киното

Дано да е момче

Йордания/Франция, 2023, 113 мин

режисьор: Амджад Ар Рашид

с участието на: Муна Хауа, Юмна Маруан, Салуа Накара, Мохамед Ал Джизауи

Въпросът за важността на Главата на семейството винаги е носел много обрати и комични ситуации в MENAR-ските филми, а когато наскоро овдовялата Науал и невръстната ѝ дъщеря решават, че всички проблеми ще изчезнат с появата на мъжка рожба в мъжкия свят, в който двете са принудени да живеят, то тогава идват и... множество кинонагради, и откриването на MENAR 2025...

В прегръдката на дървото – 18 януари

Иран, 2023, 88 мин

режисьор: Бабак Хаджепаша

с участието на: Марал Баниадам, Рухола Замани, Джавад Хамати, Ахура Лотфи

Какво може да се случи с двама невръстни братя, когато семейството им спре да съществува – ще трябва ли да избират между родителите си Кимия и Фарид или след развода ще заживеят и двамата при единия от тях... да, родословните дървета в иранското кино винаги крият много изненади и точно затова го обичаме...

Където не достига вятърът – 18 и 20 януари

Казахстан, 2023, 108 мин

режисьор: Ардак Амиркулов

с участието на: Салих Бейсенбай, Ерсин Калибаева, Сагизбай Карабалин

Казахстан в капана на съветската власт... или метафора за оцеляването на майка и двете ѝ деца в години на глад, студ, степен вятър, вълци и врагове...

Забрави за дома – 18, 25 и 26 януари

Великобритания, 2023, 105 мин

режисьор: Юсаф Али Хан

с участието на: Мичъл Норман, Хейли Скуайърс, Рену Сетна, Горан Богдан

Животът на 10-годишния Райън в средностатистическо британско бедняшко предградие се движи между бягствата от училище, съседското момиче, лисиците в задния двор и голямата въпросителна как изглежда баща му, мюсюлманинът, чиято липса той дотолкова усеща, че е готов да го припознае във всеки брадат, бездомен мъж с белезници, който не говори английски.

Долината на прокудените – 19, 21 и 26 януари

Ливан/Канада, 2023, 106 мин

режисьор: Ана Фахр

с участието на: Мария Хасан, Хала Хосни, Мишел Хурани, Тарек Хакми

Животът в бежанските лагери е суров и жесток, дотолкова, че може да обърне две сестри една срещу друга – бременната в осмия месец Рима иска да заживее в Ливан заедно с бащата на детето си, а Нур се опитва да намери изчезналия им брат, докато и двете се изгубят в желанията и мечтите си...

Зад кулисите – 19 и 27 януари

Мароко, 2023, 101 мин

режисьори: Афеф Бен Махмуд, Халил Бенкиране

с участието на: Салех Бакри, Сондос Белхасен, Афеф Бен Махмуд, Софиан Уиси

В живота зад кулисите може да се чуе и каже Всичко... дори онова, което не може да бъде изразено с думи или танц на Сцената на Живота, а героите на тази мароканска комедия умело лавират между драмата и на сцената, и зад кулисите...

Сезонът на зелените сливи – 19 и 28 януари

Иран, 2024, 95 мин

режисьор: Али Баят

с участието на: Мехди Ахмади, Фариба Камран, Сиаваш Пур, Ехсан Маджуни

Една семейна вила със зимна градина, която пази спомени за любов, раздяла, тайни, предателства и смърт, и един оттеглил се съдия, Ата, който да намери пресечните точки между минало, настояще и бъдеще...

Рибка пъстроперка – 20 и 24 януари

Иран, 2024, 75 мин

режисьори: Мохамад Уахадж, Мохамад Абдолахи

с участието на: Назанин Вар, Елена Шейхи, Шима Давуди, Елхам Мохтар

Бракът между отчуждени родители може да бъде като празен аквариум, точно като онзи, който дъщеря им намира на тавана... а една малка червена рибка може ли да промени всичко или...

На първа линия – 26 януари

Алжир/Франция, 2024, 86 мин

режисьор: Мерзак Алуаш

с участието на: Фатиха Уаред, Хишем Бенмесба, Кадер Афак, Хана Мансур

Явно борбата за първа линия на плажа не е само родна лятна игра на нерви и толеранс, а когато Захра и петте ѝ деца трябва да делят слънцето и морската гледка с вечните съседски врагове от семейство Кадури, то всичко е под чадъра на... Смеха...

Кухня под звездите – 27 януари

Франция, 2023, 110 мин

режисьор: Себастиен Тулар

с участието на: Риад Белаиш, Лубна Абидар, Сандрин Дюма, Жорж Корафас

Животът никога не е бил проста рецепта, особено когато мечтаеш за върховите три звезди на Мишлен в кулинарията – Язид идеално знае това, както е наясно, че всяко ястие може да разказва животи или да те връща в детството, там, където малкия Язид краде яйца, за да прави сладкиши...

Слънце и бетон – 28 и 30 януари

Германия, 2023, 119 мин

режисьор: Давид Вненд

с участието на: Винсент Ваймер, Леви Рико Аркос, Джамал Абделхади, Дженк Бабаоглу

Има ги във всеки гето квартал (в случая Берлин-Гропиус, част от Нойкьолн) – тийн квартетът на Лукас, Джино, Юлиус и новия им съученик Санчес са симпатични неудачници, обречени на куп гето неприятности от които се измъкват с чар, късмет и... кражбата на новите училищни компютри... А когато са замесени едноименния автобиографичен роман на Феликс Лобрехт, куп хип-хоп звезди в кастинга и живописна кинематография, всичко е слънце, бетон и данке шьон...

Нощен куриер – 30 януари

Саудитска Арабия, 2023, 110 мин

режисьор: Али Калтами

с участието на: Мохамад Алдохей, Хаджар Алшамари, Абдула Ахмад, Мохамед Алгарауи

Когато загубиш двете си работи, които плащат скъпото лечение на баща ти, си готов на всичко, като Фархад... А нощният живот на Рияд предлага наистина Всичко, пък било то и крайно опасно като контрабандата на нелегален алкохол...

MENAR Фокус – да, тази година MENAR се фокусира върху турското кино и по кино-комшулука ще преминат както предишни MENAR хитове като Любов, дойче марки и смърт, така и специална (ашколсун) селекция от турски късометражни филми, а ние се спираме на:..

Те дебнат – 18 и 29 януари

Турция, 2024, 112 мин

режисьор: Иман Тахсин

с участието на: Мехмет Полат, Бурджу Алмеман, Гьолай Йоздем, Гьокче Йозйол

Три истории за отвъдното, обединени от ужаса и неочакваното, където не съществува граница между живота и смъртта, а водещата нишка е любовта.

Росинант – 22 и 26 януари

Турция, 2023, 103 мин

режисьор: Баран Гюндюзалп

с участието на: Нилай Ердьонмез, Фатих Сьонмез, Джан Демир

Когато се бориш с вятърните мелници на икономиката като героите на тази съвременна турска драма, няма как да не кръстиш мотора си Росинант и да не го използваш като такси в името на своята Дулсинея и на свободата в семейния бюджет, нали...

MENARt Biting Docs – да, тази година селекцията от документално кино (или Biting Docs) се съчетава с една от най-старите MENAR традиции (а именно пътешествието с кинобилет, по-известно като Кервансарай) и докато наваксваш с филми от предишни издания като Хинду блус ние избираме:..

Невидимата красота на Ирак – 18, 20 и 25 януари

Белгия/Ирак, 2023, 85 мин, документален

режисьори: Сахим Омар Халифа, Юрген Будс

Неговото име е Латиф ал-Ани, баща на иракската фотография, запечатал три епохи в Ирак и историята му леко напомня тази на (вече покойния) Ара Гюлер (от MENAR-класиката Окото на Истанбул) като сега Латиф обикаля със стар Буик всички места, запечатани във фотографския му архив, за да реши уравнението, в което се пресичат миналото, режимите, войните и настоящата действителност.

Пустинни мантри – 22 и 29 януари

САЩ, 2024, 86 мин, документален

режисьор: Мохлес Ал-Харири

Уахби Ал-Харири е сириец по рождение, американец по съдба, архитект по призвание и художник по душа, а този филм е пътуване през духовната му същност и културното наследство, което създава... също като онова пътуване, в което, където и да живее, той винаги се връща в родния Халеб, за да завърши пътя си на тази земя.

Произведено в рая – 24 и 26 януари

Индия, 2024, 45 мин, документален

режисьор: Анирудха Дас

Може и да не познавате ежедневието на номадите от етноса чангпа, но сигурно сте наясно с прочутите пашмина шалове, изтъкани ръчно от кашмирена вълна... Е, Произведено в рая ще ви запознае с хармоничната симбиоза между етноса чангпа и хималайските кози из магичните високопланински плата и склонове.

Мали 70 – 25 януари

Германия/Мали, 2022, 93 мин, документален

режисьор: Маркус Шмид

Да, Африка продължава да крие много съкровища, но тези от които се интересува един берлински бигбенд се спотайват върху винил и датират от 70-те години в Мали... Така, по следите на апокрифен афробийт, бигбендът се озовава в Мали и с местни музиканти записва (в студиото на Салиф Кейта) албума Мали 70 под името Omniversal Earkestra, а ние получаваме триумф на Духа на Музиката в специална MENAR вечер, в която режисьорът Маркус Шмид ще продължи прожекцията на филма с афробийт винили във фоайето на Дома на киното.

Sofia MENAR Film Festival | 17 – 30 януари 2025 | е в Дом на киното, Одеон, Културен център G8, Евро Синема и Влайкова

"В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката."... тези думи принадлежат на романа Саботаж, номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз 2019, от люксембургския писател и журналист Джеф Шинкер и всъщност разкодират до голяма степен този пъзел от 4 новели (написани на френски, люксембургски, английски и немски), изграждащ романа и хвърлящ светлина върху дебрите и капаните, дебнещи Човека в неговия трудов Свят... 4 новели, 4 езика и 16 персонажа на ръба на абсурда (като в откъса по-долу), които саботират живота си и живота на другите...

През покрития със завеси прозорец прониква синя светлина. Важно е работният екип по никакъв начин да не бъде разсейван отвън. Колегите трябва да останат с впечатлението, че всички са съсредоточени единствено и само върху моята реч, върху моите жестове. Затова е и оскъдната мебелировка в залата. Дъска, парче тебешир, избелели стени, по които няма нито едно от ония безцелно окачени и произволно избрани копия на творби, отпечатани милиони пъти в книгите по история на изкуството, няколко стола, чисти като в клиника и сиви като в столова, правоъгълен ораторски пулт, върху който небрежно, но и съвсем точно пресметнато бях оставил папката си.

В залата се вмъква група служители – мутиралата до граждани работническа класа, – изкачили се няколко стъпала по-нагоре в стълбицата на заплатите, но също така огорчени, унизени, обезсърчени, потиснати, поддаващи се на манипулация. Не полагам дори минимално усилие да запомня физиономиите им. Те са заменими, следобеда ще ми бъде сервирана следващата порция човешка маса, аз ще изстрелям същите думи, ще изиграя същите действия в същия ред, в точния момент ще предложа възторг, на друго място ще симулирам сериозност.

Раздавам цветни листове, окуражавам участниците с помощта на ножица да ги пригодят към собствената си индивидуалност – кръг, правоъгълник, за най-смелите ромб, трапец, шестоъгълник, повечето обаче избират кръга или правоъгълника, – след което да напишат името си върху предпочетената геометрична форма и да я прикрепят към ревера си.

Изборът на костюма също показва липсата на фантазия у служителите – международното знаме на бюрокрацията, най-безутешната страна на земята, е синьо-сиво-черно. Човек се пита защо капитализмът, който пее възхваляващи химни за индивидуализма, точно тук, в епицентъра си, иска да изглади неравностите. Свободният пазар – широко разпространена измамна опаковка. Като същински хамелеон той за всяка сфера се сдобива с идеологията, която му харесва, според предпочитанията си я нагъва в различните форми на уникалността или я превръща в ода на възможността за приспособяване. Когато бях дете, в една видеоигра, наречена "Текен", имаше персонаж, който във всяка част приемаше стила на воюване на противника си. Няма по-добра притча за късния капитализъм.

Всички изрязват с тъжно старание фигурите от листовете си. Според работния протокол това трябва да е една от първите задачи – разпускаща, лесна за изпълнение, тя позволява на служителите да се измъкнат от анонимната маса, сякаш има някаква разлика, сякаш не ми е безразлично дали ще нарека плешивия мъж пред мен Херберт или Джон. Факт е обаче, че по този начин участниците биват превръщани в инфантили. На тях косвено им се казва, че тук нямат думата. Докато металните крака на ножицата навлизат в твърдия картон на цветните листове, в главите напират болезнените спомени от първите учебни дни, боязливото измъкване от пашкула на семейството, жестокостта на другите малчугани, сбиванията, предупрежденията от учителите. Униженията: така си осигурявам внимание, авторитет. Поглед по редиците ми издава, че с изключение на вечния бунтар, който гледа надменно-непокорно към групата – в случая сърдит, критично наблюдаващ тип с очила с рогови рамки и къса къдрава коса, – всички останали са готови да ми се подчинят. Мога да започна.

Сърдечно ви поздравявам. Както знаете, днешната ви задача е да се обедините още по-здраво с колегите си. Сигурен съм, че вие сте вече екип от съмишленици, мога да си представя, че след първия ви работен ден са се появили нови приятелства. Те са обаче като островна група, като диворастящи растения. Не са централизирани. Днес ще работим за централизирането на това сближаване. Да започнем с едно познато ви упражнение. Трябва ми доброволец, за да го демонстрирам.

Равнодушният ми поглед се плъзва из помещението. Не бива да се закачи за нито една анатомична неравност, нужно е с академична обективност да претърси залата за някой доброволец, не трябва да издава, че вече знам, че никой няма да се обади, поради което отдавна съм избрал първата си жертва. След кратко, незабележимо колебание решавам да извикам не самозвания бунтар, а французойката от предпоследния ред. Защото да седнеш назад, означава липса на интерес, равносилно е на отхвърляне; скатаваш се на сигурно място, като при това вярваш, че си достатъчно далече от случващото се. Обикновено избирам жертвите си от тази зона на страхливост и скованост. Младата жена, блондинка, облечена с пола и блуза, застава пред мен.

Да започнем с вероятно познатия ви тест на доверието. Ако обичате, госпожо...? Мелани Помие.

Ако обичате, госпожо Помие, застанете с гръб към мен, затворете очи и след това се отпуснете, така че да паднете назад.

Задачата ми е да я хвана. Целта е госпожа Помие да се научи да преценява колегите си. Да разбере, че понякога може да се отпусне, да се откаже от контрола.

Моля ви, госпожо Помие, падайте бавно назад.

Черепът на Мелани Помие изтрещява на облицования с плочки под с кух, силен звук, който не се различава много от този на зряла диня. От един отвор шурва гъста кръв, бавно си проправя път през плътната, тъмноруса грива, преди да оцвети в червено квадратните вдлъбнати очертания на плочките. В залата настава ужасена, летаргична тишина.

Умолявам ви да останете по местата си. Който създава паника или пък напусне помещението, ще изгуби работата си. Заповед от господин Лазар, уверявам ви. Това, което исках да ви демонстрирам с първото упражнение, ми се струва много ясно: само глупак може да се отнесе със сляпо доверие към напълно непознат човек. В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката.

*

Седя тук и гледам в празното. Тиймбилдинг. Потискащо е. Но какво друго да правя? Хората или се разбират, или не се разбират. Нещата или стават, или се разпадат, парченце по парченце. Натрошават се, блъскат се едно в друго, накрая остава само облак прах, купчина кости. Точка. И след обед трудно ще мога да издържа Джонатан. Дори ще бъда принуден да правя упражнение с тоя идиот. Гади ми се от него. Напразно се надявах, че ще попадна в друга група. Като например тази, в която е Мелани.

Саботаж (превод Жанина Драгостинова и Росица Ташева, корица Капка Кънева и Андрея Димитрова, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците от 20 декември с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Да отпразнуваш 90-ия си рожден ден с дебютен роман – да, това е подарък по възможностите на малцина, но напълно се вписва в способностите на сър Майкъл Кейн... След като се упражни стилово с три мемоарни книги (помните последната му Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци, нали), сега сър Кейн, със солидна доза хумор и ирония (познати от мемоарните му книги), се впуска в дебрите на художествената фикция с крими-трилър пъзела Смъртоносна игра (в откъса по-долу), в който има място за мистериозна кутия с радиоактивен материал; място за английски аристократи, руски олигарси и брит гангстери ала филмите на Гай Ричи; и, естествено, място за упорит детектив, който (може и да споделя черти с част от филмовите образи на сър Кейн) и да подреди парченцата от пъзела... И така, запознайте се с Хари Тейлър...

Хари Тейлър се опитваше да се поизлежава за пръв път (по негови пресмятания) от шест седмици насам. Само дето не беше убеден, че си го е заслужил.

Ако имаше нещо, което да мрази, то бе недовършена работа. А снощната вечер със сигурност попадаше в тази адски дразнеща категория. При тази мисъл болката в пострадалия му крак веднага се обади.

Всеки път, щом затвореше очи, чуваше свистенето на куршуми и съскането на димни гранати, виковете на сърдити и ранени мъже, свирещи гуми на автомобили. Хаос. Накратко, провалена операция. В продължение на близо година той и екипът му бяха преследвали мишена от първа величина: синдиката Крик. Тези трето поколение лондонски разбойници държаха приличен дял от охранителния бизнес, проституцията и търговията с наркотици в столицата. Двамата братя Лайънъл и Рей Сладура и по-малката им сестра Брен бяха превърнали старомодната си кокни фирма в международен концерн, който вероятно би могъл да излезе на стоковата борса. Но след бог знае колко ареста през годините срещу нито един от тези тримата не бе повдигнато обвинение, камо ли да бъде пратен на топло.

Вярно, че някои от хората им доста по-надолу в хранителната верига вече излежаваха немалък срок зад решетките. Но нито един не бе отворил уста да пропее за синдиката и това бе разбираемо – бояха се от последствия срещу семействата им. Убийства, побой, трафик на хора, присвояване, нахлуване с взлом, заговор за измама... списъкът на престъпленията нямаше край. Но организация като Крик можеше да си позволи да изгуби от време на време шефове с по-нисък ранг, стига да не свидетелстваха срещу нея. А те никога не го правеха.

И това, както Хари отново и отново изтъкваше пред началниците си в Ню Скотланд Ярд, никак не беше добре. Годините му като войник го бяха научили, че за да унищожиш мишена, била тя банда, екип убийци или престъпна държава, трябва да се целиш в главата. Да елиминираш управата, където и да бе (а най-често тя кротуваше в сенките). В този случай това означаваше Лайънъл, Сладура, Брен и още неколцина от вътрешния им кръг, а всички те сега имаха постоянно местожителство в Монако, но често прескачаха до родния си град, за да държат операциите под око. Докато най-високопоставените не бъдеха прибрани от улицата, синдикатът щеше да си процъфтява.

Висшестоящите полицаи, след като отнесоха въпроса до политическите си господари, дадоха на Хари зелена светлина. Крик трябваше да бъде сринат до основи с всички налични законни средства. "Почистете оборите, детектив старши инспектор Тейлър", наредил бе един от заместник-началниците, който имаше слабост към сензационните вестникарски заглавия и амбиция за най-високата длъжност в полицията.

То се знае, по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. В операцията бяха вложени много месеци денонощно следене (и реално, и дигитално), безброй часове ровене в документи и бази данни. Хари със сигурност не се колебаеше да използва всички средства, предлагани в управлението; нямаше лошо да разчиташ на лаптопа, за да ти улесни живота, казваше често, стига да не очакваш от него да задържи психопат и да му сложи белезници. И да, използваха изобилие от сигнали, дошли от разузнаването, понякога и от служби в други страни. Ала тъкмо старомодният полицейски стил на работа с пускането в действие на агенти под прикритие, много обикаляне по улиците и изтръскване на сведения от информатори – или "убедителни дискусии", както Хари ги наричаше в докладите до началството – в крайна сметка бе довел до следите, които им бяха нужни. Ченгета, а не алгоритми им бяха предоставили възможност да се спуснат като ястреби срещу ръководството на синдиката Крик.

Бяха се съчетали три фактора: информация, че са наети за чартър хеликоптер и частен самолет, при това много дискретно, в последния момент, за да превозят група на "Фърнивал Комодитис" от Монако до Ница, а оттам до Лондон. Както се разбра, "Фърнивал" бе куха компания, формално притежавана от двама парижки адвокати, но в действителност служеше като параван за операциите на Крик.

Второ, Националната агенция срещу престъпността (НАП) имаше сведения, че в Лондон ще се проведе някакъв вид търг, на който водачи на заинтересовани групировки от подземния свят или най-доверените им представители щяха да пристигнат в столицата, за да инспектират обектите, каквито и да бяха те, и да наддават за тях. Не се знаеше нито за какво е търгът, нито кой ще дойде на него, но съвпадението с визитата на важни клечки от Крик в града правеше нещата още по-интересни. Какво преследваха и срещу кого щяха да наддават?

И трето, корумпиран митнически служител беше пропял, че на следващия ден в Дувър се очаква пристигането на голяма пратка висококачествен хероин в контейнер. Той беше включен в операцията срещу заплащане от петдесет хиляди лири (щеше да си изчисти с тях дълговете от хазарт), в замяна на което щеше да съдейства за разтоварването на стоката от кораба и прекарването ѝ през границата.

Това отведе Хари и екипа му към контакта на митничаря, известен само като "Джерико" – пласьор от средна величина, който се бе стаил във Фолкстън и чакаше заповеди. Беше и сутеньор гадняр с много престъпления зад гърба си. Но по-същественото бе, че самият той бе наркоман, останал чист в продължение на две години, но неотдавна се беше поддал отново на порока си и отчаяно си търсеше дрога, когато двамата най-близки сътрудници на Хари – инспектор Джон Уилямс и сержант Айрис Дейвис – се добраха до него.

Най-сетне имаха слабо звено и знаеха нещо, неизвестно на Крик. Имаха пункт, върху който да приложат натиск – як натиск при това.

След три години с Хари – първо като сержант, преди да го повишат в инспектор – Джон вече бе свикнал с прословутата зрелищна избухливост на Тейлър при най-бегъл знак за немарливост и нехайство. Без значение как изглеждаше за страничния наблюдател, това си беше част от маниера на действие на Хари, неговият начин да се справя с непосредствената задача и с хората, за които отговаряше. Когато предишната година съпругата на Джон бе решила, че ще има по-пълноценен живот с добре платен експерт-счетоводител вместо с постоянно отсъстващ полицай и бе отвела децата със себе си, Хари не каза нищо, само шляпна окуражително инспектора по гърба, но вече го наблюдаваше по-бдително и от време на време го водеше на мач на "Стамфорд Бридж" или на боксова среща в "Йорк Хол" в Бетнал Грийн.

Ако Джон би проявил някога глупостта да обяви шефа си за "емоционално интелигентен", наградата му би била юмрук в устата. Хари мразеше психотерапевтични дрънканици, вглеждане в себе си и фразата "душевно благополучие" толкова силно, колкото мразеше престъпниците. Но пък имаше голямо сърце, не че това личеше в обичайното му поведение.

Смъртоносна игра (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Винаги сме казвали, че Животът е най-добрия сценарист, а писателят и автор на документално кино Елица Георгиева явно също споделя тази идея – може би я познавате чрез документалните филми Всяка стена е врата и Нашето тихо местенце (гостували на фестивала CineLibri), а може би сте споделили съзряването на невръстната ѝ героиня от дебютния ѝ роман Космонавтите само минават. Именно Животът като сценарист е на фокус и във втория ѝ роман (отново написан на френски) Одисея на момичетата от Източна Европа (в откъса по-долу), който пресича пътищата на нейното алтерего, изучаващо кино в Лион (Елица живее от две десетилетия във Франция) с изборите на Дора, събирателният образ на други български момичета зад граница, чиято съдба често грубо се обобщава с три думи... Но стига толкова думи (повече лично от Елица Георгиева при гостуването ѝ), а сега се запознайте с Дора, с "вълшебната лампа" на баба ѝ Арифе и с Живота като сценарист...

Седем причини да не излизаме с момичета от Източна Европа

1. Момичетата от Източна Европа не остаряват красиво и не са в добро здраве. Фигурата на руските (румънските, българските и пр.) жени е природен парадокс. Колкото на млади години успяват бързо да ви завъртят главата, толкова скорострелно погрозняват с напредване на годините. И винаги са болнави. Малко да ги духне вятърът, вече са на легло и се наливат с билкови чайове, подсладени с мед.

www.hommesdinfluence.com

Три думи

Стана ясно, че Димитър скоро нямаше да се появи. Една вечер беше телефонирал в къщата с фалшивия мрамор до гората. Имал работа в България, не можел веднага да тръгне. Дора му беше креснала, че не е проститутка и не може да..., но точно тогава връзката се беше разпаднала, както ставаше винаги при повдигане на този въпрос.

Дните идваха и си отиваха и Дора се връщаше отново и отново при своя дъб. Щом стигнеше до него, го обгръщаше с поглед. На места дънерът беше почти оголен от тежестта на нейното тяло и това на клиентите ѝ. По гърба ѝ се бяха появили много зеленикави следи, които ѝ беше все по-трудно да заличи. Ден след ден гората оставяше своя отпечатък върху плътта ѝ, вечер Дора отнасяше вкъщи миризмата ѝ, а влагата ѝ я преследваше и насън.

Дора си беше изработила нов ритуал по време на работа. Затваряше очи, за да не среща погледа на мъжете по време на акта. Колкото по-силно ги стискаше, толкова по-кратък трябваше да е той. И наистина мъжът се отдръпваше, преди Дора да е вдишала и издишала десет пъти, един пълен презерватив тупваше върху окапалите листа. Есента беше красива, короните на дърветата наоколо все още бяха обагрени в жълто и червено, този септември обещаваше плодоносна година, различна и окъпана в нова светлина, все едно беше преминала през филтъра на вълшебната лампа на Арифе. Когато ритуалът "секс експрес" не действаше, ужасът от младежките кошмари я заливаше и сковаваше цялото ѝ тяло в една отминала, но незабравена болка.

Дора смяташе, че е стигнала до етап в живота, в който да нямаш вече тяло или по-скоро да имаш прекалено много от него си има своите предимства. Преди няколко години без чужда помощ беше успяла дори да държи магазин за осветителни тела. Тя, малката туркиня без висше образование и майка на две копелета. Тия не си говорят на български вкъщи, шушукаха клюкарите в селото. Но всеки имаше нужда от лампа и Дора най-сетне придоби материална независимост. Докато не дойдоха кризата и обезценяването на парите, което я принуди да затвори магазина с всички непродадени лампи. Тогава се появи Димитър. Нисък, набит, разведен. Дора си спомни, че има тяло, когато той ѝ каза, че е хубава. Отношенията им бяха приятелски или по-скоро рационални – и двамата имаха деца в пубертета. В началото той я покани с децата на ресторант, после ги заведе в Морската градина във Варна. Парите идваха от Белгия, но в това нямаше нищо лошо. Най-много да трябва да се сменят на черно. Димитър рядко поглеждаше тялото на Дора. Освен веднъж, когато дойде да я кани да замине с него за Брюксел, а защо не и за Франция. Беше се доближил плътно, притисна я до кухненската врата, целуна я бегло, после разкопча панталона си и постави ръката ѝ върху набъбващия си член.

Последвалите събития припомниха на Дора, че има тяло. То ѝ се струваше отпуснато и огромно, нямаше нищо общо с двайсетгодишната ѝ плът, жадувана, желана, понякога насилвана. Дори доста често. Бащите на двете ѝ деца се появяваха отново в мислите ѝ като двама садистични ангела, раздаващи морални плесници. Понякога дори и физически. Дали ѝ минаваше през ум какво ще преживее във Франция? Едва ли. Една мрачна мисъл, затрупана под други, по-утешителни, които я бяха заглушили. Въпреки че нейното село беше начело на статистиката, беше сочено с пръст като източник на тази национална язва, като развъдник на момичета, лесни за подчиняване, пращани да проституират в чужбина, това срамно петно върху репутацията на България, и без това не особено блестяща след историята с отровните чадъри. Само че от доста време никой не забелязваше тялото на Дора, тази торба плът, за която в момента един французин плащаше, за да си направи кефа в зеленикавия мъх. Това тяло не е чак толкова грозно, си мислеше Дора. Закръглено, да, но на мъжа насреща му харесваше. А неговото тяло? Дора отваря очи. Кльощав и сбръчкан, по-нисък от нея, с отпуснати устни, несръчни ръце, нищо особено, тяло, движено от сексуално желание, възбудено, удовлетворено.

Четиресет и пет евро, беше казала в заключение Дора. Три думи.

Винаги Мария обявяваше цената и прибираше парите, преди да прати клиента при Дора. Но този път Дора си припомни изначалната и непреодолима нужда: тя да има последната дума.

Одисея на момичетата от Източна Европа (превод Румяна Мл. Станчева, корица Стефан Касъров, 168 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Елица Георгиева е на 21 ноември | 18:30, Френски институт - зала "Славейков"