My Mir

Кърт Вонегът едва ли има нужда от представяне – все пак докато простосмъртните спят този философ на сатирата написва такива класики на американската литература на ХХ век като Закуска за шампиони, Кланица 5, Котешка люлка... Всъщност Докато простосмъртните спят е неговия посмъртно издаден (миналата година, 4 години след смъртта му през 2007) сборник с 16 разказа, писани много преди Кърт да ни сподели какво закусват шампионите, но носещи неговото бодящо чувство за хумор, сатира и ирония. Така, по вонегътски и тук се преплитат истории за цинични журналисти, добросъвестни "побойници", послушни помощници по връзките с обществеността, сексапилни аеродинамични локомотиви и... горещо влюбени мразовити хладилници – да, именно страстната история между изобретателя Джордж и неговия хладилник Джени е на показ в откъса (по-долу) от разказа дал името и на целия сборник.

Джордж Кастроу се връщаше в базовия завод на компанията "Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" само веднъж в годината, за да монтира оборудване в корпуса на новия модел хладилник. И при всяко идване пускаше бележка в кутията за предложения. Вечно едно и също предложение: "Дайте да придадем на следващия модел хладилник формата на жена." И прилагаше скица на хладилник с женска форма, със стрелки, които указваха къде да се намира кутията за зеленчуците, отделението за маслото, за ледоформите и така нататък.

Джордж му беше дал и име – Хран-О-Мама. Всички възприемаха това име като суперяк майтап, понеже Джордж по цяла година бе на път: танцуваше, разговаряше и пееше с хладилник, който притежаваше формата на хладилник. А неговото име пък бе Джени. Джордж конструира и сглоби Джени още навремето, когато в развойната лаборатория на ДХА му предричаха бляскаво бъдеще.

Само дето не се беше оженил за Джени. Живееше с нея във фургона на един камион, изпълнен предимно с електронния ù мозък. Имаше си там отзад кушетка, котлон, трикрако столче, маса и метално гардеробче. А щом паркираше някъде камиона, за да пренощува, отвън, върху голата земя, слагаше и изтривалка. "Джени и Джордж". Това гласеше надписът ù. И фосфоресцираше в тъмното.

Джени и Джордж посещаваха де що имаше търговец на бяла техника по целите Съединени щати и Канада. Танцуваха, пееха и разправяха смешки, докато в магазина се събереше солидна тълпа. След което се хващаха да разхвалват убедително цялата гама бяла техника на ДХА, която си седеше там, без никой да я купува.

С тази си дейност Джени и Джордж се занимаваха още от 1934 г. Когато завърших следването си и почнах работа в компанията, Джордж бе вече на шейсет и четири. А като научих каква висока заплата получава и как разсмива хората да купуват повече бяла техника, съвсем естествено реших, че трябва да е най-щастливият човек в тази фирма.

Но се запознах с Джени и Джордж едва след като ме прехвърлиха в клона ни в Индианаполис. Една сутрин там се получи телеграма, че Джени и Джордж били някъде из нашия район, та ако сме обичали, да ги открием и да предадем на Джордж, че бившата му жена била много зле. Малко й оставало. И искала да го види.

Вестта, че е женен, много ме изненада. Но някои от по-старите кримки в службата бяха чули, че имало такова нещо. Джордж изкарал с нея само някакви си шест месеца, след което тръгнал да пътешества с Джени. Бившата му жена се казвала Нанси. И Нанси взела, че размислила и се омъжила за най-добрия му приятел.

Задачата да се открият Джени и Джордж се падна на мен. В управлението никога не знаеха къде точно са тези двамата. Джордж се водеше по свой собствен график. Компанията му бе дала пълна свобода. И си съставяха представа къде може да е по командировъчните му отчети и по ентусиазираните писма от дистрибуторите и търговците.

И почти нямаше ентусиазирано писмо, в което да не се описва поредният – и непостиган дотогава – подвиг на Джени. Джордж просто не я оставяше на мира. Човъркаше по нея през всяка свободна минута, сякаш животът му зависеше от това да придаде на Джени колкото се може по-човешки свойства.

Обадих се на Хал Флъриш – дистрибуторът ни в централната част на щата Индиана. Попитах го има ли представа къде може да са Джени и Джордж. Той се изсмя гръмко и заяви, че знае, как да не знае! Били в магазинния комплекс за бяла техника „Хузиър Аплайънсис". И рано сутринта уличното движение спряло – да ги гледат как двамата вървят по „Норт Меридиън Стрийт".

– Тя беше нагиздена с нова капела и със закичена с цвете жълта рокля – рече. – А Джордж се бе изтупал във фрак, с жълти гети и бастун. Направо да си умреш! И нали знаеш как я нагласи наскоро, та да съобщава кога ù е изтощена батерията?

– Не, сър.

– Прозява му се и клепачите ù приклепват.

Докато стигна до "Хузиър Аплайънсис", Джени и Джордж бяха подхванали първото си представление за деня. Времето беше разкошно. Джордж стоеше огрян от слънцето на тротоара, облегнал се на калника на закрития камион, в който бе мозъкът на Джени. Двамата изпълняваха дуета "Индиански любовен зов". И то доста добре. "Ще те зовааа", припяваше Джордж с дрезгавия си баритон. А Джени му отвръщаше от входа на магазина с пискливо момичешко сопрано.

Съли Харис, собственикът на комплекса, стоеше редом с Джени, прегърнал я с една ръка. Пушеше пура и броеше зяпачите.

Джордж беше във фрака и жълтите гети, които толкова разсмиваха Хал Флъриш. Полите на фрака му се влачеха по земята. Бялото елече бе закопчано плътно около коленете му. Нагръдникът му се бе навил като щора до под брадичката. Обут беше в специални чепици, които правеха краката му да изглеждат боси, с размера на гребло за кану. Ноктите му бяха лакирани в пожарникарско червено.

Хал Флъриш е от оня вид хора, които приемат за смешно всичко, за което се предполага да е смешно. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, Джордж изобщо не изглеждаше смешен. А аз се чувствах длъжен да се вгледам внимателно, тъй като не бях дошъл да се веселя. Напротив, бях приносител на тъжна вест. Взрях се внимателно в него и видях единствено дребен мъж – застарял и съвсем сам в тази плачевна долина. Виждах дребен мъж с голям нос и кафяви очи, които страдаха по нещо.

Мнозинството от тълпата обаче го възприемаше като невероятен веселяк. Само тук-таме се забелязваше по някой, който виждаше онова, което виждах и аз. И усмивките им не се подиграваха с Джордж. А бяха някак си особени и мили. Усмивките им сякаш питаха най-вече как по-точно работи Джени.

Джени се управляваше с радиосигнали, като таблото бе скрито в специалните чепици на Джордж – под пръстите на краката. Натискаше с пръст определено копче, при което чепиците пращаха съответния сигнал до мозъка на Джени във фургона. А пък мозъкът нареждаше на Джени какво да прави. Джени, Джордж и фургонът не бяха свързани с нито една жица.

Човек направо не можеше да повярва, че Джордж има нещо общо с действията на Джени. В ухото си беше затъкнал розова слушалчица, та дори и от трийсет метра разстояние да чува какво казват хората на Джени. В рамките на очилата му пък бяха монтирани огледалца, та и обърнат с гръб към нея да вижда всичко, което тя върши.

След като си изпяха песента, Джени ме набеляза за обект на шегите си.

– Хей, ти, високият мургав хубавец! Да не те е изхвърлила от дома ти старата барака за лед?

Най-отгоре на вратата си имаше лице от пореста гума – неопрен – с вградени пружинки и скрит високоговорител. Красотата му бе толкова естествена, че за миг се усъмних дали пък в хладилника не е скрита някоя хубавица, чиято физиономия се показва през дупка във вратата.

И аз не ù останах длъжен:

– Виж какво, госпожо Франкенщайн: що не вземеш да се завреш в някой ъгъл и да произведеш някоя и друга бучка лед, докато аз си поговоря насаме с шефа ти?

Руменото ù лице побледня. Устните ù се разтрепериха, после се извиха надолу и разкривиха цялото ù лице. Затвори очи, та да не ù се налага да гледа такъв отвратителен човек. След което – Бог ми е свидетел – пророни две едри сълзи. Те се стекоха по бузите ù, оттам – по бялата ù емайлирана врата, и капнаха на пода.

Засмях се и смигнах на Джордж в смисъл, че съм възхитен от убедителния номер, но че наистина трябва да поговорим веднага.

Той обаче не ми отвърна с усмивка. Никак не му се бе понравил тонът, с който се бях обърнал към Джени. Сякаш бях заплюл в окото я майка му, я сестра му или нещо от тоя род.

Хлапак на десетина години се изтъпани пред Джордж:

– Ей, господине, ха на бас, че знам, как го правиш. Вътре си скрил джудже.

– Никой досега не се беше сетил – призна си Джордж. – Но сега, след като го обяви на всеослушание, май ще трябва да пусна джуджето. – И с жест повика Джени да се присъедини към него на тротоара.

Очаквах тя да се затресе и задрънчи като трактор, понеже тежеше над триста кила, но чевръстата ù походка бе съвсем в тон с красивото ù лице. За пръв път бях свидетел на подобно надделяване на съзнанието над материята. Напълно забравих, че си имам работа с хладилник. Пред мен стоеше истинска жена.

 фотография ©

А тя се притисна кокетно към Джордж:

– Какво има, любими?

– Номерът се провали – рече Джордж. – Тоя малък умник се усети, че вътре има джудже. Та реших да го пусна на чист въздух, пък и да се запознае с тоя-оня от тези мили хора. – Направи необходимата пауза и придаде нужния тъжен израз на лицето си, та народът да се убеди, че наистина му предстои да види джуджето.

Изведнъж нещо забръмча, чу се тихо щракане и вратата на Джени се отвори. А зад вратата ù имаше само студен въздух, никелирана стомана, порцелан и чаша портокалов сок. Зяпачите изпаднаха в пълен шок – такава външна красота и човешко поведение, а отвътре – само мраз.

Джордж отпи от чашата портокалов сок, постави я обратно на мястото ù в Джени и затвори вратата.

– Слава богу, най-после се сети и за себе си да се погрижиш – каза Джени. Личеше си, че е влюбена до полуда в него и че през половината време, да речем, той ù къса сърцето. – Честна дума – обърна се тя към публиката, – като го знам как се храни, горкият, трябваше досега да е умрял от скорбут или рахит.

Не знам дали сте си давали сметка колко откачена работа е това публиката. Хем Джордж току-що им бе доказал, че в Джени няма нищо, хем само след двайсетина секунди тълпата пак я възприемаше като истински човек. Жените кимаха в знак на съгласие, че и на тях мъжката небрежност към здравето им идва в повече. А мъжете хвърляха тайни погледи на Джордж – в смисъл, че и те са съвсем наясно колко досадно е жена ти да те третира постоянно като невръстно дете.

Единствено хлапакът, заподозрял наличието на джудже, не се поддаваше на всеобщата склонност към изглупяване. Яд го беше, че е сбъркал, и имаше огромната амбиция да разобличи целия номер с Истината – и то Истината с главно И. Някой ден, като порасте, ще стане учен.

– Добре де – рече хлапакът, – може и да няма джудже, но аз все пак знам как става всичко.

– Я ни кажи, скъпи? – примоли му се Джени и наостри уши за поредната хлапашка мъдрост. Направо го срази.

– С радиосигнали! – обяви малкият.

– Лелеее! – възкликна възторжено Джени. – Как не ми е дошла на ум точно тази великолепна идея!

Лицето на хлапака потъмня:

– Майтапи си се колкото си искаш, но много добре знаеш, че това е верният отговор. – И се обърна предизвикателно към Джордж: – Да чуем и твоето обяснение!

– Преди около три хиляди години – отвърна Джордж – султан Ал Бакар се влюбил в най-мъдрата и най-нежна хубавица на света – робинята Джени. Старият султан си давал сметка, че в царството му няма да спре да се лее кръв, понеже, който видел Джени, полудявал по нея. И затова старият султан заповядал на своя придворен магьосник да отнеме душата на Джени от тялото ù и да я напъха в шише. А шишето заключил в хазната си.

– През 1933 година – продължи Джордж, – докато бил по работа в приказния Багдад, президентът на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" Лайънъл О. Хартлайн се сдобил с някаква необичайна бутилка. Занесъл си я у дома, а като я отворил, отвътре изскочила три хиляди годишната душа на Джени. По онова време работех в научната лаборатория на ДХА и господин Хартлайн се обърна към мен да разработя ново тяло за Джени. Та тогава взех един хладилник и му прикачих лице, глас и крака, а освен това – и душевно управление, което е изцяло подчинено на волята на Джени.

Обяснението му бе толкова наивно, че го забравих моментално, след като му се изсмях. И чак няколко седмици по-късно осъзнах, че Джордж изобщо не се будалкаше, а бе искрен до дъното на душата си. И че надали смееше да проникне още по-близо до истината за Джени. А до тази близост го приближаваше поетичността.

– И така, магически тя се появи на бял свят и сега е пред очите ви – заключи Джордж.

– Глупости на търкалета! – провикна се ученият хлапак.

Но публиката както винаги отказа да заеме неговата страна.

Като се сети за прекараните в шишето три хиляди години, Джени отрони мощна въздишка:

– Е, всичко това вече е в миналото. Каквото било – било. Да продължим с шоуто.

Вмъкна се в магазина, последвана от цялата тълпа, без мен и Джордж.

Без да спира да я управлява с пръстите на краката си, Джордж се пъхна в кабината на камиона. Застанах на стъпенката и наврях глава през отворения прозорец. Видях как бомбетата на чепиците му се вълнуваха от движенията на пръстите му, които караха Джени да мели непрестанно в магазина. И видях как още в девет през това слънчево утро надигна шишето с алкохол.

Изчака да изсъхнат насълзените му очи и да престане да го сърби гърлото и чак тогава ми рече:

– Що ме гледаш така бе, синко Джим? Нима не видя как като добро дете си изпих първо портокаловия сок? Така че не можеш да кажеш, че съм се запил още преди да съм закусил.

– Извинявай – казах. И се поотдръпнах от камиона да го оставя да се свести, а и аз да поспечеля малко време.

– А аз, щом зърнах онзи красив хладилник на ДХА в научната им лаборатория – разправяше Джени в магазина, – моментално заявих на Джордж: „Това ще е идеалното тяло за мен." – Хвърли поглед първо на мен, после и на Джордж, след което млъкна и веселата ù усмивка изчезна за секунда-две. После се прокашля: – Докъде бях стигнала?

Джордж обаче нямаше никакво намерение да слезе от кабината на камиона. Гледаше някъде надалече през предното стъкло, към нещо потискащо, макар и отдалечено на хиляди километри. Готов бе да прекара по този начин целия остатък от деня.

Джени междувременно изчерпа репертоара си от приказки, при което застана на вратата и го викна:

– Съкровище, не смяташ ли да дойдеш?

– Не ми давай зор – отвърна ù Джордж. Но изобщо не я погледна.

– Да не би... Да не се е случило нещо? – попита тя.

– Прекрасно – каза Джордж, все още втренчен през предното стъкло. – Направо разкошно.

Напънах се да си представя, че и това е част от редовния им номер, и да открия в думите ù някакво остроумие или шега. Но Джени вече не играеше заради публиката. Те дори не виждаха вече лицето ù. И за мен не играеше. Играеше единствено за Джордж, а той – за нея, и щяха да го изиграят по абсолютно същия начин дори ако се намираха само двамата насред пустинята Сахара.

----------------------------------------------

   Докато простосмъртните спят (превод Венцислав К. Венков, цена 14 лв, 224 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

Повече за промоциите на Колибри по случай 23 април, Световния ден на книгата и авторското право може да прочетете тук

Една джазово пулсираща нощ в неоновата пустиня на Токио – големият Харуки Мураками наблюдава 19-годишната Мари през една нощ от живота ù, в която тя среща духовете, изкушенията и странностите на нощните птици, бродещи из града In The Night Air в своя ноктюрно роман След мръкване – откъс от него четете по-долу!

Очи отбелязват формата на града.

През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.

Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място "развлекателен квартал". Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

Намираме се в "Дени".

Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в "Дени". Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.

След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.

Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.

На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на "Бостън Ред Сокс". Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.

Музиката, която свири приглушено, е "Върви си, малко момиче" на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в "Дени" има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.

Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

   След мръкване (превод Владимир Германов, цена 12 лв, 168 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

Телесни плевели е новия сборник с разкази на Алек Попов. Шест истории, разхвърлени във времето и пространството, от писаните преди 15 години новели Душевадеца и Телесни плевели до разказа Ковачи – типично-иронична заигравка на Попов с клишетата за национални идентичност, нрави, навици и... иначе казано, игриво-цинична история за българския износ на работна... мхм... сила в стерилна, клинична, но щастлива Германия. Ако не знаете що е то гаскурбайтер – четете откъса от Ковачи по-долу за по-голяма яснота.

КОВАЧИ

"Ich komm zum Glück / aus Osnabrück" *

Действието се развива в Оснабрюк, средно голям германски град в Долна Саксония, близо до холандската граница. Долф и Хайде седят в трапезарията на просторния си дом на Лурман Щрасе в неделя следобед, в неопределено, по-скоро близко, бъдеще. Двамата са женени от 27 години, но нямат деца или поне не личи да имат. Долф току-що е прочел във вестника, че според най-новите социологическите анкети Оснабрюк е най-щастливият град на Германия. След което прочита още веднъж новината, този път на глас.

– Какво ще рече това? – вдига глава Хайде. Правата ù пепелява коса е подстригана на черта. Има правилен тънък нос и сиво-зеленикави очи. Бюстът ù още е стегнат.

– Че хората, които живеят тук, се чувстват добре, предполагам – пояснява Долф и добавя с нотка на злорадство – по-добре, отколкото другаде в Германия.

– Чудя се... – подхваща Хайде – кой ли е най-нещастният град в Германия?

– Не пише. Може би за да не се срине пазара на имотите...

– Интересно, дали цените на имотите тук ще се повишат?

– Нищо чудно. Да, нищо чудно – доволно потрива длани Долф. Той е висок, по-скоро сух, отколкото слаб, с ясно изразена четвъртита челюст и тънки правоъгълни очила. Долф работи в департамента по озеленяване на общината. С течение на годините се е издигнал от прост градинар до ръководител. На този етап все още нямаме представа с какво се занимава Хайде. Може би е просто домакиня?

– От какво пък ще са толкова щастливи? – недоумява тя. – Нашият град е доста обикновен. Нито особено богат, нито твърде красив. Лятото е хладно. Често вали. Бих разбрала например жителите на Мюнхен или на Баден-Баден, да речем, или...

– А може би тъкмо това е причината! Щастието е в обикновените неща.

Долф се изправя, минава зад гърба ù, посяга да я погали по косата, но в последния момент отдръпва ръката си. Отива до остъклената врата на терасата и я отваря. Гледа навън. Съседните къщи и блокове са потънали в зеленина. Тревата пред тях е окосена. Балконите са отрупани с цветя. Във въздуха съскат струите на няколко градински пръскачки. Пеят птички. Долф обаче не чува нищо друго, освен стоновете, долитащи от съседната къща. Естеството им не буди съмнение. Това е Андреле, съпругата на д-р Целер. Стоновете се редуват с викове, които отскачат все по-високо в регистрите на удоволствието, чак до прага на болката. Подобни звуци са рядкост в този квартал.

Всъщност, дава си сметка Долф, за пръв път чува нещо подобно... Смущението му се подхранва от факта, че тази сутрин е срещнал д-р Целер да отива на риба с всички такъми и провизии поне за два дни. С рязък жест той затваря вратата и се обръща, но един бърз поглед стига, за да установи, че Хайде е чула всичко. Светлината в очите ù се е променила. На върха на устните ù узрява неумолим въпрос:

– Откога не сме го правили?

– Доста отдавна – нехайно отвръща той, макар отвътре да е нащрек като подгонено животно – три, четири седмици, нещо такова...

– Три години! – отчетливо произнася тя.

– Не се занасяй!

– Защо да те лъжа?

Лицето ù го убеждава, че няма смисъл да спори повече.

– Три години! – той повдига ръце по особено неприятен театрален начин – Сигурна ли си? Нямам такова чувство... Може би възприемаме времето по различен начин. За теб три месеца може да изглеждат като три години. И обратното. Може би истината е някъде по средата.

– Не, има обективни критерии. Всяка година си купувам по един вибратор. Вече съм събрала три на брой. И всеки следващ е по-голям от предишния. Не те обвинявам. Въпрос на желание. Не мога да ти се сърдя, че не ме желаеш. Настъпва тягостно мълчание.

– Не го правя с друга. Искаш да се разведем?

– Защо? Доколкото ми е известно, положението навсякъде е същото...

– Пробвала ли си?

– Не забравяй, че ние, жените, обичаме да си споделяме такива неща. Инге например ми каза, че не са правили секс с Карл от две години. Другите имат сходен опит... Да, точно така, Инге Зауер! Аз също се изненадах. Двамата с Карл винаги са изглеждали толкова отдадени един на друг. Толкова влюбени. Особено последният път, спомняш ли си? Чудехме се как го постигат!

– Колко вибратора има тя?

– Вече не ги използва.

– Хванала си е любовник? Бедният Карл...

– Защо да причинява това на себе си и на семейството си?! Обърнала се е към програмата "Помощник в брака", т.нар. ковачи. Но ти би следвало да знаеш! Това е програма на общината.

– Аз отговарям за озеленяването.

– Координатор е госпожа Мюлер, съпругата на Йохан, дето го избрахме лани, от Зелените... Нали не се правиш на ударен? Програмата съществува вече цяла година. Би било адски грозно от твоя страна, ако си знаел и не си ми казал...

– Кълна се, за пръв път чувам!

– Става дума за група индивиди от мъжки пол, пристигнали в града по покана на общинската агенция по здравеопазването. Те имат статут на чуждестранни работници, а задачата им е да обслужват гражданките, които се нуждаят от сексуално внимание. Не, не са мъжки проститутки! Колко си елементарен! Това е социален проект. Услугата е безплатна, като изключим символичната потребителска такса от едно евро. Останалите разходи са за сметка на бюджета.

– Това е някаква тъпа шега, нали?

– Напротив! Не знам дали се прилага и другаде, но като се замисли човек, може би има нещо общо с равнището на щастието в нашия град...

   илюстрация © Misha Mar

– Перверзия! Комбинирана с разхищение на обществени фондове! Неслучайно го държат в тайна...

– Не е тайна. Просто не тръбят наляво-надясно. Все пак, това е интимна материя.

– Много интимна, няма що! Обаждаш се, идват, оправят те. Все едно да извикаш водопроводчик. Поляци ли са?

– Поляци? Как ти хрумна! Май са от Балканите.

– Съвсем примитивни, значи! Знам, че това ви харесва...

– Давам си сметка, че е малко шокиращо! Поне на пръв поглед. Но ако разсъдиш трезво, ще видиш, че има логика. Ако преодолееш емоционалните стереотипи, които на практика не служат за нищо, освен да произвеждат травми...

– Никога! Може да не съм шампион в чукането, но ако приема подобна ситуация, значи да плюя на достойнството си. Никога! По-добре си хвани любовник, ако толкова те сърби. Но аз не бива да знам. Иначе се развеждаме!

– Ах ти, жалък лицемер! – изсъсква тя, при което кръвта на Долф замръзва.

Минали са няколко дни. Долф очевидно е приел реалността. Изглежда съвсем спокоен и овладян, въпреки лекия тик в горния ляв ъгъл на устната, но брачният консултант го е уверил, че това е нещо напълно естествено. Да си цивилизован не значи да бъдеш машина, никой не очаква от него да се държи като машина. Защото машините се развалят, което може да бъде особено опасно. Докато хората по-скоро страдат, което може да бъде само пречистващо. Да се страда също е съвсем нормална, човешка реакция. И така, намират се в дневната: Долф се поклаща в люлеещото се кресло с чаша в ръка. Срещу него, макар и не тъй удобно разположен, седи млад мъж, леко смугъл, облечен спретнато в черен костюм и бяла риза без вратовръзка, също с чаша в ръка. В чашите има шнапс – стоплящо, народно питие, премахващо бариерите между хората. Мъжът е почти две глави по-нисък от Долф, но иначе е здрав и жилест. Името му е Ковач. Говори правилен, макар и недодялан немски със силен акцент. Между двамата тече следният разговор.

– Хер Ковач, чудя се как е "ковач" на родния ви език?

– Ковач.

– О, значи се казвате ковач?!

– Да, точно така – ковач.

– Забележително съвпадение! Знаете как наричат тук представителите на вашата професионална общност, нали? Ковачи! Грубичко, но точно. Откъде сте, хер Ковач?

– От България. Има един град Сливен, оттам съм.

– Интересно как през годините се променя същността на занаятите, а названията остават същите. Може би навремето дядо ви наистина е бил ковач?

– Някой прадядо, може би. Но дядо ми беше лесничей.

– Виж ти! Колега значи... Аз също съм в озеленяването. А с какво се занимава баща ви? Прощавайте за любопитството, но бих желал да ви опозная по-добре. Предвид онова, което предстои да се случи, нали, смятам, че е нормално...

– Няма проблем. Баща ми правеше дървени въглища.

– Древен занаят... Смея ли да попитам, защо не се явявате продължител на тази достойна семейна традиция?

– Много е просто значи. Няма материал за въглища. Гората свърши.

– Дядо ви не е бил достатъчно бдителен!

– Напротив, пазеше никой друг, освен рода на татко да не сече гората! Но всичко рано или късно свършва. И ето ме сега тук.

Влиза Хайде, облечена с прозирен черен халат.

– Аз съм готова.

Ковач се изправя.

– И аз съм готов.

Долф нервно върти чашата между пръстите си.

– Толкова ли е спешно? Имам право да разбера това-онова, в края на краищата.

– Естествено! – успокоява го тя. – Не бързаме за никъде.

Хайде присяда на ръба на канапето, оголвайки дискретно коляното си. Долф я стрелва неодобрително, поклаща глава и продължава.

– Женен ли сте хер Ковач? Имате ли дечица?

– Да, имам жена и четири деца.

– Цели четири! Не се изненадвам... Съпругата ви подозира ли за естеството на заниманията ви в чужбина?

– Няма нищо против, ако това питате. Стига да пращам евро.

– Вие сте отговорен човек, хер Ковач. Извинете за любопитството, но как се добрахте до тази позиция? На квотен принцип? Или се явихте на конкурс? Как точно се извършва подборът?

– Никак не е лесно! Покриват се определени нормативи. Двамата ми по-големи братя отпаднаха. Може би третият щеше да се класира, но има да излежава още две години в затвора. Освен това е неграмотен, а трябва да мине тест за език.

– Само още един въпрос! Колко пъти на ден ви се налага да оправяте фурните на нашите прекрасни домакини?

– Какво ти влиза в работата!? – обажда се нервно Хайде.

– Няма проблем. Средно по десет пъти. Без неделя. Освен ако не съм дежурен. Разбира се, има дни, когато е по-рехаво. Може би вашите хора се активизират. А може би просто настъпва затишие.

– Едно не мога да разбера. Как успявате да го вдигнете всеки път? Не стават ли засечки понякога?

– Виждам какво целиш! Не е честно! – провиква се Хайде.

– Да, случвало се е. Два или три пъти. Не съм машина все пак. Тогава се обаждам на някой колега да ме замести. Винаги има дежурни. Нормално.

– Нормално било!! Чуваш ли? И ти ще се оставиш на този балкански дивак, на този макак, на този пръч, да, истински пръч, който го вдига за всяка срещната! Ще му дадеш тялото си! Ще му се отдадеш!!!

– Извинявайте, хер Ковач, толкова ми е неудобно! – кърши ръце Хайде. – Като че ли слушам прабаба ми! А уж се разбрахме...

– Не се притеснявайте, фрау. Преминал съм психологически тренинг. Много съпрузи реагират по този начин. Това е напълно в реда на нещата. Обратното би било по-скоро смущаващо.

– Колко сте мил, наистина! Долфи, по-добре иди да изпиеш една бира с Карл. Няма да ти се отрази зле. Както искаш впрочем, не те гоня. Инге ми каза, че Карл редовно присъствал, дори държал ръката ù. Това обаче ми се струва малко прекалено...

Ковач и Хайде влизат в спалнята. Долф остава сам. Леглото започва да трака. Разнасят се стоновете на Хайде, напомнящи поразително тези на Андреле. По ирония на съдбата, това е била най-съкровената му сексуална фантазия. Колко пъти е мастурбирал, докато си е представял, че някакъв непознат оправя жена му, а той стои отстрани и държи ръката ù. Но сега, когато всичко това се случва в действителност, не изпитва нищо, освен безсилен гняв. Тракането става все по-интензивно, стоновете – също. Долф пляска с ръце.

– Браво! Браво! Докарваш го на оргазъм, скъпа! Звучи напълно автентично! Добра актриса си... Мен обаче не можеш да ме заблудиш. Знам, че не усещаш нищо! Ти си напълно фригидна! Толкова години работих по въпроса! Накрая махнах с ръка. Отказах се. Все едно да наливаш вода в пробита лейка. Напразно се хабите, хер Ковач! Тя не усеща нищо. Нищо!

Хайде крещи. Долф си запушва ушите и побягва от къщи. Навън е валяло току-що. Влажната земя изпуска гъста бяла пара...

------------------

*Идвам за щастие от Оснабрюк

   Телесни плевели (цена 13 лв, 234 стр, издателство Сиела) е в книжарниците

Емир Кустурица е лице, което няма нужда от представяне. Човекът е изживял и сръбската, и американската, и аризонската мечта, така че идеално знае, че животът е чудо, за да заяви, че Смъртта е непотвърден слух – автобиографична книга (откъс от нея четете по-долу) от самия Емир, който в 17 мига от живота си разказва (с типичен хумор на абсурда) история, достойна да се нареди до филмовите му класики.

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и да ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер. Но може ли идващият ден да започне без забрава? И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето? Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов. Когато в междучасието съперникът ви удари шамар и спечели симпатиите на момичето, в което и двамата сте влюбени, само забравата ще ви излекува по­-късно от непрежалимата любовна загуба. Раната зараства, така както с течение на времето на снимката избледнява блестящият гланц на фотографската хартия.

Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията забравата царува. Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат някакво по­сетнешно обяснение като истина ме накара да отделя забравата от причинно­следствените, мисловни връзки. Когато след войната в Босна видях как сочат клерикал­националистите като най-­големи борци за мултиетническа Босна само за да бъдат постигнати военно­стратегическите цели на една велика сила, а дадените от другите жертви, с изключение на онези, които бяха служили на посочената цел, биват пренебрегвани, аз осъзнах истината, че забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето. Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.

След страданията по време на балканските войни и бомбардировките на Сърбия започнах да тренирам забрава или поне да потискам мислите, които произвеждат напрежение. И тъкмо бях научил първите уроци, когато на гости ми дойде един филмов агент, който през 90-те колеше и бесеше в Холивуд. Той ми напомни за съществуването на забрава, която настъпва вследствие на пренебрегване на истината. Когато по време на филмовия фестивал "Кустендорф" Джонатан включи телевизора и се загледа в една руска емисия на английски език, той истински се смути. Гледаше документален филм по повод годишнината от борбата против нацизма. Безкрайно озадачен, дойде в моята къща и каза:

– Аз мислех, че ние, американците, сме освободили Европа от нацизма, а според тази руска телевизия това било невъзможно без тях?

– Е, руснаците не са изгубили кой знае колко във войната срещу нацистите, само двайсет и пет милиона души, дреболия – опитах се да приближа историческата истина до приятеля си и анекдотично да успокоя нещата.

Страхувах се уважаемият гост да не се обиди и да не помисли, че искам да изтъкна дупката в неговото образование. Ясно беше, че пропагандата е произвела тази дупка в главата му, а навикът, произлязъл от този кардинален пропуск, беше непоправим. Ако се опиташе да се измъкне от тази пропаст, със сигурност щеше да се усъмни във всичко, дори и в достоверността на кока-колата, хамбургерите, а и на Холивуд.

– Забрави истината, която чу, приемеш ли този несъмнен факт, ще ти се наложи да ремонтираш знанията и мислите си, а това може да доведе до ментални отклонения. Затова живей си с мислите, с които си свикнал – казах приятелски аз, той така и не ме разбра и само се засмя.

Хубаво е, че пиша тази книга – помислих си след това. – Така поне ще остане документ за живота ми. Ако бъде като с руското участие в борбата против нацизма, може някой и да ме спомене в историята като пекар или, не дай си боже, като шлосер. Моят холивудски приятел задълбочи идеята за извънвремевите особености на забравата. Това ме накара да се запитам как хората още преди не са видели, че плесенясалият каймак е историческо творение, понеже е известно, че плесента съществува по-дълго от каймака? При откриването на тази тайна беше важно да се разбере защо след големите кризи идват войни, а хората едва след излизане от историческите сътресения откриват изумителни неща. Защо антибиотикът не е бил открит и преди Втората световна война? Ако вече се е криел в плесента? Защото тайната формула вещо се е криела в забравата. Паметта, като дневна стая на забравата, не е отворила вратата си и не е допуснала скритата съставка да мине през коридорите ù и да се постави на нейно разположение.

Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?", могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели. Забравата, по-късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване. Защото колкото по-скоро забравиш, че са ти разбили носа, и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ „А къде съм аз в тази история", толкова по-бързо напредваш. Така е и в личния живот. Колкото по-скоро забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по-скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.

По времето, когато аз бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашки за новите плочи на "Бийтълс", Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4. И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по-лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата. Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.

И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най-много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за "края на историята", която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...

Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:

"Абонатът в момента не е достъпен...!"

   Смъртта е непотвърден слух (превод: Ася Тихинова-Йованович, цена 14 лв, 288 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

Документалният филм Кустурица. Балкански хулиган е на 10 март от 15:30 ч. в Дома на киното. Премиерата на книгата Смъртта е непотвърден слух е непосредствено след прожекцията на филма