My Mir
Литература
Литература (341)
"Малките истории рисуват голямата картина на живота" – това добре го знае българката Катерина Хапсали, журналист и писател, чийто дебютен роман Гръцко кафе (два откъса от него ви очакват по-долу) под формата на интимна изповед пред сина ѝ Ахилеас разказва фрагментарно (също като историите, които си споделяме ежедневно) родовата история на своето семейство (смесвайки автобиографично с фикционално), докато рисува голямата картина на всичко онова, което ни събира и ни разделя на Балканите, всичко онова, което ни превръща в дърво с корени за нов живот...
----------------------------------------
От широкия ни, огрян от късното майско слънце чардак се виждаше Пирин. Най-нащърбената и най-романтичната част от България. Седях с чаша гръцко ципуро, произведено от дядо ти Георгиос, този от Неос Ставрос, на затопления от слънчевите лъчи дървен под, на половин час мое шофиране (двайсет минути за татко ти) от гръцката граница. Ти спеше в количката си до мен. Така реших да лекувам носа си – със сто грама ципуро, до теб, с Пирин на хоризонта. Много съм пътувала, много съм видяла, примирала съм от възторг пред всевъзможни пейзажи. Но гледката към Пирин от родопския ни чардак е несравнима, в това съм сигурна.
Обичах тази огромна каменна къща. Още от времето, когато беше само монументална купчина тикли, камъни, цимент и греди. Тогава баща ти ме докара хем гордо, хем някак свенливо да видя мястото. Най-високото място на Лещен. Над него започваше пеещата родопска гора. Всеки, дори най-незначителният полъх на вятъра изтръгваше от клоните на дърветата, от цветята и храстите самодивски мелодии. И баща ти, твоят гръцки баща, запяваше по своя си начин една толкова българска песен: "Кога засумят сумите, букитеее...". Пееше я, притворил очи. Пееше я на себе си. Така както ти танцуваш сега. Клякаш, зажумял, после ставаш, бавно отместваш крачета. Протягаш ръце нагоре, по-високо, отколкото можеш да стигнеш. Клякаш пак, зажумял. И се смееш. Не знам хоро ли е, сиртаки ли е. Само кръвта знае.
С времето се научих да различавам мелодиите на пеещата родопска гора. Да знам кога идва дъжд, кога застудява, кога облаци ще закрият яркото слънце. Кога денят ще е толкова хубав, че чак ти иде да плачеш. "Само тук спя добре, любоф – казваше Полихронис. – Само цуй птицетата рано сутрин как пеят – циу, циу, циу!" Нямаше смисъл да му казвам, че на български пеят "пиу, пиу, пиу". Поне тях – птицетата – не ги деляхме на български и на гръцки.
После и къщата, вече готова, започна да се включва в този концерт. Пукаше с дървените греди, охкаше под тежестта на грижите ни, смееше се под първите ти тромави стъпки. А всички стъкла задрънчаваха, щом се появеше баща ти. И на тавана да бях, пак знаех, че Полихронис си е дошъл.
Любимото място на татко ти беше огромният стол пред камината. Гледаше татко ти огъня, не говореше, всекидневието все повече изяждаше думите му. Дори изречени, те увисваха като невзрачни паяжини между нас – твърде паянтови мостове между два отдалечаващи се бряга. Рехави бяха тези паяжини, хилави, не можеха отново да оплетат в мрежите си малкия пърхащ Ерос, прекръстен от лигавите римляни на Амур...
Понякога не знаех дали Полихронис нещо мърмори, или просто вятърът се заиграва със сажди в комина. От време на време обаче баща ти кашляше и бавно процеждаше: "Еех, любоф... Огънят не е само топлина. Огънят е компания".
Аз се цупех, не виждах защо има нужда от друга компания освен нашата.
От онзи 30 май не съм палила камината.
Тогава – точно в момента, в който помислих, че от ципурото очертанията на Пирин леко трептят, ти започна да се смееш насън. Не знам какво точно сънуваше. Може да си се сетил колко абсурдна е майка ти с натъпканите с памук ноздри и чашата ципуро в изпосталялата си ръка. (По онова време не се хранех често. Бях си втълпила, че трябва спешно да се върна във формата си от времето, когато с баща ти се запознахме. Вероятно се надявах да върна и всичко тогавашно, цялата ни възторжена, прекрасна и кратка любов, във вече прозаичното ни "сега".) Ти се смееше звънко, искрено се забавляваше на нещо в съня си.
Мария изскочи отнякъде пред мен, като трол. Имаше този изнервящ навик да изниква сякаш от нищото, от дупка в земята, от хралупа в стената – Бог знае, или всъщност не знае откъде точно.
Стресна ме.
– А бе, Мария! – просъсках.
Тя се усмихваше.
– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.
– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че ѝ се сърдя.
– Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.
– Хм.
Замислих се.
Не харесвам изтъркани изрази като "народна мъдрост". Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.
– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.
– Когато сънува, че майка му е умряла. Защото...
– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.
Понякога знам, че съм умна.
Както и знам, че много рядко плачеш насън.
Странно, нали?
– Да ти донеса ли още памук? – попита Мария.
Сепнах се. Изведнъж осъзнах, че кръвта от носа ми бе спряла.
– Недей, добре съм – казах ѝ, легнах на пода и затворих очи. И си повторих: Добре съм, наистина. Вече нямам работа, но имам прекрасно дете; не виждам често мъжа си, но той ме обича, или поне така казва, когато изобщо говори; имам най-романтичната къща и макар често да оставам в нея сама, дори сега, ако се изправя и отворя очи, ще видя гледка, която спира дъха. "Еех, любоф – казваше в началото на брака ни Полихронис, – за тая гледка хората резат вени!"
Страшно важно му беше хората, както казваше той, да си режат вените – от възхищение и от завист.
Точно в 18:50 телефонът ми изписука. "Това пък какво е" – надигнах се с неудоволствие. Ципурото ме беше отпуснало, а телефонът прекъсна този толкова дзен момент.
Беше есемес от вуйчо ти, моя брат, този българин с англосаксонски вкус, трийсетгодишния плейбой и интелектуалец. Телевизионна звезда, журналист, актьор по образование, писател по призвание и пияница – само понякога. Любител на Камю и шотовете текила. Накратко, Андрей. Гръцкото ти семейство му казват Андреас. Но те не го споменават много. Твърде хубав е да бъде споменаван току-така. Само жените са хубави, и то преди да са се омъжили. Така смятат в Неос Ставрос.
Есемесът гласеше: "А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб".
Аз не мислех така всъщност. Познавах внезапните му възторзи, още по-внезапните му пропадания и моята неблагодарна роля на въздушна възглавница. Но защото съм кака и защото обичам това прасе, отговорих просто и ясно: "Идвай".
Нямаше как да знам, че 47 минути по-рано един разтреперан работник на твоя баща бил звъннал на моя баща, Борис, твоят български дядо, да съобщи, че татко ти е загинал. Че 43 минути преди въпросния есемес дядо ти звъннал на вуйчо ти с новината, докато той сменял чаршафите на леглото си в декадентската си квартира. Оставил го неоправено, въпросното огромно легло. Не сменил чаршафите, само гаджето. За гаджето му били нужни едва две минути. Леглото отнема повече.
Оттогава вуйчо ти има фобии от незастлани легла.
Нямаше как да се сетя, докато ти се смееше въодушевено насън, а ципурото в ръката ми все повече се затопляше, че 36 минути преди онзи есемес брат ми поръчал такси към дома на родителите ни, твоите български баба и дядо. Не знам как е карал онзи шофьор, но пресекли устремно в час пик истеричната София. Стигнал преди дядо ти и заварил Стела, моята майка, твоята българска баба, да чете нещо в интернет. За нея интернет е новата Библия. Кара я да се чувства особено мъдра, въпреки че никой източник не е потвърден. Тя го посрещнала мило, зарадвано – така както посрещаш хубавия си, бунтарски в рамките на приличието син.
Андрей ѝ казал да седне.
Тя седнала.
Тогава, 13 минути преди да получа съдбовния есемес, влязъл дядо ти, сив като пепел. Погледнал баба ти. Тя още не знаела. И ѝ натъртил:
– Добре ли си седнала?
Сякаш можеш да седиш зле! "Всичко ми мина през главата тогава – каза ми тя по-късно. – Но за Полихронис – не, та той беше вечен!"
Баща ти наистина изглеждаше вечен. И може би беше. До онзи ден.
9 минути преди телефонът ми да изписука на дървения чардак в село Лещен, Родопите – онзи чардак с най-феноменалната гледка към Пирин, заради която все пак не искам хората да си режат вените, – Стела, Борис и Андрей мълчали. Дядо ти не издържал.
– Стига вече, да тръгваме – казал.
– Къде? – твърде неадекватно подхвърлила баба ти.
Такава е тя, твоята българска баба: добър войник, но лош генерал. В мирно време командва. Истинска балканска жена, царица на всекидневието.
Крайностите обаче я плашат. В екстремни моменти властта взема дядо ти.
– Как къде, в Лещен, да стигнем до Катето преди новините – изкомандвал дядо ти, а баба ти станала и се защурала.
6 минути преди вуйчо ти да направи най-значимата и достоверна актьорска роля в живота си, баба ти още се щурала неадекватно между двама от тримата си любими мъже (ти, разбира се, вече имаш значителна преднина). В крайна сметка не взела нито четки за зъби, нито бельо, ами просто навлякла най-официалната си, непрогледно тъмна риза, карирана скучна пола и сако с липсващо копче. (Оттогава имам фобия от липсващи копчета.) Скочила в затворени обувки със среден ток и в този си библиотекарски вид хукнала надолу по стълбите.
– Чудехме се какво да измислим, как да ти кажем, какъв точно етюд да спретнем – няколко часа и три разнородни бутилки по-късно ми каза вуйчо ти. – Накрая решихме, че аз ще съм най-убедителен.
И беше. Роля като за "Оскар". Жалко, че няма да му се случи на кино. Животът винаги изпреварва изкуството, особено седмото.
50 минути след като беше умрял баща ти.
"А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб."
Ти леко се размърда в количката. Събуждаше се след този толкова дълъг и безкрайно усмихнат следобеден сън.
Аз въздъхнах и отговорих: "Идвай".
-----------------------------------------------
И до ден днешен в село Брезница за Рисия се носят легенди. Нищо че е минал век, че и четвърт, откак открили врещящото бебе през топлата зима на 1890-а. Баш на брега на реката, увито в одеяло от вапцана вълна. И синьо, синьо – толкова синьо, че попът не спрял да се кръсти, като му го занесли да му попее. Толкоз мораво бебе в село Брезница не били виждали.
– Те, гъркините, се раждат такива! – отсекъл важно кметът. – А после цял живот са по-черни от нашите булки, нали, даскале?
Даскалът, завърнал се наскоро от школуване в Солун, разперил ръце.
– Знам ли, кмете! Аз много бебета в Солун не видях, тъй да знаеш... По-ялови са май тамошните жени.
– Тъй, тъй! – зарадвал се кметът. – Ясно е значи: малката Хриса е щерка на българка и на грък!
Оповестил шумно откритието си в кръчмата, а после дали бебето на възрастно тихо семейство, дето било загубило дъщеря си преди време от тиф. Цяло село се втурнало да помага: кой ще донесе жито, кой делва кукуруз, надпреварвали се жените да плетат терлици за синята Хриса. Гъркиня, гъркиня, ама нали българска майка я била раждала! А тя порозовяла, заякнала. И след няколко години почнала да бие момчетиите в Брезница.
Само веднъж видели Хриса да плаче – когато заровила майка си, бащата умрял още като била малко дете. Плачела Хриса, нареждала, все едно родна майка погребвала, че и отгоре.
Като покрили ковчега с пръст, избърсала с престилка очите си, дала дребни пари на гробарите и забързала към дома си.
Трябвало да храни кокошките.
Много сербез, много оправна и силна била "гъркинята" Хриса.
– Да знаехме, че такава ще стане, щяхме да я оставим край Струма - така злословели благо стариците, ама не смеели да ѝ се опълчат, щом разпореждала кой да се хване най-отпред на хорото и от коя къща да тръгнат коледарите тая година. Не дай си боже пък някой да откъсне плод от дръвче в нейна ливада – оживявали сякаш дългите ѝ тъмни коси, като змии настръхвали, Хриса вкаменявала с поглед.
– Не жена, а Горгона – казвал вече застарелият даскал. – То, гъркините, са така.
Дребна била твоята прапрабаба Рисия. Дребна, но толкова властна, че никой не забелязвал нейния незначителен ръст. Нашепват легендите, че даже пикаела права, разкрачена – като истински мъж. И че вечер край леглото ѝ танцували караконджули.
Влюбила се в най-красивия мъж в селото, Иван Русия. Как го омаяла Хриса, как приковала изумрудения му поглед, не е ясно. Толкова девойки въздишали след огромните му плещи и кожата му с цвят на лято и мед, пък "гъркинята" си го прибрала у дома, без да пита. На свекърва си казала:
– Не се коси, майко, ама така ще е по-добре. Нали знаеш, че съм проклета.
Три дена не излезли от къщи след сватбата.
Вдовица останала "гъркинята" съвсем млада, едва година след първата нощ с Иван Русия – заклали го в чужда постеля, а Хриса не отронила и сълза. Когато минали четирийсет дена, махнала черната забрадка и излязла на слънце. Седнала на пейката пред дома си, зачоплила замислено семки, заоглеждала се. Умна била Рисия, нямало да се влюби отново.
– Стринке, ееей, стринке! – провикнала се с леко дрезгавия си глас.
– Кажи мари, Хрисо – с нежелание вдигнала глава от плетката една стара леля от другата страна на мегдана.
– Оня, бърливия от Будилци, как му викаха ма, стринке?
– Луд Тоше ли ма?
– Той, той...
Преди да довърши шепата слънчоглед, "гъркинята" знаела кого ще вземе за мъж. Високият, кокалест Луд Тоше от огражденското село Будилци. Немият овчар с най-сините, искрящи очи.
Аз имам погледа му, така твърди майка ми. А може би от време на време ме хваща и лудостта.
Самотник бил Луд Тоше, говорел с овцете си, не с хората. Огромен бил, нямало вход, под който да не се наведе, за да влезе. Десет деца щял да създаде този мъж великан, но всичките дребни, всички като Рисия.
Не продумвал, когато бабите му показвали поредния пищящ вързоп. Само се ухилвал и излизал бързо навън, да разходи голямата радост в гърдите си. Не се задържал в къщата, все имал чувството, че стените ще почнат да го душат. Друго било да имаш за покрив небето.
Истината е, че човекът се чалнал още като дете. Гледал тогава как турците карат баща му Гямчо да ги прекарва на гръб през река Струма. И бащата на Луд Тоше бил такъв висок, едър, силен мъж. Единственият с такива размери в огражденските села, дето дърветата били малки, дъбовете растели като шубраци, дори овцете мязали на охранени зайци. Малка планина била Огражден, малка планина, която раждала малки дървета и хора. И единственият голям човек – толкоз грамаден, сякаш Огражден решил да се извини за всичките си миниатюрни творби, бил Гямчо.
Прибирал се той със сина си от някакъв събор обратно към село Будилци, когато чул да му викат:
– Ела бе, гяур, ти си грамаден, ще ни прекараш.
Няколко били турците, развеселени били. И те от събора на гяурите идвали, ама не искали да си мокрят краката.
– Айде, по-живо - подканили вцепенения Гямчо. Пуснал той ръката на Тошко, отишъл покорно при тях, погледнал ги от горе надолу.
Яхали го те като муле, мъкнел ги Гямчо от единия до другия бряг с водата до пояс, а един турчин стоял до малкия Тоше с ятаган, опрян на гръкляна. За да не се помайва много-много онзи гяур, бащата.
Оттогава детето почнало да заеква. После отказало да говори. "Бърливясало" – така отсекли стариците на мегдана в Будилци и присъдата им отеквала в ушите на Гямчо дни и нощи наред.
Голям и силен човек бил Гямчо, всичко можел да понесе. Толкова мощ набъбвала понякога в раменете му, че си мислел – ето, и Огражден ще пренесе, ако трябва, като муле на гръб! Но да гледа сина си бърлив – чак толкова силен не бил.
Една нощ не издържал, измъкнал се тихо и решително от постелята и право в турската махала. Не успял да накаже цялата група, само един турчин ранил. Хванали го веднага и право в Солун, в Едикуле. Най-накрая и от Будилци да пратят опасен престъпник, и огражденските паши да се покажат дейни и бдителни! Умрял там, в Бялата кула. И до ден днешен на стената в една от килиите пише "Гямчо".
Пораснал Луд Тоше без баща и каквото не хабил в думи, хабил в действие. Хубаво стадо имал, макар и от огражденски дребни овце, заможен бил, не се страхувал да работи от изгрев до залез. Е, жените не му обръщали много внимание, само прихвали, щом минел с разсеяна крачка и завеяна физиономия.
Но твоята прапрабаба Рисия била умна. И умна, и твърда жена била "гъркинята". Знаела, че е луд Тоше, но и кротък. Че на мравката път прави. Че вземе ли го, с друга няма да го дели. А и двайсетина години бил по-дърт от нея – и да не излезе стока, бързичко щяла да го умори.
Скоро бърливият от Будилци довел овцете си в Брезница. Заживели – ако не в мир, то поне без изненади. По цял ден Хриса навиквала Луд Тоше, все го кълняла, чумосвала. По-скоро по навик, отколкото от омраза. А той не ѝ обръщал внимание, само минавал край масата, вземал по някой залък, погалвал някое дете по главата и пак изчезвал с овцете и мислите си. Никога не вдигнал ръка на Рисия, никога не отвърнал на клетвите. Със страхопочитание гледал той своята люта "гъркиня", със страхопочитание и благодарност. Друга жена не бил имал, а и не му трябвало.
Така се родили десетте дребни деца.
Най-малкият и най-пакостливият бил Христо, бъдещият партиен секретар в миньорския блок. Нямало оправия с това момче – криело се в чувалите с жито или разсипвало мътеницата, изхождало се на праните черги, щипело по-големите от него деца.
А щом проговорило, почнало да преследва вечно киселата Рисия: "Мамо мааа - викало протяжно момчето, - направи ми чорап бе, мамо! Мамо мааааа, ходя бос!".
Но Рисия оправяла селото, тартор била, къде ти време за плетки, и то за десет деца. "Мамо мааа, моля те бе, мамо!"
Почвала "гъркинята" да прави на Христо чорап, колкото да не тича по нея. Изплитала го, той го обувал. А докато изплете другия, от първия оставало само малко прежда отгоре. Отдолу зейвала дупка.
"Никога не съм носел два чорапа едновременно като дете." Така казваше дядо ми, твоят прадядо Христо.
Но не това бил проблемът му.
Родил се той в Брезница, но според канона трябвало да го запише енорийският свещеник в Будилци – така, както били записани останалите девет деца. Добре, ама все не им оставало време на Рисия и Луд Тоше да идат в Будилци, да кажат на попа да запише най-малкото им дете. Минала година, после две, три, четири... Растял Христо некръстен, пък макар и с име.
И изведнъж в Брезница почнали да умират деца. От треска, от малария, в река Струма се удавили две... Най-накрая и една от щерките на Тоше и Хриса си отишла – в съня си, без никой да узнае защо.
Събрал се женският парламент на мегдана, зашушукали стрините, вдигнали се и право в дома на "гъркинята".
– Знаеш ли защо умират децата, Рисийо?
Тя тъкмо кълцала сланина в гъстия боб. Замирисало им на жените, запреглъщали, още по-настървено проточили към "гъркинята" шии.
– Защо?
– Защото имаш в къщата дявол, затуй!
Цопнал ножът от ръцете на Хриса във врящия боб, опръскала се тя с манджа, криво ѝ станало.
– Какъв дявол бе, какво казвате?
Ербап била "гъркинята", много ербап, ама за всеки случай приседнала на най-близкото столче. Сърцето ѝ се свило от мрачно предчувствие. Кога друг път са идвали толкоз жени, кога са се осмелявали да нахлуят в дома на лютата Хриса?
– Имаш некръстено дете, което е дявол!
Така казали жените. И не тръгвали да си ходят. В лицата им Хриса видяла смърт. Нямало смисъл да се противи. Така и така щели да си отведат Христо. "Няма да плачеш, Рисийо", казала си наум, докато вадела ножа от врящия боб и докато го бършела бавно с парцала. Когато вдигнала тъмни очи към техните, жените отстъпили крачка назад. Пред тях пак стояла "гъркинята", властната Хриса, не майката на обреченото дете.
– Добре, а какво да правим? – попитала хладнокръвно Рисия.
– За дявола има само едно място: Пъклото!
Така изсъскала най-дебелата стрина.
Стръвни били жените за смърт, ама никоя не искала да заведе четиригодишния Христо до Пъклото: най-страшната местност до Брезница, цялата в зъбери и ветрове. Казват, че дяволът там точел лиги, загледан в белите тела на момите в един гьол долу край Струма. Затова и тревите станали толкова хлъзгави, не задържали човешки крак. Ако се подхлъзнеш – падаш размазан от камъняците в Струма. Ако се задържиш, вкопчен в някое коренище – ще те открият адските зверове. Никоя овца, попаднала в Пъклото, не се връщала. Какво оставало за едно малко дете.
Сложила още дръвца в огъня Хриса, да се свари докрай бобената яхния. Провряла си път сред жените, излязла навън. Те се спогледали и се изнизали тихомълком след нея.
– Ще вечеряме след час-два - казала тя, гледайки умореното слънце. – Най-добре да свършим работата сега.
Казала това, не показала, че сърцето ѝ бумти в гърлото, аха да изскочи с оглушителен рев навън.
– Коя ще го води? – попитала победоносно Рисия.
Жените смутено запристъпяли от крак на крак, свели очи, занавеждали се, много се оказали развързаните чорапи в Брезница оня ден.
Тогава видели Луд Тоше. Ръфал комат хляб до чешмата, гледал завеяно двете кучета, дето се биели на живот и смърт за подхвърлените трохи. Ратаи имал вече Бърливият от Будилци, не трябвало да тича след наедрелите си овце всеки ден.
– Лудият да го заведе в Пъклото! – зарадвали се жените. – Той, Тошето, няма и да разбере... Ти му кажи точно какво да направи, той те слуша, Рисийо, така ще е най-добре.
Отишла "гъркинята" до мъжа си, повдигнала се на пръсти да му шепне нещо в ухото. Изпуснал хляба Тоше.
С тежка крачка, прегърбен – вече по навик, след толкова удари в сводове и врати, – отишъл до джанката зад църквата. Любимото място на Христо. И да, малкият пак клател крака там, възседнал най-дебелия клон.
Протегнал се Тоше, свалил го леко, макар и с натежало сърце. Повлякъл го към Пъклото за яката на захабената камизолка. Като наближили, го вързал с дебело въже – такова, дето използвал за най-лудите си пръчове, като ги хванели бесните. Така била наредила "гъркинята". После понечил да го бутне надолу – там, дето дяволът точел толкова лиги, че се задържал само вълчият крак.
И изведнъж Христо се разпищял. Толкова жално и пронизително извисило гласче детето, вперило поглед в зъберите и лакомите сенки под тях, че тая безпомощност надвила Тоше.
Коленичил, развързал сина си.
Нарамил го като агне и тичешком се отправил към попа на Брезница.
Така направил огражденският бърливец Тоше, само той бил с акъла си оня съдбовен ден. Има толкова неща, които е трябвало да се случат, както и да не се случат, само и само на бял свят да се появиш ти...
Попът, вече старче с блуждаещ поглед, тъкмо сгрявал костите си с ракийка. Чул бил какво се случва, макар че отдавна имал навика да се прави на глух.
Връхлетял Луд Тоше с прадядо ти Христо на рамо, стоварил го на миндера, отръскал тежките капки пот от загрижените си вежди.
– Попе, ето, от Пъклото ти го нося! – За пръв път от дете проговорил огражденският овчар. – Измисли нещо, попе, запиши го. Все едно се е родил днес. Моля те, попе!
И седнал тежко на миндера до Христо, дето вече измъквал с ловки движения орехи от един кърпен чувал.
Толкова се сащисал отецът – не всеки ден немите проговарят! – че веднага записал малкия Христо в тая енория. Така цял живот дядо ми щял да е 27-и набор, с четири години умишлено подмладен. Изтърсакът, последният драматичен продукт от сродяването на Брезница и Будилци.
Затворил тефтера попът, прекръстил се без причина, за всеки случай.
– Ще дойдеш дома, нали, попе? – Луд Тоше кършел огромните си мазолести пръсти. – Че тия, жените, ще ни заглозгат като чакали...
– Ще дойда, Тоше, ще дойда – въздъхнал попът. Явно на стари години Господ му пращал най-тежкото изпитание: среща с брезнишките съпруги. – То твоята, синята Хриса, не ще да миряса иначе... Толкоз мораво бебе по Струма не се беше раждало, знаех си аз, че Лукавият я е хвърлил нарочно тука.
Така се появили в дома на Рисия, дето ухаел на боб и шарена сланинка още от другия край на мегдана. Появили се тримата: попът, Лудият и детето, а жените вкупом почнали да се кръстят и да кълнат. Но замрели с разперени ръце в ароматния въздух, щом чули Луд Тоше да говори.
– Ето, кръстен е вече - казал исполинът със сини очи.
Попът поклатил глава. Потвърдил.
Нямало какво да се прави. Разотишли се жените, пък макар и все още с кръвожадни очи. А следващите седмици разкарвали прадядо ти Христо с огромен дървен кръст, провесен на шията – да види Бог, па макар и отвисоко, че дявол в къщата вече няма...
Гръцко кафе (272 стр, цена 15 лв) е в книжарниците
Всички познаваме приказката Синята брада на Шарл Перо, но на света винаги има място за още една нейна нова версия – особено когато се случва в съвременен Париж (и не е толкова ужасяваща, колкото атентатите наскоро) и особено когато е разказана с комичен финес от неуморната Амели Нотомб. Този път, в плен на хорър романтиката, са испанския мистъри аристократ дон Елемирио (с нездрав интерес към жените, Светата инквизиция, дневници на греховете, цветовете и фотографията) и университетската преподавателка с опасен чар Сатюрнин Пюисан, която търси удобно жилище под наем, а намира...
Изключителният комфорт на леглото изуми Сатюрнин. "За такъв разкош бих приела кое да е евтино обяснение в любов", успя да си помисли тя, преди да заспи. В тишина, каквато не би повярвала, че може да съществува в сърцето на Париж. Канапето от Марн-ла-Вале принадлежеше на един друг свят.
Като всеки човек, спал на канапе в продължение на месеци, тя веднага разбра, че повече никога няма да може да се лиши от лукса на удобното легло. Посред нощ трябваше да отиде до тоалетната, краката ѝ стъпиха на хладното дърво на паркета, после преминаха към затопления мрамор на банята. Този последен детайл я изуми.
Сутринта, щом се събуди, отиде да се погледне в огледалото – някаква непозната до момента мекота озаряваше лицето ѝ. За първи път откакто бе напуснала Белгия не изглеждаше като "грохнал жител на бедно предградие", както сама се наричаше. Дръпна въженцето, предназначено за повикване на прислужника. След пет минути на вратата ѝ се почука. Беше Мелен.
– Предпочита ли госпожицата да закуси в стаята си?
– Възможно ли е?
– Как искате закуската – в леглото или на масата?
– Обожавам закуска в леглото, но остават трохи.
– Чаршафите се сменят всеки ден. Кафе, чай, кроасани, яйца, плодов сок, мляко, мюсли?
– Черно кафе, ако обичате, и кроасани.
Тръгна към "Екол дю Лувр" в отлична форма. Проведе лекциите си с лекота и с убеждението, че студентите, повечето на нейната възраст, най-после се отнасят към нея с респект.
Работеше в стаята си, когато Мелен ѝ каза, че господинът я моли да сподели вечерята му.
– Какво би станало, ако откажа? – попита тя.
– Ваше право е. Искате ли да ви донеса поднос в стаята?
Щом се почувства свободна да решава, Сатюрнин се успокои.
– Идвам – каза тя.
Намери дон Елемирио до печката. Върху домашните си дрехи бе сложил дълга престилка.
– Добър вечер, госпожице. Приготвих руладини.
Тя се засмя.
– Какво, не обичате ли?
– Напротив. Но е толкова френско. Не очаквах един испанец да избере този класически френски специалитет.
– В Белгия не ядете ли руладини?
– Яла съм само веднъж у една стара моя леля в Турне. Тя ги наричаше обезглавени пиленца. Заради това название отказах да ги докосна. Бях десетгодишна, принудиха ме. Трябваше да призная, че са прилични на вкус.
– Пиленца без глави – това някакъв белгизъм ли е?
– Предполагам.
– Що за варварска страна е вашата!
– Не може всички да произхождаме от страната на Светата инквизиция.
– Така е – каза той, без да обърне внимание на иронията. – Надявам се, че моите руладини ще са нещо повече от прилични на вкус.
Той ги сервира, махна престилката си и седна на масата.
– Много е вкусно – заяви тя.
– Обичам ви.
– Оставете ме да вечерям спокойно, моля ви.
– Цял ден чаках да ви видя отново.
– И за да запълните времето, сте прочели няколко присъди над вещици.
– Не. Тъй като съм влюбен, се почувствах в пълно съгласие със себе си и препрочетох няколко страници от дневника, който пишех като дете.
Той замълча с надеждата, че тя ще го разпитва, но нищо такова не се случи. Затова продължи:
– Знаех, че не мога да се изповядам, преди да навърша осем години. От страх да не пропусна някой грях, от четиригодишен придобих навика да си отбелязвам различни факти, постъпки и мисли. Ръководех се от принципа, че не бих могъл да разгранича доброто от злото, затова описвах всичко. На осем години, когато най-после можех да започна да се изповядвам, показах на свещеника моите многобройни тетрадки. За мое разочарование той отказа да ги прочете. "А ако пропусна да ви кажа за някой мой грях от миналото, ще отида ли в ада?", попитах го. Той ме увери, че не. "Преди осемгодишна възраст няма смъртни грехове", така ми каза. Вие как мислите?
– Не вярвам в ада.
– Колко лекомислено от ваша страна! Но въпросът ми беше друг. Вярвате ли, че преди да станем на осем години, не можем да извършим смъртни грехове? В моя дневник е пълно с такива след петата ми година – възрастта, на която открих мастурбацията.
– Може би не сте длъжен да ми разкривате всичките си тайни. Аз не съм изповедник.
– Освен това крадях. Харесвах един палавник от моето училище, който проявяваше симпатия към мен, когато му подарявах ценни неща. Затова измъквах сребърни вещи от къщи и му ги носех в междучасието. Един ден отидох да си играем в неговия дом и родителите му ме поканиха на вечеря. Приборите на масата бяха от неръждаема стомана. Попитах го какво е направил с моите подаръци. Той ми отговори, че ги е продал. Изпитах безкрайна тъга. Повече не откраднах нищо и престанах да го харесвам.
– Това ли препрочетохте днес?
– Не. Препрочетох пасажа, в който съм описал как открих златото. Дарохранителницата в параклиса беше и още е от злато. Бях на седем години и отидох да се помоля. Залязващото слънце блестеше в култовите предмети, които грееха по един нереален начин. В миг разбрах, че този блясък е знак за присъствието на Господ. Изпаднах в транс, от който излязох едва когато нощта погълна светлината. Моята вяра, и без това много силна, тогава достигна вселенски размери.
– Няма ли да се храните?
– Да, да. Вчера, когато възхвалявахте красотата на жълтото в златната чаша, изпаднах в транс, както когато бях на седем години, и разбрах, че ви обичам.
– Чудесно. Ще ми разкажете продължението, като изядете всичко от чинията.
– Говорите ми като на дете! – възкликна той.
– Дразня се, когато хората оставят вкусни неща да изстинат, само за да побъбрят.
– Тогава говорете вие, нали сте свършили.
– Съжалявам, нямам какво да кажа.
– Да не би да сте потайна личност?
– Отнасям се с подозрение към тези, които обявяват сами себе си за потайни. Повечето от тях пет минути по-късно си разказват живота с пълни подробности.
– Човек може да говори за себе си и пак да остане потаен.
– А може и да си мълчи.
– Надявате се да останете непозната за мен?
– Ще остана непозната за вас.
– Още по-добре. Аз сам ще ви измисля.
– Бях сигурна.
– Казвате се Сатюрнин Пюисан, на двайсет и пет години, белгийка. Родена сте в Иксел на 1 януари 1987.
– Прочели сте договора. Не можете да ме впечатлите.
– Учите в "Екол дю Лувр".
– Не уча, а преподавам.
– Какво може да преподава в "Екол дю Лувр" белгийка на вашата възраст?
– Нали щяхте да ме измисляте.
– Експерт сте по Кнопф. Преподавате на французите изкуството на Кнопф.
– Добра идея. Обичам този художник.
– Сякаш той е рисувал лицето ви.
– Преувеличавате.
– Не, вие сте хубава като творение на Кнопф. Представям си ви с тяло на гепард. Би ме очаровало да ме погълнете.
– Не ям какво да е.
– Искате ли да се омъжите за мен?
– Мислех, че не смятате да се жените.
– За вас ще направя изключение. Обичам ви така, както никога не съм обичал.
– Сигурно сте го казвали на всички мои предшественички.
– Казвал съм го всеки път когато е отговаряло на истината. Но вие сте първата, на която предлагам брак.
– Знаехте, че ще откажа. Не рискувате нищо.
– Заради лошата ми репутация ли отказвате?
– Имате предвид изчезналите жени? Не, отказвам, защото нямам никакво желание да се омъжвам. Какво се е случило с тези жени?
– Това е дълга история... – прошепна дон Елемирио със загадъчен вид.
– Спрете. Не биваше да ви задавам този въпрос. Все едно ми е какво се е случило.
– Защо казвате това?
– Видях какво удоволствие изпитахте само при мисълта да ми разкажате приключенията си. Това ми беше достатъчно.
– Все пак ще ви кажа...
– Не, не искам нищо да знам. Ако започнете, ще си отида в стаята.
– Какво ви прихваща?
– Не сте избрали подходяща квартирантка. Всички останали кандидатки бяха дошли само от любопитсво, искаха да разберат нещо за изчезналите жени. А на мен просто ми беше нужно жилище.
– Значи, правилно съм ви избрал.
Синята брада (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 12 лв) е в книжарниците
"Пиши за това, което познаваш най-добре" е стара крилата фраза, която шведската писателка Катарина Масети (гостуваща на Софийския международен литературен фестивал 2014) прилага доста добре – прекарала двайсет години със своя спътник и четирите си деца във ферма в Северна Швеция, тя превръща този колоритен живот в основа на любовните авантюри между фермера Бени (а.к.а Смотанякът) и библиотекарката Десире (а.к.а Скаридата) от дебютния ѝ роман Мъжът от съседния гроб и неговото продължение Семейна гробница (откъс четете по-долу) – комично различни и като мироглед, и като начин на живот, Бени и Десире все пак откриват, че на света има повече неща, които ги събират, отколкото да ги разделят. Или поне едно Нещо...
НЕЩО СЕ СЛУЧИ В ГЛАВАТА МИ, когато видях малката обувчица. Беше, като да завинтиш болт, който пасва перфектно на резбата. С удоволствие се изръсих за обувките, макар и почти да не ми останаха пари за новите филтри за мляко, които смятах да купя.
В тази обувка един ден ще влезе едно малко краче, после това краче ще порасне и ще му потрябват военни ботуши 44 номер за казармата – да бе, казармата дотогава със сигурност вече няма да я има. Както е тръгнало, ще набираме войници от охранителните фирми. Нищо, все пак да речем, че ще има военни ботуши с железни подметки 44 номер!
Ще ходим в обора, синът ми и аз, и той ще вади силажа, а аз ще го давам на телетата. доенето също ще става двойно по-бързо.
Как ли ще изглежда? Дали ще има бели вежди и светли кичури като Десире, или чорлава коса като моята? А преди това малкото краче ще се научи да ходи, да играе футбол, да танцува и да... аз и майка му ще сме до него...
Десире така ме ощипа, че се спънах и за малко да се просна на пътеката. Сочеше ми нещо. Забелязах, че сме минали покрай няколко щанда, а погледът ми е застинал и съм се зазяпал доста продължително в една манекенка в черни дантелени гащички.
– Значи, Десире, кълна се, не съм я зяпал тази... – започнах аз.
Тя се усмихна.
– Знам – рече. – И аз харесах малката обувчица. Хубаво е, че вече има толкова много момичета, които играят футбол. Като бях малка, бяхме само няколко.
Отначало не разбрах какво има предвид.
След това ми стана ясно.
Момиче! Под дебелото ѝ сако можеше да се крие момиченце! Едно малко сладко нещо с къдрици, което да търчи след татко си... със забрадка... да си играе с котката на двора, да иска да си има кон и...
Хванах Десире за ръката и я задърпах, като се заоглеждах наоколо. Ето там! Точно до входа имаше товарен асансьор. На него пишеше "Само за персонала", но не ми пукаше. Десире се дърпаше леко, но аз я вкарах в асансьора и натиснах копчето за нагоре. Потеглихме, а аз разкопчах три копчета на сакото ѝ, пъхнах си ръката под блузата ѝ и я сложих върху корема ѝ. Беше доста топъл.
Десире вече не се дърпаше. Седяхме в асансьора и се радвахме на нашето бебе. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, три пъти се разходихме покрай етажите. На четвъртия път вратата се отвори и без малко да ни премаже един палет със саксии.
Склададжията, облечен в работни дрехи, ни изгледа подозрително.
Десире ме последва навън. Излязохме на леденостудения вятър и се сгушихме във връхните си дрехи.
– Време е да се захващам за работа – въздъхнах аз. – Ще трябва да пригодя няколко от помещенията за зимните температури и да ги направя на детски стаи. И по-голямата част от работата да е свършена, преди още да е настъпила пролетта.
– Няколко ли? – попита тя недоверчиво. – Нали знаеш, че жените обикновено раждат по едно бебе? Не цял куп деца. И че освен това ги износваме цели девет месеца?
– Ама и кравите раждат по едно, малката ми – казах аз. – Но обработването на земята през пролетта не може да се отложи до раждането. Ако не успея да пригодя помещенията за зимата преди пролетта, ще се наложи да го правя чак след събирането на реколтата наесен. В началото ще трябва да го държим в нашата стая. В някоя кошница до леглото... Не и между нас...
Тя помълча. Видях как се спря на думите "нашата стая". Гледаше точно като кравите, когато съм ги нахранил и съм им постлал слама. Нашата стая.
– Имаш предвид твоята стая – възрази тя.
– Нашата стая! – казах аз.
Тя пак замълча.
– Може ли да си имам нощна лампа? – попита накрая.
Аха, значи, беше забелязала, че нямам такава. По дяволите, та аз гледах само да нацеля с глава възглавницата, преди да заспя вечер. Никога не ми е трябвала нощна лампа. Затова и нямах!
– Можеш да правиш, каквото си поискаш със спалнята ни, освен да си водиш там познати от мъжки пол! – казах аз, спомняйки си ужасния момент, когато се бях опитал да разкрася стаята на моя отговорност. – Ако речеш, ще я направим изцяло бяла, без пердета, а ти ще вземеш за себе си едно от онези тръбни легла, дето ги имат по болниците, няма проблем. И нощна лампа, разбира се. Само че няма да я държиш светната след десет! Аз си искам само моята хубава твърда завивка, с каквато завивам и конете, възглавниците ми и някое малко столче в ъгъла, на което да си слагам дрехите.
– Десет ли? – попита тя сопнато.
– След това можеш да си четеш с фенерче под завивката. Аз трябва да ставам в пет и половина.
Тя се изсмя.
– Така най-хубаво се четат книги.
Я гледай, буреносен облак, който успяхме да разсеем, проявявайки дух на разбирателство. Доста обещаващо. Излиза, че това, което се налага да понасяш, можеш да се научиш да го харесваш.
А и ще е до мен през всички нощи. Ако ще да си сложи и прожектори като на хокеен стадион, аз пак ще заспивам щастливо всяка вечер. Ако трябва, ще си взема превръзка за очи.
Семейна гробница (превод Радослав Папазов, 240 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Срещата с Катарина Масети, в рамките на Софийския международен литературен фестивал 2014, е на 11 декември в Мраморно фоайе на НДК, от 18:30 часа
Неделя, 12 Октомври 2014г. 21:21ч.
Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване
Публикувана в
Литература
"Да пишеш, значи да сънуваш наяве" казва Харуки Мураками и именно един сън връща Цвета в живота на героя от най-новия му роман Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване – история за млад меланхоле самотник, който губи Цвета/желанието си за живот, когато най-добрите му приятели от училище внезапно и без обяснение прекъсват всякакви връзки с него. Също като героинята Аомаме (или Зелен грах) от опус трилогията 1Q84 и имената на приятелите на Цукуру (за разлика от неговото "безцветно" име) съдържали йероглиф за цвят – момчетата Акамацу (Червен бор) и Оуми (Синьо море), и момичетата Ширане (Бял корен) и Куроно (Черно поле) обричат Цукуру на "безцветна" самота в Токио, докато една нощ... Любовта (и Цвета) не се връщат в живота на Цукуру и не го превръщат (ала запазената Мураками магия) в шарен калейдоскоп от спомени и нови емоции.
През тази близо половин година, докато се скиташе по ръба на смъртта, Цукуру Тадзаки отслабна със седем килограма. Не се хранеше нормално, тъй че беше съвсем естествено да отслабне. Още от дете беше по-скоро бузест, само че сега силно измършавя. Не беше достатъчно да си скъси коланите, а се наложи и да си смени панталоните с по-малък размер. Ребрата му се брояха и на голо изглеждаше като евтина клетка за птици. Фигурата му видимо се развали, раменете се отпуснаха и приведоха напред. Останали без плът, мършавите му крака заприличаха на краката на водна птица. Направо тяло на старец. Помисли си го, като застана след доста време гол пред огледалото. Приличаше на човек, готов всеки момент да предаде богу дух.
Дори да изглеждам като човек, готов всеки момент да предаде богу дух, нищо не може да се направи, заяви той на отражението си в огледалото. Защото в известен смисъл действително беше на ръба на смъртта и живееше, вкопчил се със сетни сили в този свят като залепила се за клона на дърво празна черупка от насекомо, която, стига да духне по-силно, вятърът ще отвее нанякъде завинаги. Ала фактът, че изглежда като човек, готов всеки момент да предаде богу дух, отново срази душата му. И той дълго-дълго гледаше втренчено, без да му омръзне, голото си тяло в огледалото. Като някой, който не може да откъсне очи от новините по телевизията за трагедии от типа на мощно земетресение или ужасно наводнение в далечен район.
Сигурно наистина съм умрял, помисли си тогава потресен той. Когато предишното лято четиримата зачеркнаха съществуването му, юношата на име Цукуру Тадзаки фактически издъхна. И понеже поддържаше мъчително поне външно това съществуване, след около половин година и то се оказа напълно променено. Промениха се коренно не само тялото и лицето му, а и очите, с които гледаше на света. Различни бяха усещането от съприкосновението с вятъра, шумът на течащата вода, едва провиждащото се през пелената от облаци слънце, както и цветовете на сезонните цветя – различни или може би сътворени наново. На пръв поглед отражението в огледалото приличаше на Цукуру Тадзаки, но всъщност не беше той, а просто някакъв съд с подменено съдържание, наричан за удобство Цукуру Тадзаки. Продължаваха временно да го наричат така, защото все още нямаше друго име.
Същата нощ Цукуру сънува необикновен сън. Изпълнен с мъчителна ревност. За пръв път от много време насам сънуваше толкова близък до реалността сън.
Откровено казано, дотогава не бе изпитвал ревност. С ума си разбираше, естествено, що е то ревност. Например чувството към човек, заел или получил, без видимо да се затрудни, положението, което не успяваш да си извоюваш въпреки таланта и качествата си. Или чувството, което изпитваш, като разбереш, че жената, за която копнееш, е в обятията на друг. Завист, злоба, огорчение, непреодолимо безсилие и гняв.
Само че Цукуру никога досега не беше изпитвал подобно нещо. Никога не бе пожелавал горещо талант и качества, каквито нямаше, нито пък бе обичал бурно и страстно. Не бе копнял по никого, не му бе и хрумвало да завижда някому. Не че беше напълно доволен и че нищо не му липсваше. Можеше да направи списък, да изброи, ако трябва, писмено какво точно. Сигурно списъкът нямаше да е дълъг, но и нямаше да мине само с два-три реда. Но това бяха неща, които си знаеше само той. Не такива, за които специално да ходиш някъде и да молиш. Поне досега беше така.
В съня си обаче Цукуру копнееше силно за една жена. Не беше ясно коя е тя. Просто същество. Освен това жената можеше да разедини тялото от сърцето си. Имаше тази изключителна способност. Мога да ти дам едно от двете, каза тя на Цукуру. Тялото или сърцето. Но не можеш да имаш и двете. Затова искам тук и сега да избереш едното. Защото другото е за някой друг. Само че Цукуру я искаше цялата. Не можеше нейна половина да отиде в ръцете на друг. Не бе в състояние да го понесе. В такъв случай не ми трябва нито тялото, нито сърцето ти, искаше да каже той. Но не можа. Тъй че нито спечели, нито загуби.
Онова, което изпита тогава, бе ужасна болка – сякаш нечии големи ръце изстискват с все сила тялото му. Мускулите му се разкъсваха, костите му пищяха. Освен това изпита непоносима жажда, сякаш всичките му клетки пресъхнаха. Гняв разтърси цялото му тяло. Гняв, че половината от жената трябва да отиде в ръцете на някой друг. Гневът стана на гъста течност и се изцеди от костния му мозък. Дробовете му се превърнаха в два мяха, сърцето му увеличи оборотите като натиснат до пода педал на газта. И запрати бурната черна кръв чак в периферията на тялото му.
Тресейки се неистово, той отвори очи. Мина време, докато осъзнае, че е било сън. Свали рязко прогизналата от пот пижама и се избърса навсякъде с хавлиена кърпа. Но колкото и силно да търкаше, пак остана усещането за лепкава мокрота. И тогава проумя. Или по-скоро прозря. Това е то ревност. Някой се опитваше да му отнеме сърцето или тялото на любимата жена – едно от двете или според обстоятелствата и двете.
Ревността – така както я схвана в съня си – бе най-мрачният затвор на света. Защото арестантът сам се затваря в него. Не е вкаран там насила. Влязъл е сам, заключил е отвътре и е запокитил ключа навън през решетките. И никой на този свят не знае, че е затворен в тази тъмница. Би могъл, разбира се, да излезе, стига да пожелае. Защото затворът е в душата му. Но той не може да вземе решение. Сърцето му е твърдо като каменен зид. Това е дълбоката същност на ревността.
Извади от хладилника портокалов сок и изпи няколко чаши. Гърлото му бе пресъхнало до болка. После седна на масата и докато гледаше през прозореца как вън постепенно просветлява, успокои душата и тялото си, блъскани и разтресени от високите вълни на чувствата. Запита се за смисъла на този свой сън. Дали не бе знамение? Или символично послание? Дали не целеше да го подготви за нещо? Може би изначалният Цукуру, когото и той самият не познаваше, се опитваше да разбие черупката и да се измъкне навън? Или се излюпваше някакво уродливо същество и се мъчеше отчаяно да се докопа до въздух?
Осъзна го по-късно, но тъкмо в онзи момент Цукуру Тадзаки престана да се стреми неумолимо към смъртта. Огледа се внимателно гол в огледалото и откри, че отражението не е на неговото тяло. Онази нощ за пръв път в живота си изпита насън ревност – или поне така си мислеше. А на разсъмване вече бе загърбил безсмислието на смъртта и измъчвалите го в продължение на пет месеца мрачни дни.
Вероятно преминалото през него под формата на сън безмилостно и изгарящо чувство неутрализира обладалата го неумолимо печал по смъртта и я пропъди. Както силен западен вятър издухва тежките облаци от небето. Това предположи Цукуру.
След него остана само наподобяващо примирение спокойствие; напомнящо безветрие обезцветено чувство. Цукуру седеше сам-самичък в огромна стара и изоставена къща и се вслушваше напрегнато в кухото тиктакане на голям салонен часовник. Затвори уста и без да изпуска от поглед стрелките, наблюдаваше как те се местят напред. Беше увил няколко пъти чувството в нещо като тънка завеса и спрял на празно място душата си, остаряваше с всеки час.
Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване (превод Дора Барова, 384 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците
"Правенето на кино е като бокса – разпределяне на силите, тактика, тайминг" казва Фатих Акин и няма как да бъде иначе за режисьора, в чийто дебютен късометражен филм Сензин, героят е обсебен от Брус Лий. В серия от интервюта Фатих Акин разказва за живота в неговата родина – киното – и то го прави по начина по който говорят и неговите филми – искрено, интимно, страстно, свободно, натуралистично, борбено, в клинч със себе си и със света... Откъсът от В клинч (книгата, която събира тези интервюта) ни връща към важен момент от живота на Акин – снимането на първия му пълнометражен филм Кратко и безболезнено, мигът на качването на ринга на световното кино за един епичен двубой, чийто рундове (последният в кината се нарича The Cut) продължават и до днес...
Пораснахме с мисълта, че все някога ще се върнем обратно. Това си стоеше у нас: Все някога ще се върнем, не сме тук завинаги.
Към края на филма една моя братовчедка ме пита: "Искаш ли някога да се върнеш?". И аз ѝ отговорих: "Не". Към какво принадлежа? Всъщност този въпрос никога не е стоял пред мен. За мен като творец националностите не играят чак толкова голяма роля. Няма типично немски образи. Днес бих могъл да кажа, че моята родина е киното.
Смятам, че съм германски кинорежисьор. Това, че турците възприемат Срещу стената като техен филм, не представлява проблем за мен. Нека го възприемат така. Тези категоризации, обобщения – това не са категориите, в които аз мисля. Така мислят другите.
Открил си страната чрез снимането на филми, така ли?
Откакто поисках да снимам филми, замечтах да включа и Турция в своя киносвят. Онези невероятно дълги пътувания със семейството по-рано, всяка година през лятната ваканция през Югославия, Австрия, България... Онези митове по пътя: "Виж, там някой пренася мъртвия си чичо, а пък тук някой пресича Австрия на заден ход...". Всичко това исках да включа във филмите си.
През юли © режисьор Фатих Акин
До матурата ми Турция бе само място за почивка, където общувах с хора от Германия. Никога с турци от Турция. Между нас имаше непреодолима пропаст. Различаваха ни езикът, манталитетът и социалната среда. Истанбул не беше нищо друго освен мястото, където посещавахме роднините си. Оставаше се 2-3 дни в един и същ квартал, след което дим да ни няма от шумния, миризлив, неуютен град. Отивахме само на море или нещо подобно.
С Менте открих страната. На терен работихме с турски екип, на 70 км от Истанбул, в Шиле на Черно море. Родината на майка ми. Беше нещо като брудершафт, вид "завръщане у дома". Немските и турските членове на екипа взаимно се опознаваха. След снимки останахме още няколко дни в Истанбул и турците ни показаха клубовете си и въобще ни разкриха един нов свят.
С всеки филм си присвоявах все повече неща от Турция. Истанбул в През юли е много туристически. Мориц слиза от автобуса, отива в един туристически център и филмът свършва. Това беше Истанбул, който тогава познавах. В Срещу стената Истанбул се състои предимно от хотелски стаи. Чак с На прага на Рая открих цялата страна, защото героят пътува към Анадола, към Трабзон, родното място на дядо ми. И на бабата на Боб Дилън.
На прага на Рая © режисьор Фатих Акин
Менте беше още по-успешен от Сензин – този път имаше награди, сред които и тази на фондация "Фридрих Вилхелм Мурнау", бе определен като "особено ценен", имаше и "Златен плакет" от фестивала в Чикаго. Но през 1997-а нещата стигат дотам, че не може повече да отлагаш и снимките на Кратко и безболезнено трябва да започнат.
Голямо вълнение, смесица от доза адреналин и задоволство. Още живеех при родителите си, но не ми се видя правилно да съм там по време на снимки – родителите ми не биха разбрали обсебването от процеса на правене на филм. Не можех да отида и при Моник, с която се бях събрал между Сензин и Менте, защото в нейната квартира на "Санкт Паули" никога не бе тихо и спокойно. Исках да съм изряден в правенето на филми и затова реших да живея при Ралф Швингел. Исках да съм точен на терен, а пък ми трябва подкрепа.
Но главната роля на Габриел не се изпълнява от Фатих Акин, а от Мехмет Куртулуш.
Габриел винаги бе мислен като мое алтер его. Образът има много биографични моменти – отношението към баща ми, религията, дори бижутата, които Габриел носи във филма, са моите. Но при Менте ми бе трудно да държа всичко под контрол. Не бях доволен от актьорската си игра, а Ралф Швингел ме убеди да не поемам главната роля наред с режисурата.
С Мехмет се запознах по време на един кастинг при Ролф Шюбел. Филмът се наричаше 2 ½ минути. Всички от турските актьори, които имаха някакво положение и име, бяха дошли на кастинга: Баки Даврак, Бирол Юнел, а също и Мехмет. Той вече бе заснел една късометражка като режисьор – Онемял, чието действие се развива във Франция, Италия и Англия, истински скъпа продукция. Онемял и Сензин често бяха канени на едни и същи фестивали на късометражното кино и така се сприятелихме. Тъй като логистиката на Онемял беше така впечатляваща, аз го попитах дали няма желание да стане директор на продукция на Менте. По време на подготовката отидохме една вечер да пийнем. Цялата вечер Мехмет бе така забавен, че на другата сутрин го питах дали не иска да изиграе ролята на Илами. Искаше, и всички останахме много впечатлени от това. Ралф беше на мнение, че би направил един много добър Габриел, но аз не исках и да знам за това. "Той е тип, който се харесва на жените, момичетата се побъркват по него", каза Ралф. А аз казах: "Добре, но тогава трябва да си подстриже косата". Речено-сторено: на кастинга Мехмет се появи с къса коса. След безкрайно дълъг и изтощителен кастинг, продължил няколко месеца, Мехмет получи ролята. Оптически пасваше чудесно към Александър Йованович, изпълнителят на Боби. Между другото, първият твърд изпълнител бе Александър.
Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин
Исках Адам да играе ролята на Коста – в края на краищата заедно писахме историята. Ралф и Щефан бяха против, не искаха непрофесионалист – в заснетия от Караман материал на кастинга Адам им изглеждаше доста зле. Към това трябва да се прибави, че тогава Адам си беше класически пример за лузър: зарязал училище и образованието си, стоял на пост да пази обирджиите при дребни кражби, но никога не е бил заловен. После се сбогува с Германия, защото в Гърция си имал приятелка. Мислехме, че ще го видим най-малко след 10 години. Две седмици по-късно из "Алтона" се зашушука: "Видя ли Адам? Отново бил тука". Можеше поне да се обади! Момичето от Атина му посочило вратата. Но той не можал истински да го проумее. Едва по-късно, когато с Кратко и безболезнено нещата станаха сериозни и се разбра, че продуцентите не го искат, той се примири със съдбата си. Първо губи момичето си, а след това и най-добрия си приятел – сигурно си е помислил, че съм продал душата си, въпреки че винаги съм искал да направя филма с него.
Катя Щут ни разказа за някакъв актьор от Берлин, да го наречем Йенс. Йенс – дълги коси, непукист, артист, който в момента беше в затвора "Моабит" заради истории с кокаин. Заради кастинга го измъкнахме от пандиза – не беше лесно, но му дадоха 48 часа отпуск, като във филм на Уолтър Хил! Бяхме се побъркали от идеята: човек от затвора играе Коста! Method Acting. Колко романтично! После пробвах една сцена с Идил и Йенс – не се получаваше! Двамата просто не стояха добре заедно. Момиче като Идил никога не би започнало нещо с такъв тип. Йенс много ми харесваше, но при пробите видях: просто не е за ролята.
През нощта седнахме заедно с Моник. И какво сега? Ще трябва Адам да играе! Отидох до Адам, който по това време работеше като барман в "Цайзе Пропелер". "Утре е кастингът, що не наминеш." "Хей, вземете си лайняния филм и си го заврете в задниците! Никъде не отивам!" По-късно вечерта Моник също се завъртя около него. "Иди на кастинга, трябва да го направиш." Някак тя успя да му пусне мухата. Той влязъл отсреща в киното и гледал Когато бяхме крале на Леон Гаст – документален филм за Мохамед Али. Във филма Али не е фаворитът, но въпреки това успява да отстрани тогавашния световен шампион Джордж Форман. Адам се идентифицирал с Али и на следващата сутрин се яви на кастинга.
Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин
Има една сцена с импровизация между Мехмет, Адам и Александър. Двамата предпочитат Йенс, а не Адам, прехвърлят си топката, не подават на Адам, не го включват в играта си. Както в баскетбола, Адам си отмъква топката, забива точка и си казва: стигнете мe де. Той беше най-веселият от тримата. После дойде онази натоварена с идиличност сцена на плажа, в която Адам импровизира по време на кастинга баладата, която пее и във филма. Тогава разбрах: това е човекът. Такъв можеш да пуснеш срещу всякакви препятствия!
В клинч (превод Жанина Драгостинова, 224 стр, цена 15 лева) е в книжарниците от 6 октомври
