My Mir
Кино
Кино (131)
Четвъртък, 18 Април 2013г. 18:18ч.
Полет на ръба на любовна криза
Кожата, в която живее Алмодóвар е кожа на хамелеон – ту си играе на доктор Франкенщайн с кризите на идентичност в човешката природа с Кожата, в която живея, ту се впуска контрастно в тотално комедийни Свалки в облаците. Пасажерите, които редовно ползват неговата кино(авио)компания El Deseo (основана заедно с брат му Агустин), обаче, са наясно с това и много добре знаят, че когато пътуват по новата дестинация на Алмодóвар Air ще им трябва само ръчен багаж, пълен с кабаре декаденс хумор и няколко ката връхни препратки към ранни комедии ала Жени на ръба на нервна криза.
Гаргарата се закъдря още от самото начало с палава кумбия версия на класиката За Елиза на Бетовен и абсурдната поява на Антонио Бандерас и Пенелопе Круз (първи общ Алмодóвар филм за двамата негови абсолютни любимци) като... двойка летищни работници, които да оплетат за 2 минути тотално конците на историята и да изчезнат.
А историята е пъстра и шавлива като света на Алмодóвар – в бизнес класата на полет 2549 на компанията Peninsula към Мексико сити летят медиум/девственицата Бруна (Лола Дуеняш), която надушва смъртта и се свързва фалосно със силите от отвъдното; бившата кабаретна звезда и настояща маман с три синджира елитни компаньонки Норма (Сесилия Рот - Алмодóвар любимка още от дебютния му филм), която има фикс идея, че е преследвана, заради богатата си тайна колекция от видео секс компромати на свои клиенти; маститият бизнесмен сеньор Мас, който бяга от страната след крупна финансова измама, но не може да избяга от чувството за вина, че не може да открие изчезналата си дъщеря; мистериозният "консултант по сигурността" Инфанте; актьорът от тв сериали Рикардо Галан, който разбива сърца и на екрана, и в живота; и за капак... прясно бракувана двойка, тръгнала на меден месец.
Тази колоритна групичка пътува в не по-малко живописната компания на тримата гей стюарди (ето ти пазарна ниша за лоукост авиокомпании), водена от драматично неспособния да лъже и да не пие Хосера (Хавиер Камара, познат от Говори с нея и Лошо възпитание), религиозно въздържания и диско караоке разкрепостен Фахас, вечният палавник Улоа и двамата пилоти – Алекс (мъж на място с жена, деца и млад любовник) и Бенито, държащ уверено (дали) курса на хетеросексуалността в облаците.
И така обилно забъркан, коктейлът ала Алмодóвар предвещава комедийна оргия (и махмурлук, да) в небето. Добавете към него невъзможността на самолета да кацне поради техническа неизправност и липсата на свободна писта; страхът от евентуална смърт, който кара нашите пъстри герои да оправят бакиите си долу, на земята, през единствено работещия телефон на борда (тук е мястото за самоубийства и падащи от небето телефони ала Жени на ръба на нервна криза).
Разклатете всичко това добре с винтидж диското на The Pointer Sisters, заедно с тонове сексуални фантазии, шотове на макс и щипка контрабанден мескалин и... ето ти абсурден полет на ръба на любовна кич криза, чак да се питаш защо пътуването със самолет не е било толкова забавно досега!?!
Иначе най-добре го казва на финала една от стюардесите: "Винаги знам кога един мъж търси жената в мен и кога – травеститът.". Та, и вие сигурно знаете кога в един филм на Алмодóвар да търсите екзистенц драмата и кога – комедията без граници.
Свалки в облаците е в кината от 19 април
Въпрос на онаниране ли са българските филми? И колко стъпки делят мастурбацията от епилепсията (а.к.а "болестта на гениите")?
Началото на режисьорския дебют на мастер оператора Емил Христов в Цветът на хамелеона залепя за екрана – комедийните размисли и страсти около онанирането в соц тоналността на Мъжът и жената интимно (или в стила на списание Космос) идват с летящ старт като знак, че тегавата тема по сагата соц/досиета/Държавна сигурност/шпионаж този път ще бъде тънко прокарана с хитра ирония, остра сатира и умело жонглиране с клише асоциации. Нещо, което подсказва, че това е от онези крайно редки нови български филми, които владеят тънката част – а именно, да казват много сериозни неща с лек и забавен тон, но без да прекаляват с дебелашки хумор и първосигналност.
Досие Х – Батко Филипов Стаменов (заслужилия брит дипломата си за народен артист Рушен Видинлиев) е обикновен сирак (с нездраво влечение към онанирането и списание Космос), прясно освободен от военна служба по здравословни причини (все пак епилепсията е на една стъпка разстояние от мастурбацията според вещото лекарско тяло Николай Урумов), докато самотно отгледалата го леля (Светлана Янчева) му признава, на смъртното си легло, че е негова майка, малко преди да отнесе девствената си тайна и истината за произхода на Батко в гроба.
Останал пълен сирак, като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл, на хоризонта пред Батко изгряват студенството и тайнственият агент Чисти ръце (а.к.а Руси Чанев в акция), който е по-наясно с миналото на Батко от него самия и му предлага светлото бъдеще на самотен шпионин, който да слухти какви ги върши "будната студентска младеж" и по-специално кръга от политически мамини синчета и дъщери Спекула (страхотни второстепенни роли на Леонид Йовчев, Самуел Финци, Йорданка Йовева и Касиел Ноа Ашер), които се сбират на тайни обсъждания на псевдофилософския роман Цинкограф (оригиналното заглавие на книгата на Владислав Тодоров, по която е сниман филма) – утопична история за фетиш агент, който през деня работи като печатар в Кралската цинкография, а през нощта се отдава на любовни ласки в тайната си квартира, докато върти своя мощна фантомна мрежа от шпиони, която да оплита конците, дърпани от реално съществуващата тайна полиция.
И ето ти го Батко (името идва от Оруеловия Big Brother, ако се чудиш) – новоизпечен агент с кодово име Марципан, с тайна квартира под наем при живописна вдовица (обсебена от корсетите и препарирането на животни а.к.а портиер в НАТФИЗ/страхотно попадение всред непрофесионалните актьори в каста), докато подслушва секс сесии и пише доклади за техники на шпиониране в открития Космос.
Иначе Батко потъва с всяка прочетена страница в света на Цинкограф, докато романа не стане негова втора кожа/живот – намира си работа като печатар (където се натъква на смъркащия охлюви и тайно печатащ подривни материали пореден филмов чешит на Михаил Мутафов след Дзифт и Островът), среща момичето на своя живот (невинните синьо-зелени очи на Ирена Милянкова компенсират неубедителната ù игра като пристрастената към Казабланка и житейските прозрения девойка, работеща в местното кино), а когато бива отстранен от реалната шпионска мрежа, Батко изфабрикува своя собствена такава – моментите на вербуване по "тънката част" на студентите от Спекула за неговата организация "оперираща в тайните зони на оргазма" са сред силните козове на филма, а сатиричното сексуализиране на органите на властта и тайния шпионаж достигат такива висини, че някои от героите ще възкликнат искрено: "Е, тва го нямаше преди!".
Операция Хамелеон – какъв е цветът на хамелеона? Може да го наречеш изпипана сатирична кръстоска между ГДР-досие драмата Животът на другите и шпионската ала Братя Коен комедия Изгори след прочитане с елементи на екзистенц препратки (червеното и синьото шоколадови яйца на Батко) ала Матрицата и намигания към соцлегенди ("отровният български чадър" и сие). Може да го наречеш и другият абсурдно възможен наш сценарий на Истината (а.к.а "сменете истината) за 24-те години преход и взаимно цапане с "кал" (а.к.а досиета), в който политическият зоопарк сменя цвета си по-често и от хамелеона, за да оцелее.
Може да го наречеш и иронично шпионско упражнение по стил (заснето само за 28 дни) от група приятели и сродни души (сценаристът Владислав Тодоров и режисьорът Емил Христов са и съученици от училище, освен че работиха заедно и по Дзифт) с цел забавно разглеждане на въпроси, които вълнуват всички ни, като сатиричната дискусия е изпипана до последния детайл – перфектен оператор Крум Родригес, перфектни костюми и сценография (с миниатюрни, но простени неточности) от Армавени Стоянова и нейната близка приятелка стилист Сандра Клинчева (жена на Емил Христов) и...
... Истината не е само една (дори в списание Космос), но няма да сбъркаш, ако кажеш, че Цветът на хамелеона е и за теб самия – в онези моменти, в които стоиш като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл. Като Батко. Като самата България. Като българските филми. Или както казва любимата на Батко: "Ти си от тези хора, които са имитация на други хора. Съчинен си от други хора.". Само дето и тя имитира емоциите и живота от киното, от любими филми като Казабланка...
Проблемът с идентичността не е от вчера, особено сега, когато сякаш повечето хора не живеят собствения си живот, а имитират това, което се случва във филми, книги, сериали... И доста български филми имитират чужд киноживот в търсене на Истината, а достигат само до... онанирането. Затова е хубаво всички внимателно да чуем какво казва в Казабланка Хъмфри Богарт на бежанката от България (перфектно вмъкнат кадър от Емил Христов): "Go back to Bulgaria!".
Ta... Go back to българските филми!
Виж Цветът на хамелеона в кината от 5 април
Има филми, които още с първите си кадри ти влизат подкожно без упойка. Филми, които говорят така клинично за живота и малките му тайни, че бъркат до мозъка на костите ти и оставят "белези" по тях. Филми като Ръжда и кости – последната екзистенц дилема на режисьора Жак Одиар (заснел фаворити като Сърцето ми спря да бие и Пророк), с които умее така тънко да те подхлъзва, че да съпреживяваш драмата на главните герои, която няма нищо общо с твоя личен хаос и проблеми. На пръв поглед.
Историята се лее като песен (започва и завършва рамково с Bon Iver импресиите Wash и The Wolves), в която Ален (наричан от всички Али заради неговия кумир Мохамед Али) – пикова роля на неособено познатия Матиас Шьонертс – е себичен бивш шампион по бокс на Белгия и настоящ безработен, който трябва да се грижи за сина си Сам (русото ангелче Арман Вердюр), и двамата изоставени от зачезналата майка. Изходът от досадната за Али ситуация е да отидат в Южна Франция (да не кажем Ница и покрайнините ù) при неговата сестра Ана, която да му помогне в грижите за Сам и да му намери работа.
Речено-сторено – Али започва работа като гард в дискотека, където сбиване го среща с чаровната дресьорка на косатки в местния воден шоупарк Стефани (поредната брилянтна роля на Марион Котияр) – (не)случайна среща, която както в киното, така и в живота се оказва разковничето във всяка екзистенц драма. Защото докато Али я кара по познатата инерция (импулсивен фитнес секс, безотговорен към сина и сестра си, които приема за досадна даденост), то светът на Стефани тотално рухва като еднотонова косатка върху нея.
Инцидент я оставя без крака (толкова хиперреалистично изпипано до последната CGI вена), без мечти и най-важното без желание за живот, че когато и близките хора се отдалечават, Стефани се сеща само за един друг "инвалид", с когото да сподели драмата – първичният и прям Али, естествено, с ампутирани чувства и ценности. Човекът, който много добре знае какво е просто да съществуващ, а не да Живееш. На пръв поглед.
На втори поглед, обаче, само грубият Али може да ù даде смисъл за нов живот – той няма да я оплаква за това, че е "половин човек", а ще я заведе да плуват. Безцеремонно ще ù предлага оперативно чукане за десерт и натурална, животинска енергия от нелегалните боеве, в които се боксира за пари, за да изпита Стефани онази, дивата, първичната радост от това, че просто си жив.
На трети поглед двамата ще заформят логична симбиоза (напомняща леко за комбината в друг френски хит от изминалата година Недосегаемите), която ще разцъфне (на куул саундтрак фон) в римейк на старата екзистенц мъдрост – "Пътят към ада е постлан с добри намерения!"
На четвъртия поглед вече ще ти е ясно, че (също като в живота) тук невинни няма, има само виновни. Защото хората масово страдат от синдрома на непоемане на отговорност за своите действия. Защото искат да живеят в клишето, което казва, че за да намериш най-ценното, първо трябва да го загубиш или за да поправиш нещо, първо трябва да го счупиш.
А човек чупи доста неща (и костите си) в безбройните свободни (без правила) битки с живота, които понякога приличат на непосилно бъхтене срещу огледална (или пък ледена) стена, в която вижда собственото си отражение. Иначе костите зарастват, но пък белези винаги остават. Както старата любов ръжда не хваща. Или както се пее в една песен: "It feels like walking on rusty nails but the Pain is not mine..."
Гледайте Ръжда и кости на 17 март в Cinema City от 21:00 часа, на 21 март в Люмиер от 18:30 часа и в Дом на киното – на 23 март от 21:00 часа и на 28 март от 18:30 часа
"Ако наистина вярваш, всичко е възможно" – с любимата мантра на Холивуд като боен/рекламен девиз мегастудиото Дисни бавно, методично и неумолимо екранизира (почти) всички класически приказки, превръщайки ги в калейдоскопичен, мултишарен, хиперразвлекателен парк за малки и големи. Такава е съдбата и на Оз: Великият и могъщият – предисторията за това как магьосникът всъщност попада в Оз преди някое и друго торнадо да му доведе на гости Дороти и Тото, преминали класически над дъгата през 1939 в Магьосникът от Оз.
Затова, логично, авантюрата във Великият и могъщият започва с поклон пред класиката от 1939 – черно-бяла естетика, леко кабаретни моменти и... едно торнадо, естествено, което спасява главата на цирковия илюзионист Оскар З. Дигс (неубедителен на места, но компенсиращ с хашлашки чар Джеймс Франко) – омагьосващ повече жените (с музикални кутийки), околкото публиката си с трикове – като го отвежда в паралелната страна на мечтите му (кръстена с неговото име, видиш ли) Оз, където всички го чакат като Спасител-месия, готови да го къпят в злато и почести.
Забравете за Оз от '39-та година, Оз през ХХI век е страна на дигиталните чудеса, къпеща се в пищен хиперпикселколор на нереално красиви гледки (дело на оператора Питър Деминг, снимал като на магия както плоски саги като Писък и Остин Пауърс, така и Изгубената магистрала и Мълхоланд Драйв на Дейвид Линч!!!), където властва вещерско трио сестри – чаровната и по детски невинна вещица от Запада Теодора (Мила Кунис като истиски черен лебед), фаталната и отровна вещица от Изтока Еванора (Рейчъл Уайз с изумруден блясък) и чистата като сълза вещица от Юга Глинда (Мишел Уилямс слепнала с ролята на Мерилин Монро така, че на места и е трудно да бъде чааак толкова мила, невинна и руса).
Оскар, жаден за злато и слава, хладнокръвно се опитва да пробута старите си Канзас песни (музикални кутйки и прочее плоски магични трикове) на нов Оз глас, но бързо-бързо разбира, че дори в страната на мечтите му, той пак не може да покрие очакванията на другите. Естествено, има и такива, които безрезервно вярват и са неотменно до него, също като прочутите (Плашилото, Тенекиения човек и Страхливия лъв, които се появяват тук епизодично) спътници на Дороти – златотъканата вещица Глинда, умилително-синеокото Порцеланово момиче, проходило отново заради Оскар и разбира се, спасения от "магьосника" и верен до гроб, комедийно-чаровния Финли Летящата маймуна.
И все пак, "ако наистина вярваш, всичко е възможно". Като например, възможно е да погледнеш на Оз предисторията като на политическа сатира (особено актуална за милата родна картинка) – всички се уповават на мътно предсказание и чакат Спасител, който се оказва не този, за когото се представя, но пък всички го приемат (на принципа "да изберем по-малкото зло") поради липса на по-добър кандидат.
Възможно е и на режисьора Сам Рейми да му е писнало от комикс сагата Спайдърмен и чрез една паралелна вселена (напомняща смътно стария Рейми филм От любов към играта) да иска да се върне съвсем в детсвото – там, където е открил, че киното (неслучайно Оскар оправя положението в Оз с кинематографични изобретения в един от зрелищните моменти във филма) е най-голямата магия в живота.
Най-достоверно, обаче, го казва милата вещица от Юга Глинда – "Ти не си Магьосникът, когото всички очакват, не си на-добрият, но може би си точно този, от когото има нужда Оз".
Та, в едно време, в което опаковката е по-важна от съдържанието, едно главозамайващо (до последния перфектен пиксел) пиршество за очите е по-важно от някоя дълбока история със заплетен сюжет и гранде истини за малки и големи. Каквато средата, такъв и Магьосникът. Пък бил той и от една нереално красива и мечтана паралелна вселена като Оз.
Оз: Великият и могъщият е в кината
В навечерието на Оскар 2013 обръщаме гръб на фаворитите, за да прегърнем аутсайдерите като Зверовете на дивия Юг – онези симпатични, малки филми, които говорят без гранде философии, а простичко и интимно за живота и смъртта. Онези нискобюджетни приказки за грозното патенце, превърнало се в най-красивия лебед на боксофиса, които никога (освен на някой фестивал) няма да тръгнат по кината у нас. Онези искрени истории извън системата, без звезден кастинг и мега амбиции, които Холивуд номинира за Оскар, за да парадира с това колко е широкоскроен в (продаването) създаването на мечти. Да, същите онези киномитове за Американската мечта, в които новакът Бен Зайтлин е номиниран за най-добър филм и режисура при дебюта си, а невръстната му (по време на снимките едва на 5 години) и адски чаровна героиня Кювенжанé Уолис е най-младата актриса евър, номинирана за Оскар.
Историята – Хъшпъпи (усмихващо неподправена Кювенжанé Уолис) е чаровно хлапе, което дяволито потропва с гумените си ботушки по следите на изгубената хармония във Вселената, чийто сърцетуп тя преслушва постоянно, докато живее с баща си Уинк, домашните им животни и другите обитатели (до един чешити) в рибарската комуна Батуб (нещо като Ченгене скеле край Бургас), изолирана от пластмасовата опаковка и маниери на останалия свят чрез бент.
Хъшпъпи изучава живота не толкова в училището и с колоритните истории на учителката си мис Батшеба, колкото следвайки пулса на всяка земна живинка и суровите правила на баща си, който безмилостно иска да я превърне в оцеляващо "who's the man" дете-воин.
Когато все пак има нужда от деликатен съвет често разговаря наум с изчезналата си майка (според баща ù тя била толкова секси и смела, че щом влезнела в стаята, водата сама завирала, а алигаторите сами скачали в тигана), за да расте непоколебима като нея. Нещата, които плашат (иначе коравата) Хъшпъпи са праисторическите "уроки" (нещо като мутирали черни глигани), опустошителните бури и... мисълта, че "цялата Вселена зависи от това всяка нейна частица да си е на точното място, защото дори най-малката да е счупена, целият свят ще рухне". Или поне светът на Хъшпъпи и комуната Батуб.
Всъщност дебютният филм на Бен Зайтлин е същата тази малка частица на точното място, която поддържа целостта на цялата (кино)Вселена. Защото чудото на живота и смъртта през очите на едно дете винаги е изглеждало по-просто, красиво и ясно като детска игра, в която магия и реализъм вървят ръка за ръка. Защото на всеки един от нас (неслучайно почти всички във филма са непрофесионални актьори) ежедневно ни се налага да се изправяме срещу страховете си (демек "уроки"-те), да се сблъскваме със загубата на любими хора, да понасяме свирепи бури (екзистенц кризи, болести, преселвания), които приближават края на света ни, такъв, какъвто го познаваме. Защото Зверовете на дивия Юг (също като Животът на Пи, друг тазгодишен Оскаров претендент) използва необичайните авантюри на своите малки герои, за да гмурва дълбоко в големите, важните неща от живота.
Или както мъдро реди Хъшпъпи: "Когато си малък трябва да се опитваш да поправяш счупените части, които са с твоите размери". Без значение дали ще получиш големи Оскар награди... ? Де да можеше и в нашата Малка България хората да се опитват да поправят щетите, които са по техните сили и размери, без да очакват Големи награди... Няма значение, защото хармония и мир във Вселената ще има... дори ако счупеното е така повредено, че не може да бъде поправено.
Вярвайте на Хъшпъпи, тя е The Man!
85-тите годишни награди Оскар ще бъдат раздадени на 24 февруари
Оскар претендентите за най-добър филм – Линкълн, Любов и Зверовете на дивия Юг са (знаете къде), а Арго, Враг номер едно, Джанго без окови, Животът на Пи, Клетниците и Наръчник на оптимиста са в кината
