My Mir
Литература
Литература (341)
Бяла, празна бюлетина като всенароден протестен вот – Нобеловият лауреат за литература Жозе Сарамаго отдавна е дал идея за ефикасна борба срещу политическата система и мнимата демократичност на съвременния свят в романа (откъс от него четете по-долу) Проглеждане. В своеобразното продължение на друг негов шедьовър Слепота, португалският майстор на алегорията и антиутопията Сарамаго превръща (някога поразеното от слепота и изпълнено единствено с желание за физическо оцеляване) население на една съвсем анонимна (като България) страна в свит юмрук, който при поредните избори изпраща (с над седемдесет процента празни бюлетини) в нокдаун политическия произвол и безчовечност... Та, време е и ние да прогледнем, а не да си играем на #оставка, нали, или...
Лошо време за гласуване, оплака се председателят на комисията в избирателна секция номер четиринайсет, след като рязко затвори подгизналия чадър и съблече шлифера, който не му беше послужил много по време на задъхания четирийсетметров тръс от мястото, където беше оставил колата, до вратата, откъдето току-що влезе със сърце, на път да изхвръкне от гърдите му. Надявам се, че не съм последен, каза на секретаря, очакващ го малко по-навътре, където едрите капки, които вятърът блъскаше в мокрия под, не можеха да го достигнат. Още не е дошъл заместникът ви, но се движим по разписание, успокои го секретарят, При положение че вали така, ще бъде същинско геройство, ако сме в пълен състав, каза председателят, докато минаваха в помещението, където щеше да се проведе гласуването. Поздрави първо колегите от комисията, които щяха да броят гласовете, след това представителите на партиите и съответните им заместници. Постара се да се обърне към всички с едни и същи думи в опит да не допусне по никакъв признак да проличи по изражението на лицето му или по тона на гласа му какви са неговите собствени политически и идеологически пристрастия. Един председател, дори и на най-обикновена избирателна секция като тази, във всяка ситуация трябва да се ръководи от най-строг дух на безпристрастност, или с други думи, трябва да спазва благоприличие.
Не само влагата, която правеше още по-тежка атмосферата, сама по себе си достатъчно тягостна в помещение, чиито два тесни прозореца гледат към сенчест дори и в слънчеви дни двор, но и безпокойството, ако си позволим да употребим един местен израз, можеше да се разреже с нож. За предпочитане щеше да е изборите да се отложат, каза представителят на партията в център, п. в ц., от вчера вали, без да спира, навсякъде има свлачища и наводнения, процентът на негласувалите този път ще скочи главоломно. Представителят на партията вдясно, п. вд., кимна с глава в знак на съгласие, но предпочете неговият принос към разговора да приеме формата на предпазлив коментар, Очевидно е, че не подценявам риска, но все пак смятам, че светлият граждански дух, който нашите съграждани са проявявали толкова много пъти при други обстоятелства, ще оправдае цялото наше доверие, те имат съзнание, о, да, ясно съзнание за същественото значение на тези местни избори за бъдещето на столицата. След като казаха това, единият и другият, представителят на п. в ц. и представителят на п. вд., с леко скептичен, леко ироничен вид се обърнаха към представителя на партията вляво, п. вл., любопитни да узнаят мнение от какъв характер ще съумее да изрази той. В същия момент, пръскайки вода навсякъде, в помещението влетя заместникът на председателя и както се очакваше, като се има предвид, че целият състав на секционната комисия вече беше налице, бе посрещнат повече от радушно, сърдечно. Не успяхме да разберем гледната точка на представителя на п. вл., но ако съдим по някои преждеизразени мнения, може да се предположи, че нямаше да пропусне да се изкаже в духа на красноречивия исторически оптимизъм с някое изречение от рода на, Гласоподавателите от моята партия са хора, които не се плашат така лесно, не са хора, които ще си останат вкъщи заради някакви си две-три капки вода, падащи от облаците. В действителност не бяха някакви си две-три капки, а ведра, делви, реки като нил и яндзъ, водопади като игуасу, но вярата, благословена да е вовеки веков, не само разчиства планини от пътя на онези, които се ползват от силата ù, но е способна и да се хвърли в най-бурните води и да се измъкне от тях суха.
фотография © Misha Mar
Комисията беше сформирана, всеки един беше на мястото, което му се полагаше, председателят подписа обявлението и поръча на секретаря да отиде да го окачи, както беше записано в закона, на вратата на сградата, но натовареният прояви елементарен разум, като обърна внимание, че листът няма да се задържи на стената дори и минута, мастилото му за миг ще се размие, а в следващия вятърът ще го отвее. Тогава го окачете отвътре така, че дъждът да не го мокри, в закона не пише нищо конкретно относно тази подробност, същественото е обявлението да бъде окачено, и то на видно място. Попита комисията дали е съгласна, всички одобриха с условието, за което настоя представителят на п. вд., решението да бъде вписано в протокола, за да се избегнат възражения. Когато секретарят се върна от влажната си мисия, председателят го попита как е времето, а той сви рамене и отговори, Все такова, никакво, Има ли избиратели навън, Ни помен от такива. Председателят стана и покани членовете на комисията и представителите на партиите да го съпроводят за проверката на тъмната стаичка, където установиха, че не се съдържат елементи, накърняващи непорочността на политическия избор, който щеше да се проведе там през деня. След като приключиха с тази формалност, се върнаха по местата си, за да прегледат избирателните списъци, за които също установиха, че не съдържат нередности, пропуски и подозрителни особености. Беше дошъл същественият момент, в който председателят отваря и показва урната пред избирателите, за да могат да се уверят, че същата е празна, та да може утре, ако се наложи, да бъдат надеждни свидетели, че никаква престъпна ръка не е поставила в нея тайно през нощта фалшивите гласове, които биха подправили свободната и върховна политическа воля на гражданите, че няма тук да се повтори за сетен път историческата измама с живописното име шмекерлък, а тя, да не забравяме, може да се извърши както преди, така и по време, или след вота според случая и способностите на извършителите и съучастниците. Урната беше празна, чиста, непокътната, но в помещението нямаше нито един избирател, нито дори един-единствен за цвят, пред когото да бъде показана. Навярно някой такъв се лута някъде в борба с пороя, понасяйки камшичните удари на вятъра, притискайки към сърцето си документа, удостоверяващ качеството му на гражданин с право на глас, но както стоят нещата на небето, доста ще се забави, докато пристигне тук, ако не реши направо да се прибере у дома и да остави съдбата на града в ръцете на онези, които черен автомобил ще остави пред вратата и ще вземе от вратата после, след като седящият на задната седалка изпълни гражданския си дълг.
След като приключат дейностите по проверка на различните материали, законът в тази страна диктува да гласуват незабавно председателят, членовете на комисията и представителите на партиите, както и съответните заместници, стига, разбира се, да са вписани в изборната секция, от чиято комисия са част, какъвто беше настоящият случай. Въпреки че имаше достатъчно време, не бяха необходими повече от четири минути, за да бъдат пуснати в урната първите единайсет гласа. И голямото чакане, понеже друг изход нямаше, започна. Не беше минал и половин час, когато, обезпокоен, председателят предложи на един от членовете да отиде да надзърне дали не идва някой, може да са се появили избиратели, но да са се натъкнали на затръшнатата от вятъра врата и веднага да са си тръгнали възмутени, ако изборите са били отложени, поне да бяха имали тактичността да предупредят населението по радиото и по телевизията, които все още служат за предаването на подобен род съобщения. Секретарят каза, Знаем, че затръшната от вятъра врата вдига шум до небесата, а тук не сме чули нищо. Членът на комисията се поколеба, да отида или да не отида, но председателят настоя, Хайде, направете ми тази услуга и внимавайте да не се измокрите. Вратата стоеше отворена, не помръдваше от подпората си. Членът на комисията подаде глава навън, един миг бе достатъчен, за да я завърти на едната и на другата страна, и веднага да я прибере течаща, сякаш я е слагал под душа. Искаше да се представи като добър член на комисията, да се хареса на своя председател и тъй като за първи път сега му възлагаха задача, искаше да бъде оценен заради бързината и ефективността на услугите, които трябваше да извърши, с времето и опита, кой знае, някога щеше да дойде денят, в който той самият да председателства избирателна комисия, и по-високи полети от този се наблюдават в небето на провидението и вече никой не се учудва. Когато се върна в помещението, председателят някак печално, някак закачливо възкликна, Човече, не трябваше да се измокряте така, Няма значение, господин председател, каза членът на комисията, докато бършеше брадичка в ръкава на сакото, Успяхте ли да видите някого, Докъдето ми стигнаха очите, никого, улицата прилича на водна пустиня. Председателят стана, направи няколко колебливи крачки пред комисията, отиде до тъмната стаичка, погледна вътре и се върна. Представителят на п. в ц. взе думата, за да припомни прогнозата си, че процентът на негласувалите ще скочи главоломно, председателят на п. вд. отново дръпна помирителната струна, избирателите имали на разположение целия ден, за да гласуват, сигурно изчаквали пороят да се поуспокои.
Представителят на п. вл. предпочете да замълчи, мислеше си как щеше да се изложи, ако му се беше изплъзнало от устата онова, което се готвеше да каже, когато заместникът на председателя влезе в помещението, Някакви си две-три капки вода не са достатъчни, за да изплашат гласоподавателите от моята партия. Секретарят, към когото всички погледнаха с очакване, предпочете да направи практично предложение, Смятам, че не би било лоша идея да се обадим в министерството, за да се осведомим за това, как протича изборният ден тук и в останалата част от страната, да разберем дали спадът в гражданския устрем е всеобщ, или сме единствените, които гласоподавателите не са дошли да осветят със своите гласове. Възмутен, представителят на п. вд. стана, Настоявам да бъде вписан в протокола моят най-категоричен протест в качеството ми на представител на партията вдясно срещу неуважителните квалификации и срещу неприемливия подигравателен тон, с който господин секретарят току-що говори за избирателите, върховните хранители на демокрацията, хората, без които всяка тирания измежду срещаните по света, а те са толкова много, вече щеше да е взела връх в родината, дала ни живот. Секретарят сви рамене и попита, Да впиша ли молбата на господин представителя на п. вд., господин председател, Мисля, че случаят не е чак за вписване, всички сме напрегнати, объркани, смутени, а знаем, че в подобно състояние на духа лесно се изричат неща, които в действителност не мислим, уверен съм, че господин секретарят не е искал да обиди никого, той самият е избирател, съзнаващ своите отговорности, и доказателство за това е фактът, че също като всички ни тук се е изправил срещу безпощадното време, за да дойде до мястото, където го зове дългът, същевременно обаче това искрено признание не ме възпира да изискам господин секретарят да се придържа към стриктното изпълнение на възложените му задачи, като се въздържа от каквито и да е коментари, които могат да подразнят личната и политическата чувствителност на присъстващите. Представителят на п. вд. направи безизразен жест, който председателят предпочете да приеме за знак на съгласие, и сблъсъкът беше пресечен, за което силно допринесе представителят на п. в ц., който припомни предложението на секретаря, Всъщност, добави, тук сме като корабокрушенци насред океана без свещ, нито компас, без мачта, нито гребла и без газьол в резервоара, Напълно сте прав, каза председателят, ще се обадя в министерството. На една отдалечена маса имаше телефон и той тръгна натам, като взе листа с указанията, който му беше връчен няколко дни по-рано и където фигурираха, заедно с други полезни напътствия, телефонните номера на министерството на вътрешните работи.
Разговорът беше кратък, На телефона е председателят на комисията в избирателна секция номер четиринайсет, силно съм обезпокоен, нещо откровено странно се случва при нас, до този момент не се е появил, за да гласува, нито един избирател, отворили сме преди повече от час, а жив човек няма, да, господине, разбира се, пороят не спира, дъжд, вятър, наводнения, да, господине, ще продължим търпеливо и решително, разбира се, за това сме дошли, няма нужда да ни се припомня. От този момент нататък председателят не допринесе за диалога с повече от няколко кимвания с глава, всички в знак на съгласие, няколко приглушени възклицания и три-четири наченки на реплики, които не можа да довърши. Когато постави обратно слушалката, погледна колегите от комисията, но всъщност не ги виждаше, сякаш срещу му се простираше пейзаж от празни помещения, непокътнати избирателни списъци, председатели и секретари, които чакаха, представители на партии, които се гледаха недоверчиво един друг и пресмятаха кой може да спечели и кой може да изгуби от положението, а в далечината някакъв измокрен и услужлив член на комисията се връща от входа и съобщава, че никой не се задава. Какво отговориха от министерството, попита представителят на п. в ц., Не знаят какво да мислят, нормално е лошото време да задържа много хора по домовете им, но в целия град да се случва на практика същото като при нас, за този факт не намират обяснение, Защо казвате на практика, попита представителят на п. вд., В някои избирателни секции, малко на брой, разбира се, са се появили избиратели, но притокът е оскъден, както никога не е било, А в останалата част от страната, попита представителят на п. вл., не само в столицата вали, Именно това е смущаващото, на места вали също като при нас, но въпреки това хората гласуват, както е логично, по-многобройни са в областите, където времето е хубаво, и като заговорихме за това, казват, че метеорологичните служби очакват времето да се подобри към обед, Но може да се случи и да се влоши, да не забравяме приказката от трън, та на глог, предупреди вторият член на комисията, който досега все още нищо не беше казал. Настъпи тишина.
Тогава секретарят пъхна ръка в един от външните джобове на сакото си, извади оттам мобилен телефон и набра някакъв номер. Докато чакаше от другата страна да вдигнат, каза, Нещо подобно се случва като в приказката за планината и за мохамед, щом не можем да питаме избирателите, които не познаваме, защо не идват да гласуват, да отправим въпроса към семействата си, които познаваме, здравей, привет, аз съм, да, там ли си още, защо още не си дошла да гласуваш, това, че вали, на мен ми е известно, крачолите на панталоните ми още не са изсъхнали, да, вярно, извинявай, забравих, че ми беше казала, че ще дойдеш следобед, разбира се, обаждам ти се, защото тук при нас положението е сложно, няма да повярваш, ако ти кажа, че досега никой не се е появил да даде гласа си, няма да повярваш, е, добре, тогава чакам те тук, целувам те. Затвори телефона и направи ироничния коментар, Поне един глас е гарантиран, жена ми ще дойде следобед.
Председателят и останалите членове на комисията се спогледаха, повече от очевидно беше, че трябва да последват примера, но никой от тях не искаше да бъде пръв, защото означаваше да признаят, че по бързина на ума и съобразителност този, който оглавява избирателната секция, е секретарят. Членът на комисията, който беше отишъл до вратата да види дали вали, без затруднение разбра, че много хляб и много сол има да изяде, преди да стигне до висотата на такъв секретар, какъвто имаше сред тях сега, способен с най-голямата непринуденост на света да измъкне един изборен глас от мобилен телефон, също както един фокусник би извадил заек от цилиндър. След като видя как председателят се оттегля в един от ъглите, за да говори по мобилния си с домашните, и как и други, използвайки собствените си апарати, дискретно, шепнешком правеха същото, членът на комисията от вратата оцени честността на колегите, които не използваха стационарния телефон, поставен там по принцип за служебни нужди, и така благородно спестяваха пари на държавата. Единственият сред присъстващите, който, тъй като нямаше мобилен телефон, трябваше да се примири с това, да изчака новини от другите, беше представителят на п. вл., като впрочем следва да добавим, че тъй като живееше сам в столицата, а семейството му беше в провинцията, горкият мъж нямаше на кого да се обади. Един след друг разговорите приключиха, най-много продължи разговорът на председателя, очевидно настояваше човекът, с когото говори, да дойде веднага, да видим как ще свърши всичко това, както и да е, той трябваше да се обади пръв, щом като секретарят бе решил да го изпревари, нека добре да се възползва от положението, вече видяхме, че секретарят принадлежи към кастата на оправните, но поне да уважаваше йерархията, както я уважаваме ние, и просто да беше споделил идеята със своя висшестоящ. Председателят изпусна въздишката, която му беше заседнала в гърдите, пъхна телефона в джоба си и попита, Е, и, разбрахте ли нещо.
Проглеждане (превод Илияна Чалъкова, 336 стр, цена 16 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
Международният Панаир на книгата е в НДК от 10 до 15 декември
В интерес на иронията (високо ценена) в литературния свят на Мишел Уелбек (по рождение Мишел Тома), с неговия типичен хроничен сарказъм и цинизъм, дебютният (полубиографичен) роман По-широко поле за борбата (откъс четете по-долу) наистина му осигурява по-широко поле за последвалите хитови книги Елементарните частици, Платформата, Възможност за остров и Карта и територия. Съдбата и борбата на неговия анонимен герой тук, обаче, е коренно различна – в условията на безмилостно тотална икономическа и сексуална надпревара, един почти анонимен, непривлекателен IT специалист е обречен на самота, сексуална депресия и... "усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа"...
В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого – затова поведението ù е толкова абсурдно.
След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави – всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.
Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно "миниатюрен" минижуп – направо ù се виждал задникът. Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре – това беше ясно.
Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: "Последни злокобни останки от провала на феминизма". Но двете не ме чуха.
Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.
Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:
Голо дупе аз размятвам
не за да те свалям, не!
Ако съм с космати кълки,
то си правя кеф поне...
фотография © Misha Mar
Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете ù беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.
Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.
По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал – всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица "Марсел Самба", "Марсел Дасо"... много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?
Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето "Пежо 104", си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания... Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: "Окей, разбрахме се"; всъщност обаче в очите им се чете омраза – много е неприятно.
Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. "За какво ми е тази кола?" – повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица "Емил Ландрен".
И ето че едва когато излязох на авеню "Фердинан Бюисон", ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо – веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива – именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.
По-късно вечерта самотата ми стана болезнено осезаема. По кухненската маса се въргаляха листове, леко изцапани с риба тон по каталонски на фирмата "Сопике". Върху тях бях нахвърлял бележки за анималистично повествование. Анималистичното повествование е литературен жанр като всички останали, може би по-висш от други. Така или иначе, аз пиша анималистични повествования. Въпросното беше озаглавено "Диалозите на кравата и кобилката". Би могло да бъде определено като етическо разсъждение. Бях се вдъхновил за него при кратка служебна командировка в областта Леон в Бретан. Ето един характерен откъс от съчинението:
"Да разгледаме най-напред бретонската крава: през цялата година тя мисли само за хрупане, лъсналата ù муцуна се свежда и издига с впечатляваща равномерност и никаква трепетна боязън не смущава трогателния поглед на светлокафявите ù очи. И това е тъй благонравно, и това е сякаш свидетелство за дълбока екзистенциална цялост, за завидна в много отношения тъждественост между нейното битие-в-света и нейното битие-за-себе си. Уви, в случая философът се лъже и неговите изводи, макар и основаващи се на правилна, дълбока интуиция, ще бъдат обезсилени, ако той предварително не се е застраховал и не е потърсил услугите на естествоизпитателя. Защото природата на бретонската крава е двойствена. В определени периоди от годината (опиращи се тъкмо на безотказно функциониращата генетична предопределеност) в нейното битие настъпва причудлива революция. Мученето ù се засилва, става продължително, хармоничната му структура се променя и понякога стъписващо заприличва на някои стенания, които убягват на човеците. Движенията ù стават по-бързи, по-нервни и понякога тя пристъпва в тръс. Дори муцуната ù, която дотогава с лъсналата си равномерност е изглеждала създадена само да отразява абсолютната перманентност на една скалоподобна мъдрост, сега се свива и гърчи под болезненото въздействие на наистина силно желание.
Разковничето на загадката е твърде просто: както казват говедовъдите на циничния си жаргон, бретонската крава иска само (проявявайки така – за което трябва да ù бъдем благодарни – едничкото желание в своя живот) "да бъде натъпкана". И тя бива натъпкана, малко или много, директно; спринцовката за изкуствено осеменяване действително може, макар и с цената на някои емоционални усложнения, да замени пениса на бика при това действие. И в двата случая кравата се успокоява и се връща към първоначалното си състояние на вглъбена медитация, с тази разлика, че след няколко месеца ще роди прекрасно малко теленце. А това, между другото, е чиста печалба за говедовъда."
Естествено, говедовъдът символизира Бог. Воден от ирационална симпатия към кобилката, той още в следващата глава ù обещава вечна наслада с множество жребци, а кравата, съгрешила поради възгордяване, постепенно ще бъде осъдена на тъжните наслади на изкуственото осеменяване. С печалното си мучене говедото не съумява да отмени присъдата на Великия архитект. Сформираната в знак на солидарност делегация от овце също не успява в това отношение. Както виждаме, в това кратко повествование Бог не е всемилостив.
Трудността идва оттам, че не е достатъчно да се живее по правилата. Действително успявате (понякога на косъм, ама много на косъм, но все пак успявате) да живеете по правилата. Подавате данъчните си декларации навреме. Плащате си сметките на точната дата. Никога не излизате без документ за самоличност (и без калъфчето с банковата карта!...).
Само дето нямате приятели.
Правилата са сложни, многопластови. В извънработно време трябва да се правят покупки, да се теглят пари от банкоматите (пред които тъй често се налага да чакате на опашка). А не бива да се забравят и всевъзможните плащания в полза на органите, от които зависят различни аспекти на вашия живот. На всичкото отгоре може да се разболеете, а това води до нови разходи и формалности.
Остава ви обаче свободно време. Какво да правите? Как да го оползотворите? Като се поставите в услуга на ближния? Само че ближният изобщо не ви интересува. Да слушате дискове? Някога това е било решение, но съгласете се, че с годините музиката все по-слабо ви вълнува.
Майсторенето вкъщи, разгледано в най-широк смисъл, може да бъде някакъв изход от положението. Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание. Само че дори и тогава все още не ви се умира.
Имали сте някакъв живот. Имало е моменти, в които сте имали живот. Разбира се, не ги помните добре, но някои снимки са свидетелство за тях. Това вероятно се е случило през юношеството или някъде там. Как само ви се е живеело тогава! Животът ви е изглеждал изпълнен с безподобни възможности. Можели сте да станете естраден певец, да отидете във Венецуела.
По-изненадващото е, че сте имали и детство. Наблюдавайте сега седемгодишно дете, което играе с фигурки на войници на килима в хола. Моля да го наблюдавате внимателно. След развода вече няма баща. Рядко вижда майка си, която заема важна длъжност в козметична фирма. И все пак то играе с войничетата и явно живо се интересува от заложените в тях представи за света и войната. Е, липсва му обич, но пък я как се интересува от света!
И вие сте се интересували от света. Преди много години – моля, спомнете си. Сферата на правилата вече не е била достатъчна; не сте можели да живеете повече в сферата на правилата и сте навлезли в полето на борбата. Моля ви да се върнете точно към този момент. Било е отдавна, нали? Спомнете си – водата е била студена.
фотография © Misha Mar
Сега сте далече от брега – о, да, колко далече сте от брега! Дълго сте вярвали в съществуването на друг бряг, но вече не вярвате. Обаче продължавате да плувате и с всяко движение се доближавате до удавянето. Задушавате се, белите ви дробове сякаш горят. Водата ви се струва все по-студена и най-вече все по-горчива. А и не сте толкова млад. Ей сегичка ще умрете. Няма нищо. Тук съм. Няма да ви изоставя. Продължавайте да четете.
Спомнете си пак как сте навлезли в полето на борбата.
Следващите страници представляват роман; в смисъл – поредица от случки, чийто герой съм аз. Изборът да пиша автобиографично съчинение всъщност не е избор – просто нямам друг изход. Ако не опиша какво съм видял, ще страдам – може би дори малко повече. Само малко – наблягам на това. Писането никак не облекчава. То очертава, отграничава. Внася елемент на свързаност, представа за реализъм. Все тъй се губим в кървава мъгла, но съществуват и някои ориентири. Хаосът вече е само на метри. Всъщност – слаб успех.
Какъв контраст с абсолютното, чудотворно удоволствие от четенето! Цял живот четене би ме удовлетворил напълно – знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима. Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече.
Но не ми е бил даден такъв живот.
Скоро навърших трийсет години. След хаотично начало завърших успешно висшето си образование. Днес съм среден кадър. Анализатор програмист във фирма за компютърни услуги, заплатата ми е 2,5 пъти колкото минималната – това осигурява добра покупателна способност. Мога да се надявам на значителен растеж в йерархията на фирмата, освен ако не реша, както правят мнозина, да постъпя при някой клиент. Изобщо имам основание да бъда доволен от социалния си статус. В сексуално отношение обаче успехът не е толкова блестящ. Имал съм отношения с жени, но ограничени във времето. Не притежавам красота и личен чар, често изпадам в депресивни състояния, съвсем не отговарям на основните изисквания на жените. Ето защо у жените, разтваряли за мен органите си, винаги съм усещал известна резервираност – за тях всъщност съм бил само все пак нещо. А всеки би се съгласил, че това не дава идеални изгледи за продължителна връзка.
Откакто се разделихме с Вероник преди две години, не съм имал връзка с жена; крехките ми и несъстоятелни опити за нещо подобно завършваха с предвидим неуспех. Две години – това си изглежда доста дълъг период. В действителност, когато човек работи, минават много бързо. Кой не би го потвърдил – много бързо минават.
Възможно е, симпатични ми читатели-приятели, самите вие да сте жени. Не се притеснявайте, случват се такива работи. Впрочем това с нищо не променя нещата, които искам да ви кажа. Целя максимален обхват.
Нямам намерение да ви очаровам с изтънчени психологически оценки. Нито пък амбицията да си спечеля аплодисменти чрез финес или хумор. Има автори, които впрягат таланта си за деликатни описания на различни душевни състояния, черти на характера и прочее. Аз не съм от тях. Всичкото това трупане на реалистични подробности, предназначени да описват ясно охарактеризирани герои, винаги ми се е струвало, извинявам се за израза, пълна тъпня. Даниел бил приятел с Ерве, но донякъде не одобрявал Жерар. Фантазиите на Пол намерили въплъщение във Виржини, пътуването на братовчедка ми до Венеция... всичко това може да отнеме часове. По-добре да наблюдаваме омари, които са се накачулили един връз друг в аквариум (за целта е достатъчно да отидем в някой рибен ресторант). Не обичам много да общувам с хората.
Напротив – за постигането на тази иначе философска цел, която съм си поставил, трябва да окастрям. Да опростявам. Да премахвам една по една цяла купчина подробности. Ще ми помага само ходът на събитията. Светът се уеднаквява пред очите ни, средствата за масова комуникация напредват, интериорът на апартаментите се обогатява с нови уреди. Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо.
По-широко поле за борбата (превод Красимир Кавалджиев, 128 стр, цена 10 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
Къде е пресечната точка между живописта, убийството по неволя, радиоактивността, Адолф Хитлер, унищожението на цял град с неутронна бомба и невинен (до доказване на противното) хлапак – подобно сечение на абсурда може да се случи само и единствено в романа Точния мерник (откъс от него четете по-долу) на гранде американо сатирика Кърт Вонегът, който във вихъра на неподражаемия си стил взима на мушка своя герой Рудолф Точния мерник Уолц и го заковава право в десетката на смъртта на невинността.
Към още неродените, към всички невинни прашинки от безликото небитие: Бъдете нащрек за признаци на живот!
Аз се заразих от живот. Прихванах го. Дотогава бях прашинка от безликото небитие и ето че най-неочаквано се отвори малка прозирка. Струйнаха светлина и звуци. Гласове започнаха да описват мен и моето обкръжение. Нито дума от онова, което казваха, не подлежеше на съмнение.
Рекоха, че съм момче на име Рудолф Уолц, значи бе така.
Рекоха, че годината е 1932, значи бе така. Рекоха, че се намирам в Мидланд Сити, щата Охайо, значи бе така.
Не млъкнаха. Година след година трупаха подробност след подробност. Та чак до ден днешен. И знаете ли какво казват сега? Казват, че годината е 1982 и аз съм навършил петдесет.
Дрън-дрън!
* * *
Баща ми се казваше Ото Уолц и когато през 1892 година се отворила неговата прозирка, разбрало се, че покрай другото е наследник на богатство, спечелено главно от производството на едно шарлатанско лекарство, известно като "Церът на свети Елмо". То представлявало лилаво оцветен чист спирт, ароматизиран с карамфил и корени от зарзапарила и смесен с опиум и кокаин.
Както казват майтапчиите, съвсем безвредно, ако не го спреш!
Баща ми също е кореняк от Мидланд Сити. Бил единствено дете и майка му решила, без всякакво основание, че е втори Леонардо да Винчи. Нямал още десет години, когато тя наредила да пригодят галерията на сградата за карети зад семейния дом за ателие и наела един пройдоха – мебелист от немски произход, който на младини бил учил живопис в Берлин, да преподава на татко уроци по рисуване след училище и в почивните дни.
И за учителя, и за ученика това било сладка работа.
Учителят се казвал Огъст Гънтър и прозирката му трябва да се е отворила някъде около 1850 година в Германия.
От уроците печелел колкото от дърводелството, при това можел да се напива когато си поиска.
След като гласът на татко взел да мутира, Гънтър започнал да го води със себе си до Индианаполис, Синсинати, Луисвил, Кливланд и други градове с влак под претекст, че ще посещават галерии и ателиета на художници.
Двамата между другото успявали да се напият и станали любимци в най-луксозните публични домове из Средния запад.
Да не са били луди да признаят, че татко бил кръгла нула като художник.
* * *
Кой можел да разкрие измамата? Никой. В Мидланд Сити нямало друг, който да разбира достатъчно от изкуство, та да установи дали татко има или няма дарба. За жителите на града било все едно дали се занимава с рисуване, или изучава санскритски.
Мидланд Сити не бил нито Виена, нито Париж, нито дори Сейнт Луис или Детройт. Той бил нещо като Бюсайръс или Кокъмо.
* * *
Измамничеството на Гънтър било разкрито, но твърде късно. Арестували ги двамата с татко в Чикаго за нанесени значителни материални щети на един публичен дом. Установили, че татко има трипер и прочие. Но той вече бил станал закоравял осемнайсетгодишен гуляйджия.
Гънтър бил разобличен и уволнен, а името му – вписано в черния списък. Дядо и баба имали огромно влияние в града благодарение на "Церът на свети Елмо", та се погрижили да се разчуе, че Гънтър никога вече няма да получи дърводелска или каквато и да било друга работа в домовете на знатни хора.
Изпратили баща ми при роднини във Виена да се лекува и да се запише в световноизвестната Академия по изящни изкуства. Бил в открито море, в първокласна кабина на борда на "Лузитания", когато къщата на родителите му изгоряла до основи. Усъмнили се в Огъст Гънтър, но доказателство, че именно той е подпалил тази архитектурна прелест, не било намерено.
Родителите на баща ми се отказали да възстановяват къщата и се преселили недалеч от Шепърдстаун, където имали четири хиляди декара земя, оставяйки зад себе си оцелялата сграда за карети и зейналата маза.
Било 1910 – четири години преди избухването на Първата световна война.
И така, татко се явил в Академията по изящни изкуства с една папка рисунки, правени в Мидланд Сити. Аз самият съм разглеждал някои от творенията на неговата младост, които мама съзерцаваше с часове след смъртта му. Бил е добър в щриха и представянето на драперия за фон – умения, които и Огъст Гънтър несъмнено е владеел. Но всичко, нарисувано от татко, с малки изключения, в завършен вид изглеждаше, сякаш е направено от цимент – циментена жена с циментена рокля, разхождаща циментено куче, стадо циментени крави, циментен съд, пълен с циментени плодове, поставен пред прозорец с циментени пердета, и прочие.
Не е умеел да рисува вярно и лица. Показал пред комисията няколко портрета на майка си, ала и аз самият нямам представа как е изглеждала, тъй като нейната прозирка се затворила много преди да се отвори моята. Но зная със сигурност, че няма два нейни портрета, нарисувани от татко, които да си приличат поне малко.
Казали на баща ми да се яви отново в Академията след две седмици, за да му съобщят дали е приет.
В онези години той ходел дрипав – закърпени панталони, парче връв вместо колан и т.н., въпреки че получавал огромна издръжка от родителите си. Тогава Виена била столица на велика империя, улиците преливали от натруфени униформи и екзотични костюми, вино и музика в такова изобилие, че на татко всичко това му се сторило като маскарад. Ето защо решил той самият да се предреши като гладуващ художник. Колко забавно!
Трябва да е бил голям хубавец тогава, тъй като дори четвърт век по-късно, т.е. по времето, от което аз го помня, той бе най-привлекателният мъж в Мидланд Сити. Остана си слаб и с изправена стойка до самата си смърт. Беше висок метър и осемдесет, синеок, със златисторуса къдрава коса, която не оредя до деня, в който се затвори прозирката му и му бе позволено да престане да бъде Ото Уолц, като се превърне отново в една от многото прашинки от безликото небитие.
* * *
И така, явил се след две седмици при един професор, който му върнал папката и заявил, че работите му са абсурдни.
Имало още един дрипав младеж, чиято папка също била върната с насмешка.
Казвал се Адолф Хитлер и бил австриец по произход. Идвал от Линц.
Татко така се ядосал на професора, че си отмъстил незабавно. Помолил да види някои от работите на Хитлер в присъствието на професора. Избрал наслуки една от рисунките, произнесъл се, че е блестяща, и я закупил от Хитлер, като платил в брой повече, отколкото професорът вероятно печелел за месец.
Само час преди това Хитлер продал балтона си, въпреки че настъпвала зима, за да си купи нещо за ядене. Възможно е да допуснем следователно, че ако не е бил баща ми, Хитлер е можел да умре от пневмония или недояждане още през 1910 година.
Татко и Хитлер другарували известно време, както става в такива случаи – утешавали се и се развличали взаимно, присмивали се на учебното заведение по изкуствата, което ги било отритнало, и прочие. Зная, че неколкократно са правели дълги разходки насаме. Научих за тези техни приятни преживявания от мама. В навечерието на Втората световна война бях достатъчно голям, за да се интересувам от миналото на баща си, но тогава той вече мълчеше като риба на тема дружбата си с Хитлер.
Помислете си само – баща ми е можел да удуши най-страшното чудовище на века или поне да го остави да умре от глад и студ. А той станал пръв приятел с него.
Ето това е главното, което имам против живота – човек твърде лесно прави най-ужасни грешки, докато е жив.
* * *
Акварелът, който татко купил от Хитлер, по общо мнение е най-доброто, създадено от това чудовище като художник. Дълги години картината висеше над леглото в спалнята на родителите ми в Мидланд Сити, щата Охайо. Беше озаглавена: "Църквата на миноритите във Виена".
Татко се радвал на такава популярност във Виена, където минавал за американски милионер, предрешен като дрипав гений, че прекарал там близо четири години във веселие и гуляи. Когато през август 1914 избухнала Първата световна война, той си въобразил, че маскарадът ще се превърне в костюмиран пикник, тоест че всичко само ще се премести сред природата. Бил толкова щастлив, наивен и влюбен в себе си, че помолил влиятелни приятели да го зачислят в Унгарския лейбгвардейски полк, чиято офицерска униформа включвала кожа от леопард.
Той обожаваше тази леопардова кожа. Един ден го повикал американският посланик в Австро-Унгарската империя Хенри Клус – кливландец и познат на татковите родители. Тогава татко бил на двайсет и две години. Клус го предупредил, че ако се запише в чуждестранна армия, ще загуби американското си поданство; добавил също, че след като направил справка и установил, че татко не бил художник, за какъвто се представял, и че пилеел пари като пияница моряк, писал на родителите му, за да ги уведоми, че синът им се е откъснал изцяло от действителността и е време да се завърне у дома и да се заеме с честен труд.
– А ако откажа? – попитал татко.
– Вашите родители са решили да ви спрат издръжката – отвърнал Клус.
И така татко се завърнал у дома.
* * *
Не вярвам, че той би останал да живее в Мидланд Сити, ако не била оцеляла една от реликвите от детството му – чудноватата сграда за карети с форма на шестоъгълник. Изградена от камък, с конусовиден покрив от аспидни плочки и с гол скелет от солидни дъбови греди отвътре, тя представлявала късче от Европа тук, в Югозападен Охайо. Прадядо ми Уолц я подарил на съпругата си, която страдала по родния си Хамбург. В една от любимите ù немски народни приказки имало илюстрация на същата такава сграда и по нея било построено, камък по камък, точно копие.
Сградата за карети все още съществува.
Веднъж я показах на един специалист по история на изкуството от Охайския университет в Атина, щата Охайо. Той ми обясни, че оригиналът вероятно е представлявал средновековен хамбар, построен върху развалините на римска наблюдателница от времето на Юлий Цезар. А Цезар е убит преди две хиляди години.
Представяте ли си!
* * *
Не смятам, че баща ми е бил лишен от всякакъв талант. Подобно на приятеля си Хитлер, той е имал усет към романтичната архитектура. Затова се заел да преобрази сградата за карети в ателие, достойно за новия Леонардо да Винчи, какъвто любящата му майка все още вярвала, че е.
Хлопала ù е дъската на татковата майка, както казваше собствената ми майка.
* * *
Понякога си мисля, че щях да имам съвсем различна душевност, ако бях израснал в обикновена малка американска къща, а не в нашия огромен дом.
Татко наредил да изхвърлят от сградата за карети всички превозни средства, теглени с конска сила – шейна, талига, бричка, файтон, един двуместен екипаж и какво ли не още. После съборили десетте конски ясли и склада зад тях. Така той си доставил удоволствието да разполага с помещение, пред чиито размери и височина на тавана отстъпвали дори църквите и обществените сгради в Мидланд Сити по онова време. Дали е можело да се играе баскетбол в него? Баскетболното игрище е с дължина двайсет и осем метра и ширина петнайсет метра. А домът на моето детство бе двайсет и два метра. Значи не! Не му достигаха шест метра, за да става за баскетболно игрище.
* * *
Сградата за карети имала две огромни двойни порти, които били достатъчно големи да мине през тях карета с конски впряг. Едната била обърната на север, другата – на юг. Татко наредил на работниците да свалят северната, а старият му духовен наставник Огъст Гънтър направил от нея две маси – една дълга за хранене и друга по-малка, на която татко да слага боите и четките си, ножчетата, въглените и други.
Остъклили пространството, заемано от двойната порта, и се получил най-големият и до ден днешен прозорец в целия град, щедро пропускащ балсама за всички велики художници – светлината от север.
Пред този прозорец стоял стативът на татко.
* * *
Да, той пак се събрал с опозорилия се Огъст Гънтър, който тогава трябва да е бил около петдесет и пет годишен. Старият Гънтър имал само едно дете – момиче на име Грейс, така че татко му бил като син. Едва ли можем да си представим по-подходящ син за Гънтър.
По това време мама била малко момиченце и живеела в съседната богаташка къща. Изпитвала панически страх от Гънтър. Веднъж ми каза, че всички възпитани момиченца бягали от него. Чак до смъртта си мама трепваше като ударена с камшик, щом се споменеше името на Огъст Гънтър. За нея той бе таласъм, караконджо.
Що се отнася до южната двойна порта, татко наредил на работниците да я залостят, да ù окачат катинар, а процепите наоколо и в средата да запушат добре, за да не духа. После Огъст Гънтър изрязал врата в едно от крилата. Това бил главният вход към ателието на татко, което по-късно щеше да бъде домът на моето детство.
Шестоъгълната галерия, или вторият етаж околовръст на цялото огромно помещение, била преградена така, че да служи за спални, бани и малка библиотека.
Под самия конусовиден аспиден покрив имаше таванско помещение. Тъй като не му трябвало за нищо, татко не направил там никакви подобрения.
Всичко това било крайно непрактично – но мисля, че точно такава е била целта.
Татко дотолкова се въодушевил от размерите на приземния етаж, чийто под бил настлан с обли камъчета, споени с пясък, че замислил да изнесе и кухнята горе в галерията. Това би значело обаче слугите, както и миризмите, и шумовете от готвенето да са в непосредствена близост до спалните. А липсвал сутерен, където да обзаведат кухнята.
С голямо неудоволствие той отделил едно ъгълче от приземния етаж под галерията за кухня и го оградил със стари дъски. Сбутано и задушно, но аз щях да го обожавам. Щях да се чувствам там на сигурно и уютно място.
* * *
Много хора намираха, че в нашата къща има нещо призрачно. И наистина, по времето, когато съм се родил, злото вече се било настанило в таванското помещение, където се съхраняваше колекция от над триста старинни и съвременни огнестрелни оръжия. Татко ги купил по време на шестмесечното им сватбено пътешествие с мама в Европа през 1922 година. Не можел да им се нагледа, но те носели смърт. Все едно да пуснеш в къщата си усойници и пепелянки.
Точния мерник (превод Петрушка Томова, 208 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците
На прага на Гражданската война в Испания, в разгара на Франко режима, изкуствоведът и експерт по испанска живопис Антъни Уайтлендс пристига в Мадрид, за да оцени картини от частната колекция на испански благородник. Накратко така звучи интригата в романа Със зъби и нокти (откъс от него четете по-долу) на испанския сатиричен естет Едуардо Мендоса, преди Антъни Уайтлендс да се окаже в окото на буря, завихряща непознато платно на Веласкес (чиято пазарна стойност може да е решаваща за политическата ситуация в Испания) с шеметни любовни приключения, тонове хумор и цяла орда (еверибоди олé) преследвачи – полицаи, дипломати, видни политици-безсрамници, мошеници и дори тайни агенти на Британските разузнавателни служби...
– Инглис?
Въпросът го стресна. Погълнат от съчиняването на писмото, той почти бе забравил за присъствието на други пътници в купето. От Кале нататък бе пътувал само в компанията на неразговорливия французин, на когото бе казал добър ден в началото на пътуването и довиждане накрая в Билбао. Останалото време французинът бе прекарал в дълбок сън, а когато той слезе, англичанинът бе последвал примера му. Новите спътници се бяха качили един по един на различни междинни гари. Освен Антъни сега в купето седяха, досущ като трупа пътуващи артисти, възрастен селски свещеник, грубовата млада селянка и мъжът, който го бе заговорил – човек с неопределена възраст и положение, с обръсната глава и широк републикански мустак. Отчето пътуваше със средно голям дървен куфар, селянката – с издута бохча, а третият – с два обемисти куфара от черна кожа.
– Аз, да ви призная, не говоря английски – продължи той, след като англичанинът отговори, естествено, положително на първия му въпрос. – Аз не инглис. Аз еспанис. Вие инглис, аз еспанис. Спейн много различна от Англия. Диферент. Испания – слънце, бикове, китари, вино. Еверибоди олé. Англия – ни слънце, ни бикове, ни радост. Еверибоди капут.
Той замълча, за да даде време на англичанина да вникне в социологическата му теория, и добави:
– В Англия има крал. В Испания няма. Преди имаше. Алфонсо. Сега вече никакъв крал. Край. Република. Президент Нисето Алкала Самора. Избори. Първо начело беше Леру, сега е Асаня. Политически партии – с лопата да ги ринеш, но ни една свястна. Политици безсрамници. Мошеници. Еверибоди.
Англичанинът свали очилата си, избърса ги с кърпичката, която се подаваше от горното джобче на сакото му, и използва паузата, за да погледне през прозореца. По кафеникавите поля, ширнали се докъдето очите стигаха, не се виждаше нито едно дърво. В далечината зърна муле, възседнато по женски от селянин с наметало и широкопола шапка. Един господ знае откъде идва и накъде се е запътил, мина му през ума, преди да отвърне на своя събеседник със строго изражение, за да покаже, че не е предразположен към разговори.
– Осведомен съм за обратите в испанската политика – рече хладно той, – но понеже съм чужденец, не мисля, че е редно да се меся във вътрешните работи на страната ви, нито да изказвам мнения по въпроса.
– Тук никой не се бърка на никого, господине – отвърна словоохотливият му спътник, леко разочарован от отличния испански на англичанина, – има си хас! Казах го, за да ви осветля по въпроса. Дори да минава само транзит оттук, добре е човек да знае с кого ще си има работа, ако му се наложи. Да предположим, че по една или друга причина аз попадна в Англия и ми хрумне да наругая краля. Какво ще се случи? Ще ме тикнат в дранголника. Нормално. И тук е така, но наопаки. С което искам да кажа, че от известно време насам нещата са се променили.
"Не си личи", помисли си англичанинът. Но не го каза – единственото му желание бе да прекрати баналния диалог. Той умело плъзна поглед към свещеника, който следеше тирадата на републиканеца със снизхождение, примесено с неодобрение. Маневрата постигна желания резултат. Републиканецът посочи с пръст божия служител и заяви:
– Ето, дори тук сред нас има пример за това, което ви казвам. До съвсем скоро тия като него си разиграваха коня както им скимне. Днес живеят от подаяния, но вирнат ли глава, ще ги насметем. Нали така, отче?
Свещеникът скръсти ръце в скута си и го измери с поглед от главата до петите.
– Най-добре се смее този, който се смее последен – отвърна той безстрашно.
Англичанинът ги остави увлечени в настървена размяна на поговорки и пословици.
Бавно и еднообразно влакът продължаваше пътя си през безутешната равнина, а зад него в кристалночистия въздух на кастилската зима оставаше да се носи дебел стълб дим. Преди отново да се унесе в дрямка, англичанинът се заслуша в доводите на републиканеца:
– Слушай бе, отче, хората не палят черкви и манастири току-така. Не е подпалена ни една кръчма, болница или бикоборска арена. Щом народът в цяла Испания е тръгнал да пали черкви, което си е трудна работа, явно има защо.
Събуди се от силен тласък. Влакът беше спрял на важна гара. По перона забързано куцукаше железничар с пелерина, шал и фуражка. В ръката му с ръкавица се полюшваше загасен месингов фенер.
– Вента де Баньос! Смяна на влака за пътниците за Мадрид! Експресът – след двайсет минути!
фотография © Misha Mar
Англичанинът свали куфара си от мрежичката, сбогува се с останалите пътници и излезе в коридора. Краката му се огънаха, вцепенени от дългите часове неподвижност. Въпреки това той скочи на перона, където го посрещна леденият полъх на вятъра, от който дъхът му секна. Огледа се за железничаря. Напразно – изпълнил дълга си, човекът бе побързал да се прибере на топло. Часовникът на гарата беше спрял и показваше невъзможен час. На един прът висеше парцалив трибагреник. Англичанинът се замисли дали не е по-добре да потърси подслон в експреса, но вместо това тръгна напряко през гарата по посока на изхода. Спря пред някаква врата със замъглено от скрежта и саждите стъкло, на която пишеше "Бюфет". Печката вътре не излъчваше много топлина, затова пък правеше въздуха по-тежък. Англичанинът свали запотените си очила и ги избърса с вратовръзката си. В заведението имаше само един посетител, облакътен на тезгяха, който пиеше нещо белезникаво и пушеше пура. Младият келнер го гледаше втренчено с бутилка мастика в ръка. Англичанинът се обърна към келнера.
– Добър ден. Трябва да изпратя едно писмо. Разполагате ли с пощенски марки? Ако не разполагате, кажете ми, ако обичате, има ли на гарата спедиторска служба.
Келнерът го зяпна с отворена уста. После прошепна.
– Не знам какво да ви река.
Самотният клиент се намеси, без да вдига очи от чашата с мастика.
– Не се дръж като малоумен, мама му стара! С какво впечатление ще остане от нас господинът? – А после каза на англичанина: – Извинете го. Той не разбра и дума от това, което му казахте. Във фоайето на гарата има павилион за марки и пощенска кутия. Но преди това пийнете чашка мастика.
– Не, благодаря.
– Не ми отказвайте, аз черпя. Като ви гледам, имате нужда от нещо загряващо.
– Не предполагах, че е толкова студено. Като видях слънцето...
– Това не ви е Малага, господине. Това тук е Вента де Баньос, провинция Паленсия. Свие ли студът, трудно отстъпва. Личи, че не сте тукашен.
Келнерът сипа чаша мастика и англичанинът я обърна на един дъх. Както не бе слагал залък в уста, питието изгори трахеята и обжари стомаха му, но по цялото му тяло се разля приятна топлина.
– Англичанин съм – каза той, отговаряйки на въпроса на клиента, – но трябва да побързам, ако не искам да изпусна експреса за Мадрид. Имате ли нещо против да оставя куфара си тук, докато отскоча до павилиона – да не ми тежи?
Той сложи чашата върху тезгяха и излезе през страничната врата, която водеше към фоайето на гарата. Обиколи го няколко пъти, без да открие павилиона, докато служителят от магазията не му посочи едно затворено прозорче. Почука с кокалчетата на пръстите си; след малко прозорчето се отвори и оттам смаяно надникна плешив мъж. Когато англичанинът му обясни какво търси, той затвори очи и размърда устни като за молитва. После се наведе, а когато отново се изправи, постави на полицата пред прозорчето огромна книга. Запрелиства я съсредоточено, направи крачка назад и се върна с малък кантар. Англичанинът му подаде писмото и пощенският служител внимателно го претегли. Пак погледна в книгата и изчисли цената на марките. Англичанинът плати и хукна обратно към бюфета. Келнерът бе зареял поглед в тавана с мръсния парцал в ръка. На въпроса на англичанина какво му дължи, отговори, че другият клиент е платил питието му според уговорката. Куфарът си стоеше на пода. Англичанинът го вдигна, благодари и излезе тичешком. Експресът за Мадрид бавно потегляше сред облаци бяла пара и кълбета дим. С няколко скока той настигна последния вагон и скочи вътре.
фотография © Misha Mar
След като преброди няколко вагона, без да открие празно купе, реши да остане в коридора въпреки пронизващото течение. Беше се загрял от тичането, а облекчението, че е изпратил писмото, бе отплата за усилието. Вече нямаше връщане назад. "По дяволите всички жени!", каза си той.
Искаше да постои сам, за да се наслади на току-що извоюваната свобода и да се полюбува на пейзажа, ала не след дълго видя, че към него се клатушка мъжът, който го бе почерпил в бюфета. Поздрави го и онзи спря до него. Беше някъде около петдесетте, нисък и слаб, с набръчкано лице, торбички под очите и неспокоен поглед.
– Успяхте ли да пуснете писмото?
– Да. Като се върнах в бюфета, вас вече ви нямаше. Не можах да ви благодаря за любезния жест. Във втора класа ли пътувате?
– Пътувам където си поискам. Аз съм полицай. Не ме гледайте така – затова никой не ви открадна куфара. В Испания човек не бива да е толкова доверчив. В Мадрид ли слизате, или продължавате?
– Не, оставам в Мадрид.
– А по какъв повод идвате, може ли да попитам? Неофициално, разбира се. Не ми отговаряйте, ако не желаете.
– Нямам нищо против. Аз съм изкуствовед, по-точно специалист по испанска живопис. Не купувам, нито продавам. Пиша статии, изнасям лекции и сътруднича на някои галерии. При всяка възможност, със или без повод, пътувам до Мадрид. Музеят "Прадо" е моят втори дом. А може би трябва да кажа дори първи. Никъде другаде не съм се чувствал по-щастлив.
– Гледай ти, професията ви изглежда хубава. Никога не би ми хрумнало – заяви полицаят. – А дава ли ви достатъчно хляб, ако смея да попитам?
– Не е много доходоносна – съгласи се англичанинът, – но пък разполагам и с малка рента.
– Има хора късметлии – измърмори като на себе си полицаят. После добави: – А след като толкова често идвате в Испания и говорите така добре нашия език, сигурно имате много приятели тук.
– Чак приятели – не. Никога не съм оставал задълго в Мадрид, а и ние англичаните, както знаете, сме сдържан народ.
– Тогава, значи, ви дотягам с въпросите си. Не се засягайте – професионална деформация. Наблюдавам хората и се опитвам да отгатна с какво се занимават, какво е общественото им положение, а ако успея – и какви са намеренията им. Работата ми е да предвардвам, а не да потушавам. Аз съм от държавните служби за сигурност, а времената са размирни. Нямам предвид вас, разбира се, интересът към даден човек не означава, че го подозирам. И най-големият простак може да се окаже анархист, таен агент на чужда сила, търговец на женска плът. Как да ги отличиш от почтените хора? Никой не носи табела с надпис какъв е. Но всеки си има някаква тайна. Ето вие например, за какво се бяхте разбързали толкова да пуснете онова писмо, след като преспокойно можехте да го изпратите от Мадрид след няколко часа? Не ми отговаряйте, убеден съм, че обяснението е съвсем просто. Беше само един пример. Ето в това се състои моята работа – да разкривам истинското лице зад маската.
– Тук е студено – рече англичанинът след кратко мълчание, – а аз не съм достатъчно добре облечен. Ако ми позволите, ще си потърся купе с малко отопление.
– Вървете, вървете, няма да ви задържам повече. Аз ще ида във вагон-ресторанта да пийна нещо и да побъбря с персонала. Често пътувам по тази линия и познавам всички. Келнерите са изключително ценен източник на информация, особено в страна, където всички разговарят на висок глас. Желая ви лек път и приятен престой в Мадрид. По всяка вероятност няма да се видим повече, но ето визитната ми картичка – за всеки случай. Подполковник Гумерсиндо Маранон, на вашите услуги. Ако имате нужда от нещо, запитайте за мен в Главната дирекция по сигурността.
– Антъни Уайтлендс – каза англичанинът, прибирайки визитката в джоба на сакото си, – също на вашите услуги.
Въпреки умората от дългото пътуване Антъни Уайтлендс спи леко и неведнъж се буди от далечни трясъци, подобни на пушечни изстрели. Настанил се е в скромен, но удобен хотел, който познава от предишни пътувания. Фоайето е тясно и не много уютно, служителят на рецепцията не блести с добри обноски, но отоплението си го бива, стаята е просторна и с висок таван, има достатъчно голям гардероб, удобно легло с чисти чаршафи, чамова маса, стол и идеална за работа лампа. Правоъгълният прозорец с дървени капаци гледа към спокойния и уединен площад "Анхел", а над отсрещните покриви наднича кубето на църквата "Сан Себастиан".
фотография © Misha Mar
С една дума, не особено приятна обстановка. Заради студа гълчавата в мадридската нощ е заменена от зловещия вой на безмилостния вятър, който напира откъм планината и завихря сухите листа и хартии, разпилени по черната, блеснала от скрежа земя. Фасадите на зданията са облепени с мръсни и изпокъсани предизборни плакати и пасквили с всякаква насоченост, но призоваващи до един към стачка, безредие и противопоставяне. Антъни е напълно наясно с положението, тъкмо тази тревожна обстановка е причина за идването му в Мадрид, но погледната отблизо, действителността буди в него смесица от безпокойство и неувереност. Ту съжалява, че е приел поръчката, ту се разкайва, че е пуснал писмото, слагащо край на връзката му с Катрин, връзка, изпълнена с тревоги, но от друга страна, единствен живец в сивото му ежедневие.
Той се облича бавно, със свито сърце, като от време на време надзърта в огледалото върху вратата на гардероба, за да провери какво впечатление оставя фигурата му. Гледката не е окуражаваща. Костюмът му е измачкан от пътуването, следите от сажди личат въпреки усърдното четкане. Това облекло и бледото уморено лице далеч не са подходящи за среща с хората, които се готви да посети, и едва ли ще създадат у тях благоприятна представа за него, както му се иска.
Той излиза от хотела и след няколко метра вече е на площад "Санта Ана". Небето се е прояснило, вятърът е измел облаците и синевата е добила бистрата прозрачност на мразовитите зимни утрини. Баровете и кръчмите посрещат първите си клиенти. Антъни се присъединява към тях и влиза в едно заведение, което ухае на кафе и топъл хляб. Докато чака келнерът да го обслужи, прелиства вестника. Заглавията с едри букви и много удивителни оставят в него доста неприятно впечатление. Резултатът от сблъсъците между представители на враждуващите партии в редица испански градове е печален: не един и двама убити и цял куп ранени. Няколко бранша стачкуват. Кметът на някакво село в провинция Кастельон изгонил енорийския свещеник и вдигнал в черквата шумна веселба. В Бетансос отрязали главата и краката на една Христова статуя. Клиентите на заведението обсъждат събитията с високопарни жестове и дълбокомъдрени изказвания, смучейки свирепо цигарите си.
Със зъби и нокти (превод Катя Диманова, 432 стр, цена 16 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците
„Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива" пише космополитната писателка Амели Нотомб в романа Любовен саботаж (откъс от него четете по-долу), докато малката ù (едва петгодишна) героиня препуска в галоп през Тянанмън, Забранения град, Храма на небето, Великата китайска стена... , за да се озове в гетото на международната дипломатическа общност Санлитун и в разгара на детската война там, предизвикана от... Хубавата Елена. Комунизъм, любов, вентилатори и други метафори се преплитат в неподражаемия стил и ирония на Амели, чиито спомени от Китай може и да звучат така: "Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония."
Възседнала моя кон, галопирах гордо сред вентилаторите.
Бях на седем години. Усещането за прекалено много въздух в мозъка ми беше несравнимо. Колкото по-бързо фучах, толкова повече кислород нахлуваше в него и го продухваше.
Конят ми стигна до площада на Големия вентилатор, наричан с тривиалното име Тянанмън. После сви надясно по булеварда на Обитаемата грозота.
Държах поводите с една ръка. Другата даваше израз на вътрешния ми безкрай, като галеше ту задницата на коня, ту небето над Пекин.
Елегантната ми стойка вземаше ума на минувачите, униформите, магаретата и вентилаторите.
Нямаше нужда да пришпорвам животното. Китай го бе създал по мой образ и подобие – палеха го големите скорости. Движеха го вътрешният му плам и възхищението на тълпите.
Още първия ден бях разбрала аксиомата – в Града на вентилаторите всичко, което не беше великолепно, беше уродливо.
С други думи, почти всичко беше уродливо. Откъдето следва: красотата на света, това бях аз.
Не че моите седемгодишни кожа, плът, коса и скелет можеха да засенчат вълшебните същества от градините на Аллах и от гетото на международната общност.
Красотата на света беше дългият танц, който подарявах на деня, красотата на света беше бързината на моя кон, черепът ми, разгърнат като корабно платно от дъха на вентилаторите.
фотография © Misha Mar
Пекин миришеше на детска повръщня.
По булеварда на Обитаемата грозота единствено звукът на галопа можеше да заглуши кашлиците, забраната да се общува с китайците и ужасяващата празнота на погледите.
С приближаването към оградата конят забави ход, за да позволи на пазителите да ме идентифицират. Не им се сторих по-подозрителна от друг път.
Проникнах в сърцето на гетото Санлитун, където живеех, откакто бе измислена писмеността, тоест от две години насам, някъде през неолита, при режима на Бандата на четиримата.
"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн в прекрасната си проза. През 1974-та Пекин не беше налице – не мисля, че бих могла по-добре от това да опиша ситуацията. Витгенщайн не беше любимият ми автор на седем години. Но очите ми бяха изпреварили мисълта му, за да достигнат до извода, че Пекин няма нищо общо със света.
Бях се нагодила към ситуацията – имах си кон и пипаловидна аерофагия в мозъка. Имах всичко. Бях една безкрайна епопея.
Чувствах родство само с Великата китайска стена – единствената човешка постройка, която може да се забележи от Луната. Само тя ми пасваше по мащаб и не препречваше погледа, а го повеждаше към безкрая.
Всяка сутрин една робиня идваше да реше косите ми.
Тя не знаеше, че ми е робиня. Смяташе се за китайка. Всъщност нямаше националност, след като беше моя робиня.
Преди Пекин бях живяла в Япония, където човек можеше да намери най-добрите роби. В Китай не бяха нищо особено. В Япония, когато бях на четири години, имах робиня, която ми беше изцяло отдадена. Често се просваше в краката ми. Хубаво беше. Китайската робиня нямаше такива обноски. Сутрин започваше с грубо ресане на дългата ми коса. Крещях от болка и мислено ù нанасях безброй камшични удари.
После тя сплиташе косата ми в една или две прекрасни плитки с древното артистично умение, което културната революция не беше успяла да накърни. Предпочитах да ми прави само една плитка, струваше ми се, че това повече подхожда на човек с моето положение. Тази китайка се казваше Тре – име, което от първия миг ми се стори неприемливо. Осведомих я, че ще носи очарователното име на японската ми робиня. Тя ме погледна смаяно и продължи да се нарича Тре. През този ден разбрах, че в политиката на тази страна има нещо гнило.
Някои страни действат като наркотик. Такъв е случаят и с Китай. Той има учудващата способност да превръща всички, които го посещават, и даже тези, които само говорят за него, в хора с големи претенции.
От много претенции някои прописват, което обяснява огромния брой книги за Китай. По подобие на вдъхновилата ги страна, тези книги са или най-доброто (Лейс, Сегален, Клодел), или най-лошото, което може да се напише.
Аз не бях изключение от правилото.
Китай ме направи крайно претенциозна.
Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.
Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.
Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.
Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: "Връщам се от Китай". И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата "когато живеех в Пекин".
Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа "когато живеех в Лаос", което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, "Шанел № 5".
Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.
Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.
Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.
През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.
Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива.
Две години преди това баща ми с тревожен вид бе приел назначението си в Китай.
Аз лично намирах за немислимо да напусна село Шукугава, планините, къщата и градината.
Според баща ми проблемът бил другаде. Той смяташе, че Китай не върви на добре.
– Там има ли война? – попитах с надежда.
– Не.
Недоволствам. Карат ме да напусна моята любима Япония заради една страна, в която дори няма война.
Разбира се, това е Китай, звучи добре, но как ще я кара Япония без мен? Тревожи ме лекомислието на министерството.
Годината е 1972-ра. Готвим се да заминаваме. Атмосферата е напрегната. Опаковат плюшените ми мечета. Чувам да казват, че Китай е комунистическа страна. Това трябва да се анализира. Става все по-лошо – къщата се опразва от предметите си. Настъпва миг, в който всичко е изнесено. Трябва да се тръгва.
Летището на Пекин. Няма съмнение – това е друга страна.
По неясни причини моите куфари не са пристигнали с нас. Трябва да останем няколко часа на летището, за да ги изчакаме. Колко точно? Може би два, може би четири, може би двайсет. Елемент от чара на Китай – неговата непредвидимост.
Чудесно. Това ми позволява веднага да се заема с анализа на ситуацията. Разхождам се из летището и го оглеждам с изпитателен поглед. Не ме бяха излъгали – тази страна е различна. Не бих могла да кажа по какво се различава от другите. Да, грозна е и точно такава грозота никога не съм виждала. Сигурно съществува дума за нея, но аз още не я знам.
Питам се какво би могло да е комунизмът. На пет години съм и съм прекалено изпълнена с достойнство, за да попитам възрастните какво означава това. В края на краищата не съм имала нужда от тях, за да се науча да говоря. Ако трябваше всеки път да ги разпитвам за значението на думите, щях все още да мънкам неясно.
Сама разбрах, че "куче" означава куче, че "лош" означава лош, и не виждам защо трябва да ми се помага, за да разбера още една дума.
Още повече че това не би трябвало да е трудно. Тук има нещо много специфично – хората са облечени еднакво, светлината е като в болницата в Кобе... Защо ли е така?
Но да не избързваме. Комунизмът е тук, това е ясно, но да не му търсим лековати определения. Смисълът на думите е сериозна работа.
Кое е най-странното нещо тук?
Изведнъж този въпрос ме изтощава. Лягам върху една голяма каменна плоча на летището и заспивам на секундата.
Събуждам се. Не знам колко часа съм спала. Родителите ми все още чакат куфарите и изглеждат потиснати. Брат ми и сестра ми спят на пода.
Забравих за комунизма. Жадна съм. Баща ми ми дава банкнота, за да си купя нещо за пиене.
Разхождам се. Няма начин да си купя цветна газирана напитка като в Япония. Тук продават само чай.
"Китай е страна, в която се пие чай", казвам си. Добре. Приближавам се до старчето, което сервира тази течност. Той ми подава димяща купа.
Сядам на пода с огромната купа. Чаят е силен и невероятен. Никога не съм пила такъв. Опива ми мозъка за няколко секунди. Това много ми харесва. Ще върша велики дела в тази страна. Подскачам из летището и се въртя като пумпал.
И изведнъж се озовавам лице в лице с комунизма.
фотография © Misha Mar
Вече е черна нощ, когато куфарите най-после пристигат.
Някаква кола ни повежда през безкрайно странен свят. Почти полунощ е, улиците са широки и пусти.
Родителите ми изглеждат все така потиснати, брат ми и сестра ми се оглеждат учудени.
Теинът започва да произвежда фойерверки в главата ми. Външно не показвам нищо, но съм възбудена до полуда. Всичко ми изглежда грандиозно, като се започне с мен самата. Идеите в главата ми си играят на дама.
Не си давам сметка, че този екстаз не върви на обстановката. Не се вписвам в Китай на Бандата на четиримата. И това ще продължи три години.
Колата пристига в гетото на Санлитун. То е оградено с високи стени, а стените са пазени от китайски войници. Сградите приличат на затвори. Отреден ни е апартамент на четвъртия етаж. Няма асансьор, по стълбището се стича урина.
Качваме куфарите. Майка ми плаче. Разбирам, че няма да е проява на добър тон да демонстрирам моята еуфория, и я запазвам за себе си.
През прозореца на новата ми стая Китай изглежда смешно грозен. Поглеждам снизходително към небето.
Подскачам на леглото като на трамплин.
"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн.
Според китайския вестник в Китай са налице всякакви поучителни неща.
Нито едно не можеше да се провери.
Всяка седмица с дипломатическата поща пристигаха родните вестници – в тях материалите, посветени на Китай, сякаш се отнасяха за друга планета.
Едно циркулярно писмо в ограничен тираж бе разпространено сред членовете на китайското правителство и по силата на някакъв необичаен стремеж към прозрачност – сред чуждите дипломати. То произлизаше от редакцията на "Женмин Жибао" и съдържаше новини, прекалено лишени от възторженост, за да са достоверни. Беше невъзможно да се прецени точността им – под властта на Бандата на четиримата самите им съчинители губеха нишката.
На чуждестранната общност ù беше трудно да се ориентира. Много дипломати казваха, че всъщност нямат и най-малка представа какво става в Китай.
Затова докладите, които пишеха до своите министерства, бяха най-хубавите и най-литературните в цялата им кариера. И няма защо да се търси някакво друго обяснение на факта, че много писателски призвания се раждат в Пекин.
Ако Бодлер можеше да знае, че онова негово "където и да е, стига да е извън света" би намерило съвършената си илюстрация в тази китайска смесица от вярно, невярно и нито вярно, нито невярно, той нямаше да го желае така страстно.
В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито "Женмин Жибао".
Четях малко, защото имах прекалено много работа.
Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.
А аз имах важни функции.
Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.
Имах тълпи за очароване.
Имах репутация за опазване.
Имах да създавам легенда.
А най-вече имаше война – епичната и страшна война в гетото на Санлитун.
Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор. Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.
фотография © Misha Mar
Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.
Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците. А германци в Санлитун не липсваха.
Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.
Обаче никакви американци, нито англичани.
Расизъм? Не, география.
Войната се водеше в гетото на Санлитун.
Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.
Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.
Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина – на земята може без всичко друго, но не и без враг.
Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.
Врагът, това е Месията.
Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.
Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея. Така че Христос е бил прав да каже: "Обичайте враговете си".
Но е направил някои погрешни заключения, а именно, че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.
Как ли пък не! Ами нали, като се помирим с врага си, той престава да е враг.
А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.
Така че е безсмислено.
Значи, трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.
Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.
Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.
Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.
Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.
Следователно трябва да приемем философски няколкото ù неприятни страни.
Любовен саботаж (превод Светла Лекарска, 120 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците
