My Mir

"Да пишеш, значи да сънуваш наяве" често казва Харуки Мураками, а Иън Макюън не само може да се съгласи с него, но и да превърне сънуването наяве в естествено състояние на детското съзнание във втория си "детски роман" Сънища наяве (откъсът от издадената преди 30 години книга ви очаква по-долу) – да, в "сънуващото съзнание" на 10-годишния Питър Форчън няма нищо по-лесно от това той да размени тялото си с това на котка или на бебе, куклите на сестра му Кейт да оживеят и да го нападнат или семейството му да изчезне с "изчезващ крем", но и как иначе, след като Сънища наяве е вдъхновен от анимационен мюзикъл за живота и приказките на Андерсен (The Daydreamer от 1966-а, да), а сега ви оставяме с Питър, Кейт и...

КУКЛИТЕ

Откакто се помнеше, Питър винаги беше живял в обща стая с Кейт. През повечето време това го устройваше. Кейт си беше наред. Разсмиваше го. Освен това понякога нощем Питър се събуждаше от кошмари и беше доволен, че в стаята имаше и друг човек, макар и това да беше седемгодишната му сестра, която нямаше да може да му помогне в борбата с червенокожите слузести същества, които го преследваха в съня му. Когато се събудеше, чудовищата се скриваха зад завесите или се шмугваха в гардероба. И понеже Кейт се намираше в стаята, му беше малко по-лесно да стане от леглото и да притича през площадката на стълбите до стаята на родителите си.

Имаше обаче моменти, в които му беше противно да дели една стая с нея. И на Кейт ѝ беше противно. Имаше дълги следобеди, когато взаимно си късаха нервите. Най-малкият спор водеше до кавга, а кавгата – до бой, до истински бой с удари, дращене и скубане на коси. Тъй като Питър беше с три години по-голям, той очакваше да печели тези ожесточени битки. И в известен смисъл ставаше точно така. Винаги можеше да разчита, че ще накара Кейт да се разплаче първа.

Но истински победи ли бяха това? Кейт можеше да задържа дъха си и да се надува така, че лицето ѝ да почервенява като зряла слива. Тогава беше достатъчно да изтича долу и да покаже на майка си "какво ѝ е направил Питър". Или можеше да легне на земята и да издава хъркащи звуци, все едно, че умира. Тогава той трябваше да тича надолу по стълбите, за да вика майка си. Кейт можеше и да крещи. Веднъж, по време на едно от бурните ѝ изпълнения, една минаваща край къщата кола беше спряла и от нея беше излязъл разтревожен мъж, който се беше вторачил в прозореца на стаята. По това време Питър точно гледаше навън. Мъжът се втурна през градината и зачука по вратата, сигурен, че вътре става нещо ужасно. И наистина беше така. Питър беше взел нещо от Кейт назаем и тя си го искаше. Веднага!

В подобни случаи Питър го загазваше, а Кейт се отърваваше. Така стояха нещата в очите на Питър. Ядосаше ли се на Кейт, трябваше добре да си помисли, преди да я удари. Често поддържаха мира като прокарваха въображаема граница, която започваше от вратата и минаваше през цялата стая. Пространството на Кейт беше оттатък, а на Питър – отсам. Отсам бяха рисувателната маса на Питър, единствената му плюшена играчка – жираф с прегънат врат, комплектът му по химия, комплектът му по електротехника и комплектът с пъзели, които никога не бяха толкова забавни, колкото обещаваха картинките по капаците, както и тенекиеното сандъче, в което той пазеше тайните си неща и което Кейт постоянно се опитваше да отвори.

Оттатък бяха рисувателната маса на Кейт, телескопът ѝ, микроскопът ѝ и магнитният ѝ комплект, които бяха точно толкова забавни, колкото обещаваха картинките на капаците им, а всичко останало от нейната половина на стаята беше заето от куклите. Те бяха насядали по дължината на перваза на прозореца с безделно висящи крака, крепяха се върху скрина ѝ, накачени около огледалото, мъдреха се в една количка за играчки, натъпкани като пътници в метрото. По-любимите ѝ кукли се търкаляха по-близо до леглото ѝ. Те бяха във всички възможни цветове – от лъскаво черно като вакса за обувки до мъртвешко бяло, макар че повечето от тях бяха сияйно розови. Някои бяха голи. Други имаха по себе си само по една дреха – чорап, тениска или шапка. Няколко бяха пременени в бални тоалети с лъскави широки колани, в украсени с дантели рокли и дълги поли с влачещи се панделки. Всичките бяха различни, но имаха една обща черта: неизменния зяпнал, безумен, немигащ, гневен и втренчен поглед. Направени бяха да изглеждат като бебета, но очите им ги издаваха. Бебетата никога не гледаха към никого по този начин. Когато минаваше край куклите, Питър чувстваше, че го наблюдават, а когато излизаше от стаята, подозираше, че говорят за него – и шейсетте.

И все пак те никога не му бяха причинявали нищо лошо и той изпитваше истинска неприязън само към една от тях. Лошата кукла. Дори Кейт не я обичаше. Страхуваше се от нея – толкова се страхуваше, че не смееше да я изхвърли, да не би тя да се върне посред нощ и да ѝ отмъсти. Лошата кукла веднага се познаваше. Беше розова – толкова розова, колкото никое човешко същество никога не е било. Левият ѝ крак и дясната ѝ ръка отдавна бяха изтръгнати от ямките си, а от върха на хлътналия ѝ череп излизаше един-единствен гъст кичур черна коса. Създателите ѝ бяха искали да ѝ придадат миловидна усмивка, но сигурно имаше нещо сбъркано в калъпа, понеже Лошата кукла винаги презрително присвиваше устни и се мръщеше, сякаш се опитваше да си спомни за най-противното нещо на света.

Сред всички кукли само Лошата кукла не беше нито момче, нито момиче. Тя беше просто кукла бебе. Беше гола и се намираше колкото можеше по-надалеч от леглото на Кейт, на една етажерка с книги, откъдето гледаше отвисоко към другите. Понякога Кейт я взимаше в ръце и се опитваше да я утеши, шепнейки ѝ нещо, но не след дълго неизбежно потръпваше и бързо я връщаше на мястото ѝ.

Невидимата граница вършеше добра работа, когато се сещаха за нея. Трябваше да си искат разрешение, за да преминават в половината на другия. Кейт не биваше да наднича в тайното сандъче на Питър, а Питър не биваше да докосва микроскопа на Кейт, без да пита. И така нещата вървяха, докато през един дъждовен неделен следобед не се скараха – и това бе една от най-ужасните им кавги – за точното място на границата. Питър беше сигурен, че е по-далеч от леглото му. Този път на Кейт не ѝ потрябва да става мораво червена, да се прави на умряла или да пищи. Фрасна Питър по носа с Лошата кукла. Беше я хванала за единствения ѝ дебел розов крак и замахна към лицето му. Така че Питър беше този, който се завтече надолу разплакан. Всъщност носът не го болеше, но кървеше и той искаше да се възползва максимално от това. Бързайки надолу по стълбите, той размаза кръвта по лицето си с обратната страна на ръката си, а когато влезе в кухнята, се хвърли на пода пред майка си и зарида, застена и се загърчи. Разбира се, Кейт го загази. Сериозно го загази.

Сънища наяве (превод Радосвета Гетова, корица/илюстрации Антъни Браун, 120 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 28 февруари

"Тя беше единственият човек, когото някога съм обичал, и сега трябва да намеря начин да продължа да живея без нея." – да, когато пише тези думи от последния си роман Баумгартнър (в откъса по-долу) Пол Остър вече е наясно с леталната си диагноза... Когато пише тези редове вече знае, че не той, а жена му Сири трябва да намери начин да продължи да живее без него... А когато Паметта и Загубата са те следвали като призраци през всичките ти книги, няма как романа ти за сбогуване да не си играе с автофикцията (също чест гост в книгите на Остър) – Сай Баумгартнър и жена му Анна са писателска двойка досущ като Остър и Сири Хуствет – в името на Живота отвъд Смъртта... Роман с отворен финал, какъвто може да бъде и самият Живот... отвъд Смъртта, въпреки Смъртта... "заключен във вселена, която няма нищо общо със Смъртта, в която Смъртта никога не може да проникне"...

Баумгартнър има нова идея. Навън е юни и тъй като малката му книга за Киркегард е завършена, а пострадалото коляно вече почти не го боли, той започва да дълбае в чепатата неразрешима загадка, свързваща духа и тялото, наречена синдром на фантомния крайник. Има подозрението, че идеята се е загнездила в главата му още през април, когато Розита му разказа за нещастната случка с баща ѝ и циркулярния трион, и макар че тя не знаеше достатъчно, за да сподели подробности, Баумгартнър сам бе запълнил празнотите и бе разигравал наум кървавата сцена толкова пъти през следващите няколко часа, че все едно бе наблюдавал с очите си как острието кълца плътта на дърводелеца. Слава богу, двата срязани пръста на мистър Флорес бяха зашити обратно на ръката му още същата сутрин, но – както Баумгартнър научи междувременно – в случаите на същинска ампутация почти всички, изгубили ръка или крак, продължават години след това да имат усещането, че липсващият крайник е все така част от тялото им, като това чувство е придружено от остра болка, сърбеж, неволни спазми, чувство, че крайникът се е смалил, или се е изкривил в крайно болезнена поза. С присъщата си старателност Баумгартнър бе разучил задълбочено медицинската литература на тази тема, задълбавайки се в трудовете на Мичъл, Сакс, Мелзак, Хъл, Рамахандран и множество други, макар да му беше ясно, че същинският му интерес не е толкова в биологичните и/или неврологичните аспекти на синдрома, колкото в големия му потенциал да служи като метафора за човешкото страдание и загуба.

Това именно е онази иносказателност, която Баумгартнър търси непрестанно след внезапната и неочаквана смърт на Анна преди десет години, най-убедителната и въздействаща аналогия, описваща какво се бе случило с него в онзи зноен ветровит следобед през август 2008-а, когато боговете прецениха, че е уместно да го лишат от жена му в пълния разгар на техния все още млад живот, и по този начин крайниците му бяха откъснати от тялото, всичките четири крайника, ръцете и краката едновременно, но главата и сърцето бяха пощадени от нападението само защото перверзните, подхилкващи се богове му бяха дарили съмнителното право да продължи да живее без нея. И сега той е човешко чуканче, половин човек, изгубил онази своя половина, която го правеше цял, и да – липсващите крайници бяха още налице и още боляха толкова силно, че понякога имаше усещането, че тялото му ще се възпламени и ще го изпепели на място.

Първите шест месеца изкара в състояние на такова цялостно объркване, че понякога сутрин се будеше забравил, че Анна е мъртва. Тя винаги ставаше преди него, около четиресет минути или час преди да е успял да отвори очи, така че той бе свикнал да се надига от празно легло и да се тътри сомнамбулно към празната кухня, за да си приготви чаша кафе, най-често под акомпанимента на нейната пишеща машина, тракаща приглушено откъм малката стая в другия край на долния етаж, или на стъпките ѝ, долитащи от някоя от горните стаи, или от липсата на всякакъв шум, което просто означаваше, че тя чете книга, гледа през прозореца или върши друга безшумна дейност някъде из къщата. Това обясняваше защо гротескните празноти в паметта му се отнасяха до ранните сутрини, преди да е достигнал пълна съзнателност, докато замаяно върши обичайните дейности, подвластен на стари навици, създавани цял живот, споделен с Анна. Както онова утро само десет дена след погребението, когато седна на един от кухненските столове с изпускаща пара чаша кафе и очи, зареяни в нестройна купчина разтворени списания, струпани върху масата. Една конкретна страница стърчеше по-видимо от останалите и той прочете нещо като заглавие в New York Review of Books:

"Какво е времето?". Рецензираната книга бе озаглавена "Водите на света", а името на автора беше Сара Драй.

"Водите на света" от Сара Драй!

Комбинацията беше тъй неочаквана и същевременно нескопосана в детинската си симетрия, че Баумгартнър изгрухтя едно кратко, стреснато изсмиване, плесна с ръце върху масата и се изправи.

Анна, ела само да видиш! – каза той и тръгна към дневната. Ще се подмокриш от смях!

Трябва да е в дневната, разсъждаваше той, защото пишещата машина мълчеше, а подовите дъски на горния етаж не издаваха и звук. Следователно е подвила крака на дивана с книга в ръка, въоръжена с молив в дясната, за да отбелязва параграфите, които ѝ привличат вниманието, а ако в момента не използва молива, тя несъмнено го е пъхнала в уста и разсеяно дъвче металния пръстен, увит около валчестата розова гумичка. Всички тези образи минаваха през главата му, докато вървеше към нея в мъгла от забрава... и изведнъж пристъпи в празната дневна и си спомни. Мислите му рязко се върнаха към погребението, и ето го преди десет дни заедно с всички други, застанал пред отворения гроб в тежкия вихрен въздух, довеян от тропическата буря, която напредваше нагоре по крайбрежието с набиращи мощ ветрове, а единият порив бе толкова силен, че отнесе шапката на сестра му и я запрати да лети из въздуха, нещо кръжащо и черно, което прекоси на зигзаг небето като обезумяла птица, докато накрая не се приземи върху горните клони на едно дърво.

Психотерапевтът, специалист по хорските мъки, му каза: Изтръпнали сте. Още не сте осъзнали това, което ви се е случило.

Случи се не на мен, а на Анна, отвърна Баумгартнър. Тя е мъртва заради случилото се, а защото видях мъртвото ѝ тяло на брега и защото носих мъртвото ѝ тяло на ръце, напълно съм осъзнал какво се случи с нея. Най-много ме гложди споменът, че тя настоя да влезе във водата още веднъж, за последно, въпреки че вятърът вече набираше скорост и водата се блъскаше в брега с прииждащи все по-високи, бясно разбиващи се вълни, но като ѝ казах, че става късно и няма да е зле да се връщаме у дома, тя отхвърли със смях предложението ми и се затича срещу прибоя. Такава беше Анна, правеше каквото си иска когато си иска, не търпеше възражения, човек импулсивен и с висок дух и в добавка към всичко това – невероятен плувец.

Вините себе си, рече психиатърът. Май това се опитвате да ми кажете.

Не, не виня себе си. Щеше да е безсмислено да настоявам. Тя не беше човек, с когото да се разпореждаш или да му нареждаш. Беше възрастен човек, не дете, и възрастното ѝ решение беше да се върне във водата и аз нямаше да я спра. Нямах това право.

Ако не е вина тогава, то е чувство за съжаление, дори угризение.

Не, не и не. По лицето ви чета, че според вас аз ви противореча, но не е вярно. Просто трябва да си уточним терминологията, преди да се потопим в нея и да започнем да разговаряме. Да, тя щеше да е още жива, ако не се беше върнала във водата, но и ние нямаше да сме издържали заедно трийсет и повече години, ако правех опити да я спирам от влизане във водата, когато тя го искаше, и други подобни. Животът, Марион, е опасен, и във всеки момент може всичко да ни се случи. Вие го знаете, аз го знам, всеки го знае, а ако не го знаят, значи не са внимавали, а ако не внимаваш, не си напълно жив.

Как се чувствате сега, в този момент?

Нещастен, окаян. Разбит на хиляди парченца.

С други думи, дисоцииран, не напълно себе си.

Вероятно. Но доколкото съм в състояние да осъзная през какво минавам в момента, честно мога да твърдя, че не ми е мъчно за самия мен, не се валям в самосъжаление, не стена до небесата: Защо аз? А защо не аз? Хората умират. Умират млади, умират стари, умират на петдесет и осем години. Тя ми липсва и туйто. Тя беше единственият човек, когото някога съм обичал, и сега трябва да намеря начин да продължа да живея без нея.

Баумгартнър (превод Жечка Георгиева, корица Стефан Касъров, 208 стр, цена 20 лeва) е в книжарниците

Да пишеш за това, което познаваш, за това, което си изживял е древен литературен съвет, но особено пълноценен е за Ане Холт, писател, адвокат и бивш министър на правосъдието (за кратък 5-месечен период между 1996-а и 1997-а) на Норвегия – дебютният ѝ роман Сляпата богиня (в откъса по-долу) ни гмурва в нагнетената крими атмосфера на полицейския участък в Осло (добре познат на Ане от работата там в продължение на 2 години), където нишките на мистериозно двойно убийство са проследени от адвоката Карен Борг и инспектора Хане Вилхелмсен (и двете като двулико алтер его на самата Холт) и водят към тайнствена организация, която дърпа конците на Властта в държавата... Звучи познато, нали, може би защото в известна степен съвременното общество функционира точно така, че древноримската богиня Юстиция, този символ на справедливостта, на правосъдието и Истината, неслучайно е изобразявана (от XVI-ти век насам) с превързани очи, с везни и меч в ръце...

Той беше мъртъв. Със сигурност, без капка съмнение. Тя веднага го разбра. По-късно не можеше да обясни своята убеденост. Може би беше заради начина, по който лежеше с лице, дълбоко заровено в шумата, и кучешко лайно до ухото му. Нито един уважаващ себе си пияница не би легнал до кучешко лайно.

Жената бавно го обърна. Цялото му лице липсваше. Трудно можеше да се намерят отличителните черти, които някога са били част от човек с някаква идентичност. Гърди на мъж с три дупки в тях.

Тя се извъртя рязко и ù се повдигна, не изкара нищо освен киселинен сок в устата си, но усети силни спазми в стомаха. Твърде късно осъзна, че го е преместила точно толкова, че главата му да се озове право в лайното, което полепна по тъмнорусата му подгизнала коса. Тази гледка най-сетне я накара да повърне. Изглеждаше почти като подигравателен жест на жив човек към мъртвец, когато тя го обля със стомашното си съдържание с оттенък на доматен сос. Граховите зърна от вечерята ù все още не бяха смлени и сега се пръснаха като отровни зелени топчета по гърба на мъжа.

Карен Борг тръгна да бяга. Извика кучето и го върза на повода, който винаги носеше със себе си, най-вече за красота. И кучето хукна ентусиазирано до нея, докато не усети, че стопанката му хлипа и хълца. Тогава и то реши да се включи със скимтене в хора от ридания.

Те тичаха и тичаха, и тичаха.

Понеделник, 28 септември, и преди това

Полицейският участък в Осло, улица "Грьонланслайре" 44. Адрес без историческо минало – нищо общо с улица "Мьолергата" 19, старата полицейска щабквартира, и доста различен от "Виктория Терас" с големите правителствени сгради. "Грьонланслайре" 44 звучеше изтъркано, сиво и уж модерно с известна нотка на несправяне с публичните услуги и вътрешни неразбории. Беше голяма, леко извита постройка, сякаш не могла да удържи на бурните ветрове, обградена от църква от едната страна и затвор от другата, зад нея беше зоната на съборените сгради в Енерхауген, а пред нея се ширеше пуста тревна площ като защита от най-замърсената и натоварена от трафик част на града.

Входът изглеждаше неприветлив, твърде малък за двестаметровата фасада, скосен, почти скрит, сякаш някой бе искал влизането да е трудно, а бягането оттам – невъзможно.

Адвокат Карен Борг пристигна пеша в девет и половина в понеделник сутрин, изкачвайки се по павираната пътека към входа, която беше достатъчно дълга, за да я изпоти. Помисли си, че наклонът е умишлено направен така, че всеки, който влиза в полицейския участък на Осло, да пристигне с мокри от пот дрехи.

Натисна тежката метална врата и влезе във фоайето. Ако имаше повече време, щеше да види незабележимата граница на пода. Копнеещи за пътувания норвежци чакаха червените си паспорти в светлата част на огромната зала. От другата страна на границата, в северната част, под галерията, се трупаха уплашени тъмнокожи хора с влажни от пот ръце след часове чакане пред палачите от миграционната полиция.

Карен Борг обаче закъсняваше. Хвърли един поглед на галерията – край стените, сини врати и балатум на пода от едната страна и жълти от другата, южната част. В западната част доминираха червеното и зеленото. Огромното хале се простираше на седем етажа височина. По-късно щеше да си каже, че тук е прахосано прекалено много място, докато офисите бяха направо миниатюрни. Информира се за местонахождението на различните кабинети и разбра, че най-важните са на седмия етаж – офисът на полицейския началник и столовата. А отгоре, невидими от фоайето, високо като селенията на самия Господ, се намираха специалните служби.

Като в детската градина – помисли си Карен Борг, когато забеляза цветовите кодове. За да са сигурни, че всеки ще намери правилното място.

Тя трябваше да отиде на третия етаж, в синята зона. Трите асансьора с метални врати и синхронно светещи табла я принудиха да се изкачи по стълбите – след като в продължение на четири минути гледа как светлинките над вратите сноват нагоре-надолу, без да докоснат първия етаж, тя се отказа и тръгна нагоре пеша.

Четирицифреният номер беше написан на един лист. Лесно беше да намери стаята. Синята врата беше облепена с остатъци от стари стикери, които някой се бе опитал да премахне. Мики Маус и Доналд Дък успешно се бяха противопоставили на унищожението и сега ù се хилеха без крака и с половин лица. Щеше да е по-хубаво, ако просто ги бяха оставили. Карен Борг почука. Получи отговор и влезе.

Хокун Санд не изглеждаше в добро настроение. Миришеше на одеколон, а на един стол, единствения в стаята освен този, на който седеше самият Санд, беше просната мокра кърпа. Карен Борг забеляза, че и косата му е мокра.

Той махна кърпата, хвърли я на една закачалка и я покани да седне. Столът беше влажен, но тя въпреки това се настани на него.

Хокун Санд и Карен Борг бяха стари приятели, които обаче никога не се срещаха. Разменяха си фрази от рода на как си, отдавна не сме се виждали, трябва да вечеряме някой път заедно. Повтаряха тези баналности при всяка случайна среща, било то на улицата или при общи приятели, които по-успешно поддържаха контактите си от тях двамата.

– Колко хубаво, че дойде. Много се радвам – каза внезапно той.

Не изглеждаше така. Усмивката, с която я приветства, беше доста оскъдна след двайсет и четири часа работа.

– Този тип отказва да каже каквото и да било. Само повтаря, че иска ти да си му адвокат.

Карен Борг запали цигара. Пренебрегваше всички предупреждения и пушеше "Принс Ориджиналс". От вида "Сега и аз пуша Принс" с максимална доза никотин и стряскащ червен етикет от Здравното министерство. Никой не си вземаше цигара от Карен Борг.

– Би трябвало да е достатъчно лесно да го накараме да осъзнае, че това е невъзможно. Първо, защото съм свидетел в случая, след като аз бях тази, която откри тялото, и второ, не съм профилирана в наказателното право. Не съм се занимавала с него от студентските си години. Това беше преди седем години.

– Осем – поправи я той. – Преди осем години завършихме и двамата. Ти беше трета по успех от випуск със сто и четиринайсет студенти. Аз бях на пето място отзад напред. Без никакво съмнение ще се справиш с наказателното право, ако поискаш.

Беше раздразнен и това бе заразително. Изведнъж тя си припомни напрежението, което се зараждаше между тях още когато бяха студенти. Страхотните ù оценки бяха в ярък контраст с неговото колебливо представяне в следването до държавния изпит, който той нямаше да вземе без нейна помощ. През цялото следване тя го беше натискала, дърпала и дори заплашвала, сякаш постигаше собствените си успехи по-лесно с подобен товар на гърба. По някаква причина, която така и не осъзнаха, може би защото никога не бяха говорили за нея, и двамата имаха усещането, че тя му е признателна, а не той на нея. Това винаги я бе ядосвало, чувството, че му е длъжна за нещо. Защо бяха толкова неразделни в студентските години, никой не разбираше. Никога не бе имало нищо повече между тях освен някое леко натискане под влиянието на алкохола. Приятелството им беше странно, бяха неразделни, караха се, но винаги се подкрепяха безрезервно, което ги предпази от многото подводни камъни на следването.

– Относно твоя статут на свидетел, ако трябва да съм честен, в момента ми е все едно. Най-важното е този тип да започне да говори. Очевидно няма да се случи, ако ти не поемеш защитата му. Ще мислим по тая работа със свидетелите, когато се наложи. Дотогава има много време.

"Тая работа със свидетелите." Юридическият му изказ открай време не беше особено точен и Карен Борг така и не можа докрай да го преглътне. Хокун Санд беше юрисконсулт по наказателни дела към полицията и неговата работа беше да следва стриктно закона.

– Не можеш ли все пак да говориш с него?

– Само при едно условие. Да ми дадеш правдоподобно обяснение откъде той знае коя съм.

– Ами всъщност е по моя вина.

Хокун Санд се усмихна със същото облекчение, което изпитваше навремето всеки път когато тя му обясняваше нещо, след като го беше чел десет пъти, без да разбере. Взе две чаши кафе от приемната.

След това ù разказа историята на един нидерландски гражданин, чиято единствена работа – според настоящите теории на полицията – е била свързана с трафика на наркотици в Европа. Та този нидерландец, който в момента мълчеше като риба и чакаше Карен Борг в най-ужасната дупка в Норвегия, залата за разпити на полицията в Осло, знаеше точно коя е тя, трийсет и пет годишна адвокатка по търговско право, напълно непозната за широката общественост.

Сляпата богиня (превод Радослав Папазов, корица Дора Иванова и Капка Кънева, 464 стр, цена 26 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"Нова религия се заражда между блоковете" гласи подзаглавието на фентъзи романа VeneRare от румънеца Флавиус Арделян-Бахман и сякаш с хумористично намигване отразява автофикцията, (само)иронията и хорър тръпките, дебнещи между редовете на тази книга и в... междублоковото пространство на един румънски квартал. Да, в тази venerare (да се чете като благоговеене)-вакханалия на въображението има място за левитиращ труп, провъзгласен за светец, за Всевиждащата Сляпа Котка и духове от миналото, има място за роман на име VeneRare в самия роман VeneRare (в двата откъса по-долу) и за един Свят, паралелен на Вселената на панелните блокове, гаражи и мазета...

"Прегледах една биография. Самата мисъл, че всички споменати в нея хора съществуват вече единствено в тази книга, ми се стори толкова непоносима, че трябваше да полегна, за да не ми прималее." – Емил Чоран, "Наръчник по разложение. Признания и проклятия"

В началото беше миризмата.

Бях притиснат между блокове родственици, с чиито очаквания не се справях много добре. По-точно казано, бях в плен на чужди желания и идеи за доброто протичане и – евентуално – за провала на моя живот. Бях си у дома при нашите от месец, бях се върнал доста гладен и без пукната пара в джоба от страна, в която бях отишъл, след като бях прекарал известно време в друга страна, в която – разбира се – бях стигнал, след като бях поживял известно време в друга страна. Най-накрая, победен и без избор, се завърнах вкъщи. Казвам "вкъщи" поради все същите страхове да не бъда разследван, изслушан и за финал осъден от моите роднини. "Вкъщи" обаче е празна дума, кънтяща в ехото на своята празнота, нещо, описващо място, което бях успял доста късно и за кратко време да изолирам във времето и в пространството. Бях, все пак нека да опростя този начален момент на приключението – последно, сигурен съм, – тъкмо вкъщи и докато един ден подреждах листовете си (аз съм писател, чувствам се длъжен да уточня това), бях шокиран да усетя особена миризма в този квартал, в който не бях живял, както вече казах, няколко години. Беше слабо доловима миризма, без ясен произход, смътна, лукава и всепроникваща. Имам изключително обоняние. Това често ме е комплексирало, всеки отвор и всяка гънка на собственото ми тяло е потенциална начална точка на световните зловония, което може понякога да направи живота невъзможен. Наведох се над тетрадките; никак не бих се учудил да разбера, че романът, над който работех (трета част на цикъл фантастика), е започнал да вони през нощта. Миризмата би била чувствителна поради положението, в което се намираха трийсетте хиляди думи, нанизани вече в определен ред, а и поради мнението, което си бях създал за съответния материал. Беше сладникава миризма, с дискретен привкус на гнилоч и смрад от болни черва, а е вярно, че в последно време бях започнал да възприемам всяка нова дума, добавена в романите от този цикъл, единствено като ужасна гнила лъжа, тухла, поставена в нови олтари, посветени на големия нонсенс. Страниците обаче миришеха само на мастило и хартия. Буквите бяха малки трупове на напразните надежди, потънали в порите на целулозата, които още не бяха изгнили.

Започнах да душа около мен като животно. Зарязах всичко и тръгнах на четири лапи да търся източника на тази смрад. Вземах в ръка всяка дрешка, захвърлена из стаята, и пъхах носа си в нея. Гледах под леглото, очаквайки да попадна на мъртъв плъх или пък на заблудена птица, кътала някога нишчица живот, прекъсната насилствено не много отдавна. Като не успях да открия произхода на зловонието в стаята, погледът ми попадна на прозореца и на онова, което се намираше от другата му страна. На паркинга млади котки прекарваха живота си между стари, ръждясали коли в една симбиоза, която бях успял да проумея още в първите години на пубертета. В отсрещния блок, на третия етаж, нещо се движеше зад пердетата.

Приближих се до перваза, вдишах дълбоко, улавяйки онези странно миришещи частици, и видях, че и другите съседи бяха застанали на прозорците си като реанимирани мъртъвци. Всички изпълваха гърдите си с онази смрад и следяха за някакво движение зад пердетата на третия етаж. Беше ми ясно, че ще е невъзможно да видим какво се движи в онзи апартамент, скрит зад пожълтели от тютюн завеси, и мисля, че и на съседите им беше също толкова ясно. Цъкаха с език и клатеха глави, че не е на добро.

Отдолу, измежду ръждясалите коли, изпод балконите и от канализационните шахти, скрити от боклука, котките мяукаха силно, перверзно, сякаш се чифтосваха, сякаш се избиваха, сякаш че не беше едно и също. Обхвана ме невероятен ужас и като погледнах в себе си и около себе си, разбрах, че не котките и чудовищните им звуци бяха причина за моята превъзбуденост в момента, а всички онези очи, вперени в мен. Съседите бяха преместили погледите си от прозореца на третия етаж на отсрещния блок и ме гледаха подозрително. В този момент, макар да не разбирах как е станало, бях сигурен, че те знаят, че тъкмо пишех роман със заглавие VeneRare ^• и че този роман беше за тях.

Първото нещо, което направих, след като затворих прозореца, беше да отида до бюрото, да събера листовете, бележките, тетрадката, всичко, свързващо ме със серията от фантастични романи, върху които бях работил дотогава, и да ги унищожа. Накъсах всички онези листове на тънки ивици и престанах да мисля за тях.

Облякох се и тръгнах към съседния блок. За да стигна там, трябваше да сляза до паркинга, превърнат, никой не знае точно кога, в огромно гробище за коли. Имаше там бели лади с червени петна от ръжда, трабанти като картонени купчини, шкоди като механични сенилни старци, дачии със заострена предна част, приличащи на прясно изкопани неолитни съкровища. Никой отдавна не беше паркирал или пък изкарал някоя кола от тази местна дупка, а единствените следи от живот бяха безбройните котки, хранени старателно от Унгарката от втория етаж, която беше свикнала да спуска надробена развалена риба в кутии от маргарин по изработена система от макари и въжета, както и Гица Лудия, единственият, успял да прекоси със затворени очи паркинга от север на юг и от изток на запад, Гица Лудия, който беше все толкова висок, сякаш беше роден като костелива върлина, груб и лют, като се разгневи, Гица Лудия, лудият късметлия, безсмъртен, общ знаменател за всички луди.

Взех импровизирания от ламаринен плот и въжета асансьор до края на това гробище на железария и се огледах за Гица. Беше чак в другия край на паркинга, твърде далече, за да ми е удобно, тъй като въздухът се изпълваше все повече с онова отблъскващо зловоние от третия етаж, а около мен се заформяше едно неспокойно гъмжило. Знаех, че това са котките, макар и да ми се струваше, че цялата тъкан на заобикалящия ме свят вибрира трескаво. Погледнах надясно и в края на паркинга, там, където някога някой се беше самоубил в стая с много нисък таван, оправяше нещо и си подсвиркваше Ови, нисък на ръст, беззъб и с мръсни от машинно масло ръце. Облечен в синята си престилка, той не погледна към мен. Не мисля, че ме чуваше.

– Гица! Гица бе! – извиках и онази недодялана глава на смахнат човек трепна.

Видя ме и вдигна и двете си ръце. В едната имаше маратонка с ходило като за гигант, а в другата – четка. Изглежда, че беше стоял наведен над казан с вода, триейки усърдно обувките си. Затича се към мен, котките бяха наизлезли от скривалищата си и ме гледаха с нещо по-особено в очите си, нещо, което човек все бърза да обърка с нещо друго. Сега бих могъл да се закълна, че между котките зърнах и онова малко и сляпо коте, нежното кълбо от кости и влажна козинка, с гурели в очите, с което прекарах няколко дни през едно лято в Хърман и което намерих мъртво тъкмо сутринта, в която пиша тези редове, на 26 юни 2017 (да не се забравя).

Лъжа, животът не беше изтекъл съвсем от него, но щеше да изтече, докато свърша да пиша. Очите му бяха широкоотворени, като в онази (тази) сутрин, сякаш само на прага на смъртта можеш истински да виждаш. Не зная дали когато се приближи до мене заедно с другите котки, беше живо или мъртво. Нямаше име, нямаше нито тогава (сега) и няма нито сега (тогава). Отърва се. Ще кажа само, че Лудия стигна до мен навреме, дори преди Всевиждащата Сляпа Котка да излезе от паркинга и да влезе завинаги в сънищата ми. Гица Лудия изсъска, размаха големите си като лопати ръце и всички котки се върнаха под купчините желязо и изолационна гума, каучук, пластмаса от автомобилни табла, стъкло и лед лампи.

– Откак умря Унгарката – каза той, – никой не се грижи за тия котки. Размножиха се като хлебарки. Виж!

И ми показа маратонката, бяла като сняг, от италианска кожа. Беше за левия крак.

– Ови каза, че ако събера достатъчно пари, ще ми даде и дясната. После заминавам, братле.

Гледаше надалече, над железопътните линии, мяркащи се през тясното пространство между блоковете, там, където и двамата знаехме, че трябва да е контейнерът за боклук и трафопостът, в който един хлапак, чието име ми се губи сега, остана без част от черепа, голяма почти като длан, дупка, през която животът побърза да избяга от него. Припомняйки си противната миризма на изгоряло месо и опърлена коса, посочих към прозореца на третия етаж и попитах:

– Усещаш ли?

– Ахъ. Намерили са Гърка тази нощ, мъртъв от няколко дни. Ама хубаво мирише, а?

Вдигнах рамене.

– Събраха се още от сутринта – каза той и ми показа шепа банкноти и монети. – Още малко и ще си взема и дясната. Да те закарам?

Хвана ме за ръка доста здраво – дланите и пръстите му сякаш не му принадлежаха – и помня, че съм се питал колко ли братя трябва да е изгълтал в корема на майка си, за да придобие такива чужди крайници. Набута ме в импровизираната телегондола и задърпа въжетата. Издигнахме се над купищата ръждясали коли, а под нас котките разнасяха мишки в муцуните си. Само Всевиждащата Сляпа Котка я нямаше между тях, беше си припомнила, мисля, че аз съм този, който я беше убил с безсилието си в онази сутрин.

Оттам, отгоре, можех да видя малко по-добре лабиринта от ръждясали скелети в паркинга. Вдигнах очи да погледна над покривите на блоковете: наляво и надясно техните редици се простираха до хоризонта, почти невидим от мъгли и размиващи се в далечината парцели земя. Тук-там някой блок беше построен така, че да виждаш паркинга зад него и дори без очила на носа можех да различа малки метални кабинки, които се плъзгаха по кабели от прозорец до прозорец, както правехме и ние сега.

Оттатък железопътната линия полето с църкви потъваше в гъсти облаци от тамян. И между църквите стотици, хиляди черни силуети, мрачни фигури, приличащи на неспокойни дяволи, обикаляха храмовете и носеха огън на върховете на пръти. Гица Лудия управляваше с голямо умение лостовете, прикачени на бърза ръка в скелета на потъналия в разруха IMS, с който се носехме над гаража, приближавайки все повече до източника на онази остра миризма. Много хора стояха пред прозорците. Чакаха Гица да ги откара при Гърка, беше ми казал самият той. Още от сутринта все прекарвал някого, та дори имал нужда от още една телегондола.

– Затова заварява Ови там – каза той.

Погледнах надолу и така беше: Ови беше изчезнал някъде, под дъжд от искри, като се стараеше да превърне едно сиело в друга телегондола за придвижване на съседите от един блок до друг. Ударихме се в стената точно пред стълбището, малко по-високо от входа, почти до първия етаж. Бяхме стигнали.

– Тре' да слизаш. Това е – каза Гица.

Подадох му една банкнота и го попитах къде мисли да замине, когато получи и другата маратонка от Ови. Огледа се паникьосан на всички страни за миг и прошепна:

– Викат ме, не чуваш ли? Все повече са. Хайде, излизай!

Признавам си, че ме беше страх от легендарните избухвания на Гица Лудия и не исках да изпитам гнева му върху собствената си кожа. Разчитайки кодовете на раздразнението върху лицето му, се почувствах изведнъж много самотен. Скочих от IMS-а и влязох във входа, където вече се бяха събрали много хора. Някои от тях знаех от моя блок или от съседните блокове, познати лица от прозорците към паркинга от моето детство, но други ми бяха чужди. Предположих, че трябва да са от други блокове, може би дори от другата страна на жп линията. Разгледах ги внимателно, защото в детството ми се говореше, че живеещите оттатък релсите имат кожа с метален цвят и че като говорят, грачат като автоматизирани гарвани. Ако е било така, не виждах сега никакво доказателство за тази легенда.

VeneRare (превод Василка Алексова, корица Живко Петров, 160 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

^• В заглавието на романа е отразена игра на думи – букв. рум. vene rare означава "редки вени" (предадено с превод в текста, когато става дума за заболяване), а venerare – "почитане, благоговеене". Затова, когато в текста се споменава името на романа, то е давано на латиница и слято – VeneRare.