My Mir

"И искам да приема своята свобода, без да се замислям за това, което мнозина считат: че съществуването е работа за луди хора, пристъп на лудост. Защото така изглежда. В съществуването няма нищо логично." – така ще каже писателят Родриго, алтер его герой на бразилката Кларисе Лиспектор от нейния роман Мигът на звездата, сякаш за да загатне, че няколко месеца след издаването му, току преди 57-ия ѝ рожден ден, Кларисе ще срещне неочаквано... Смъртта... Досущ като Момичето от Североизтока, Макабеа, главната героиня в Мигът на звездата (откъсът от романа е по-долу), с която Кларисе Лиспектор споделя не само автобиографични моменти (за границата между фикция и реалност четете послеслова от Пауло Гуржел Валенте, синът на Кларисе); споделя не само украинско-еврейски произход (името Макабеа е намигане към древните юдейски бунтовници Макаби, една от малкото еврейски препратки в творчеството на Лиспектор), но и споделя Съдба, определена от един Миг, описан в 13 възможни заглавия – да, самата Кларисе Лиспектор дава 13 имена на историята на Макабеа, която прилича на фрагментарен разговор за философията на екзистенца между Създател и неговото творение (досущ пост-мортем романа A Breath of Life на Лиспектор), който също като самия Живот задава повече Въпроси, отколкото Отговори дава... Или както казва Кларисе: "Кълна се, че тази книга е съградена без слова. Това е една няма снимка. Тази книга е мълчание. Тази книга е въпрос."

С тази история ще се разчувствам, а ми е добре известно, че всеки ден е ден, откраднат от смъртта. Аз не съм някакъв интелектуалец, пиша с тялото. И това, което пиша, е влажна мъгла. Словата са звуци, предавани чрез сенки, които се преплитат в своята нееднаквост като сталактити, дантела, преобразена органова музика. Едва дръзвам да призовавам слова в тази богата трептяща мрежа, вяла и мрачна, която има за свой опониращ тон плътния бас на болката. Алегро с плам. Ще се опитам да извадя злато от въглена. Знам, че в момента отлагам историята и че си играя на топка без топката. Дали фактът е акт? Кълна се, че тази книга е съградена без слова. Това е една няма снимка. Тази книга е мълчание. Тази книга е въпрос.

Ала подозирам, че цялата прелюдия се ниже само за да отложи нищетата на историята, понеже се страхувам. Преди да се появи в живота ми тази машинописка, аз бях мъж дори изпълнен с леко задоволство, въпреки злощастния успех в моята литература. Нещата бяха по някакъв начин толкова добри, че можеха и силно да се влошат, защото добре узрялото би могло и да загние.

Идеята обаче да пристъпя отвъд своите собствени граници изведнъж ме заплени. И тъкмо тогава се замислих над възможността да пиша за действителността, след като тя надхвърля съществото ми. Каквото и да означава думата "действителност".

Дали това, което ще разкажа, ще бъде сладникаво? Прозира склонност към подобно нещо, но сега какво – да втвърдя тона, за да стане сух ли? Поне това, което пиша, не търси сметка от никого и не умолява за неотложна помощ: държи се в своята тъй наречена болка с достойнството на барон.

Така е. Изглежда, че се променя начинът ми на писане. Ала работата е там, че пиша единствено това, което искам, не съм професионалист – а имам нужда да разкажа за тази девойка от Североизтока, иначе ще се задуша. Тя ме вини и средството да се защитя е да пиша за нея. Пиша с живи и груби мазки. Предстои ми да се боря с факти, сякаш те са незаобиколимите камъни, за които споменах. Макар да ми се иска, за да се посъживя, камбани да бият, докато предугаждам действителността. И ангели да пърхат като прозрачни оси около пламналата ми глава, защото тя в крайна сметка цели да се преобрази в предмет, в обект, така е по-лесно.

Дали наистина действието надхвърля словото? Но по време на писането нека нещата биват назовавани с действителните им имена. Всяко нещо е дума. А когато няма такава, измисля се. Този там ваш Бог, който ни накара да измисляме.

Защо пиша ли? Преди всичко защото съм уловил духа на езика и така понякога тъкмо формата прави съдържанието. Пиша следователно не заради девойката от Североизтока, а по сериозна причина от "форсмажорен" характер, както се казва в официалните прошения, от "законов" характер.

Така е, моята сила е в самотата. Не се страхувам нито от дъждовните бури, нито от силните и буйни ветрове, тъй като аз също съм мрак в нощта. Макар да не понасям да слушам свирене в мрака и стъпки.

Тъмнина ли? Спомням си за една емоционална приятелка: беше съвсем млада девойка, а колко тъмнина носеше в тялото си. Така и не я забравих: човек никога не забравя някого, с когото е спал. Случката остава като белег от жигосване в живата плът и всички, които предугадят стигмата, след това побягват ужасени.

В този миг искам да разкажа за девойката от Североизтока. Искам да споделя следното: тя, подобно на улична кучка, беше направлявана като чрез телепатия, но само и изключително от самата себе си. Понеже се бе свела до самата себе си. Аз също, провал след провал, съм се свел до самия себе си, но поне се опитвам да срещна света и неговия Бог.

Искам да добавя, за да допълня информацията за младото момиче и за себе си, че живеем изключително и само в настоящето, като се има предвид, че винаги и вовеки веков властва днешният ден, а утрешният ще бъде чисто и просто поредното "днес", вечността е състоянието на нещата в този момент.

Но ето че ме обзеха съмнения сега, когато започнах да редя слова за девойката от Североизтока. А въпросът е: Как пиша? Установявам, че пиша по слух, също както съм научил английски и френски по слух. Дали имам предишен опит в писането? Аз съм мъж, който разполага с повече пари от тези, които гладуват, което по някакъв начин ме превръща в непочтен човек. И лъжа единствено в самия миг на лъжата. Ала когато пиша, не лъжа. Какво друго? Вярно е, че не принадлежа към никоя социална класа, тъй като съм маргинал. Висшата класа ме счита за странна, чудовищна твар, средната гледа на мен с недоверие, че мога да наруша равновесието ѝ, нисшата класа дори не се сеща за мен.

Не, не е лесно да се пише. Тежко е, като да се трошат скали. Ала хвърчат искри и парчета, подобно на гладка и лъскава стомана.

Ох, как се страхувам да започна, а все още не знам дори името на девойката. Да не говорим, че историята ме отчайва, защото е прекалено проста. Това, дето възнамерявам да разкажа, изглежда просто и по силите на всеки. Но изработването му е много трудно. Тъй като трябва да проясня нещо, което е почти угаснало и което едва съзирам. С ръце с вкочанени окаляни пръсти да опипвам невидимото в самата кал.

За едно нещо обаче съм сигурен: този разказ ще се докосне до тънкото занимание по творенето на пълноценен човек, който със сигурност е толкова жив, колкото и аз. Грижете се за него, понеже моите възможности стигат само дотам да го покажа, за да го разпознаете вие след това на улицата, докато крачи полека заради ефирната си слабост. А дали ще бъде тъжен моят разказ? По-късно със сигурност ще напиша нещо весело, макар че защо трябва да бъде весело? Защото аз също съм човек, който обича да възпява, и някой ден, кой знае, ще пея хвалебствени химни вместо песни за затрудненията на девойката от Североизтока.

Засега искам да крача гол или дрипав, искам да опитам поне веднъж липсата на вкус, която казват, че има хостията. Да изяде човек хостията, би означавало да усети безвкусието на света и да се окъпе в отрицанието. Това би било проява на смелост от моя страна – да изоставя стари, вече удобни чувства.

Сега нищо не е удобно: за да пиша за девойката, трябва да не се бръсна в продължение на дни и да добия тъмни кръгове около очите от малкото сън, просто да придремвам от чисто изтощение, аз съм работник, занимаващ се с ръчен труд. Освен че се обличам със стари разпрани дрехи. И всичко това, за да се принизя до нивото на девойката от Североизтока. Със знанието обаче, че може би и аз трябва да се представя по по-убедителен начин пред общественото мнение, което е твърде взискателно спрямо хората, които точно в този миг удрят по клавишите на пишещата машина.

Всичко това, точно така, историята си е история. Ала по-скоро със знанието, което никога не бива да се забравя, че словото е плод на словото. Словото трябва да си прилича със словото. Да се докосна до него, е моето най-първо задължение. А словото не може да бъде разкрасено и творчески изпразнено, то трябва да е просто себе си – слово. Е добре, вярно е, че бих искал също така да постигна и някакво усещане за изтънченост и че въпросната извънредно изтънчена нишка не бива да се къса по линеарната протяжност на разказа. Същевременно обаче искам да включа и най-дебелия и най-нисък тромбон, плътен, идващ изпод земята, така не намясто, като че заради напрегнатия порив в писането съм имал неудържим пристъп на смях, избликващ из гърдите. И искам да приема своята свобода, без да се замислям за това, което мнозина считат: че съществуването е работа за луди хора, пристъп на лудост. Защото така изглежда. В съществуването няма нищо логично.

Мигът на звездата (превод Илияна Чалъкова, корица Люба Халева, 112 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

"Приживе тя много държи на личното пространство и не може да понася някой да го наруши. Мисълта, че целият неин живот и тялото ѝ са подложени на щателен преглед, е болезнена за всички, които са я обичали." – тези думи принадлежат на романа Картата на разкаянието от белгийката Натали Сковронек (очаквайте гостуването ѝ на СМЛФ през декември) и тънко иронично загатват, че тази пъзел история (удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2020-а) всъщност е интимна аутопсия на целия живот на издателката Вероник Вербрюген, на нейните връзки с двамата ѝ любими мъже, на отношенията с 21-годишната ѝ дъщеря Мина... до разкриване на Vera и Eikon – думите, от които е съставено името Вероник – или иначе казано, верен образ...

Нещастен случай щеше да реши съдбата на съпружеската двойка Вероник Вербрюген и Даниел Мейе, защото при създалото се положение беше ясно, че единствено смъртта е в състояние да ги раздели. В този смисъл би могъл да се тълкува и текстът върху поканата: "В събота, 18 декември, в 20 часа на улица "Касет" № 16Б в офисите на издателство "Пон" ще се състои възпоменателна среща в чест на живота и делото на Вероник Вербрюген, която на този ден щеше да навърши четиресет и четири години. Тържеството е организирано от издателството и от Даниел Мейе, неин спътник до самата ѝ смърт. Всички, които познаваха и обичаха Вероник Вербрюген, са добре дошли". Носеше се слух, че Даниел се кани да прочете поема по повод скръбта от понесената загуба, което за него би било нещо съвършено ново, тъй като до този момент бе публикувал единствено в научни списания, и то без особено желание. Никой от близките му не бе виждал въпросния текст и малцината в течение на намерението му се питаха какво би могъл да съдържа.

Самата Вероник не обичаше да споменава по какъв начин Севените бяха станали част от живота ѝ, но записките ѝ разкриваха колко често бе бродила по планинските пътеки, отъпкани навремето от Робърт Луис Стивънсън, автора на Островът на съкровищата. Беше си наумила да изучи названията на дърветата и цветята, винаги носеше в раницата справочници, които прелистваше, за да сравнява. Отскоро беше инсталирала в телефона си приложение за разпознаване на птичите песни. Започнала бе от чучулигата, която лети толкова високо в небето, че първо се дочува гласът ѝ, преди да се мерне самата тя. Тук повече откъдето и да било другаде всичко будеше любопитството ѝ. Вероник не пренебрегваше и професията си: срещаше се с местни художници, проучваше какво издание би могло да разкрие своеобразието на тукашните пейзажи, диреше по таваните във Финиел, в Блеймар, в Пон дьо Монвер стари картини, посветени на севенските камизари, въстанали в началото на XVIII век срещу отмяната на Нантския едикт. И това не беше всичко. Като момиче бе тренирала езда и сега се завръщаше към старата си страст, откривайки съществуването на коне на Пржевалски, които живееха свободно на платото Межан. След смъртта на нейната майка Мина прояви интерес към тяхната история, все едно тези коне бяха пазители на тайна, която покойницата бе оставила след себе си.

За разлика от други животни, върнали се към дивия начин на живот, конете на Пржевалски никога не са били опитомявани. На всеки, който се интересува, Мина обяснява, че са били описани за пръв път от един офицер и изследовател на име Николай Пржевалски по време на пътешествието му в Монголия. Съобщава, че те са единствените диви коне в света, след което понякога се усмихва смутено и добавя, че по характер майка ѝ донякъде приличала на тях. Ала Мина е прекалено свенлива. Засяга тази тема само в тесен кръг, и то когато изпитва желание да говори за Вероник, без да споменава името ѝ. Така близките ѝ научават, че тази порода произхожда от Централна Азия, появява се в Европа преди двайсет хиляди години и е увековечена в рисунките по стените на пещерата Ласко. В един момент конете на Пржевалски са включени в списъка на най-застрашените от изчезване животни на планетата и Мина добавя, че не са наблюдавани на свобода след 1966 година. По спешност са създадени спасителни центрове в Азия и Европа като този в Украйна, разположен в район, засегнат от катастрофата в Чернобил. Мина споменава мястото, определено за тази цел във Франция. "Варовиково плато в Севените, където традиционно се отглеждат овце." Там конете на Пржевалски привикват към живота на воля.

Следствието за смъртта на Вероник е кратко и заключението е недвусмислено. Проведено е от жандармерията във Вилфор, която има опит с инцидентите в планината. Туристът дава точно описание на мястото и тялото бързо и открито. Не закъсняват първите заключения. По него няма следи от насилие, а наоколо не са открити стъпки от друг човек. То лежи в печална поза по лице в една вдлъбнатина на каменистия склон, наполовина прикрито от пожълтели треви. Разследващите не забелязват никакви подозрителни улики. Според процедурата, когато няма очевидец на смъртта, нито видима причина за нейното настъпване, трябва да се пристъпи към аутопсия. Целта е не толкова разкриването на извършител, а по-скоро отхвърляне на хипотезата за самоубийство.

На този етап на следователите не е известно, че Вероник Вербрюген страда от сериозно сърдечно заболяване. Пък и откъде биха могли да знаят? Нито Вероник, нито близките ѝ имат представа за това. До този момент никакви тревожни симптоми не са наложили медицински изследвания освен чувство за умора и задъхване през последните седмици. Ала кой в наши дни не изпитва умора?, обича да повтаря Вероник, палейки цигара. По настояване на една стажантка, която я вижда с каква мъка изкачва стълбите на улица "Касет", тя се съгласява да отиде на преглед при кардиолог. Вероник не споменава нищо пред близките си, но разполага с адреса и телефона на доктор Месанж, записани върху кибритена кутийка, намерена сред вещите ѝ.

Раницата и якето на Вероник незабавно са претърсени. Приживе тя много държи на личното пространство и не може да понася някой да го наруши. Мисълта, че целият неин живот и тялото ѝ са подложени на щателен преглед, е болезнена за всички, които са я обичали. Докато жандармерията във Вилфор води следствието, на полицейския участък в Четиринайсети парижки район е възложено да съобщи на семейството. Полицайката, която трябва да направи това, би предпочела да изкара допълнително дежурство на някое кръстовище. Всички избягват подобни неприятни задължения, с които не се свиква. Гледката на опечалените близки винаги е трудно поносима.

Никога преди Даниел не е отгатвал толкова бързо какво се е случило. Струва му се, че по самата интонация на гласа, който чува в телефонната слушалка да казва "Ало? Доктор Мейе ли е?", той разбира, че Вероник е мъртва. Усещането е като от токов удар. Информацията достига до всяка клетка на тялото му. Чувства как челюстта му буквално се схваща, главата му се люшва, ръцете му се отпускат безсилно. Краката не го държат. Тежи цял тон. Задушава се. Разпада се на части. За хилядна от секундата се озовава отвъд, в един свят, където Вероник вече я няма. Вестта се разпространява, обзема го целия, покрива всичко, което до този момент е съществувало. Той не може да устои, не е в състояние да се владее, след като вече се е случило, значи е твърде късно.

Даниел прошепва нещо непонятно, бързешком излиза от кабинета за консултации. Скрива се в едно помещение в дъното на коридора, зле осветен склад, обляга се на вратата. Залита. Притваря очи. Дава си сметка, че ръцете му треперят, а лицето му е обляно от сълзи. Мобилният телефон лепне в дланта му, той свива пръсти, сякаш може да изтрие всичко.

Женски глас продължава да го вика. "Докторе, там ли сте? Чувате ли ме?" Може би Вероник е станала жертва на внезапен пристъп или на злополука. Даниел научава, че е била открита в планината от турист и че вече е била мъртва. Провиква се: "Кой е той? Какъв е?". Полицайката му съобщава името на мъжа и Даниел веднага се успокоява. Тя му предлага на другия ден да се яви в участъка на жандармерията във Вилфор, за да се срещне с разследващите. "Мога да ви осведомя за разписанието на влаковете."

Даниел отклонява предложението ѝ, сам ще се справи. След това пита къде се намира тялото на жена му. Полицайката не е сигурна дали той чува нейния отговор. Долавя в слушалката прекъслечното му дишане и разбира, че е време да го остави сам.

Картата на разкаянието (превод Красимир Петров, корица Капка Кънева и Теодора Минева, 144 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Срещата с Натали Сковронек е на 13 декември | 15:30, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024

10 май 1933 – тази дата, със сигурност, е жигосала съзнанието на Ерих Кестнер, особено след като очите му виждат как нацистите публично изгарят неговия единствен роман за "възрастни", издадената 2 години по-рано (точно след вечната детска класика Антон и Точица) социална сатира Фабиан. Историята на един моралист... Да, първата глава (в откъса по-долу) ни гмурва в света на филолога, търсещ морални ориентири, Якоб Фабиан, който не може да плува в блатото от декаденс, безпътица, социални, морални и политически кризи, наречено Ваймарска република от началото на 30-те години на миналия век... Да, гротеска, която не е типична за творенията на Кестнер (но както споделя самият Ерих в предговор към предишното българско издание от 1962-а: "Карикатурата, това законно средство на изкуството, е крайното средство, с което моралистът разполага. Не помогне ли и то, тогава изобщо нищо не може да помогне."), което кара неговият герой (и алтерего на Кестнер) да се движи кинематографично трескаво, като в сън, из лабиринта на Нонсенс Екзистенца, много подобен на Света днес – неслучайно, историята на моралиста Фабиан вече има няколко театрални и две филмови адаптации (от 1980-а и 2021-а), а както твърди един друг филм: "Сънят се забравя, затова се повтаря", така че трябва да се напомня постоянно и циклично... "Въпреки всичко!" както казва самият Ерих Кестнер...

ПЪРВА ГЛАВА

Един келнер влиза в ролята на оракул. При все това другият отива. Институт за духовно сближение.

Фабиан седеше в някакво кафене, наречено "Цепеница", и четеше заглавията във вечерните вестници: английски цепелин експлодирал над Бове. Стрихнин, складиран наред с леща. Деветгодишно момиченце скочило от прозореца. Нов безуспешен опит за избор на министър-председател. Убийство в зоологическата градина в Лайнц. Скандал в градската снабдителна служба. Изкуственият глас в джобчето на жилетката. Пласментът на рурските въглища намалява. Подаръците за директора на държавните железници Нойман. Слонове по тротоарите. Нервничене по пазарите за кафе. Скандалът около Клара Бау. Предстояща стачка на сто и четиридесет хиляди металоработници. Драма сред чикагските престъпници. Преговори в Москва относно дъмпинга на дървен материал. Стрелците Щархемберг¹ се бунтуват. Всекидневното четиво. Нищо особено.

Отпи глътка кафе и се потърси. Течността сладнеше. Откак преди десет години се беше тъпкал по три пъти седмично с макарони със захарин в мензата при Ораниенбургската врата, всичко сладко му беше станало противно. Бързо запали цигара и извика келнера.

– С какво мога да Ви услужа? – запита келнерът.

– Отговорете ми на един въпрос.

– Моля.

– Да ида ли, или да не отивам?

– Къде, уважаеми господине?

– Не бива да питате. Трябва само да отговорите. Да ида ли, или не?

Келнерът скришом се почеса зад ухото. Сетне пристъпи от единия на другия си дюстабан и смутено рече:

– Най-добре ще бъде да не отивате, господине. Сигурното си е сигурно.

Фабиан кимна.

– Добре. Значи отивам. Сметката.

– Но нали Ви посъветвах да не отивате!

– Тъкмо затова отивам! Моля, плаща.

– А ако Ви бях посъветвал да отидете, тогава нямаше да идете, така ли?

– Пак щях да ида. Моля, плаща!

– Не разбирам – заяви ядосано келнерът. – Че защо тогава изобщо ме питахте?

– Ех, ако знаех! – отвърна Фабиан.

– Чаша кафе, сандвич, петдесет, тридесет, осемдесет, деветдесет пфенига – издекламира келнерът.

Фабиан остави на масата една марка и си тръгна. Нямаше понятие къде се намира. Когато човек се качи на автобус №1 на Витембергския площад, и после на Потсдамския мост се прехвърли на някакъв трамвай, без да погледне номера му, и след двадесет минути слезе от него, тъй като внезапно се оказва, че в трамвая седи жена, която прилича на Фридрих Велики, наистина не може да знае къде се е озовал.

Тръгна след трима забързани работници, и препъвайки се в някакви дебели дъски, мина покрай оградите на нови строежи, покрай сиви хотели, гдето човек можеше да наеме стая на час, и се озова при гарата на Яновицкия мост. В градската железница извади от джоба си адреса, който му бе написал шефът на канцеларията Бертух: "Шлютерщрасе" 23, госпожа Зомер.

Пътува до спирка "Зоологическа градина". На улица "Йоахимстал" някаква тънкокрака госпожица, която еластично пружинираше на нозете си, му предложи своите услуги. Той я заплаши с пръст и побърза да се отдалечи.

Градът приличаше на панаир. Фасадите бяха изпонашарени с толкова пъстроцветни светлини, че биха могли да засрамят дори звездите по небето. Някакъв самолет прелетя с пукотевица над покривите. Внезапно заваля дъжд от алуминиеви талери. Минувачите вдигаха погледи, смееха се и се навеждаха. За миг Фабиан си спомни приказката за малкото момиченце, вдигнало ризката си, за да събере в нея дребните монети, които се изсипват от небето. След това взе един талер от твърдата периферия на нечия чужда шапка. На монетата пишеше:

ПОСЕТЕТЕ БАР "ЕКЗОТИК", НОЛЕНДОРФСКИ ПЛОЩАД 3

ХУБАВИ ЖЕНИ И СКУЛПТУРИ, В СЪЩАТА СГРАДА СЕ НАМИРА ПАНСИОНЪТ "КОНДОР"

Изведнъж Фабиан си представи как лети в самолета горе и вижда оттам самия себе си – младия човек на улица "Йоахимстал", залутан сред гъстата тълпа, осветена от фенерите и витрините сред уличната гмеж на трескаво пламналата нощ. Колко е дребен този човек. И този човек е именно той!

Прекоси "Курфюрстендам". По един от покривите се търкаляше светлинна фигура – турче с електрически зеници. В този миг някой силно блъсна тока на обувката му. Фабиан се извърна сърдито. Беше трамваят. Ватманът ругаеше.

– Отваряйте си очите! – изкрещя полицаят. Фабиан свали шапка и каза:

– Ще се постарая.

                                                                                                                                        †††

На "Шлютерщрасе" му отвори лилипут със зелена ливрея, изкачи се по изящна стълбичка, помогна на посетителя да свали палтото си и изчезна. Щом зеленият дребосък се махна, иззад завесата излезе с шумолене някаква пищна дама – положително госпожа Зомер – и каза:

– Моля, заповядайте в моята канцелария.

Фабиан я последва.

– Препоръча ми Вашия клуб господин Бертух.

Тя запрелиства някакъв бележник и кимна утвърдително.

– Бертух, Фридрих Георг, началник-канцелария, четиридесетгодишен, среден на ръст, набит, "Карлщрасе" 9, обича музика, предпочита стройни блондинки, не по-възрастни от двадесет и пет години.

– Точно той!

– Господин Бертух се е записал при мене през октомври и оттогава е идвал пет пъти.

– Това говори добре за Вашия институт.

– Първоначалната вноска е двадесет марки. За всяко посещение се заплащат допълнително десет марки.

– Ето Ви тридесет марки.

Фабиан сложи парите на писалището. Пищната дама пъхна банкнотите в едно чекмедже, взе писалка и каза:

– Личните Ви данни?

– Фабиан, Якоб, тридесет и две годишен, професия неустановена, в момента специалист по рекламата, "Шаперщрасе" 17, сърдечно болен, кестеняв. Необходимо ли Ви е още нещо?

– Имате ли някакви специални предпочитания по отношение на дамите?

– Не бих искал да се обвързвам. Имам вкус към русокосите, обаче опитът ми говори противното. Предпочитам едри жени. Но самият аз не отговарям на това условие. Оставете графата непопълнена.

Отнякъде се чуваше грамофон. Пищната дама стана от мястото си и заяви сериозно:

– Преди да влезем, ще си позволя да Ви запозная с най-важните правила. Сближаването между членовете на института не е нежелателно, а обратно, препоръчително. Дамите се ползват със същите права като господата. За съществуването, адреса и порядките на института следва да се съобщава само на господа, на които може да се има пълно доверие. Независимо от идеалните цели на предприятието, консумацията се заплаща веднага. В помещенията на клуба никоя от двойките няма право да изисква от останалите членове да се съобразяват с нея. Двойки, които желаят да не бъдат обезпокоявани, се умоляват да напуснат клуба. Предприятието служи за създаване на връзки, не на самите връзки. Членове, които временно са дружили, се умоляват да забравят, защото само по този начин могат да се избегнат усложненията. Разбрахте ли ме добре, господин Фабиан?

– Напълно.

– Тогава, моля, последвайте ме.

Посетителите трябва да бяха тридесет до четиридесет души. В първото помещение играеха бридж. В съседното – танцуваха. Госпожа Зомер посочи на новия член една свободна маса, каза му, че в случай на нужда винаги може да се обърне към нея и се отдалечи.

Фабиан седна, поръча на келнера коняк със сода, огледа се. Нима беше попаднал на някакъв рожден ден?

– Хората изглеждат по-безобидни, отколкото са в същност – каза дребна чернокоса госпожица и след тази забележка седна до него. Фабиан ѝ предложи цигара.

– Изглеждате симпатичен – каза тя. – Роден сте през декември, нали?

– През февруари.

– Аха! В зодията на Рибите плюс няколко капки Водолей. Доста студена натура. Идвате само от любопитство, така ли?

– Атомните теоретици твърдят, че и най-дребните частици материя се състоят от кръжащи едно около друго електрически енергийни количества. Смятате ли това мнение само за хипотеза или за възглед, който отговаря на действителното положение на нещата?

– На всичко отгоре сте и чувствителен? – извика персоната. – Но няма значение. За да си намерите жена ли сте дошъл тук?

Той сви рамене:

– Като предложение за брак ли следва да считам думите Ви?

– Глупости! Женила съм се вече два пъти и засега това ми стига. Бракът не ми дава възможност да се изявя истински. Прекалено много се интересувам от мъжете, за да мога да се огранича с брака. Ето защо си представям като мой съпруг всеки, когото видя и ми хареса.

– С най-характерните му качества, надявам се.

Тя прихна така, сякаш всеки миг щеше да се разхълца и сложи ръка на неговата.

– Надеждите Ви отговарят напълно на истината. Твърдят, че страдам от излишък на въображение. Ако почувствате тази вечер желание да ме съпроводите до дома, жилището ми и аз сме малки, но солидни.

Той отстрани неспокойната чужда ръка и каза:

– Всичко е възможно. А сега искам да огледам заведението.

Не успя да осъществи намерението си. В същия миг, когато стана и се извърна, пред него се изпречи едра, висока дама, отговаряща напълно на регистрираните му предпочитания, и каза:

– Ей сега ще се танцува.

Беше по-висока от него, и при това руса. Дребничката чернокоса бъбрица се подчини на клубните правила и изчезна. Келнерът пусна грамофона. Покрай масите настъпи раздвижване. Започнаха да танцуват.

Фабиан внимателно оглеждаше блондинката. Тя имаше бледо, детско лице и на вид беше по-сдържана, отколкото можеше да се съди от начина, по който танцуваше. Той мълчеше и чувстваше, че само след няколко минути ще бъде достигната оная степен на мълчанието, след която е невъзможно да се подхване разговор, и особено незаангажиращ разговор. За щастие, той я настъпи. И тя се разприказва. Показа му две дами, които преди малко се сбили и раздрали роклите си. Уведоми го, че госпожа Зомер имала връзка със зеления лилипут. Накрая го запита, смята ли да остава още; тя си тръгвала. Фабиан излезе с нея. 

                                                                                                                                         †††

На "Курфюрстендам" жената махна на едно такси, назова някакъв адрес, качи се и го принуди да седне до нея.

– Но аз имам само още две марки – обясни ѝ Фабиан.

– Това няма почти никакво значение – отвърна му тя, а на шофьора извика: – Загасете лампата!

Стана тъмно. Колата потегли с тласък.

Още при първия завой блондинката връхлетя отгоре му и го целуна. Той удари слепоочието си в металическите панти на гюрука, хвана се за главата и каза:

– Ау! Великолепно започва!

– Не ставай чак толкова чувствителен! – заповяда му тя и го обсипа с нежности.

За него нападението дойде твърде неочаквано. А черепът го болеше. Фабиан просто не можеше да влезе в релсите.

– Преди да ме удушите, бих искал да напиша едно писмо – изхъхри той.

Без да променя изражението на лицето си, тя го сръга с пестник в ключиците, изсмя се с всички тонове на гамата от горе до долу и продължи да го души. Старанията му да се брани очевидно не бяха разбрани правилно от нея. Всеки завой водеше до нови усложнения. Фабиан заклинателно умоляваше съдбата да спести на таксито нови завои. Съдбата явно беше в отпуск.

Когато най-сетне таксито спря, блондинката напудри отново лицето си, плати на шофьора и пред входа на къщата заяви:

– Първо, цялото ти лице е в червени петна и, второ, ще пиеш с мене чаша чай.

Той изтри червилото от бузите си и каза:

– Предложението Ви ми прави чест, но утре аз трябва да бъда навреме на работа.

– Не ме вбесявай. Ще останеш при мен. Слугинчето ще те събуди.

– Но аз няма да стана. Не, трябва да спя вкъщи. Утре заран в седем часа очаквам бърза телеграма. Хазайката ще ми я донесе и ще ме разтърсва, докато се събудя.

– А откъде накъде знаеш, че ще получиш телеграма?

– Зная дори какво ще пише в нея.

– А именно?

– Ще пише: "Измитай се от леглото. Твой верен приятел Фабиан". Фабиан – това съм аз.

Той присви очи, вгледа се в шумата на дърветата и жълтият блясък на уличните фенери подобри настроението му. Улицата беше съвсем тиха. Някаква котка притича безшумно в тъмнината. Ех, да можеше да си тръгне сега покрай сивите къщи!

– Тая история с телеграмата не е вярна, нали?

– Не, но не е вярна само по чиста случайност – рече той.

– Защо идваш в клуба, щом не смяташ да се съобразяваш с правилника? – запита гневно блондинката и отключи вратата.

– Научих адреса и бях много любопитен.

– Хайде тогава! – рече тя. – Любопитството не познава граници.

Вратата се затвори зад тях.

Фабиан. Историята на един моралист (превод Владимир Мусаков, корица Дора П. Иванова, цена 19 лева) е тук

¹ Щархемберг – австрийски реакционен политик и едър земевладелец, водач на крайно националистическо движение в Австрия след Първата световна война. През 1923 г. участвал в хитлеристкия преврат в Мюнхен.

"Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото, започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине" гласи едно от правилата за пътуване във времето от романа Преди кафето да изстине на писателя и драматург Тошиказу Кавагучи... Според легендата магията се случва в токийското кафене Фуникули-фуникула (взело името си от неаполитанска песен, заиграваща се с италианската дума за кабинков лифт), а интригуващата хрумка на Кавагучи се появява първо под формата на наградена пиеса, развива се в хитов роман от четири части (Влюбените, Съпрузите, Сестрите и Майката и детето събират разказаните от баристата Казу необикновени истории на три клиентки и на барманката Хираи), за да се разгърне в поредица с четири продължения, филмът Cafe Funiculi Funicula и телевизионен сериал... А сега се запознайте с Фумико и Горо...

Из Влюбените

Запознаха се преди две години през пролетта. Фумико беше на двайсет и шест, а Горо – на двайсет и три. По това време тя участваше в съвместен проект и се оказа в един екип с Горо, който бе представител на друга фирма. Фумико ръководеше проекта и отговаряше за всички ангажирани специалисти. Дори по отношение на по-старши колеги, що се отнасяше до работата, тя не правеше никакви компромиси. В резултат понякога се случваше да спори даже и с началници. Но благодарение на това, че откритият характер и работоспособността ѝ бяха високо ценени, никой не говореше лошо за нея.

Макар и с три години по-млад от Фумико, Горо вече притежаваше стабилност и улегналост, все едно беше трийсетгодишен. Казано направо, той изглеждаше по-зрял. Дори Фумико се заблуди и в началото се обръщаше към него с ненужно учтив тон като към по-възрастен колега. Въпреки че бе най-младият в екипа, Горо вършеше работата си по-успешно от всеки друг. Без много да говори, изпълняваше възложените му задачи, а уменията му на инженер бяха толкова добри, та даже Фумико се увери, че може да разчита на него.

Един ден, малко преди датата за завършване на ръководения от нея проект, беше открита сериозна грешка, вероятно някаква неизправност в компютърната програма. При системни продукти в областта на медицината дори и незначителен бъг би могъл да бъде фатален. Не можеха да предадат проекта в този вид. Намирането на причината за неизправността би било по-трудно например от премахването на капка мастило, паднала в двайсет и пет метров басейн. Освен това нямаше време.

Отговорността за забавянето на проекта щеше да падне изцяло върху Фумико. Имаше само още една седмица. Всеобщото мнение бе, че за откриването и коригирането на подобна грешка ще е необходим минимум месец, затова се примириха с безизходността на положението. Фумико беше готова да си подаде оставката.

В разгара на суматохата Горо без предупреждение спря да ходи на работа. Телефонът му бе изключен. В резултат всички започнаха да подозират, че грешката е негова, сметнаха, че се е почувствал отговорен и затова се е покрил. Естествено, нямаше никакви доказателства, просто трябваше да се намери виновен, а и в немалко случаи, колкото по-сериозен е гафът и големи загубите, толкова повече хората са склонни да хвърлят вината върху някого. Тъй като не идваше на работа, Горо се превърна в подходящата изкупителна жертва. Разбира се, Фумико също беше започнала да го подозира.

На четвъртия ден, откакто бе прекъснал всякаква комуникация, той се появи и обяви, че е открил грешката. Беше небръснат и миришеше на пот, но никой дори не помисли да го вини за това. Съдейки по крайно изтощеното му лице, лесно можеше да се предположи, че не е мигвал. Докато целият екип, включително и Фумико, се беше отказал, Горо бе решил проблема сам. Постижението му граничеше с чудо. Отсъствайки без разрешение, без даже да се обади, той беше нарушил основните правила, които един служител трябва да спазва. Въпреки това бе показал по-голяма отдаденост на работата от всеки друг член на екипа и се бе отличил като програмист с невероятни способности.

Когато Фумико изрази искрената си благодарност към него и му се извини за моментните подозрения, Горо просто ѝ се усмихна и каза:

– Добре, тогава може би ще ме почерпите едно кафе?

Това бе моментът, в който Фумико се влюби в него.

След успешното завършване на проекта съвместната им работа приключи и възможността да се виждат драстично намаля. Фумико обаче бе жена на действието. Винаги когато успяваше да намери свободно време, тя канеше Горо на различни места под предлог, че ще го черпи кафе.

Не само в работата, но и във всичко останало, щом Горо се захванеше с нещо, без много да говори, го изпипваше до съвършенство. Набележеше ли си някаква цел, той вече не виждаше нищо друго наоколо. Фумико научи, че разработващата MMORPG фирма TIP-G е със седалище в САЩ, когато за пръв път отиде в дома на Горо. Ентусиазмът, с който той говореше за мечтата си да работи в TIP-G, я караше да се тревожи.

Когато мечтата му се сбъдне, какво ще избере – желаната работа или мен? Не трябва да мисля така, не може да се сравнява. Но...

Фумико постепенно осъзнаваше неизбежността и тежестта на загубата, която щеше да претърпи, ала все не се решаваше да попита Горо какво чувства той.

Мина известно време и през пролетта Горо получи предложение за работа в TIP-G. Мечтата му се бе сбъднала.

Опасенията на Фумико се оправдаха. Горо избра да замине за Щатите. Той избра мечтата си. Тя бе разбрала преди седмица в това кафене.

Фумико отвори очи, чувстваше се унесена и дезориентирана, сякаш се събуждаше от сън.

Внезапно усещането, че някаква невидима сила я понася и тя се вие като пара, изчезна и Фумико отново започна да чувства крайниците си. Уплашено заопипва лицето и тялото си, за да се увери, че наистина е тя. Когато се окопити, пред себе си видя мъж, с недоумение наблюдаващ странното ѝ поведение. Стига да не я лъжеха очите, това беше Горо. Горо, който вече трябваше да е в САЩ, седеше пред нея. В този момент Фумико осъзна, че действително се е озовала в миналото.

Разбира се, тя веднага се сети защо Горо я гледа изненадано. Беше се върнала една седмица назад. Кафенето бе точно такова, каквото си го спомняше. На мястото до вратата беше мъжът, наречен Фусаги, а пред него бе разтворено списание. На бара седеше Хираи, там беше и Казу. На една от масите за двама се бе настанил Горо. Само едно нещо беше различно – тя не седеше на масата срещу него, както тогава, а на стола на жената с бялата рокля. Да, те пак бяха обърнати един към друг, но разстоянието между тях бе по-голямо.

Сега той е далече от мен. Не е близо както преди. Всичко това е толкова неестествено. Озадаченият поглед на Горо говори сам за себе си.

Колкото и да бе неестествено, Фумико не можеше да напусне мястото си. Така гласеше едно от правилата.

Ами ако изведнъж ме попита защо седя тук? Какво да му отговоря?

Тя притеснено преглътна слюнката си.

– Съжалявам, но трябва да тръгвам... – Беше гласът на Горо.

На лицето му все така бе изписана изненада, ала изобщо не я попита защо седи на различна маса, само произнесе реплика, която беше чула и преди. Това сигурно бе негласно правило, действащо, когато си в миналото.

За Фумико думите му имаха и положителна страна, помогнаха ѝ да се ориентира в колко часа се бе върнала.

– А, да... Ясно, ясно. Нямаш време, разбирам... И аз нямам много време... – бързо каза тя.

– Какво?

– Съжалявам.

Разговорът не вървеше. Добре беше, че поне осъзна в кой момент от миналото се е върнала, но съвсем нормално като за първо пътуване във времето в главата ѝ цареше пълен хаос.

За да се поуспокои, поднесе чашата с кафе към устата си и докато отпиваше, вдигна очи към лицето на Горо.

О, не! Кафето вече не е горещо! Как може толкова бързо да изстива?!

Фумико ужасено изстена. Температурата на кафето ѝ позволяваше да го изпие наведнъж. Това ѝ приличаше на неочакван капан. Тя хвърли съвсем кратък, но ядосан поглед към Казу. Вбесяваше я постоянното ѝ каменно изражение. Ала това не бе всичко.

– Уф... Колко е горчиво! – възкликна.

Вкусът беше по-неприятен, отколкото очакваше.

Без никакво съмнение бе най-горчивото кафе, което някога беше пила.

Горо изглеждаше стъписан от странната ѝ реакция.

Разтърквайки челото си над дясната вежда, той погледна часовника си. Явно се тревожеше за времето и Фумико знаеше защо. Тя също бързаше. Заговори припряно:

– Ааа... чуй ме... Има сериозна причина за това...Фумико загреба захар от стоящата пред нея захарница, добави солидно количество мляко, след което напрегнато започна да бърка кафето, тракайки с лъжичката по стените на чашата.

– Причина? – Горо се намръщи.

Фумико не можеше да прецени дали промяната в изражението му се дължи на това, че тя си сложи толкова захар, или просто не му се водеше важен разговор.

– Виж, много искам да поговорим! – каза му.

Горо отново погледна часовника си.

– Дай ми секунда... – Тя отпи глътка от подсладеното кафе и кимна. Бе започнала да пие кафе едва след като се запозна с Горо. После доста често взе да го кани на срещи под предлог, че ще го черпи кафе. Той всеки път се кикотеше, докато я гледаше колко много захар и мляко си слага, за да понесе горчивия вкус на кафето.

Сега обаче беше сериозен.

– Да... убедена съм, че си мислиш следното: "Защо тази тук в такъв важен момент се занимава с някакво си кафе?".

– Не си мисля това.

– Защо отричаш, всичко е изписано на лицето ти! – Гласът ѝ бе станал писклив като на дете.

Както се очакваше, нишката на разговора им се скъса. Тя съжали за думите си. Беше се върнала в миналото, за да оправи нещата, а ето че отново се държеше като нацупено дете и още повече го отблъскваше от себе си...

Преди кафето да изстине (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 232 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Филмът Преди кафето да изстине е в програмата на фестивала CineLibri 2024 | 12 октомври, 17:00, кино Влайкова | 30 октомври, 19:45, Евросинема | 31 октомври, 19:00, Дом на киното | 2 ноември, 17:30, Културен център G8 | 3 ноември, 16:30, Одеон