My Mir
Литература
Литература (341)
"Като начало, не пиша научна фантастика. Написал съм само една научнофантастична книга, и това е 451 градуса по Фаренхайт, която е базирана на реалността. Научната фантастика е изобразяване на реалното" казва гранд мастер Рей Бредбъри, и наистина, калейдоскоп микса от реалност, фантазия, биографични моменти, хумор, митове и легенди в Зелени сенки, Бял кит (откъс от романа четете по-долу) толкова ювелирно рисува универсален портрет на човечеството и неговите взаимоотношения, че няма как да не се припознаете в "зелената мъдрост" на живописните ирландски герои, живеещи в мистичната сянка на Големия Бял Моби Дик...
1
Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.
Земята беше зелена.
Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.
При вида на светлината, тревата, хълмовете и сенките извиках:
– Зелена! Точно както в туристическите брошури! Ирландия е зелена. Да пукна дано! Зелена!
Мълния! Гръм! Слънцето се скри. Зеленото изчезна. Пелени от дъжд забулиха безкрайното небе. Изумен, усетих как усмивката ми се стопява. Един посивял и четинест служител ми махна с ръка.
– Насам! Митническа проверка!
– Къде изчезна? – попитах. – Зеленото! Преди малко беше тук! А сега е...
– Зеленото, казваш? – мъжът погледна часовника си. – Ще се появи пак, щом слънцето се покаже!
– Кога ще стане това?
– Кога ли? – той прелисти митническия регистър. – Да ти кажа, в проклетите държавни книжа няма нито дума за това кога, къде и дали изобщо слънцето изгрява в Ирландия! Ей там – носът му посочи към брега – има църква, в нея сигурно по-добре ще те упътят!
– Ще остана шест месеца. Може би все пак...
– Ще зърнеш отново слънцето и зеленината? Току-виж ти провървяло. Но през 28-а имахме двеста дни дъжд. Нея година се родиха повече гъби, отколкото деца.
– Това истина ли е?
– Не, мълва. Но в Ирландия друго не ти и трябва – един чуе едно, друг го повтори и новината е готова! Това ли ти е целият багаж?
Подадох пишещата машина и тънкия си куфар.
– Не нося много със себе си. Основният ми багаж пристига идната седмица.
– За първи път ли идваш?
– Не. Бях тук през 39-а. Дойдох с товарен параход, беден и още непубликуван, едва осемнайсетгодишен.
– Причина за пристигането в Ирландия? – Инспекторът наплюнчи химическия молив и остави неизличима следа в бележника си.
– Няма разумна причина – изтърсих аз.
Моливът замръзна, а погледът му се вдигна към мен.
– Великолепно като за начало, но какво означава?
– Лудост.
Той се приведе напред, доволен, сякаш морето бе изхвърлило на брега нещо забавно.
– И от какъв вид, ако смея да попитам?
– Два вида. Литературна и психологическа. Тук съм, за да изкормя и разфасовам Белия кит.
– Да изкорми... – надраска той – и да разфасова... Белия кит. Това ще рече Моби Дик, предполагам?
– Вие четете! – извиках, изваждайки споменатата книга изпод мишницата си.
– Когато ми дойде настроение. – Той подчерта написаното. – Имам това чудовище у дома вече двайсет години. На два пъти съм се мъчил да го надвия. Но то си е тежка категория както по страници, така и по авторски замисъл.
– Така си е – съгласих се. – И аз неведнъж съм го вземал и оставял – докато миналия месец едно филмово студио не ме нае да работя по него. Сега ща, не ща, съм длъжен да му видя сметката.
Инспекторът кимна, огледа ме и обяви:
– Значи ти си тук, за да пишеш сценарий! Освен теб в Ирландия има само още един кинаджия. Как му беше името. Висок такъв, с набръчкано, маймунско лице. Взе ферибота, за да види какво представлявали ирландските морета. Е, видя. Изповръща си и обяда, и закуската. Беше блед като платно, едва удържаше Китовата книга под мишница. "Никога повече", каза. Та на теб, момче, дали ще ти е по силите?
– А на вас?
– Не знам, Китът никога не е отсядал на нашия пристан. Но толкова за литературата. Какво беше другото, психологическото нещо? Да не си дошъл да наблюдаваш как католиците лъжат като побъркани, а унитаристите се бият по гърдите?
– Не, не – отвърнах бързо, припомняйки си единствената си визита тук, когато времето беше ужасно. – Сега, помежду гоненето на Кита, ще се помъча да разбера ирландците.
– Че то господ вече се е отказал, че ти ли? С него ли ще се мериш? Хич не ти трябва и да опитваш. – Моливът увисна във въздуха.
– Е... – казах, нахлузвайки черната торба на главата си, пристягайки примката на шията си и ритайки столчето под краката си – да ме прощавате, но това е единственото място на земята, където съм мечтал да попадна. Всичко е толкова тайнствено. Когато бях малък и минавах през ирландската част на града, тамошните хлапета ме спукваха от бой. А когато те опитваха да прекосят нашия квартал, ги пердашехме пък ние. Вече половин живот се чудя защо правехме това. Така и си отраснах, в неведение.
– В неведение? Само толкова ли ще кажеш? – извика инспекторът.
– По повод ирландците. Проблемът ми е не толкова с тях, колкото със собственото ми минало. Не си падам по ирландското уиски, нито по ирландските тенори. Ирландското кафе също не ми е по вкуса. Списъкът е дълъг. След като съм живял с тези ужасни предразсъдъци, трябва най-сетне да се преборя с тях. Затова, когато студиото ми предложи да преследвам Кита в Ирландия, си рекох, господи, ето най-сетне възможност да сравня реалността с бремето на подозренията. Да погреба призрака завинаги. Ето защо – заключих плахо – може да се каже, че съм дошъл да видя ирландците.
– Няма начин. Да ни чуеш, да. Но нашите езици не са свързани с мозъка. Да ни видиш, казваш? Та ние дори не сме тук. Ние сме някъде там, отвъд. Дай за малко тези очила.
Той се пресегна, сне внимателно очилата от носа ми и ги надяна на своя. – Господи, но те са почти за нормално зрение!
– Да.
– Не, не! Фокусът им е прекалено точен. Трябва ти нещо, което да изкривява светлината и да създава мъгла, преминаваща към дъжд. Тогава ще ни видиш как плаваме, почти удавени, по гръб, като онова момиче от Хамлет, как му викаха...
– Офелия?
– Да, бедното девойче. Е – върна ми очилата той, – ако искаш да се вгледаш в тълпата, по-добре ги махни, инак ще ти се стори, че вървим наляво, докато всъщност завръщаме надясно. И все пак никога няма да изучиш, намериш, откриеш или по какъвто и да било начин проумееш ирландците. Ние не сме толкова народ, колкото атмосферно явление. Облъчи ни с рентген, ако щеш, изтръгни ни скелетите от корен, до заранта отново ще сме порасли както преди. Но си прав за всичко, което каза!
– Прав ли? – попитах поразен.
– Инспекторът притвори клепачи, разгръщайки собствения си списък.
– Кафе? Ние не печем зърната, ние ги изгаряме! Икономика? Музика? Тук те вървят ръка за ръка. Виж просяците, които дрънкат на разстроено банджо на моста О'Конъл, или другите, дето въртят латерни из парка "Сейнт Стивънс". Звучат като бетонобъркачки, пълни с ножчета за бръснене. Ирландските жени? По метър високи, с трътлести крачета и вирнати носове. Стават да се облегнеш на тях, да ги ползваш за дъждобран, но положително не и да тичаш подире им със сериозни намерения. Самата Ирландия? Това е най-голямата открита каторжна колония в историята... Огромен хиподрум, където свещениците организират надбягванията, събират залозите и изплащат печалбите на Второ пришествие. Върви си у дома, момче. Ние няма да ти харесаме.
– Аз не изпитвам неприязън към вас.
– Ще изпиташ и още как. Слушай! – прошепна старецът. – Виждаш ли оная тумба ирландци, дето бързат да се махнат от острова, преди да е потънал? Те са тръгнали за Париж, Австралия, Бостън и хич няма дори да се обърнат назад. Защо е целият зор да се махнат от Ейре, ще попиташ? Е, ако и ти в събота вечер можеше да избираш между развлеченията да гледаш филм с Грета Гарбо от 1931-ва в кино "Джойъс", да се изпикаеш от статуята на поета край театър "Гейт" или да се хвърлиш в река Лифи с щастливата мисъл да се удавиш, също щеше да търсиш начин да се ометеш оттук. Хората го правят ежедневно, на цели тълпи, от убийството на Линкълн насам. Населението е спаднало от осем милиона до по-малко от три. Още един картофен глад или още една гъста мъгла, която да трае достатъчно дълго, та всички да се изнижат през Ламанша и да се дегизират като филаделфийски полицаи, и страната ще опустее. Не можеш да ми кажеш нищо за Ирландия, което вече да не знам.
– Надявам се да не съм ви обидил! – отвърнах след кратко колебание аз.
– Напротив, беше удоволствие да обменим мисли! Колкото до онази книга, която ще пишеш... нещо порнографско ли е?
– Не, не, няма да изучавам сексуалните навици на ирландците.
– Жалко. Те имат отчаяна нужда от това. Е, успех, момче, Дъблин е право пред теб!
– Довиждане... и благодаря!
– Чуйте го само – рече възрастният мъж, извъртайки очи към небето. – Взел да ми благодари!
Аз се затичах, за да изчезна в мълниите, в гръмотевиците, в мрака. Някъде, сред обедния здрач, фалшиво свиреше арфа.
2
Слязох от влакчето, което ме взе от ферибота, взех такси, преминах по дъждовните улици и накрая стигнах в хотел "Роял Хайбърниан". Оттам телефонирах на Килкок, за да видя как мога да се срещна със "Самия Дявол". Така го описа служителят на рецепцията, докато предаваше куфарите ми на пиколото. Прислужникът ме качи с тресящия се асансьор до стаята ми и остави багажа ми вътре на пода, където, както измърмори под носа си, не вярвал да се задържи дълго. Сетне се отдръпна от мен, сякаш бе надзърнал в огледало, без да види в него отражение.
– Господине – каза, – вие да не сте някой известен писател?
– Нещо подобно.
– Е – почеса се по главата той, – аз поразпитах из бара и фоайето, а също и в кухнята, но никой не е и чувал за вас.
На прага се обърна и ме изгледа.
– Но не бойте се. Тайната ви е в безопасност с мен.
Вратата тихо се затвори.
Изведнъж почувствах, че си губя ума по Ирландия, или по Кита. Без да съм сигурен кое от двете, се метнах в едно такси, което залъкатуши из улиците, изпълнени с десетки хиляди велосипеди. Поехме на запад, по течението на река Лифи.
– Кой маршрут ще желаете? – попита шофьорът. – Дългата или кратката обиколка?
– Кратката.
– Тя е скъпа – прекъсна ме той. – Дългата е по-евтина. А и можем да си побъбрим. Обичате ли да приказвате? Мен лично така ме отпуска, че накрая дори забравям за бакшиша. А освен това съм жива скица, карта и атлас на Лифи и околностите. Е?
– Дългата обиколка тогава.
– Тъй да бъде! – Той настъпи педала така, сякаш колата имаше нужда от събуждане, едва не забърса десетина колоездачи и отпраши покрай реката, порейки въздуха. Но още недостигнали Килкок, чухме как моторът се закашля и замря.
Вдигнахме капака и се загледахме в древния, почиващ в мир двигател. Шофьорът ми измъкна отнякъде голям чук, сякаш да го доубие, но после размисли, прибра чука, заобиколи таксито и откачи от багажника един велосипед. Подаде ми го, но аз го оставих да падне на земята.
– Хайде, хайде – пъхна го наново в ръцете ми той. – Качвайте се, вече почти стигнахме.
– От доста години не съм...
– Ръцете ви не са забравили, а задникът ви ще привикне. Скачайте.
Яхнах велосипеда и се обърнах към мъртвата кола и безгрижния мъж.
– Не изглеждате много разстроен...
– Колите са като жените, всяка с характера си. Тръгвайте вече. Все надолу по баира. Спирачките още държат, но все пак внимавайте.
– Благодаря – извиках аз, докато се отдалечавах, подрусвайки се по паважа.
3
Десет минути по-късно, почти превалил поредния хълм, спрях и се ослушах.
Някой подсвиркваше и пееше "Моли Малоун". Насреща ми се задаваше възрастен мъж, криволичейки страховито на велосипед, не по-добър от моя. Щом стигна билото на хълма, той падна и остави колелото да лежи в краката му.
– Ей, за нищо не ставаш вече! – извика, ритайки гумите. – Стой си там, бракма такава!
После, без да ми обръща внимание, извади от джоба си бутилка. Доизпразни я философски и я задържа над езика си, докато падне и последната капка.
– Наред ли е всичко? – осмелих се най-сетне да се обадя. – Май и двамата имаме затруднения.
Старецът примигна.
– Американски глас ли чувам?
– Да. Ако мога да помогна с нещо...?
– Има помощ и помощ – показа ми празната бутилка той. – Докато въртях педалите по хълма, ми мина през ума, че с ей тоя приятел тук – кракът му подритна леко велосипеда – сме връстници. И двамата гоним седемдесетте.
– Поздравления.
– За какво? Че още дишам? Това е навик, не заслуга. Защо, ако смея да попитам, си ме зяпнал такъв?
Аз отстъпих назад.
– Ами просто се чудех... дали нямате роднина в митницата на пристанището?
– Че кой няма? – Пъшкайки, той се приведе за возилото си. – Добре, починахме малко, вече е време отново да потегляме. Със Сали – така съм кръстил проклетото колело – не знаем къде отиваме, просто всеки ден поемаме по нов път и гледаме докъде ще ни отведе.
– Майка ви знае ли къде сте? – направих опит да се пошегувам.
Старецът ме изгледа втрещено.
– Странно, че го казвате! Да, знае. Тя е на деветдесет и пет и по цял ден търка кушетката. Мамо, рекох ѝ сутринта, излизам за цял ден, да не си пипнала уискито. Живеем двамата, така и не се ожених.
– Съжалявам.
– Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът им е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа.
– На седемдесет?
Той се дръпна и ме изгледа изпод вежди.
– Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена. Защо, съмняваш ли се?
– Ни най-малко.
Изражението му се отпусна.
– Е, добре тогава. Какво търсиш в Ирландия?
Аз изведнъж се възпламених.
– На митницата ме посъветваха да се вгледам внимателно в тази съкрушена от мизерията, яздена от духовенството, прогизнала от дъжда, затънала в кишата страна.
– Мили боже – вметна старецът. – Ти си писател!
– Как отгатнахте?
Той изсумтя, махвайки с ръка.
– Напоследък писателите са се навъдили като скакалци. Преобръщат камъните в Корк, газят по блатата в Килашандра. Ще дойде ден, помни ми думата, когато на всеки човек под слънцето ще се падат по пет писатели!
– Е, такъв съм. Тук съм едва от няколко часа, но вече имам чувството, че съм прекарал хиляда години без слънце, само в дъжд, студ и лутане по пътищата. Моят режисьор ме очаква някъде тук, стига да успея да го открия, но вече останах без крака.
Мъжът се приведе към мен.
– Да не би да съжаляваш, че си дошъл? Започна ли вече да ни гледаш отвисоко?
– Не, просто...
– Нищо, нищо – махна той. – Всеки има нужда да гледа някого отвисоко. Вие нас, ние англичаните, а англичаните – всички останали на света. Смяташ ли, че ме притеснява израза на лицето ти, това, че си доловил дъха ни и го намираш вкиснат, че си измерил сенките ни и ти се струват къси? Ни най-малко! Всъщност дори ще ти помогна да разбереш това ужасно място. Ела и ще ти покажа ужасно събитие. Страховита сцена. Среща на богините на съдбата. Истинското родно място на ирландците... Господи, как ще се отвратиш! И все пак...
– Все пак?
– Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим. Ето! Виждаш ли онова шествие от безработни, маршируващи по улицата в окъсани дрипи?
– Да!
– Това е Първият кръг на ада! Виждаш ли онези младежи, които въртят боси педалите на колела със спукани гуми и опадали спици?
– Да!
– Това е Вторият кръг на ада! – Мъжът замлъкна. – А ето там... Можеш ли да прочетеш? Третият кръг!
Прочетох табелата.
– "При Хийбър Фин"... Но това е кръчма.
– Той се престори на изненадан.
– Знаеш ли, май си прав. Е, ела и се запознай с моето... семейство!
– Семейство? Нали казахте, че не сте женен.
– Не съм. Но нека влезем!
И той похлопа силно на вратата. Озовахме се в заведението, обградени от блясъка на месинговите канелки и лицата на десетина разтревожени клиенти.
– Аз съм, момчета! – извика спътникът ми.
– Майк! Ама че ни стресна – рече един от тях.
– Помислихме, че става нещо! – подхвърли друг.
– Може и да става... поне за него. – Той ме ръгна с лакът. – Е, момче, какво ще пиеш?
Понечих да кажа вино, но огледах обстановката и се отказах.
– Уиски, моля.
– За мен един "Гинес" – поръча Майк. – А сега малко представяне. Това там е Хийбър Фин, собственик на бара.
– Да, с трета и четвърта ипотека – допълни Фин, подавайки ми уискито.
– Следващият пък е О'Гавин, господар на най-добрите мочурища в цял Килкок, откъдето реже и продава торф, за да не гасне огънят в ирландските огнища. Също така чудесен ловец и риболовец както през сезона, така и извън него.
– Така е, бракониерствам дивеч и риба – потвърди О'Гавин.
– Но поне сте честен човек, господин О'Гавин – рекох аз.
– Не – отвърна той, – щом си намеря работа, веднага ще отрека всичко.
– До него пък е Кейси – посочи Майк. – Той може да ти подкове коня.
– Ковач – каза Кейси.
– Да ти смени спиците на колелото.
– Механик – каза Кейси.
– Или пък свещите на таратайката.
– Ав-то-мон-тьор – каза Кейси.
Показалецът на Майк се премести нататък.
– А ето го и Кели, нашият торфен счетоводител!
– Значи водите счетоводство на торфа, който вади господин О'Гавин, така ли? – попитах аз.
Всички се разсмяха, а Кели обясни: – Това е популярна туристическа грешка. "Торф" тук казваме на пистите за конни надбягвания. Това ми е занаятът. И аз самият отглеждам няколко коня.
– И освен това събира залози за гонките – подхвърли някой.
– Букмейкър, с други думи – каза Фин.
– Но счетоводител звучи някак по-изтънчено, нали? – отбеляза Кели.
– Положително! – отвърнах.
– А този тук е Тимълти, нашият специалист по изкуствата.
– С живопис ли се занимавате? – попитах, докато се ръкувахме.
– През повечето време разглеждам марки, но от тях имам набито око и за картините. Началник съм на пощенската станция, доколкото въобще работи.
– До него е Кармайкъл, който от миналата година пое местната телефонна централа.
Кармайкъл, без да вдига поглед от плетивото, с което се занимаваше, допълни:
– Жена ми нещо заболя и все не ще да се оправи, да ѝ помага господ. Затова дежуря вместо нея.
– Кажи ни сега, момче – заключи Фин, – теб какво те мъчи?
– Един кит. И... – за миг се запънах. – Ирландия.
– Ирландия?! – извикаха всички в един глас.
Майк се зае да обясни.
– Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.
След кратка тишина някой каза:
– Че ние всички сме на тоя хал!
Когато смехът поутихна, О'Гавин се наведе напред:
– Кое точно не разбираш?
Майк се намеси, за да предотврати хаоса.
– По-точната дума е недооценява. Или още по-точно, пребивава в заблуда! Затова съм го повел на Голяма обиколка из Най-кошмарните гледки и Най-ужасяващите истини. – Той спря и се обърна към мен. – Е, момче, вече познаваш всички.
– Майк, сякаш пропусна някого. – Аз кимнах към сепарето в далечния край на бара. – Не ме запозна с... него.
Майк се взря и каза:
– О'Гавин, Тимълти, Кели, виждате ли някого там?
Кели проследи погледа му.
– Не, няма никого.
– Как – посочих аз. – Ясно е като бял ден! Вътре седи някой!
– Виж, янки – намеси се Тимълти, – недей да се бъркаш в естествения ред на вселената. Виждаш ли онази преграда? Неотменим закон е, че щом човек търси малко мир и спокойствие, той автоматично изчезва, става невидим, несъществуващ, влезе ли веднъж в сепарето.
– Наистина?
– Да, доколкото изобщо е възможно в Ирландия. Дори да е половин квадратен метър, е по-уединено и от изповедалня. Всеки може да се пъхне там, ако има нужда да накваси гърло без много приказки и суетня. Тъй че, докато той сам не разчупи обета на мълчанието, това място се счита за необитаемо и вътре няма никого!
Всички кимнаха, доволни от обяснението.
– Добре казано, Тимълти – обади се Майк. – А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.
– Нащрек за какво? – попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.
– Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убягнат. – Гласът на Майк стана тайнствен. – Всичко може да се случи... и се случва. – Той вдиша мъглата и замръзна. – Шшт! Чуваш ли?
Отвън се разнесе глух тропот на крака, тежко дишане, идващо все по-близо и по-близо!
Майк затвори очи.
– Тихо! Слушай!... Да!
Зелени сенки, Бял кит (превод Деян Кючуков, 280 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Често наричаме България Абсурдистан и как иначе след всичко, което се случва около нас. В съзнането, обаче, на Гари Щейнгарт (откъс от най-хитовия му роман Абсурдистан четете по-долу), тази измислена страна може да бъде всяка една по света – екзистенц абсурдите и раждащите сатира ситуации валят една след друга по пътя на Миша Вайнберг (колоритният герой, споделящ доста биографични прилики с Щейнгарт), криволичещ между Русия и Щатите, между детските Санкт Ленинсбург спомени и знойната Ню Йорк любов на Руена Салес, между гротеската и декаденса в търсене на собствено място под слънцето... Та, добре дошли в Абсурдистан!
Въпросната вечер срещу 15 юни 2001 г.
Казвам се Миша Борисович Вайнберг, 30-годишен, силно затлъстял, с хлътнали сини очички, изящен еврейски клюн, достоен за най-изтъкнатата порода папагали, и с толкова тънки устни, че ти се ще да ги обършеш с голото опако на ръката.
Голяма част от последните години прекарах в Санкт Петербург, в Русия – но не по избор, нито по желание. Градът на царете бил, Северната Венеция бил, културната столица на Русия бил... Нищо подобно. През 2001 година нашият Санкт Ленинсбург е заприличал на фантасмагоричен град от Третия свят с неокласически сгради, пропадащи в задръстените от лайна канали, и с потресающи селски колиби от гофрирана ламарина и шперплат, колонизирали широките проспекти с капиталистическата им иконография (реклами за цигари, на които играч на американски футбол хваща хамбургер с бейзболна ръкавица); но най-лошото е, че интелигентното ни, склонно към депресии гражданство, е било подменено с нова раса мутанти, облечени най-старателно по западен маниер: млади жени във впита по тялото ликра, с навирени дребни гърди, сочещи едновременно Ню Йорк и Шанхай, а мъжете – във фалшиви черни дънки "Калвин Клайн", провиснали на хлътналите им задници.
Добрата новина за непоправим дебелак като мен – сто и петдесет кила при последното мерене, при това и син на 1238-ия най-богат човек в Русия – е, че цял Санкт Ленинсбург се юрва да те обслужва: вдигнатите мостове се спускат още отдалече, а красивите дворци се строяват по бреговете на каналите и навират едрогърдите си фризове в очите ти. Благословен си с най-рядкото съкровище, което се среща по тази богата на полезни изкопаеми земя. Благословен си с респект. Вечерта на 15 юни през катастрофалната 2001 година моите приятели ми засвидетелстваха сериозен респект в ресторанта "Дом на руския рибар" на Крестовски – един от обраслите с буйна растителност острови в делтата на река Нева. Тъкмо там, на Крестовски, ние, богатите, се правим, че живеем в постсъветска Швейцария – мъкнем се по идеално поддържаните велоалеи около нашите котиджи и таунхауси и пълним дробовете си с пакети атмосфера, внесени сякаш от самите Алпи.
А в "Дома на рибаря" пинизът е, че сам си хващаш рибата от изкуственото езерце, след което, за към петдесет щатски долара на кило, кухненският персонал ти я опушва или ти я изпича на скара с дървени въглища. Та през "въпросната вечер", както впоследствие я нарекоха в милицията, се бяхме струпали на мостика "Хвърляща хайвера си сьомга", крещяхме по прислугата, наливахме се с гарафи калифорнийски ризлинг, а мобильниките ни "Нокия" звъняха с онази социална припряност, която възниква, когато белите нощи преборват тъмата и розовото зарево на северното слънце не оставя обитателите на съсипания ни град да заспят, та може единствено да се наливаш с приятелите до зори.
А пък и друго да ви кажа: в Русия, ако нямаш приятели, по-добре се удавѝ. След като цели десетилетия си слушал втръсналата ти родителска агитация и пропаганда (песнопения от рода на "Готови сме да умрем за теб!"), измъкнал си се от престъпната хватка на руското семейство (молбите им "Не си отивай!") и си бил подложен на тъпата социализация, налагана от учители и заводски директори (заплахите "Ще приковем обрязания ти хуй на стената!"), накрая ти остава само наздравицата между двама пропаднали приятели в някоя вонлива бирена лавка:
"Наздраве, Миша Борисович."
"Наздраве, Димитрий Иванович."
"За армията, авиацията и целия съветски флот – до дъно!"
Самият аз съм скромна личност и държа на своята самостоятелност и самотна тъга, така че имам много малко приятели. Най-близкият ми приятел в Русия е бивш американец, когото наричам Альоша-Боб. Роден с името Робърт Липшиц в северния край на щата Ню Йорк, този плешив орел (на двайсет и пет годишна възраст вече нямаше и косъм на кубето си) отлетя преди осем години за Санкт Ленинсбург, където алкохолизмът и инерцията го превърнаха в преуспяващ руски бизнесмен, прекръсти се на Альоша, стана собственик на "ЕксесХоливуд" – невероятно доходен бизнес за внос и износ на дивидита – и се сдоби с любовта на Светлана, млада петербургска кифла. Освен дето е плешив, Альоша-Боб има и сбръчкано лице, завършващо с червеникава заострена брадичка, воднистосини очи, които ти се струва, че всеки момент ще пуснат сълзи, и огромни месести джуки, промивани ежечасно с водка. Навремето някакъв скинар в метрото го беше нарекъл гнусный жид – "гаден чифутин", – което според мен отговаря точно на всеобщото възприятие за него. Поне на мен ми заприлича на такъв, когато се запознахме преди тринайсет години по време на следването ни в Аксидентъл Колидж в американския Среден запад.
Двамата с Альоша-Боб си имаме интересно хоби, на което се отдаваме при всяка възможност. Възприемаме се като "джентълмени любители на рапа". А творбите ни се разпростират от "олдскул джемове" на Айс Кюб, Айс Тий и Пъблик Енеми до чувствените съвременни ритми на гето тех – хибрид от Маями бас, Чикаго гето и Детройт електроника. Модерният читател вероятно познава "Ас 'н' Титийс" ("Гъз и цици") на Диджей Асолт – смятано за най-великото парче в жанра.
През въпросната вечер начало на екшъна поставих аз с детройтско текстче, което ме кефи през летните вечери:
О, шит,
чакай се'а,
затваряй си устата,
че ще ти го навра.
А Альоша-Боб, по съдрани дънки "Хелмут Ланг" и горнище от анцуг с надпис "Аксидентъл Колидж", поде рефрена:
Ти за ква се мислиш ма,
я го поеми
дълбоко навътре
и гъз завърти.
Мелодията ни се лее над четирите мостика на "Руския рибар" – "Нерест лосося" ("Хвърляща хайвера си сьомга"), "Русский осётр" ("Руска есетра"), "Капризная форель" ("Капризна пъстърва") и "Маленькая корюшка", – над цялото изкуствено езеро, каквото и да му викат там ("Долар Лейк" ли, "Еврогьол" ли?), и над паркинга с безплатни валета, където един от обслужващите селяндури току-що ожули новия ми ланд ровър.
.............
Моите проблеми обаче са с Държавния департамент на САЩ и с откачалките, които работят в консулския им отдел в Санкт Петербург. Откакто преди две години се върнах в Русия, девет пъти ми отказват виза и все изтъкват като причина това, че баща ми бил убил наскоро техния скъпоценен оклахомски бизнесмен. Не ме разбирайте погрешно: съчувствам на розовобузестото семейство на оклахомеца, съжалявам, че се е изпречил на пътя на Папа, и ми е мъчно, че са го намерили на входа на метростанцията "Достоевски" с учудено по детски изражение и обърната наопаки удивителна върху челото му, от която бликала кръв, но след като се наслушах девет пъти на описанията на смъртта му, неминуемо взех да си спомням гърления стар руски израз: "Умер он, ну и хуй с ним."
В този смисъл настоящият ми роман е моето любовно писмо до Службата за имиграция и натурализация. Хем им се обяснявам в любов, хем ги умолявам: господа, пуснете ме да се върна! Аз съм си американец, макар и в плен на руско тяло. Завършил съм Аксидентъл Колидж – реномирано учебно заведение в Средния запад за младите аристократи на Ню Йорк, Чикаго и Сан Франсиско, където по време на следобедния чай редовно се обсъждат достойнствата на демокрацията. Цели осем години съм живял в Ню Йорк и съм се държал като най-примерен американец, като съм похарчил над US$2 000 000 за законно придобити стоки и услуги, включително и най-скъпата кучешка каишка на света (временно бях собственик на два пудела). Ходех с моята малка Руена Салес – не, "ходех" не е най-точната дума: издигнах я от кошмара на бронкската работническа класа, сред който беше прекарала детството си, и я курдисах в Хънтър Колидж, където в момента учи за изпълнителен секретар.
Същевременно съм убеден, че всички служители на Службата за имиграция и натурализация са запознати издълбоко с руската литература. И докато на следващите страници четете за моя живот и борба, ще констатирате известни сходства с Обломов – прочутия едър джентълмен, който отказва да стане от своя диван в прочутия едноименен роман от ХIX в. Не ще си правя труда да ви отклоня от подобна аналогия (пък и сили нямам за тази цел), но си позволявам да ви подскажа и друга възможност: княз Мишкин от "Идиот" на Достоевски. И аз като княза съм юродив. Луд, заобиколен от мошеници. Пале в леговище на вълци (и само мекият син метален блясък на очите ми ги възпира да не ме разкъсат). И аз като княз Мишкин не съм идеален. Така че на следващите близо 400 страници може случайно да видите как дърпам ухото на моя слуга или пия едно "Лафройг" в повече. Но ще видите и как се мъча да спася цял народ от геноцид; ще видите как ставам дарител за нещастните дечица на Санкт Петербург; и ще гледате как ухажвам паднали жени с детския плам на непокварен човек.
Откъде се пръкнах такъв юродив ли? Отговорът се корени в първото ми американско изживяване.
Още през 1990-а скъпият ми Папа реши, че с цел да стане нормален заможен американец единственото му дете ще следва в Аксидентъл Колидж, намиращ се дълбоко във вътрешността на страната, далеч от веселите развлечения и на Източното, и на Западното крайбрежие. По онова време Папа все още беше любител в областта на криминалната олигархия, условията за цялостното ограбване на Русия тепърва щяха да съзряват, обаче това не му беше попречило да направи първия си милион долара от ленинградска автомобилна къща, която успя да продаде куп скапани стоки, но – слава Богу – не и коли.
Двамата живеехме сами в тясна и влажна квартира в южните покрайнини на Ленинград – мама беше починала съвсем наскоро от рак – и гледахме предимно да не си се пречкаме взаимно, тъй като и двамата не можехме да разберем в каква посока се развива другият. Един ден онанирах с пълна сила на дивана, разчекнат така, че приличах на срязана точно по средата възтлъста камбала, в този момент баща ми нахлу от студа навън; тъмната му брадата глава подскачаше над новото копринено западно поло, а ръцете му още трепереха от шока, причинен от продължителния допир с толкова много зелена щатска валута.
– Я се загащи – присви зачервени очи към хуя ми – и ела в кухнята да си поговорим по мъжки.
Изразът "по мъжки" ме подразни, тъй като за пореден път ми напомни, че мама е мъртва и че вече няма кой да ми подпъхва вечер завивката и да ме хвали, че продължавам да съм им добър син. Прибрах си хуя и с неохота се откъснах от образа, който ме водеше към удоволствието (огромния гъз на Олга Макаровна, провиснал от двете страни на дървения стол пред мен във вонящата на сиренясал колхозник класна стая, изпълнена с миризмата на неосъществен секс и мокри галоши). Принудителното привикване ме накара да въздъхна като всеки тийнейджър, докато сядах на кухненската маса срещу Папа.
– Мишка – каза моят Папа, – скоро ще заминеш за Америка: да учиш интересни науки, да спиш с тамошните еврейски момичета и да се радваш на младостта. А пък твоят Папа... Той ще си остане сам-саменичък в Русия и никой няма да го е еня дали е жив, или умрял.
Стиснах притеснено твърдата си лява цица, придавайки ѝ нова продълговата форма. С крайчеца на окото мярнах случайно останалата върху масата обелка от салам и се зачудих дали ще мога да я забърша, без Папа да ме забележи.
– Поначало Аксидентъл Колидж си беше твоя идея – отбелязах. – Аз просто изпълнявам желанието ти.
– Пращам те, понеже те обичам – каза баща ми. – Тъй като в родината ни няма бъдеще за малко дупце като теб. – Хвана реещата се като дирижабъл моя дясна ръка – онази, с която онанирах – и я стисна с двете си дребни ръчички.
Спуканите капиляри по бузата му се виждаха през прошарената четина. Плачеше безмълвно. Беше пиян. И аз се разплаках. От шест години баща ми не ми беше казвал, че ме обича, нито бе проявявал желание да ме държи за ръка. Шест години бяха минали, откакто престанах да съм бледо ангелче, което възрастните умираха да гъделичкат, а батковците в училище – да бият, и се бях превърнал в огромен пищен хайми с месести ръчища и доста злобна на вид дълбока захапка.
Бях почти двойно по-едър от баща ми, което и двамата сериозно ни сащисваше. Възможно ли е миниатюрната ми майка да е носела някой рецесивен полски ген? (По баща тя все пак беше Яснавска, така че колко му е?)
– Искам да направиш нещо специално за мен, Мишка – отри очи баща ми.
Въздъхнах повторно, а със свободната ръка пъхнах саламената обелка в устата си. Знаех какво очаква той от мен.
– Не се притеснявай, Папа, ще престана да ям – отвърнах. – И ще започна да правя упражнения с оная голяма топка, дето ми я купи. Пак ще отслабна, обещавам ти. А веднъж стигна ли до Аксидентъл – няма да жаля усилия да се изуча как да стана американец.
– Идиот – заклати Папа насреща ми своя гъвкав нос. – Ти никога няма да станеш американец. Завинаги ще си останеш евреин. Как може да забравиш своя произход? Та ти още не си и заминал. Евреин, евреин, евреин.
От далечен братовчед в Калифорния бях чул, че нищо не пречи на човек да е и американец, и евреин, че и практикуващ хомосексуалист на всичко отгоре, но не седнах да споря.
– Ще се постарая да стана богат евреин – рекох – като Спилбърг и Бронфман.
– Това – хубаво – каза Папа. – Но отиваш в Америка и по друг повод. – И извади парче размазана милиметрова хартия, оцвъкана с някакъв шантав английски почерк.
– Щом пристигнеш в Ню Йорк, отиваш на този адрес. Там ще те посрещнат едни хасиди и ще те обрежат.
– Не, Папа! – изкрещях и замигах силно от болката, която отсега замъгли погледа ми – болката, че някой ме пипа, лови и забелва като портокал най-хубавата част от тялото ми.
Откакто бях придобил великанския си ръст, бях свикнал със своего рода физическа неприкосновеност. Келешите от класа престанаха да блъскат главата ми в черната дъска, докато се засипе с тебеширен прах, крещейки "чифут пърхотясал!" (понеже според руската митология евреите страдали от тежка форма на пърхот). Вече никой не смееше да ме пипне. Не че толкова държаха и да ме пипат де.
– Вече съм на осемнайсет – казах. – Ако сега ме оперират, ще ме боли ужасно. Пък и си го харесвам така, с кожичката. Много приятно шляпа.
– Майка ти не позволи да те обрежем, докато беше малък – поясни Папа. – Страх я беше как щели да реагират от районния комитет. "Еврейска работа, щели да кажат. Ционистка." Тая жена от всеки друг се боеше, само не и от мен. Все ме наричаше "лайнояд" пред хората. И ме биеше по главата с тигана. – И погледна към шкафа, някогашно обиталище на ужасния тиган. – Но сега аз отговарям за теб, дупце. И ще изпълняваш каквото аз ти кажа. Това значи то да си мъж. Да слушаш баща си.
Ръцете ми вече трепереха ритмично заедно с татковите и двамата се бяхме облели в пот, а от мазните ни глави на невидими бели валма се вдигаше пaра.
– Какви са тия хасиди? – попитах.
– Възможно най-свестните евреи – каза Папа. – По цял ден само учат и се молят.
– А ти що не си станал хасид?
– Защото сега е времето да се трудя – рече Папа. – Колкото повече пари направя, толкова по-сигурно е, че никой никога няма да ти навреди. Ти си всичко в моя живот, нали знаеш? Ако не беше ти, отдавна да съм си прерязал гърлото от ухо до ухо. А от теб, Мишка, не ща друго, освен да се оставиш тия хасиди да те клъцнат. Нали няма да ми откажеш този жест? Толкова те обичах, докато беше мъничък и слабичък...
Спомних си как се чувстваше телцето ми, обхванато от неговото, как ме изяждаха мъдрите му кафяви орлови очи, как четинестият му камгарен мустак оставяше по бузите ми мъжествен обрив, който кътах с дни. Разни умници твърдят, че мъжете цял живот се стремели да се върнат в майчината утроба, но аз не съм такъв мъж. Вмирисаният на водка бащин дъх по врата ми, косматите непредаващи се ръце, притисналите ме към гъстата му като килим гръд, животинският мирис на оцеляване и загниване – ето къде е моята утроба.
Та само след месец се носех в ръмжащо частно такси из ужасяваща част на Бруклин. В Съветския съюз ни учеха, че хората от африкански произход – негрите и негърките, както ние им викахме – били наши братя и сестри, но у новопристигащите по онова време в САЩ съветски евреи те всяваха същия страх, както понесла се през степта казашка конница. Аз обаче от пръв поглед се влюбих в тези цветисти хора. Имаше нещо попарено, двусмислено и направо съветско във вида на тези изстрадали от безработицата мъже и жени по безкрайните върволици изпотрошени веранди и неокосени ливадки, та човек оставаше с усещането, че и те като съветските ми сънародници залагаха поражението в основата на своето битие. Скритият у мен Обломов поначало винаги се трогваше при срещата с едва ли не готови да се откажат от живота хора, а през 1990 година Бруклин си беше чист обломовски рай. Да не говорим, че никога дотогава не бях виждал толкова красиви млади момичета като тукашните: някои от тях бяха успели да се източат и налеят като баобаби и носеха царствено по улицата своите оформени като идеални кратунки гърди.
Африканската махала постепенно преминаваше в испаноговоряща – не по-малко разхвърляна, но ухаеща приятно на печен чесън, а тя на свой ред отстъпваше място на обетована земя на еврейските ми едноверци – щъкащи насам-натам мъже с цели катеричи гнезда по главите и с развети от летния вятър покрай бузите им масури, навлечени в сюртуци, изпод които напираше зряла лятна воня. Успях да преброя шест миниатюрни момченца на възраст от около три докъм осем години с неподстригани къдрици, които им придаваха вид на невръстни рок звезди, докато тичаха по улицата около подобна на безкрайно уморен пингвин женица, повлекла безброй пазарски торби. Каква, по дяволите, пък ще е тази еврейка, родила шест? В Русия раждаш едно, две – най-много три, ако не прибягваш постоянно до аборти и не си въздържаш похотта.
Таксито спря пред стара, но величествена сграда, чийто корпус се беше отпуснал видимо върху фасадните ѝ колони, както някой старец се свлича върху своята инвалидна ходилка. С мен за "добре дошъл" се ръкува приятен млад хасид с интелигентен вид (имам слабост към всеки, който ми се стори полусляп), а след като се увери, че не говоря нито иврит, нито идиш, взе да ми разяснява концепцията за мицва, което щяло да рече "добро дело". Очевидно ми предстоеше да извърша много важна мицва.
– Надявам се да е така, мистър – отвърнах на моя развиващ се, но неперфектен английски. – Понеже имам чувството, че болката от обрязването ще е непоносима.
– Не е толкова страшно – успокои ме новият ми приятел.
– А пък и вие сте толкова едър, че изобщо няма да усетите нищо! – но като забеляза все още уплашената ми физиономия, добави: – Е, за операцията все пак ще ви приспят.
– Ще ме приспят ли? – подскочих. – Къде ще спя? А, не, мистър, трябва да се върна незабавно в хотелската си стая.
– Спокойно, спокойно, спокойно – намести с износен показалец дебелите си очила хасидът. – Ще ви покажа нещо, което съм сигурен, че ще ви хареса.
Последвах го с дълбоко провесена глава във вътрешността на къщата. След типичната сивота на едностайната съветска квартира със закръглен хладилник в ъгъла, потръпващ като готова да излети междуконтинентална балистична ракета, хасидският дом ми заприлича на истинска експлозия от цветове и светлини благодарение най-вече на поставените в рамки пластмасови картини с позлатения йерусалимски Купол на скалата и сините възглавнички от мачкан плат с избродирани по тях гукащи гълъбици. (Впоследствие в Аксидентъл Колидж щяха да ме научат да се отнасям подигравателно към подобни неща.) Навсякъде се виждаха книги на иврит с изящни позлатени гръбчета, които не знам защо реших, че са преводи на Чехов и Манделщам. Ароматът на елдена каша и непрано бельо ми се стори уютен и примамлив. Докато минавахме от предната към задната част на дома, между дънерите на нозете ми се провираха малки момченца, а от банята надникна млада едрогърда жена с увита в кърпа глава. Посегнах да се ръкувам с нея, но тя писна и побягна. Всичко ми беше толкова интересно, че почти забравих болезнения повод за посещението си.
В този миг до слуха ми достигна плътно гърлено бучене, сякаш стенеха едновременно поне сто осемдесетгодишни старци. Постепенно бученето се разчлени в хор от мъжки гласове, който пееше нещо от рода на "А хумус тов, а цимес тов, а мaзел тов, а цимес тов, а хумус тов, а мазел тов, а хумус тов, а цимес тов, хей, хей, Йизроел." От всичките тези понятия разпознах само няколко: мазел тов е нещо като поздрав, цимес е ястие от захаросани моркови, а Йизроел е малка, пренаселена с евреи държавица на средиземноморския бряг. Но какво търсеха всички тези думи накуп, така и не проумявах. (Освен дето впоследствие установих, че това изобщо не били думите на песента, която бях чул.)
Промушихме се под ниска рамка и се озовахме в задната пристройка към къщата, пълна с млади мъже с черни бомбета, които надигаха пластмасови чаши заедно с филии ръжен хляб и кисели краставички. Някой моментално пъхна в ръката ми чаша, друг ме шляпна по гърба с думите "мазел тов!" и ме насочи към изтипосаната насред помещението стара вана върху четири животински лапи.
– Това какво е? – попитах новия ми приятел с дебелите лупи.
– А цимес тов, а мазел тов... – пропя той и ме изтика напред.
Водката няма определен мирис, но за осемнайсетгодишен руснак не беше никак трудно да осъзнае, че именно с това вещество е пълна ваната и че по него плават парченца лук.
– Е, не се ли чувстваш вече съвсем у дома? – взеха да викат по мен веселите хасиди, докато аз гаврътнах чашата и замезих с краставичка. – А цимес тов, а мазел тов – запяха пак с разперени ръце, като повдигаха леко крак след крак от пода, а забележително сините им очи пламтяха пиянски над черните одежди.
– Баща ти сметна, че може би ще имаш нужда от малко водчица преди бриса – поясни главният хасид. – Та решихме да ти направим скромно парти.
– Парти ли? Ами къде са мацките? – попитах.
Първата ми американска шега.
Хасидите се изсмяха притеснено.
– Честита ти мицва! – провикна се един. – Днес сключваш съюз с Хашем.
– Това пък какво е? – попитах.
– С Бога – прошепнаха.
Погълнах няколко чаши и отбелязах с учудване колко успешно лукът подобрява вкуса, но въпреки всичко идеята за съюз с Бога отказваше да ми влезе така гладко, както ми влизаше 40-градусовата водка. И поначало какво общо има Господ с цялата работа? Просто исках баща ми да ме обича.
Абсурдистан (превод Венцислав К. Венков, 424 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
Неслучайно Закуска в Тифани и Хладнокръвно са най-известните творения на Труман Капоти – и двата романа се превръщат в Оскар отрупани екранизации (Хладнокръвно дори има две съвсем пресни – Капоти (мир на праха на Филип Сиймур Хофман) и Скандално); и двете класики маркират важни етапи в живота на Капоти, като след Хладнокръвно той никога повече не написва роман. Както всички знаем, Хладнокръвно (откъс от документалния роман четете по-долу) е история, преживяваща до най-малкия детайл бруталното убийство на едно семейство в Канзас, но е и история-айсберг (също като самия живот), в която всички по-големи и по-важни неща са скрити под повърхността...
Холкъм се намира на дванадесет мили източно от планинската часова зона – обстоятелство, което предизвиква известно недоволство сред местното население, защото означава, че в седем часа сутрин, а през зимата в осем и дори по-рано, небето е все още тъмно. А ако има звезди, те още светят, както светеха и когато двамата сина на Вик Ирсик дойдоха да си свършат утринната неделна работа. Но около девет слънцето вече беше изгряло. Настъпи нов ден, чудесен за лов на фазани. При свършване на работата момчетата не забелязаха нищо нередно. Когато напуснаха стопанството, тичайки по алеята, те махнаха с ръка на една идваща кола и момичето в нея им махна в отговор. Тя беше съученичка на Нанси и също се казваше Нанси – Нанси Юълт. Беше единственото дете на човека, който караше колата, мистър Кларънс Юълт, мъж на средна възраст. Той имаше ферма за захарно цвекло. Нито мистър Юълт, нито жена му ходеха на църква, но всяка неделя той отвеждаше дъщеря си във фермата "Ривър Вали", за да може тя да отиде с Клътърови на методистката служба в Гардън Сити. Това споразумение му спестяваше "две пътувания до града и обратно". Имаше навика да чака, докато види, че дъщеря му влиза у Клътърови. Нанси, взискателна към облеклото си, с фигура на филмова звезда, с очила и със скромна, лека походка, пресече тревата и натисна звънеца на главния вход. Къщата имаше четири входа. Когато след неколкократни почуквания никой не отвори, тя отиде до вратата на работния кабинет. Намери я полуотворена. Нанси я отвори още малко – колкото да се убеди, че кабинетът е тъмен. Не влезе, защото си помисли, че на Клътърови няма да им е приятно, "ако нахълта направо". Почна да чука, да натиска звънеца и най‑после заобиколи откъм задната страна на къщата. Там беше гаражът. Тя забеляза, че и двете коли са вътре – два шевролета. Това означаваше, че Клътърови положително са вкъщи. Но след като тропна безрезултатно на третата врата, която водеше в килера, и на четвъртата – кухненската, Нанси се върна при баща си.
– Може би спят – каза той.
– Но това е невъзможно. Представяш ли си мистър Клътър да пропусне църковната служба само за да спи?
– Хайде тогава. Да отидем в "учителската". Сюзън сигурно знае какво се е случило.
"Учителската" се намира точно срещу модерната училищна сграда и е една стара, полуразрушена мрачна постройка. Нейните двадесетина стаи са разделени на апартаменти за удобство на онези учители, които не могат да намерят или нямат възможност да плащат други квартири. Но Сюзън Кидуел и майка ѝ бяха успели да подсладят този хап и да създадат уютна атмосфера в апартамента си – три стаи на партера.
Мъничката всекидневна съдържаше невероятно много неща. Освен мебели за сядане в нея имаше хармониум, пиано, саксии с цветя и почти винаги някакво палаво кученце и голяма сънлива котка. Тази неделна сутрин Сюзън стоеше на прозореца и гледаше към улицата. Тя е високо невзрачно момиче, с бяло кръгло лице и красиви сиво-сини очи. Ръцете ѝ са необикновени – с дълги пръсти, подвижни, нервно изящни. Беше облечена за църква и всеки момент очакваше да види шевролета на Клътърови, защото и тя винаги ходеше на църква с тях. Но вместо Клътърови дойдоха бащата и дъщерята Юълт, да им разкажат нещо странно.
Сюзън не можа да даде никакво обяснение. Майка ѝ също. Тя каза:
– Ако имаше някаква промяна в уговорката ни, сигурна съм, че щяха да телефонират. Сюзън, защо ти не се обадиш по телефона?
"Така смятах и аз – каза Сюзън в показанията си, дадени по‑късно. – Набрах номера на телефона, оставих го дълго да звъни, поне останах с впечатлението, че звъни повече от минута. Никой не се обади и мистър Юълт предложи да отидем до тях и да се помъчим да ги събудим. Но когато отидохме там – не исках... да вляза в къщата. Страх ме беше, не знам защо. Никога не ми е минавало през ум такова... подобно нещо. Просто не може да се помисли! Но слънцето грееше тъй ясно, всичко изглеждаше светло и тихо. Тогава видях, че колите са там, дори и старият "фургон койот" на Кениън. Мистър Юълт беше с работни дрехи, по ботушите му имаше кал. Реши, че така не може да влезе у Клътърови, още повече че никога не беше го правил... не беше влизал у тях. Накрая Нанси каза, че ще ме придружи. Отидохме към кухненската врата и тя, разбира се, не беше заключена. Единственият човек в тази къща, който заключваше, беше мисис Хелм. Клътърови никога не правеха това. Влязохме и веднага забелязах, че Клътърови не са закусвали. На масата нямаше чинии; върху печката нямаше нищо. После видях нещо особено: чантичката на Нанси. Лежеше отворена на пода. Минахме през трапезарията и спряхме пред стълбите. Стаята на Нанси е до самата площадка горе. Викнах я и се заизкачвах. Нанси Юълт ме последва. Шумът от стъпките ни ме уплаши повече от всичко друго, беше толкова силен, а навсякъде цареше такава тишина... Вратата на Нанси беше отворена. Пердетата не бяха спуснати и стаята беше огряна от слънчева светлина. Не помня да съм изкрещяла. Нанси Юълт казва, че съм крещяла, крещяла... Помня само мечето на Нанси, втренчило поглед в мен... и Нанси... и как избягах..."
Междувременно мистър Юълт реши, че може би не е трябвало да оставя момичетата да влизат сами. Току-що излизаше от колата, за да ги последва, когато чу писъците, но преди да стигне къщата, момичетата тичаха вече към него. Дъщеря му изкрещя:
– Тя е мъртва! – и се хвърли в обятията му. – Вярно е, татко! Нанси е мъртва!
Сюзън се обърна към нея:
– Не, не е! Не го казвай! Това е само кръв от носа ѝ. Да не си посмяла да го казваш! На нея винаги ѝ тече кръв от носа, има ужасни кръвоизливи. Това е всичко!
– Има много кръв! Има кръв по стените. Ти не видя.
"Не можех нищо да разбера – каза по‑късно в показанията си мистър Юълт. – Помислих, че детето се е ударило с нещо. Реших най‑напред да извикам Бърза помощ. Мис Кидуел, Сюзън, ми каза, че има телефон в кухнята. Намерих го точно там, където тя каза. Но слушалката не беше на вилката и когато я вдигнах, видях, че жицата е прерязана."
Лари Хендрикс, учител по английски, двадесет и седем годишен, живееше на последния етаж в "Учителската". Той искаше да става писател, но жилището му не беше идеалното убежище на един бъдещ писател. Беше по-малко от апартамента на Кидуелови. Нещо повече, той живееше там с жена си, трите си палави деца и един вечно пуснат телевизор. ("Това е единственият начин да държим децата мирни.") Младият Хендрикс, мъжествен бивш моряк от Оклахома, няма още публикувани творби, но пуши лула, има мустаци и буйна черна коса – поне прилича на писател. Всъщност удивително прилича на писателя, от когото най‑много се възхищава – Ърнест Хемингуей на млади години. За да помага на учителската си заплата, той е шофьор на училищния автобус.
"Понякога изминавам шестдесет мили на ден – каза той на един познат – и не ми остава много време за писане. Само неделен ден. Онази неделя, 15 ноември, седях тук в апартамента и преглеждах вестниците. Повечето от идеите си за разкази вземам от тях – разбирате, нали? Телевизорът беше пуснат, децата бяха малко шумни, но въпреки това можах да чуя гласове. От долния етаж, от апартамента на мисис Кидуел. Но сметнах, че туй не ме засяга, тъй като бях още новак тук – дойдох в Холкъм в началото на учебната година. Но Шърли беше излязла вън да простира пране – Шърли е жена ми, – втурна се в стаята и каза:
– Няма да е зле да слезеш долу. Там всички са изпаднали в истерия.
Двете момичета наистина бяха в истерия. Сюзън не се оправи напълно. И ако ме питате, никога няма да се оправи. А горката мисис Кидуел не е много здрава и поначало е със слаби нерви. Неспирно повтаряше:
– О, Бони, Бони, какво стана? Ти беше толкова щастлива.
Каза ми, че всичко е ликвидирано, че никога вече няма да си болна – но какво искаше да кажеш с това, разбрах по‑късно.
Дори мистър Юълт беше така слисан, както рядко се слисва човек. Обади се по телефона в шерифството на Гардън Сити и каза, че "у Клътърови се е случило нещо наистина ужасно". Шерифът обеща да дойде веднага и мистър Юълт отговори добре, ще го чака на шосето. Шърли дойде да поседи с жените, да се опита да ги успокои, сякаш някой можеше да направи това. Аз отидох с мистър Юълт – закарах го с колата до шосето да чака шериф Робинсън. По пътя той ми разправи какво се беше случило. Когато ми каза, че е намерил телефонните жици прерязани, веднага си помислих, ъ-х-ъ, и реших да си отварям очите. Да отбелязвам всяка подробност. В случай, че ме извикат да свидетелствам в съда. Шерифът дойде. Погледнах часовника си – часът беше 9:35. Мистър Юълт махна с ръка на Робинсън да последва колата ни и поехме към Клътърови. Не бях ходил у тях, само бях виждал стопанството отдалече. Разбира се, познавах ги. Кениън беше в моя клас по английски, а в "Том Сойер" работих с Нанси. И двамата бяха такива изключително скромни деца, че човек не би предположил, че са богати и че живеят в такава голяма къща... а дърветата, поляната пред къщата... Всичко беше тъй внимателно и грижовно стопанисвано. След като пристигнахме и шерифът изслуша мистър Юълт, съобщи по радиото в службата си да изпратят подкрепления и санитарни коли. Каза: "Станало е някакво нещастие". После тримата влязохме в къщата. Минахме през кухнята, на пода видяхме една дамска чанта и телефона с отрязаните жици. Шерифът носеше пистолет на бедрото си и когато заизкачвахме стълбите към стаята на Нанси, забелязах, че той държи ръката си върху него, готов да го изтегли.
Беше ужасно. Това прекрасно момиче... никога не бихте я познали. Бе застреляна отзад в главата с ловджийска пушка от пет сантиметра разстояние. Лежеше с лице към стената. Стената беше цялата опръскана с кръв. Завивките бяха дръпнати до раменете ѝ. Шериф Робинсън ги отметна настрана и видяхме, че беше облечена с домашна роба, пижама, къси чорапки и домашни пантофи; когато престъплението е било извършено, тя още не си е била легнала. Ръцете ѝ бяха вързани на гърба, глезените ѝ пристегнати с въже, подобно на въже за жалузи.
Шерифът попита: "Това ли е Нанси Клътър?". Не беше виждал детето преди. И аз казах: "Да. Да, това е Нанси".
Върнахме се в хола и се огледахме. Всички други врати бяха затворени. Отворихме една, оказа се банята. Но там имаше нещо не в ред. Разбрах, че това е столът – стол от трапезарията, който изглеждаше не намясто тук. Решихме, че следващата стая ще е спалнята на Кениън. Имаше разхвърляни много момчешки неща из нея. Познах очилата на Кениън – видях ги на етажерката до леглото. Но леглото беше празно, макар да личеше, че някой е спал в него. След това отидохме в другия край на хола, последната стая, там намерихме мисис Клътър. Тя също беше вързана. Но различно – с ръце отпред, сякаш се молеше – в едната си ръка държеше, стискаше кърпа... или може би парче лигнин? Въжето около китките ѝ отиваше до глезените, също вързани, и продължаваше до края на леглото, където бе вързано за крака. Много сложна, изкусна работа, като помисли човек колко време е трябвало да се свърши! И мисис Клътър е лежала там, изплашена до лудост! На себе си имаше някои бижута – два пръстена, – това е една от причините, които винаги ме караха да отхвърлям обира като мотив. Беше облечена с домашна роба, бяла нощница, бели къси чорапки. На устата ѝ имаше парче широк лейкопласт, но е била застреляна отстрани в главата от упор и изстрелът – въздушната вълнa – бе отлепил лейкопласта. Очите ѝ бяха отворени. Сякаш още гледаше убиеца. Защото тя трябва да го е наблюдавала какво прави – как се прицелва. Никой не продума. Бяхме зашеметени. Помня, че шерифът потърси гилзата. Но този, който е стрелял, е бил достатъчно хитър и ловък, за да не остави такава улика.
Естествено, питахме се къде е мистър Клътър? Кениън? Шерифът каза: "Да проверим долу".
Първата стая, в която погледнахме, беше голямата спалня – стаята, където спеше мистър Клътър. Завивките бяха отхвърлени настрана и на края на леглото имаше един портфейл, от който в безпорядък бяха измъкнати бележки и документи, сякаш някой го беше претърсвал, искал е да намери нещо точно определено – бележки, полици, кой знае? Фактът, че в него нямаше пари, беше без значение. Това беше портфейлът на мистър Клътър, а той никога не носеше пари в себе си. Дори и аз знаех това, макар че бях в Холкъм само от два месеца и нещо. Друго, което знаех, беше, че и мистър Клътър, и Кениън не виждаха абсолютно нищо без очила. А на бюрото бяха очилата на мистър Клътър. Затова предположих, че където и да са, бащата и синът не са отишли там по своя воля. Прегледахме навсякъде, всичко беше на мястото си – никакви следи от борба, нищо не беше разбутано. Освен в кабинета, където телефонната слушалка бе махната от вилката и жицата прерязана, точно както в кухнята. Шериф Робинсън намери някакви ловджийски пушки в един килер и помириса цевите, да провери дали скоро е стреляно с тях. Каза, че не е (никога не съм виждал по‑объркан човек), и добави: "Къде, по дяволите, може да е Хърб?". Тогава чухме стъпки. Нагоре по стълбата от сутерена. "Кой е?" – викна шерифът, сякаш беше готов да стреля. Някой отвърна: "Аз съм. Уендъл". Оказа се, че е Уендъл Мейър, заместник-шерифът. Дошъл, не ни видял и слязъл да прегледа сутерена. Шерифът каза озадачен: "Уендъл, не знам какво да мисля. Горе има два трупа". – "Е – отвърна Уендъл, – долу има още един." Последвахме го в сутерена. Едната стая, която бихте могли да наречете детска – не беше тъмна, имаше прозорци, през които влизаше достатъчно светлина. Кениън беше в един ъгъл, легнал върху някаква кушетка. На устата му имаше лейкопласт, беше вързан – ръце и крака, както майката, – същия сложен процес на прокарване въжето от ръцете към краката и накрая вързано за облегалката на кушетката. Не знам защо, видът на Кениън ми направи такова страшно впечатление. Може би защото най‑лесно се разпознаваше, единственият, който изглеждаше тъй, както го зная – макар да бе застрелян право в лицето.
Хладнокръвно (превод Катя Гончарова, 368 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
Неслучайно го наричат "живият класик" на американската литература – през последните над 50 години романите на Филип Рот (като Сбогом, Колумб, Наследството, Синдромът Портной, Американски пасторал, Петното... ) са живо отражение на американското житие и битие. Такъв е и Животът ми като мъж – романът (откъс от него четете по-долу), преплитащ историите на двама мъже (Нейтън и Питър) в отношенията им с техните жени (Шарън, Лидия, Морийн и Сюзън) до оживяването на един колкото хумористичен, толкова и правдив портрет на Мъжът и Жената... Интимно и Лично...
Не, не съм се оженил, защото така е прието. Никой не може да ме обвини в това. Не заради страх от самотата избрах съпругата си, нито от желание да имам "помощник", или готвачка, или компания на стари години и със сигурност не от похот. Няма значение какво ще кажат за мен сега, сексуалното желание нямаше нищо общо с това. Точно обратното: въпреки че тя беше достатъчно красива жена – квадратно, силно скандинавско лице, решителни сини очи, пшеничено руси коси, бретон, красива усмивка, привлекателен, сърдечен смях, – късото ѝ, набито тяло ме порази с почти миниатюрните си пропорции и от началото до края ми се струваше неустоимо отблъскващо. Особено неприятно ми бе да я гледам как ходи – по мъжки, тромаво, тя сякаш се търкаляше, когато се опиташе да върви бързо, и извикваше в съзнанието ми образи на каубои и моряци от търговския флот. Наблюдавайки я веднъж как тича срещу ми на една чикагска улица – след като вече бяхме станали любовници, – ми идеше да побягна пред перспективата да прегръщам тялото ѝ и при мисълта, че доброволно съм я направил моя.
Лидия Кетерер беше разведена, пет години по-възрастна от мен и майка на десетгодишно момиче, което живееше с бившия ѝ съпруг и втората му съпруга в нов, развиващ се жилищен район в южната част на Чикаго. По време на брака им, когато Лидия се осмелявала да критикува или да поставя под въпрос решенията на съпруга си, той я повдигал – бил масивен мъж, два пъти по-тежък от нея и една стъпка по-висок – и я блъскал в най-близката стена. През месеците, последвали развода, я тормозел чрез детето, което тогава било на шест години и под попечителството на Лидия. Когато Лидия получила нервен срив, той взел детето при себе си, а после, след като Лидия била изписана от болницата и се прибрала в апартамента, отказал да ѝ върне момиченцето.
Бил вторият мъж, който се опитал да я съсипе. Първият, баща ѝ, я прелъстил, когато била на дванайсет. Майката била на легло още от раждането на Лидия – изглежда, страдала само от лумбаго, но постоянната слабост изсмуквала силите ѝ. След като баща ѝ ги напуснал, се преместили в дома на двете ѝ лели, стари моми в Скоуки. Докато не избягала с Кетерер, когато била на осемнайсет, тя и майка ѝ живеели в една стая в задната част на този пристан, чиито герои били пилотът Линдберг, сенаторът Билбо, духовникът Кофлин и патриотът Джералд Л. К. Смит. Животът на Лидия бил изпълнен с наказания, унижения, предателства и поражения и точно с тях се бях свързал въпреки лошите си предчувствия.
Разбира се, контрастът със собственото ми семейство, в което цареше привързаност и солидарност, беше поразителен. Докато Лидия помнеше хилядата и една нощи, през които бе мазала с мехлема на Слоун гърба на майка си, аз не бих могъл да си спомня и един час от детството си, когато майка ми не е била в състояние да изпълни ритуалите на задълженията си. Ако някога наистина не се е чувствала добре, това не пречеше дори на прочутото ѝ свирукане, тези несекващи потпури от мюзикъли, които тя жизнерадостно и мелодично изпълняваше по време на домашната работа през деня и в семейните хорове. Болнавият в нашия дом бях аз – тежък дифтерит, последван от ежегодни дихателни инфекции, омаломощителни възпаления на жлезите, мистериозни "алергични" пристъпи. Докато не влязох в пубертета, прекарвах повече време вкъщи в леглото или под одеялото на дивана във всекидневната, отколкото на чина си в класната стая, което правеше всеотдайността на свирещата ми майка – "Госпожа Цукер-птица", както я наричаше пощальонът – още по-впечатляваща. Баща ми, макар и не толкова лъчезарен в своята неразрушимост и по природа далеч по-сериозен от веселото, селско същество, каквото бе майка ми, със същата лекота понасяше изпитанията, отредени на семейството ни, и по-специално Депресията, моите неразположения и необяснимите женитби на по-голямата ми сестра Соня, два пъти за синове на сицилианци: първият – мошеник, който най-накрая се самоуби; вторият – честен в бизнеса си, но иначе "прост като фасул". На иврит думата, която единствено можеше да обхване тежестта на мъката и презрението ни, беше prust.
Самите ние не бяхме изтънчени, но със сигурност не бяхме недодялани. Достойнството, както щях да разбера, нямаше нищо общо със социалния статус – характерът, поведението беше всичко. Майка ми се шегуваше с жените, които скришом мечтаеха за палта от визон и ваканции в Маями Бийч. "За нея – рече тя пренебрежително за някаква глупава съседка – най-важното е да си сложи сребърната лисица и да отиде да скитори с хой полой." Чак когато отидох в колежа и сам употребих думите неправилно, научих, че това, което е било представата на майка ми за елит – може би защото "хой полой" звучеше като някое от презрителните ѝ определения за хора, придаващи си важност, "хойти тойти", – всъщност се отнасяше за простолюдието.
Толкова за класовата борба като гореща тема в дома ми или за социалното негодувание и амбициите като мотив за действие. Силен характер, неголяма пачка пари се смяташе за доказателство за стойността на човека. Родителите ми бяха добри, здравомислещи хора. Защо двамата им потомци така се погубваха, защо двете им деца трябваше да сключват такива катастрофални бракове, е трудно да се проумее. Фактът, че първият съпруг на сестра ми и единствената ми съпруга сами отнеха живота си, би трябвало да говори нещо и за двама ни. Но какво? Нямам теория по въпроса. Ако някога майка и баща не са били отговорни за глупостта на собствените си деца, то това са моите майка и баща.
Баща ми беше счетоводител. Заради отличната му памет и бързината при работа с цифри, той биваше приеман като местния учен от съседите ни – трудолюбиви евреи от първо поколение, и беше най-търсеният човек от хора, изпаднали в беда. Слаб, строг, без чувство за хумор, с неизменната бяла риза и вратовръзка, той показваше обичта си към мен сдържано, без много емоции, заради което съм изпитвал и изпитвам към него болезнена нежност, особено сега, когато е тежко болен, а аз живея на хиляди мили от леглото му.
Когато аз бях болен, трескав пациент, той ми се струваше обгърнат от някаква загадъчност, сякаш беше нещо като говореща електрическа играчка, дошла да си играе с мен всяка вечер точно в шест. Смяташе, че ме забавлява, като ме учи да решавам аритметическите задачки, в които самият той беше факир. "Намаляване на цената", казваше той почти като ученик, произнасящ заглавието на стихотворение. "Продавач на дрехи, опитващ се да се отърве от палто, скроено по миналогодишната мода, свалил цената му от трийсет долара на двайсет и четири. След като не успял да го продаде, той намалил цената още повече, на деветнайсет долара и двайсет цента. Пак не намерил желаещи, опитал с ново намаление и този път го продал." На това място той спираше. Ако исках, можех да го помоля да повтори един или всички детайли. Ако не исках, продължаваше. "Да видим сега, Нейтън, за колко го е продал, ако последното намаление е било логично следствие от предишните?" Или:"Правене на верига. Дървосекач има шест къси вериги, всяка от които е с по четири брънки" – и така нататък. На следващия ден, докато майка ми си подсвиркваше Гершуин и переше ризите на баща ми, можех да мисля в леглото си за продавача на дрехи и дървосекача. На кого галантеристът най-накрая е продал палтото? Дали мъжът, който го е купил, си е давал сметка, че е скроено по миналогодишната мода? Ако го е облякъл, за да отиде на ресторант, дали хората са се смели? И как въобще изглежда "миналогодишната мода?" "Пак не намерил желаещи," казвах на глас и ми ставаше тъжно. Още си спомням колко натежала от смисъл ми се струваше думата "желаещи". Дали дървосекачът с шестте къси вериги не е бил човекът, който със селската си невинност е купил палтото, скроено по миналогодишната мода? И защо внезапно му е притрябвало палто? Поканен е бил на изискан бал? От кого? Майка ми смяташе, че въпросите, които задачките ме караха да задавам, са "сладки", и се радваше, че имам храна за размисъл, докато тя домакинства и няма време да играе с мен на "Не се сърди, човече" или на дама. От своя страна баща ми с разочарование откриваше, че се интересувам от фантастични и маловажни подробности от географията, индивидуалността и намеренията вместо от красотата на аритметическото решение. Мислеше, че това не е особено интелигентно от моя страна, и беше прав.
Не изпитвам носталгия по болнавото си детство, никаква. През юношеството си всекидневно понасях унижения в училищния двор (по онова време смятах, че по-лошо от това няма накъде) заради физическата ми плахост и безнадеждност във всички спортове. Вбесяваха ме и грижите на родителите ми за здравето ми дори и след като на шестнайсет години станах мускулесто, широкоплещесто момче, което, за да компенсира некоординираните, смешни изпълнения на десния фланг или на наказателната линия, обикаляше през съботните вечери с кола, пълна с "пушещи момчетии" – израз на баща ми – в напразно търсене на публичния дом, за който се носеше слух, че се намира някъде из Ню Джързи. Страхът, който аз изпитвах, разбира се, беше дори по-голям от този на родителите ми: бях сигурен, че някоя сутрин ще се събудя с шум в сърцето или останал без въздух, или с температура от 400... Заради тези страхове атаката ми срещу тях беше изключително безсърдечна, дори за тийнейджър, и двамата със страх очакваха реакциите ми години след това. Да беше казал най-лошият ми враг: "Надявам се да умреш, Цукерман" – нямаше да ме предизвика повече от добронамерения ми баща, когато ме питаше дали съм си взел витамините, или от майка ми, която, за да провери дали не съм вдигнал температура, целуваше продължително челото ми по време на обяд. Как ме влудяваше цялата тази нежност! Спомням си какво облекчение изпитах, когато хванаха първия съпруг на сестра ми да бърка в касата на фирмата за гориво на чичо си и Соня стана център на притесненията им. Но и на моите. Понякога сестра ми идваше вкъщи да поплаче на седемнайсетгодишното ми рамо, след като бе ходила да види Били в затвора, където той лежа една година. Колко добре се чувствах, колко бе ободряващо да не съм аз обектът на грижите, какъвто беше случаят, когато Соня и аз бяхме деца и тя забавляваше малкия болник по цял час, без да се оплаква.
Няколко години по-късно, когато бях далеч, в Рутгерс, Били направи услуга на родителите ми, като се обеси с шнур на корниза в спалнята им. Съмнявам се да е очаквал, че ще го издържи. Познавайки Били, предполагам, че е искал корнизът да се счупи под тежестта му, така че да бъде намерен паднал на пода, все още дишащ, когато родителите ми се върнат от пазар. Видът на зет им с изкълчен глезен и въже около врата би трябвало да разчувства баща ми и той доброволно да плати петте хиляди долара, които Били дължеше на букмейкъра си. Но корнизът се оказал по-здрав, отколкото Били си мислел, и шнурът го удушил. И слава богу, би си казал човек. Но не. На следващата година Съни се омъжи за (по думите на баща ми) "още един". Същата вълниста черна коса, същата "мъжествена" трапчинка на брадичката, същият ужасен произход. Слабостта на Джони не са конете, а проститутките. Въпреки това бракът им процъфтява. Всеки път, когато зет ми бива хванат "в крачка", той пада на колене и моли Съни да му прости. Този жест дълго време минаваше пред сестра ми, но не и пред баща ни. "Целува ѝ обувките – казваше той, притваряйки очи от отвращение, – сега пък целува обувки, като че ли това е знак на любов, на уважение, на каквото и да било!" Съществуват и четири прекрасни деца с вълнисти коси или поне бяха такива последния път, когато ги видях всичките през 1962 г.: Дона, Луис, Джон-младши и Мари. Джон старши строи плувни басейни и печели достатъчно, за да може всяка седмица да харчи по сто долара за момиче на повикване от Ню Йорк, без да му се отрази чувствително – финансово погледнато. В лятната им къща в Катскил, когато я видях за последно, имаше повече розови "харемни" възглавнички във всекидневната, отколкото в къщата им в шотландските равнини. Дори мелничката за пипер беше по-внушителна. И в двата "дома" среброто, ленените покривки и хавлиените кърпи носеха монограма СЗР, инициалите на сестра ми.
Как можа да стане така? Този въпрос не спираше да ме измъчва. Как можа сестра ми, която се упражняваше с часове във всекидневната ни, пеейки ми отново и отново "Песен за Норвегия" и "Студентът принц", докато сам не пожелаех да съм норвежец или благородник; сестрата, която вземаше уроци по "глас" при д-р Бреслънщайн в студиото му в Северна Филаделфия и на петнайсет години вече пееше по сватби арии из опери срещу заплащане; сестрата, която притежаваше чувственото, високомерното излъчване на примадона, докато другите малки момичета все още ги терзаеха мисли за момчета и младежки пъпки; как можа тя да се затвори в къща с харемни "мотиви", да роди четири деца, отглеждани от бавачки, да пуска "Джери Вейл пее италиански песни" по уредбата, за да забавлява мълчаливите ни родители, когато ѝ идват на гости в неделя. Как? Защо?
Чудех се, когато Соня се омъжи за втори път, дали не изпълнява таен и загадъчен религиозен ритуал, дали съзнателно не се унижава, за да стигне до дълбините на духовното си същество. Представях си я нощем в леглото (да, в леглото), представях си как хубавецът, когото си е взела за съпруг, спи до нея, а Соня ликува в тъмното при мисълта, че незабелязано от никого – под никого се разбират озадачените родители и скептичният брат колежанин – продължава да е същата личност, която ни очароваше от сцената с глас, описван от Бреслънщайн (нещастен бежанец от Палестина, бил някога, според собствените му думи, най-известният импресарио в Мюнхен) като притежаващ "красиви колоратурни качества – една нова Лили Понс".
Представях си също как някоя вечер тя чука на задната врата на апартамента ни с разпуснати като някога черни коси, със същата дълга, бродирана рокля, с която участваше в "Студентът принц" – изящната ми и пълна с живот сестра, чието присъствие на сцената предизвикваше сълзи на гордост в очите ми, нашата Лили Понс, нашата Гали-Курчи, представях си, че се връща при нас, по-омайна от всякога и непокварена. "Трябваше да го направя – обяснява тя, когато тримата се втурваме да я прегръщаме. – А иначе за мен то не значеше нищо."
Накратко: трудно се примирявах с факта, че имам сестра, която живее в предградията и чиито занимания и украшения – изглеждащи просташки за второкурсника в колежа, сноб и елитарист, вече изчел писанията на Алън Тейт за възвишеното и на д-р Лийвис за Матю Арнолд и житните му храни за закуска – са повече или по-малко подобни на тези на милиони американски семейства. Вместо това си представях Соня Цукерман Руджери в Чистилището.
Лидия Йоргенсон Кетерер си я представях в Ада. Но кой не би, като чуе историите за потресаващото ѝ минало? В сравнение с нейния живот моето детство, крехкото ми здраве и въобще всичко изглеждаше като версия на рая. Докато аз бях дете, около което всички се въртяха, тя е била слугиня, робиня, денонощна болногледачка на майка хипохондричка и забавление за извратения си баща.
Животът ми като мъж (превод Десислава Недялкова, цена 17 лева, 368 стр, издателство Колибри) е в книжарниците
Писането при Амели Нотомб прилича на фокус – хем изглежда лесно, достъпно, въздействащо и се случва пред очите ти, хем не можеш да разбереш как го прави, така че всяка година (неизменно от '92-а насам) да е готова с нов роман. В Да убиеш бащата (откъс от новата ѝ книга четете по-долу) фокусите също са на особена почит, както и обсебените млади фокусници като Джо Уип, заплетени в игри на покер, съвършени блъфове, едипови комплекси и... вечните любовни триъгълници... И да, чете се на един дъх... като на магия... или като всички романи с марката Амели Нотомб.
На 6 октомври 2010 тайният събор празнуваше десетия си рожден ден. Възползвах се от суматохата на състезанието, за да проникна неканена на празника.
Фокусници от цял свят бяха дошли тази нощ в клуба. Макар че Париж вече не бе столица на магията, мощна носталгия продължаваше да събира хората тук. Обичайните участници си споделяха спомени.
– Много сполучлива имитация на Амели Нотомб – ми каза някой.
Кимнах с усмивка, за да не ме издаде гласът ми. Голямата ми шапка не можеше да ме направи незабележима в клуб за фокуси.
Не исках да смущавам тези, които показваха новите си трикове. Взех чаша шампанско и се отправих към залата в дъното.
За повечето фокусници играта на покер без шмекеруване е нещо като отдих. Хората около масата бяха доволни да се потопят в приятния порок на хазарта и имаха развеселен вид. С изключение на един, който не говореше, не се смееше и печелеше.
Наблюдавах го. Имаше вид на трийсетгодишен. Сериозното изражение не напускаше лицето му. Всички присъстващи следяха какво прави. Само някакъв мъж, опрян на бара, му бе обърнал гръб. Беше на около петдесет години и имаше прекрасно лице. Защо ли имах чувството, че стои така напук, сякаш за да пречи?
Приближих към пиещите на бара и се опитах да разбера. Казаха ми, че играчът на покер, който печели, се казва Джо Уип, а мъжът, който избягва да го гледа – Норман Терънс. И двамата бяха знаменити американски фокусници.
– Има ли някакъв проблем между тях? – попитах.
– Това е дълга история – започна един.
Рино, Невада, 1994 година. Джо Уип е на четиринайсет години. Майка му Касандра продава велосипеди. Когато Джо я пита къде е баща му, тя отговаря:
– Изостави ме, когато ти се роди. Това са мъжете.
Не се съгласява да каже името му. Джо знае, че тя лъже. Истината е, че изобщо не е знаела от кого е бременна. Доста мъже бе видял да минават през дома им. Основната причина да си тръгват е, че Касандра забравя или бърка имената им.
При това тя смята самата себе си за жертвата в тази история.
– Погледни ме, Джо. Не съм ли хубава жена?
– Хубава си, мамо.
– Тогава защо не мога да задържа никой мъж?
Джо мълчи. Но би могъл да ù даде няколко отговора. Първо – заради имената. Второ – заради дъха ѝ на цигари и алкохол. И накрая – заради това, което той формулира така: "Аз също ще те напусна, мамо. Защото си егоистка. Защото говориш високо. Защото непрекъснато се оплакваш".
Една вечер Касандра домъква някакъв нов тип. "Поредният" – си казва Джо. Както винаги, тя ги запознава:
– Джо, представям ти Джо, сина ми. Джо, това е Джо.
– Няма да е много лесно – отбелязва новодошлият.
Джо-младши си мисли, че този сигурно ще се задържи. Няма как майка му да забрави това име, колкото и да не е майчински настроена. Намерила е най-добрия мнемотехничен начин да запамети името на любовника си. Пък и Джо-старши е различен от другите. Той задава интересни въпроси:
– Върви ли бизнесът с велосипеди в Рино?
– Да – отговаря Касандра. – От 5 август до 15 септември. На 110 мили оттук между 27 август и 5 септември се провежда фестивалът Burning Man. Там може да се движиш само с велосипед или с кола мутант. Рино е последният голям град преди пустинята, където става фестивалът. Участниците си купуват при мен велосипедите и после аз ги откупувам за стотинки.
Джо-старши се настанява в къщата. Понеже гардеробите на Касандра са пълни, той оставя нещата си при Младши.
– Я, виж ти, Каси, синът ти държи странни неща в гардероба си.
Тя се приближава да види.
– Не, няма нищо, просто реквизит за фокуси.
– А?
– Да, пада си по това, откакто навърши осем години.
Старши гледа Младши с все по-зъл поглед. Особено когато момчето прави фокуси с карти. Старши не може да повярва на очите си.
– Синът ти е сатанист в зародиш.
– Престани, това са детски глупости. Всички деца искат да станат фокусници.
Старши не разбира нищо, но това не му пречи да е по-прозорлив от Касандра:
– Синът ти е ненормално надарен.
– Няма нищо ненормално. Упражнява се от шест години насам. Само това го интересува.
Между мъжа и момчето се поражда класическа омраза, само че основана на недоразумения. "Да, крада майка ти от теб, тя е хубава и ти я желаеш, както всички синове на твоята възраст. Колкото и магии да правиш, това няма да ти я върне. Аз обаче не мога да те гледам как мътиш дяволски работи от сутрин до вечер" – си мисли Старши.
"Задръж си я. Само ако знаеше какво ми е мнението за нея... И престани да ми пипаш нещата" – си мисли Младши.
Касандра цъфти. Старши е с нея вече два месеца. Рекорд. "Той ще остане."
Един ден тримата са в хола и започва кавга.
– Престани с твоите карти! Не ги понасям.
– Това, което не можеш да понесеш, е да гледаш как някой върши нещо, след като ти никога не правиш нищо.
– За какво намекваш?
– Не ти ли е неудобно да те издържа майка ми?
Касандра зашлевява Младши и го изпраща в стаята му.
Един час по-късно отива при него. С отчаян вид, който намирисва на фалш, тя го моли да напусне:
– Той иска така, разбираш ли? Между вас наистина има проблем. Ако не си тръгнеш ти, той ще ме напусне. На трийсет и пет години съм. Искам да задържа някого най-после. Но не те изоставям. Ще ти давам по хиляда долара всеки месец. Това са много пари. Ще бъдеш свободен. Всяко дете на твоята възраст би мечтало да е на твое място.
Младши мълчи. "Старши е прав, много е потаен" – си мисли Касандра. Младши чувства, че тя лъже – тя, а не нейният тип иска той да си отиде. Старши го мрази, но това не означава, че би зарязал толкова удобна позиция. Майката е решила да изхвърли сина си, защото му е сърдита. Хлапето е казало на висок глас това, което тя не иска да чуе – че Старши не е с нея заради красотата ѝ.
Джо-младши събира вещите си в раница и магьосническия си реквизит в куфар.
Сбогуват се без емоции. На майката ѝ е все едно. Синът презира майка си.
Още щом напуска майчиния дом, той престава да се нарича Младши. На четиринайсет години взима първото си самостоятелно решение – да зареже училището. Той знае, че то не служи за нищо.
Майката живее в покрайнините на Рино. Джо се настанява в сърцето на града. Наема стая в евтин хотел, с каквито в Невада е пълно. Иска да играе в казиното и твърди, че е на осемнайсет години. Никой не му вярва, проверяват документите му.
Тогава тръгва по нощните барове и хотелите да прави фокуси с карти. Възхитени, клиентите му дават бакшиши. Има нужда от тях, защото Касандра пак е излъгала – хиляда долара не са много пари, когато трябва да си плащаш за всичко. Това просто е цената на майчината ѝ съвест. Съвест, която не струва много.
Сутрин Джо си ляга, спи до три часа следобед. Яде палачинки и отива да рови в магазините за нови видеофилми за фокуси. Когато намери някой, той го научава наизуст в хотелската си стая.
Вечер пробва новите трикове пред клиентите в баровете. Той изглежда точно на възрастта си и това разнежва хората, особено жените. Понякога не им стига да му дадат пари, а го канят и на вечеря. Той никога не отказва.
Минава една година. Джо е на петнайсет. Този живот му харесва. Има чувството, че е талисманът на баровете в Рино.
Една нощ Джо се упражнява сам в бара, без да забележи, че някакъв мъж го наблюдава. Опрян на плота на три метра от него, непознатият следи ръцете му.
Изведнъж момчето вижда, че го гледат. Въпреки че е свикнал с това, този път е различно. Той се насилва да прикрие смущението си и привършва своя номер с картите. После вдига глава и се усмихва на мъжа. Защо е така сигурен, че той няма да му даде бакшиш? И защо това не го смущава?
– На колко години си, малкият?
– На петнайсет.
– Къде са родителите ти?
– Няма такива – казва Джо, без да изпитва чувството, че лъже.
Мъжът е на около четирийсет и пет години. Вдъхва респект. Раменете му са широки. Джо си мисли, че погледът му идва някак си отдалече, като че ли очите му са хлътнали.
– Хлапе, през живота си не съм виждал толкова надарени ръце като твоите. А разбирам от тези неща.
Джо усеща, че това е истина. Впечатлен е.
– Имаш ли учител?
– Не, гледам видеофилми.
– Това не е достатъчно. Когато човек има такава дарба, му трябва учител.
– Искате ли да станете мой учител?
Мъжът се смее.
– По-полека, малкият. Аз не съм фокусник! Но ти живееш в Рино – града на най-големия.
– На най-големия какво?
– На най-големия магьосник.
На следващия ден в четири следобед Джо почука на вратата на къща, разположена до железопътната линия. Никой не отговори. Той забеляза, че не е затворено, и влезе.
На канапето в хола спеше мъж с нахлупен на главата вестник. Джо махна вестника и се загледа в лицето на полегналия за следобедна дрямка.
Можеше да е на трийсет и пет години. Чертите на лицето му излъчваха крайно спокойствие. Беше облечен единствено с джинси, торсът му беше гол. Мускулест. Без грам тлъстина.
Младежът огледа стаята и се разочарова от липсата на какъвто и да е реквизит. Вещите не бяха функционални. "Тук няма нищо интересно – каза си той, – това не може да е жилище на фокусник."
Като се замисли обаче, разбра, че не е точно така. Излегналият се на канапето мъж беше прекрасен. Джо се запита дали не е умрял и допря ухо до гърдите му.
– Кой си ти? – каза събудилият се от докосването.
– Аз съм Джо Уип. Вие Норман Терънс ли сте?
– Да.
Мъжът седна, протегна се и сбърчи вежди, докато разглеждаше юношата.
– Вратата не беше затворена и влязох.
– Искаш ли чаша мляко?
– Нямате ли бира?
– Не. Ще ти донеса мляко.
Норман се върна с две чаши мляко. Пиха мълчаливо. Джо очакваше мъжът да го попита какво иска. Но той не казваше нищо, сякаш всеки можеше да влезе в къщата му, без да обяснява защо.
– Искам да станете мой учител – каза накрая Джо.
– Не съм и няма да бъда учител на никого.
– Преподавател, ако предпочитате.
– Преподавател по какво?
– По какво можете да преподавате вие?
– Какво искаш да научиш?
Младежът извади от джоба си тесте карти. Той направи няколко номера на ниската маса. После прибра картите и закова поглед в очите на Норман.
– През живота си не съм виждал такова умение във ваденето отдолу – каза мъжът.
– Тогава?
– Защо искаш да си мой ученик?
– Защото вие сте най-големият.
– Не си убедителен.
– Защото имам невероятни ръце.
– Вярно е, но и това не ме убеждава. Никога не съм искал да преподавам.
– За себе си ли искате да запазите цялото познание, което имате?
– Ще размисля. Къде са родителите ти?
– Нямам баща, а майка ми ме изхвърли. От една година живея на хотел.
– Разкажи ми повече.
Джо му разказа историята си и своето ежедневие. Мъжът въздъхна мъчително.
– На колко години си?
– На петнайсет.
Норман го погледна втренчено. Юношата почувства, че в този момент се случва нещо важно, и се насили да няма умоляващ вид.
Мъжът мислеше.
Млада жена влезе с покупки.
– Кристина, представям ти Джо, на петнайсет години. Джо, представям ти моята приятелка Кристина.
– Здравей, Джо, ще ми помогнеш ли?
Юношата се спусна да вземе торбите от ръцете ѝ. Тя го отведе в кухнята, за да подредят продуктите. След това Джо се върна в хола.
– Какво да правя с теб? – попита Норман загрижено.
Кристина се приближи и напълно естествено каза:
– Джо ще спи в малката стая.
Сърцето на Джо силно затуптя. Норман се усмихна:
– Печелиш. Отивай да си вземеш нещата.
Когато Джо се върна с куфара и раницата си, посрещна го Кристина. Тя му показа стаята, която гледаше към железопътната линия.
– Иди да се изкъпеш – му каза тя. – После ще ядем.
Той се подчини. Потопи се във ваната с доволна въздишка. За първи път в живота си изпита чувството, че има семейство.
Разумът му го поправи: "Норман наистина би могъл да ми е баща, но Кристина сигурно е едва на двайсет и пет години и не би могла да ми бъде майка". Въпреки това само с няколко думи и с отношението си младата жена го предразположи повече, отколкото Касандра за четиринайсет години съвместен живот.
Норман го извика:
– Джо, вечерята е сложена.
Той беше още във водата, но бързо излезе от нея и слезе долу, загърнат в хавлията, което не смути никого.
Вечеряха, без да разговарят много. Норман и Кристина нямаха телевизор. Джо беше много доволен от новото си обкръжение.
Да убиеш бащата (превод Светла Лекарска, цена 12 лева, стр 120, издателство Колибри) е в книжарниците
