My Mir
Литература
Литература (341)
Добре дошли в Гатлин – малко провинциално градче и паралелна вселена за чародейци и техните магии, мистерии, древни проклятия... и приказен декор за вечната любов между Итън Уейт и Лена Дюшан – главните герои на трилогията Хроники на чародейците на писателското дуо Маргарет Стоъл и Ками Гарсия. След като в Прелестни създания (книга първа) Итън открива любовната магия с младата, секси вещерка Лена, а във втората книга Прелестен мрак любовта им е разкъсвана между Светлината и Мрака, сега се възцарява Прелестен хаос (откъс от третата книга четете по-долу), за да могат Итън и Лена да открият истински важните неща в Световния ред.
Преди
Захар и сол
Странно е как в Гатлин доброто винаги е тясно преплетено със злото. Понякога е трудно да ги различиш. Но и в двата случая в крайна сметка смесваш захарта със солта и целувките с ритниците, както би казала Ама.
Не знам дали навсякъде е така. Познавам единствено Гатлин. И съм сигурен, че докато сядам обратно на мястото си в църквата заедно със Сестрите, единствените новини, които минават или някога ще минат от уста на уста сред енориашите, са, че кафенето "Пойна птица" е спряло да предлага на клиентите супата си с хамбургер, че сезонът на прасковения пай е застрашен от провал и че някакви хулигани са откраднали люлката, вързана на стария дъб, близо до парка на Генерала. Половината от присъстващите шумолят по покритите с дебел килим пътеки, обути с обувки, които майка ми твърдеше, че са били на мода преди петдесет години. Коленете се притискат едно до друго и имам чувството, че цяло море от крака сдържа дъха си. Поне аз сдържам моя...
Прелестни създания © фотография Форум Филм България
Сякаш това лято изобщо не го бе имало и ние бяхме в безопасност между тези стени. Сякаш нищо освен изгарящото, ярко слънце, чиито лъчи се процеждат през цветните стъкла, не може да проникне тук вътре. Нито Ейбрахам Рейвънуд, нито Хънтинг и неговата кървава глутница. Нито Сарафина, майката на Лена, нито дори самият дявол. Никой не може да премине през защитата на отявлената гостоприемност на разпоредителите, които ни подават програмите. А дори някой да се промъкне, свещеникът ще продължи да се моли, хорът все така ще пее, защото нищо по-малко от истинския Апокалипсис не може да възпре хората от Гатлин да ходят на църква и да се бъркат в чуждите работи.
Но отвъд тези стени това лято бе променило всичко – и в света на чародейците, и в нашия свят, макар хората от Гатлин още да не го осъзнаваха. Лена се бе Призовала едновременно и за Светлина, и за Мрак, и бе разделила на две Седемнайсетата луна. Битката между демоните и чародейците бе приключила със смърт и от двете страни. В Общия ред бе зейнала гигантска цепнатина с размера на Големия каньон. Това, което Лена бе направила, за света на чародейците бе равносилно на строшаването на скрижалите с десетте Божи заповеди в нашия свят. Какво ли щяха да си помислят хората от Гатлин, ако научеха за случилото се. Надявах се това никога да не стане. Преди този град ме караше да изпитвам клаустрофобия и го мразех. Сега ми създаваше по-скоро усещането за нещо очаквано, познато, нещо, което един ден щеше да ми липсва. И този ден наближаваше. Бях наясно с това повече от всеки друг.
Прелестни създания © фотография Форум Филм България
Захар и сол, целувки и ритници. Момичето, което обичах, се бе върнало при мен и бе взривило света ни. Ето това бе станало това лято.
Бяхме свидетели на последната супа с хамбургер, на края на прасковения пай и на въжените люлки. Но наблюдавахме и началото на нещо.
Началото на Края на дните.
19.09
Ветрове от ада
Вятърът беснееше из стаята ми с такава сила, че събори всичко от бюрото ми. Книги и листове, дори раницата ми се носеха във въздуха, виеха се като в торнадо. Кутиите от обувки, които бяха подпрени на стените, паднаха на пода, и от тях излетяха комикси и дори колекцията ми от капачки, които събирах от първи клас. Сграбчих Ама, защото тя бе така слабичка, че се боях да не хвръкне и тя заедно с всичко останало.
– Какво става? – чух Линк да крещи някъде зад мен, но не го виждах.
Ейбрахам стоеше в средата на стаята, гласът му се извисяваше над беснеещата черна вихрушка.
– Вие донесохте разрушение в моя дом, сега аз ще доведа хаоса във вашия.
Вятърът се виеше около него, без да докосва дори опашката на фрака му.
– Редът е нарушен. Вратата е отворена. Издигнете се, изкачете се, унищожете! – гласът му се извиси. – "Ratio fracta est! Ianua aperta est! Sugite, ascendite, exscindite!"
Виещият се въздух потъмня и започна да приема форма. Мъгливи черни фигури се появяваха от спиралата, сякаш се изкачваха по торнадото и се опитваха да се прехвърлят през ръба и да влязат в нашия свят. Което бе доста притеснително, като се имаше предвид, че всичко това се случваше в средата на спалнята ми.
Знаех какви бяха тези създания. Бях ги виждал и преди, но се надявах никога да не ми се случи отново.
Бесове – демоните, които обитаваха подземния свят, лишени от душа и форма, изригваха от вятъра и се извиваха в мрака край мен.
Фигурите се носеха по синия ми таван и растяха, докато в един миг ми се стори, че ще изсмучат целия въздух от стаята. Сенчестите създания се движеха като гъста, пенеща се мъгла. Спомних си онази, която почти ни бе нападнала край клуб "Изгнание" – ужасяващия писък, когато мъглата се отдръпна назад и разтвори челюстите си. Сенките се превръщаха в зверове пред очите ни и знаех, че скоро щяхме да чуем и онзи писък.
Ама се опита да се освободи от хватката ми, но не я пуснах. Ако я оставех, щеше да нападне Ейбрахам с голи ръце.
– Мислиш си, че можеш да идваш в дома ми и да пуснеш цялото зло на света през една тънка пукнатина в небето?!
– Твоят дом? На мен ми се струва по-скоро като дома на Водача. А Водачът е точният човек, който ще покаже на приятелите ми пътя към този свят чрез този малък процеп в небето, да...
Ама затвори очи и започна да нашепва:
– Лельо Дилайла, чичо Абнър, прабабо Сула...
Прелестни създания © фотография Форум Филм България
Опитваше се да призове Великите, предците ù от отвъдния свят, които вече няколко пъти я бяха спасявали от Бесовете. Те бяха доста сериозна сила, с която неприятелите им определено трябваше да се съобразяват.
Ейбрахам се разсмя и гласът му се извиси над съскащия вятър.
– Не е необходимо да призоваваш духовете си, стара жено. Тъкмо си тръгваме. – Чух раздирането на въздуха, преди да се дематериализира. – Но не се тревожи. Ще се видим скоро. По-скоро, отколкото би искала.
После разкъса небето и пристъпи в невидимото пространство, което отваряше. И изчезна.
Преди някой от нас да проговори, Бесовете се изстреляха навън през отворения прозорец, черна плътна мъгла, носеща се над спящите къщи по нашата улица. В края ù линията от демони се разпръсна в различни посоки – като пръстени на мрачна ръка, обвиваща града в юмрука си.
В стаята ми бе странно тихо. Линк се опитваше да си проправи път сред разпилените по пода книги, комикси и хартии, но личеше, че едва се държи на краката си.
– Човече, реших, че ще ни замъкнат в ада или откъдето там са дошли. Може би майка ми е права и това е краят на света. – Почеса се по главата. – Имаме голям късмет, че сме живи и че те си тръгнаха!
Ама отиде до прозореца. Пръстите ù бяха вкопчени в амулета на шията ù.
– Не са си отишли и ние не сме късметлии. Само глупак може да си го помисли.
Скакалците си жужаха под прозореца, хаотична симфония на разрушението, която се бе превърнала в основния мотив в саундтрака на живота ни. На лицето на Ама се четяха страх и тъга, и нещо, което никога досега не бях виждал.
Неразгадаемата, непроницаема Ама. Взираща се навън в нощта.
Прелестен хаос (416 стр, цена 14 лева, издателство Кръгозор) е в книжарниците
Филмът Прелестни създания е в кината
"Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов" – това казва Октав (алтер-его героят на Фредерик Бегбеде от 9,99 лв.), докато се преквалифицира от рекламист в ловец на модели в Русия в романа Помощ, простете... и хлътва самоубийствено по 14-годишната золотая девочка Лена Дойчева. Дали любовта трае три години, Октав едва ли знае, но ето я и неговата изповед пред отеца от православния храм Христос Спасител в Москва...
В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това "нелепо чувство, придружено от непристойни движения", както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. "Виж ти, Еди Баркли умрял!" По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: "След 500 метра завийте надясно". Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: "Лицето вече не живее на посочения адрес". Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.
Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като "златното число" (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата ù. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.
Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката ù е скосена, прасците ù се подуват, косите ù падат, сутиенът ù е празен, а коленете ù се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но наобратно): "Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно". Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите ù рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:
1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).
2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.
3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.
4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.
5. Не докосвай кокаин.
6. И най-вече, никога не се влюбвай.
Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата ù сесия в "The Face", попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция "Сторм", която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос ù се случва да пътува с пътнически самолет.
В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.
– Виж младата ми годеница със светлосините очи.
– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.
– Много е стара. Да не си си забравил очилата?
– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката ù сестра.
– А пък дъщеря ù на твоята сигурно е по-готина.
– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!
– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият ù тен.
– Млъквай, че се влюбвам.
– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.
– Не искам б. у. („втора употреба" на руски жаргон).
Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.
– Гърдите ми са по-големи от твоите!
– Да, но моите са истински!
Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система "дезиризъм без граници". Ако групата "Конде Наст" им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на "Вог".
Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най‑добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше "Клъцни/срежи". Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: "Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем". Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да ù направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.
Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.
Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. "След 50 метра завийте наляво" – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на "Инвалидите", където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица "Дарю", а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица "Дарю" до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на "Дарю", в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите ù горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.
Помощ, простете (превод Георги Ангелов, 184 стр, цена 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
Филмът Идеалът по романа Помощ, простете и срещата с Фредерик Бегбеде откриват фестивала CineLibri 2016 – 5 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 13 октомври (Люмиер, 19:00), 15 октомври (Люмиер, 19:00) и във Варна – 7 октомври (ФКЦ, зала Европа, 20:15)
В не толкова далечното бъдеще... доларът е обвързан с китайския юан, корпорацията Щаатлинг–Уапачунг осигурява на своите клиенти "безкрайно удължаване на живота", а координаторът в отдел Следчовешки услуги Лени Абрамов (най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, 73 кила, с леко обезпокоителен индекс на телесната маса 23,9 и нисък рейтинг на персонален сексапил) е лудо влюбен в младата Юнис Парк... Добре дошли в света на Гари Щейнгарт – първият американски (роден в Санкт Петербург) писател, носител на наградата Удхаус през 2011 и неговата Супертъжна истинска любовна история (откъс от романа четете по-долу), която продължава традицията от Абсурдистан (хитовият бестселър на Щейнгарт) да жонглира с трагично и комично, така както стендъп комиците разиграват абсурдни вицове и ситуации.
Мили мой дневнико,
Днес взех важно решение: никога няма да умра.
Други ще мрат около мен. Ще бъдат сведени до нула. От личността им нищо няма да остане. Ключът на лампата ще е щракнал. Лъскави мраморни надгробни плочи ще бележат техния живот и целокупност с фалшиви общи приказки ("звездата ù грееше ярко", "вечно незабравимият", "любителят на джаза"), после я ще ги отнесе крайбрежно наводнение, я ще ги разкъса някой генно модифициран бъдещ пуяк.
Не ги слушайте, като ви разправят, че животът бил пътешествие. За да е пътешествие, едно пътешествие трябва да има крайна цел. Като взема шеста линия на метрото да се видя със социалната служителка – на това му викам пътешествие. Когато умолявам пилота на тая тресяща се над Атлантика бракма на "Юнайтед Континентъл Делтамерикан" да обърне и да поеме курс обратно към Рим и към измамните прегръдки на Юнис Парк – на това му викам пътешествие.
Ама чакай. Има и друго, нали? Имало и наследственост. Не сме умирали, понеже потомците ни живеели и след нас! Ритуалното предаване на ДНК, мамините масури, долната бърна на дядо, "децата са нашето бъдеще". Последното е цитат от "Най-великата обич" на поп дивата на 1980-те години Уитни Хюстън – деветото парче от едноименния ù първи албум.
Глупости на квадрат. Бъдещето принадлежи на децата само в най-тесния, най-преходния смисъл на думата. Тяхно е дотогава, докато не измрат и те. Следващата строфа от песента: "Предайте им знанията си и ги оставете те да водят" – призовава възрастния човек да се откаже от своето аз в името на бъдещите поколения. Като кажеш: "Живея за децата си", все едно признаваш, че скоро ще умреш и животът ти на практика вече е приключил. По-точно би било да се каже: "Умирам постепенно за децата си."
А какви по-точно са децата ни? Свежи и пролетни в своята младост; непознаващи смъртта; мятат като Юнис Парк алабастрови нозе из високата трева – сърнета, сладки сърнета, грейнали в замечтаната си пъргавост, слели се в едно с привидно простото естество на заобикалящия ги свят. И после, след има-няма век, гледаш как бедна гледачка мексиканка им бърше лигите в някой приют в Аризона.
Сведени до нула. Даваш ли си сметка каква несравнима с нищо друго трагедия е всяка тиха смърт от старост на осемдесет и една? Няма ден, в който хора, индивиди – американци, ако така ти звучи по-тревожно – да не се свличат по очи на бойното поле и никога повече не се изправят. Престават да съществуват завинаги. При това говорим за сложни личности, чиито представи за световете, летящи в безкрайните вселени, биха шашнали аналоговите ни предци – овчари, прехранващи се със смокини. Всички тези хора са малки божества, носители на обич, дарители на нов живот, невъзпети гении, богове ковачи, които всяка сутрин стават в шест и петнайсет, включват кафе машината и нашепват безмълвни молитви да устискат до утрешния ден, до вдругиден, после до абитуриентския бал на Сара, а след това...
Сведени до нула.
Но не и аз, дневнико мой. Късметлия си ти. Макар да не го заслужаваш. От днес нататък ти предстои да научиш за най-великото приключение, преживяно някога от най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, 73 кила, с леко обезпокоителен индекс на телесната маса 23,9. А защо "от днес" ли? Защото вчера се запознах с Юнис Парк, а тя ще ми е вечната опора.
Хубаво ме огледай, дневнико мой. Какво виждат очите ти? Слаб мъж с лице, сиво като потънал крайцер, любопитни влажни очи, високо лъскаво чело, върху което дузина пещерни човеци биха могли да нарисуват нещо хубаво, сърповиден нос над малката сбръчкана уста, а отзад – все по-олисяващо теме, съвпадащо идеално с очертанията на великия щат Охайо, и тъмнокафява бенка, отбелязваща столицата му Кълъмбъс. Слаб. Слабостта във всяко отношение е моето проклятие. Едно никакво тяло в свят, който признава само невероятно изваяните фигури. Тяло на хронологична възраст трийсет и девет години, а вече натъпкано с "лош" холестерол, с увеличена секреция на АКТХ и с всичко друго, което обрича сърцето, разбива черния дроб и гръмва всички надежди. Дневнико мой, ако Юнис не ми беше дала подбуда да живея, преди седмица нямаше изобщо да ми обърнеш внимание. Допреди седмица просто не съществувах. Пак тогава, преди седмица, в ресторанта в Торино заприказвах един потенциален клиент – класически привлекателен индивид с висока нетна стойност. Той вдигна очи от зимното си болито мисто, впери поглед право покрай мен, сведе очи към свареното съвкупление на своите седем вида меса в седем зеленчукови соса, пак вдигна очи, пак впери поглед право покрай мен – явно, за да бъда забелязан дори бегло от някой член на висшето общество, трябва първо да прострелям с горяща стрела танцуващ лос, или държавен глава да ме срита в ташаците.
И въпреки всичко, дневнико мой, на твоя предан автор, на тази нищожна личност ù е писано да живее вечно. Техниката за тази цел е почти готова. И аз ще съм първият, който ще се възползва от нея – аз, координаторът (седми разряд) на дейността по установяването на контакти с привързаните към живота в отдел "Следчовешки услуги" на корпорацията "Щаатлинг–Уапачунг". Достатъчно е да съм изряден и да вярвам в себе си. Да избягвам трансмазнините и пиячката. Да поглъщам огромни количества зелен чай и алкализирана вода и да предам генома си на онези, на които трябва. Да възстановя своя загиващ черен дроб, да презаредя цялата си кръвоносна система с "интелигентна кръв" и да си намеря тихо и топло (но не горещо) местенце, където да прекарам лютите сезони и холокостите. А когато на Земята времето ù изтече, което е неминуемо, да замина за нова земя – още по-тучна, но с по-малко алергени; а когато след около 10 (на 32-ра степен) години от днешна дата, в разцвета на моя разум, вселената ни реши да се самопогълне, личността ми ще скочи през черната дупка и ще сърфира в измерение, пълно с невъобразими чудеса, където нещата, с които съм живял на Земя 1.0 – тортели лукезе, сладоледа с шамфъстък, първите "тави" на групата "Велвет Ъндърграунд" и загорялата от слънцето гладка кожа, опъната върху меката барокова архитектура на двайсет и нещо годишни бедра – ще ми се струват тъй смешни и инфантилни, колкото дървените кубчета, бебешките храни и играта "Саймън казва".
Точно така: няма никога да умра, каро диарио. Никога, никога, никога, никога. А ти, ако се съмняваш в думите ми, върви по дяволите.
Вчера беше последният ми ден в Рим. Станах към единайсет, пих едно кафе макиато в бара, който предлага и фантастични медени кифлички, докато антиамерикански настроеното десетгодишно хлапе на съседите ми скандираше от прозореца: "Не щем глобализация! Спрете я веднага!"; с увит врат в топлата памучна хавлиена кърпа на чувството за вина, че не върша в последните минути някаква спешна работа, докато апаратът ми жужи с контакти, данни, снимки, предвиждания, карти, доходи, звуци, бяс. Поредният ден на скитане в ранното лято по улиците, на които поверявах съдбата си, в прегръдката им, в топлите им като фурна вечни обятия.
Стигнах там, където всеки път стигам. До най-красивата сграда в цяла Европа. Пантеонът. Ротондата с идеални пропорции, вдигнала високо тежестта на купола, който виси във въздуха с ледена математическа точност; окулусът, през който се процеждат римските дъждовни и прежурящи слънчеви порои; преобладаващите все пак хладина и сянка. Нищо не би могло да омаловажи Пантеона! Нито крещящите шарки на религиозното му преобразяване (официално се води църква). Нито надутите, охарчили се до последното евро американци, надяващи се да намерят дебела сянка под портика. Нито съвременните италианци, които се бият и разправят отвън, където момчетата гледат да го вкарат на момичетата, мотопедите бръмчат тихо под косматите им нозе и състоящи се от няколко поколения фамилии пращят от пъпчива жизненост. Не, намирам се в най-славния сътворен от човешка ръка надгробен паметник на човешкия род. И когато надживея земята и напусна привичното ù лоно, ще взема със себе си спомена за тази сграда. Ще го закодирам с нули и единици и ще го излъча в целия космос. Вижте творението на примитивния човек! Забележете първите му копнежи за безсмъртие, дисциплината и всеотдайността му.
Вчера – последният ми ден в Рим. Изпих си макиатото. И вероятно в очакване на любов си купих скъп дезодорант. После ударих тричасов леко онанистичен следобеден сън в своя безотговорно озарен и задушаван от слънцето апартамент. След което на партито на приятелката ми Фабриция се запознах с Юнис.
Чакай, чакай. Не беше точно така. Нещо обърках хронологията. Излъгах те, дневнико мой. Не съм стигнал още до пета страница и започнах с лъжите. Преди купона у Фабриция се случи нещо ужасно. Толкова ужасно, че чак не ми се описва, тъй като ми се ще да си положителен дневник.
Ходих до американското посолство.
Изобщо нямах подобно намерение. Но един приятел, Санди, разправя, че ако си прекарал над 250 дни в чужбина, а не си се записал в официалната програма за завръщане на американските граждани "Добре си се завърнал, приятелю", още на летище "Кенеди" може да те гепят за противодържавна дейност и да те тикнат в някой "охраняван проверочен пункт" някъде в северните райони на щата Ню Йорк.
А пък Санди знае всичко – той е моден стилист, – така че реших да се възползвам от ярко формулирания му силно подкладен от кофеина съвет и се запътих към Виа Венето, където зад наскоро издълбания ров с вода блаженства кремавият дворец на нацията ни. Но и това май няма да е за дълго. Санди разправя, че поради липса на средства Държавният департамент се принудил тия дни да продаде целия огромен комплекс на норвежката държавна нефтена компания "СтатойлХидро", та когато се добрах до Виа Венето, вече придаваха на дърветата и храстите му източена агностична форма по вкуса на новите им притежатели. Бронираните закрити камиони на преносвачите бяха обградили в кръг комплекса, а отвътре се носеше шумът на масивно унищожаване на документация.
Зад перилата, очертаващи опашката пред визовия отдел, беше почти безлюдно. Броят на желаещите да емигрират в САЩ бе спаднал до неколцина изключително тъжни и бедстващи албанци, а самотната им бройка бе допълнително обезкуражена от плаката с изображението на наперена видра със сомбреро на главата, която се мъчи да се покатери в претъпкана гребна черупка, с наслов "Местата в лодката свършиха, амиго".
След като му размахах паспорта си, по-възрастен от мен мъж ми изкрещя нещо неразбираемо иззад преградата от плексиглас в импровизирана будка за охраната. Най-сетне отнякъде се появи задължителната за такива места компетентна филипинка и ми даде знак да мина по препълнения с вещи коридор до някакво подобие на занемарена класна стая в обществена гимназия, разкрасена в цветната тоналност на кампанията "Добре си се завърнал, приятелю". Тук мексиканската видра от кампанията "Местата свършиха, амиго" бе американизирана (сомбрерото бе заменено с триъгълна червено-бяло-синя кърпа, овързана на косматата гушка) и бе яхнала някакъв глуповат на вид кон, и двамата устремени към буйно изгряващо – предполагам, азиатско – слънце. Половин дузина мои сънародници седяха зад нащърбени бюра и мърмореха нещо в апаратите си. Върху празен стол имаше слушалка с вид на умрял плужек и надпис: ПЪХНЕТЕ СЛУШАЛКАТА В УХОТО СИ, СЛОЖЕТЕ АПАРАТА СИ ВЪРХУ БЮРОТО И ИЗКЛЮЧЕТЕ ВСИЧКИ НАСТРОЙКИ ЗА СИГУРНОСТ. Изпълних разпореждането. В ухото ми задрънча електронна версия на "Розовите къщи" на Джон Кугър Меленкамп ("Ама и тая Америка си я бива, бейби!"), на екрана на апарата ми се довлече едрозърнесто изображение на храбрата видра с буквите УВА на гърба, които се разгънаха в трептящ надпис "Управление за възстановяване на американщината".
Видрата се изправи на задните си крачета и най-старателно се отупа от праха.
– Здрасти, приятел! – рече с достоен за обожание електронен глас на карнавален викач. – Казвам се Джефри Отър и бас ловя, че ще се сприятелим!
Обзе ме чувство за несрета и самота.
– Здрасти – отвърнах. – Здравей, Джефри.
– Здравей и ти! – каза видрата. – Желая да ти задам няколко дружески въпроса единствено със статистическа цел. В случай че не желаеш да отговориш на някой въпрос, достатъчно е да кажеш: "Не желая да отговоря на този въпрос." И не забравяй: моята цел е да съм ти полезен! Добре. Започваме с най-простото. Кажи ми името си и номера на социалната си осигуровка.
Огледах се. Всички около мен шепнеха припряно разни неща на своите видри.
– Леонард или Лени Абрамов – измънках и съобщих номера на социалната си осигуровка.
– Здравей, Леонард или Лени Абрамов, 205-32-8714. От името на Управлението за възстановяване на американщината имам удоволствието да те посрещна с "добре дошъл" при завръщането ти в новите Съединени американски щати. Пистааа! Вече нищо не може да ни спре! – и щеше да ми пукне тъпанчето с откъс от диско хита на Мъкфадън и Уайтхед "Нищо не може ни спря". – Кажи ми сега, Лени. По каква причина напусна нашата страна? По работа или на почивка?
– Работа – рекох.
– И в какво се състои работата ти, Леонард или Лени Абрамов?
– Ами... Безкрайно удължаване на живота.
– Каза "Нетрайно утежняване на живота". Правилно ли чух?
– Безкрайно удължаване на живота – рекох.
– На скала от хиляда и шестстотин каква кредитоспособност имаш, Леонард или Лени?
– Хиляда петстотин и двайсет.
– Браво на теб. Явно знаеш как да броиш и центовете, а? Значи имаш пари по банковата си сметка и работиш по "нетрайно утежняване на живота". Сега няма как да не те попитам: а член ли си на Двупартийната партия? И ако си, би ли желал да стриймваме до апарата ти новия ни седмичен бюлетин "Нищо не може ни спря!"? В него ще намериш всякакви полезни съвети как да се реаклиматизираш към живота в нашите Съединени щати и как най-ефективно да вложиш парите си.
– Не съм член на Двупартийната, но да, с най-голямо удоволствие бих получавал новия ви стрийм – казах със сговорчив тон.
– Чудесно! Вече си включен в списъка ни. Кажи ми, Леонард или Лени, докато беше в чужбина, имаше ли възможността да се срещнеш със симпатични чужди граждани?
– Да – отвърнах.
– И с какви по-точно?
– Само от Италия.
– Каза "Сомалия".
– Само от Италия – повторих.
– Каза "Сомалия" – настоя на своето видрата. – Нали знаеш колко самотни се чувстват американците в чужбина? Най-редовно им се случва! Затова аз все си седя в родната рекичка. За какво ми е да ходя другаде? Само за статистиката, позволи ми да те попитам: имал ли си интимни физически връзки с не-американци по време на престоя си?
Вперих поглед във видрата, а ръцете ми под бюрото се разтрепериха. Този въпрос на всички ли го задават? Нямах ни най-малкото намерение да попадам в "охраняван проверочен пункт" някъде на север единствено задето бях се пуснал на Фабриция, воден от желанието да скрия в нея чувството си на самота и непълноценност.
Супертъжна истинска любовна история (превод Венцислав К. Венков, стр. 344, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
Явно Дж. К. Роулинг няма желание да оваканти поста на бестселър писател. След Хари Потър сагата, тя е готова с ново творение за малки и големи – Вакантен пост (откъс от книгата четете по-долу) не се заиграва с магията и пакостите на симпатични хлапета, а полита (с метлата) на черната комедия в ежедневието на провинциалното английско градче Пагфърд – там, където всички до болка се познават и (затова) не се понасят, но пък са принудени да живеят заедно. Звучи познато, нали?
Неделя
Бари Феърбрадър нямаше никакво желание да излизат за вечеря. Цял уикенд го мъчеше главата, а на всичко отгоре гонеше и срока за редакционното приключване на местния вестник.
Но по вдървеното и необщително поведение на съпругата му по време на обяда бе заключил, че картичката му за годишнината от брака им не бе смекчила престъпното му усамотяване от сутринта в работния кабинет. Не помагаше и фактът, че пишеше не за някой друг, а за Кристъл, която Мери, въпреки всичките си твърдения, никак не обичаше.
– Изгарям от желание да те изведа някъде на вечеря, Мери – излъгал бе той, за да стопи леда. – Деветнайсет години, деца! Деветнайсет години, а майка ви изглежда по-хубава от всякога.
Мери поомекна и му се усмихна, при което Бари се беше обадил в голф клуба – хем беше наблизо, хем със сигурност щяха да им запазят маса. Стараеше се да създава поне дребни удоволствия на жена си, особено откакто беше осъзнал, че след близо две десетилетия съвместен брак редовно я разочароваше по отношение на по-важните неща. Не че го правеше умишлено. Просто двамата имаха коренно различни възгледи по това, кое е най-важното в живота.
Четирите деца на Бари и Мери отдавна бяха надраснали възрастта, в която да се нуждаят от гледачка. Бяха зяпнали в телевизора, когато за последен път си взе довиждане с тях; единствен Деклън, най-малкият, се извърна, погледна го и махна с ръка за сбогом.
Главоболието не спираше да блъска зад ушите му, докато изкарваше колата на заден ход от дворната алея и подкара през симпатичното им градче Пагфърд, където се бяха преместили след сватбата. Спуснаха се по "Чърч Роу" – стръмната улица, по чиито две страни се редяха най-скъпите къщи в цялата си викторианска пищност и солидност, свърна покрай псевдоготическата черква, в която навремето гледаха двете им близначки в мюзикъла "Йосиф и фантастичната му пъстра дреха", и прекоси площада, откъдето ясно се виждаше черният скелет на порутеното абатство – доминантата в силуета на градчето, кацнала на върха на хълма и сливаща се с теменуженото небе.
Въртеше волана по познатите му завои, но в главата му се въртяха единствено неминуемите грешки, допуснати от бързане да довърши дописката, която току-що бе пратил по имейла до редакцията на "Ярвил енд Дистрикт Газет". Трудно му се удаваше някак си да предаде в писмен вид словоохотливостта и чара си.
Голф клубът бе на някакви си четири минути път от площада, току зад онази граница, в която градчето правеше последните си издихания под формата на стари селски къщи. Бари паркира микробусчето пред клуб-ресторанта "Бърди" и изчака за секунда до автомобила Мери да си мацне пак червило. Хладният вечерен въздух погали лицето му. Загледа как контурите на голф игрището се разтапяха в здрача и се запита защо всъщност продължава да поддържа членството си. Слаб играч беше – и замахът му не струваше, и хендикапът му беше висок. Да не говорим колко много други неща му запълваха времето. Не помнеше друг път така да го е боляла главата.
Мери угаси лампичката над огледалцето на сенника, слезе и затвори вратата. Бари натисна вграденото в ключодържателя бутонче за автоматично заключване; токчетата на жена му затракаха по асфалта, системата за заключване на автомобила изписука, а Бари си рече, че може и да спре да му се повдига, след като похапне.
В този миг мозъкът му се разцепи от неизпитвана никога дотогава болка, сякаш през главата му премина топуз за рушене на сгради. Почти не усети как се охлузиха коленете му, когато опряха в студения асфалт; черепът му се обля в огън и кръв; агонията бе непоносима, при все че му се наложи да я понесе, тъй като все още му оставаше минута до пълното забвение.
Мери изпищя – и не спря да пищи. Откъм бара дотичаха неколцина мъже. Един се върна на спринт да види дали в сградата не е останал някой от пенсионираните лекари, които членуваха в клуба. Като чуха суматохата, съпружеската двойка познати на Бари и Мери зарязаха ордьоврите си и хукнаха да помогнат с нещо, ако могат. Съпругът повика по мобифона 999 "Спешна помощ".
На линейката ù бяха нужни двайсет и пет минути, тъй като идваше от съседния град Ярвил. Когато най-сетне синята ù пулсираща светлина обля мястото на събитието, Бари лежеше неподвижен и нереагиращ с глава в локвата, която бе повърнал; до него клечеше Мери с разкъсан на коленете чорапогащник, стискаше ръката му, ридаеше и шепнеше името му.
Вакантен пост (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена мека корица 20 лева, твърда корица 25 лева, електронна книга 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците от 17 декември
Спечели пътуване за двама до Лондон + други награди с Голямата игра Вакантен пост до 17 януари 2013
След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, във втората част с мистъри дамата Даугър и нейната герила справедливост, сега е време да сложим гранде финала (откъс от книга 3 четете по-долу) на Мураками опуса 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... убийството на един Вожд.
– Питам се дали няма да можете да минете без пушене, господин Ушикава – каза по-ниският мъж.
Ушикава впери поглед първо в седналия от другата страна на бюрото човек, после в цигарата "Севън Старс" между пръстите си. Още не я бе запалил.
– Много ще съм ви благодарен – добави онзи с неизменна любезност.
Ушикава гледаше озадачено, сякаш се чудеше как изобщо е попаднала между пръстите му тази цигара.
– Извинете ме. Няма да паля. Просто съм я извадил по навик.
Брадичката на мъжа помръдна може би със сантиметър нагоре-надолу, но погледът му не престана да приковава очите на Ушикава. А Ушикава върна цигарата в кутията, а кутията в чекмеджето на бюрото.
илюстрация © Soaron
По-високият от двамата, онзи с конската опашка, така леко се бе облегнал на рамката на вратата, че не можеше да се каже със сигурност дали наистина я опира. Гледаше Ушикава така, както се гледа петно на стената. Ама че гадна двойка, рече си Ушикава. За трети път се срещаше с тях, а чувството не отслабваше.
В тесния офис на Ушикава имаше само едно бюро, зад което седеше по-ниският мъж, остриган нула номер. И само той от двамата говореше; Конската опашка не продумваше и дума. Стоеше абсолютно неподвижен, като каменните песове пред входа на шинтоистките храмове, и не снемаше очи от Ушикава.
– Три седмици изтекоха – отбеляза Нула номер.
Ушикава взе настолния календар, погледна написаното и кимна:
– Съвършено правилно. Точно три седмици са изминали от последната ни среща.
– А през това време не сте ни докладвали нито веднъж. Както вече ви уведомих, господин Ушикава, всеки миг е скъпоценен. Нямаме време за губене.
– Напълно ви разбирам – отвърна Ушикава, докато си играеше със златната си запалка, явяваща се заместител на цигарата. – Време за губене няма. Това ми е пределно ясно.
Нула номер го изчака да продължи.
– Проблемът ми – рече Ушикава – е, че не обичам да докладвам на пресекулки: по малко оттук, по малко оттам. Предпочитам да изчакам, докато ми стане ясна цялостната картина, докато нещата си дойдат по местата и мога да прозра какво се крие зад тях. Половинчатите представи могат само да сътворят неприятности. Може да ви звучи егоистично, но това е начинът, по който работя.
Нула номер го наблюдаваше хладнокръвно. На Ушикава му бе ясно, че онзи не го брои за нищо, но фактът всъщност не го притесняваше ни най-малко. Доколкото можеше да си спомни, никому никога не бе правил добро впечатление. И беше свикнал с това. Никога не бе получавал обич от своите родители, братя и сестри, нито от своите учители и съученици. Същото важеше и за съпругата и собствените му деца. Виж, ако някой го хареса, тогава наистина ще вземе да се разтревожи. Обратното изобщо не го вълнуваше.
– Бихме желали да уважим вашия начин на работа, господин Ушикава. И мога да заявя, че досега сме успявали. Досега. Но нещата в момента стоят другояче. Съжалявам, но този път не можем да си позволим лукса да чакаме, докато съберем всички факти.
– Разбирам ви – рече Ушикава, – но в същото време се съмнявам, че само мен сте ме чакали да се свържа с вас. Нима не сте предприели и собствено разследване?
Нула номер не отговори. Устните му си останаха стиснати в права хоризонтална линия и изражението на лицето му нищо не издаваше. Но Ушикава все пак усети, че е съвсем близо до истината. През последните три седмици организацията им също се бе впуснала да търси въпросната жена, макар да използваха друга тактика, различна от тази на Ушикава. Но явно нищо не бяха открили и това обясняваше присъствието им в офиса му.
– "Крадеца само друг крадец може го хвана" – разпери широко ръце Ушикава, сякаш им споделяше някаква обаятелна тайна. – От него нищичко няма да съумееш да скриеш. Знам, че не съм красавец, но пък притежавам великолепен нос. Който може да върви и по най-слабата следа докрай. Понеже и самият аз съм крадец. Което пък ми налага да върша нещата така, както аз си знам, с моето си темпо. Напълно разбирам, че времето тече, но се налага да ви помоля да поизчакате още малко. Апелирам към търпението ви, за да не допуснем евентуален пълен провал.
Ушикава продължаваше да си играе със запалката.
Нула номер наблюдаваше търпеливо движенията му, после вдигна поглед:
– Ще ви бъда благодарен, ако ми съобщите какво сте установили дотук, независимо от непълнотата на фактите. Отчитам вашия специфичен метод на работа, но много ще загазим, ако не отнеса нещо конкретно на началниците ми. А ми се струва, че и самият вие, господин Ушикава, сте в едно не особено благоприятно положение.
Тия младежи наистина яко са го закъсали, мина му през ум на Ушикава. Като специалисти по бойни изкуства са им поверили охраната на Вожда. А някой да вземе да го убие под носа им. Не че има доказателства, че е бил убит – нито един от членуващите в сектата лекари не е успял да открие външни наранявания. Но пък и медицинското им оборудване надали е било кой знае колко добро. Пък и те са били принудени да бързат. Ако бяха възложили законна пълна аутопсия на специалист патолог, можели са да открият и съмнителни признаци, но сега вече е късно. От трупа са се отървали потайно в рамките на селището на Сакигаке. Но така или иначе, двамата охранители не са успели да опазят своя Вожд и положението им в сектата е доста нестабилно. Затова сега имат задачата да открият жената, която буквално се е изпарила във въздуха. Наредили са им да не оставят нито един камък необърнат и да я спипат. Засега обаче ръцете им са празни. Обучавали са ги за бодигардове, а не за издирване на изчезнали лица.
– Влизам ви в положението, поради което ще ви кажа някои от нещата, които съм установил дотук – отвърна Ушикава. – Не всичко, а само отчасти.
Нула номер остана загледан още известно време в него с присвити очи, преди да кимне:
– Чудесно. И ние се сдобихме с известни подробности, които може вече да са ви известни, а може и да не са. Най-добре ще е да си споделим взаимно всички събрани сведения.
Ушикава остави запалката и разпери пръсти върху бюрото.
– Отправили сте покана към младата жена, Аомаме, да посети определен апартамент в хотел "Окура", за да помогне на Вожда да отпусне мускулатурата си, като го подложи на поредица от упражнения за стречинг. Това става в началото на септември, в онази септемврийска вечер с ужасната гръмотевична буря. Аомаме го подлага на процедурите в отделна стая в продължение на около час, след което оставя Вожда да спи и си тръгва. Казва ви да го оставите да преспи два часа и вие изпълнявате нареждането ù. Но Вожда не е спял. А е бил вече мъртъв. Външни наранявания няма, изглежда като да е прекарал инфаркт. Непосредствено след това жената изчезва. Предварително е опразнила апартамента си. Там няма нищо. На следващия ден в спортния клуб получават и молбата ù за напускане. По всичко личи, че се следва някакъв предварително набелязан план. И неизбежният извод, който се налага, е, че Вожда е убит от въпросната госпожица Аомаме.
Нула номер кимна. Всичко дотук му звучеше напълно точно.
– И вашата цел е да установите какво точно е станало – добави Ушикава. – На всяка цена сте длъжни да хванете тази жена.
– Ако тази Аомаме наистина е убила Вожда, трябва да разберем защо го е сторила и кой стои зад нея.
Ушикава огледа разперените върху бюрото му свои десет пръста, сякаш представляваха любопитна невиждана дотогава вещ. После вдигна глава и срещна погледа на седящия насреща му.
– Вече сте проучили семейното минало на Аомаме, нали така? Цялото й семейство са предани последователи на "Свидетелите". Родителите ù са все още доста активни и продължават да обикалят от врата на врата да вербуват нови членове. По-големият ù брат, тридесет и четири годишен, работи в управлението на сектата в Одавара. Женен е, с две деца. И жена му е силно вярващ член на "Свидетелите". От цялото семейство единствено Аомаме е напуснала сектата – те я наричат "вероотстъпничка" – и на практика е отлъчена и от семейството. Не открих никакви улики да са контактували помежду си през последните двадесетина години. Изключено е според мен те да я крият. Прекъснала е всичките си връзки с тях, когато е била на единадесет, и оттогава живее, общо взето, самостоятелно. Била е известно време у вуйчо си, но откакто влиза в гимназията, става на практика независима. Доста впечатляващо постижение. Очевидно е крайно волева жена.
Нула номер не каза нищо. Най-вероятно всичко това му бе вече известно.
– За участие на "Свидетелите" и дума не може да става – продължи Ушикава. – Те са прочути със своя пацифизъм, с това, че се придържат строго към принципите на несъпротива. Няма начин самата им организация да е целяла да отнеме живота на Вожда. По този въпрос смятам, че спор няма.
Нула номер кимна.
– И аз съм убеден, че "Свидетелите" нямат нищо общо. Но за всеки случай разговаряхме и с брата на Аомаме. Взехме всички необходими предпазни мерки. Но и той нищо не можа да ни каже.
– Надявам се, под "всички необходими предпазни мерки" да не се разбира, че сте му вадили ноктите?
Нула номер остави въпроса му без отговор.
– Не се нервирайте, де! – рече Ушикава – Шегувам се. Убеден съм, че и брат ù е нямал представа какво прави и къде се намира тя. Макар по рождение и аз да съм пацифист и никога да не прибягвам до подобни силови методи, стигнах до същото заключение. Между Аомаме и семейството ù, съответно "Свидетелите", не съществува абсолютно никаква връзка. От друга страна, изключено е да е организирала подобен акт сам-сама. Нещата са били най-внимателно подредени и тя само е следвала определен план. А и самото ù изчезване е доста впечатляващо. Подобно нещо не може да стане без солидна помощ отстрани и щедро финансиране. Явно зад нея стой някой – или някаква организация – който е имал интерес от смъртта на Вожда. И целият заговор е планиран от този човек или хора. Съгласен ли сте?
Нула номер кимна:
– В основни линии, да.
– Но нищо не ни подсказва за какъв род организация става дума – каза Ушикава. – Предполагам, че сте проучили и нейните приятели и познати?
Нула номер кимна безмълвно.
– И... оставете ме да позная... не сте открили никакви приятелски връзки – допълни Ушикава. – Нито приятелки, нито гаджета. Общувала е с неколцина колеги по работа, но извън работното си място не е излизала с никого. Аз поне не успях да установя каквито и да било тесни взаимоотношения с когото и да било. Как можем да си обясним подобен факт? Млада, здрава, добре изглеждаща жена.
Ушикава хвърли поглед на Конската опашка, сякаш замръзнал във времето и в рамката на вратата. Лицето му поначало си беше безизразно, така че място за промяна нямаше. Тоя човек има ли си изобщо име? Не бих се изненадал, ако се окаже, че няма, помисли си Ушикава.
– Вие двамата сте единствените, които са виждали госпожица Аомаме – каза Ушикава. – Е, как мислите? Да сте забелязали нещо особено у нея?
Нула номер поклати леко глава:
– Както сам отбелязахте, тя е доста привлекателна млада жена. Не красавица, по която мъжете ще си изкривят вратовете обаче. А много тиха, спокойна личност. Много уверена в способностите си като физиотерапевт. Но нищо друго не ни се наби на очи. Даже бих отбелязал като странен факта колко малко ни впечатли външността ù. На практика лицето ù почти не си го спомням.
Ушикава пак погледна Конската опашка до вратата.
Дали не желае нещо да добави? Онзи обаче нямаше вид на човек, възнамеряващ да си отвори устата.
Ушикава пак се обърна към Нула номер:
– Проверихте ли разпечатката от телефонната ù сметка за последните няколко месеца?
– Още не сме – завъртя глава Нула номер.
– А би трябвало – засмя се Ушикава. – Наистина си заслужава да я проверите. На кого ли не звънят хората и откъде ли не ги търсят. От разпечатката на телефонната сметка можете да добиете добра представа за живота на съответния човек. И госпожица Аомаме не прави никакво изключение. Никак не е лесно да се добереш до такава лична сметка, но не е и невъзможно. "Крадеца само друг крадец може го хвана", нали разбирате?
Нула номер мълчеше и го чакаше да продължи.
– Та докато преглеждах сметката на госпожица Аомаме, наяве излязоха следните факти. Първо, тя не обича да говори по телефона, за разлика от почти всички останали жени. Разговорите ù поначало не са много, а и тези, които е провела, са били съвсем кратки. От време на време се случва и по някой по-дълъг разговор, но такива са по-скоро изключения. Повечето пъти е звъняла в работата си, но тъй като половината време работи и на свободни начала, провеждала е и разговори свързани с частната ù практика. Тоест уреждала си е домашни посещения директно с клиентите си, без да използва услугите на спортния клуб. Разговорите ù от този род са доста, но нито един не ми се стори подозрителен.
Ушикава направи пауза и докато оглеждаше пожълтелите си от никотина пръсти, си мислеше за цигара. Запали една въображаема цигара, пое въображаемия дим и го изпусна.
– Има обаче и две изключения – две обаждания до полицията. Не на спешния номер 911, а до управлението на уличното движение в участъка в Шинджуку. А и оттам са я търсили няколко пъти. Тя обаче не шофира, а и надали някой на полицейска заплата би могъл да си позволи частни занимания в скъп спортен клуб. Което ме навежда на мисълта, че е познавала някого, който работи там. Но за кого става дума, не мога да кажа. И още едно нещо не ми дава мира: провела е няколко дълги разговора с неизвестен номер.
1Q84, книга 3 (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена 18 лева, издателство Колибри) e в книжарниците от 3 декември
