My Mir

"Доколкото знам, съм единственият приемащ и разрешаващ случаи от пространството, което наричам полусвят. С други думи – граничната линия между реалния свят и този на сънищата, на илюзиите." – да, тези думи могат да бъдат ключ за разгадаване на всичко случващо се в дебютния роман Тайфун над Такарадзука (в откъса по-долу) на Александър Димитров, но, определено, могат да играят и ключова роля в обяснението на разказите от дебютния му сборник Силуети в Япония... Да, в Япония границите между илюзия и реалност винаги са размити, постоянно едното прелива в другото и обратно, така сякаш "възможно" и "невъзможно", "обяснимо" и "необяснимо" са двете страни на един и същ лист...

Пролог:

В окото на "Хагибис"

Казвам се Кадзуки Сано и съм посредник на необяснимото.

Доколкото знам, съм единственият приемащ и разрешаващ случаи от пространството, което наричам полусвят. С други думи – граничната линия между реалния свят и този на сънищата, на илюзиите. Между праволинейната вселена на съзнателното и усойните реки на подсъзнанието, наводнили съществуването ни.

Не казвам това с цел да се хваля. Може някъде да има някой като мен. А и ако трябва съм честен, на моменти със сигурност ми се е искало да не изпълнявах отредената ми функция. Да си бях останал обикновен.

Ще бъда кратък.

"Хагибис", известен още като "Тайфун № 19", връхлетя Япония в средата на октомври 2019 година. Най-чудовищният тайфун, бушувал през острова ни от четири десетилетия насам. Сякаш за да балансира предизвиканите щети и жертви, стихията оцвети небето в най-поразителното лилаво, което някога бях виждал. Дори световните новинарски агенции обърнаха внимание на сюрреалистичната гледка, предизвестила разрухата.

Запасих се с вода и храна и се настаних у дома, за да наблюдавам възхитителния виолетов купол отвъд прозореца. Небето беше потъмняло. Нощта настъпи с ветрове, изтъкани от свистяща свирепост. Пищният цвят завладя мислите ми. Когато заспах, сънищата ми бяха обагрени в палитрата му.

Щом се погледнах в огледалото на сутринта, видях нещо, което сякаш бележеше началото на новия ми живот – сериозен участък от предната част на косата ми бе придобил същия лилав цвят.

Бях се променил безвъзвратно.

Кичурът остана така – всякакъв опит да го боядисам в естественото черно на косата ми се провали. С времето разбрах как, завещан ми от тайфуна, понякога той беше основополагащ за новопридобитата ми мисия.

Знам, че описаното от мен звучи налудничаво. Но точно в подобни дефиниции се корени подмолността на ежедневието ни, на границите между възможното и невъзможното, които са по-размити от очакваното.

Именно затова някои хора прибягват до услугите ми.

Оттук тръгва и тази хроника на определени случаи, възникнали по време на посредничеството ми.

Започвам я в навечерието на нещо, което пробягва по японското небе и е още по-страховито от "Хагибис". Един непознат хоризонт, който освен мен кара дори полусвета да затаи дъх.

1. Отломка в обектива

Клиент: Кадзума Сакураи, 39 години

Декември 2019 г.

Пронизителният писък на железопътния прелез и групичката превъзбудени ученици огласяха северния изход на гара "Кийошикоджин". Мушнах се между тях и си купих телешки крокет от любимата ми месарница. Отхапах нетърпеливо от парещото месо и се запътих нагоре по свечерените улици.

Когато се преселих в тази част на Такарадзука, се притеснявах, че ще ми бъде скучно. Нали замених Централна Осака – хаотична и нестихваща дори в малките часове на нощта, с мудния ритъм на живота тук. Година и половина по-късно от моите първоначални съмнения нямаше и следа.

Промяната беше продиктувана от тайфуна отпреди два месеца. От периферията на цивилизацията можех по-умело да се съсредоточа върху призванието си.

Същевременно отдалеченото спокойствие на "Кийошикоджин" не създаваше транспортни главоболия на посетителите ми. Половин час с влак от центъра на Осака до гарата и после десетина минути пеша. Нищо работа.

И така – старата къща, чиято порта отварях сега, се оказа много далновидна покупка. Клиентът ми щеше да пристигне скоро, така че се заех с приготовленията. След това открехнах прозорците и поканих мекия декемврийски въздух да влезе.

Ритуалите имат огромно значение за човешкото съзнание, колкото и глупави да изглеждат. Какво съдържат невинаги играе толкова важна роля, колкото самото им присъствие. Правилата ми бяха простички. Първо, всеки клиент трябваше да реши какво ще пие. Предлагах асортимент от три вида безалкохолни и три вида алкохолни напитки. Второ, всеки избираше как да напише историята си – на хартия или на компютър. Повечето предпочитаха второто. За мое учудване се срещаха и хора, които предпочитаха да пишат на ръка. И последно – оставях клиентите сами в южната стая за точно определен период от време.

Формулирани по този начин, измеренията на ритуала изграждаха предпоставка за уединение и самовглъбяване. Наличието на времево ограничение пък стимулираше пишещите да не залитат в безпредметни излияния.

В привидно обикновената церемония съществуваше и неуловим за посетителите ми фактор. Скрит в едно от шкафчетата, на дъното на нефритена вазичка се намираше изработен от мен талисман.

Нуждаещите се от услугите ми бяха докоснати от полусвета. Те бяха забелязали аномалии във всекидневието си, които не можеха да разтълкуват. Не разбираха напълно и начина, по който мистичното пространство се беше отпечатало върху тях. Амулетът беше ядрото на ритуала ми – той ги потикваше да включват в историите си нишки, които иначе биха пропуснали.

Все пак пътят към разрешаването на даден случай започваше с неговото възможно най-подробно и прецизно описание.

Звънецът разтърси покоя в приемната. Проверих камерата на домофона. Мъжът в черни панталони и черно сако с бяла риза трябваше да е Кадзума Сакураи. Отключих дистанционно портата и се облегнах на входната врата с очакване. Клиентът ми вървеше сковано по каменната пътека към мен.

– Добър вечер, Сакураи сан – поздравих го.

– Добър вечер – отвърна на поклона той и ми подаде визитката си. Пръстите му бяхаобрасли с фини косми. – Кадзума Сакураи, ще се радвам да си сътрудничим.

Шаблонната му официалност ме пообърка, защото общувах по-фамилиарно с клиентите си.

Със Сакураи явно щеше да е другояче. Преминах в подобаващ за очакванията му формален тон и го помолих да ме последва към южната стая.

– По телефона споменахте подготовка – каза той.

– Да. В предвидения формат разполагате с петнайсет минути. Може да използвате лист хартия или лаптоп.

– Ексцентрична система. Предполагам са ви го казвали и преди – той почука по клавиатурата. – Ще използвам лаптоп. Как ще процедираме?

– Когато сте готов или времето изтече, ще разпечатам документа и ще се преместим в приемната. Ще ви помоля да изчакате да прочета написаното, след което ще продължим в зависимост от него.

– Интересно. Някой би казал даже леко излишно. Не аз, но някой друг.

– Възможно е – взрях се в безукорно бялата му риза. – Но съм се уверил, че така процесът протича най-оптимално и за мен, и за клиентите ми. Каква напитка ще предпочетете?

Сакураи си избра бира. Не пожела чаша. Не се учудих. Представях си как поглъща някое готово пържено ястие от кварталния супермаркет и изпива две-три бири директно от бутилката. Този незначителен бунт беше единственото прегрешение в етикета, което мъжът си позволяваше. Обзалагах се, че дори при участието си в годишния боненкай – вечер на разпускане и разпридане на официалностите, Сакураи беше стожер на прагматизма и педантичността.

– Петнайсет минути, нали?

– Да. Подготвил съм и приложение с хронометър. Моля да го стартирате. Аз също ще засичам.

Оставих го и пуснах хронометъра. Сакураи сигурно започваше да пише. Вероятно щеше да е в премерен ритъм, издържан в парадиращото тракане по клавиатурата, чрез което служителите демонстрираха продуктивност там, където такава отсъстваше. От стаята се разнесоха предугадените от мен звуци. Изцъках доволно с език.

След единайсет минути клиентът ми беше готов. Чертите на лицето му се бяха изменили, бяха станали по-изсечени в плътта. Изглеждаше угрижен и тъмните торбички под очите му се открояваха по-видимо сред светлината на помещението.

Пуснах документа да се печата и докато принтерът жужеше нестройно, се обърнах към Сакураи.

– Заповядайте в приемната. Може да седнете на стола за гости или да се настаните в креслото.

Той заситни натам с вече добре познатата ми крачка. Подбрах листовете и напуснах стаята.

– Ще помоля да не говорите, докато чета – предупредих го.

Той махна с ръка и се отпусна на облегалката.

Тайфун над Такарадзука (корица Теодора Югова, 232 стр, цена 12 €) е в книжарниците

Да, фестивалът CineLibri (от 15 октомври до 8 ноември, пълната програма е тук) за поредна година ще се опита да улови "Духа на нашето време"... Точно каквото правят и Литературата, и Киното, а Времето, през тази 12-та година, ще тече под мотото Цивилизация на зрелището, вдъхновено от едноименната есеистична книга на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса и неговата 90-та годишнина, която той така и не доживя... CineLibri Зрелището ще включва срещи с куп филмови прожекции, специални гости и естествено, CineLibri жури, което ще раздава награди, а ето го и нашият Цивилизационен Избор:..

Мастило – 15 октомври, зала 1 НДК | 19:00, Откриване

Великобритания/Франция/САЩ, 2026, 116 мин

режисьор: Дани Бойл

с участието на: Джак О'Конъл, Гай Пиърс, Клеър Фой, Патрик Кенеди, Луси Ръсел, Брайън Глийсън, Кристофър Фулфорд

Когато Дани Бойл разказва биографично (като в Стив Джобс, например) много често го прави в компанията на оператора Алуин Кюхлер, с когото явно успяват да превърнат детайлите в акценти, не само обогатяващи, но и обясняващи Историята – такива моменти като разговорите между редактора Лари Ламб/Джак О'Конъл и новоизлюпения медиен магнат Рупърт Мърдок/Гай Пиърс, току придобил всекидневника The Sun, така че чрез тях да стане ясно защо таблоидната преса (а.к.а Зрелището) превзема света през 70-те и 80-те... Добавете амалгама персонаж като репортерката Джулс Дейвис/Клеър Фой, игривия сценарий на Джеймс Греъм (новият уондърбой на театралната драматургия, отбелязал хеттрик с Мастило, Punch и Dear England) и нюансираната музика на Даниъл Пембъртън, и ето как Киното (и Мастилото) създава "Цивилизация на Зрелището", каквото неслучайно е мотото и на тазгодишното CineLibri издание, нали...

Отечество – 3 ноември, зала 1 НДК | 19:00, Церемония по награждаване

Полша/Германия/Италия/Франция, 2026, 82 мин

режисьор: Павел Павликовски

с участието на: Сандра Хюлер, Ханс Цишлер, Аугуст Дийл, Девид Щризо, Ана Мейдли, Йоанна Кулиг, Дейвид Менкин

Да, ще може да гледаш Отечество в компанията на Павел Павликовски... Да, Отечество затваря концептуално своеобразната му монохромна трилогия (след Ида и Студената война), заснета в компанията на оператора Лукаш Жал, като този път биографичната нишка следва пътуването на Томас Ман/Ханс Цишлер, заедно с дъщеря му Ерика/Сандра Хюлер, през следвоенна Германия, разполовена от Студената война между Щатите и Съветите (а.к.а СССР)... Да, лауреатът на Нобелова награда за литература може и да казва, че "Изкуството не познава граници", но между Франкфурт и Ваймар той ще срещне не само наградата Гьоте (два пъти!), но и обвинения в предателство към Отечеството в разруха, и самоубийството на сина му Клаус/Аугуст Дийл, и прозрения за Изгнанието и Вината в едно разполовено (като Германия) Семейство... а Отечество може и да срещне някоя и друга кинонаграда (като споделения приз за режисура от Кан) по пътя...

+ Треска за Злато – ако златото на всеки кинофестивал са наградите, то конкурсната CineLibri програма е доста богата тази година, като нашия кино-бижутерски поглед се спира на:..

Остайница – 16, 17, 27, 31 октомври и 4 ноември

България/Италия/Албания/Румъния/Германия, 2026, 116 мин

режисьор: Костадин Бонев

с участието на: Алтеа Лазай, Дениза Павлова, Урим Алия, Единьо Яхия, Мирела Наска, Денардо Незири, Снежина Петрова

Млечни булки, отричащи женската си същност под бремето на уредени бракове и патриархален Канун-сборник с архаични закони; втори български роман, номиниран за международната Букър награда... много се изписа и изговори за албанската девица Бекиа/Матя (разказана от Рене Карабаш, естествено), и изиграна от Алтеа Лазай (която е специален гост на CineLibri, да), а ето че нейната интригуваща история, кадрирана за Екрана от Костадин Бонев и двама оператори, може да бъде остайница в съзнанието извън ултимативния дискурс "за" и "против"... От Теб зависи!

Паралелни истории – 16, 17, 18 октомври и 3 ноември

Франция/Италия/Белгия, 2026, 139 мин

режисьор: Асгар Фархади

с участието на: Изабел Юпер, Виржини Ефира, Венсан Касел, Катрин Деньов, Пиер Нине, Адам Беса

Явно, след Всички знаят, на Асгар Фархади му допадна идеята да работи със звезден актьорски ансамбъл и дузина години след Миналото той се завръща в Париж, където Виржини Ефира, Венсан Касел и Пиер Нине влизат в двойни роли, а конците на Историята се дърпат от писателката Силви/Изабел Юпер, нейният асистент Адам/Адам Беса и издателката-редактор Селин/Катрин Деньов, така че да се получи новела на ръба между измислица и реалност по темата "Животът ли е най-добрият сценарист?"...

Allegro Pastell – 16, 22 и 29 октомври

Германия, 2026, 100 мин

режисьор: Анна Ролер

с участието на: Силвен Фалиган, Янис Нивюнер, Луна Ведлер, Мартина Гедек, Нико Ерентайт

Любовта като оф и онлайн приложение може и да е във фокуса на филмовата адаптация на Анна Ролер по романа на Лайф Ранд, който, обаче, повече прилича на дуумскролване из Духа на Времето в нета – има място и за романа с виртуална реалност Нов паноптикум на писателката Таня Арнхайм, и за сайта-обяснение-в-любов на уеб дизайнера Джеръм Даймлер; има място и за Хаоса в лабиринтите от социални мрежи, които обитаваме между собственото и другото Аз, има място и за пулса на ежедневния нюзфийд, и за небивалата реалност на нощните клубове на Берлин; има място дори за... бадминтон мания (о, да Allegro е името на спортния клуб, където тренират и Таня Арнхайм, и самия Ранд)... така че Allegro Pastell да се превърне в интерактивен портрет на Живота, какъвто го живеем...

Черното топче – 19, 20, 21, 25, 26, 27, 28, 30 октомври и 2, 4, 5, 6 ноември

Испания/Франция, 2026, 159 мин

режисьори: Хавиер Калво, Хавиер Амброси

с участието на: Алваро Лафуенте Калво, Мигел Бернардо, Карлос Гонсалес, Пенелопе Крус, Глен Клоуз, Лола Дуеняс, Хулио Торес, Антонио де ла Торе, Наталия де Молина

Неслучайно Черното топче е епичен визуален триптих, обединяващ няколко епохи, от 30-те до 2017-а, (вдъхновен и от незавършената едноименна творба на Федерико Гарсия Лорка, чийто персонаж се появява в една от историите), защото всяко поколение се сблъсква със собствени предразсъдъци и терзания... Неслучайно и Педро Алмодовар е ко-продуцент тук, защото режисьорският тандем на Хавиер Калво и Хавиер Амброси (известни като Хави-тата) споделят с него картинната Поезия в изплитането на пъзела от куиър идентичност, не без помощта на прецизната операторка Гри Жордана и куп нео-фламенко музиканти като Алваро Лафуенте Калво в ролята на Себастиан, или Raül като композитора на саундтрака... Неслучайно и Черното топче е испанското предложение за международен филм на Оскар 2027 надпреварата, нали...

И тогава изведнъж – 20, 22, 23, 24, 29 октомври и 3, 5, 6 ноември

Франция/Япония/Германия/Белгия, 2026, 196 мин

режисьор: Рюсуке Хамагучи

с участието на: Виржини Ефира, Тао Окамото, Кьозо Нагацука, Кодай Куросаки, Мари Дьонарно, Мари Бюнел, Жан-Шарл Клише, Жьоневиев Еманюели

И в Карай колата ми, и в новия филм на Рюсуке Хамагучи ключова роля играе едно театрално представление. Докато в Карай колата ми Хамагучи изплете пъзел от текстове на Харуки Мураками, сега той използва размяната на писма между Махо Исоно и Макико Мияно, събрани в епистоларната книга Когато животът внезапно се обърне (пренасяйки част от действието в Париж, де) – целта, обаче, е една в името на глобална Емпатия и Humanitude-терапия, които липсват така неимоверно много в Света днес... Да, разговорите как "да се направи невъзможното възможно" между социалния активист и директор на дом за възрастни хора Мари-Лу/Виржини Ефира и театралната режисьорка Мари/Тао Окамото се преплитат с фини емоционални социални прозрения, а Хамагучи идеално знае как да използва ювелирно малките жестове, тишината и съзидателно съзерцание, така че Киното "да направи невъзможното възможно"..

+ Цивилизационен Избор – да, тук сме събрали филми от няколко CineLibri категории, защото когато си съществувал дузина години, време е да претеглиш всички преживявания и да избереш Цивилизацията, в която искаш да съществуваш. Затова всичко е въпрос на:..

Ехото между нас – 17, 29, 31 октомври и 2 ноември

Италия/Белгия, 2026, 123 мин

режисьор: Андреа Палаоро

с участието на: Алисия Викандер, Лука Маринели, Сюзан Сарандън

Да, последния завършен сценарий на Бернардо Бертолучи оживява на екрана и леко намига към класиката Последно танго в Париж – един апартамент, мрежа от любовни илюзии, травми и токсични игри между Ан/Алисия Викандер и Лео/Лука Маринели, споделени с енигматичната Ева/Сюзан Сарандън и ето, че Ехото между нас танцува последно танго под звуците на Клеман Дюкол (отговорен за музикалния свят на Емилия Перес, да)...

Всички влюбени в нощта – 23 октомври и 2, 8 ноември

Япония/Франция, 2026, 139 мин

режисьор: Юкико Соде

с участието на: Юкино Киши, Таданобу Асано, Мей Фукагава, Юта Хаяши, Юко Накамура

Да, това е първата филмова адаптация на роман от Миеко Каваками, но няма да е последната – в кинематографичния ѝ стил, много често, случайна среща между две Души е в главната роля, както се случва и тук, в нощите споделени между Фуюко/Юкино Киши и Мицуцука/Таданобу Асано – две Души, заключени в самотните професии на коректор и лектор по физика, отключващи се през нощта, когато "е останал само половината свят"...

Вода за цветята – 25, 26, 28, 29, 30, 31 октомври и 1, 3, 4, 6, 7 и 8 ноември

Франция/Италия, 2026, 137 мин

режисьор: Жан-Пиер Жьоне

с участието на: Лейла Бекти, Мелвил Пупо, Доминик Пиньон, Матиас Шьонартс, Серджо Кастелито, Албан Ленoар

Всеки нов филм на Жан-Пиер Жьоне е събитие сам по себе си, не само провокирано от избора на необичайна и невероятна съдба за главния си герой – Вода за цветята не прави изключение като на фокус тук е Виолет/Лейла Бекти, пазител на гробищния парк в малко градче, която познава ежедневната Поезия както в Света на живите, така и в Царството на мъртвите... Добавете Доминик Пиньон, вечният абонат за филмите на Жьоне, в компанията на нетипичното трио Мелвил Пупо, Матиас Шьонартс и Серджо Кастелито, и може и да разберем какво прави след 25 години... Амели Пулен... А може и просто да попитате Гийом Лоран, вечният съсценарист на филмите на Жьоне, който е специален гост на CineLibri 2026.

Рома Еластика – 25, 28 октомври и 3, 8 ноември

Франция/Италия, 2026, 106 мин

режисьор: Бертран Мандико

с участието на: Марион Котияр, Ноеми Мерлан, Орнела Мути, Франко Неро, Изабела Ферари, Мартина Скринци, Маурицио Ломбарди

Режисьорът Бертран Мандико е от тези странни птици, за които в Киното нито има жанрове, нито граници за прекрачване – достатъчно е да споменем, че в The Wild Boys творението му всички мъжки персонажи са изиграни от жени – така че новата му авантюра за актрисата със залязваща слава Еди/Марион Котияр, снимаща сай-фай трилър в Рим, в студиата Чинечита, може да се превърне както в трибют към италианското кино (неслучайно е присъствието на Орнела Мути и Франко Неро, нали), така и в абсурдистка сатира на киноиндустрията.

Клара и слънцето – 1, 3, 8 ноември

Великобритания/Нова Зеландия/САЩ, 2026, 116 мин

режисьор: Тайка Уайтити

с участието на: Джена Ортега, Ейми Адамс, Миа Тариа, Арън Мърфи, Наташа Лион, Стив Бушеми

Клара/Джена Ортега е ИП (или Изкуствен Приятел), а както добре знаем, хората първо се отнасят с недоверие към всичко Изкуствено, а после искат всичко да заменят с Него... Шегуваме се (или не, хаха), но Нобеловият лауреат Казуо Ишигуро (чийто едноименен роман е адаптиран тук) идеално знае как да вплете в историята за дружелюбен андроид и неговото "приемно семейство" (Майката/Ейми Адамс и дъщеря ѝ Джоузи/Миа Тариа) всички важни въпроси във времена на генно инженерство и АI ежедневие – какво е да си Човек, какво ни прави Хора и кое е по-ценно: Животът или продължаването му на всяка цена – така че за Тайка Уайтити остава само да вземе визуалното великолепие и хумора от Джоджо Заека и да се отправи към... Залеза...

+ Животът, начин на употреба – да, всичко в Живота е въпрос на Цивилизационен Избор, затова от документалната CineLibri селекция се спираме на:..

Танц около себе си – Сири Хуствет – 17, 20, 24 октомври

Германия/Швейцария, 2026, 110 мин, документален

режисьор: Сабине Лидл

с участието на: Сири Хуствет, Пол Остър, Софи Остър

Да, и в мемоарната книга Истории за призраци на Сири Хуствет, и в този интимен портрет на литературния ѝ свят от документалиста Сабине Лидл, живее Духа на Пол Остър, и няма как иначе, след като си споделил и Думите, и Живота си с личност като Остър... Именно там, в Споделянето, се крие и тайната за това как се живее един Живот "заключен във вселена, която няма нищо общо със Смъртта, в която Смъртта никога не може да проникне"...

Нож: Размисли след опит за убийство – 17, 25, 31 октомври и 1, 7 ноември

САЩ, 2026, 107 мин, документален

режисьор: Алекс Гибни

"В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време." ще каже Салман Рушди в мемоарната си книга Нож: Размисли след опит за убийство (адаптирана тук), като се връща на мястото на покушението срещу него в търсене на Бъдещото глаголно време... в търсене на Истории, които да обясняват Днешния ден, за да има Утрешен...

Брунело: Джентълменът визионер – 18, 21, 30 октомври

Италия, 2025, 120 мин, документален

режисьор: Джузепе Торнаторе

с участието на: Рамин Арани, Федерика Бенда, Лоренцо Бачиори, Марта Агилар

Когато режисьори като Вим Вендерс и Джузепе Торнаторе изграждат документален филм, той е всичко друго, но не и конвенционален – Торнаторе използва тук символична игра на карти, за да разкаже епично (почти толкова напоително-детайлно като в Маестро Енио Мориконе) не само Историята на един фермерски син от Умбрия, превърнал се в Кралят на Кашмира, начело на луксозен моден бранд, но и философията (чрез документални кадри, лични спомени и драматизирани сцени) на една личност, за която думите "хуманистичен капитализъм" не са просто "празни приказки"...

Фестивалът CineLibri 2026 е от 15 октомври до 8 ноември в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Арена The Mall, Cine Grand Park Center, Cineland Bulgaria Mall, Топлоцентрала, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

"Понякога се питам защо все се връщаме към началото – защо търсим онази нишка, която дръпнем ли, ще разплетем канавата на живота си с надеждата под нея да открием истината за онова защо.

Само че истина няма. Има само защо." – да, тези думи ще се връщат като бумеранг в съзнанието ти дълго време след като си затворил и последната страница от хибридната мемоарна книга Въпрос 7 (удостоена с наградата Бейли Гифорд за нехудожествена литература) на Ричард Фланаган... Въпросът "защо" може и да светне когато (в откъса по-долу) усетиш финото хибридно смесване на мемоари, историческа проза и автобиография, събиращо в един лабиринт световни събития и идеи с лични катарзиси и Апокалипсиси (помните Тесният път към далечния север, нали)... Въпросът "защо" може и да го зададеш лично на Фланаган при срещите в рамките на CineLibri 2026, докато опитваш да разкодираш вечното Фланаган движение между фикция и реалност... А той може и да ти отговори с думите: "И когато се вгледаме по-отблизо, виждаме, че зад въпросното защо има просто още една канава.

И още една, и още една, и още една, докато не стигнем до забравата... А след забравата? Връщаме се към историите, които наричаме свои спомени – смутени, чужди на нескончаемата измислица, която представлява животът ни."...

Авторът не си е направил труда да уточни дали това е история, автобиография, географски очерк, трагедия, романс, алманах, мелодрама, или фантасмагория. Може да е безброй неща, а може и да не е. Въпросът е поставен, но къде е отговорът? Хобарт Таун Мъркюри, от рецензия за "Моби Дик", 1851 г./

Не, това не е пиано. Това е мечтание. Дюк Елингтън

1

През зимата на 2012 година, противно на здравия разум и по причини, които не са изцяло свързани с писането – колкото и да твърдя, че са – и които и досега не са ми съвсем ясни, посетих лагера "Охама" в Япония, където навремето е бил затворен баща ми. Беше студен и тежък ден, а оловното небе придаваше злокобен вид на Вътрешно японско море, под което навремето баща ми беше полагал робски труд във въгледобивна мина.

Нищо не беше останало.

Не ми се искаше, но ме заведоха в местен музей, където една твърде услужлива жена намери многобройни снимки, които подробно документираха историята на мината за въглища от началото на двайсети век – нейното разрастване, развитието ѝ, японските работници в нея.

Нямаше снимки на поробените работници.

Жената беше мила и както се казва, извор на знания за местната история. Не беше чувала въглищната мина в Охама да е ползвала робски труд. Сякаш изобщо не се беше случило, сякаш не беше имало бити и убивани хора, сякаш никой не е бил принуждаван да стои гол в снега, докато умре. Помня толерантната усмивка на жената – все едно ме съжаляваше, задето си въобразявам, че във въгледобивната мина в Охама някога е имало работници, които са се трудели робски.

2

Понякога се питам защо все се връщаме към началото – защо търсим онази нишка, която дръпнем ли, ще разплетем канавата на живота си с надеждата под нея да открием истината за онова защо.

Само че истина няма. Има само защо. И когато се вгледаме по-отблизо, виждаме, че зад въпросното защо има просто още една канава.

И още една, и още една, и още една, докато не стигнем до забравата.

3

В 8:15 ч. на 6 август 1945 г. майор Томас Фереби от екипажа на бомбардировача освобождава един лост на 9,5 километра над Хирошима, издава заповед "Бомбардирай!" и четиресет и три секунди по-късно 60 000 души са мъртви, а на 130 километра на юг баща ми, полугол роб през четвъртата година от своето военнопленничество, продължава да се труди изтощително и да бута ръчни колички, натоварени със скални късове, по дългите и тъмни тунели под Вътрешно японско море.

Съсипан, болен, на края на физическите и психическите си сили, с ясното съзнаване, че когато след няколко месеца отново настане зима, той няма да издържи и ще умре, баща ми не подозира, че всъщност ще оживее. Докато той се тътрузи в тъмния тунел на мината, осветяван само нарядко от мъждукащи електрически крушки, друг военнопленник от Тасмания подхвърля, че тунелът прилича на родния му град Пенгуин в петък вечер.

4

На входа на мината, където баща ми и другите работници някога са минавали под ударите на две редици войници, сега се намираше хотел за любовни срещи. Нямаше паметник, нямаше табела, никакво свидетелство – все едно случилото се тогава изобщо не се беше случило. Имаше някакъв неонов надпис. Бизнес, който предлагаше кратък опортюнистичен секс в малки стаички за бързо сексуално облекчение и нарочно за почти нищо друго. Оставаше, или по-скоро съществуваше, само забравата на удоволствието в нечии обятия – онази забрава, която едновременно загатва и отрича смъртта. Сякаш нуждата да забравиш е толкова силна, колкото и нуждата да помниш. Може би дори по-силна.

А след забравата? Връщаме се към историите, които наричаме свои спомени – смутени, чужди на нескончаемата измислица, която представлява животът ни.

5

В онзи мъчителен ден до мен стоеше възрастен японец, господин Сато. Беше дребничък и крехък, спретнато облечен със спортен блейзър и официални панталони, от чиито провиснали маншети заключих, че той се беше смалил през изминалите години. Ръцете му бяха скрити под тънки памучни ръкавици и когато посочваше някаква отдавна заличена особеност на лагера и мината долу, аз виждах само едно кончѐ, което стърчеше от ръба на ръкавицата. Обувките му не помнех. Главата на господин Сато ми стигаше до гърдите.

Той живееше заедно с дъщеря си и се грижеше за нея, а тя, както научих, имала сериозни физически увреждания и била преводачка. Навремето господин Сато бил надзирател в лагера "Охама". Той ми показа къде са се намирали казармите, фермата горе на хълма, мината долу, по-близо до морето.

Озадачен и преглътнал гнева си, забелязах пред нас телевизионен екип и няколко фотографи. Бях използвал поредица от познанства, за да се добера до мината, и по някакъв начин местната община се беше замесила. Без мое знание те бяха поканили медиите. Телевизионният екип и журналистите от вестниците искаха едно: двамата с господин Сато да се прегърнем като символ на прошката, разбирателството и лечебната сила на времето. Съзнавах, че това би било лъжа. Не беше моя работа да прощавам. И дали времето лекува? Невинаги. Времето оставя белези. Ръката в ръкавица на господин Сато беше вдигната и сочеше, а студеният свят долу беше разполовен от разнищения конец.

6

По-рано същия ден бях срещнал жители на селото, възрастни хора, били са деца по време на войната. Не бях желал тази среща. Почувствах се... как да го опиша?...засрамен. Вероятно срамът ми се дължеше на опасението да не би завръщането ми да се разтълкува погрешно като желание за мъст или като гняв. Само че и аз самият не знаех какво представлява завръщането ми. Тогава тези хора са били деца, а мен изобщо ме е нямало. Накратко, не се чувствах на равна нога с тях и с живота им. Може би незнайно защо се срамувах, че тъй като съм син на баща си, неговата и тяхната история може би е и моя. Тревожех се да не ме приемат за привидение, за нежелан призрак, оглеждащ мястото на неразкрито престъпление, в което самият той е обвинен. Чий призрак обаче: на убития, на убиеца или на свидетеля, или и на трите заедно?

Защото всичко беше уредено от други хора и аз не знаех как да го отменя, без да засегна никого. Възрастните жители на селото бяха сърдечни и приветливи хора. Когато разказваха за лишенията по време на войната, които бяха преживели като деца на бедни селяни, те си спомняха несъответствието между думите на възрастните и онова, което те като деца са виждали, а в старческите им гласове и по набръчканите лица се появяваше детинска непочтителност. Помнеха как в края на 1944 година се появили военнопленниците, как чудовищата, от които ги бяха учили да се страхуват, се оказали просто жалки и полуголи скелети. Помнеха и жестокостта на японските надзиратели, а баща ми беше разказвал за добротата на японските миньори, някои от които може да са били бащите на сегашните старци от селото, и как те споделяли оскъдната си храна с изгладнелите пленници.

Въпрос 7 (превод Надeжда Розова, корица Живко Петров, 264 стр, цена 14 €) е в книжарниците

Срещите с Ричард Фланаган в рамките на CineLibri 2026 са на 20 октомври | 18:30, кино Влайкова | и 21 октомври | 19:00, литературен клуб Перото, премиера на Въпрос 7 |

"Това беше насмешката на живота над смъртта." – да, неслучайно Салман Рушди пише тези редове преди срещата му с Нож: Размисли след опит за убийство, както неслучайно, след въпросното покушение, първата му публикувана проза е събрана в антологията Единайсетият час (разказът по-долу На юг е част от нея, въпреки че е писан преди атаката) с подзаглавие Квинтет от разкази... Да, след срещата със Смъртта, няма как Рушди да не погледне метафорично към Единайсетият час, отброяващ символно минутите до Края на човешкия земен път, като тази последна "бримка" на Живота е нишката, която свързва героите и местата (Индия, Англия и Америка) в тези пет разказа, без непременно да води към Сбогуване – все пак, както казва самият Рушди: "В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време"...

Из разказа "На юг"

Младши беше разочарован от живота си. Не беше очаквал да бъде обикновен. Беше отгледан от любящи родители, които му бяха втълпили, че е привилегирован и предопределен за големи дела, но той се оказа посредствен човек, обречен от скромните си образователни постижения на чиновническа работа в канцеларията на общинската служба по водата. Младши отдавна се беше отказал от амбициозните си мечти за далечни пътешествия по суша, с влак и по въздух, но не беше нещастен. Откритието, че е неизлечимо посредствен, вероятно би потиснало един не толкова жизнерадостен човек, но Младши запази блесналия си поглед и охотната усмивка към всички.

И все пак, въпреки привидното си въодушевление към живота, той не беше особено енергичен. Не тичаше, а ходеше, при това бавно и дори като млад. Мразеше физическите упражнения и деликатно подкачаше онези, които спортуваха. Не се интересуваше и от политика, нито от вездесъщото кино и създадената за него музика. По отношение на съществените неща Младши не успяваше да се включи в парада на живота. Не беше женен. Великите събития през последните осемдесет години се случваха без никакво усилие от негова страна да ги подпомогне. Той просто наблюдаваше отстрани рухването на една империя и подема на една независима държава, но избягваше да изразява мнение по въпроса. Беше чиновник. За него поддържането на общинската водоснабдителна мрежа беше достатъчно голямо предизвикателство. Въпреки това той си даваше вид на човек, който все още се радва на живота. Беше единствено дете, затова нямаше много роднини, които да се грижат за него в напреднала старост. Многолюдното семейство на Старши отдавна го беше взело под крилото си, носеха му кутии с храна и посрещаха нуждите му.

Понякога роднинските орди, които нахлуваха при Старши, повдигаха въпроса за стената между апартаментите на двамата старци: дали не било по-добре да я съборят, та двамата да си другаруват безпрепятствено. По този въпрос обаче Старши и Младши бяха на едно мнение:

– Не! – отсичаше Младши.

– Само през трупа ми – поясняваше Старши.

– Което бездруго би обезсмислило цялото усилие – додаваше Младши, като че ли това решаваше въпроса.

Стената си остана.

Младши имаше един приятел, Д'Мело, двайсетина години по-млад от него, бивш колега от службата по водите. Д'Мело беше отраснал в друг град – Мумбай, легендарния проклет град, urbs prima в Индия, затова трябваше да му говорят на английски. Когато Д'Мело посещаваше Младши, Старши се цупеше и отказваше да говори, но тайно се гордееше, че владее добре английски, който наричаше "език номер едно на света". Не признаваше причините за мусенето си, двоякото си недоволство: първо, от нарушаването на ритъма на своята свадлива близост с Младши, и второ, от нахлуването в ежедневието му на такава жизнерадост, защото тя му напомняше за изгубените приятели. Младши разбираше и се опитваше да крие от Старши с какво нетърпение очаква посещенията на Д'Мело, защото у по-младия мъж бълбукаше космополитно оживление, което Младши намираше за вдъхновяващо. Д'Мело винаги пристигаше с нови истории – понякога с гневни разкази за несправедливости спрямо бедняците в някое мумбайско гето, друг път със смешни анекдоти за типажите, които се размотават в "Уейсайд Ин" – прочутото мумбайско кафене в Кала Гхора, носещ името на вече несъществуваща конна статуя, "квартала на Черния кон, от който черният кон е прокуден". Д'Мело се влюбваше във филмови звезди (отдалеч, разбира се) и разказваше зловещи подробности за убийствата в Тромбе, дело на безумец, когото все не успяваха да заловят. "Негодникът още е на свобода!", възкликваше той весело. Разказите му бяха изпъстрени с прекрасни имена. Крайбрежният булевард Уорли, Бандра, Хорнби Велард, Брийч Кенди, Пали Хил. Имената на тези места звучаха много по-екзотично от прозаичните квартали, с които Младши беше свикнал: Бесант Нагар, Адяр, Милапор.

Най-трогателната история на Д'Мело беше за великия поет на града, който страдал от алцхаймер. Поетът все още всеки ден отивал в малкия си кабинет, препълнен със списания, без да съзнава какво точно търси там. Краката му знаели пътя, той отивал, седял, зареял празен поглед нанякъде, докато не станело време да се прибира у дома и краката му го отвеждали до бедното му жилище през вечерните тълпи пред гара "Чърчгейт", продавачите на жасмин, припкащите улични хлапета, рева на автобусите, момичетата на техните веспи и душещите изгладнели кучета.

Докато Д'Мело беше там и разказваше, Младши имаше чувството, че живее друг живот, съвсем различен, живот, изпълнен със събития и цветове, че през разказа той се превръщаше в нов човек: динамичен, страстен, свързан със света. Видеше ли искрата в погледа на Младши, Старши винаги се сърдеше. Един ден, докато Д'Мело говореше за Мумбай и за жителите му с обичайната си разпалена жестикулация, Старши наруши своя кодекс на мълчанието и му се сопна на английски:

– Защо и тялото ти не се върне там, след като главата ти вече се е пренесла?

Д'Мело обаче поклати печално глава. Вече си нямаше нищо в своя роден град. Връщаше се у дома само в сънищата и разказите си.

– Тук ще умра – отговори той на Старши, – на юг, сред киселяци като вас.

Съпругата на Старши, жената с дървения крак, все по-настойчиво отмъщаваше на своя нелюбящ съпруг, като пълнеше апартамента им със свои близки. Тя също произхождаше от голямо семейство, имаше стотици роднини и сега започна да кани по-специално младите, своите далечни племенници и племеннички с техните съпруги и съпрузи, и най-вече с техните бебета. Присъствието в жилището на многобройни бебета, на малки деца, на бързолетни момиченца с плитки и на непохватни пълни момчета удовлетворяваше собствените ѝ майчински амбиции и влудяваше Старши – последното ѝ носеше още по-голямо удовлетворение. Бебетата на неговите сватове истински го нервираха. Те дрънкаха с дрънкалките си, кикотеха се и врещяха по бебешки.

Спяха и тогава Старши трябваше да пази тишина, или бяха будни, но тогава пък Старши не чуваше мислите си. Ядяха, изхождаха се и повръщаха, а вонята на изпражнения и на повръщано оставаше в апартамента и след като бебетата на сватовете си тръгнеха, примесена с друга миризма, която Старши мразеше още повече – тази на пудра.

– В края на живота – оплакваше се той на Младши, в чийто апартамент често търсеше убежище от гръмогласните орди в своя и от роднините на съпругата си – нищо не смърди по-неприятно от сладостното начало на живота, от бибероните и панделките, затоплените шишета с кърма и мляко и пръцкащите дупета, посипани с пудра.

Младши не се сдържа и отвърна:

– Скоро и ти ще бъдеш безпомощен и ще имаш нужда някой да ти помага за естествените ти нужди. Бебешорството не е само в миналото, а и в бъдещето.

Буреносното изражение на Старши показа, че думите са уцелили право в целта.

Двамата наистина бяха късметлии. Не бяха нито напълно слепи, нито напълно глухи, а умът не им беше изневерил като на мумбайския поет. Ядяха мека храна, която лесно се смилаше, но не беше попара за старци. И най-вече двамата все още бяха подвижни, способни бяха веднъж седмично да слизат бавно по стълбите на жилищните си сгради до улицата долу, после, подпирайки се на бастуните си и с чести поспирания за почивка, отиваха до пощата, където осребряваха чековете на пенсиите си. Не се налагаше да го правят. Много от младите хора, които се тълпяха в апартамента на Старши и го прокуждаха в съседното жилище да се оплаква на Младши, охотно биха се втурнали по улицата, за да осребрят чековете на немощния стар господин. Въпросният господин обаче никак не беше склонен да позволи на младоците да се завтекат за парите му. За него беше въпрос на чест да получава пенсията си лично – поне за това двамата с Младши бяха на едно мнение: отиваха на собствен ход до гишето, където зад метална решетка пощенски служител чакаше да им отпусне седмичната сума в замяна на труда, който бяха полагали цял живот.

– Вижда се уважението в погледа му – казваше Старши силно на Младши, който мълчеше, защото зад решетката виждаше по-скоро отегчение или презрение.

Старши възприемаше чека с пенсията си като свое образно признание; седмичната сума, колкото и да беше малка, беше някаква проява на почит към жизненото му дело и превръщаше банкнотите в обществена признателност за живота му. Младши гледаше на ежеседмичния им уличен поход по-скоро като на предизвикателство.

– Ти не даваш пет пари за мен – каза той веднъж на лицето зад решетката. – Отброяваш парите и това не означава нищо за теб. Но ще проумееш, когато на свой ред застанеш на моето място.

Едно от предимствата на дълбоката старост беше, че човек има право да говори точно каквото мисли, дори на непознати. Никой не ти се сопва да си затваряш устата и малцина дръзват да ти отговарят. Смятат, че скоро ще умрем, мислеше си Младши, и затова няма смисъл да спорят с нас.

Той разбираше на какво се дължи презрението в очите на пощенския служител. Това беше насмешката на живота над смъртта.

Единайсетият час (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 280 стр, цена 13 €) е в книжарниците