A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Паломар | Итало Калвино

Вторник, 02 Август 2022г. 14:14ч. Публикувана в Литература

Да, Итало Калвино "Вижда формите, в които човешкият пясък прави опит да се разположи, следвайки определени линии на движение, рисунки с правилен и неправилен контур като праволинейни или кръгообразни следи от гребло..." – откъсът по-долу от неговия последен роман Паломар е поредното доказателство как чрез дзен съзерцание може да намерим своето място на Земята и в безкрайната Вселена... или пък да разберем кое е Греблото, което ни оформя. И ако през следващата година ще отбележим 100 години от рождението на майстора на философската притча Итало Калвино (и 40 години от издаването на Паломар), то в Хаоса, в който живеем все още има надежда "между човечеството от пясък и света от камъни да се установи една възможна хармония"...

 

 

Из Пътешествията на Паломар

ПЯСЪЧНАТА ЛЕХА

 

Малък двор, покрит с едрозърнест бял пясък, почти чакъл, разстлан с гребло на успоредни бразди или концентрични кръгове около неправилно струпани камъни и ниски скали – така изглежда един от най-известните паметници на японската цивилизация, градината от скали и пясък на храма Рьоан-джи в Киото – типична картина на съзерцанието на абсолюта, постижимо с най-прости средства и без помощта на понятия, изразими с думи, според учението на дзен монасите, най-спиритуалистичната будистка секта.

Правоъгълната площ от безцветен пясък е оградена от трите си страни със зидове, покрити с керемиди, отвъд които се зеленеят дървета. Четвъртата страна е заета от дървена стъпаловидна пътека, по която посетителите могат да се разхождат и да поседят. "Ако нашето вътрешно зрение е погълнато от гледката на тази градина – обяснява листовката на японски и на английски, която се предлага на посетителите и е подписана от настоятеля на храма, – ще се почувстваме освободени от относителността на нашето лично Аз, докато усещането за абсолютното ни Аз ще ни изпълни с ведро удивление, прочиствайки помрачените ни умове."

Господин Паломар е склонен доверчиво да последва тези съвети и сяда на стъпалата, наблюдава камъните един по един, следва вълнообразните извивки на белия пясък, позволява на неопределимата хармония, която свързва елементите на картината, да навлезе полека-лека в него.

Тоест той се опитва да си представи всички тези неща така, както би ги почувствал някой, който в самота и мълчание би се съсредоточил да гледа градината в стила на дзен. Защото –забравихме да споменем това – господин Паломар е притиснат на пътеката от стотици посетители, които го блъскат от всички страни, въоръжени с фотоапарати и кинокамери, които си пробиват път с лакти и колене и снимат камъните от всички възможни положения, използвайки естествената светлина или светкавиците си. Прескачат го безброй крака само по вълнени чорапки (както винаги, в Япония обувките се оставят на входа), наставляващи родители тикат многобройните си фамилии към първата редица, тълпи униформени ученици се бутат насам-натам, нетърпеливи да приключат час по-скоро посещението на прословутия паметник, наложено им насила от училище. Прилежни посетители кимат ритмично с глава, докато проверяват дали всичко, описано в пътеводителя, отговаря на истината и дали всичко, което виждат в действителност, е описано в него.

"Можем да възприемем пясъчната градина като архипелаг от скалисти острови в безкрайния океан или като върхове на високи планини, подали се над море от облаци. Можем да я видим и като картина, обрамчена от зидовете на храма, или да забравим за рамката и да си внушим, че морето от пясък се разпростира до безкрая, покривайки целия свят."

palomar1

Тези инструкции за "начина на употреба" се съдържат в листовката и според господин Паломар изглеждат напълно приемливи и лесно приложими, стига човек да е уверен, че притежава индивидуалност, от която да се освободи, и че може да гледа на света от вътрешността на едно Аз, което е в състояние да се разпадне и да се превърне само в зрение. Но именно този начален момент изисква допълнително усилие на въображението, особено трудно за постигане, когато собственото Аз се е затлачило в гъстата тълпа, която гледа чрез хилядите си очи и изминава с хилядите си крака задължителния маршрут на туристическото посещение.

Значи ли това, че на човек не му остава нищо друго, освен да заключи, че мисловните техники на дзен за постигане на крайното смирение, за откъсване от всяко желание за притежание и от гордостта, имат за задължителен фон привилегиите на аристократа, че те предполагат индивидуализма във времето и пространството, хоризонтите на една самота, лишена от страх и тревога?

Но това заключение, което води до обичайната тъга по един рай, изгубен вследствие на ширещата се масова култура, звучи много наивно за господин Паломар. Той предпочита да тръгне по по-труден път, да се опита да долови онова, което дзен градината може да му даде, като я гледа в единственото положение, в което може да бъде гледана днес – изпъвайки врат сред многото други.

Какво вижда? Вижда човешкия род в ерата на големите числа, разпрострял се в една еднообразна тълпа, но все пак съставена от отделни индивиди, като това море от песъчинки, заляло повърхността на света... Вижда света, макар че той му показва само каменните гърбове на своята природа, безразлична към съдбата на човечеството, твърдото си естество, непреклонно пред човешкото възприятие... Вижда формите, в които човешкият пясък прави опит да се разположи, следвайки определени линии на движение, рисунки с правилен и неправилен контур като праволинейни или кръгообразни следи от гребло...

И между човечеството от пясък и света от камъни се установява една възможна хармония подобна на тази между две други, нехомогенни хармонии: едната на онова, което е извън човека, намерила равновесието на силите, несъответстващо на никакъв план; и другата – на човешките структури, която се стреми към рационалност на геометричната или музикалната композиция, но никога не е окончателна...

 

 

 

cover-palomarПаломар (превод Божан Христов, корица Дамян Дамянов, 152 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Етюд в черно | Хосе Карлос Сомоса

Вторник, 12 Юли 2022г. 12:12ч. Публикувана в Литература

"Безспорен е театралният успех на смъртта: остава на афиша вечно и премиерата ѝ не се нуждае от никаква репетиция, за да е перфектна." – неслучайно с този цитат от сър Хенри Джордж Брайънт започва новия роман Етюд в черно на Хосе Карлос Сомоса – все пак интригата оплитат няколко случая на убийства на просяци, свързани със света на театъра. Откъсът по-долу ни среща с част от ексцентричното трио, което ги разплита – мистър Х, душевноболен любител на мрака и шаха, неговата болногледачка (и фин разказвач на историята тук) Ан Маккеъри, като по-късно ще се включи и... самият доктор Артър Конан Дойл (о, да, и той като Хосе Карлос Сомоса е лекар по образование, но писател по призвание) – литературните намигвания към създаването на образа на Шерлок Холмс, обаче, не са единствените улики, които водят към изхода от този викториански-ноар лабиринт на човешката психология. Все пак, от предишната среща със Сомоса знаете, че неговите "кутии с истории" крият... още "магически кутии"...

 

 

Из ЦИГУЛКАТА

 

~ 1 ~


Сянката ми се източи в правоъгълника от светлина върху един килим, след което се сгъна и се покатери по облегалката на кресло.

По-нататък – спуснати завеси.

Без жива душа.

Уийдън все така сочеше да вляза. Пристъпих няколко крачки. Къде се вреш, Ани, си казах. Стаята беше просторна, но може би се създаваше такава представа, защото нямаше много вещи. Акуратно оправено легло. Кана за миене на ръце между леглото и комод с голяма ваза. От другата страна – камина с полица и газена лампа, кръгла еднокрака масичка, стол и малък гардероб. В средата – вече споменатото кресло.

Нищо друго. Нито книги, нито списания, нито картини. И не миришеше на луд, този дъх, смесица от животно и човек, на който така бях навикнала в "Ашъртън", а на напластен вдишан и отделен въздух, както една крава би направила с тревата.

– Кажете му нещо – пошепна Уийдън от вратата.

– На... на кого?

Кимна нетърпеливо към креслото.

Изведнъж изпитах страх. Ръцете ми овлажняха и посегнах с едната към шалчето, увито около врата ми.

Не ми се струваше, че се приближавам аз, креслото беше това, което бавно-бавно, сякаш стараейки се да остане забелязано, се присламчваше към мене.

Когато се изравних с него, погледнах.

И видях една кукла.

Бе седнала, без да деформира седалката с теглото си. В полумрака различих остри скули, несъразмерно високо чело, големи отворени очи и – преди всичко – подчертано открояващ се орлов нос.

etude

Останалото – хилаво тяло, напъхано в пижама, халат и пантофи – би могло да бъде отвеяно от някое течение, без цялото да се промени особено. Заговорих с по-голямо въодушевление, отколкото всъщност изпитвах.

– Добър ден, ъъ... Казвам се Ан Маккеъри и съм... новата ви медицинска сестра, много ми е приятно да се запознаем, господин... господин...

– Мистър Х – довърши Уийдън от вратата.

– Но това не е името му, нали? – възразих.

– Няма име – отвърна строго Уийдън.

Това ми се стори абсурдно. Не пожелах да разпитвам повече. Куклата не помръдваше, затова се наведох да видя лицето му. В здрача забелязах нещо странно в очите му.

– Може ли да дръпна завесите, господине? – попитах, обръщайки се към мистър Х. Но чух незабавния отговор на Уийдън от прага.

– Не. Излизайте вече.

Напрежението в тона на Уийдън ме учуди. Излязох след един реверанс и Уийдън затвори вратата.

– Защо не може да се дърпат завесите? – попитах.

– Мистър Х не желае. Той е странен индивид. Не съм запознат с подробностите: за тях по-късно ще ви информира доктор Пънсънби.

И си избърса челото с кърпичка, сякаш бяхме посетили бърлогата на опасен звяр. Помислих си: Личи, че знае подробностите, но не иска да ми ги каже.

В края на краищата Уийдън е счетоводител, си казах. Отношението му към душевноболните беше белязано от предразсъдъци. Какъвто не беше моят случай. Реших, че се чувствам подготвена да поема господин Безименен.

 

~ 2 ~

 

Хети Уолтърс ме заведе в бъдещата ми стая в "Кларъндън" – една от петте стаички на таванския етаж, отредени за медицинските сестри.

Ако кажех "без излишества", нямаше да съм точна.

Беше гола и миниатюрна. Имаше огледало в половин ръст върху масичка с чекмедже и размери тъкмо колкото да се побере и леглото до нея. Светлината се сипеше от капандура на наклонения покрив. Живяла бях и на по-лоши места.

Бяха успели да вместят и леген с топла вода на пода, гъба и хавлиена кърпа. Багажът ми, както и една сгъната униформа нарушаваха опрятността на леглото. Съблякох си роклята, измих се и огледах униформата. Имаше една chemise, колан за жартиери, дълги чорапи, камизолка, траурночерна рокля с широки поли, бели нагръдник, престилка с презрамки, с джобове и принадлежности на колана, колосани маншети и якичка, ниски обувки. Имаше и една смяна от онова, което жените използваме интимно и без което минаваме само по тъмно в брачния живот.

Иначе човек може да иде на театър, за да види жени дори без тази последна защита на добрите нрави. Предполагам, че вече го знаете. Аз само информирам.

Тъй като съм зряла и не особено привлекателна жена, липсваха съсипатели на изкушението: нямаше нито корсет с връзки, нито корсажни брони, нито – слава тебе, Господи! – касинка с широка козирка, закриваща половината лице. Моята касинка беше просто висока, архиепископски тип. Когато се коронясах с нея, зле полираното огледало ми върна странно отражение.

Бях и не бях аз. Макар униформата да ми беше що-годе по мярка, ми придаваше странен вид. Любопитен е ефектът на костюмите, как нещо ти отнемат и едновременно с това нещо ти дават, сякаш си актриса, изпълняваща някаква роля. Високата яка скриваше белези, които оставаха на заден план, поне за момента.

Този образ ме накара да се усмихна.

Вече бях медицинска сестра на Кларъндън Хаус.

Доктор Пънсънби още не беше дошъл, тъй че си казах просто да се залавям за работа. И първото, което щях да направя, беше да видя хубавичко на дневна светлина очите на оня господин, както и да се казваше, защото беше пациентът, за когото бях дошла да се грижа.

С това намерение се изкачих по покритите с килим стълби, като повдигах краищата на новата си пола, отидох до последната врата, почуках леко няколко пъти и отворих, както бе направил господин Уийдън, но този път с увереността, която ми даваха отговорностите ми.

Въпреки всичко отново изпитах притеснение сред полумрака и мълчанието. Какво искате да ви кажа: онова обърнато с гръб кресло беше малко плашещо. Още повече когато затворих вратата. Сякаш загасиха светлините в тунел.

– Мистър... хъм... Х, идвам да прегледам очите ви за момент. После ще придърпам обратно завесите, ако желаете.

Не последва отговор. Споходи ме странен спомен: баща ми, в гръб, на писалището си, работи в пристанищните канцеларии. Имаше още няколко писалища в онези канцеларии – които сега, в паметта ми, ми се струваха безкрайни, – а в неговата облегалката бе откъм входа. Аз виждах раменете на сюртука му, черната, изключително черната му коса, черна колкото... колкото очите на парцаленото мече, което веднъж ми подари. Избих този спомен от главата си, докато вървях към прозореца.

– Има нещо, което се нарича "море" там, отвън, знаете ли? – казах. – Гледката му действа разпускащо и изобщо е приятна... – хванах завесите и тогава един тих, но много ясен глас прозвуча зад гърба ми.

– Не.

Обърнах се. Значи, говорел. Седеше там изправен, едновременно дребен и достоен, чертите му – забулени от мрака, уплътнен от собствената ми сянка.

– Извинете, господине?

– Не дърпайте завесите.

Съвсем ясно, бих казала звънко, произношение, без емоции. Спокойна заповед като молба.

– Мога ли да знам защо, господине?

– Харесва ми да са спуснати, така се съсредоточавам по-добре.

Загледах се за миг в изправения в креслото силует. За какво му беше да се съсредоточава – си помислих. Ама че глупост. Бях свикнала с абсурдните молби на душевноболните, много подобни на детските капризи. Желателно беше да ги игнорирам, когато бяха в ущърб на здравето. Казваше го Флоранс Найтингейл, учителка на медицински сестри: пациентът има нужда от свеж въздух и светлина.

Обърнах се към прозореца и сграбих завесите.

– Ще стане бързо. После отново ще... "се концентрирате".

etude1

Когато ги дръпнах, примигнах не толкова от блясъка – продължаваше да вали, денят беше сив и нямаше слънце, – колкото от облака прах, който внезапно ме връхлетя. Разбрах, че никой не бе дърпал, нито изтупвал тези завеси от месеци. Видях се отразена с монументалната ми касинка в стъклените правоъгълници на мръсен двукрил прозорец. Пейзажът се размиваше от вътрешната прах и дъжда, но можеше да се различат стволовете на дърветата в градината, стената на имението и по-нататък сивотата на плажа. Никой не бе мил и прозореца. Онзи мъж го бяха оставили на съдбата му в елитния "Кларъндън" само за да угодят на абсурдните му мании. Извърнах се да погледна креслото и се отдръпнах от светлината, за да видя седящия в него.

Много слаб и нисичък, но главата беше друго нещо. Издигаше се над него като корона. Високо чело, костеливи скули, малка брадичка и за венец – вече споменатият орлов нос. Нямаше вид да е бръснат, по-скоро май никога не бе имал брада. Дребно, почти детско тяло; глава голяма, на възрастен. С първото ти идваше да си играеш; втората те караше да изпитваш уважение.

Да, беше малко странен, но какво от това?

Всеки е някакъв. И моят нос е възголям, очите ми са близко поставени, а брадичката ми – вдадена назад. В училище ми викаха Невестулката. Не смятах, че мистър Х беше повече или по-малко странен от всеки друг.

Но очите му ме втрещиха.

Дясното беше почти безцветно синьо, като празен аквариум. Като се понаведох, видях, че видът му се дължи на огромния ирис, заемащ почти цялата предна повърхност на очната ябълка. Затова пък ирисът на лявото бе обграден от гъст червен къпинак, наподобяващ рисунка, която на всяко друго място, което не е око, би изглеждала красива. Едно синьо и едно червено око. Комбинацията беше забележителна.

– Приключихте ли? – прошепна почти без да отлепи устни.

– Какво, сър?

– Да ме разглеждате.

– Ами... да, сър.

– Тогава ще ви помоля да дръпнете обратно завесата, благодаря.

Послушах го. Не исках да го дразня повече. Но не ми беше приятно да гледам онова зачервено око, клиничното заключение за което ми изглеждаше очевидно: кръвоизлив.

– Сърби... ли ви? – попитах едва чуто.

– Кое?

– Лявото око... Сърби ли ви? Затова ли не искате да откривам прозореца?

Примигна за първи път. Ако това въобще беше примигване. Направи го много бавно, сякаш опитваше с наслада тъмнината.

– Това с окото ми е по рождение, мис Маккеъри. А сега придърпайте завесата.

Знае името ми, си помислих. Там, седнал, без да шукне, и мълчалив като странно цвете в саксията си, той внимателно следеше ставащото наоколо му.

 

 

 

cover-etyud-v-chernoЕтюд в черно (превод Захари Омайников, корица Стефан Касъров, 448 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Друга светлина

Неделя, 10 Юли 2022г. 18:18ч. Публикувана в video:mir

Да, ако сте пропуснали "случайните" срещи с видеотриптиха Друга светлина в програмата на Литературни срещи, в галерията на СУ Св. Климент Охридски, във фоайето на Столична библиотека, в Националния природонаучен музей при БАН или в салона на Дом на киното, то сега е време да го видите в друга, онлайн светлина. Затова ви срещаме с "главния виновник" за Друга светлина – визуалният артист Ралица Тонева – която, в компанията на своя партньор (и в Изкуството, и в живота) Спартак Йорданов, ще разкаже как се ражда Друга светлина, защо двамата се спират именно на стиховете на поетите Цвета Софрониева (в Интерференция на вини), на Илко Димитров (в Айсбергът) и на Радослав Чичев (в Знам), така че текст (и гласовете на Елена Димитрова, Цветан Алексиев, Юлиана Сайска) и визия (експерименти с течности и пигменти) да заживеят в симбиоза и да заформят абсолютен триумвират с музиката на Любомир Брашненков и Ангел Додов (или добре познатите ти Saturated Pixels)...

 

Какво?

Заедно със Спартак Йорданов развиваме тази специфична живопис под камера в продължение на доста години, като правим връзки в работата си с други изкуства – музика, поезия. Във времето сме имали доста живи участия, както и видеоработи. Различното в случая е, може би, че поканата към другите артисти дойде от нас, обикновено е обратното. Това ни позволи да работим с предварителната увереност, че елементите ще си взаимодействат добре, което още от самото начало очерта осезаеми смислови линии, както между отделните части на видеотриптиха, така и в съотношенията между текст, глас, музика, визия.

 

Как?

Стихотворенията, върху които се фокусирахме сега, бяха текстове, които преценихме, че могат да бъдат вписани активно в подобен аудио-визуален експеримент. Тоест, още при избора на текст съобразявахме доколко тези абстрактни изображения, които създаваме, могат да намерят отзвук в думите – търсихме стихотворения, които съдържат нееднозначност, вербален опит за предаване на нещо не-докрай-понятно, което резонира с абстрактното изображение и звуковия експеримент. Оттам нататък вече за нас оставаше да следим асоциативните движения между текст, глас, визия и музика и да се стараем да избегнем буквалните препратки, както и да оставим поле за експеримент.

 


Кога?

Работим с видео отдавна, както и с поезия и музика, като участници на живо в различни артистични начинания на колеги.

Преди около 2 години, в периода на безкрайните изолации, решихме да обединим всичко това – първоначално с видеото Прах, след което и с видеотриптиха Друга светлина, където търсихме разширяване на периметъра, образно казано, и като техническо изпълнение, и като екип и текстове, и като популяризиране – както на нашата работа, така и на съвременната българска поезия.

 

Защо?

Чисто естетически търсихме форма и съотношения между различните изкуства, които да могат да поемат богато на асоциации съдържание в звук, визия и текст, като едновременно с това увличат и потапят вниманието без излишна тежест.

 


Проектът Друга светлина е реализиран от сдружение Форс минор с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура

"Не трябва да се плашим от постиженията на метачовешката наука. Трябва да помним, че технологията, превърнала метачовеците в реалност, е измислена от хората, а те са били не по-умни от нас." – тези думи принадлежат на псевдодокюментъри разказа Еволюция на човешката наука (откъсът по-долу), а в награждаваните – достатъчно е да споменем 4 награди Небюла и четири пъти Хюго – творби на американския фантаст от китайски произход Тед Чанг неслучайно литературата живее в симбиоза с науката, технологиите и психологията (самият Чанг завършва компютърни науки)... Издаденият преди точно 20 години сборник Историята на твоя живот и други разкази създава фино паралелна реалност, в която живеят метачовеци (разказът по-долу), в която има място за невронна модификация, а посещенията на ангели са всекидневие като изучаването на извънземен език, променящ понятията за време и реалност (да, едноименният разказ Историята на твоя живот е в основата на сай-фай хитовия филм Arrival), а тази паралелна реалност се оказва все по-близо до историята на твоя, на моя и на децата ни живот...

 

 

ЕВОЛЮЦИЯ НА ЧОВЕШКАТА НАУКА


Двайсет и пет години са изминали, откакто за последно редакторите ни получиха за публикация доклад от оригинално изследване – подходящ момент да се върнем към въпроса, който бе така горещо обсъждан по онова време: каква е ролята на хората учени в епоха, в която границите на научното познание са се изместили отвъд познавателните способности на човечеството?

Със сигурност абонатите ни си спомнят статиите, чиито автори бяха първите, постигнали описаните резултати. Но колкото по-централна стана ролята на метачовеците в експерименталните изследвания, толкова по-голяма част от откритията им започна да става достъпна единствено посредством ДНТ (дигитално-неврален трансфер), което остави за списанията разкази от втора ръка и в превод на човешки език. Без ДНТ хората не можеха нито да разберат в дълбочина последните развития, нито да използват новите инструменти, необходими за провеждането на изследвания, докато в същото време метачовеците продължиха да усъвършенстват технологията и да разчитат на нея все повече и повече. Научните списания за читатели хора бяха сведени до средства за популяризиране, и то не особено добри, тъй като дори най-блестящите човешки умове оставаха озадачени от преводите на последните открития.

Никой не отрича множеството плюсове на метачовешката наука, но един от минусите за хората учени бе осъзнаването, че най-вероятно те никога повече няма да направят оригинален принос в науката. Някои от тях се отказаха изцяло от нея, а онези, които останаха, обърнаха гръб на оригиналните изследвания и насочиха вниманието си към херменевтиката: интерпретацията на научното дело на метачовеците.

Първо популярност доби текстуалната херменевтика, защото и без това вече имаше натрупани терабайти от метачовешки публикации, чиито преводи – макар и криптични – не изглеждаха напълно неточни. Разгадаването на тези текстове прилича малко на делото на традиционните палеографи, но напредъкът в областта не спира: наскорошни експерименти доказаха, че интерпретацията на Хъмфрис на публикации отпреди десет години върху хистосъвместимостта е правилна.

Достъпността до устройства, базирани на метачовешка наука, доведе до подем в херменевтиката на артефакти. Учените започнаха да правят опити да реконструират чрез "обратно инженерство" въпросните артефакти, като целта им бе не да произведат конкурентни продукти, а просто да разберат какви са физическите принципи в основата на функционирането им. Най-често използваната техника е кристалографският анализ на наноуеърни устройства, благодарение на която механосинтезата ни става малко по-позната.

mach-ne

Най-новият и засега най-недоказан метод на проучване е палпирането от разстояние на метачовешките изследователски центрове. Обект на такъв интерес в последно време е инсталираният наскоро под пустинята Гоби ЕкзаКолайдер, чиято неутринна сигнатура е повод за не един и два спора. (Преносимият детектор на неутрино е, разбира се, поредният метачовешки артефакт с неясни принципи на действие.)

Въпросът е има ли смисъл учените да се занимават с това? Някои определят подобни дейности като загуба на време и ги сравняват с опитите на северноамериканските индианци да усъвършенстват топенето на бронз във време, в което стоманени инструменти, европейско производство, вече са достъпни. Такова сравнение би работело, ако хората бяха в реална конкуренция с метачовеците, но в днешната икономика на изобилието няма доказателство за наличието на такава конкуренция. Даже е важно да уточним, че – за разлика от повечето нискотехнологични култури от миналото, сблъскали се с представителите на високотехнологична такава – хората не са застрашени от асимилиране или унищожение.

Все още не е открит начин човешки мозък да бъде превърнат в метачовешки; генната терапия по метода Суджимото трябва да бъде приложена, преди ембрионът да е започнал да произвежда неврони, за да може мозъкът след това да е съвместим с ДНТ. Липсата на такъв асимилационен механизъм поставя човешките родители на метачовешко дете пред труден избор: дали да позволят на рожбата си да общува посредством ДНТ с метачовешката култура и така да го гледат как израства пред неразбиращите им очи, или да ограничат достъпа му до ДНТ по време на най-важните за развитието му години, което за един метачовек е равносилно на депривацията, преживяна от Каспар Хаузер. Не е изненадващо, че процентът родители, които избират генната терапия Суджимото за децата си, е паднал до почти нула в последните години.

В резултат на това е много вероятно човешката култура да оцелее и занапред, а научната традиция е основна част от тази култура. Херменевтиката е легитимен метод на научно изследване и допринася за увеличаването на човешкото знание не по-малко от оригиналните изследвания. Освен това хората изследователи могат да открият приложения, изпуснати от погледа на метачовеците, които, точно заради предимствата си, не забелязват детайли, важни за нас. Например – представете си изследвания, които дават надежда за различна терапия за увеличаване на интелекта, такава, която позволява на индивида постепенно да "ъпгрейдне" ума си до метачовешко ниво. Подобна терапия би могла да се превърне в мост над несъмнено най-големия културен разрив в историята на вида ни, а на метачовеците може изобщо да не им хрумне да помислят върху нея; само заради нея има смисъл провежданата от хора научна дейност да продължи.

Не трябва да се плашим от постиженията на метачовешката наука. Трябва да помним, че технологията, превърнала метачовеците в реалност, е измислена от хората, а те са били не по-умни от нас.

 

 

 

cover-istoriata-na-tvoya-jivotИсторията на твоя живот и други разкази (превод Владимир Полеганов, корица Росен Дуков, 352 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

онлайн