My Mir
Кино
Кино (131)
Историята е колкото обективно, толкова и субективно нещо – например, Катрин Бигълоу ще остане в нея като първата жена, спечелила Оскар за режисура (за американските Ирак драми във Войната е опиат), както ще бъде запомнена като режисьор на (предимно, не че прави само такива) популистки политически филми. Осама Бин Ладен пък ще остане в историята колкото като световен Враг номер едно, толкова и като мит, и терорист легенда, с която нищо чудно наследниците ни (след дъъълги години) да плашат само децата.
Затова, може би неслучайно, след Войната е опиат Бигълоу погледна към живота и смъртта на Враг номер едно през очите на една крехка, но корава жена (също като самата Катрин), която целеустремено гази всички препятствия (сред тях е и пренебрежението в една "мъжка" като военната/режисьорската професия) по пътя си към заветната цел. Не, не е "Оскар Джихад 2013", въпреки петте номинации на филма.
Та, Враг номер едно е полудокументален филм колкото за издирването и екзекуцията на Осама, толкова и за личната история на "Кучката, която го откри", както сама се представя агент Мая (червената фурия Джесика Частейн хладнокръвно заслужила Златен глобус), която фанатично (като врагвете си) се впуска в "Джихада" на живота си.
Всъщност Мая е сборен образ от лицата и дейността на две действителни ЦРУ агентки, както полудокументални са и повечето персонажи във филма с изключение на споменаването на имена на централни фигури в ЦРУ и TV речите на Обама във връзка с прочутите скандални мъчения на пленници в затворите Абу Гариб, Гуантанамо...
Оттам нататък започва един живописен, но не толкова документален (заснет в Индия) преразказ на сагата по издирването на световен враг номер едно – то не са прелитания от един таен затвор в друг, корави разпити на Ал Кайда активисти с водни, светлинни, звукови и каквито се сетиш мъчения (смекчени във филма по думите на сценариста Марк Боъл); то не е ровене в купища документация, сателитно следене и документирани атентати...
В епичното и изтощително издирване на Осама, основна опора на Мая са нахъсаните (но не колкото нея) агенти Дан, Джесика, Джак и Лари, но истинската помощ идва от безименна чиновничка (естествено малките камъчета обръщат големия бял джип на историята), която подсказва два-три жокера за митичната самоличност на Абу Ахмед – най-довереният куриер и златен шорткът към Осама.
Така авантюрата, започнала като типична военна драма, с времето (някъде около втория филмов час) се превръща в тънка кримка ала Джон Гришъм (само, че без адвокатите), която се спасява от праволинейността и скуката чрез няколко комедийни моменти (абсурдни като самия живот или пък като Холивуд) – черна котка минаваща път на среща на високо ниво, замяната на едно Ламборгини за един телефонен номер, вбесената Мая, изброяваща с червен маркер на стъклото на шефа си пропилените дни до залавянето на Осама и секретна операция с безшумен стелт хеликоптер, който... се сгромолясва като слон в стъкларски магазин.
Накрая победители няма (въпреки възклицанието "Май ударихме джакпота"), защото Мая осъзнава, че след толкова непосилно бъхтене май се чувства като в началото на филма – там, в пустия черен екран на сподавените хрипове, отчаяните викове, плач и... едно бездънно "Чува ли ме някой!? О, Боже!".
Враг номер едно е в кината от 22 февруари
Явно режисьорът Том Хупър обича крайностите – след филм за заекващ крал рязко отвъртя на 180 °, за да направи епичен мюзикъл, в който героите пеят нонстоп директно на снимачната площадка, също като на концерт, сниман на живо. Естествено, знаете, става дума за поредната екранизация на Виктор Юго класиката Клетниците, този път базирана на едноименния мюзикъл (създаден от Ален Бубли и Клод-Мишел Шьонберг), който вече навъртя над 30 години бляскъв живот на сцените по света. Клетниците на Хупър пък вече навъртяха 3 Златни глобуса (ах, клетите те) и ще опитат своя втори кино тотошанс с комбинация от 8 номинации за Оскар 2013.
Юго приказката за търсене на по-добрата версия на човека е всеизвестна (като Хамлетовата дилема) на малки и големи – след 19 години (излежаване на несправедлива присъда за кражба на къшей хляб и опити за бягство от затвора) и убийствен каторжен труд, Жан Валжан (Хю Джакман) най-сетне стои на прага на свободата и на новия си живот. Само дето мрачното минало на бивш каторжник дрънчи като окови на краката му и никой не му дава дори и право на втори шанс. Освен един прозорлив епископ, който приютява Валжан в люта буря и на цената на два свещника му показва пътя към вътрешния мир и свободата – все пак човек е осъден доживот да носи бремето на своите постъпки и никой, дори Бог, не може да опрости греховете му, ако той самият не осъзнае разликата между добро и зло.
Мигът на просветление е дошъл за Жан Валжан и ето, че след няколко години нашият герой е собственик на шивашка фабрика и кмет на проспериращо градче, посветил се на борбата с неправдата и хорското добруването. Само, че нито новото име (мосю Мадлен), нито новата мисия в живота успяват да го избавят от призраците на каторгата в лицето (и песента) на бившия надзирател и настоящ инспектор Жавер (Ръсел Кроу). Инцидент във фабриката на Валжан и на улицата сблъсква отново двамата заклети противници в спор за (не)праволинейната човешка природа.
И докато Жавер е зациклил на лайтмотив припева, че човек извършил някога нещо лошо никога не се променя, то Валжан с все сили опитва да докаже обратното – в случая да даде шанс за живот на бившата работничка в неговата фабрика Фантин (Ан Хатауей), която е принудена (от хорската жестокост, грубост и лицемерие) да продаде първо косите, после зъбите и накрая тялото си, за да осигури различно бъдеще за своята изоставена дъщеря Козет.
Борбата (и надпяването) между Валжан и Жавер е безмилостно жестока – в нея са замесени и оркестър ярки типажи като алчната, крадлива и дребнава двойка Тенардие (Хелена Бонъм Картър и Саша Барон Коен в неотразим дует), порасналата при тях като Пепеляшка, чаровна Козет (Аманда Сейфрид) и нейният любим, идеалистичният революционер Мариус Понмерси (Еди Редмейн), сирачето на Париж и барикадите Гаврош, канонада от сърцераздирателни песни и пушечни залпове от житейски обрати, за да се стигне накрая до...
Мда, финалът е известен на всички и идва след два часа и половина пищна костюмна драма, изпята на живо (по либрето от Хърбърт Крецмер) повече в класическите традиции на оперетата и мюзикъла, отколкото в поп мегамикс стилистиката на Мулен Руж на Баз Лурман.
Освен безспорния факт, че всички актьори, замесени в интерпретацията на Хупър могат спокойно да изнесат страхотен "Немили-недраги Live" концерт по темата, другите гранде предимства на Клетниците са опияняващите цветове и визия (олé за оператора Дани Коен, заснел и другия Хупър хит Речта на краля) – така, сниманата предимно в киностудиа продукция не само изглежда живо импресионистична и експресионистична, но на места и крайно натурална, въпреки бутафорната природа на мюзикъла и оперетата.
Остава само един въпрос – "Кому е нужна поредната интерпретация на Клетниците и тяхната до болка позната немила-недрага история?". Явно на всички ни, защото светът не се е променил много от 19 век насам и ежедневно се сблъскваме със същите типажи, само техните болки, грешки, драми и дилеми се наричат вече с други имена. Защото все още са много малко и хората, получили просветление като Жан Валжан... И най-вече, защото клетници е имало, има и ще има винаги, докато никой не им дава втори шанс за (песен) нов живот...
Клетниците са в кината от 1 февруари
"Мисли позитивно, гледай позитивно на нещата"... мало и голямо взе да ръси на кило подобни житейски мантри и в същото време да върши точно обратното – все пак, по-лесно е да хвърляш празни приказки в центрофугата на живота, отколкото да ги случиш и да понесеш отговорност за действията си. Затова пък, в Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О'Ръсел и компания (с едноименната книга в ръка) решават да докажат нагледно, че е абсолютно възможно мачът "позитивизъм vs негативизъм" да бъде спечелен от човека. Стига да имаш в своя отбор "играчи" като свеж хумор, тънка ирония и... вярата, естествено, че една простичка екзистенц комедия може да бъде толкова важна и номинирана за осем награди Оскар 2013. Не че това е най-важното.
Пат Солитано (Брадли Купър в пиковата си роля досега) е учител на средна възраст, който за един миг (и един студен душ време) губи почти всичко в живота си – жена си Ники (отдала се на горещи ласки под душа с друг мъж), работата си (афектираният Пат пребива мъжът под душа, по ирония на съдбата, негов колега от училището) и здравето си (изневярата отприщва спящото у Пат досега психично разтройство). Така намираме нашият герой след 8-месечна терапия в психиатрична клиника, от която той излиза въоръжен само с бойния девиз Excelsior (от латински да се чете като "само нагоре), за да изгради наново живота си.
В неговия случай, това означава да заживее в къщата на родителите си Долорес и Пат старши (Джаки Уийвър и Робърт Де Ниро в симпатичен семеен тандем), където всред идилията на семейните портрети, неделните мачове на Филаделфия Ийгълс, кросовете (с чувал за боклук на гърба си) и четенето на Сбогом на оръжията (любимият на кинаджиите Хемингуей), той да каже сбогом на обсесивната си привързаност към жена си Ники и да намери своя вътрешен мир и хармония. Хубаво, но Пат не желае да напуска жена си (не сваля венчалната халка), дори напротив – иска да докаже на Ники, че е станал по-добра версия на себе си, направо нов човек, който винаги гледа от светлата страна на нещата и така да преодолее ограничителната заповед, която (според него) им пречи отново да се съберат. На пътя му стоят още две препятствия – мнението на околните (близки, познати, полиция...), че събирането с Ники е поредната налудничава идея на един неизлекувал се лунатик и... сватбената му песен (а именно My Cherie Amour на Стиви Уондър, озвучила сцената на изневярата), която при всяко ново слушане изстрелва (като куршум в главата) наново невротичен пристъп у Пат.
В битката за своето по-добро Аз, Пат намира логични съюзници като психотерапевта доктор Пател и младата femme fatale вдовица, бореща психична сексуална зависимост, Тифани Максуел (Дженифър Лоурънс или най-младата актриса номинирана вече два пъти за Оскар), която, не щеш ли, е и сестра на Вероника, най-добрата приятелка на Ники. Пат и Тифани сключват (след много комични моменти) сделка – тя ще предаде на Ники обяснителното в любов и нов живот писмо на Пат, а той, от своя страна, ще ù помогне да участва в мечтания конкурс за танцови двойки.
И ето ти чаровна екзистенц комедия налице – Пат и Тифани започват взаимно да борят неврозите си на фона на (дори по-големите) маниакални обсесии на околните като нездравословните суеверия, Филаделфия Ийгълс манията и букмейкър залаганията на бащата на Пат или моментните пристъпи на Рони (мъжът на Вероника), уж презадоволеният и щастлив приятел на Пат, който се задушава от "идилия" и тайничко избухва (с Металика и Мегадет) в гаража.
Комедия за нещата от живота, която става още по-пиперлива и забавна, когато се намеси и абсурден облог – бащата на Пат залага всичките си спестявания (и мечтата за собствен чийзкейк ресторант) срещу победа на любимия Филаделфия Ийгълс над Далас Каубойс и оценка 5.0, получена от Пат и Тифани на танцовия конкурс за двойки, естествено, провеждащ се в деня на мача.
И Наръчник на оптимиста печели по точки мача "позитивизъм vs негативизъм" – заради добре напипаните комедийни, иронични и абсурдни моменти в живота на съвременните хора. Заради непринудените игра и диалози на актьорите (неслучайно целият актьорски състав е номиниран тази година за Оскар), и заради това, че поставя (без гранде крилати фрази и драми) въпроса кое е нормално в нашия побъркан свят. И най-вече заради това, че добре разчита знаците (Тифани Максуел има солидна теория по въпроса) и в киното, и в живота – малките детайли, малките истории (дори да са на места захаросани) са също толкова важни, колкото големите, историческите събития.
Или както казва Пат докато спори с Хемингуей – "Светът е достатъчно жесток и такъв, какъвто е... Нека краят на историята да е добър?". Excelsior!
Наръчник на оптимиста е в кината от 25 януари
Що е то саутърн? Жанров виджей микс между спагети уестърн и blaxploitation (ранноседемдесетарска нискобюджетна лента с чернокож главен герой) или иначе казано Джанго без окови от щата Тарантино – поредната кинофантазия на заклет киноманиак, работил (някъде в началото на 80-те) във видеотека, където предозирал с филми, докато чертаел ноар кроежи за ново микстейп кино.
Тарантино никога не е прикривал спагети уестърн страстите си като основно вдъхновение, но едва в седмия си филм (въпреки изпипания стилистичен поклон и препратки към жанра в Убий Бил), за пръв път, прави своя същински уестърн (или саутърн) – творение, което (може) да го приближи до мастерите в жанра като Серджо Леоне и Серджо Корбучи (заснел оригиналния Джанго през далечната '66-а). Само, че в своя саутърн Тарантино запазва единствено името на героя, кървавочервения шрифт на оригиналните Джанго надписи и култови уестърн клише картини (заслужена Оскар номинация за оператора Робърт Ричардсън) – оттам нататък се завихря запазен Тарантино микстейп от южняшки Гадни копилета (темата нацизъм-евреи във варианта бели господари-черни роби), blaxploitation кич и хумор (римейк на мита за Зигфрид и Брумхилда, шегички с Александър Дюма, Херкулес, думата "чернилка" и Ку Клукс Клан), не съвсем реално документирани Мандинго боеве (гладиаторски битки между роби), маниерни диалози, нацелен (на места) саундтрак и... реки от кръв, естествено, бликаща бутафорно на фонтани.
Историята, може би, е позната на всички – две години преди Гражданската война в Щатите, жигосаният с белезите на робското минало Джанго (убедителен Джейми Фокс) е освободен от оковите по щастливо стечение на неволята на софистицирания бивш зъболекар и настоящ безскрупулен ловец на глави доктор Кинг Шулц (заслужен Златен глобус и потенциален Оскар за Кристоф Валц).
Шулц е по следите на поредните престъпници, за чиято глава е обявена награда (братята Бритъл), но проблемът е, че не знае как изглеждат, докато Джанго (и тялото му) не само добре помни лицата им, но и техния тормоз в плантацията Карукан. Сделката е следната – Джанго ги разпознава, Шулц ги убива и двамата прибират наградата, а нашият чернокож герой получава свободата си завинаги. Речено-сторено и лека-полека Джанго и Шулц заформят дрийм тийм (обезоръжаващо слово и точен мерник) за ликвидация на издирвани престъпници.
Комбината прераства в приятелски съюз, когато Шулц разбира, че Джанго иска не толкова свобода за себе си, колкото свобода за своята съпруга, робинята (говореща немски) Брумхилда фон Шафт (само на Тарантино може да му хрумне да забърка blaxploitation класика като Шафт с легендата за Брумхилда и Зигфрид) и къде от über alles носталгия, къде окрилен от Вагнеровия размах (и епичната му интерпретация на мита за Брумхилда и Зигфрид в Пръстенът на Нибелунгите) Шулц се зарича да събере, dead or alive, двамата влюбени.
Брумхилда фон Шафт, или просто Хилди (невинно чаровна Кери Уошингтън), се оказва собственост на едрия робовладелец Келвин Кенди (Леонардо ди Каприо като 100% злодей), чието имение Кендиленд се ползва с печална слава сред робите и буди страхопочитание из целите Южни Щати. Кенди, обаче, има една слабост – Мандинго боевете (или гладиаторски битки между роби), които организира и наблюдава с гордостта и алчността на човека, който притежава най-добрите бойци.
Именно това решават да използват Джанго и Шулц, като под претекст, че търсят добър Мандинго боец, те се срещат с Кенди и му отправят предложение, на което няма как да откаже, също както Франко Неро (оригиналният Джанго от '66-а, тук, в ролята на фен на Мандинго боевете) не може да се откаже от ироничната гаргара (Неро кара Джейми Фокс да спелува името на героя си) с настоящия Джанго. Циркът (и на Тарантино, и на Джанго и Шулц) се получава и нашите двама герои, в компанията на Кенди, се запътват към заветните Кендиленд и Хилди.
Там, обаче, ги очаква последното препятствие – по-проклетият и "по-бял" от господаря си (най-мразеният в робската йерархия), чернокожият, верен до гроб, иконом Стивън (зловещ Самюел Джексън), който бързо-бързо разплита диверсията на Джанго и Шулц за спасяването на Хилди.
Привидното закупуване на боеца Джо Ескимоса или както го наричат Черният Херкулес (другият филм, освен Джанго, вдъхновил Тарантино заглавието, е Hercules Unchained, ако не ти стига препратката със скулптурата на борещия се Херкулес зад гърба на Кенди по време на вечерята) завършва с фиаско и прословутата реч за робската психика (разбунила расистки спорове и духове) на Келвин Кенди.
В ситуацията, обаче, скандал няма, просто Тарантино като опитен провокатор много добре знае, че всичко забранено е сладко – също както след забраната за пушене, във филмите отново започнаха да палят цигара от цигара, така и след избирането на Обама за президент зачестиха (на миналите Оскари бяха Южнячки, а сега Джанго и Линкълн) филмите, които разглеждат сегрегацията, расовата дискриминация или направо робството.
Проблемът на Тарантино (ако въобще си има проблеми, човека) е, че докато маха оковите на своя Джанго, слага такива на себе си – робуването на собствените клишета някои наричат запазена марка, но когато оригиналният ти стил е именно хиперболизирано убиване на клишета в тотален жанров мегамикс, то всяко маниерно преиграване по темата граничи просто... с кич.
Да, Тарантино винаги е умеел да създава култови персонажи – от чернокожи уестърн Супермени, през ерудирани ловци на глави и проклети (на принципа "господарят дава, пъдарят не дава") икономи до перверзни злодеи.
Да, Тарантино се снима неизменно във всеки свой филм, където диалозите винаги са резки и остроумни, колкото насилието е хореографирано и стилизирано до хипербола (бутафорни фонтани от кръв и куршуми, свистящи като падащи от небето бомби), въпреки, че тук Куентин сам преиграва с фойерверките.
Преиграва и с музиката (също запазена за Тарантино култ територия) – и ако оригиналната Джанго песен на Луис Бакалов влиза тук перфектно по поръчка, толкова идеално, колкото римите на отвъдния Тупак (почти) могат да озвучат експлозията на куршуми в тялото при престрелка, то използването на Бетовен композицията За Елиза (като точка на пречупване с реминисценция на роб, разкъсван от кучета) е просто маниерно преиграване.
Дори това, обаче, не е по-лошо от бутафорния финал на историята и абсурдната дресура на коня на Джанго – най-кичозният евър край на Тарантино филм, което хвърля кич сянка върху цялата лента, но и вече спечели на Куентин Златен глобус за оригинален сценарий (остава да видим дали ще го дублира с такъв Оскар), което не му се беше случвало от Криминале насам.
Джанго без окови или Тарантино с окови (но с награди) – никой не е съвършен, както се казва в една стара, ама лачена филмова класика. А и все пак въпреки, че Бетовен посвещава композицията си на Елиза, любовта му така и си остава несподелена.
Джанго без окови е в кината от 18 януари
След като се запознахме с късометражната програма и Керван сарай панорамата от фестивала за кино от Близкия Изток и Северна Африка Sofia MENAR Film Festival, сега е време да видим кои са игралните и документални филми, които ни очакват от 16 до 31 януари в салоните на кино Люмиер, Euro Cinema, Червената къща, Dada Cultural Bar, както и в избрани зали в Бургас, Варна, Пловдив и Велико Търново.
Хабиби – 16 и 21 януари
Холандия / Палестина / САЩ / ОАЕ, 2011, 85 минути
Режисьор: Сюзън Юсеф
Графити, поезия, двама влюбени и забранена (от табу традициите) любов в ивицата Газа.
Роден дом – 17, 21 и 23 януари
Турция, 2011, 76 минути
Режисьор: Музафер Йоздемир
Лекува ли се стреса със завръщане в родното място? Актьорът Музафер Йоздемир (с Кан награда за мъжка роля в Отчуждение на Нури Билге Джейлан) ще провери това при режисьорския си дебют и в ролята на изтощения и невротичен архитект Доган.
Любов в медината – 17 и 23 януари
Мароко, 2011, 113 минути
Режисьор: Абделхаи Лараки
Историята на месаря Тами и неговите тайни флирт страсти с клиентите на магазина му е най-гледаният филм в Мароко за последните 5 години.
Константино – 17, 28 и 31 януари
Бразилия / Иран / Ливан / Турция / Сирия, 2011, 80 минути
Режисьор: Отавио Хури
Сирия, но не тази от новинарските емисии, настръхнала от война и страх. Сирия като земя на предците на режисьора Отавио Хури, Сирия като дом на неговия прадядо професор Дауд Константино Ал Хури и литературните му творби, скрити досега за света.
Нар – 17, 22 и 25 януари
Турция, 2011, 81 минути
Режисьор: Юмит Юнал
Явно Юмит Юнал обича да събира своите герои в изолирано от обществото място и после да им гледа сеира – Биг Брадър концепцията му се повтаря и тук (в Празнина затвори 4 души в един апартамент), а сега вкарва героите си в една къща за един ден, за да започнат, един по един, да се съмняват в собствените си убеждения и вяра, така че накрая да се разпръснат като семена (хем еднакви, хем коренно различни) от разпукан нар.
Шумът на Кайро – 18, 23 и 25 януари
Германия / Египет, 2012, 57 минути
Режисьор: Хайко Ланге
Как революцията Арабска пролет и падането на Мубарак диктатурата през 2011 се отразява на египетските артисти и тяхното творчество? Документално, забавно и... реално.
Остатъци – 18 януари
Tурция, 2012, 101 минути
Режисьор: Чиидем Витринел
Никой не се задоволява с остатъци от любов, нали? Севда и Зухал са две непознати жени (и конкуренти по неволя) с една обща цел – пълната и по-добра версия на живота си. Дом, семейство, любов, изневяра и накрая какво остава?
Кол-шоп Ал Мактуб – 16, 19 и 30 януари
Алжир / Швейцария, 2010, 94 минути
Режисьор: Мохамед Судани
Млада двойка от Швейцария с непредвидена спирка по средата на Сахара или приказки по Ал Мактуб телефона с неочакван край.
Стъклената менажерия – 18, 23 и 25 януари
Иран, 2011, 97 минути
Режисьор: Бахрам Таваколи
Иранска интерпретация на класическата пиеса Стъклената менажерия от Тенеси Уилямс, рисуваща сблъсъка между мечтите на човека и грубата реалност на самотния родител, стараещ се да оцелее в днешен Техеран.
Правете хумус, а не война – 19 и 23 януари
Австралия, 2012, 76 минути
Режисьор: Тревър Греъм
Рецепта за мир, а не за хумус или кулинарен близкоизточен конфликт за това кой държи "правата" за национално ястие на хумуса – Израел, Палестина или Ливан... На Балканите щеше да звучи като "правете ракия, а не война".
Вятърът ще ни понесе – 19, 25 и 26 януари
Иран, 1999, 114 минути
Режисьор: Абас Киаростами
В рубриката "Закъснели премиери" едно забравено от Бога и света селце в иранската провинция и неговите традиционни ритуали по изпращане на починалите в отвъдното.
Връвта – 19, 20 и 29 януари
Тунис / Франция / Белгия, 2010, 90 минути
Режисьор: Мехди Бен Атия
Случва се понякога на връвта на живота да се навържат такива възлови моменти като в живота на Малик – смъртта на баща му го кара (след дълга емиграция във Франция) да се завърне в родния Тунис, където (докато деликатно крие гей тайни от майка си) среща любовта на живота си.
А ти колко ме обичаш? – 20 и 21 януари
Aлжир, 2011, 98 минути
Режисьор: Фатма Зохра Замум
8-годишният Адел е симпатично хлапе, чийто родители са на прага на раздялата. Ситуацията спасяват неговите баба и дядо, които го взимат да поживее малко при тях, така че новият живот на Адел всеки ден да започва с въпроса "А ти колко ме обичаш?".
Кападокия: 28 дни до Луната – 20 и 27 януари
Турция, 2011, 31 минути
Режисьор: Еда Елиф Тибет
Скалните селища в Кападокия (разположената в сърцето на Анадола и защитена от ЮНЕСКО уникална местност) са ежедневна сцена на кръстопът за срещите на 9 местни жители с хиляди туристи от цял свят.
Копнеж – 20 и 27 януари
Германия / Турция, 2012, 70 минути
Режисьор: Михаел Хел
Документален трип за майка и дъщеря, губещи се и намиращи се в лабиринта на женското ежедневие в Турция.
Сема: една завършена любов – 20, 21 и 24 януари
САЩ, 2011, 50 минути
Режисьор: Стивън Олсън
Една любовна среща на учени, музиканти, дервиши и обикновени суфи-практици с поезията на персийския мистик Джеляледин Руми.
Гнава – 20, 21 и 24 януари
Белгия / Мароко, 2010, 43 минути
Режисьор: Оливие Декежел
Гнава е култ. Гнава е религия. Гнава е транс. Гнава е танц. Гнава е музика и мистика. Гнава диша и живее в Мароко.
Андалусия, моя любов – 20, 22 и 26 януари
Mароко, 2012, 86 минути
Режисьор: Мохамед Надиф
Двамата студенти от Казабланка, Саид и Емин, тръгват на разходка с лодка от Мароко до Европа, но след леко крушение морето връща Емин на мароканския бряг, а Саид е изхвърлен на плажа в "Андалусия". Комедия на абсурда с много "български" елементи.
Баба Азиз – 20 и 28 януари
Тунис / Иран, 2005, 96 минути
Режисьор: Насер Хемир
Второто предложение от рубриката "Закъснели премиери" ни среща със слепия дервиш Баба Азиз и неговата внучка Ищар по пътя им през пустинята към мистична сбирка на дервишите.
Бунтът – 24 и 29 януари
САЩ / Египет, 2012, 84 минути
Режисьор: Фредрик Стантън
Арабска пролет отблизо – четирима претенденти за Нобелова награда, няколко египетски кандидат-президенти и бившите външни министри на Египет и Йордания в някои невиждани досега кадри от египетската революция.
Бягство от Кайро – 24 януари
Египет, 2011, 94 минути
Режисьор: Хишам Исауи
Бедност, любов, житейските дилеми на 18-годишната Амал и едно решение – иначе казано, емиграцията на всяка цена ли е?
Тунизийски истории – 30 януари
Тунис, 2011, 110 минути
Режисьор: Нада Мезни Хафайед
Три приятелки (Шамс, Сабрине и Инес) и един мъж в лабиринта на любовта и... други тунизийски катастрофи.
Дъщеря... баща... дъщеря – 30 януари
Иран, 2011, 70 минути
Режисьор: Панахбаркода Резаи
Поезия и проза в самотното съществуване на три сестри в дълбоко провинциален западен Иран.
Sofia MENAR Film Festival – от 16 до 31 януари в салоните на кино Люмиер, Euro Cinema, Червената къща, Dada Cultural Bar, както и в избрани зали във Варна, Бургас, Пловдив и Велико Търново
Билети – 8 лева / 5 лева за учащи и пенсионери
Абонамент за 5 прожекции – 25 лева / 15 лева за учащи и пенсионери
Fan Pass за всички прожекции – 50 лева
