My Mir
Днес, докато се кичим с мартеници и ръсим наляво-надясно прозаични мантри за здраве, може би така и няма да осъзнаем какво наистина означава да се бориш ежедневно за здравето и живота си. Тошка Иванова го е осъзнала – вече 3 години успешно лекува смъртоносния Хепатит С и описва борбата безмилостно жестока в блога си hepatitis-minded.blogspot.com. Сега, тези хепатитни истории имат хепи(титен) енд – събрани са в книгата Позитивно (откъс от нея четете по-долу), а Тошка ни е на гости – по-усмихната и по-обичаща живота от всякога. Да е жива и здрава!
Тошка Иванова © фотография Светла Енчева
Животът ми ще бъде с направление, щом всичките пътеки са клинични е... една сумрачна октомврийска вечер в болничната ми стая в Александровска. Част е от няколкото реда, които надрасках тогава:
Градината на Александровска е приказка –
с накапали боклуци сред листата
и пациентите, подмятани от вятъра.
Така красиво е и есенно
че иска ми се да не свършва
да заживея тук – като на санаториум
да се възпитам в сън и във търпение
да меря времето по визитации
да пишкам в чаша с етикетче
и да посрещам и изпращам бабите
похъркващи в съседното легло.
Животът ми ще бъде с направление
щом всичките пътеки са клинични
Когато ми поставиха диагнозата Хепатит С – позитив... всичко останало загуби смисъл. Просто ей така.
Позитивно е дневник на моята борба със здравната система или... моят опит да се справя със себе си.
Митовете и заблудите за Хепатит С са... твърде много и твърде опасни.
Да живееш в постоянна борба за здравето си е... същото, като да живееш в постоянна борба за живота си. И от определена гледна точка това го прави всеки от нас, ежедневно.
Най-болно ми е за... тези, които няма да имат моя късмет. И ще разберат, че са болни твърде късно.
Смисълът е във... всеки един от нас. Просто трябва да намерим пътя до него.
Най-важното, което научих е... колко много ми се живее всъщност.
Откъс от Позитивно
Часовете
Времето има склонността да се забързва.
Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята и осъзнаваш, че са минали три години. Ей така.
Много неща са се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?
Седя на пода под прозореца, препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.
Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.
Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.
Колко пъти за последните три години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Недостатъчно пъти.
Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.
После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.
Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още десет години.
Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.
Позитивно (издателство Български писател; цена 7.99 лв) е в книжарниците
Кое е общото между медузите и бижутата? Или между току дефилиралата London Fashion Week и българската Национална Художествена Академия – отговорът е прозрачен като бижутата-уникати на талантливия Милко Бояров – студент IV курс, специалност Метал и дизайнер на бижутата за последната колекция на Francesca Marotta, представена именно на London Fashion Week 2012.
Кои са темите и сюжетите, които те вълнуват?
Напоследък морските животни – по-специално медузите и октоподите. Те, като форма и цвят, бяха основното вдъхновение за серията Be Visible. Затова следвайки логиката подчинихме и фотосесията, и видеото на тази първоначална идея.
Be Visible ли представи на LFW? Как се сработихте с Франческа Марота и кое е най-важното, което научи там ?
Не. За Франческа направих колекция от около 30 неща и работихме като екип, тоест следвайки една концепция.
Работата ми беше свързана с размяна на множество имейли на скици и нещата в процес. На мен ми беше много интересно, тъй като за първи път участвам в толкова мащабен проект. Вълнуващо е да си бекстейдж и да видиш как за 2 часа огромен екип от хора се сработва и създава нещо заедно.
Научих, че никой няма да те чака за нищо и ако не си достатъчно пробивен няма да ти обърнат никакво внимание.
дефиле Francesca Marotta LFW 2012 | бижута © Милко Бояров
С какъв материал работиш предимно и защо ?
В момента с плексиглас и различни видове пластмаса. Харесвам плексигласа, защото ми дава свобода да създавам по-обемни и скулптурни форми.
Мислиш ли, че твоята работа съществува в контекста на някоя традиция или тенденция в бижутерията?
Мисля, че да, но като цяло не следвам тенденции или не правя неща, просто защото са тренди. По-важното за мен е това, което правя да ми харесва, без значение дали следва някаква тенденция или не.
Ако не се занимаваше с дизайн, щеше да...?
Сигурно щях да правя нещо свързано с театър или музика, но може би няма много да ми се получи, тъй като се притеснявам доста да говоря пред много хора.
Как би звучал саундтракът към бижутата, които правиш?
Кое е най-доброто място, където можем да видим съвременна бижутерия днес?
Зависи в коя област на бижутерията, но като цяло – Германия, Англия и Холандия. Там има много галерии за съвременна бижутерия.
Оттук нататък ти предстои...?
Надявам се да събера достатъчно средства за магистратура в RCA в Лондон или някъде в Белгия, например. Надявам се да се отворят и интересни колаборации с други дизайнери и възможности за изява.
фотография © Златимир Араклиев
Бижута на Милко Бояров може да намерите на:
магазин Yana silver jewellery – ул. Стефан Караджа 5
магазин Perreyra – ул. Христо Белчев 29 А
магазин ABBAS jewellery design studio – ул. Раковска 172
Тихото слънце всъщност е не съвсем тихият глас на театралния режисьор и писател Петър Денчев – или поне на неговият герой в един метафизичен роман (откъс от Тихото слънце четете по-долу) за един глас, който оцелява след физическата смърт на тялото. И разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си. С други думи – единственото нещо, което някога ще ти принадлежи, е твоят глас. Слушай го по-често и ще разбереш кой си!
Гласът, който сега чувате, е моят.
Първоначално той се чувстваше унижен, за да говори сам. Чувстваше се самотен и безпътен. А и аз не го чувах. Но след като се изстреля през комина, той изкрещя историята ми на един дъх: като вик на смъртник и усети как достига не до ушите, а до сърцата. Той се отдели от тялото ми, което беше превърнато на прах и пара, и започна да ме вика. Той ме зовеше, но аз вече не съществувах. Тогава гласът започна да шепне, а после да крещи. И така, до края на света.
Гласът, който сега чувате, е моят.
Историята, която той разказва, също ми принадлежи. Отпушете ушите си и не търсете източника на звуковите вълни. Не мислете, че този глас е вашият, или пък че чувате своите мисли. Дори да ви звучи така, трябва да знаете, че това е моят глас. Сега, когато част от тялото ми се изпари във въздуха, а останалата се превърна в прах, гласът е единственото живо нещо от мен. Името си не помня, защото отдавна го забравих. Имената вече не пускат корени в моята глава. Не зная дори номера, който е изписан до урната, където се съхранява праха ми. Този номер замества името ми, но това нищо не означава. Зная кой съм благодарение на гласа си.
Нищо не прощавам и прошка никой не заслужава.
На всички онези, които ме унищожиха, желая вечни мъки. Длъжник съм на другите: тези, които са принудени да мълчат. Затова ще продължавам да говоря. Така че единственото нещо, което все още ми принадлежи, е моят глас. По-точно аз принадлежа на него. Независимо от разстоянията и климатичните промени той се придвижва под слънцето с моята история, която разказва. В спалните и коридорите, аудиториите и баните. Без да има нужда от памет, той разказва историята за човека, чието тяло се превръща в остаряла обвивка; в костница, която крие тайните на разрушението. Гласът ми разказва историята как една забрана и желанието за справедливост ме превърнаха от човек в плешиво бебе с набръчкано чело. За кого ли е тази история? Нима ще има промяна, че се вълнувам толкова силно? Едва ли.
Ако гласът ми разказва за мен, той го прави от любов.
Тихото слънце (136 стр; издателство Жанет 45; цена 10 лв) е в книжарниците
Етикети
Sweet Phuture лято посред зима – Деси и Фичо разтапят сърцето на преспите с видеото към сингъла Sweet Lovin'.
Какво?
Лято, слънце, усмивки, закачки, сапунени мехури, захарни памуци, близалки, виенски колела, сладоледи, сини рокли, сини кецове, делфини и графити... сезоните се сменят, но Sweet Lovin'-а е завинаги!
Кой?
Деси и Фичо от Phuture Shock въртят тегели на VeloVelo колело, а по петите им, със скейтборд под крака, операторът Петър Бонин не ги изпуска от окото на камерата във филма Сърцетрип в летен ден на режисьора Мариета Печанска.
Къде?
Морската градина във Варна с всичките ù палми, скейтъри, фристайл агенти, графити и чешити... Ех, замирисва на лято, море и...
Защо?
Сори за всички сноубордъри и скиори, но трябва да кажем баста на снега и студа, защото е време за sweet, sweet, sweet summer lovin'!
фотография © Тихомир Рачев
