A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Пчелно семейство | Аня Мугерли

Вторник, 22 Ноември 2022г. 17:17ч. Публикувана в Литература

"Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си?" – да, народните обреди и тяхната ритуална същност са на фокус и в седемте разказа от втория сборник Пчелно семейство на словенската писателка Аня Мугерли, което ù донася и Европейската награда за литература през 2021 година. Да, в откъса от разказа Прошки по-долу става дума за маските, кожусите и чановете на кукерите, но всъщност говорим за ритуалната същност на Семейството... за безграничността на формите, които Семейството може да приеме и изпълни... за идеите, метафорите и символите, които Семейството може да въплъти... или както казва героят от разказа Прошки: "... тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала." – повече за безграничното Семейство на литературата ще разкаже и самата Аня Мугерли докато гостува на Софийския международен литературен фестивал, а сега...

 

 

Из разказа Прошки

 

Чувам от улицата звънтеж от кравешки хлопки и преди да успея да се скрия между къщите, те ме застигат. Наметнали овчи кожуси с чанове около пояса, дрънчащи пронизително при подскоците им, с извити рога на главите и с шарени ленти, които като поли обгръщат краката им и неспирно се развяват на студения февруарски въздух. Как можах да забравя, че са Прошките? Почвам да се потя, куфарът в ръката ми натежава. Спирам на място с надеждата, че ще ме отминат, но изведнъж бивам въвлечен в дивашкия им танц. Огромни очи ме гледат иззад маската, а най-отвратителен е дългият червен език, който стърчи от процепа на устата и имам чувството, че иска да ме шибне като камшик. Когато вече не издържам, се емвам напред. С куфара пред себе си си проправям път като с щит. Стърча с тялото си сред тях, на бузата си усещам допира на козината и за миг тя ми се струва почти мека. Не се оставям на илюзорността. Побягвам с всичка сила, колкото ме държат краката, тичам както когато бях на седем години, тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала.

В моето детство баща ми и аз бяхме като братя. Никога не го наричах "татко", а винаги по име – Саша. Мама се опитваше да ме откаже от това. Не разбирах защо. Бащата беше онзи, който издаваше заповеди и наказваше, така както го правеха бащите на моите приятели. Саша никога не ме наказваше, дори да бях направил някоя голяма беля. Три, дори четири пъти се нанасях в него, а беше по-голямо дете от мен. Заедно се криехме от мама в гаража или в сеновала на съседите, докато денят не превали във вечер и дотогава невероятно се забавлявахме. Ходехме из гората, от клонки на леска си правехме саби и си играехме на рицари. Късно вечер се промъкваше в моята стая, където му четях книги или завъртахме някоя игра, докато смехът не ни издадеше и в стаята не влезеше мама. Аз трябваше да лягам в леглото, а Саша с дяволита усмивка излизаше от стаята ми. През стената чувах движенията му в кухнята, където всяка вечер си постилаше на дивана. Че не спеше в една и съща стая с мама, като дете изобщо не ми се струваше странно. Запитах се за това доста по-късно, когато почнах да си давам сметка за по-различни нюанси, каквито животът ти донася. Удовлетворителен отговор обаче не получих никога. Дори да го бях попитал, Саша нямаше да може да ми отговори; от устата му от време на време излизаше по някое кратко изречение, но нищо по-цялостно. Никога не посмях да попитам и мама за това. Но знаех, че поне веднъж Саша е трябвало да преспи в стаята ù, за да се появя аз.

Къщата на моето детство е сякаш в нова премяна. Сега капаците на прозорците са зелени, балконът е украсен с цветя. Откакто родителите ми ги няма, в нея живее родственица на мама със своето семейство. Докато ù гостувам, любезно ми отстъпва крайната стаичка, в която майка ми обикновено шиеше. Сега в нея има тясно легло. Поставям куфара си на шкафа под прозореца. В този шкаф са пакетите, които Саша ми изпращаше: по един всяка година, откакто не живеех у дома. Прозорецът е точно над покрива на гаража – той си е същият, както го помня. Източната стена встрани от къщата е все така черна от огъня.

Някой чука на вратата на къщата и по звуците разбирам, че са кукери, събиращи дарове от къщите. Страхът ми е смешен. Чак сега забелязвам на стената малко огледалце, много приличащо на онова, което Саша слагаше пред себе си, когато се бръснеше. В него съглеждам лицето си. Смешен си, казвам си със симпатия. Подът се тресе от тежките стъпки. Звуците, достигащи до мен през затворената врата, като че ли са от някакъв друг свят. Погледът ми се отмества към шкафа под прозореца. Обзема ме страх като седемгодишен. Минава ми през ум да вдигна капака и да се промъкна вътре, в мрака, на безопасно място. Нещо дребно се изтърколва на пода, след това всичко утихва. През затворения прозорец чувам как гласовете се отдалечават. Преди да се скрият зад ъгъла, отвръщам поглед от прозореца и отново съзирам лицето си в огледалото. Смешен си, си казвам почти с отвращение. Когато най-сетне отварям вратата на своята стая, на пода откривам орехови ядки.

Саша беше селският шут. Най-вежливите, когато го срещнеха на улицата, му се усмихваха; най-злобните измисляха клевети по негов адрес. В нашето село имаше традиция момчета, които още не са участвали в ергенско парти, ако ги срещнат на улицата след вечерните камбани, да ги "изперат". Което означаваше, че грабват момчето и го бухват в коритото на селския мегдан. Не знам на кого му бе хрумнало да приложат същото и на Саша. Макар да не съм бил свидетел, от разказите са ми се врязали в съзнанието образи, които и сега виждам: нужни са били четирима, за да го грабнат, понеже Саша беше дангалак. Двама изливат върху него две корита леденостудена вода – било е през ноември – след което го хващат и потапят главата му в трето корито. Из селото се носели виковете на Саша. Мама му позволи тази нощ да спи в моята стая на дюшек, който сложихме на пода.

– Нищо не сме докосвали – казва ми родственицата, когато споменавам, че искам да разгледам гаража.

Отварям вратата и влизам в света на Саша. На стената една до друга висят маски, всяка различна. Работната маса стои до почернялата стена. На нея прилежно са подредени длета. В ъгъла на пода има купчина стружки, сякаш Саша току-що е бил тук.

Единственото време през годината, когато към Саша всички се отнасяха по друг начин, бяха Прошките. За участниците в ергенското парти той правеше маски, всяка година нови. Още от ноември почваха да се изреждат при него и да му изразяват желанията си. През декември, когато дните ставаха къси, се захващаше за работа. Почваше рано сутрин и привършваше късно вечер. Докато работеше, сякаш забравяше за мен. Под големите му длани една след друга се появяваха маските. Като ги погледнех, настръхвах.

commen3

Всяка поредна ми се струваше по-страшна от предишната. Много по-късно, когато пораснах, си помислих дали пък маските не бяха отражение на онова, което изпълваше въображението на Саша и което никога не успя да ми покаже. Като дете не припарвах до гаража – заобикалях го отдалеч. През тези три месеца Саша ми ставаше чужд и ако мама ми кажеше тогава да го наричам татко, а не Саша, най-вероятно щях да се съглася. За моя изненада участниците в ергенското парти започваха да се държат към него различно. И помен нямаше от "Саша – будалата наша". Вместо задявки, разговаряха с него нормално, потупваха го по рамото, наливаха му чаша и го канеха да седне при тях. Докато не влезеше мама и не изтръгнеше чашата от ръцете на Саша. Нещастници, не знаете ли какво може да му докара алкохолът?

Макар да не беше според правилата, понеже Саша бе женен за майка ми, го приеха сред ергенуващите. Никога няма да забравя деня, когато тези грозници нахлуха в училищния двор и ни подгониха. Крясъците отекваха в стените и ме оглушиха до такава степен, че онемях от ужас. Звънтенето ме следваше, сякаш кравешките чанове бяха окачени на мен самия и в мига, когато тъкмо щях да се втурна през вратата в училището, около кръста ме хванаха яки ръце. От гърлото ми се изтръгна вик и усетих как гласните ми струни вибрират. Пред очите ми ръцете се превърнаха в лапи. Във врата ми дишаше чудовище от друго измерение и усетих как ме повлича със себе си в някакво отдавнашно минало, откъдето няма връщане. Опитах да се отскубна, когато познах ръцете. Изгризаните нокти и малките ранички от горната страна на дланите винаги бих познал.

Саша, пусни ме. Махни се оттук. Не искам да те виждам повече! – И хукнах, сякаш спасявах живота си.

Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си? Пространството около мен се стеснява и споменът ме стисва за гърлото. Затворя ли очи, виждам Саша с кожуха и с дървената маска на лицето. Езикът му гъвкаво се извива, докато скача на селския мегдан като луд. В особен транс се слива с останалите кукери и танцува дивашки танц. Когато и да го погледна, бих си помислил, че е един от тях, някой, който най-накрая е намерил своето място под слънцето, но ако внимателно се вгледам в процепите на неговата маска, мога да разпозная бяло-сините му очи. Не е само един сред тях – Саша е този, който не успява да продължи започнатия от останалите разказ, затова никой не го взима насериозно и който, докато обядва, си оцапва ризата, та се налага майка ми да го преоблича като дете. Саша е дете, пленено в тялото на възрастен мъж. Срамът от него ме опари като огън. Докато седях на баира над селото и следях как от мегдана, на който запалиха огъня на Прошките, в небето се издигаше тъмносив дим, се заклех, че никога през живота си няма да го нарека "татко".

 

 

 

cover-pchelno-semeistvoПчелно семейство (превод Людмил Димитров, корица Андреа Кожухарова и Капка Кънева, 168 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Срещата с Аня Мугерли и Пчелно семейство е на Софийския международен литературен фестивал | 9 декември, Мраморно фоайеНДК, 19:00 

12-те на Киномания

Сряда, 16 Ноември 2022г. 16:16ч. Публикувана в Кино

Да, в Месеца на европейското кино по традиция идва Киномания (от 17 ноември до 4 декември, пълната програма е тук), която събира 12 месеца кино в една панорама... Да, в годината когато се сбогувахме с Жан-Люк Годар е време да видим отново Особняците и Страст или да отбележим 50-годишния юбилей на Дискретният чар на буржоазията на Бунюел, но преди всичко... сега е време за Оскар 2023 претенденти и за нашите/вашите лични фаворити от Киномания 2022...

 

 

Майка – 17 ноември, Зала 1 НДК

България/Германия/Хърватия, 2022, 117 мин

режисьор: Зорница София

с участието на: Дария Симеонова, Леон Лучев, Дария Димитрова, Перис Уамбуи, Стийв Матиас

mama

Да бъдеш майка е призвание, а не съдба – такива клиширани фрази започват да се въртят в главата, докато гледаш историята на Елена/Дария Симеонова – театрална режисьорка, която създава арт програма за развитие на сираци, докато самата тя е лишена от възможността да има деца и опитва различни терапии за забременяване... История, която е всичко друго, но не и клише, разгръщаща се от живописното село Широка Лъка до пъстрото гето на Кибера в Кения, защото е писана от най-добрият сценарист – Животът...

 

Брат и сестра – 18, 20, 22, 23, 26, 27 и 30 ноември

Франция, 2022, 108 мин

режисьор: Арно Деплешен

с участието на: Марион Котияр, Мелвил Пупо, Голшифте Фарахани, Патрик Тимзит

frereoeur

Отчуждението на брат и сестра завършва до болничните легла на родителите им – да, животът често поднася такива обрати, а именно магията в ежедневните неща винаги е търсел и режисьорът Арно Деплешен. В третата му колаборация с Марион Котияр, отново като в Призраците на Исмаел (дори тук братът и сестрата носят същата фамилия Вюяр като на Исмаел), Деплешен се заиграва с драмата на семейните тайни като този път достига върхови моменти в недоизреченото между братът-поет Луи/Мелвил Пупо и сестрата-актриса Алис/Марион Котияр...

 

Безкрайността – 18, 19, 20, 25 и 28 ноември

Италия/Франция, 2022, 97 мин

режисьор: Емануеле Криалезе

с участието на: Пенелопе Крус, Луана Джулиани, Винченцо Амато

immensita

В Безкрайността нищо не е такова каквото изглежда – бракът на Клара/Пенелопе Крус с Феличе далеч не е толкова бляскав и шикозен, колкото лофта с панорамна римска гледка на последния етаж, който обитават (докато Феличе "работи" със секретарката си до късно); най-голямото от трите им деца, 12-годишната Адриана/Луана Джулиани, пък изживява криза на половата ориентация, нарича се с мъжкото Андреа и се влюбва в Сара... а в безкрайността на семейните отношения има решения за неволите и на Клара, и на Адриана/Андреа...

 

Сянката на Караваджо – 19, 26, 28, 29, 30 ноември и 1 декември

Италия/Франция, 2022, 120 мин

режисьор: Микеле Плачидо

с участието на: Рикардо Скамарчо, Луи Гарел, Изабел Юпер, Микаела Рамацоти, Тедуа, Виничио Маркиони, Микеле Плачидо

caravaggio

Сенките (или светлосенките chiaroscuro) играят емблематична роля в творчеството на Караваджо/Рикардо Скамарчо – почти такова значение в живота му изиграва и тайния агент на Ватикана Сянката/Луи Гарел, нает от папа Павел V, за да разследва обвинението в убийство към Микеле Караваджо и слуховете, че за религиозните си сюжети използва за модели проститутки, просяци и бандити. Истината е някъде там, на ръба между Светлината и Мрака, а повече ще разкаже и самият Микеле Плачидо, докато лично представя своя филм.

 

Идиотският триъгълник – 19, 20, 26, 27, 30 ноември

Швеция/Франция/Германия, 2022, 143 мин

режисьор: Рубен Йостлунд

с участието на: Шарлби Дийн, Харис Дикинсън, Уди Харълсън, Доли де Леон, Златко Бурич, Вики Берлин, Ирис Бербен

idiotriangle

След като вкара съвременния свят в сатиричните очертания на Квадратът, сега безцеремонната морална дисекция на Рубен Йостлунд приема очертанията на суперлуксозна яхта (някога принадлежала на Онасис) по време на абсурден до хиперреализъм круиз – геометрията в заглавието идва колкото от термин в пластичната хирургия, толкова и от трите части, в които протича историята, като по "страните" на англоезичния дебют на Йостлунд (в компанията на любимия му оператор Фредрик Венцел) се разполагат двойки колоритни персонажи (от модели-инфлуенсъри до търговци на оръжие) и един вечно пиян капитан Смит/Уди Харълсън, който може да заяви: "Спокойно, корабът потъва нормално... Вода ще има за всички"... както и Златна палма 2022 за всички...

 

Нейната дума – 21 ноември и 3 декември

САЩ, 2022, 135 мин

режисьор: Мария Шрадер

с участието на: Кери Мълиган, Зоуи Казан, Саманта Мортън, Андре Брофър, Патриша Кларксън

herword

Холивуд винаги е успявал да превръща дори дефектите си в ефекти и филмът, разкриващ процеса на изобличаване на злоупотребите с власт и сексуални посегателства на мастития продуцент Харви Уайнстийн не закъсня – едноименният роман-разследване на журналистките Джоди Кантор/Зоуи Казан и Мегън Туи/Кери Мълиган (която доказа, че е Момиче с потенциал) се движи в коловозите на #MeToo кампанията (озвучена експертно от Никълъс Бритъл), като постига нещо повече от изкуство имитиращо Живота – точно както с последните си три филма (Unorthodox, Аз съм твоят мъж и Нейната дума) немската актриса и режисьор Мария Шрадер прави цялостен портрет на съвременната жена в рамката на един мъжки свят...

 

Една хубава утрин – 22, 23, 24, 25, 28, 29 ноември и 3 декември

Франция/Германия, 2022, 110 мин

режисьор: Миа Хансен-Льове

с участието на: Леа Сейду, Паскал Грегори, Мелвил Пупо, Никол Гарсия

beaumatin

Също като в предишния филм на Миа Хансен-Льове Островът на Бергман и тук фабулата се разлива съзерцателно, почти терапевтично (особено за Миа, вплела тук автобиографични моменти) – самотната майка Сандра/Леа Сейду жонглира между грижите за болния си баща, упоритата си майка, малката си дъщеря и страстните срещи със стария ù приятел Клеман/Мелвил Пупо, ненадейно влязъл отново в живота ù... Пъзел почти банален, но превърнат с финес в симфония за живота от Леа Сейду и компания.

 

Семейство Фейбълман – 25 ноември

САЩ, 2022, 151 мин

режисьор: Стивън Спилбърг

с участието на: Мишел Уилямс, Пол Дейно, Сет Рогън, Гейбриъл Лабел, Джийни Бърлин, Джъд Хърш

fabelmans

Да, историята на невръстния Сами Фейбълман всъщност е филмова версия на детството на Стивън Спилбърг... Да, това е неговото обяснение в любов към Киното, но всъщност е интимно обяснение защо живее с магията на киното от толкова много години... Да, това е филмът с главно Ф в живота на Спилбърг, като започва да работи по него още преди 22 години със сестра си Ан... Да, Киното е Семейството на Спилбърг и неслучайно част от Семейство Фейбълман са любимия му сценарист (Тони Кушнър), любимия оператор (Януш Камински), любимия композитор (Джон Уилямс) и... дори Дейвид Линч в епизодичната роля на режисьора Джон Форд... И да, като всяко семейство, и Семейство Фейбълман има своите тайни, и е нещастно посвоему...

 

Баншите от Инишерин – 26 ноември

Великобритания/Ирландия/САЩ, 2022, 114 мин

режисьор: Мартин Макдона

с участието на: Колин Фаръл, Брендън Глийсън, Кери Кондън, Бари Кьоган

bansheesin1

Някои неща не се променят... като това, че през 5 години Мартин Макдона бърка в киноцилиндъра и с обигран трик вади чешит заек... или като това продължение на брилянтния тандем между Колин Фаръл и Брендън Глийсън от пълнометражния дебют В Брюж на Макдона... или като фактът, че три филма подред (Седем психопата, Три билборда извън града и Баншите от Инишерин) Макдона играе с един и същ отбор – операторът Бен Дейвис и композиторът Картър Бъруел... или като тази легенда, че един ирландец обиди ли се на друг няма тъмна бира и банша, която да промени това...

 

МелоМания – да, Музиката винаги е играла ключова роля в сценария на Киномания, затова избираме три филма, които намират и ритъма на Живота, и сърцетупа на меломани и на киномани...

Moonage Daydream – 18, 22, 27 ноември

САЩ, 2022, 134 мин, документален

режисьор: Брет Морген

moonagedaydream1

Да, Moonage Daydream е песен на Дейвид Боуи от албума The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars, но всъщност е записана година по-рано от неговата банда-проект Arnold Corns50 години след Ziggy Stardust албума и 6 години след смъртта на Боуи специалистът по документалистика с култов ореол (достатъчно е да споменем филма Cobain: Montage of Heck) Брет Морген използва необятните лични архиви на Боуи, за да подреди пъзела на Галактика Боуи само от интервюта и концертни изпълнения (повечето непоказвани), а музикален продуцент на филма е самият Тони Висконти... така че, както се казва: "Whenever You're Ready"...

 

Стъпка напред – 19, 20, 21, 26 ноември и 3 декември

Франция/Белгия, 2022, 117 мин

режисьор: Седрик Клапиш

с участието на: Марион Барбо, Пио Мармай, Франсоа Сивил, Дени Подалиде, Мюриел Робен, Хофеш Шехтер

encorps3

Стъпка напред, две назад – точно като ритъма на Живота – балерината Елиз (балет примата на Парижката опера Марион Барбо в първо филмово амплоа) почти го губи след тежка контузия на сцената, за да намери и Ритъма, и Живота в трупата за съвременен танц на хореографа Хофеш Шехтер и неговия спектакъл Political mother: The Choregrapher's Cut – стъпките са под звуците на Шехтер и Тома Бангалтер (от току разпадналото се култово дуо Daft Punk), а адреналиновите танци са на ръба на реализма, точно като всички филми на Седрик Клапиш.

 

Сезария Евора – 19, 20, 27, 29 ноември и 2 декември

Португалия, 2022, 94 мин, документален

режисьор: Ана София Фонсека

cesariaevora

Този декември ще се навършат 11 години от смъртта на Сезария Евора, но онези които са били на двата ù концерта в НДК може би все още помнят плътния глас, пурата, хумора и босите крака на Кралицата на морна-та... Новооткрити архивни кадри, редки интервюта и всичко, което стои зад характерните ù ритуали – да, този филм ще обясни защо този глас и тази душа (за)винаги са били и остават на Кабо Верде.

 

 

Киномания | 17 ноември – 4 декември | е в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема, Влайкова и културен център G8

Онова, за което не искам да мисля | Йенте Пòстюма

Понеделник, 07 Ноември 2022г. 14:14ч. Публикувана в Литература

"Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни." – да, вторият роман Онова, за което не искам да мисля на нидерландската писателка Йенте Пòстюма разказва историята и силната връзка между двуяйчни близнаци през призмата на дневниците на Едно, ала разкодирани от очите и потока на мисълта на Две... Онова, за което не иска да мисли Две, всъщност, е вплетено фино (запазена марка на целия роман, номиниран за наградата на Европейския съюз 2021) в откъса по-долу – самоубийствата и най-вече самоубийството на Едно – като ни връща към 12 юли 1993 година (ден без самоубийства в Ню Йорк), към Кулите-близнаци и други двойни метафори...

 

 

В националното проучване за нивото на щастие нашето село се класира малко над средното за страната. Или малко под средното, забравила съм. Във всеки случай пазя топли спомени от летата на село. Брат ми – не. До последно се ядосваше, когато заговорех за фонтана на площадчето, за децата, най-малките – голи-голенички, по-порасналите – пооблечени, и за блестящо розовия бански от две части, който леля ми беше донесла от Ню Йорк. През 1990-а – годината, в която с брат ми навършихме десет, годината на блестящо розовия бански – в Ню Йорк били извършени 2245 убийства. Самоубили се 596 души. В същата година няколко момчета добиха навика да приклещват брат ми, докато играе на фонтана, и да му смъкват банския, така че да се прибира вкъщи по голо дупе.

Ню Йорк познава и дни без самоубийства. Те не се празнуват шумно, не се обявяват предварително. 12 юли 1993 година е бил такъв един ден – ден без самоубийства в Ню Йорк. Научихме го следващия следобед от телетекста. Тъкмо се бяхме прибрали от полето зад супермаркета, където се извисяваше строителен кран. Според брат ми машината била висока поне петдесет метра. Какво ли е да се качиш най-горе?, почудих се аз. Зад мен забръмча мотор и когато се извърнах, видях работника от месарския отдел да отпрашва с мръсна газ. Врявата, която вдигат моторите, казва брат ми, не е необходимост, а чиста фукня. Когато отново обърнах лице към крана, брат ми вече се катереше по конструкцията. Сведох поглед към земята, към тревата под обувките си и не отместих очи, докато не ме заболя вратът и брат ми не тупна на крака до мен. Виждат се градът, каза, и реката, и всички завои, които прави тя, докато стигне града.

jent

Красиво ли беше? попитах.

Беше най-вече далече, отвърна той.

Същата вечер, преди да заспим, той подхвърли: И днес беше ден без самоубийства.

Между 2000 и 2015 година броят на убийствата в Ню Йорк спаднал осезаемо. За сметка на това броят на самоубийствата се покачил. Сред най-популярните начини да си отнемеш живота в Ню Йорк станали обесването, задушаването и хвърлянето от голяма височина. Делът на онези, които се размазвали на паважа, се понижил. Въпреки това и до днес скачащите от висок етаж в Ню Йорк са повече откъдето и да било другаде в Съединените щати. Осем пъти повече, ако трябва да сме точни.

Може би Ню Йорк дължи този рекорд на Уол Стрийт, където във времена на рецесия мениджъри на хедж фондове се хвърлят поголовно от прозорците. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията служителите на Уол Стрийт са изложени на четиридесет процента по-висок риск да посегнат на живота си. По природа бизнесмените на Уол Стрийт са изключително амбициозни хора, перфекционисти, които се отъждествяват с работата си и непрекъснато се сравняват с колегите си.

Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни. Разправяха, че аз съм лежала зад него, а левият ми крак бил сгънат към лявото рамо. Затова не съм се появила веднага. Всъщност ни очаквали месец по-късно, но брат ми тръгнал да се ражда, та се наложило да изляза и аз.

Дълго време, дори след като научих за еднояйчните и двуяйчните близнаци, гледах на факта, че с брат ми не си приличаме, като на недъг в резултат от ранното ни раждане. Мислех си, че деветият месец служи за заличаване на разликите.

Брат ми беше по-подвижен, говореше по-високо, палеше се повече. Мяташе каквото докопа, блъскаше врати и риташе мебели. След подобен изблик се затваряше в стаята си и когато слезеше пак долу, се държеше така, сякаш не се беше случило нищо особено. Нашите просто го наблюдаваха и от време на време възстановяваха повредите. На мен те отделяха повече внимание. Аз настоявах да ме утешават, когато съм тъжна, и докато ме утешават, да не надничат към вестника или телевизора. По онова време още давах израз на всяко свое чувство, без да знам, че не се прави така. Когато говореха за мен, ме наричаха драматичната актриса. Брат ми беше своенравният. За всичко беше по-осведомен от мен. Така и не го чух да възкликва: Сериозно?!, докато му разказвах нещо. Или пък: Боже, нямах представа! Най-често отвръщаше: Знам. А ако не знаеше, просто си мълчеше.

Северната кула беше кръстена Световен търговски център 1, а южната – Световен търговски център 2. Северната беше висока 417 метра, докато южната беше два метра по-ниска. Световният търговски център 1 имаше антена на покрива. Довършен бил през 1972-ра, година преди втория, който пък си нямаше антена. За кратко първият бил най-високата сграда в света, докато през 1973 година в Чикаго не се възвисила 442-метровата Сиърс Тауър. Кофти за Световния търговски център 1. Ала кое е по-неприятното: да си държал първенството за кратко или никога да не си се докосвал до този рекорд, защото съседната сграда те е засенчила от самото начало?

 

 

 

cover-onova-za-koeto-ne-iskam-da-mislyaОнова, за което не искам да мисля (превод Мария Енчева, корица Капка Кънева, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

Флорида | Оливие Бурдо

Вторник, 18 Октомври 2022г. 15:15ч. Публикувана в Литература

"От седмия ми рожден ден нататък аз и тялото ми се разделихме. Отдалечаването стана постепенно. Наложи се да го направя, за да запазя здравия си разум и да не ме засяга оценката на моята външност, която ми даваше журито." – да, тези думи на Елизабет Верн, героинята в третия роман Флорида (откъсът по-долу) на Оливие Бурдо, бързо въвличат в есенцията на интригата тук – конкурсите за Мини Мис в един токсичен свят, който поставя на пиедестал опаковката пред съдържанието... Красива дъщеря, властна майка и безволев баща градят тук Триъгълника на Самоунищожението, в който има място за игра с болните амбиции и стремежи, и за сатира на "вечната красота"... повече за идеалните пропорции в литературата, киното и В очакване на Боджангълс (прекрасният дебютен роман на Бурдо) ще разкаже самият Оливие на 19 октомври във Френския културен институт, а сега е време за...

 

 

През годините често променях външния си вид, но никога малкото си име и фамилията си. Все са си същите. Те са единственото постоянно нещо у мен. Двете думи "Елизабет Верн" са връзката между тази, която съм днес, и онази, която бях като малка. От седмия ми рожден ден нататък аз и тялото ми се разделихме. Отдалечаването стана постепенно. Наложи се да го направя, за да запазя здравия си разум и да не ме засяга оценката на моята външност, която ми даваше журито.

Когато след победата се прибрахме вкъщи, процесът на разделяне още не беше започнал. Настъпи еуфория. С майка ми танцувахме и лудувахме в хола, скачахме навсякъде. Тя ме обсипваше с целувки, комплименти и нежни погледи. Без съмнение бях най-красивата. Когато баща ми се прибра, изглеждаше облекчен, че съм победила. Поздрави ме и остана доволен, че в дома му цари радост. Напоследък съпругата му рядко беше в добро настроение. От дълго време родителите ми не се разбираха. Щом дъщеря му е спечелила конкурса за Мини Мис и жена му е щастлива, всичко е наред.

Жалко би било да спрем по средата на пътя. Титлата на принцеса се поддържа и защитава. Преди да си тръгнем от грозния замък, майка ми събра всички възможни проспекти и формуляри за записване. Конкурси за Мини Мис се организират навсякъде и по всяко време. Но аз вече не бях коя да е и Кралицата майка подбра състезание, отговарящо на моето ниво. Трябва да знаете, че идеята за участие ми допадна, след като роклята, усмивките и няколкото пируета ме превърнаха от обикновено момиче в кралица на красотата. Защо да не опитам отново? Защо да не се възползвам от външността си? След училище с майка ми хуквахме по магазините за тоалет, в който пак да блесна. Приятно ми беше. Погледът на майка ми към мен се промени, а и аз вече гледах на себе си другояче. Животът ни вече не беше същият.

Дотогава не бях печелила нищо. Истината е, че не се бях опитвала да спечеля каквото и да било. Учех си уроците и толкова. Бях добра, послушна, сериозна ученичка. Бях любознателна и ми харесваше да ходя на училище. Имах си приятелки, учителката ме хвалеше, всичко беше наред. Не се питах какъв е животът ми, но титлата ми на принцеса промени нещата. Хората започнаха да ме одумват, взех че се прочух и това ми донесе някои предимства. Но и неудобства. Заради завистта и промяната в поведението на околните нищо не беше както преди. На излизане от училище някои майки ме изпиваха с очи, други ме убиваха с поглед. Една от тях дори си позволи да наговори на майка ми всичко лошо, което мислеше за статута ми на принцеса. Каква глупачка съм, защо ли участвам в тези конкурси?, рекох си аз тогава. Тя ти завижда, отсече майка ми, смутена от мрачното бъдеще, което ми предричаше тази жена. Често се сещам за нея.

Когато си на площадката за излитане, не бива да се оглеждаш наоколо, опасно е. Трябва да гледаш само напред. Три седмици след моята победа се задаваше по-тежко състезание. В три кръга, с три различни тоалета. През въпросните три седмици живяхме като насън. Майка ми се отнасяше с мен като с равна, търсеше мнението ми, питаше ме какво искам. Разглеждахме списанията, за да изучим позите на манекените и аз им подражавах. Научих се да ходя като тях и се упражнявах да се усмихвам. Налагаше се всичко, което правех естествено, да го правя другояче. Да го правя по-добре. В петък вечерта след училище репетирахме до късно. За първи път си лягах след полунощ. Помня, че отидох в леглото страшно уморена, но доволна. С времето умората се превърна в празнина, а удоволствието в далечен спомен.

svat066

Конкурсът се провеждаше в едно затънтено градче, чието име забравих. Помня само, че пътувахме три или четири часа. Огромният замък беше неприветлив като предишния. Същите бели подови плочи, същото натрапчиво осветление, същите жълти стени. Поразиха ме афишите на безбройните Мини Мис, залепени на височината на детския ни ръст. Излизаше, че няма да се състезаваме единствено помежду си, а и с някогашните шампионки. Те ни отправяха предизвикателни погледи. Опитай се да бъдеш красива като мен, ако можеш, говореха гримираните им очи. Атмосферата не беше приветлива като предишната. Предстояха квалификациите за следващия конкурс. При подобен залог никой не се забавляваше, особено родителите, които повтаряха на своите мини шампионки колко е важно да се справят, като не забравяха да им припомнят цената на костюмите, дължината на подиума и часовете репетиции.

Известно е, че можеш да станеш принцеса още на тригодишна възраст. Случвало се е в старите монархии на Стария континент, случва се и днес в окръга Маями Дейд във Флорида. Научих го в онзи ден и право да ви кажа ми хареса. Конкурсът започва с малките. Той е строго организиран, защото дребосъците трудно се съсредоточават. Очарователно е да гледаш как дефилират манекени по-ниски от метър, понякога с памперси. Те се препъват, плачат, усмихват, крещят, избухват в смях, правят каквото им хрумне. Нямат никакво професионално отношение. Някои родители са против конкурса на малчуганите. Участничките в следващата категория са по-достойни и по-сериозни, защото са на пет и са големи и послушни. Научили са си хореографията и се стараят. Никога няма да забравя Мишел под номер три. Тя обичаше сладоледа, мексиканската кухня, кънтри музиката и желаеше, разбира се, един ден да стане Мис Америка. Дали заради мексиканската кухня, сладоледа и трудно достижимата цел, или защото забеляза, че баща ù я снима с камера, а майка ù си гризе ноктите, но Мишел се наака на подиума. Гащичките и поличката ù покафеняха, но кънтри музиката продължаваше да дъни. От изумление никой не се сети да я спре, спектакълът продължи и Мишел се оказа принудена да размахва ръце и крака. Цялата изчервена, с изцапана рокличка, тя пристъпваше в такт, вторачила се в своите родители и в членовете на журито. Край, провал. Всички деца се кикотеха, някои възрастни, също. Членовете на журито гледаха объркани, а песента не свършваше. Мишел бе подготвила дълъг танц и се опитваше да си го припомни: крачка напред, ръка на кръста и поклон, докато стъпваше в изпражненията си. И аз се кикотех като останалите. Майка ми каза, че подобно нещо може да се случи, че не е страшно, че Мишел се е смутила. Председателят на журито взе микрофона и известно време говореше каквото му хрумне, докато бащата на Мишел почистваше подиума. Избраха я за втора подгласничка, за да не я обезкуражат и да стане Мис Америка, ако успее да контролира стреса и сфинктерите си.

Идва ред на моята категория, а сцената е още мокра и мирише на белина. Но ще направя каквото трябва. Конкуренцията е голяма. Когато малките са на три години, родителите решават вместо тях. Но при седемгодишните решенията се взимат съвместно, като в копродукция. Децата понякога са властни, във всеки случай стават такива, семейството се превръща в съсредоточен екип, конкурсът не е шега работа. Момичето до мен е с изкуствени мигли и настойчиво моли баща си да провери копчетата на костюма ù, защото едно от тях едва се държи. Мамо, бързо вдявай иглата, остават само две минути. Малката се ядосва, защото майка ù се бави. Това момиче ме плаши. То печели. Аз съм втора.

 

 

 

cover-floridaФлорида (превод Албена Шарбанова, корица Капка Кънева, 248 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Оливие Бурдо, Флорида и В очакване на Боджангълс е на 19 октомври | 18:00, Френски културен институт

онлайн