My Mir
Изобилие от based on a true story филми, поредни анти-Тръмп акции, очакван La La Land триумф, среща между миналото и бъдещето... или 89-те награди Оскар през очите на Сляпата Вайша.
Най-добър късометражен анимационен филм – Piper
Категорията, която най-силно ни вълнува... все пак, и бабите, и дядовците ни научиха (или поне така си мислят) кой е Теодор Ушев, коя е Вайша и с какво око гледа на света... да, преди три години Теодор Ушев ни каза, че знае рецептата за Оскаров филм и че няма да прави компромиси, за да я изпълни на всяка цена... И наистина, Сляпата Вайша (на снимката) е в същата, характерна визуална естетика (като линогравюра, но върху дърво) като шортлистнатата Gloria Victoria... историята отново е силно въздействаща на различни нива, с куп метафори... Всъщност, именно разказът на Георги Господинов е носител на съществената промяна в сравнение с Gloria Victoria – използването на текст и глас зад кадър, обаче, може да бъде нож с две остриета (или поглед с раздвоени очи) в късометражната анимация и тук идва една от главните разлики с основния конкурент на Сляпата Вайша, а именно Pixar импресията Пайпър – да, историята на Вайша е по-философската, по-сложната, по-комплексната, но и Пайпър предлага силна и простичка (а понякога това е по-въздействащо) метафора за живота; да, хората не обичат да им казват истината, а повечето наистина живеят с поглед или към миналото, или към бъдещето, но рядко намерили баланса в настоящето; да, Pixar не са получавали Оскар за късометражка от 17 години насам, но пък пълнометражните им анимации винаги са в играта и скоро получиха признание за Отвътре навън... Да, много ни се иска Вайша да се срещне с Оскар (интересно как ли ще изглежда той през нейните очи) и то не само заради шанса първи българин (бяло-зелено-червено гамата се набива на очи във филма) да получи тази награда (а не статуетка за признание на технологични иновации).., но преди да започнете да се пост-тупате в гърдите и да тагвате, не забравяйте, че номинацията на Вайша в известна степен се дължи и на продуцента Марк Бертран и силното лоби на Националния филмов борд на Канада, както не забравяйте и милионите гледали Пайпър с Търсенето на Дори.., защото маркетингът и боксофис популярността са двете очи на биг бизнес погледа, наречен Холивуд.
Най-добра музика – La La Land
Да, киносветът (също като животът) е несправедлив... Знаем, че La La Land ще я получи (въпреки че заслужава само наградата за оригинална песен)... знаем, че си тананикате City of Stars, но в тази категория има три по-добри музикални истории от La La Land, три филма, в които музиката е главен герой – Никълъс Бритъл (да, именно човекът, който стои зад успеха по ноти на първите филми на Деймиън Чазел) се справя чудесно с раздробяването и подреждането в пъзел на симфонични звуци и инструменти, за да чуем/видим нестандартно красив реквием за гето-гей любовен триптих в Лунна светлина; Hauschka и Дъстин O'Халорън надскачат клишетата на индийската екзотика в Лъв: Стъпки към дома, играейки си с клавишите на хуманността, удряйки право в петолинието на сърцето, а в Джаки минималистичните струнни секции на Мика Леви (от Micachu & The Shapes) се реят и фиксират като очите на скръбта на Натали Портман/Джаки Кенеди.
Най-добра поддържаща женска роля – Октавия Спенсър/Скрити числа
Не е за вярване, че през 2017 все още говорим за расова дискриминация, за равноправие между половете, водят се кампании като Black Lives Matter, а артисти (актьори, музиканти...) се оплакват от сегрегация – неслучайно Холивуд го играе политически коректно, включвайки доволно афроамериканци във всички Оскар категории. Истината е, че ако даваха награда за портрет на майчинството Никол Кидман (Сю Брайърли в Лъв: Стъпки към дома) и Наоми Харис (Пола в Лунна светлина) трябва да си я споделят... Истината, обаче, е че, Октавия Спенсър, Тараджи П. Хенсън и Джанел Моне заформят невероятно трио (напомнящо ансамбъла в Южнячки преди години), което не само се заиграва (понякога клиширано) с всички изброени социални проблеми и дискусии от изминалата година, но и съживява интригуващ портрет на три чернокожи жени-математици през 60-те в НАСА (всяка първа в областта си), за които е по-лесно да изпратят кораб в Космоса, отколкото да живеят нормално в обществото.
Най-добра поддържаща мъжка роля – Махершала Али/Лунна светлина
Един от най-недооценените филми през изминалата година, Хищници в мрака, беше пренебрегнат и от Оскар Академията, както ще се случи и със силната роля в него на Майкъл Шанън като полицай със собствени закони на справедливостта и с рак на белите дробове, затова като подминем убедителните (но не съвсем) образи на Дев Пател в Лъв: Стъпки към дома, на Джеф Бриджис в Hell or High Water и на новобранеца Лукас Хеджис в Манчестър край морето, то остава екзистенц дилъра Хуан (и опора на Тараджи П. Хенсън в Скрити числа) Махершала Али, който не само записа 4 филма в актива си през 2016, но и изрича важните думи: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш." – явно Али вече е наясно по въпроса.
Най-добра женска роля – Натали Портман/Джаки
Мерил Стрийп изигра най-добрата си роля за годината с речта си на Златните глобуси, която засенчи дори върховните ù арии във Флорънс Фостър Дженкинс... на Изабел Юпер вече и връчиха Златен глобус, така че едва ли ще дублира с Оскар, затова борбата се очертава между Ема Стоун (Мия в La La Land) и Натали Портман (Джаки Кенеди в Джаки) и... предвид масовата скръб по встъпването в длъжност на Доналд Тръмп и неговата Първа дама, то фокусът определено може да падне върху Джаки, особено след нейните думи: "Една Първа дама трябва винаги да е готова да стегне багажа."
Най-добра мъжка роля – Райън Гослинг/ La La Land
Кейси Афлек прие наградата си Златен глобус самоиронично подмятайки, че едва ли ще му се случи друг път... и може да се окаже прав, именно защото брилянтно влиза в кожата на своя герой Лий (от Манчестър край морето) – живо олицетворение на тихия кошмар на живота. През кошмара на живота минават и другите номинирани като Андрю Гарфийлд (във Възражение по съвест), Дензъл Уошингтън (в Прегради) и Виго Мортенсен (в Captain Fantastic), но май само Райън Гослинг се измъква с най-малко щети и с песен на уста – и как няма да е така, след като тази година ще се разпише в продължението на култа Blade Runner и новата авантюра Song To Song на Терънс Малик... Абе, Райън Гослинг е In The Zone!
Най-добра кинематография – Родриго Прието/Мълчание
И Григ Фрейзър (в Лъв: Стъпки към дома), и Джеймс Лакстън (в Лунна светлина), и Линус Сандгрен (в La La Land) са все оператори, които имат повече филми в актива си от съответните режисьори – факт, който отваря доста възможности и пред режисьорите, и пред операторите, което е и една от причините номинираните тук да са истинска интрига за окото. Но ако има кинематография, която не просто разказва, а води историята, то тя носи запазената марка на Родриго Прието, любимият оператор на Алехандро Г. Иняриту (до Бърдмен, когато започна комбината с Емануел Любецки), който кадрира добре желанието на Скорсезе да се върне към киното, заради самото кино.
Най-добър оригинален/адаптиран сценарий – Деймиън Чазел – La La Land/ Бари Дженкинс – Лунна светлина
Двата основни конкурента за наградата за оригинален сценарий La La Land на Деймиън Чазел и Манчестър край морето на Кенет Лонърган са различни като деня и нощта – единият търси магията в живота, онези мигове, които превръщат мечтите в реалност, докато другият ходи по ръба на монотонния ад на битието, но и двата филма в един момент се срещат (като деня и нощта) и някъде там е истината. Също като при адаптираните сценарии, които превръщат срещата между литературата и визуалните изкуства в... нов вид изкуство, а тук, структурите на Първи контакт и Лунна светлина (на снимката) изпъкват над останалите. А дали езикът на септоподите има нещо общо с факта, че черните момчета стават сини на лунна светлина... е, това ще го разберем скоро.
Най-добра режисура – Деймиън Чазел/La La Land
Ако има нещо, което обединява и петте номинирани режисьора тук – Дени Вилньов, Мел Гибсън, Кенет Лонърган, Бари Дженкинс и Деймиън Чазел – то това е вниманието към детайла, но това е едно от задължителните условия в съвременното (и не само) кино. А това, което обединява двата филма на Чазел (Камшичен удар и La La Land) е фанатичното преследване на мечтите и случването им... на всяка цена. Докато Чазел не се превърне в герой в своите филми. Защото нали знаете... всеки е сценарист и режисьор на собствения живот.
Най-добър филм – La La Land
Да, La La Land повтори рекордния брой номинации на Титаник и вероятно ще повтори и рекордния брой награди, ама друг път... По-важното е, че също като Артистът преди 5 години, La La Land се обяснява в любов към киното (и към мюзикълите), само че с поглед към бъдещето, а не към миналото... А Холивуд винаги е обичал рециклирането на митологията си... По-важното е, че както историята сочи, в години (като днешните) на пълен социален, политически, икономически и културен декаденс светът предпочита да бяга от реалността, да бяга от проблемите с истории като La La Land. И успява... поне за миг, поне за два часа... или поне докато мечтите пеят своята песен на сцената на живота.
Thundercat presents Drunk
Кой? – Стивън Брунър, бас китарата с кадифе глас на Flying Lotus, Кендрик Ламар, Камаси Уошингтън и на кого ли още не...
Какво? – без едно може, но само с три не може – след дебютния The Golden Age of Apocalypse и Apocalypse, Thundercat издаде миниалбума The Beyond / Where the Giants Roam, който намери пресечната точка на всичко, което вълнува Стивън в момента – броукън джаз, нюскул хип-хоп и крива електроника (неслучайно хитовото Them Changes е включено и в Drunk) като маркира мига, в който Thundercat вече е напълно готов за ярките светлини на прожекторите.
И Drunk е логичното продължение – всичко започва типично във FlyLo ритъма (Uh Uh, Bus in These Streets, Lava Lamp, Jethro, Tokyo, Them Changes, Inferno...), минава през хип-хопа (Walk On By с Кендрик Ламар и Drink Dat с Wiz Khalifa), за да стигне нови хоризонти с Friend Zone, Show You the Way (сатенената романтика с Майкъл Steely Dan Макдоналд и Кени Логинс) и финалните Drunk и DUI, които отмиват махмурлука от срещата с Pharrell в The Turn Down.
Кога? – сùпи си по всяко време на денонощието, а Friend Zone е идеално като вечерно питие за разпускане с приятели.
Защо? – защото както казва Амели Нотомб: "Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание"... като музиката на Thundercat.
Да, Те отново са тук... 20 години по-късно Рентън, Улавия, Компира и Бегби се завръщат в Т2 Трейнспотинг за... близки срещи от български вид в отчаян опит да се качат на последния влак на прошката, екзистенц джакпота и равносметката... И ще го хванат, ако се качите и вие...
"Голямата вълна на обновлението не ни е заляла все още" – с тези думи Саймън Улавия/Джони Лий Милър посреща Марк Рентън/Юън Макгрегър, 20 години след последната им среща (о да, дори и на екрана, Юън и Джони не са били заедно от точно толкова време)... И наистина, нещата сякаш не са се променили особено – Рентън продължава да бяга от отговорност, измъквайки се на косъм с умел choose анализ на живота и неговите жертви; Улавия продължава да клинчи с далавери на дребно (в случая, изнудване на богаташи с перверзни желания); Компира/Юън Бремнър продължава да губи мача с живота (и британското лятно часово време) в компанията на единствения верен приятел – хероина; Бегби/Робърт Карлайл продължава да бъде ходещо оръжие за масово поразяване с ограничена невменяемост (сега ограничен от решетките на затвора)...
Всъщност, не героите, а животът се е променил... Дани Бойл (а и сценаристът Джон Ходж) идеално знае това, както е пределно наясно, че след 20 години носталгията няма да е самодостатъчна... няма да е достатъчно да превърне емблематичните герои на Ървин Уелш (и той завръщайки се в ролята на гангстера Майки Форестър) просто в "туристи в собствената младост" (по думите на Улавия)...
Не че Дани Бойл и верния му (от 28 дни по-късно и Беднякът милионер насам) оператор Антъни Дод Мантъл не менажират повече от умело носталгията – от първата сцена (заиграваща се едновременно както с финала, така и с началото на Трейнспотинг), заменила бягането по улиците на Единбург с бягаща пътечка, през влизането в стаята (консервирана като в музей) на Рентън, през римейка на култ сцени от оригинала (трибют и към Томи, и към други, изгубени по пътя персонажи) и традиционните лафове за головете на Джордж Бест до същинско съживяване на Трейнспотинг текста чрез записаните спомени на Даниъл Компира (направо алтер его на Уелш), изиграни блестящо от Бегби, до емблематичния choose анализ на обществото от Рентън и достигането отново до ситуацията "възможност – предателство"...
Само че, както казахме, носталгията нямаше да бъде достатъчна... 20 години по-късно Компира и Бегби имат деца (Бойл прави приятна връзка с детските образи на самите герои като лирично отклонение), героите започват да правят равносметки и да търсят друг възможен живот (не че Ървин Уелш вече не е написал такъв за Бегби, например) – единбургската четворка вече не може да стои и да зяпа как влакът на живота минава, заминава и се изнизва пред очите им... те трябва да хванат последния влак (най-накрая са включени моментите на влаковата гара в Лийт, които дават и заглавието на книгата) – неслучайно, именно емблематичният бар до гарата Port Sunshine (завещан на Саймън Улавия) е обект на префасониране и символ на желанието за скъсване с миналото...
Музиката, която винаги е била неделима част от Трейнспотинг митологията, също служи за такава метафора – да, историята отново завършва с Underworld трак (Slow Slippy, римейкът на класиката Born Slippy), но вече няма Mega, Mega... , а Radio Ga Ga (ясно защо в България ретрото винаги ще е на мода)... и да, емблематичното Lust For Life на Иги и Боуи отново е тук, за да си играе перфектно с носталгията, но Рентън и Улавия изпълняват песен, готова да я конкурира (един от най-забавните моменти в Т2 с обирането на сбор фанатични патрЕоти), а бъдещето идва с Young Fathers – ако сте слушали това неортодоксално единбургско трио наживо, то идеално знаете, че техният социален шаманизъм е перфектната среда за Т2 Трейнспотинг живот, въпреки че бихме подбрали други парчета от втория им албум White Men Are Black Men Too.
По-важното е, че след 20 години не само музиката, но и животът се е променил (затова и сценарият на Джон Ходж е само отчасти базиран на Порно продължението на Трейнспотинг)... след 20 години героите са принудени да се сблъскат и с европейски проекти за финансиране (като нов начин за измами), и с Брекзит-и, и с гастарбайтери, и с туристи от новото поколение в Трейнспотинг младостта...
... защото героинята (кардинално важна тук) на Анжела Недялкова/Вероника Ковач (колко българки с такава фамилия познавате?!) е точно това – турист в Трейнспотинг младостта (не знам кое е по-досадно – фактът, че и тримата герои флиртуват с Вероника като израз на желанието на продуцентите на филма да обяснят Трейнспотинг митологията за новата публика или идеята за бъркане на цяла Източна Европа с Русия и друг подобен глобализъм хаос във филма, който в далечното Казабланка минало се казваше просто: Go Back to Bulgaria, крадливо българско племе), но така или иначе, именно Вероника е тази, която може да донесе Т2 промяната в живота на Рентън, Улавия, Компира и Бегби...
И тук идва важния момент на българската връзка – да, в Т2 участват две български актриси (наред с Анжела идва и епизодичната роля на Светлана Янчева); да, има кадри от България (и очебийно са заснети от български екип) и да, в Т2 се лее българска реч (кой би го помислил преди 20 години?!) – "И двамата живеете в миналото, а там, откъдето идвам, искаме да избягаме от миналото." казва Вероника/Анжела, но не е права, защото и българите, също като Рентън, Улавия, Компира и Бегби, живеят с поглед в миналото, оплетени в реваншизъм, желание за отмъщение и за екзистенц джакпот, паднал от небето...
А героите от Т2 Трейнспотинг разбират, че влакът към новия живот минава през гара Прошка, на коловоз Сбогуване с миналото, за да продължи напред... Дано и ние, българите, го осъзнаем... И така, Choose новия живот или... Choose българското... Ти избираш!
Т2 Трейнспотинг е в кината
Кои сме ние и какви искаме да бъдем – два вечни, стари колкото света, екзистенц въпроса, чиито отговори се намират в епицентъра на случващия се живот в Лъв: Стъпки към дома и Лунна светлина, два от претендентите за Оскар 2017, които имат шанса да спрат La La Land хегемонията тази година.
На пръв поглед, двете (реални и натурални като живота наоколо) истории в Лъв: Стъпки към дома и Лунна светлина нямат нищо общо помежду си, особено когато се случват (горе-долу по едно и също време) в двата противоположни края на света – само, че когато невръстният Сару (Съни Павар в Лъв: Стъпки към дома) губи нелепо своето семейство, озовавайки се на транзитен влак без пътници, който го отвежда през почти цяла Индия в Калкута, на хиляди километри от дома, тогава той се свива на кълбо по същия начин, по който Шайрон а.к.а Малкия (Алекс Хибърт в Лунна светлина) се крие и бяга от своите постоянно тормозещи го връстници или от надрусаната си майка в Маями, Флорида. Колкото далеч е Сару от своето семейство, толкова далеч е и Шайрон от своето семейство.
Две изгубени хлапета в двата края на света, но с обща съдба – в един момент да бъдат сами на света – и докато Сару се скита немил-недраг из улиците, сиропиталищата на Калкута и в спомените за изгубеното си семейство (за което така и не може да обясни къде живее), то Шайрон среща Хуан (номинираният за Оскар 2017 в поддържаща роля Махершала Али), местен дилър на дрога и (впоследствие) ментор на Шайрон, който не само ще го научи да плува в бурното море на живота, но и ще му завещае думите: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш.", които, не щеш ли, пасват идеално и на съдбата на Сару.
И Сару, и Шайрон ще имат късмета да имат две майки – Сару е осиновен в Тасмания от бездетната двойка Брайърли (Джон/Дейвид Уенъм и Сю/Никол Кидман, номинирана за Оскар 2017 за поддържаща роля), които ще му припомнят какво е да имаш семейство и да се радваш на живота.
От своя страна, Шайрон ще снове между неволите на родната си майка Пола (номинираната също за Оскар 2017 за поддържаща роля Наоми Харис) и милата всеотдайност на приятелката (също бездетна) на Хуан, "втората майка" Тереза (певицата Джанел Моне)...
Въобще, и двата филма кадрират един много силен, много интимен портрет на майчинството... с точните жестове, точните думи (изчакайте монолога на Кидман за отглеждането на чужди деца), точните ситуации... и неслучайно, и двата филма играят на ръба на социалната кампания – статистиката на финала в Лъв: Стъпки към дома може спокойно да се съотнесе и към проблемните деца в Щатите.
Да, социалното е вплетено умело и ненатрапчиво в несъспенс (като самия живот) ритъма на двата филма... без апломб, без гранде обрати, медитативен, търпелив, чакащ да улови точните мигове, онази магия на малките щрихи, които да нарисуват голямата картина на живота...
Неслучайно и двата филма са номинирани за Оскар както за кинематография, така и за адаптиран сценарий – Лъв следва автобиографичната книга Дългият път към дома на Сару Брайърли, а Лунна светлина върви по стъпките на не по-малко документалния разказ Черните момчета стават сини на лунна светлина на Таръл Алвин Маккрейни.
Може би, неслучайно, и двамата режисьори са млади и търсещи своя поглед към света като техните герои Сару и Шайрон – Лъв: Стъпки към дома е пълнометражен дебют за австралиеца Гарт Дейвис, а Лунна светлина е втори филм за Бари Дженкинс – имат какво да изпипват (въпреки че Дженкинс вече получи Златен глобус за най-добра драма), но и двамата умело избягват сравнения с предишни Оскар номинирани филми, най-вече такива с Беднякът милионер и Планината Броукбек.
Част от заслугата за избягване от тези сравнения се крие и в едно от главните действащи лица в двата филма – музиката. Виртуозните, сърцетуптящи пиано импресии на Hauschka и Дъстин O'Халорън (от ембиънт дуото A Winged Victory for the Sullen) превръщат Лъв: Стъпки към дома в нещо далеч по-сложно от мелодраматична индийска история с глобален привкус и надскачат игривата екзотика на А.Р. Рахман в Беднякът милионер.
Какво да кажем пък за нестандартното решение да разкажеш гето-гей триптих със звуците на неокласическата музика в Лунна светлина – брилянтен избор на Никълъс Бритъл, замесен неслучайно в едни от интересните саундтрак решения в последните години като 12 години в робство, Камшичен удар и The Big Short. Просто и двата филма, не само напълно заслужават Оскар номинациите си за музика (аман от La La Land-ското City of Stars), но и доказват за пореден път, че музиката може и без думи да разказва невероятно магични истории. Също като любовта.
Да, и Лъв: Стъпки към дома, и Лунна светлина са преди всичко истории за любов – независимо дали ще бъде майчината обич или неповторимата интимност между две сродни души... И Сару, и Шайрон откриват любовта по трудния начин... И ще я намерят едва когато намерят себе си, когато разберат кои са и какви искат да бъдат...
Неслучайно връзката на Сару (номинираният за Оскар 2017 за поддържаща роля Дев Пател) с Луси (Руни Мара) минава през търсенето на изгубените корени и откритието, че през целия си живот е произнасял грешно името си (а именно Шеру, означаващо... Лъв)... Името е също толкова важно и за Шайрон (неслучайно историята му е разказана в три части, всяка носеща различно негово прозвище), колкото да намери отговор на думите на Хуан: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш."
Защото само този, който е намерил себе си, знаещ кой е и кого иска да бъде, само той може да дава и да получава Любов... Защото в живота няма Google Love приложение, с което да откриваш Любов... Защото всички знаете основния закон: Когато ти се изгубиш, Аз те намирам – Изгубя ли се Аз, Ти ме намираш!
Лунна светлина, САЩ, 2016, 111 мин © режисьор Бари Дженкинс
Лъв: Стъпки към дома е в кината от 17 февруари, а Лунна светлина очаквайте на 21-ия София Филм Фест
