Нели, Ева, Миньон, Офелия, Тили, Лулу... Тя има толкова имена, колкото обекта на желание може да въплъти... Списъкът може да бъде безкраен, но истинското ù име е едно – Ж... като Желание, Ж... като Жена, Ж... като Живот, а именно животът на Желанието (от Раждането до Умирането му) е обект на изследване в най-новото представление ЛУЛУ (по пиесите Земен дух и Кутията на Пандора на Франк Ведекинд) от режисьора Крис Шарков.
Всъщност, превръщането на Желанието в обект особено силно вълнува Шарков и в предишния му спектакъл, триптихът д'аморе Галерия Стриндберг... В случая, обектът на Желание е само един и се казва Лулу – силна, и със завидна лекота изживяна, дебютна главна роля за Елеонора Иванова – млада жена, в която всички (и мъже, и жени), като в кристално кълбо, виждат само своите желания, копнежи, блянове, илюзии, фетиши и фикс-идеи, без да оставят място за нейното... Желание. Всички я превръщат в Обект, който лети на крилете на Желанието, но не по собствено желание...
Затова и всички ще я наричат с различни имена – за здравния министър със слабо сърце/Николай Върбанов тя е фаталната Нели; за фотографа Шварц/Юлиян Рачков, хванал я в "полет" (видеото, заснето от Александър Станишев), тя е Ева, есенцията на Жената и символ на женската красота; продуцентът и медиен магнат Лудвиг Шьон/Мартин Димитров я вижда като Миньон – "спасена" от него в детството, "обгрижвана" и лансирана от него като Лолита; за брата на Шьон, драматургът (и алтер его на Франк Ведекинд) Алва/Александър Узунов, тя е вечната Муза Офелия; за графинята Марта фон Гешвиц/Дария Симеонова, Лулу е несподелената и заради това Вечна любов...
За автора Франк Ведекинд пък Лулу е Тили (името на жена му, която неслучайно влиза в ролята на Лулу в първото представяне на Кутията на Пандора през 1905-а) – квинтесенция на сложните му и противоречиви отношения с жените (все пак в сценичните премиери на пиесите си Ведекинд първо в Земен дух играе Лудвиг Шьон, а в Кутията на Пандора влиза в кожата на Изкормвача)...
Всъщност, образът на Лулу е квинтесенция на самото Желание, онова Вечното, което движи Света от древни времена до днес... Онова Вечното, чийто кръговрат не признава промени и епохи...
И ако костюмите на Илияна Кънчева ни пренасят еклектично през различни декади на ХХ век (особено симпатичен е Суперуоман ансамбъла с логото ЛУЛУ), а пищната и епична сценография на Никола Тороманов (да се чете: светлинни скулптури и инсталации, цял ретро Опел и шестметрова надуваема порно кукла) да превръщат ЛУЛУ в, може би, най-амбициозния досега проект на Крис Шарков, то има нещо друго, което кара историята на Лулу (колкото и да е стара, писана в края на 19 век) да звучи вечно актуална.
Просто винаги ще има хора, които виждат Желанието като обект, на който да слагат етикет за по-лесна употреба... Винаги ще има хора като Лудвиг Шьон, като каскадьорът Родриго/Михаил Милчев или като Сводникът/двоен агент (Николай Димитров), които ще търгуват с Желанието или ще го ползват като разменна монета, пък била тя и биткоин...
Винаги ще има хора, които първо дават Криле на Желанието, а после ги срязват...
Уви, полетът на ЛУЛУ е обречен – като животът на Желанието в кръговрата на Вселената...
ЛУЛУ е в театър София на 19 и 31 май | 19:00
2 ноември и 7 декември | 19:00, театър Сълза и Смях
1 февруари, 15 март и 5 април | 19:00, театър Сълза и Смях
