My Mir

Depeche Mode – Spirit

Кой? – Дейв Гахан, Мартин Гор и Анди Флетчър, триумвиратът, с който си израснал, ако си отгледан в духа на електропопа.

Какво? – Dum Spiro Spero / Докато дишам, се надявам – да, Depeche Mode навършват 37 години, което си е... половин човешки живот, направо. А когато си достигнал такава възраст имаш трайно изградени навици – също както Дейв, Мартин и Анди на всеки 4 години са готови с нов албум. Когато си на такава възраст знаеш, че само промените могат да те спасят от пропадане в монотонните коловози на живота, затова Depeche Mode заменят Бен Хилиър (продуцирал последните три албума Playing the Angel, Sounds of the Universe и Delta Machine) с Джеймс Форд (половината от електронното дуо Simian Mobile Disco и от триото The Last Shadow Puppets, и продуцент на албуми на Florence + the Machine, Arctic Monkeys, Peaches, Klaxons, Джеси Уеър...) – всъщност, тотален електроника агент, също като Марк LFO Бел (стояш зад Exciter) и Тим Bomb The Bass Сименън (отговорен за Ultra), а може би, точно такова преобразяване търсят и самите Дейв, Мартин и Анди.

А когато си навършил 37 години знаеш, че можеш да разчиташ винаги само на семейството си и всеки един от техните гласове е важен – неслучайно от Playing the Angel насам, освен традиционните соло акции на Мартин, като здрачните тук Eternal и Fail, Гор споделя писането на парчета с Дейв, отговорен за Cover Me, Poison Heart и No More (This Is the Last Time). Вярата и доверието между двамата се усеща най-силно в общото You Move, както вслушването в нови гласове, чужди мнения и търсенето на нови членове на DM семейството се усеща в So Much Love и Scum (особено в алтернативните им миксове, където се набива на ухо бийт програмирането на Matrixxman, а с особен интерес очакваме и двойната ремикс метаморфоза на Where's the Revolution от героя Pearson Sound).

И все пак, когато си изживял половин живот знаеш, че духът на времето се отразява в твоята душа, в твоите очи и съзнание и... можеш спокойно да заявиш, че не си станал свидетел на грам еволюция (feel nothing inside факт, наистина) като в Going Backwards, Poorman и Where's the Revolution; можеш да се обърнеш назад и да видиш, че човечеството (а и ти самия) вършите все едни и същи грешки (като в The Worst Crime, Scum, No More (This Is the Last Time) и Fail), но пък може да отсееш и нещата, които наистина обичаш и на които държиш (в Eternal, You Move, Cover Me и So Much Love), така че накрая латинската поговорка Dum Spiro Spero да звучи като рефрена от Завръщането (не съвсем като това на Depeche Mode): Докато дишаш, се бориш... за духа на промяната. Докато си жив и Той е жив.

Кога? – в бурни дни на равносметки и разочарования от статуквото или в нощите на 14 май (Любляна), 17 май (Атина)... или която спирка си избереш от Global Spirit Tour-а, стартиращ на 5 май.

Защо? – Get on Board крещят отвсякъде изборни кампании и плакати, но най-вероятно ще им отвърнеш с Where's the Revolution, изпявайки им We're Going Backwards, но какъвто и живот да водиш важното е здрав Spirit в здраво тяло да има.

Blanck Mass – World Eater

Кой? – Бенджамин Пауър... или половината от дрон-техно дуото Fuck Buttons, вече с три солови акции в нойз актива си.

Какво? – Hell is Above... and All Over – да, Бенджамин Пауър винаги е знаел как звучи апокалипсиса на днешния ден, а и светът наоколо доста го улеснява напоследък (неслучайно от корицата на албума ни се зъби дзвер), нали!? Самоизяждането на света, обаче, не е новина, също както озвучаването на този глобален пир е сервирано в типичните за Fuck Buttons (комбината с Андрю Хънг) епични синт-дрон атаки...

Новостите са поднесени от изобилието (и разнообразието) от вокални семпли като във всичките композиции (с изключение на епохалните синт импресии The Rat и Minnesota/Eas Fors/Naked) вокалните фрагменти играят важна роля – сподавено разказват хаотичния ад на днешния ден (John Doe's Carnival Of Error, Rhesus Negative и Silent Treatment), но и (за разлика от Dumb Flesh, предният Blanck Mass албум) канят надеждата и катарзиса на масата като почетни гости – Hive Mind и особено Please са причината да очакваш повече от менюто на декаденс гурме битието.

Кога? – в залеза на настоящето, когато падне непрогледен мрак, разпръскван от искрици лунна надежда и вяра в утрешния ден.

Защо? – стига с тва самоизяждане, Please... нека светът е на диета от глупостите, които го ядат отвътре, Please...

Talaboman – The Night Land

Кой? – Джон Талабот и Аксел Боман, двама неортодоксални хаус шамани в очаквано добра комбинация.

Какво? – бийт сънища нощем в градината на хедонизма – да, всичко започна от онази обща Sideral авантюра в брилянтната DJ-Kicks компилация на Талабот, но ако си усетил дебютните албуми и на двамата, ƒin (на Джон) и Family Vacation (на Аксел), то вече си видял как тази ритуална среща в хаус Рая се случва в бъдещето.

The Night Land наистина събира най-доброто от двата свята, синт еманациите на Талабот и гений семплирането (от кинодиалози, звуци от природата) на Боман, през призмата на общата им страст към игриви перкусии, които звучат като спиритуални мантри в Midnattssol, Safe Changes, Six Million Ways, Dins El Llit и Brutal Chugga-Chugga. Целта е шамански ритуал в търсене на душата във вселената на Нощта сред Млечния път на електронната музика, а епосите Loser's Hymn и The Ghosts Hood ще ви покажат пътя към нея.

Кога? – когато звездите на ясното небе чертаят пътя към хедонизма, който живее в бездната на нощта между сънищата и мечтите.

Защо? – ако на химновите Loser's Hymn и The Ghosts Hood не пуснеш поне една сълза по дансинга, значи си мъртъв отвътре...

   Moiré – No Future

Кой? – лондонски мистъри агент, чието векторно графично техно живее като blade runner на ръба между деня и нощта.

Какво? – тех-ноар утопия между миналото и бъдещето – да, музиката на Moiré е колкото концептуална, толкова и визуална – достатъчно е да хвърлите едно око/ухо на интерактивното приложение Monolith, с което Moiré дава ключа от вратата за втория си албум, за да усетите как са разположени нещата по векторите на неговото графично броукън техно.

От една страна "I don't even wanna get into the bullshit the most people talk about" реди социалния пъзел класикът DRS в ударното Lost You, за да продължи с "You're making statements I've heard before" и пред очите ни сякаш изплува едно общество, което прави все същите избори и грешки от миналото и се върти без бъдеще в омагьосан (като бийт лууп) кръг. От друга страна, именно социално-вокалните акции на DRS (пак в Bootleg) и на Джеймс Масия (в хипнотичното Façade) обогатяват здрачния броукън техно арсенал със запазен сай-фай привкус на Moiré (Monolith приложението си е направо препратка към Космическа одисея 2001, а Jupiter, Magma Dream, Opium и System 100 са достатъчно красноречиви), но ако искате да чуете един свят, в който No Future не е просто винтидж пънк лозунг, готов за рестарт в декаденс времена, то изчакайте финалния епос Auteur (Outro).

Кога? – помните ли какво казахме за дебютния му Shelter – да се слуша тогава когато денят целува нощта, точно в здрача на мига преди залез/изгрев, когато светлина и мрак се оплитат неузнаваемо и раждат оптически илюзии...

Защо? – в комплект, Shelter и No Future, двата Moiré албума са като двете очи на Вайша... ако ги събереш може и да видиш звука на настоящето.