My Mir
Кино
Кино (131)
Имало едно време приказка за едно момче, един бенгалски тигър и... края на света. Поне такъв, какъвто го познавало момчето, наречено Пи. Животът на Пи, новият филм на Анг Лий (вписан в златните Оскар архиви с филми като Планината Броукбек, Тигър и Дракон, Разум и чувства) по едноименния роман на Ян Мартел наистина започва като боливудска (със звездите на Боливуд Ирфан Кан, Табу) приказка – пищно, гъделичкащо с кич и хумор, цветоопияняващо чак око да ти зайде, за да се превърне в екзистенц притча, дълбока колкото Марианската падина в Тихия океан.
Историята – Писин ("piscine" на френски означава "басейн", но няма да издаваме целия комедиен карамбол с името на нашия главен герой) Молитор Пател или накратко Пи (дебютантът Сураж Шарма) е буден към мистериите на живота тийн, който е достатъчно широкоскроен, за да изповядва индуизъм, християнство и ислям едновременно (брилянтна метафора за толерантност в нашия нонстоп воюващ на религиозна основа свят) и за да приема с философско дзен спокойствие безкрайните жлъчни шеги със странното му име. Пи живее във френскоговорящия район Пондичери в Индия и първите уроци за безмилостната захапка на живота получава не толкова в училище, колкото в притежаваната от родителите му зоологическа градина, където среща бенгалския тигър (и по-късно близнак по неволя) Ричард Паркър. Драмата на Пи започва тъкмо когато е открил любовта в красотата и грацията на танцьорката Ананди, а семейството/ баща му решава, че е наложително да търсят обратния на Колумб път като емигрират в Америка и по-специално в Уинипег, Канада.
И така семейство Пател, заедно с целокупния си зоопарк, се натоварва (досущ Ноев ковчег) на японския кораб Цимцум (еврейска дума за място на сътворение, библейски препратки да искаш) и поема по пътя към бъдещето си... или към края на своя свят. Корабът попада в зла буря, от която единствено оцелява Пи на спасителна лодка в компанията на... осакатена зебра, симпатичен орангутан, пощръкляла хиена и разярения бенгалски тигър (наречен от Ян Мартел с името на герой на Едгар Алън По – моряк, оцелял в корабокрушение, но изяден след това от другите оцелели свои спътници) Ричард Паркър.
Противно на участта на моряка, чието име носи, тигърът за нула време и две-три мощни ръмжения разчиства пространството на спасителната лодка, като остава да дели съдбата на сирак скитник единствено с Пи. Оттам, където морето и небето се сливат в безкрайността, мястото, което екзистенц философите биха нарекли Голямото нищо, започва и одисеята (продължила 227 дни) на Пи и Ричард Паркър в търсене на хармонично съществуване между вегетарианец и хищник, в търсене на мир във всемира и на... твърд бряг, на който да оцелеят.
Зарибявката – Анг Лий използва превъзходно целия арсенал от най-съвременни CGI и 3D трикове не за да заснеме поредния хипер динамичен, зрелищен блокбъстър, а за да разкаже невероятно красива (олé за оператора Клаудио Миранда, заснел друг епос – Странният случай на Бенджамин Бътън), изключително човешка и сюрреалистична притча за малки и големи, в която Бог и Душа не са просто думи, изядени от комерсиални, рекламни клишета. Дори да не си наясно с всички религиозни препратки и екзистенц метафори във филма, пак ще се забавляваш с историята, в която Пи и Ричард Паркър попадат на остров (с формата на изображението на бог Вишну), населен с хищни растения и гигантска колония сурикати (дали не прилича на човешката лудница, в която живеем), докато разказвачът на живота на Пи ни предлага избор – да вярваме в Историята, в Истината, която търсим според очите, през които виждаме света.
Именно този избор е най-хубавото във филма – все пак Истината никога не е една, а има безкрайни вариации, колкото безкрайно е числото Пи, колкото безкраен е броя на очите, които търсят Истината за света... Все пак зеницата на окото също е окръжност, която се измерва с числото Пи. Както и вечния кръг на живота.
Гледайте Животът на Пи в кината от 21 декември
Книгата Животът на Пи от Ян Мартел е в книжарниците
Гол, черен екран, учестено дишане, стъпки отекващи в здрача на миналото и неговите призраци и... самият Джак Керуак шептящ своя Път – не може и да мечтаеш за по-брилянтен начален кадър на първата евър екранизация (55 години след оригиналното публикуване!) на култовия Керуак роман По пътя. Всяко време си има своите герои, своите истории и начините да бъдат разказани, но защо след толкова много години призраците на следвоенното бийт поколение като Сал Парадайз/Джак Керуак, Дийн Мориарти/Нийл Касиди и Карло Маркс/Алън Гинзбърг продължават да вълнуват? Може би, защото някои (вместо да бъдат консуматори, които искат всичко наведнъж) просто искат да "горят, горят, горят", да избухват като фойерверки в нощта, от лудо желание за живот. Собствен живот, без чужди рекламирани правила. Може би...
Животът "по пътя" за Жан-Луи "Джак" Керуак (да, той има канадско-френски корени, затова и ще чуеш във филма Сал да говори на места на канадски френски) стига до крайната си спирка през октомври 69-а, но още приживе Джак се опитва да филмира своя роман (дори предлага на Марлон Брандо ролята на Дийн) – уви, безуспешно. Животът "по пътя" за Франсис Форд Копола пък започва през 1979, когато купува правата за филмиране на романа и оттогава започва ходенето по мъките – истинска епична одисея, повече от 30 години в търсене на подходящ режисьор (след като самият Копола се отказва, пробва Джоуел Шумахер, Гюс Ван Сант...), в търсене на точните актьори (то не били варианти като Итън Хоук и Брад Пит, Били Кръдъп и Колин Фарел) и... търсене на отговори на най-важния въпрос – "Защо?".
Защо точно сега? Едва ли бразилският мастер на роуд муувито (и не само) Валтер Салес (заснел превъзходно Мотоциклетните дневници на младия Че Гевара) е искал да прави коментар на днешна Америка и на съвременния свят, защото те са коренно различни от следвоенна Америка и епохата на бийт поколението. Или не съвсем... Години след терористичните атаки на 11 септември и глобалната икономическа рецесия, съвременният свят се намира в почти същата ситуация на дезинформация, страх, двойно по-голяма консуматорска пропаганда и опит за тотален контрол, и ограничаване на личната свобода с всякакви мерки за сигурност и стабилност. Хората пък не вярват в нищо и са изправени, също като Сал и Дийн, пред безкрайната като пустиня безпътица и безсмислие на днешния свят (с вечно прогнозирания му апокалиптичен край), докато всеки отчаяно търси своя път към дома на вътрешния си мир. Тогава (като зарежем социалните, политически и икономически отклонения) филмът на Салес не е ли просто винтидж трибют за млади хора от всяко едно поколение и епоха, които просто търсят (къде успешно, къде не) себе си и своето място във вечния цикъл на живота.
В тази връзка, Сам Райли (след Joy Йън Къртис Division в Контрол явно му върви на биографични герои с поетична душа, вътрешни борби и близки срещи с наркотици) и Гарет Хедлънд (в ролята на живота си след сравнително малките му изяви в Троя и Трон:Наследството), та двамата, изглеждат перфектен избор за образите на Сал и Дийн – и Сам, и Гарет са млади, талантливи актьори, които се опитват да пробият (също като Сал/Керуак) по пътя към целта, която гонят.
Резултатът – винтидж трип трибют, джазово задъхан като Керуак прозата (ритъмът и саундтракът на филма са брилянтно уцелени с любимия на Керуак бибоп джаз) – Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Slim Gaillard, Son House, Ела Фицджералд, Дина Вашингтон, Били Холидей... Пътуването е в търсене на изгубеното време (неслучайно героите във филма четат именно първия том на едноименния опус на Марсел Пруст) и се движи дословно по пътя на оригиналния роман. С малките разлики, че в книгата Сал среща Дийн след развода с първата си съпруга – не след смъртта на баща си, а втората жена на Дийн е чернокосата Камий – не руса дива като Кирстен Дънст.
Иначе, историята е позната (може би) на всички – картата на Америка (че и на Мексико) се превръща в пъзел от живи пощенски картички, напоени с духа, търсенията, терзанията, прозренията, друсанията, оргиите, грешките, възходите, паденията на Сал, Дийн, Мерилу (Кристен Стюърт между Into The Wild и The Twillight), Карло (Том Стъридж) и добрия стар Бул Лий/Уилям Бъроуз (Виго Мортенсен), така че накрая Сал/Керуак да сглоби този пъзел (ръкописът на По пътя буквално е слепен лист по лист, непрекъсващо руло хартия), докато поуките не изгреят на хоризонта, а нощта на младостта не отстъпи място на ослепяващия ден на старостта.
Проблемът – всички сме го гледали този филм. Под една или друга форма. По пътя присъства в купища, безброй други филми и истории, вдъхновени от този роман или изглеждащи/звучащи по този начин. Затова е и култова книга. Затова е и трудно, когато някой реши да визуализира представите на милиони хора за Сал, Дийн и Пътя. Затова и досега нямаше такава екранизация. Затова има и филми, които по-добре пресъздават съзряването, пътуването към себе си в лабиринта от психеделични нарко експерименти, намирането на призвание и нещото, в което да вярваш... затова може и нито една картина от този филм да не остане в съзнанието ти. Освен... началният кадър – Джак Керуак шептящ своя Път, на ръба "тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта".
Та си мисля, какво ли щеше да каже Джак Керуак, ако бе доживял да види една от мечтите си (филмирането на По пътя) на екрана? Може би "Всичко е мъртво" или пък това – "Мисля за Америка, мисля си дори за старата Америка, Домът, който така и не намерих, мисля си за Филма, който така и не гледах". Може би...
Гледайте По пътя в кината от 30 ноември
Може ли във филм за седем психопата да вирее (и да триумфира) мир, любов и разбирателство? Всичко е възможно, особено когато насреща е тоталният убиец на митове и клишета, ирландският театрален драматург/сценарист/режисьор Мартин Макдона. Иначе казано, средностатистическите кинопсихопати не са изглеждали по-забавно и по-поучително от златната Тарантино ера насам. Неслучайно Седемте психопата започва с класически ала Тарантино диалог, но да караме по ред на номерата...
Психопат номер Макдона
Мартин Макдона е златен айриш текстарикат, който обича черния хумор, нравоучителното насилие и гаргарата с поп клишетата на полова, расова, физическа, културна, национална, политическа и каквато се сетиш дискриминационна основа. Достатъчно е да гледаш поставяните у нас по негов текст пиеси, като Ръкомахане в Спокан (в Бродуей версията участват именно Кристофър Уокън и Сам Рокуел), Пухеният, Лейтенантът от Инишмор, за да си наясно, че насилието и обидните думи в тях никога не са просто куул вулгарност и реалност на нашия закърнял свят. В Седемте психопата (вторият му филм след В Брюж, с който Мартин и Колин Фарел спечелиха куп похвали и награди) отново са налице любимите му толеранс клишета – за общоприетото насилие и невинните му жертви, за черни и бели (поляци), за мъже-алкохолици (симпатична самоирония с ирландските гени) и жени-кучки/курви... но най-вече на мушка попадат "многопластовите" клишета на киното. Затова се заиграва с кино принципи като снимане на "филм във филма", психопати "по действителен случай" и търсене на техните истории по обява, и реплики като "във филмите е позволено да убиваш жени, но не и животни"... Може би, неслучайно, Макдона твърди, че в следващия му филм главен герой ще бъде силна, уверена и пълноценна жена..., което малко намирисва на дух Тарантино и Убий...
Психопат номер Марти
Марти (Колин Фарел) е нещо като алтер-его на Макдона. Сценарист, изтерзан от досадните, клиширани психопати в киното, той търси седем свежи образи за своя нов сценарий, но стига само да бутилката вино на обяд и махмурлука на сутринта. Изглежда нормално, мисли нормално и единствените му проблеми май са липсата на сценарий, алкохола (направо през носа му излизат всички реални алкохолни подвизи на Колин, ирландец като Мартин, евала за самоиронията) и това, че докато търси мир, любов и разбирателство псува приятелката си и обижда най-добрия си приятел, който се опитва да му помогне в търсене на...
Психопат номер Вале Каро
Досущ като своя герой (от Зеленият път) Дивия Бил, тук просто Били, (Сам Рокуел) разиграва страхотен "филм във филма" – истинска екшън вакханалия, която само Джери Брукхаймър може да продуцира. В нея Били е роден убиец, който хладнокръвно чисти средни и висши членове на мафията, играе си на Боби де Ниро пред огледалото, води си дневник като всеки самоуважаващ се психопат в киното..., а всъщност обича животните, похапването и най-много от всичко иска да помогне на най-добрия си приятел за сценария и проблемите му с алкохола. И най-вече иска някой да му подаде... дружески лапа.
Психопат номер Далай Ханс
Единствена опора на Били в бизнеса по "отвличане и връщане" на кучета срещу смирено приемане на награда, Ханс (брилянтният глас и осанка на Кристофър Уокън) е въплъщение на будисткото спокойствие и вътрешен мир, който крие елегантно миналото си под шалче и се тревожи само за любимата си болна жена. Основен последовател на Махатма Ганди принципа „ око за око ще ослепи целия свят" (или поне ще остави само един едноок самотник), Ханс е този, който знае как един филм за седем психопата може да завърши като демонстрация за мир, любов и разбирателство. Защото всички мечтаем, нали?
Психопат номер Чарли Рурк
Чарли (Уди Харелсън) е класически гангстер-психопат – в негово присъствие всички треперят, защото той, без да му мигне окото, може да им тегли куршума (е, когато не му засече пистолета), но пък сърце и сълзи му се разтапят, когато държи в ръце своето малко съкровище – чаровното куче порода ши-цу (с истинско име) Бони. Общо взето, май добре се е получило, че Уди Харелсън е заменил Мики Рурк (Макдона му благодари с надгробен камък с името Рурк при престрелката в гробищата) в ролята на психо гангстера Чарли, защото Уди наистина може да слее комедийно и драматично в едно тяло.
Психопат номер Закария Уейтс
Появил се по обявата на Били за психопати и техните истории, убиецът на серийни убийци Зак (точно като за образ и подобие на Том Уейтс) е възрастен господин, обсебен от красиви, бели, невинни зайци и с глас, бездънен като неговото тъмно минало, все още зове неугасналата си голяма, тъмнокожа любов. Дори е готов да остави номера на телефона си с любовно обяснение във финалните надписи.
Психопат номер Тич Гуан Дук
В търсене на психопат алтернатива, Марти стига до образа на виетнамски монах-будист (Лон Нгуйен), който пристига в Америка, за да отмъсти за избитото си семейство, но както Ханс (и Макдона) идеално знаят – няма смисъл от поредния филм за отмъщение, димящи дула и цинични психопати. Така всичко завършва с култовото ритуално самоизгаряне на будисткия монах Тич Гуан Дук от юни, 63-а в знак на мирен протест срещу геноцида. Образ, който Rage Against The Machine използват за корица на своя дебютен албум, а Мартин Макдона използва като образ на яростта си към киномашината и нейните клишета.
P.S. Драги сценаристи, ако не сте разбрали, след известно време куул психопатите (кой от кой по-зъл и вземащ се насериозно) стават леееко досадни. Too Bad, както казва психопат Далай Ханс.
Гледайте Седемте психопата от 23 ноември в кината
Уди Алън обича да се самоиронизира. "Работата ми липсва... Не ми харесва да съм в пенсия" казва Джери, неговият герой от На Рим с любов (първа роля за Уди в собствен филм от Сензацията насам) и наистина, на пръсти се броят 77-годишните патологични работохолици като него, които всяка година да изкарват по един (най-малко) нов филм. В интерес на истината, през последните 10 години, Уди уцелва десетката само в 1 от 3 филма – спечели тотално мача с невероятния Мачпойнт, после хвърли два-три силни коза във Вики, Кристина, Барселона, а сега в На Рим с любов (от сериала му "На Евростолиците с любов") събира достатъчно точки със свеж хумор, симпатично хиперболизирани ситуации и... самоиронията, естествено.
Когато си в Рим, правиш като Уди – забавляваш се с италиано клишетата (всеки, ходил поне веднъж в Рим, ще оцени закачките със способността на италианците да дават точни указания за места и посоки; шегите с туристическия човекотрафик, с римските руини и забележителности, с канцонетите, телевизията, киното...) и разказваш истории (защото във вечния град "всичко е история"), за да изживееш скрити мечти и тайни фантазии. Да, именно неизживяната мечта е движеща сила за (почти) всички герои от На Рим с любов. За младата американка Хейли (Алисън Пил или Зелда Фицджералд от Полунощ в Париж), Рим е мечтата за романтична ваканция като на кино, в която случайно да срещнеш секси италианец като Микеланджело (Флавио Паренти) и защо пък да не се омъжиш за него. За нейния баща Джери (Уди Алън), Рим е опера, Верди и мечтата най-накрая да създаде музикалния шедьовър на своя живот. За бащата на Микеланджело, Джанкарло (италианският тенор Фабио Армилято) Рим е погребална агенция, в която всеки ден, малко по малко, той погребва своята скрита мечта да пее като истински тенор на сцена, а не само под душа.
За средностатистическия римлянин Леополдо Пизанело (Роберто Бенини) Рим е дом, в който никой не иска да чуе мнението му за нищо, а той мечтае Гласа му да бъде чут. За дребния чиновник Антонио (Алесандро Тибери), Рим е мечта за нов, по-добър и по-богат живот. За неговата жена, учителката Мили (Алесандра Мастронарди), Рим е красива приказка и мечтана среща с любимите актьори от киното. За прочутия архитект Джон (Алек Болдуин), ваканцията в Рим е "мелпоменска меланхолия" или просто болезнен спомен за мечтана любовна история, изживяна този път от неговото алтер-его Джак (Джеси The Facebook Айзънбърг).
Ех, мечти, мечти... както разбират нашите На Рим с любов герои, понякога е по-хубаво мечтите да останат само мечти. Ако пък се сбъднат, то ще е хубаво да си извадим поуки след това... и да се забавляваме с живота такъв, какъвто е. Шарен.
Все пак, ако Уди Алън не беше последвал мечтата си да прави кино, сега нямаше да се смеем на колоритни моменти като точно напипана ирония и самоирония ("изпреварващи времето си" със снайпер лафовете на Джуди Дейвис, в ролята на Филис, съпругата на Джери); като симпатичната сатира на плоската и повърхностна селебрити мания, тресяща целия свят (отиграна страхотно от Роберто Бенини); като чаровната пародия на клишетата в любовта, псевдо-интелектуализма и в киното (разиграна блестящо от триъгълника – Алек Болдуин в ролята на гласа на съвестта, разума и спомена в любовните светкавици между Джеси Айзънбърг като Джак и Елън Пейдж като Моника); като буквалния хумор по въпроса "всеки пее хубаво под душа" (симпатична гаргара на Уди Алън с любимите му опера и класическа музика) и като онези палаво Мили мигове, в които за проститутката Ана (Пенелопе секси Круз), Рим е просто... безкрайно дълъг списък с клиенти. Безбройни като Испанските стълби пред Piazza di Spagna.
Гледайте На Рим с любов в кината от 21 декември
Красотата на северното сияние изчезва когато невероятните цветове на този природен феномен се обяснят с простите закони на физиката. По същия начин съзерцателната красота, типична за скандинавското кино, се губи когато започне да се анализира до дъното на ежедневието – именно такива филми от Норвегия, Швеция, Дания, Финландия, Естония и Литва те очакват в панорамата на скандинавско кино Северно сияние (програмата с допълнителни прожекции може да видите тук) от 20 септември до 4 октомври.
Да захапеш кокала / Upperdog – 20, 22 и 29 септември
Норвегия, 2009, 100 мин
Режисьор: Сара Йонсен
Още като деца, Аксел и сестра му Яни са осиновени в Норвегия. Разделят ги с пристигането им от Китай – на него му се падат богати родители от Западно Осло, а тя попада в обикновено семейство от източната част. Ще се срещнат ли някога отново, ще намерят ли общ език или ще продължат да живеят ужасно близо и в същото време ужасно далеч един от друг? Може би Мария, полската съквартирантка на Яни, знае нещо по въпроса.
Място за пушене / Smoking Room – 20, 23 и 30 септември
Финландия, 2006, 56 мин
Режисьор: Юка Каркаинен
Един документален поглед отблизо към Финландия и финландците от началото на 21-ви век през няколко обществени места за пушене – колаж от късове димна реалност на различни хора в местата за пушене на болница, фабрика, влак, компания за обществен транспорт и дом за пенсионирани ветерани.
Дневната на една нация / Living Room of the Nation – 21, 24, 26 и 28 септември
Финландия, 2009, 75 мин
Режисьор: Юка Каркаинен
Юка Каркаинен отново събира в пъстър документален калейдоскоп финландското общество – този път излиза от местата за пушене и влиза в шест различни дневни на финландски домове, представителни за обитателите им. Героите са обикновени хора, намиращи се на различен етап от живота си, които споделят мисли за обратите в живота, човешката потребност да бъдеш желан, самотата, отговорността и неумолимия ход на времето.
Лимбо / Limbo – 21, 24 и 30 септември
Норвегия/Дания/Швеция/Тринидад и Тобаго, 2010, 105 мин
Режисьор: Мария Содал
Соня пристига с двете си деца в Тринидад, за да заживее отново със съпруга си, който отскоро е назначен като инженер за нефтена компания. Екзотика, лукс в красиви къщи с прислуга и с коктейли край басейна се оплитат безспир с повърхностни взаимоотношения и солидни дози самозаблуда, за да се стигне до гранде въпроса в тази екзистенц драма – може ли човек да бъде щастливо дърво без корен?
Късометражна симфония / Short Symphony – 21, 26 и 28 септември
Швеция, 1996-2006, 83 мин
Режисьори: Ола Симонсон и Йоханес Стярне Нилсон
Седем късометражки на двама заклети ексцентрици и неразделни приятели, които през 2010 взривиха световните фестивали с изобретателната комедия Симфония на шума. Освен номинирания за Златна палма за късометражен филм Музика за един апартамент и шестима барабанисти (концерт за Кухня, Спалня, Баня и Дневна с инструменти от бита в апартамента на възрастна двойка), селекцията включва и абсурдните етюди Пътят на камбала (или как се стига от рибарската мрежа през кухнята на един ресторант до лапите на хищна лисица), Човекът от никъде (метафора за изчезването на човека), Швеция (или кой е шведският Форест Гъмп), Ти беше там с приятеля си Франк (по следите на двама, срещнали се на рок концерт преди 24 години), Хотел Риен (или в окото на офис треска с объркан график) и Жена с грамофон (песен за жена, грамофон и една торта).
Азиз Нахута / Farsan – 22 и 25 септември
Швеция, 2010, 97 мин
Режисьор: Йозеф Фарес
Арабският емигрант в Швеция Азиз изглежда добре, готви страхотно и му предстои да стане дядо за пръв път. Синът и снаха му, които не могат да заченат дете по естествен път, симулират бременност, докато чакат за осиновяване. За да му отвлекат вниманието, те подтикват Азиз да започне да се среща отново с жени, след като е прекарал дълги години като вдовец и ето, че трагикомедията на живота е налице – на ръба между абсурдния хумор и горчиво-сладките истини на ежедневието.
Квартал Нов свят / The New World – 21, 23 и 26 септември
Естония, 2011, 88 мин
Режисьор: Яан Тоотсен
История за гражданската инициатива Нов свят, създадена в Талин от хора с общи цели и сходни добри намерения, но също и за напрежението между активистите, което ескалира с годините. Какво се случва, когато някой разбира, че светът около него вече не е същият, а от огледалото го гледа уморен хипар, самотен в борбата си?
Ще се справим / We Shall Overcome – 23, 24 и 28 септември
Дания, 2006, 109 мин
Режисьор: Нилс Арден Оплев
13-годишният Фриц има проблеми с правилата в училище, докато се вдъхновява от речите на Мартин Лутър Кинг по телевизията и борбата му за човешки права. И това превръща деспотичният директор на училището в неговия най-заклет враг. Годината е 1969 или иначе казано има нещо гнило в Дания – готви се революция в чаша вода.
Момчето, което заобича Ингве / The Man Who Loved Yngve – 22, 24 и 27 септември
Норвегия, 2008, 90 мин
Режисьор: Стиан Кристиансен
Ноември, 1989. Берлинската стена пада, а 17-годишният Ярле от норвежкия град Ставангер си има всичко – най-готиното гадже на света и най-страхотните приятели, с които тъкмо са си спретнали пънк банда. Всичко се обърква когато Ингве идва в неговия клас – Ярле ненавижда поп музиката, която Ингве слуша, тенисът, който играе, но... не може да откъсне очи от него и скоро двамата са неразделни. Симпатична история (озвучена идеално от Stone Roses, The Cure, Joy Division), която намига към истината, че най-страшните стени, които разделят хората не са от бетон – ние сами ги градим вътре в нас.
Семейство / A Family – 24, 27 и 29 септември
Дания, 2010, 102 мин
Режисьор: Перниле Фишер Кристенсен
Дите е собственик на галерия в Ню Йорк и има до себе си мъж, който я обича, но същевременно е дъщеря на известен собственик на верига пекарни и когато любимия ù, но доминиращ баща се разболява сериозно, Дите е изправена пред важно решение – да следва собствения си път или да продължи семейния бизнес.
Хубав живот / The Good Life – 21 и 25 септември
Дания, 2010, 83 мин
Режисьор: Ева Мулвад
Някога семейство Бекман са имали повече пари, отколкото са можели да похарчат, но това е друг, стар филм. Сега майката издържа 50-годишната си дъщеря от скромната си пенсия и двете живеят в малък апартамент в богаташкия португалски град Кашкаиш. Въпросът пред двете жени – има ли път обратно към хубавия живот, с който си свикнал и как се стига до него?
Анархия в Жирмунай / Anarchy in Zirmunai – 25, 27 и 28 септември
Литва, 2010, 90 мин
Режисьор: Саулиус Друнга
Наивната Виле се мести от малко градче във Вилнюс, за да учи. Докато си търси квартира среща пънкарката Сандра и нейната анархокомуна от жени в беда. Сандра помага на Виле да се отърси от провинциалните си комплекси и става неин гид в големия град и в анархо принципите. Дали обаче совите са това, което са или невинната анархия в Жирмунай следва други закони?
Северно сияние е в салоните на Дом на киното, Евро синема и Червената къща от 20 до 30 септември
Цена на билетите – 6 / 4 лева
Етикети
