My Mir

Леко и неусетно фестивалът за "непознатото" кино Sofia MENAR Film Festival (тази 15-та поред година, от 16 до 29 януари, пълната програма е тук) се приближава към своето пълнолетие, превръщайки Непознатото в познато и обичано... Естествено, ще има и паралелно онлайн издание (дори късометражната селекция е изцяло онлайн) на платформата Neterra TV+, но по-важното е, че когато се бориш за своето пълнолетие трябва още по-силно да отстояваш своя Дух, своите Идеи и Ценности, а това MENAR Film Festival, за щастие, го прави с всяка изминала година още по-добре...

Духът на Шехерезада – 16 и 21 януари | Откриване

България, 2023, 65 мин, документален

режисьор: Катерина Борисова

В Духа и 15-годишната история на Sofia MENAR Film Festival е закодирано културното многообразие, така че едва ли е особено изненадващо когато за пръв път MENAR откриването идва с... български филм – да, Духът на Шехерезада е документална приказка с арабски герои, които по една или друга причина (да се чете като войни, преследвания, икономически несгоди...) намират убежище и житейско призвание (да, всеки от героите се занимава с различен вид изкуство) в България, която се превръща за тях във втора родина – да, именно такива филми доказват, че MENAR-ските Дух, цели и традиции са живи и ще пребъдат...

MENAR Фокус | Ирански режисьорки – да, неведнъж иранското кино е било на фокус в MENAR селекцията през годините, но предвид миналогодишното скандално погазване на правата на жените в Иран е ясно защо сега прожекторите са насочени отново към жените-режисьори от тази страна, а докато гледаме над 35 премиерни екземпляра от киното на Близкия изток, Северна Африка и Централна Азия ние избираме:..

Кърваво злато – 16 и 25 януари

Иран, 2022, 98 мин

режисьор: Ебрахим Шейбани

с участието на: Бахар Гасеми, Шахаб Хосейни, Захра Хатами, Хесам Манзур

Нахид е от силните жени, чиито права може и да са погазвани публично в Иран, но те все още имат сили да отглеждат сами децата си, да се справят като нея с мъжа ù наркоман и дори да не се сковават от ужас след откритите трупове на няколко жени, които оставя след себе си върлуващия по улиците сериен убиец...

Сула – 16, 19 и 23 януари

Алжир, 2021, 92 мин

режисьор: Исад Салах

с участието на: Сула Бахри, Идир Бенебуш, Амина Белабед, Абденасер Араб

Да отглеждаш извънбрачна дъщеря под неодобрението и на баща си, и на семейството на приятеля си е тежък удар на съдбата не само в Алжир, но и навсякъде по света... а когато единственият шанс на Сула да не остане на улицата с бебе в ръце се крие в старата ù позната Амел, то неминуемо ще изплуват и тъмни тайни от миналото...

Брак по принуда – 16 и 24 януари

Афганистан/Иран, 2022, 76 мин

режисьори: Ясер Ахмади, Бехруз Багери

с участието на: Ходжатола Наджаф Пур, Фарид Салавати, Мариам Резаи

Невръстната Раха още не е била родена, когато са я обещали за жена на богаташа Пир Мохамад, а веднъж сключена договорката остава за цял живот – дори Раха да е заминала за чужбина да учи, дори да опитва всякакви начини да избегне този уви, традиционен брак по принуда...

Хелиополис – 17 януари, Дом на киното

Алжир, 2021, 116 мин

режисьор: Джафар Гасем

с участието на: Азиз Букруни, Мехди Рамдани, Сухила Малем, Мурат Уджит

На 8 май 1945 година, в малкото алжирско селце Хелиополис, френската полиция стреля по мирни демонстранти и така с края на Втората световна започва кървавата борба за независимост на Алжир – историческо, епично и предложено за чуждоезичен Оскар 2022.

В 7 сутринта – 17 и 24 януари

Иран, 2022, 83 мин

режисьор: Масуд Фарджам

с участието на: Азарахш Фарахани, Рошанак Герами, Сам Хешами, Азаде Садири

Историите със споделяне на такси са много в иранското кино, но В 7 сутринта доказва, че това може да бъде колкото интригуващ, толкова и опасен навик, колкото съспенс натегнат, толкова и комедийно зареден – особено когато мъж като Ашкан си играе на криеница с годеницата си и с двете момичета Хание и Раха, с които споделя едно такси...

Лешояди – 17, 20 и 22 януари

Иран, 2020, 92 мин

режисьор: Садек Садек Дакики

с участието на: Сам Деракшани, Ахмад Мехранфар, Ладан Мостофи, Линда Киани

Понякога на брак по принуда са обречени не само момичета, но и момчета – 16-годишният Адел живее в Техеран с разведения си баща и не иска и да чува за спътница в живота, но семейството на баща му не се спира пред нищо (дори пред инцидентната смърт на бащата), за да му намерят такава, без значение дали Адел не иска да напуска нито столицата, нито училището, нито приятелите си...

Орехово дърво – 18, 26 и 29 януари

Турция, 2021, 118 мин

режисьор: Файсал Сойсал

с участието на: Сердар Орчин, Сезин Акбашоулларъ, Кюбра Киб, Али Мерт Явузджан

Хаяти, успешен млад писател и учител по литература, е като изсъхналия орех в двора на къщата, където търси вдъхновение за новата си книга – живее в миналото, със стари спомени, без радост в живота и напусналата го съпруга... до деня, в който, в близкото езеро, изплува труп на жена, а по ореха покарват живи филизи.

19 – 19 и 25 януари

Иран/Германия, 2022, 77 мин

режисьор: Маниже Хекмат

с участието на: Пантеа Панахиха, Катаюн Ебрахими, Джамшид Фарахани, Нила Алами

Камерен, но рисуващ портрета на съвременната жена в Иран – 19 е портрет като тези, които рисува 57-годишната художничка Митра, докато се бори с коронавируси, с предразсъдъци и със спомени...

Без предизвестие – 19 и 27 януари

Иран, 2022, 115 мин

режисьор: Бехруз Шуайби

с участието на: Пега Ахангарани, Сабер Абар, Ерфан Ебрахими, Мостафа Замани

Аутизмът не е от често зачекваните теми в иранското кино, но ето че и Без предизвестие, и Наргес говорят открито за това заболяване – в случая на Ясмин отглеждането на сина ù аутист е най-лекото предизвикателство пред което се изправя (след дълги години живот в Берлин) при завръщането си в Иран след смъртта на баща ù.

Средиземноморска треска – 20 януари, Дом на киното

Германия/Франция/Палестина, 2022, 108 мин

режисьор: Маха Хадж

с участието на: Ашраф Фарах, Амер Хлехел, Анат Хадид, Самир Елиас

Уалид и Джалал са съседи, различни като деня и нощта – единият мечтае да стане писател, но е загубил радостта от живота, а другият се радва на живота с измами на дребно и едро – е, желанията им ще се пресекат в един момент, който донася на Средиземноморска треска наградата за сценарий от програмата Особен поглед в Кан и го превръща в палестинското предложение за чуждоезичен Оскар 2023.

Гутли – 21 и 29 януари

Индия, 2022, 105 мин

режисьор: Ишрат Хан

с участието на: Данай Сет, Санджай Мишра, Правин Чандра, Ариф Шадоли

Когато имаш желание да учиш нищо не може да те спре – нито бедността, нито разделената на касти система, според която не ти се полага образование, нито шамарите, нито отказите – питайте малкият голям герой Гутли...

Между тоя и оня свят – 22, 28 и 29 януари

Иран, 2021, 153 мин

режисьор: Шахаб Хосейни

с участието на: Шахаб Хосейни, Париназ Изадяр, Арман Дарвиш

Шахаб Хосейни участва не само в големи Оскар наградени филми като Раздяла и Търговският пътник, ами и в такива малки и симпатични като Хотел 5 звезди – едва ли това го е накарало да екранизира Хотел между тоя и оня свят на Ерик-Еманюел Шмит, но иранското кино винаги е било силно когато попадне в онази странна зона между живота и смъртта.

Школа за келеши – 23, 25 и 27 януари

Турция, 2021, 85 мин

режисьор: Ферит Карахан

с участието на: Екин Коч, Самет Йълдъз, Махир Ипек, Мелих Селчух

Истинското приятелство винаги оцелява – дори в интернат за малолетни на края на света, където Юсуф иска някой да помогне на Мемо, който бере душа в лазарета, но телефоните нямат обхват, снегът е затрупал пътя, учителите си прехвърлят топката, надзирателите се топят взаимно, а истината не е удобна на никого.

Като слънцето и луната – 26 и 28 януари

Иран, 2021, 93 мин

режисьор: Сетаре Ескандари

с участието на: Назанин Фарахани, Пейман Базеги, Амир Хашеми, Ешах Насаб

Слънцето и Луната постоянно се преследват, но все не могат да се докоснат – също като Бибан и Хамраз в тяхната изгубена любов, на която е даден втори шанс след като съпругът на Бибан умира и тя дава обет, но... само за мълчание...

Баща под въпрос – 26 и 29 януари

Иран, 2022, 94 мин

режисьор: Сепиде Мирхосейни

с участието на: Лейла Заре, Бехнам Шарафи, Париа Марданян, Маджид Потки

Ако сте гледали Нощна смяна и Като другите (два филма отново с Лейла Заре в акция), то сте наясно, че нищо не е такова каквото изглежда – особено когато са намесени семейни тайни, наследство и житейски обрати...

MENAR Biting Docs – да, документалната Pozor панорама Sofia Biting Docs този път влиза под MENAR шапката и освен с откриващия фестивала филм "хапливата" документална селекция ще ни срещне с редки животни от Алжирската пустиня в Дивата Саура, с неволите на африканските прислужници в Ливан в Стая без гледка, с една от най-известните хореографки в Турция – Зейнеп Танбай и нейната трупа в Остава мигът, и дори с мегапъзела от фемина истории Жена на Ян Артюс-Бертран и българката Анастасия Микова, но ние се спираме на:..

Мамоди, мъжът, който дълбае баобаби – 21, 28 и 30 януари

Франция/Мадагаскар, 2022, 50 мин, документален

режисьор: Сирил Корню

Когато живееш на място, където дъжд вали само няколко дни в годината няма как да не измислиш начин да я съхраняваш възможно най-дълго – в случая на остров Мадагаскар това се случва във вътрешността на величествените баобаби, а фотографът Сирил Корню изкусно улавя живота на местните и разказва за Мамоди, последният от изчезващите майстори, дълбаещи баобаби.

Кодокуши – 21 и 28 януари

Турция/Япония, 2020, 88 мин, документален

режисьор: Енсар Алтай

Както японците си имат изрично установен костюм за погребения, така и използват термин, описващ смъртта на самотни хора, която известно време остава неустановена от околните, а именно – кодокуши. А когато, като Норихито, поработиш в специализирана фирма за почистване на домовете на починали самотници, няма как да не започнеш да гледаш под лупа и собствените взаимоотношения с роднини и близки.

Нашето наследство – 22 януари и 4 февруари

Франция, 2021, 100 мин, документален

режисьор: Ян Артюс-Бертран

Ако си гледал поне едно от епичните документални изследвания с изумителна аериална фотография на Ян Артюс-Бертран, то си наясно, че той винаги е търсел баланса и Хармонията между Природата и Човека... Онзи Мир, който да постигнем със себе си и с дома ни, Земята... или както самият той казва: "Моето завещание е много просто: Любов към Живота."

MENAR Кервансарай – да пътешестваш с кинобилет е една от най-старите MENAR традиции и документалното изследване на автентична музика от Централна Азия на двете чехкини Дорота и Катержина, наречено Когато музиката разказва история показва защо това е така тачена традиция, но ще видим и премиерите на:..

Каракорум: Там, където човекът и планината се срещат – 17, 24 и 31 януари

Пакистан, 2022, 48 мин, документален

режисьор: Зохаб Перваз

1300 км планински път, изграден от 1966-а до 1978-а – магистралата Каракорум не е най-дългата, но определено е най-високата в света, преминаваща през планинските вериги Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималаите.

Около света за 1000 дни – 19 и 25 януари

Швеция, 2019, 43 мин, документален

режисьор: Емил Сергел

Казват, че веднъж научил се, човек не забравя как се кара колело – въпросът е как да се запомнят 3 години, изминати на велосипед с хиляди невероятни гледки в багажа – питайте Фредрика!

Кога & Къде?

16 – 29 януари | в Дом на киното, Културен център G8, Евро Синема, Влайкова и паралелно онлайн на Neterra TV +

Защо?

Защото независимо дали си на 15 или на 50, трябва да гледаш Живота с широко отворени очи...

"Морето все още е мъгливо. Кристофс напълва дробовете си с влажен въздух и се усмихва. Тук е неговият дом. Тук не се чувства самотен. Може би това е единственото място на света, където може да се почувства у дома си." – тези думи принадлежат на дебютния роман Реката (откъсът по-долу), който донася Европейска награда за литература 2021 на латвийската писателка Лаура Виноградова. Но този роман има друг главен герой – Руте – а единственото място на света, където тя може да се почувства у дома си е... реката край бащината къща, оставена ѝ в наследство (от баща, когото не познава), където Руте преживява отново и отново спомените за нерадостно детство и за... изчезването на сестра ѝ Дина преди 10 години... Да, може би, реката свързва Руте и Дина по същия начин както морето свързва Кристофс с неговата сестра Матилде или пък двете истории са свързани някъде там, между завоите на реката... така или иначе, всички реки водят в морето, нали...

Глава втора

Чайките са влетели дори в сънищата на Кристофс. Понякога си мисли, че може да чуе писъците им дори когато е безкрайно далеч. Чайките крещят за живота му, разпъват душата му и го разкъсват в съня му.

Тази сутрин Кристофс се събужда от един такъв вик. Поглежда телефона.

"Мам..." – отхвърля надолу завивката и скача на крака.

Мъжете сигурно вече го чакат в склада. Него, бебето. Пак цял ден ще го попилеят от бъзици за бебето.

Кристофс се оправя набързо, качва се в колата и подкарва към склада. Марис и Гунарс стоят на портата. Да му се не види. И се подхилват.

– Ей, бебок, спинкаш ли?

– Точно вие трябва да ме наричате "капитане"!

Кристофс ръмжи яростно в брадата си, но не се ядосва.

Мъжете се шегуват. Всъщност той има добър колектив. Работят като зверове и не говорят много-много. И просто е неприятно точно ти да бъдеш бебето, обаче Кристофс е най-малкият от всички. Твърде млад за морските разбирания на тези старци. Така казват. И може би е така. Кристофс не мисли за това.

Вече е почти шест, когато корабът им излиза в морето. Бавно и с достойнство се отделя от кея, повличайки със себе си своето ято чайки. Понякога Кристофс се чуди дали птиците са винаги едни и същи. Събират ли се всяка сутрин и чакат ли своя кораб.

Морето все още е мъгливо. Кристофс напълва дробовете си с влажен въздух и се усмихва. Тук е неговият дом. Тук не се чувства самотен. Може би това е единственото място на света, където може да се почувства у дома си.

Докато Кристофс планира деня, мъжете нарязват рибата за стръв. С големите ножове, с привичните движения, скрити във водоустойчивите си гащеризони и качулки. Чайките вече не летят и само прикрякват взискателно, когато усетят мириса на суровата риба. Стръвта в кошниците, кошниците във водата, вдигат, улавят – всички действат като единен механизъм. Като безмълвно устройство, което няма да може да функционира, ако някой липсва.

Кристофс си поглежда телефона едва когато вече са отплавали дълбоко в морето. Чак тогава прочита съобщението от сестра си.

– Fuck!!!

– Какво е станало? – стряска се Марис.

– Някакви усложнения със сестра ми. Ражда малко по-рано. Наистина не разбирам, много объркано е написано, но има нужда от помощта ми.

– Сега ли?

Мъжете са недоволни.

– Ммм – изсумтява Кристофс и след това добавя: – Довечера.

– А какво да правим ние? Ъъъ, старче, така не се прави.

Мъжете са възмутени, защото в морето няма място за разни такива, дето жените им раждат, а пък те са от чехльовците, що търчат още преди да ги повикат.

– Ще опитаме да ти намерим място другаде. – Кристофс едва се сдържа и само стисва здраво устни. На челото му се появява дълбока бръчка, очите му се присвиват. Мъжете познават този поглед, затова замълчават. Щом са казали, че ще му намерят друга работа, значи ще му намерят. То Кристофс и сам може да си намери. Ще търси цял ден, ако трябва, докато си намери. Мъжете не спират работа нито за миг. Кристофс опитва да се концентрира върху работата, но мисълта за Матилде непрекъснато го обърква.

– Още ли мислиш за раждането? – появява се по някое време Гунарс и слага ръка на рамото му.

– Не бе...

– Малкия, всичко ще е наред. Жените все някакси винаги се справят!

Лукас остава сам с младичкия си колега.

– Нямам си никаква представа какво е да си жена.

– Аха... – замисля се Гунарс и поклаща глава.

Кристофс е малко ядосан на Матилде. Откъде ги намира всичките тези деца? Тя ли търчи насам-натам да ги събира, или сами идват при нея? Кристофс си няма представа кой е бащата на Лукас, а ето ти го сега и още едно.

Направо като някаква света Мария. Деца от нищото. Избраници. Да, Лукас е истински избраник. Кристофс го обича повече от всичко на света. "Липсваш му", винаги казва Матилде.

– Ами намери накрая кой да го отглежда! – не се сдържа веднъж Кристофс и големите очи на Матилде изведнъж се напълниха със сълзи.

Тя не отвърна нищо, просто погледна през него и се обгърна с двете си ръце. Тогава се обърна и си тръгна.

Само веднъж се случи Кристофс да смъмри сестра си. Дори когато тя веднъж се прибра и отново я видя с голям корем, си премълча. Даваше пари, помагаше в домакинската работа, ремонтира покрива, косеше редовно тревата.

– Fuck!!! – Кристофс отново губи контрол над себе си и всичко пред очите му потъмнява.

Пълната с раци и омари кошница се е залюляла силно и го удря с цялата си тежест в корема. Светът се преобръща и потъва в дълбок тъмен кладенец. Кристофс се мъчи да поеме глътка въздух и търси светлинка в тъмния кладенец. Сам не разбира как се е изправил на  крака. Проклетисва, но се задържа прав.

Когато отново е в състояние да диша и вижда, повдига леко пуловера си. Целият му корем е зачервен, все едно е изгорял на слънцето.

– Ей, ти там, добре ли си? – уплашено пита Марис.

– Не...

Кристофс се отдръпва и се подпира, защото все още не може да говори. Думите болят и дишането боли. Пак се опитва да направи крачка. Дори стъпката боли. Мъжете внимателно наблюдават Кристофс. Той кимва към кошницата. Мъжете го разбират и мълком продължават работата си.

Късно вечерта хвърля малко дрехи в чантата си и хуква към летището. Няма обаче места за късните полети. Налага се да изчака до сутринта.

Кристофс остава на летището. Опитва се да заспи, но не му се получава. Започва да се присвива от болки в стомаха. Отсреща седят две мюсюлманки, целите увити в парцали. Едната се вглежда в черните му очи. Ще го изчака да заспи и тогава лекичко ще провре ръка в чантата му и ще извади... какво ли ще извади оттам?

Гащета? Чорапи? Кристофс се подсмихва при тази мисъл. Жените ще дадат неговите чорапи на съпрузите си, а те с гордост ще ги показват на другите от тяхното племе – вижте аз какви гигантски бели чорапи имам!

Летището е потънало в лепкава тишина. Кристофс пише съобщение на Матилде.

"Ами Лукас къде е?"

...

"Какво стана със съседите?"

...

"Как се чувстваш?"

...

"Иначе добре ли си?"

Матилде обаче не отговаря. Матилде се бори. Бори се и за малкото, и за себе си. За майката на Лукас и за сестрата на Кристофс.

Кристофс чува крясъците на чайките. Вдига глава и се намръщва. В чакалнята на летището не може да има птици, тук птици не се допускат. Той самият надава викове. Някъде дълбоко в себе си.

Реката (превод Милен Митев, корица Десислава Първанова и Капка Кънева, 152 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Срещата с Лаура Виноградова и Реката е на 14 март | Casa Libri, 19:00 

"Хората имат различен вкус по отношение на котките" казва главният герой Сатору от романа Пътеписът на един котарак на японската писателка Хиро Арикава, но и "Котките имат различен вкус по отношение на хората" би му отвърнал истинският герой на тази книга, а именно котаракът Нана. Да, мъдрите, иронични и доста детайлни наблюдения на Нана върху нещата от Живота тук служат за цялостно опознаване на Човека – все пак често научаваме повече неща за себе си, гледайки се през чужди очи, пък били те и котешки – и така пътеписът на Нана из страната на човешката Душа лека-полека придобива формата на роман преди 10 години, а после и на филм (през 2018-а), но сега е време да се запознаем със Сатору, Косуке и... Нана, естествено...

Из Част 1

Косуке

"Прости ми за дългото мълчание..." Така започваше писмото, пристигнало на имейла на Косуке. Бе от Сатору Мияваки, приятел от детинство, отишъл да живее в друг град още докато беше в началното училище. Впоследствие самият Косуке многократно се бе местил от място на място, но приятелството им, колкото и да бе странно, беше оцеляло през всичките тези години. Дори сега, когато и двамата вече бяха прехвърлили трийсетте, все още поддържаха дружески отношения. Можеше да не се видят много дълго, ала щом се срещнеха, разговорът им тръгваше, сякаш се бяха разделили вчера.

"Извинявай, че ти пиша така внезапно... Би ли могъл да вземеш при себе си моя котарак?"

Следваше обяснение как това е любимият му котарак, но поради безизходна ситуация, в която се намира, не може да го задържи и търси на кого да го даде. Накрая Сатору добавяше, че ако Косуке е съгласен да осинови котарака, веднага ще му го доведе, за да се запознаят.

Каква е тази "безизходна ситуация", Сатору не уточняваше.

Към писмото бяха прикачени две снимки на котарака, чиято муцунка бе украсена с две петънца под формата на йероглифа "хачи".

– Ами че той е копие на Хачи! – не се сдържа Косуке и възкликна, докато четеше.

И наистина котаракът от снимката изглеждаше досущ като котето, което Косуке и Сатору бяха намерили в онзи далечен ден. Косуке отвори и втората прикачена снимка – на нея в едър план се виждаше завитата нагоре котешка опашка. Черна, завъртяна като цифрата седем. Казват, че котки с такива опашки носят късмет. Кой го беше казал? Ах, да, въздъхна Косуке. Жена му. В момента я нямаше, беше отишла при родителите си и не се знаеше кога ще се върне. Косуке се терзаеше, но постепенно бе започнал да се подготвя за вариант, при който никога не ще заживеят отново заедно.

Изведнъж му дойде абсурдната мисъл, че нещата може да се наредят по друг начин, ако имат котка с такава "щастлива" опашка. Тя ще обикаля из къщата и с извитата си като кука опашка ще събира оттук-оттам парченцата останало крехко щастие – и кой знае, може би тогава те двамата ще изградят прости, искрени отношения въпреки липсата на дете.

"Май е точният момент да взема любимеца на Сатору", помисли си Косуке. Котаракът от снимката беше много хубав, направо красавец, същински двойник на Хачи. И тази опашка като кука... А и със Сатору не се бяха виждали от сто години.

"Един приятел ме помоли да взема котарака му, какво ще кажеш?", написа Косуке на жена си. Отговорът ѝ бе: "Постъпи както искаш". Доста студено, ала все пак постижение – откакто се бяха разделили, тя бе игнорирала всичките му писма и съобщения.

Косуке се надяваше, че ако приюти котарака, жена му в крайна сметка няма да издържи и ще дойде да го види. В главата му дори се оформяше план, с който да я примами. Тъй като тя обичаше котки, щеше да ѝ се оплаче, че е взел котарака, но не знае с какво да го храни и прочее. Тогава може би тя щеше да се върне от състрадание към животното... така си мислеше Косуке.

Не... Нищо нямаше да излезе. Баща му не понасяше котки. Косуке се усети, че със страх си представя изблика на бащиния гняв, и от негодувание към собствената си мекушавост даже изцъка с език.

Тъкмо това бе преляло чашата на търпението на жена му. Сега вече самият Косуке ръководеше бизнеса и не трябваше да го интересуват настроенията на баща му. Не трябваше, но го интересуваха...

Може би именно инстинктивният протест срещу бащиния авторитет подтикна Косуке да се съгласи да приеме котарака на най-добрия си приятел от детинство.

Без да отлага, Сатору Мияваки пристигна още следващата седмица в почивния ден на Косуке. Караше сребрист миниван и водеше със себе си своя любим котарак.

Като чу звука на двигателя, Косуке излезе на улицата – миниванът на Сатору точно спираше пред студиото.

– Косуке! Откога не сме се виждали! – Сатору вдигна ръка от кормилото, протегна я през прозореца и отривисто замаха.

– Давай, паркирай по-бързо! – подкани го Косуке с лека усмивка.

Не се бяха виждали цели три години, приятелят му, както винаги, бе в приповдигнато настроение. Такъв го помнеше още от детските им години.

– Трябваше да отидеш в края. Тук няма ли да ти е трудно да маневрираш?

На паркинга пред студиото под стряхата имаше три паркоместа, запазени за клиенти, но Сатору си избра най-близкото до входа, където бяха струпани кутии и разни други боклуци. Колата на Косуке бе в непавирания заден двор.

– Ами ако дойдат клиенти? Ще стане неудобно.

– Днес е почивен ден. Забрави ли?

Сряда беше почивният ден на фотостудиото, което Косуке бе поел от баща си, ала той бе поканил приятеля си да го посети в събота или неделя, почивните дни на Сатору, който работеше във фирма. Въпреки това Сатору предпочете срядата, за да не му причинява неудобство, а и все пак щеше да бъде с котарака.

За миг Сатору се умисли, слезе от минивана, почесвайки се по главата, и взе транспортната клетка от задната седалка.

– Това ли е Нана?

– Да. Нали ти пратих снимки. Опашката му прилича на седмѝца. Подходящо име, какво ще кажеш?

– Ти винаги си избирал съвсем... буквални имена. Предишното ти коте беше Хачи заради шарките на главата, досущ като покривче на къщичка.

Влязоха в дневната, ала когато Косуке поиска да разгледа Нана отблизо, той заплашително изръмжа и изобщо не пожела да помръдне от клетката. Косуке надникна вътре, но видя само черна опашка, извита като кука, и бял пухкав задник.

– Нана... Нана чан, какво ти става? – объркано заговори Сатору, после със сладък глас започна да увещава котарака да излезе, ала скоро се отказа.

– Извинявай. Обстановката му е непозната и затова се притеснява. След малко ще се поуспокои и ще излезе.

Двамата приятели поставиха клетката на пода, отвориха вратичката и докато чакаха Нана да посвикне, се впуснаха в спомени за някогашния училищен живот.

– Ти караш и затова не бива да пиеш алкохол. Какво искаш – кафе или чай?

– Предпочитам кафе, благодаря.

Косуке донесе две чаши с кафе. Сатору взе своята и някак между другото попита:

– Къде е жена ти?

Косуке се помъчи да измисли някаква невинна причина за отсъствието ѝ, но се забави и за да избегне неловкото мълчание, просто каза:

– Всъщност отиде при родителите си.

– Ооо... така ли?

Лицето на Сатору изразяваше цяла гама от чувства: "Съжалявам, приятелю", "Не исках да те наранявам, не знаех...".

– Ами... ти можеш ли сам да вземеш решение за Нана? Жена ти няма ли да ти се кара, като се върне?

– Тя много обича котки. Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака.

– Хората имат различен вкус по отношение на котките.

– Изпратих ѝ снимките на Нана. Отговори ми: "Постъпи както искаш".

– Ама то не звучи съвсем като съгласие.

– Това беше първият ѝ отговор, откакто замина. Именно заради твоя Нана.

"Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака..." – каза го, разбира се, на шега, но дълбоко в душата си Косуке наистина се надяваше на такъв обрат.

Пътеписът на един котарак (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 288 стр, цена 26 лева) е в книжарниците

"... независимо че милиони енергии движат света ни, винаги най-важни са онези малко на брой, но силно експлозивни мигове, които му придават драматична форма... ако се случи такъв един звезден миг, то в него се вземат решения за десетилетия и столетия напред" – с такива думи самият Стефан Цвайг описва (в няколко предговора) своята есеистична книга Звездни мигове на човечеството, събрала 14 новели, които определят "формата на живот на отделния човек, на един народ и дори съдбата на цялото човечество". Дали ще става дума за историческата загуба на Наполеон при Ватерло, за откриването на Южния полюс, за "златната треска" в Калифорния, за свързването на Европа и Америка с телеграфа или, както в откъса по-долу, за обсадата на Константинопол от султан Мехмед ΙΙ и използването на тежка стенобойна артилерия за пръв път в света (което променя начините за водене на войни, уви), то във всеки от 14-те "мига" тук "човешката воля е направила невъзможното възможно", така че тези 14 мига "бляскаво и неизменно огряват като звезди нощта на преходността". И ако тази година се навършиха 80 години от трагичната кончина на Стефан Цвайг, то това ново издание на Звездни мигове на човечеството е чудесен миг за осъзнаване, че "изкуството дава право на всеки човек, извършил велико дело, да се чувства у дома насред цялото човечеството"...

ВОЙНАТА ЗАПОЧВА

Докато се канят да започнат война, но все още не се чувстват напълно готови и въоръжени за нея, деспотите непрекъснато говорят за мир. Така при възкачването си на престола Мехмед посреща пратениците на император Константин с най-приятелските и успокоителни слова; тържествено на всеослушание той се кълне в Бог и неговия пророк, в ангелите и Корана, че вярно ще спазва всички договори с василевса.

В същото време коварно сключва споразумение за двустранен неутралитет с Унгария и сърбите за три години – за онези три години, през които несмущаван от никого възнамерява да си присвои града. Чак тогава, след като достатъчно дълго е говорил и се е клел в мира, Мехмед провокира война чрез нарушаване на договорите. До този момент само азиатският бряг на Босфора принадлежи на турците и така, без да бъдат възпрепятствани от Византия, корабите минават през теснината и влизат в Черно море – към житните складове.

Сега Мехмед ограничава достъпа, като, без да се старае да даде каквото и да е обяснение, нарежда на европейския бряг при Румели Хисар да бъде изградена крепост, и то на онова тясно място, където по време на персийските войни храбрият Ксеркс е преминал морската теснина. За една нощ на европейския бряг са изпратени хиляди, десетки хиляди работници, което противоречи на договорите (но нима договорите значат нещо за тираните?), и те ограбват околните ниви, за да се изхранват, и събарят не само къщите, но и прочутата църква "Свети Михаил", за да се сдобият с камъни за крепостта си; неуморен, ден и нощ султанът лично ръководи строежа, а немощната Византия трябва безучастно да гледа как противно на всякакво право и договорености ѝ се отнема свободният достъп до Черно море. Вече първите кораби, които са поискали да преминат през досега свободното море, биват обстрелвани, и то насред мира, и след тази успешна демонстрация на сила вече всяка следваща престореност се оказва излишна. През август 1452 година Мехмед събира всички свои аги и паши и открито им обяснява намеренията си за нападение и превземане на Византия. Скоро следва и обявяване на бруталното дело: из цялата турска империя се изпращат глашатаи, които да свикат способните да носят оръжие, и на 5 април 1453 година като внезапно извила се буря огромна османска армия навлиза в равнината на Византия и стига почти до стените ѝ.

Начело на войските си, разкошно натъкмен, язди султанът, за да разпъне шатрата си точно срещу Ликус порта. Току-що пуснал знамената да се издуват от вятъра пред главната квартира, той заповядва на земята да бъде разпънато молитвеното килимче. Тръгва бос по него, три пъти навежда чело доземи с обърнато към Мека лице, а зад него – величествено изпълнение – десетките и стотиците хиляди войници, едновременно навели се в същата посока, с еднакъв ритъм произнасят молитвата към Аллах да им дава сила и да им донесе победата. Чак тогава султанът се вдига. Смиреният отново се е превърнал в предизвикател, слугата на Бога в господар и воин и сега през целия лагер търчат неговите "телал", неговите глашатаи, за да провъзгласяват сред барабанни удари и фанфарни звуци: "Започна обсадата на града".

СТЕНИТЕ И ОРЪДИЯТА

На Византия ѝ остава само една сила, нейните стени; вече няма нищо от световното ѝ минало освен това наследство от едно велико и по-щастливо време. Триъгълникът на града е обграден с трипластова броня. По-ниски, но въпреки това могъщи, каменните стени покриват двата фланга на града откъм Мраморно море и Златния рог; но пък гигантска маса се разгръща за защита откъм сушата, така наречената Теодосиева стена.

Още Константин, предусещайки бъдещата опасност за Византия, е изградил укрепени квартали, а Юстиниан продължил да ги строи и укрепва; но същинската крепост се прави от Теодосий с дългата седем километра стена, за чиято мощ и до днес свидетелстват обраслите с бръшлян останки. Украсена с амбразури и зъбци, защитена чрез водни ровове, охранявана от огромни квадратни кули, построена в двойни и тройни паралелни редове, допълвана и обновявана от всеки император в хилядолетната история, за времето си тази величествена стена се смята за завършения символ на непревземаемостта.

Както някога при необуздания щурм на варварските орди и войските на турците, тези квадратни каменни блокове и сега се подиграват на всички измислени до този момент военни инструменти, снарядите на обсадните машини, тараните, и дори новите кулверини и топове отскачат от тях, няма град в Европа, който да е защитен по-сигурно от Константинопол чрез неговата Теодосиева стена.

Мехмед познава стената по-добре от всеки друг и знае къде е силата ѝ. От месеци и години в нощното му будуване и в сънищата му го занимава само една-единствена мисъл и тя е как да превземе непревземаемото, как да разруши неразрушимото. На масата му се трупат скиците с размерите и пропукванията на вражите укрепления, той познава всяко възвишение пред и зад стената, всяка долчинка, всеки ручей и заедно с него инженерите му са премислили всеки отделен детайл. Но разочарование: всички са пресметнали, че с досега използваните оръжия е невъзможно да се разруши Теодосиевата стена.

Значи трябва да се направят по-силни оръдия! По-дълги, достигащи по-надалеч, с по-мощни изстрели от тези, които военното изкуство познава до този момент! Трябва да се оформят и други гюлета от по-здрав камък, по-тежки, по-разбиващи, по-разрушителни от досега използваните! Трябва да се създаде нова артилерия срещу тази недостъпна стена, няма друго решение и Мехмед решава на всяка цена да създаде тези нови средства за нападение.

На всяка цена – една такава заявка от само себе си вече пробужда нови творчески и движещи сили. Така скоро след обявяването на войната при султана се появява мъжът, имащ славата на най-изобретателния и най-опитния майстор на оръдия в света. Урбан или Орбан, унгарец. Макар че е християнин и че малко преди това е предложил услугите си на император Константин, той очаква от Мехмед по-добро заплащане и възлагането на по-смели задачи, затова обявява, че ако му бъдат предоставени неограничени средства, ще бъде готов да излее толкова голямо оръдие, каквото досега не е имало на земята. Султанът, който като всеки обладан от една-единствена идея човек не смята да пести средства, веднага му предоставя на разположение толкова работници, колкото му трябват, а към Одрин потеглят хиляди коли с руда; в продължение на три месеца майсторът на оръдия полага огромни усилия, за да изготви по тайния си метод глинена форма за втърдяване на оръдието, преди да излее в нея горещата желязна маса. Произведението му е успешно. Огромното дуло, най-голямото в света, се измъква от формата и се охлажда, но преди да се извърши първият пробен изстрел, Мехмед изпраща глашатаи из града, които да предупредят бременните жени за гърмежа. Когато след това с невероятен трясък и светкавици дулото изстрелва мощното каменно гюле и то разбива стена още при този първи удар, Мехмед веднага нарежда да се произведе цяла артилерия със същите гигантски размери.

Няма пречки да се изработи първата голяма "каменохвърляща машина", както гръцките писатели с уплах наричат това оръдие. Но се появява по-сложен проблем: как това чудовище, този железен дракон да бъде прекаран през цяла Тракия чак до стените на Византия? Започва одисея, която няма равна на себе си. Защото цял един народ, една цяла армия в продължение на два месеца влачи това трудноподвижно дълговрато страшилище. Отпред на сменящи се патрули яздят конници, които трябва да пазят ценността от нападение, зад тях работят и се придвижват денонощно може би хиляди копачи, които отстраняват неравностите по пътя за претежкия транспорт, който зад себе си за месеци наред отново разваля пътищата. Петдесет двойки волове теглят колата, върху чиито оси – както някога при обелиска, който е пренесен от Египет в Рим – е извършено точно разпределение на тежестта на огромната метална тръба; двеста мъже непрекъснато подпират вдясно и вляво клатушкащото се от собствената си тежина дуло, докато в същото време петдесет колари и дърводелци са постоянно заети със смяната и смазването на дървените колела, с подсилването на опорите, поставянето на мостове; ясно е, че само стъпка след стъпка, в бавен ритъм като при биволите, този огромен керван може да си проправя път през планините и равнините. От селата заприиждат учудени селяни и се кръстят при гледката с желязното чудовище, което като някакъв бог на войната бива пренасяно от една земя в друга от своите слуги и жреци; но съвсем скоро по същия начин след него се повличат и излетите му от рудата братя, излезли от същата глинена майчина утроба: за пореден път човешката воля е направила невъзможното възможно. Вече двайсет или трийсет такива чудовища насочват черните си кръгли гърла срещу Византия; тежката артилерия влиза във военната история и започва двубоят между издържалата хилядолетия стена на източноримския император и новите оръдия на новия султан.

Звездни мигове на човечеството (превод Жанина Драгостинова, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 328 стр, цена 25 лева) е в книжарниците