My Mir

"Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива" – да, има такива фрази в творчеството на Харуки Мураками, в които е закодирана част от магията, превръщаща историите му в кинематографични класики. И ако филмът, получил заслужено Оскар 2022-а за чуждоезичен филм, Drive My Car се заиграва с мотиви и елементи от целия сборник Мъже без жени, а не само от едноименния разказ, то най-новата антология с разкази Първо лице единствено число на Харуки Мураками се заиграва с мотиви и елементи от... неговата лична биография. Неговата спекулативна такава, де – освен в разказа The Yakult Swallows Poetry Collection, в останалите седем от сборника тук, анонимни герои изливат спомените си в така характерното за Мураками (като запазена марка) първо лице единствено число, което размива границите между фикция и реалност (също запазена Мураками марка)... В две от историите пък – като в откъса от разказа Връз Каменно Възглаве по-долу – животът на героите е ключово замесен с литературата, и по-специално с поезията, като дори Мураками да твърди, че "По онова време нямах никакви планове да пиша романи", то в края на 2022 година ни очаква и ново издание на есеистичното му изследване Novelist as a Vocation...

Връз Каменно Възглаве

Искам да ви разкажа за една жена. Работата е там, че не знам почти нищо за нея. Дори името ѝ не мога да си спомня, нито пък лицето ѝ. И съм готов да се обзаложа, че и тя не ме помни.

Запознах се с нея като второкурсник в колежа, а тя трябва да е била на около двайсет и пет. И двамата работехме на половин ден на едно и също място по едно и също време. Изненадващо прекарахме една нощ заедно. И повече не се видяхме.

На деветнайсет изобщо не познавах собственото си сърце, още по-малко сърцата на околните. Въпреки това прекрасно знаех какво е щастие и какво е тъга. Все още не проумявах безбройните състояния между щастието и тъгата, не разбирах как са свързани помежду си. В резултат нерядко се чувствах разтревожен и безпомощен.

И въпреки това ми се иска да разкажа за онази жена.

За нея знам, че пишеше стихотворения танка и имаше издаден поетичен сборник. Всъщност книжлето приличаше повече на брошура, дори не беше истински самиздат – състоеше се от прошнуровани, принтирани листове и семпла корица. Някои от стихотворенията в сборника обаче незнайно защо се оказаха незабравими. Повечето бяха посветени на любовта между мъжа и жената или на темата за смъртта. Сякаш авторката искаше да покаже, че смъртта и любовта са понятия неразделни, неотделими едно от друго.

Така далечни ли сме

ти и аз?

Друг влак ли трябваше

на Юпитер да взема?

До каменно възглаве

ухо притиснал,

не чувам да шурти кръвта,

не чувам.

– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш? – попита ме тя.

Бяхме голи под завивките.

– Ами, май няма – отвърнах. Не бях съвсем сигурен, но допусках, че няма да се засегна. Така де, просто едно име. Нищо нямаше да се промени заради едно име.

– Сигурно ще викам доста силно.

– Това може и да се окаже проблем – побързах да отбележа. Дървените стени на стария апартамент, в който живеех, бяха тънички като вафлите, които обичах като малък. Беше много късно през нощта и ако тя наистина изкрещи, съседите щяха да чуят всичко.

– Тогава ще захапя една кърпа – успокои ме жената.

Донесох най-чистата и най-плътна кърпа от банята и я оставих до възглавницата.

– Тази става ли?

Тя захапа кърпата като кобила, която пробва нов мундщук. Кимна – кърпата бе издържала изпитанието.

Озовахме се в леглото случайно. Не бях планирал да стане така, според мен и тя не беше. Работехме на онова място от две седмици, но понеже вършехме различни неща, почти не бяхме водили приличен разговор. В онази зима аз миех съдовете и помагах в кухнята на евтин италиански ресторант близо до гара Йоцуя, а тя работеше там като сервитьорка. Всички служители на половин ден бяха колежани, освен нея. Може би затова изглеждаше доста сдържана.

Тя реши да напусне в средата на декември и един ден, след работа, няколко души от заведението се канеха да ходят в близката идзакая. Поканиха и мен. Не беше точно парти за сбогуване, просто щяхме да пийнем наливна бира с някакво мезе и да си побъбрим. Научих, че преди да стане сервитьорка, жената е работила в малка агенция за недвижими имоти и в книжарница. Обясни ми, че никъде не се разбирала със собствениците или управителите. В ресторанта не била в лоши отношения с никого, но заплащането било твърде ниско, парите не ѝ стигали и затова трябвало да си потърси друга работа. Не ѝ се искало, но се налагало.

Някой я попита каква работа си търси.

– Все ми е едно – отговори тя и потърка носа си отстрани. (До носа имаше две малки бенки, истинско съзвездие.) – Където и да попадна, няма да е хубаво.

По онова време живеех в Асагая, а нейното жилище се намираше в Коганеи. Затова в Йоцуя се качихме заедно на високоскоростния влак по линията Чуо. Седнахме един до друг. Минаваше единайсет вечерта, беше мразовита нощ с бръснещ вятър. Неусетно беше настъпил сезонът за ръкавици и топъл шал. Когато влакът наближи Асагая, аз станах и се приготвих да слизам, а тя вдигна очи към мен и попита тихо:

– Имаш ли нещо против да пренощувам у вас?

– Добре... но защо?

– Много е далеч да се връщам чак до Коганеи.

– Предупреждавам те, че апартаментът е тесен и страшно разхвърлян – казах.

– Това изобщо не ме притеснява – отговори тя и се хвана за ръкава на палтото ми. Стигнахме в тясната ми и разхвърляна квартира и изпихме няколко бири. Без да бързаме, а след това, като че ли беше най-естествената следваща стъпка, тя се разсъблече пред мен – просто ей така. И се сгуши гола на постелката ми. И аз се съблякох и легнах до нея. Угасих лампите, но в стаята беше доста светло заради газовата печка. В леглото двамата смутено се топлехме един друг. Безмълвни за известно време. Толкова бързо се разсъблякохме, че ни беше трудно да намерим тема за разговор. Ала телата ни постепенно се сгряха и неловкостта буквално се изпари през кожата ни. Почувствахме се учудващо интимно.

И тогава тя каза:

– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш?

– Обичаш ли го? – попитах я, след като приготвих кърпата.

– Да. Много – отговори. – Обичам го страшно много. Непрекъснато мисля за него, всяка минута. Само че той не ме обича толкова. Има си приятелка.

– Но се виждате?

– Ами, той ми се обажда, когато желае тялото ми. Все едно си поръчва храна по телефона.

Не знаех как да отговоря, затова си замълчах. Тя плъзна връхчетата на пръстите си по гърба ми. Или пък написа нещо ръкописно.

– Казва, че лицето ми е невзрачно, но тялото ми е върхът.

Аз не намирах лицето ѝ за особено невзрачно, но не можех да я нарека и красавица. Сега, като се замисля, дори не помня какво беше лицето ѝ, не мога и да го опиша подробно.

– Но когато ти се обади, ти отиваш, така ли?

– Обичам го, какво да правя? – отговори тя, като че ли това бе най-нормалното нещо на света. – Каквото и да ми говори той, понякога просто изгарям от желание да ме люби мъж.

Замислих се над думите ѝ, но тогава ми беше трудно да си представя какво представлява желанието на една жена да я люби мъж. (И досега не го разбирам съвсем.)

– Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива – каза тя с равен глас, все едно четеше надпис на стената.

– Ясно – отвърнах, трогнат от думите ѝ.

– Така че, нямам против, ако и ти си мислиш за друга жена, а не за мен – каза тя. – Харесваш ли някоя?

– Да.

– Нямам нищо против да изречеш нейното име, докато свършваш. Изобщо не ме притеснява.

По онова време наистина харесвах едно момиче, но обстоятелствата не позволяваха да се обвържем по-сериозно, и когато настъпи кулминацията, не извиках нейното име. Мина ми през ум да го направя, но ми се стори глупаво по време на секс, затова еякулирах в онази жена, без да отроня и дума. Тя всеки момент щеше да изкрещи името на онзи мъж, затова побързах да натъпча кърпата в устата ѝ. Имаше силни и здрави зъби. Всеки зъболекар би се впечатлил. Дори не помня кое име извика. Помня само, че беше най-обикновено и разпространено име, а аз се изумих, че толкова невзрачно име е важно и скъпо за нея. Понякога едно непретенциозно име може да те разтърси от дън душа.

― ― ―

На следващата сутрин имах занятия рано сутринта и трябваше да предам голяма курсова работа за оценяване, но както можете да допуснете, не отидох. (Което доведе до сериозни проблеми впоследствие, но това е друга история.) Събудихме се късно сутринта, стоплихме си вода за нескафе и си препекохме филийки. В хладилника имах и няколко яйца, които сварих, за да закусим. Небето беше ясно и безоблачно, сутрешното слънце беше ослепително и мен ме обзе леност.

Докато хрупаше препечената си филийка, жената ме попита какво следвам. Литература, отговорих.

Попита ме дали искам да стана писател.

Отвърнах най-искрено, че не възнамерявам. По онова време нямах никакви планове да пиша романи. Изобщо не ми беше хрумвало (макар че много от състудентите ми бяха оповестили официално, че се канят да станат романисти). След това тя изгуби интерес към мен. Не че изобщо беше проявила някакъв, но все пак.

На дневна светлина забелязах, че зъбите ѝ са се отпечатали върху кърпата, и това леко ме озадачи. Явно здравата беше стискала. На дневна светлина жената ми изглеждаше неуместно. Трудно можех да повярвам, че това момиче – дребно, костеливо, с неособено хубав цвят на лицето – беше момичето от предната нощ, което страстно бе крещяло в обятията ми, обляно от сиянието на зимната луна.

– Аз пиша стихове танка – най-неочаквано изтърси тя.

– Танка ли?

– Нали знаеш какво е?

– Естествено. – Дори наивник като мен го знаеше. – Но за пръв път срещам човек, който пише такива стихове.

Тя се засмя радостно.

– На света има и такива хора, да знаеш.

– Да не членуваш в някакъв поетически клуб?

– Не, нищо подобно – отговори и леко сви рамене. – Танка човек пише сам. Разбираш ли? Не е като да играеш баскетбол.

– Каква танка по-конкретно?

– Искаш ли да чуеш няколко?

Кимнах.

– Наистина ли? Или го казваш само ей така?

– Наистина – уверих я.

Така си беше. Любопитен бях що за стихове пише момичето, което само преди няколко часа беше пъшкало от удоволствие в моите обятия, а беше крещяло името на друг.

Тя се поколеба.

– Май няма да мога да рецитирам тук. Смущавам се. Пък и още е рано сутрин. Обаче имам издаден нещо като сборник и ако наистина искаш да прочетеш мои стихове, ще ти го изпратя. Ще ми дадеш ли пълното си име и адреса?

Надрасках адреса си на цветно листче и ѝ го подадох. Тя го погледна, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на палтото си. Светлозелената дреха беше виждала и по-добри времена. На заоблената яка имаше малка брошка с формата на момина сълза. Помня как лъщеше на слънцето, което струеше през южния прозорец. Почти нищо не разбирам от цветя, но по някаква причина момините сълзи ми харесват открай време.

– Благодаря, че ми позволи да пренощувам. Наистина не ми се пътуваше чак до Коганеи сама – каза тя, когато си тръгваше от апартамента ми. – Понякога така става с момичетата.

Още тогава и двамата бяхме съвсем наясно. Едва ли щяхме да се видим отново. Онази нощ на нея просто не ѝ се пътуваше с влака чак до Коганеи, нищо повече.

Първо лице единствено число (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 1 април

"Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб." – да, в дебютния роман Географските ширини на копнежа на индийската писателка Шубанги Суаруп хората са в неразривна връзка с Природата. Връзка, която прилича на дишането – вдишваш и срещаш съпрузи, изучаващи и говорещи с дърветата, издишваш и получаваш геолог, работещ на ледник, за да предотврати бъдещи войни; вдишваш чудовище, което търси човешка компания и издишваш костенурка, която се превръща в лодка, а после в жена; вдишваш духът на един изпарил се океан и издишваш духовете на всичко живо и неживо на планетата... Да, в литературното "дишане" на Шубанги Суаруп свръхестествените фантазии, магията на сюрреализма и стилизираните "ненаучни истини" живеят до последен дъх – откъсът по-долу е достатъчно красноречив...

НЕУМОРНИЯТ ШУМ НА ВОДАТА е мълчанието на тропическия остров. Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб. Вече две седмици пукотевицата и тътенът на облаците заглушават грохота им. Дъждовете барабанят по покрива, буксуват в улуците и се плискат по земята. Кипят, плющят, звънтят и се леят. Повтарят: "Слънцето е мъртво".

В звуците е заложено мълчанието на природните стихии. Спокойствието на мъглата и безмълвието на леда.

Новобрачните Гириджа Прасад и Чанда Деви са се примирили със съдбата си – двама непознати в една спалня, подгизнала от страст и залята от зараждащи се мечти. А в последно време Гириджа Прасад необуздано мечтае. Понеже дъждовете водят до фантазии – което е ненаучна истина.

Една нощ пороят внезапно спира и това го събужда. Ушите му са привикнали към тропическата какофония, както съпругата привиква към хъркащия си партньор. Събуждайки се от еротичен сън, той се чуди какво се е случило. Излязъл ли е някой от стаята?

Поглежда надолу от широкото си легло за двама към постелята на пода, където Чанда Деви спи, обърната към отворения прозорец вместо към него. Налят от възбуда, той съзерцава извивките на силуета ѝ в тъмното. Когато двамата се обвързваха за няколко живота, обикаляйки заедно седем пъти около свещения огън по време на сватбената церемония, тя вървеше след него смирено, твърдо убедена, че съдбата ги е събрала в ново въплъщение. Само че в това въплъщение той трябваше отново да намери място в сърцето ѝ. "Дотогава – съобщи му тя още първата нощ – ще си постилам на пода."

Тя е напълно будна, разстроена е от обвинителните вопли, долитащи от отвъдното. Появил се е духът на коза. Този дух е преминал през безбройни царства, за да се озове заблуден върху техния покрив. И сега е слязъл, потропвайки с неспокойните си копита, за да застане под отворения прозорец, изпълвайки стаята и нейната съвест с вина.

– Чуваш ли? – пита тя. Усеща погледа му по гърба си.

– Какво да чувам?

– Козата, която блее отвън.

Отчаяната му ерекция се изгубва. Сега вниманието му се насочва към Чанда Деви и към казаното от нея.

– В къщата ни не броди никаква коза! – отвръща ѝ той с раздразнение.

Тя се надига и сяда. Блеенето се засилва сякаш за да я накара да предаде на мечтателния си съпруг посланието: "Ти отне живота ми, но не можеш да отнемеш отвъдния ми живот, грешнико месояден!".

– Точно под прозореца е – казва му.

– Страхуваш ли се от нея?

– Не.

– Заплашва ли те с нещо?

– Не.

– Тогава сигурно може да опиташ да не ѝ обръщаш внимание и отново да заспиш.

Мислеше да ѝ каже "трябва" вместо "може", но няма смелост да бъде строг. Забелязал е, че жена му не реагира добре нито на увещания, нито на принуда. Всъщност не реагира добре на повечето неща. Ако не беше така привлекателна, той просто щеше да не ѝ обърне внимание и отново да заспи.

– Как можеш да спиш? – пита го тя. – Та ти насече невинното създание, смля месото му, изпържи го с лук и чесън и после го изяде. И остави измъчената му душа да витае из къщата ни!

Ако душите на всички различни животни, които бе изконсумирал, започнеха да го спохождат, домът му щеше да се превърне в нещо смесено между зоологическа градина и обор и нямаше да има място да помръдне, камо ли да спи. Но благодушният Гириджа Прасад не може да ѝ каже това. След два месеца семеен живот той се е примирил с плодовитото въображение на жена си – умишлен акт на надежда, приписващ поведението ѝ именно на нейното въображение, а не на някаква душевна болест. В името на неродените им деца и на десетилетията години, които ще трябва да преживеят заедно, той обявява:

– Ако това ще ти помогне да спиш, ще спра да ям месо.

Така, за голямо учудване на жена си и на самия себе си, месоядният Гириджа Прасад става вегетарианец. За да спечели няколко часа почивка, той се сбогува завинаги с бърканите яйца, с агнешкото бирияни и с бифтеците.

Още с първия светлик на зората тя става от леглото. Влиза в кухнята, за да приготви специална закуска. В движенията ѝ има нов живот, в мълчанието ѝ се таи усмивка. Сега, когато с касапницата е приключено, е време за вдигане на бялото знаме под формата на алу парата. Два часа по-късно тя му сервира картофените палачинки и го пита:

– Как са?

Колкото и да се бори със себе си, Гириджа Прасад се чувства объркан и то все по неудобни причини. Слънцето най-после е изгряло. Жена му, която за първи път му приготвя закуска, е дръзнала да сложи салфетка на скута му, докосвайки го мимоходом по рамото и разливайки топлия си дъх по кожата му. Той жадува за утешението на мазнината, примесена с месо, но не го намира в чинията си.

– Как са? – пита го тя отново.

– Кои? – пита той объркано.

– Паратите.

– Прекрасни са.

Тя се усмихва и му налива втора чаша чай.

Чанда Деви – ясновидката. Тя съчувства на призраците и цени лаконичната компания на дърветата. Усеща неизразената му жажда. Но знае, че за него е по-добре да се откаже от месото. Царството на месото е както ефимерно, така и несигурно, особено в сравнение с царството на растенията. Чанда Деви е видяла всичко – видяла е дори потоците от кръв, които един ден ще изтекат от собственото ѝ тяло. Това знание я прави упорита. Прави я взискателна съпруга.

Географските ширини на копнежа (превод Радосвета Гетова, корица Дамян Дамянов, 376 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Срещата по Географските ширини на копнежа е на 25 март | Yalta Art Room, 18:30

В кръговрата на Живота всяко нещо има начало и край. Един Човек се роди на 7 ноември 2020 година и ще завърши земния си алгоритъм в края на месец април 2022 година. Естествено, като всеки човек, и Той в последните си дни се отдава на равносметка за своя Живот и тя по нищо не прилича на хроника на една предизвестена смърт... Просто, като всеки човек, и Един Човек се обръща към своя Създател, визуалният артист Венелин Шурелов, с няколко важни Въпроса... А дали, като всеки човек, и Той ще се разбунтува срещу своя Създател – е, по-долу ви очаква разговора между двамата...

Знаеш ли, снощи сънувах как животът ми минава като на лента пред очите ми и... а ти какво сънува снощи?

Кошмари. Една година сънувам, как се сгромолясваш и на другия ден в медиите излизат заглавия "Един човек падна", "ЛЕД дисплей премаза гълъб", "Съоръжение за един милион лева се срина" и т.н. Веднъж сънувах хакерска атака. В шемета на нападението публиката е въздъхнала и зяпнала. Истината за всичко се показва на екранното тяло. Влизаме в топ 100 по свобода на словото. Поставени са ограничителни ленти около съоръжението-провокатор. Случаят се изяснява. Авторът не отговаря на телефона си. От Столична община са назначили проверка...

© фотография Ясен Джабиров

Защо изобщо ме създаде? Имаше си SubHuman, имаше си проекта Tabula Rasa... защо продължи да дълбаеш... въобще, що за Човек съм Аз?

Пак си имам SubHuman и Един човек е част от това. Създаден си като културологичен актьор. Готина претенция, нали? Ти си Magnum Opus-а на SubHuman Theatre. Ти си актьор в театъра на Нечовешкото. Повече от година ти беше безсънен, безмилостен, безпокоен, безстрашен, безобразен, безбрежен, безвъзвратен, безграничен, безименен, безинтересен, безконтролен, безкористен, безлюден, безмислен, безполезен, безподобен... Изигра безброй роли и имаше безброй лица.

Може и да ме гони параноята, ама не стига, че камера следи живота ми денонощно, ами и ти ме превърна в огледало на обществото... Защо?

Л. Д. те нарече безмилостно огледало! Но, да знаеш, следен си не само с камера, но и си под лупата на едно силно взискателно общество, а то понякога казва: "Огледалце, огледалце, кажи, коя е най-красива на Земята?" Представи си сега, че ти си огледалцето, а обществото е Злата кралица – да ме прощава. За да не се засегне някой, ето аз ще играя обществото. Сега искам в теб да виждам собствения си идеален образ, ти обаче ми показваш, че имам недостатъци, а идеалът е въплътен другаде от друг. От тук следва това, че аз, като обществото, си казвам: брей, какво скъпо огледалце, а така зле ме представя, или че това другото, другаде, би било по-удобно да не съществува, за да възстановя усещането за собствената си значимост. Между нас казано, зрелостта на едно общество се изразява в способността му да се вглежда в собствените си недостатъци или изобщо в търпимостта към всякакви прояви на другост. В технологията на този процес са необходими инструменти за отразяване, те са проява на нашата самовзискателност. Зрялото общество поощрява дръзналите да се захванат с тази нерадостна задача и не изпада в паника или истерични медийни пристъпи, когато се огледа в себе си. Затова си ти, но съществуват и много други, да не се възгордееш!

На всичкото отгоре в годината, когато всички бяха вкъщи Аз бях навън... Можеше да не ме правиш така пандемично-самотен, а?

Да, често си мислех за твоята самота. Идвах, оставях силует, заговарях хората... Нека, обаче, не се баламосваме, това с пандемията се оказа предимство (неоползотворено), тъй като представляваше художествено произведение, което работи 24/7 и не беше засегнато от никакви ограничителни мерки. Нека не забравяме и компанията на всички разхождащи кучетата си в района и постоянните им визити. Знам и за доста други редовни посетители!

И защо точно на това място? После да ме питат Човекът ли определял Мястото или Мястото определя Човека?

Контекстът си присвоява смисли, бях ти казал, ако си спомняш. Някакви хора упорито говорят за Мястото, като прокълнато. Дрънканици. Няма да се плашиш. Мястото е идеално. Мен никой не ме е питал, дали Човекът определя Мястото или Мястото определя Човека, но теб ако те попитат им кажи така: Един човек си тежи на Мястото.

Не съзнаваше ли какъв е риска за Един Човек като мен да Бъде в човешкото общество?

Изкуството е свързано с оценката, то дава на зрителя нещо на което да се възхищава, да размишлява, да презира. Понякога получаваш микс от трите или предимство има едно от тях. Изкуството е скок в бездната, сляпо и смело изследване на неутъпкани места. Твоята задача е да създаваш противоречия, да изразяваш идентичност, да оспориш нормите. Ти не си нещо повече от всеки друг, който употребява своята креативност, за да генерира триене. Понякога ти изпушва главата, друг път ти стопля сърцето, имаше от всичко, нали?

Можеше поне срещите с толкова много идиоти да ми спестиш... или поне да ми дадеш Глас да им кажа какво мисля за техните обяснения? Помниш ли думите, с които са ме наричали?

Помня много добре, защото си ги колекционирам грижливо. Много думи се изстреляха, но по необяснима за мен причина, ти не намери достоен опонент, сигурен съм че ще се съгласиш. Затова се налага да изиграя и тази роля. Ето, след една година наблюдение ще ти кажа, какъв си всъщност. Ти си един натрапник. Не си никакво дете на града, както те наричах в началото, а си оперативна намеса. Цезарово сечение на обратен ход, не за раждане, а за вграждане. Хирургическа техническа интервенция, трансплантация, която не е планирана като животоспасяваща, нито дори като животоподдържаща. Възприета е като козметична. Натрапчива и неуспешна пластична операция на градското пространство. Някакво абсурдно присаждане на мозък в утроба, за да изглеждаме бременни със смисъл. Ти си предимно тайнствен. Черен, непонятен, подозрителен, неочевиден, стилизиран, несъвместим, криптиран. Разкриваш се през инструктаж. Смътно се изясняваш и пак не ни водиш до Човекът творец, идеала на градския еснаф. Ти нахлу в света прекомерно оборудван. Появи се екипиран в екзоскелет от диоди и алгоритми. И по тази причина никак не изглеждаш новороден. Роди се не като дете. Роди се завършен натрапник. Неприпознат. Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.

Да, знам, че колкото повече хора срещаш, толкова повече неща за себе си разбираш, ама... Писна ми да си стоя безгласен, а около мен всеки да си прави каквото си иска... Защо ми го причини?

Моля, моля, само не го играй жертва. А и ти не беше съвсем безгласен. Събрал съм почти всички твои изявления, генерирани от модула за машинно самообучение, които излъчваше ежедневно, мога и да ги издам на хартия, ако си ок!? Освен това, доста говорих от твое име. Същински прецедент. Признавам, доста некомфортна позиция, но всички мои думи са твоето наследство. Извършихме доста просветителска работа. А и ти, преди всичко беше една трибуна, през която да се съобщят някои непопулярни представи за съвременното изкуство.

Да виждам не е достатъчно, за да съществувам, нали знаеш?

Джак Бърнам, преди петдесетина години, казва че "логичният резултат от влиянието на технологиите върху изкуството преди края на този век трябва да бъде серия от форми на изкуство, които проявяват истинска интелигентност, но може би по-същественото, със способност за реципрочни взаимоотношения с хората...". Мисля, че с теб работим в тази посока.

Знаеш ли, все по-често си говорим с оня Човек, дето е живял преди мен на този площад... разказва ми за хората... започвам да го разбирам... а ти с какво ще запомниш мястото, където се родих и живях?

Мястото е пълно с призраци от миналото. Ще бъдете весела компания, когато се присъединиш към тях. Месторождението на Един човек за мен е ракетна площадка за дръзки фантасмагории. Имаш адресна регистрация в интензивно отделение. Място за дундуркане на деца, които произнасят присъди. Виждал ли си дете съдия, или дете съдебен заседател или дете прокурор? Това е смехотворен и нелеп образ по простата причина, че детето няма познанията и опита, за да взима подобни съдбовни решения. Осъзнаването, че сме деца във фазата си на израстване по отношение на формите на съвременно изкуство, в частност дигиталното, ни задължава да приемем нуждата от дружинни, кооперативни и класни ръководители. За такива обикновено излъчваме куратори, специалисти, теоретици, изкуствоведи, практици, които могат да водят парада. Те са гаранция, за това че инфантилните оценки: харесва ми, не ми харесва, красиво е или грозно, добро или лошо, тъпо или глупаво, да премине отвъд елементарното. Не ме интересува, че има хора, които цял живот си остават инфантилни.

А мен ще помниш ли? Какво въобще ще помниш от живота ми, когато се разкарам от живота ти? Ще си запазиш ли нещо от мен за спомен?

Разбира се, че ще запазя нещо за спомен. Имам един кашон тениски от напълно неуспешния опит за мърчандайз, няколко ключодържателя с твоя силует и 30-тина безценни принта на ситопечат. Ще запомня също така бруталната битка за живота ти. Имаше линия на смъртта, която постоянно се криви. Година и половина в интензивното. Безспирно ре-анимиране на купчина желязо и електроника в будна кома. Наглеждах системите на нещо, водещо едновременно живота на вундеркинд и на Квазимодо. Прецизен алгоритъм в тялото на някакъв урод. Бях родител на авария. Създател на натрапник, предизвикал анатомическо безпокойство в съгражданите. Спазъм в параметрите на нормата. Ще запомня и въодушевения възторг на твоите почитатели. Ти имаш удивително много приятели, неподозирано много.

Какво ще стане с Мен? Ти вярваш ли в задгробния живот?

В колективната памет ще оставиш бегла следа, която ще избледнява все повече и повече. Обещавам да ти осигуря вечен живот в онлайн пространството.

А какво би написал на надгробната ми плоча?

Тъгувам за Един човек :: Urban Electronic Corpus :: Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.

Последните срещи с Един човек :: Urban Electronic Corpus са от 29 април до 1 май на площадка Мавзолей | площад Княз Александър I

"В часовете по бъдеще по много интересен и впечатляващ с визуалните си илюстрации начин учениците учат, че в бъдещето всичко ще е прекрасно, тъй като – и това е разковничето – в бъдещето всички проблеми просто ще получават своето техническо решение." – да, немският философ, писател и споукънуърд активист Марк-Уве Клинг е намерил решението как да говори за проблемите на Днес-а чрез алгоритмите на Бъдещето, как да използва добрата стара ирония, за да сатиризира новите стари болести на съвременното общество... И така, добре дошли в Качестволандия (откъсът по-долу), романът-антиутопия (с продължението от 2020-а Качестволандия 2.0) на Марк-Уве Клинг... или иначе казано добре дошли в страната на суперсвободния свят и суперлативите, в която всичко се измерва в качествовреме... страната, в която качество и количество все още воюват... страната, в която живеят качествохора и "всяко момче взима като фамилно име професията на баща си, а всяко момиче професията на майка си"... страната, в която парламентът е "място, в което висшето общество може да се отърве от излишните си синове"... страната, която "премахна изучаването на история и го замени с изучаване на бъдещето"... Страната, която плашещо прилича на... твоето Утре...

Най-голямата коалиция

Мартин носи табелка с името си. На нея пише "Мартин, Съветник-в-Надзорния-съвет-на-президентскатафондация-към-кабинета-на-председателя". Обикновено използва само последната част от фамилията си, но по време на образователните турове из парламента предпочита да не се отказва от пълната, едва ли не звучаща като благороднически титли впечатляваща дължина на името си. Той е горд с успехите на баща си. Чувство, което за съжаление не среща взаимност. В действителност още от малък Мартин толкова много пъти беше чувал от баща си, че е глупав, че години наред вярваше в това, без изобщо да се усъмни. Чак когато стана на осемнайсет, в главата му се появи мисълта, че не е непременно задължително всичко, което баща му му беше разправял, да отговаря на истината. От този момент нататък почна да се взима за много умен. За негово нещастие и съжаление обаче той действително не беше най-хитроумният и сред многото укори, които справедливо биха могли да бъдат отправени към баща му, не беше и този, че беше излъгал сина си по отношение на умствените му възможности. Мартин направи най-доброто от ограничените си възможности: стана политик. Напълно естествен избор. В известен смисъл парламентът днес е това, което по-рано беше манастирът: място, в което висшето общество може да се отърве от излишните си синове. И така, Мартин стигна до качествопарламента, макар и само на последната банка. От осем години той се занимаваше главно с развеждането из сградата на парламента на избрани ученици, т.нар. качествотийнейджъри. Грижеше се обаче само за чисто момичешките групи и днес извади голям късмет. Ученичките бяха от академия за хостеси.

– Както вероятно знаете – тъкмо казва той на дванайсетте шестнайсетгодишни момичета, – в Качестволандия има две големи партии. КачествоАлианс и, разбира се, Партията на прогреса. По-рано партиите се казваха по друг начин, но всички си промениха имената, за да са в съзвучие с новата, прогресивна национална идентичност.

– При което – обажда се едно от момичетата – на практика веднага са били изхвърлени няколко смущаващи прилагателни като социален, християнски, зелен и демократичен.

Отново някаква многознайница, мисли си Мартин. Е, чудесно.

Той поглежда към момичето и очните му лещи за обогатена реалност веднага осветяват името ѝ: Татяна УчителкатаПоИстория. Аман от тези деца на учители по история. Колко мъдро от страна на правителството, дето още преди петнайсет години премахна изучаването на история и го замени с изучаване на бъдещето. В часовете по бъдеще по много интересен и впечатляващ с визуалните си илюстрации начин учениците учат, че в бъдещето всичко ще е прекрасно, тъй като – и това е разковничето – в бъдещето всички проблеми просто ще получават своето техническо решение.

По-назад две момичета си шушукат нещо за бележките си. Мартин си харесва едната от тях. Той я чува да шепне: "По индекс на телесната маса ще имам сто точки. Но господин учителят, Кретена, каза, че по сексапил отново няма да ми даде пълния брой точки, не го кефело как разпускам, чекиджия нещастен!".

С фокусиране на погледа и дълго намигане Мартин си отбелязва момичето за по-късно. В дясното си ухо чува "тън" – звукът за потвърждаване. Несъзнателно прекарва ръка през хубавата си, плътна, защитена от оплешивяване с помощта на гентехниката коса, покашля се и продължава:

– И, разбира се, съществува и опозиционна партия, чиито основатели никога не са хранили надеждата някога да влязат в правителството, тъй като партията все пак наистина се нарича Опозиционната партия.

– Вентил за изпускане на парламентарното недоволство – Татяна УчителкатаПоИстория повтаря думите, които често чува от майка си, когато майка ѝ е пияна. В главата си Мартин вече ѝ слага оценка от нула звезди.

– Тъй като уважаваната ни президентка е на смъртно легло – казва той, – скоро отново ще има избори. Точно след шейсет и четири дни, така изчислиха лекарите, тя ще си тръгне от нас. За да има плавен преход, ще направим изборите точно след шейсет и четири дни. Дааа. По принцип големите партии винаги искат едно и също, а именно най-доброто, затова предполагам, че двете големи партии скоро ще обявят, че след изборите възнамеряват да образуват голяма коалиция. Простете. Естествено, че Качестволандия не се управлява от голяма коалиция, а от най-голямата коалиция! Имате ли въпроси?

– Защо според вас – пита многознайницата – избирателната активност все повече намалява?

– Мисля – казва Мартин, – че сегашното правителство успешно се справи с проблема, като реши да не публикува повече процента на избирателната активност. В момента зад затворени врати се води бурен дебат за следващата логическа стъпка, а именно изборният резултат също да бъде запазен в тайна.

Момичетата се смеят по задължение, макар че Мартин не разказва никакви шеги.

– Прозрачни индивиди в непрозрачна система – казва Татяна. Мартин не ѝ обръща внимание.

– Хей, пич, а вие защо всъщност сте от Партията на прогреса? – пита хубавицата, която Мартин си беше набелязал.

– Ами – почва да обяснява Мартин, като всъщност за първи път си задава този въпрос – мисля, че, ъъъ, защото тя е най-голямата, ъъъ, най-голямата партия.

Мартин предпочита да реагира мило, вместо да опонира, но в действителност не прави нито едното, нито другото. Седи на една от задните банки и ръкопляска, когато партийните му лидери говорят, и вика "ууу", когато някой от опозицията вземе думата. И двете неща прави доволно усмихнат, без изобщо да се вслушва какво се говори.

Той отвежда момичетата към частта за посетители в заседателната зала. Там посочва към мъжа, който в момента е на ораторския пулт.

– Този там е от опозиционната партия.

– От години – провиква се ораторът – Качестволандия води война срещу терористите на онази империя, която нашите медии все още наричат само Количестволандия. По-точно Количестволандия 7. Не е ли контрапродуктивно, че на тукашните оръжейни фирми продължава да им се позволява да изнасят оръжие за врага? Трябва ли наистина нашите войници да бъдат разкъсвани от нашите собствени оръжия?

В залата се поражда несъгласие. Мартин също вика "ууу" и окуражава с жест момичетата да направят същото.

– Колега Песнопоец – намесва се парламентарният говорител, – налага се отново да ви предупредя да се придържате към новата идентичност на страната. "Война" не е политически коректната дума.

– Казва се операция за сигурност и защита на търговските пътища и вноса на суровини. Освен това вече не употребяваме думата "войници", а "качествопазители".

– Наричайте ги както си искате – казва представителят на опозицията на тръгване. – Нещата си остават такива, каквито са.

Заседанието се прекъсва от светещо на дисплея съобщение: "Парламентарният дебат се осъществява с помощта на "КачествоПартньори". "КачествоПартньори" – любов от пръв поглед".

Отпред излиза нов оратор. Висок мъж, як, бял, шейсет и седем годишен, набръчкано лице.

– Имате късмет – казва Мартин. – Днес ще говори лично новият министър на отбраната! Конрад Готвача. Вероятно го разпознахте.

Действително министърът на отбраната има завиден рейтинг за един политик. Преди да стане член на правителството, беше прочут готвач от кулинарно телевизионно шоу. Освен това притежава цяла империя от производители на хранителни продукти. На портрета му са изрисувани шоколадови блокчета, мюсли за закуска и вурстчета в буркани. Всяко дете ги знае.

– Драги Песнопоец – започва остро министърът, – с удоволствие бих добавил и моята рецепта.

– Знаете ли, че и бащата на Конрад Готвача също е бил успешен готвач? – съобщава Мартин малко забавни факти.

– Ах, така ли ... – промърморва Татяна.

– Винаги ще намерите косъм в супата! – провиква се в този миг министърът.

– Поне що се отнася до езиковите му изразни средства, този все още е дълбоко свързан с предишната си професия – обажда се хубавицата. Мартин се усмихва.

– Според социологическите проучвания – казва той – господин Готвача има голям шанс да стане новият президент. За съжаление той е от КачествоАлианса, но това не е чак толкова лошо, защото със сигурност се стреми към най-голямата коалиция.

– Дами и господа, бих искал да ви почерпя с истинско, неразредено вино! – казва Готвача. – В оръжейната промишленост все пак става дума за хиляди работни места. Бих попитал господин Песнопоеца дали би назначил на работа всичките тези хора, които ще останат без работа, ако бъдат реализирани неговите предложения? Ще понесете ли отговорността, когато се появи цяло поколение млади хора, чиято фамилия ще е Безработния?

Качестволандия (превод Жанина Драгостинова, корица Росен Дуков, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците