My Mir
Литература
Литература (341)
"Хляб и зрелища" е до болка позната максима, стара, колкото древния Рим. Също толкова ясни и познати са проблемите, за които говори Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса в своята есеистична книга Цивилизация на зрелището (откъс от нея четете по-долу) – между редовете на неговото напоително есе изплува картинката на съвременния опошлял свят, а в нея най-силно ни вълнува точната и актуална рентгенова снимка на днешна България, която сочи безмилостно диагнозата на болестта, която вече познавате по име – Простотията убива!
Клаудио Перес, специален пратеник в Ню Йорк на вестник "Ел Паис", пише в информацията си от 19 септември 2008 г., петък, посветена на финансовата криза: "Нюйоркските таблоиди трескаво търсят брокер, готов да се хвърли от някой от гигантските небостъргачи на крупните инвестиционни банки – срутени кумири, превърнати сега в шепа прах заради финансовия ураган". Нека задържим за момент в паметта си тази сцена: тълпата фотографи папараци, втренчени във висините с прицелени камери, с надеждата да запечатат на лента първия самоубиец – драматично и зрелищно въплъщение на финансовата хекатомба, изпепелила милиарди долари и обрекла на мизерия огромни предприятия и безброй отделни граждани. Едва ли друг образ олицетворява по-ярко на каква цивилизация принадлежим.
Това е, струва ми се, най-точното определение на днешната цивилизация на Запада, към която се числят също така, макар географски да не се вписват в това определение, и високоразвитите страни в Азия, и редица държави от тъй наречения Трети свят.
Но какво означава цивилизация на зрелището? Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.
Какво е накарало Запада да се хлъзне към този род цивилизация? – Благоденствието, последвало годините на оскъдица през Втората световна война, и недоимъкът от първите следвоенни години. След суровия военновременен етап настъпил период на забележително икономическо развитие. Във всички демократични и либерални общества в Европа и Северна Америка средните класи набъбнали като пяна, засилил се обменът между класите, като в същото време се наблюдавало невиждано разчупване на моралните норми, на първо място в сексуалното поведение, традиционно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации – и десни, и леви. Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време дали в развития свят силен тласък на развлекателните индустрии, благословени от рекламата – майка и учителка вълшебница на нашето време. Така за все по-широки обществени слоеве, от върха до основата на социалната пирамида, стремежът да не скучаем, да избягваме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, неусетно, но неотстъпно се превърнал в поколенческа повеля, наречена от Ортега-и-Гасет "дух на нашето време" – веселият, щедър и фриволен бог, комуто всички ние, съзнателно или не, служим поне от половин век насам, от ден на ден все повече.
фотография © Misha Mar
Друг не по-маловажен фактор за утвърждаването на тази действителност била демократизацията на културата. Явлението е породено от човеколюбива воля – културата не можела повече да е изключително достояние на елита и всяко либерално и демократично общество поемало моралното задължение да я направи общодостъпна чрез образованието, но и чрез развитието и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви. Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като при това лесносмилаемите форми и плиткото съдържание на културните продукти са оправдавани с благовидния предлог, че така щели да достигнат до по-широк кръг хора. Количество за сметка на качеството. Отворен към най-мерзките демагогии в областта на политиката, този подход има непредвидими отражения в областта на културата: загуба на високата култура, неминуемо малцинствена поради сложността ù, а често и поради затворения характер на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата представа за култура. Днес културата е сведена изключително до смисъла на това понятие в антропологическия дискурс. С други думи, култура са всички изяви в живота на дадена общност: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката – накратко, всичко употребявано или избягвано, ценено или ненавиждано сред тази общност. Сведем ли представата си за култура до подобна сплав, неизбежно ще започнем да я схващаме единствено като приятен начин за запълване на времето. Разбира се, културата може да бъде и това, но ако в края на краищата се ограничи единствено до това, тя губи облика си и се обезценява, като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки – оперите на Верди, философията на Кант, концертите на "Ролинг Стоунс" и представленията на цирк "Дьо Солей" стават напълно равностойни. Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без дори да се изчерви, има за цел преди всичко и над всичко (и едва ли не освен всичко) да забавлява. Моля за внимание – аз ни най-малко не осъждам авторите на тази занимателна литература, защото сред тях, независимо от лековатите им творби, ще открием и истински таланти. А ако в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни предизвикателства като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи само на писателите; причината е, че културата около нас не предразполага, а по-скоро обезсърчава подобни самоотвержени усилия, родили някога върхови творби, изискващи от читателя едва ли не толкова мисловно напрежение, колкото е вложил авторът им при тяхното създаване. Но днешните читатели настояват за лесни книги, за да се развличат, а това оказва натиск върху писателите и непреодолимо ги тласка единствено в тази посока.
Не е случайно също така, че критиката почти се е изгубила от нашите медии, за да потърси убежище в затворения свят на манастири от рода на хуманитарните факултети, по-специално филологическите катедри, чиито изследвания са достъпни само за специалисти. Вярно е, че най-сериозните вестници и списания все още печатат рецензии за книги, изложби и концерти, но нима някой чете творенията на тези безстрашни рицари, поели на плещите си задачата да въведат някакъв йерархичен порядък в безпорядъка на джунглата, в каквато се е превърнал предлаганият в наши дни културен живот? Истината е, че критиката, изпълнявала по времето на нашите дядовци и прадядовци централната роля в полето на културата, тъй като напътствала отделния човек в трудната задача да отсъди чутото, видяното и прочетеното, днес е изчезващ вид и никой не ù обръща внимание, освен когато самата тя не се превърне в забавление и зрелище.
Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и зрителя прекрасното усещане, че той е културен, революционно настроен и модерен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда. По този начин културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала миналото, всъщност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви – угодничеството и самодоволството.
За нашата цивилизация е нормално и едва ли не задължително кулинарията и модата да заемат значителна част от разделите за култура, като майсторите гастрономи и модните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите. В културните координати на нашето време фурните, печките и модните подиуми удобно са се настанили между книгите, концертите, лабораториите и оперните сцени. По същия начин телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова влияние върху обичаите, вкусовете и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите. Преди половин век в единените щати критик като Едмънд Уилсън е определял в статиите си за "Ню Йоркър" и "Ню Рипъблик" успеха или провала на стихосбирки, романи и есета. Днес тази задача се пада на телевизионните програми на Опра Уинфри. Не казвам, че това е лошо, просто казвам как стоят нещата.
Мястото, останало празно след оттеглянето на критиката, незабелязано се запълва от рекламата, а тя в наши дни вече е не просто градивен елемент на културния живот, а негово главно направление. Рекламата строго ни поучава и диктува вкусовете, чувствителността, въображението и привичките ни. Задачите, изпълнявани някога в тази област от философските системи, религиозните вярвания, идеологиите и ученията или от наставници, известни във Франция като мандарините на епохата, днес са прехвърлени на безименните "творчески работници" от рекламните агенции. В известен смисъл е било неизбежно да стигнем дотук, щом творбите на литературата и изкуството се възприемат като търговски продукт, обречен да пожъне успех или да загине в зависимост от колебанията на пазара в трагичния период, когато бе заличена разликата между цена и ценност на произведението на изкуството. Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести идеите с образи, литературните и художествените произведения биват приемани или отхвърляни според рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми срещу тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва. Според тази логика невъобразимите гротески, показвани от Джон Галиано на модните дефилета в Париж (преди да се разчуе антисемитизмът му), и експериментите на nouvelle cuisine са получили статут на почетни граждани на света на високата култура.
Това състояние на нещата е осигурило изключителния напредък на музиката като белег на самоличността на новото поколение по цял свят. Модните състави и солисти привличат многочислена публика и тези стълпотворения, по подобие на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са тържество на извънразумното, те са общностни обреди на разюзданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, страстите и безумството. Същото може да се каже, разбира се, за тълпите почитатели на електронната музика, събрани на своите прословути rave фестивали, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика "транс", докато се понесат в пространството под въздействието на екстази. Никак не е пресилено сравнението между тези сборища и големите всенародни религиозни празненства от древността, доколкото и днешните, макар обликът им да е по-скоро светски, са наситени с религиозен дух, но съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на традиционните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм. На такива места сред музиката на възбудените гласове и инструменти, препредадени от усилвателите с нечувана досега мощност, индивидът губи индивидуалността си, превръща се в маса и на несъзнавано ниво се връща към първичните времена на магията и племето. Това е съвременният начин – впрочем доста по-приятен – да постигнем екстаза, търсен от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста чрез аскетизма, молитвите и вярата. На масовите празненства и концерти младите днес се причестяват, изповядват се, получават опрощение, осъществяват се и изживяват наслада под мощното и просто въздействие на самозабравата.
фотография © 
Масовизацията, редом с фриволността, е друга черта на културата на нашето време. Днес спортът е добил значимост, каквато в миналото е имал единствено в Древна Гърция. За Платон, Сократ, Аристотел и останалите посетители на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тъй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата епоха е, че сега обикновено се спортува вместо и за сметка на умствената дейност. А измежду отделните спортове най-силно се откроява футболът, масово явление, което също като концертите за модерна музика привлича на едно място огромни човешки множества и ги възпламенява повече от всякакви други събития – политически митинги, религиозни шествия или граждански форуми. Разбира се, за почитателите, какъвто съм и аз, футболната среща може да е чудесно, възторжено зрелище, повод да блеснат уменията и сплотеността на отбора и на отделните играчи. Само че в наши дни големите футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим, са преди всичко повод да потърсим отдушник на ирационалното, те позволяват на отделния човек да се върне към състоянието на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, защитен от уютната анонимност на трибуните, зрителят освобождава агресивните си инстинкти по адрес на Другия и символично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи противника си. Известните в някои клубове "ударни агитки" и предизвиканите от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, показват, че често пъти многочислените запалянковци – повечето от тях мъже, макар че се увеличава и присъствието на жените – са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв обред, който отключва у отделния човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отрече от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.
А масовизацията парадоксално се проявява успоредно с разпространението на наркотици, при това на всички нива на социалната пирамида. Несъмнено на Запад упойващите вещества имат дълга традиция, но до сравнително неотдавна употребата им е била ограничена почти изключително в кръга на елитите и на затворени, отхвърлени от обществото прослойки като литературната и артистичната бохема – през ХІХ век "изкуствени цветя" отглеждат в тези среди личности със значимостта на Шарл Бодлер и Томас де Куинси.
В наши дни широката употреба на наркотици е от съвсем различно естество и вече не е резултат от стремежа към нови усещания и видения в името на художествени или научни цели. Не е и проява на бунт срещу установените норми заради потребността на инакомислещите от алтернативни начини на живот. Днес приемането на марихуана, кокаин, екстази, крек, хероин и прочее съответства на определена културната среда – тя изисква от мъже и жени да търсят лесни и бързи удоволствия, да бягат от тревогите и от чувството за отговорност, вместо да се вгледат в себе си и да се вглъбят в размисъл - дейности твърде разсъдъчни и отегчителни за повърхностната игрова култура. Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията, породени от чувството за свобода и от необходимостта да вземаш решения, например как да изградиш себе си и околния свят, особено ако той те изправя пред предизвикателства и драми – ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация. Както доскоро религиите и високата култура, за милиони хора днес дрогата е средство да удавят съмненията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, смъртта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването. Предизвиквайки в нас неестествена възбуда и въодушевление или пък вдъхвайки ни измамно спокойствие, наркотиците ни изпълват с моментно усещане за сигурност, спасение и щастие. Но това е лъжа, в този случай ненужна и зловредна, тъй като откъсва индивида от обществото и само привидно го освобождава от проблеми, отговорности и терзания. Тъй или иначе, накрая всичко отново ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.
При цивилизацията на зрелището лаицизмът само привидно надделява спрямо религиите. Всъщност е нараснал броят на изповядващите религията си според случая, на думи, повърхностно и за пред хората, докато в голяма част от битието на такива вярващи вярата напълно липсва. Благодарение на положителното въздействие на секуларизацията, днес свободата е по-пълна в сравнение с преди, когато бе орязвана и задушавана от църковни догми и забрани. Ала по-малкият процент католици и протестанти в Западния свят не е непременно признак, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е само в статистиките. В действителност успоредно с отказа на вярващите от традиционните вероизповедания се множат сектите, култовете и всякакви алтернативни форми на религиозен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали навсякъде, делят се и се роят до безкрай из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната църква на Мун, широко разпространената в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.
Множенето на църквите и сектите се дължи на факта, че само крайно ограничен слой на обществото е в състояние изцяло да обърне гръб на религията, докато огромното мнозинство от хората се нуждае от вярата, понеже единствено вдъхваната от религията увереност, че душата ни ще пребъде, ни спасява от лутането, страха и безпътицата, породени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление.
Цивилизация на зрелището (превод Людмила Петракиева, 200 стр, цена 16 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците
Марио Варгас Льоса ще бъде удостоен с титлата Доктор хонорис кауза от СУ Св. Климент Охридски на 17 май от 17:30 часа, а на 18 май ще се проведе среща-разговор с него в СУ Св. Климент Охридски
Вторник, 23 Април 2013г. 15:48ч.
Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи
Публикувана в
Литература
"Книгата на живота ми" е израз, с който често се злоупотребява, но за американската писателка Мери Ан Шафър това, буквално, е самата истина – нейният единствен роман Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи (откъс от него четете по-долу) излиза посмъртно, няколко месеца след като Мери Ан е загубила фаталната игра с рака, а нейната племенница, детската писателка Ани Бароуз, ù е помогнала да довърши своята чаровна епистоларна (а.к.а добре забравения роман под формата на писма) история за Втората световна война, за немската окупация на Гърнзи (вторият по големина британски остров в Ламанша) и съпротивата ала Ало, Ало на местния Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки. История за следвоенните страсти на писателката Джулиет Аштън (изиграна от Кейт Уинслет в снимания от Кенет Брана филм по книгата), в която главни герои са писмата ù и... Книгите! Или както казва Мери Ан: "Затова обичам четенето. Нещо мъничко те грабва в една книга и става повод да се обърнеш към друга. Тя пък те води към трета книга. Това е геометрична прогресия, на която не ù се вижда краят и чието основание е чистокръвното удоволствие."
8 януари 1946 г.
Сидни Старк
Издателство "Стивънс и Старк"
"Сейнт Джеймс" 21
Лондон
Англия
Скъпи Сидни,
Сюзан Скот е същинско чудо. Продадохме повече от четирийсет екземпляра от книгата, което беше много добре, макар че мен ме зарадва повече храната. Сюзан успя да се сдобие с купони за пудра захар и с истински яйца и направи целувки. Ако всичките ù литературни обеди достигат подобни висоти, нямам нищо против да обикалям с нея из страната. Мислиш ли, че една щедра премия ще я стимулира да намери масло? Нека пробваме, може да удържиш сумата от моя хонорар.
Не всички новини обаче са толкова добри. Питаш ме как върви работата по новата ми книга, и отговорът, уви, е "никак".
"Английските слабости" изглеждаше така обещаваща в началото. В крайна сметка би трябвало да може да се изпишат томове за Дружеството срещу прославата на английското зайче. Изрових една снимка, на която Клубът за борба с вредителите марширува по "Оксфорд Стрийт" с плакати "Долу Биатрикс Потър!". Какво повече би могло да се добави? Абсолютно нищо!
Не ми се занимава повече с тази книга. Просто умът и сърцето ми не са в нея. Изи Бикерстаф ми беше скъпа (и все още е), но повече не искам да пиша под това име. Не желая да ме възприемат като ведър хуморист. Давам си сметка, че по време на война да накараш читателя да се смее или поне да се усмихне, е значително постижение, но повече не искам да го правя. Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
Много се радвам, че "Стивънс и Старк" печелят от "Изи Бикерстаф отива на война". Това облекчава съвестта ми след провала с биографията на Ан Бронте.
С благодарности за всичко и с обич:
Джулиет
П.П. Чета писмата на госпожа Монтегю. Знаеш ли какво е написала на Джейн Карлайл тази некадърница? "Скъпа моя Джейн, всеки е роден с призвание, а твоето е да пишеш очарователни писъмца." Дано Джейн да я е заплюла.
Сидни – Джулиет
10 януари 1946 г.
Джулиет Аштън
"Глеб" 23
Челси
Лондон
Скъпа Джулиет,
Поздравления! Сюзан твърди, че на обяда си грабнала публиката така, както пияницата грабва бутилка ром, така че, моля те, престани да се тревожиш за предстоящата обиколка. Нито за миг не съм се съмнявал в успеха ти. Виждал съм те как декламираш "Овчарчето пее в долината на унижението" преди осемнайсет години и знам, че за секунди ще омаеш слушателите. Един съвет само: би било добре, ако този път се въздържиш и не замеряш хората с книги.
Сюзан няма търпение да те представи във всички книжарници от Бат до Йоркшир. Естествено, Софи настоява да включа в обиколката и Шотландия. Аз я вбесих с традиционния си надменен отговор (нали все пак съм по‑голям): "Ще видим". Знам, че ù липсваш, но издателството не бива да се влияе от подобни съображения.
Току-що получих данните за продажбите на "Изи..." в Лондон и околните графства. Отлични са. Отново поздравления!
Не се притеснявай за "Английските слабости". По-добре да загубиш ентусиазма си сега, отколкото след шест месеца писане за зайци. Търговските перспективи на идеята бяха атрактивни, но съм съгласен, че темата е ужасно досадна. Ще намериш нещо друго, което да ти хареса.
Вечеря, преди да заминеш? Само кажи кога.
С обич:
Сидни
П.П. Пишеш очарователни писъмца.
Джулиет – Сидни
11 януари 1946 г.
Скъпи Сидни,
Прекрасно! Може ли да е някъде край реката? Искам стриди, шампанско и ростбиф, ако има; ако ли не – става и пиле. Много се радвам, че продажбите на "Изи..." са добри. Но дали са достатъчни, за да не се налага да си събирам багажа и да се изнасям от Лондон? След като ти и издателството ме превърнахте в що-годе успешен автор, вечерята ще бъде от мен.
С обич:
Джулиет
П.П. Не съм хвърляла "Овчарчето пее в долината на унижението" по хората. Хвърлих я по преподавателката ни по рецитиране. Исках да падне в краката ù, но не уцелих.
Джулиет – Софи Страхан
12 януари 1946 г.
Госпожа Александър Страхан
Фокънфарм
Оубан
Аргайл
Скъпа Софи,
Страшно ще се радвам да те видя, разбира се, но в момента съм като бездушен и безволев робот. Сидни ме кара да обикалям из Бат, Колчестър, Лийдс и всевъзможни други селца, чиито имена така и не успях да запомня. И затова не мога просто ей-така да отскоча до Шотландия. Сидни ще свъси вежди, ще присвие очи и ще ме погледне лошо. А ти знаеш колко е изнервящо, когато Сидни те гледа лошо.
Как ми се иска да се измъкна и да дойда да ме поглезиш във фермата. Ще се изтегна на канапето пред камината, а ти ще ме завиеш с одеяло и ще ми донесеш чаша чай. Александър ще възрази ли, ако окупирам канапето за по-дълго? Казвала си ми, че е кротък, но постоянното ми присъствие вероятно ще го подразни.
Не знам защо съм толкова унила. Би трябвало да се радвам на перспективата да чета "Изи..." пред очарованата публика. По принцип обичам да говоря за книги и да получавам комплименти. Би следвало да съм въодушевена. Но истината е, че съм потисната, дори по‑потисната, отколкото бях през войната. Всичко е опустошено, Софи: пътищата, сградите, хората. Особено хората.
Настроението ми сигурно се дължи на вечерята, на която бях снощи. Храната беше отвратителна, но това го очаквах. По‑скоро другите гости ме разстроиха. Най-потискащата сбирщина, на която съм попадала. Разговорите се въртяха около бомбардировките и глада. Помниш ли Сара Моркрофт? Тя също беше там – кожа и кости, накокошинена от студа, с кървавочервено червило. А навремето минаваше за красавица, нали? Беше луда по онзи с конете, който след това замина за Кеймбридж. Него обаче го нямаше, оказа се, че се е омъжила за някакъв лекар с пепеляво лице, който мляскаше, преди да заговори. Но и той беше като герой от любовен роман в сравнение с моя придружител, който по една случайност беше ерген, вероятно последният на света... О, Боже, колко съм злобна!
Кълна се, Софи, мисля, че ми има нещо. Всички мъже ми се струват непоносими. Вероятно трябва да си снижа критериите. Е, не чак до нивото на пепелявия мляскащ лекар. Дори не мога да обвинявам войната – никога не ме е бивало с мъжете, нали?
Мислиш ли, че огнярят от "Сейнт Суидин" ще си остане единствената ми истинска любов? Не е много вероятно, все пак така и не събрах смелост да го заговоря, но пък поне чувствата ми не бяха попарени от разочарования. Каква прекрасна черна коса имаше само! След това, както знаеш, дойде годината на поетите. Сидни още ми се подиграва, макар и без никакво основание, тъй като той ме запозна с тях. После идва горкият Адриан... О, няма нужда да ти изброявам ужасяващия списък... Софи, какво не ми е наред? Толкова ли съм взискателна? Не искам да се омъжа, за да съм просто омъжена. Не се сещам за нищо по-самотно от това да прекарам остатъка от живота си с човек, с когото не мога да разговарям, или – още по‑лошо – не мога да мълча.
Какво досадно мрънкащо писмо! Видя ли? Успях да те накарам да се зарадваш, че няма да намина през Шотландия. Но не се знае, може пък и да стигна до теб, съдбата ми е в ръцете на Сидни.
Целуни Доминик от мен и му кажи, че оня ден видях плъх с размерите на териер.
Много обич за Александър,
а за теб – още повече:
Джулиет
Далси Адамс – Джулиет
Гърнзи, Нормандски острови
12 януари 1946 г.
Джулиет Аштън
„Оукли Стрийт" 81
Челси
Лондон
Уважаема госпожице Аштън,
Казвам се Далси Адамс и живея във фермата си в енория Сен Мартен в Гърнзи. В ръцете ми попадна една книга, която навремето е била ваша – "Избрани есета" на Елия, което, оказа се, е псевдоним на Чарлс Лам. Името и адресът ви бяха изписани от вътрешната страна на корицата.
Ще си позволя да пристъпя направо към въпроса: Чарлс Лам много ми хареса и затова се зачудих дали щом есетата са "Избрани", това означава, че той е писал и други неща. Искам да прочета всичко от него, само че, макар германците да си отидоха, в Гърнзи все още няма никакви книжарници.
Затова реших да ви помоля за услуга. Бихте ли ми изпратили името и адреса на някоя лондонска книжарница? Мисля да поръчам по пощата другите книги на Чарлс Лам. Също така знаете ли дали има негова биография и как бих могъл да я намеря? Струва ми се, че въпреки блестящия и повратен ум на господин Лам животът му е бил изпълнен с много тъга.
Чарлс Лам ме разсмиваше по време на германската окупация, като най‑много се забавлявах на историята му за печеното прасе. И нашият Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки се появи покрай едно печено прасенце, приготвено зад гърба на немците, заради което Лам ми е още по-близък.
Съжалявам, че ви безпокоя, но повече щях да съжалявам, ако не се бях докоснал до него, тъй като творбите му ме превърнаха в негов приятел.
Надявам се, че не съм ви затруднил:
Далси Адамс
П.П. У една моя приятелка, госпожа Маджъри, е попаднал памфлет, който някога също е бил ваш. Казва се "Имало ли е горящ храст? Защита на Мойсей и Десетте Божи заповеди". На нея ù е харесал коментарът, който сте написали отстрани в полето: "Божие слово или контрол над тълпата???". Решихте ли кое от двете?
Джулиет – Далси
15 януари 1946 г.
Далси Адамс
Ле Воларан
Ла Буве
Сен Мартен, Гърнзи
Уважаеми господин Адамс,
Вече не живея на "Оукли Стрийт", но много се радвам, че писмото ви стигна до мен, както и че моята книга е стигнала до вас. Раздялата ми с "Избрани есета" беше тъжна и болезнена. Притежавах два екземпляра от книгата, а нямах свободно място в библиотеката и въпреки това се почувствах като предател, когато я продадох. Вие успокоихте съвестта ми.
Чудно ми е как е стигнала до Гърнзи. Може би в книгите има заложен някакъв таен инстинкт за намиране на верния път, който ги отвежда до идеалните им читатели. Би било прекрасно, ако е така, нали?
Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи (превод Анелия Николова, 268 стр, цена 15 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците от 29 април
Тревожният звънец на икономическата и екзистенц криза отеква от години в главите на Инид и Алфред Ламбърт – герои от романа Поправките (откъс от "първия велик американски роман на XXI век" четете по-долу) на Джонатан Франзен. Само, че паркинсонът, развит от Алфред, му позволява единствено да клати объркано глава, докато жена му Инид, като главнокомандващ на обречена армия, се опитва да запази семейството, дома и илюзиите си за щастлив живот, малко преди суровата действителност да внесе своите "поправки" в Американската мечта.
Яростта на нахлуващия от прериите студен есенен фронт. Усеща се: ще се случи нещо ужасно. Слънцето ниско в небето, мъждукащ светлик, изстиваща звезда. Повей след повей безредие. Дърветата се гънат, температурите падат, иде краят на целия северен религиозен култ към материалния свят. Дворове без деца. Удължени сенки по пожълтяла трева. Червен, летен и блатен бял дъб ръсят жълъди по къщи с изплатени ипотеки. Потракват капаци на прозорци на празни спални. И боботенето, и свистенето на сушилнята за дрехи, гърленото прение на машината за издухване на листа, омекващите в книжна кесия ябълки, местен сорт, миризмата на бензин, с който Алфред Ламбърт беше почистил четката след сутрешното боядисване на дървената люлка на верандата.
Три следобед беше опасно време в тези геронтократски предградия на Сейнт Джуд. Алфред се беше събудил в голямото синьо кресло, в което дремеше от обед. Беше си взел дрямката, а местните новини бяха чак в пет. Двата празни часа бяха като пълен с гной джоб, в който се развива възпалителен процес. Алфред се надигна тежко, застана до масата за пинг-понг и напразно се ослуша за Инид.
Цялата къща се огласяше от звън, който само те двамата можеха да чуят. Тревожен звън. Същият като от металния диск с електрическо чукче, който прогонваше учениците от класните стаи при противопожарно учение. Той звънеше от толкова отдавна, че Ламбъртови вече не чуваха самия сигнал "тревога", а – както става с всеки шум, който продължава толкова дълго, че човек може на спокойствие да го разчлени на звуците, от които е съставен (или пък както когато се взираш в някоя дума, докато накрая тя не се разпадне в низ от мъртви букви) – единствено бързото удряне на чукчето по металния резонатор, не един ясен тон, а неравна поредица от почуквания с дразнещо покритие от обертонове; звънът отекваше от години и вече просто се сливаше с фона, освен в някои сутрешни часове, когато единият или другият се будеше, облян в пот, и си даваше сметка, че не помни откога се е появил този звън в главите им, дето звънтеше от толкова отдавна, че звукът беше заменен от някакъв метазвук, който се усилваше и отслабваше не в ритъма на звуковите вълни, а на много, много по‑бавното укрепване и залиняване на осъзнаването на звука. А това осъзнаване се изостряше най‑вече, когато времето навън будеше тревога. Тогава Инид и Алфред – тя коленичила в трапезарията пред отворените чекмеджета, той в мазето, взрян в злополучната маса за пинг-понг – имаха чувството, че едва ли не ще се пръснат от тревога.
Тревога за талоните с отстъпка в чекмеджето със свещи в дизайнерски есенни цветове. Талоните бяха захванати с ластик и Инид бавно проумяваше, че крайният срок за използването им (често пъти наперено ограден с червен кръг от производителя) е изтекъл преди месеци и дори години: стотината талона, на обща стойност над шейсет долара (над сто и двайсет в супермаркета "Чилтсвил", където стойността на талоните се удвояваше), вече не ставаха за нищо. "Тилекс" с отстъпка шейсет цента. "Екседрин" с отстъпка от долар. Датите дори не бяха скорошни. Датите бяха праисторически. Тревожният звън отекваше от години.
Тя бутна талоните обратно при свещите и затвори чекмеджето. Търсеше едно писмо, пристигнало с препоръчана поща преди няколко дни. Тогава Алфред чу тропането на пощальона по вратата и закрещя: "Инид! Инид!", толкова силно, че нямаше как да чуе отговора ù "Аз ще отворя, Ал!". Продължи да я вика, като постепенно се приближаваше, но тъй като подателят беше корпорация "Аксон", улица "Двайсет и четвърта", Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания, и тъй като в ситуацията с "Аксон" имаше някои аспекти, които Инид се надяваше да са останали неизвестни за Алфред, тя набързо пъхна писмото някъде в радиус от метър и половина от входната врата. Алфред изскочи от мазето, боботейки гръмовно като земекопна машина: "Някой чука на вратата!", Инид изкрещя: "Пощальонът! Пощальонът!", и той поклати объркано глава, всичко беше толкова сложно...
Инид беше сигурна, че ако не се налагаше през пет минути да се чуди какво прави Алфред, главата ù ще се проясни. Но колкото и да се опитваше, тя не успяваше да пробуди у него интерес към живота. Предложи му да се захване отново с металургичните си занимания, а той я погледна, все едно е полудяла. Попита го дали не може да свърши нещо на двора, а той отговори, че го болят краката. Напомни му, че съпрузите на всичките ù приятелки си имат хоби (Дейв Шумпърт – рисуване по стъкло, Кърби Рут – миниатюрни къщички за гнездене на розови финки, Чък Мейснър – ежечасно следене на борсата), а Алфред реагира, все едно тя се опитваше да му попречи да свърши някаква важна задача. И каква беше тази важна задача? Боядисването на люлката на верандата? Та с нея се занимаваше от Деня на труда. Доколкото Инид си спомняше, предишния път я беше боядисал за два часа. А сега слизаше в работилницата си всяка сутрин и когато след един месец тя надникна да види докъде е стигнал, видя, че са готови само крачетата.
Той като че ли искаше да го остави на мира. Оплака се, че четката е засъхнала и затова вървяло толкова бавно. Изстъргването на старата боя било пипкаво, като да белиш боровинки. Долу имало щурци. На Инид ù се стори задушно, но може би това се дължеше на миризмата на бензин и на влагата в работилницата, която лъхаше на пикоч (ама не можеше да е пикоч, нали?). Тя хукна обратно по стълбите да търси писмото от "Аксон".
Шест дни в седмицата през процепа на входната врата пристигаха купчини пликове и брошури и тъй като на първия етаж не биваше да се трупа нищо случайно – преструвката на живеенето в тази къща беше, че никой не живее в нея, – Инид се изправяше пред голямо тактическо предизвикателство. Не се възприемаше като партизанка, но беше точно такава. Денем пренасяше снаряжение от скривалище на скривалище, изплъзвайки се изпод носа на правителствените отряди. Нощем, на светлината на очарователна, но твърде тъмна нощна лампа на твърде малката масичка за кафе, провеждаше важни операции: плащаше сметки, оправяше чековите книжки, опитваше се да дешифрира сметките за доплащане на "Медикеър" и да разгадае заплашителното "Трето последно предупреждение!" от някаква медицинска лаборатория, която настояваше за незабавно заплащане на 0,22 долара, като в същото време показваше баланс от 0,00 долара, според който Инид не дължеше нищо, а и така или иначе, в писмото нямаше адрес, на който да изпрати парите. Първото и второто предупреждение вероятно бяха скрити някъде, но предвид ограниченията, при които се налагаше да води войната си, Инид не беше съвсем сигурна къде точно се намират те в този момент. Подозираше, че може да са в долапа във всекидневната, но правителствените сили в лицето на Алфред гледаха някакво публицистично предаване по кабелната телевизия, като той, за да не заспи, беше увеличил звука докрай и беше оставил всички лампи във всекидневната запалени; освен това имаше немалка вероятност при отварянето на вратичката на долапа отвътре да се излее водопад от каталози и списания "Красив дом", които да повлекат всевъзможни проспекти на "Мерил Линч" и да предизвикат гнева на Алфред. Възможно беше и предупредителните писма да не са там, тъй като понякога правителствените сили нападаха скривалищата ù и заплашваха да "изхвърлят" всичко, ако тя не подреди, но Инид беше твърде заета да избягва тези нападения, за да се хване да подреди, в последователността от насилствени премествания и депортирания се губеше и най‑смътното подобие на ред, така че накрая в някоя пазарска чанта на "Нордстром" с откъсната дръжка, разквартирувана зад провисналата кувертюра на леглото, се оказваше цялата жалка бъркотия на бежанския живот – отделни броеве на "Грижи за дома", черно‑бели снимки на Инид от четирийсетте, рецепти на пожълтяла вестникарска хартия за салата от свежа маруля, последните сметки за телефона и газта, подробното първо писмо от медицинската лаборатория, в което се казваше, че не бива да обръща внимание на искания за плащане на стойност под петдесет цента, безплатна снимка от круиз, на която Инид и Алфред бяха с гирлянди от цветя по вратовете и пиеха коктейли от кокосови черупки, и единствените оцелели екземпляри на актовете за раждане на две от децата им например.
Макар че видимият враг на Инид беше Алфред, тя беше партизанин заради къщата, която беше окупирала и двамата. Мебелите в нея не търпяха шум и глъчка. Масите и столовете бяха от "Итън Алън". Скриновете бяха пълни със "Споуд" и "Уотърфорд". Задължителните фикуси, задължителните аспарагуси. Разтворени броеве на "Архитекчъръл Дайджест" на ниски масички със стъклени плотове. Туристически трофеи – китайски порцелан, музикална кутия от Виена, която от време на време Инид навиваше и отваряше. Мелодията беше "Непознати в нощта".
За съжаление, Инид не притежаваше нужния за поддържането на подобна къща характер, а Алфред нямаше неврологичните дадености за това. Гневните му викове при откриването на следи от подривни партизански действия – пазарска чанта на "Нордстром", хваната посред бял ден на стълбите към мазето, заради която едва не се беше строполил долу – бяха викове на правителство, което повече не може да управлява. В последно време той успяваше да накара калкулатора си да изплюе само безумни осемцифрени числа. След като отдели цял следобед за осигуровките на чистачката, пресметна ги пет пъти и получи четири различни числа, а накрая се спря на това, което се повтаряше (635,68 долара) – всъщност осигуровките възлизаха на 70,00 долара, – Инид предприе нощна атака над неговото шкафче с документи и му отмъкна всички данъчни декларации, което вероятно щеше да подобри ефективността на домакинството, ако декларациите не се бяха озовали в една пазарска чанта на "Нордстром", скрити под поставените най‑отгоре за заблуда стари броеве на "Грижи за дома"; заради тази загуба в резултат на бойните действия чистачката започна сама да попълва декларациите си, като Инид само ù пишеше чековете, а Алфред объркано клатеше глава.
Съдбата на повечето от поставените в мазетата маси за пинг-понг е накрая да служат за други, по‑отчаяни игри. След пенсионирането си Алфред иззе източния ù край за кореспонденцията си и финансовите си дела. В западния разположи малкия цветен телевизор, на който възнамеряваше да гледа местните новини от голямото си синьо кресло, но сега той беше изцяло затрупан от "Грижи за дома", празнични кутии от сладки и натруфени, изработени от евтини материали свещници, които Инид така и не намираше време да занесе в магазина за втора ръка "Почти нов". Масата за пинг-понг беше единственото поле, на което гражданската война се водеше открито.
В източния ù край калкулаторът на Алфред беше приклещен между кашпи с цветни мотиви, подложки за хранене, сувенир от "Епкът Сентър" и инструмент за вадене на костилки на череши, който Инид притежаваше от трийсет години, но никога не беше използвала, докато в западния ù край Алфред – Инид така и не можеше да разбере по какви причини – беше натрошил на парчета един венец, направен от шишарки и боядисани със спрей лешници и бразилски орехи.
Вдясно от масата за пинг-понг беше работилницата, където се помещаваше металургичната лаборатория на Алфред. Сега там живееха колония неми пепелявосиви щурци, които, когато се подплашеха, се разпиляваха из цялата стая като шепа изтървани стъклени топчета, някои отскачаха под невъзможни ъгли, други падаха под тежестта на обилната си протоплазма. Тези щурци се размазваха изненадващо лесно и после за почистването отиваха поне няколко салфетки. Инид и Алфред страдаха от множество тегоби, които смятаха за изключителни, прекомерни – срамни, – и щурците бяха една от тях.
Сивкав прах на зли магии и паяжини на черни уроки покриваха плътно старата електрическа пещ, стъклениците с екзотичния родий, зловещия кадмий и неразрушимия бисмут, изписаните на ръка етикети, пожълтели от изпаренията на царската вода в шише със стъклена запушалка, тетрадката, в която последният ред, изписан от ръката на Алфред, беше отпреди петнайсет години, преди да започнат предателствата. Един най‑обикновен, дружески настроен молив все още лежеше захвърлен на тезгяха, където Алфред го беше оставил преди десетилетие; отминалите години бяха пропили молива с враждебност. Азбестови ръкавици висяха на пирон под два сертификата на американското патентно ведомство, чиито рамки се бяха изметнали от влагата. Върху капака на микроскопа лежаха големи люспи оронена от тавана боя. Единствените предмети в стаята, които не бяха покрити с прах, бяха люлката, кутия боя, няколко четки и няколко кутии от кафе "Юбен", които, въпреки нарастващите обонятелни доказателства, Инид предпочиташе да не вярва, че са пълни с урина – защо съпругът ù би пикал в кутия от кафе, след като на по-малко от десет метра имаше толкова хубава малка тоалетна?
Вляво от масата за пинг-понг беше разположено голямото синьо кресло на Алфред. Креслото беше с дебела подплата, едва ли не царствено. Беше кожено и ухаеше на "Лексус". На нещо модерно, медицинско и непропускливо, от което с едно бръсване на влажен парцал можеш да премахнеш миризмата на смърт, преди на него да седне следващият берящ душа.
Поправките (превод Владимир Молев, 492 стр, цена 25 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците
Официалното представяне на Поправките е на 2 април от 19:00 часа в клуб Петното на Роршах
"Посланието на Ницше е да изживеем живота си по такъв начин, че да искаме той да се повтаря вечно." казва Ървин Д. Ялом, мастер на психотерапията и клиничната психиатрия, прочут със своя собствен метод, наречен Екзистенциална психотерапия и романите си, които умело преплитат философия и психотерапия в трип към самопознанието. Романи като Когато Ницше плака (откъс от него четете по-долу), на ръба на фикцията и реалността, в която реномираният доктор Бройер (близък приятел и ментор на стажанта по медицина Зигмунд Фройд) лекува Фридрих Ницше "Преди" Тъй рече Заратустра и "След" любовната му драма с фаталната Лу Саломе, за да се стигне до диагнозата... Отчаяние. Но както казва самия Ялом: "Отчаянието е цената, която всеки плаща за самопознанието."
КАМБАННИЯТ ЗВЪН НА "САН САЛВАТОРЕ" изтръгна Йозеф Бройер от унеса му. Той изтегли от джоба на жилетката си тежкия си златен часовник. Девет часът. За пореден път прочете обкантената в сребърно малка картичка, която беше получил предишния ден.
21 октомври 1882
Доктор Бройер,
Трябва да ви видя във връзка с един много спешен случай. Бъдещето на немската философия е заложено на карта. Чакайте ме в кафене "Соренто" утре сутрин в девет.
Лу Саломе
Що за нагла бележка! Никой не се беше обръщал към него с подобна арогантност от години. Не познаваше никаква Лу Саломе. Нямаше адрес на плика. Нямаше и как да обясни на тази особа, че девет не е удобен час, че на г-жа Бройер няма да ù се понрави да закусва сама, че д-р Бройер е на почивка и този "спешен случай" не го интересува – нещо повече, д-р Бройер е дошъл във Венеция именно за да избяга от всякакви спешни случаи. При все това седеше тук, в кафене "Соренто", в девет часа, и докато оглеждаше лицата около себе си, се чудеше кое от тях би могло да принадлежи на дръзката Лу Саломе.
– Още кафе, сър?
Бройер кимна на келнера – тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с влажна черна коса, сресана гладко назад. От колко ли време стоеше унесен в мислите си? Погледна отново часовника си. Поредни пропилени десет минути живот. И то в какво? Както обикновено, в мечти за Берта, красивата Берта – негова пациентка през последните две години. Отново чуваше закачливия ù глас: "Д-р Бройер, защо толкова се боите от мен?". Припомняше си думите ù, когато ù съобщи, че повече няма да я лекува: "Ще чакам. Вие винаги ще бъдете единственият мъж в живота ми".
Смъмри се: "За бога, престани! Престани да мислиш за това! Отвори очите си! Погледни наоколо! Върни се в реалността!".
Бройер надигна чашата си, като вдиша дълбоко богатия аромат на кафето заедно с венецианския студен октомврийски въздух. Огледа се. Кафене "Соренто" беше пълно със закусващи мъже и жени – предимно туристи, и то възрастни. Неколцина държаха вестник в едната си ръка и чаша кафе в другата. Над масите кръжаха стоманеносини облаци от гълъби, които на моменти се стрелваха надолу.
Спокойствието на Канале Гранде, в чиито води блещукаха отраженията на издигащите се по бреговете му знаменити дворци, бе нарушено от вълнообразната диря на една плаваща гондола. Останалите гондоли все още спяха, завързани за изкривени дървени стълбове, пръснати хаотично като стрели на харпун, изстреляни небрежно от ръката на някой великан.
"Да, точно така, огледай се, глупако! – каза си Бройер. – Хора от цял свят идват да видят Венеция, хора, които отказват да напуснат този живот, преди красотата ù да ги благослови."
"Колко ли живот изпускам, чудеше се той, като просто не гледам? Или като гледам, но не виждам?" Вчера се беше разхождал сам на остров Мурано и в продължение на цял час не видя нищо, не забеляза нищо. Нито един образ не се пренесе от ретината до мозъка му. Цялото му внимание бе погълнато от спомени за Берта: примамливата ù усмивка, боготворящите ù очи, топлината на доверчивото ù тяло, учестеното ù дишане, докато я преглеждаше и масажираше. Тези образи бяха изключително могъщи и живееха свой собствен живот. Когато най-малко очакваше, те нахлуваха в съзнанието му и узурпираха въображението му. "Такава ли ще бъде участта ми? – питаше се той. – Нима съм обречен да бъда сцена, на която спомените за Берта ще разиграват безконечно своята драма?"
Някой се надигна от съседната маса. Пронизващият звук от стърженето на металните крака на стола по каменния под го сепна и той още веднъж се огледа за Лу Саломе. Ето я и нея! Жената, която се спускаше по "Рива дел Карбон" и се насочваше към кафенето. Само тя би могла да напише подобна бележка – такава внушителна жена, висока и стройна, увита в кожа, която крачеше към него наперено и устремено през лабиринта от разположени нагъсто маси. И докато се приближаваше, Бройер забеляза, че е млада, може би дори по-млада и от Берта. Вероятно още ученичка. А какво властно присъствие, наистина необикновено! То можеше да я отведе далеч!
Лу Саломе продължаваше да върви към него без следа от колебание. Откъде беше толкова уверена, че това е той? Лявата му ръка приглади набързо червеникавата остра брада, за да премахне всяка следа от закуска по нея. Дясната издърпа долния край на черното му сако, изглаждайки гънките около тила му. Когато стигна само на няколко крачки от него, жената спря за миг и го прониза с дръзкия си поглед.
Внезапно вътрешният глас на Бройер спря да бъбри. Сега гледането не изискваше концентрация. Сега ретината и мозъкът му си съдействаха идеално, позволявайки образът на Лу Саломе да се излее свободно в съзнанието му. Тази жена притежаваше необикновена красота: властно чело, изваяна волева брадичка, будни сини очи, плътни и чувствени устни и платиненоруса коса, събрана небрежно на висок кок, който откриваше ушите и изящната ù дълга шия. С особено удоволствие Бройер забеляза няколко изплъзнали се от кока кичури коса, които стърчаха своеволно във всички посоки.
Още три крачки и бе до масата.
– Доктор Бройер, аз съм Лу Саломе. Ще позволите ли?
Тя посочи стола. Настани се толкова бързо, че Бройер не успя да я посрещне, както етикетът изискваше – да се изправи, да се поклони, да ù целуне ръка и да ù издърпа стола.
– Келнер! Келнер! – Бройер щракна с пръсти отсечено. – Кафе за дамата. Кафе лате?
Отправи бърз поглед към фройлайн Саломе. Тя кимна и макар утрото да бе хладно, свали кожената си наметка.
– Да, кафе лате.
Бройер и гостенката помълчаха, после Лу Саломе вдигна поглед и започна:
– Един мой приятел е дълбоко отчаян. Страхувам се, че ще се самоубие в най-скоро време. За мен това би било огромна загуба, както и голяма лична трагедия, защото и аз ще нося отговорност. Е, аз все пак мога да го понеса и преодолея. Обаче – тя се наведе към него и заговори по-меко – подобна загуба може да отекне далеч отвъд мен. Смъртта на този мъж ще има последствия с огромно значение – за вас, за европейската култура, за всички ни. Повярвайте ми.
Бройер понечи да каже: "Със сигурност преувеличавате, фройлайн", но не можа да произнесе думите. От устата на всяка друга млада жена всичко това би звучало незряло и пресилено, но с тази случаят беше различен и не можеше така лесно да се пренебрегне. Излъчваната от нея искреност и убеденост бяха направо безапелационни.
– Кой е този ваш приятел? Чувал ли съм за него?
– Не още! Но след време всички ще го знаят. Казва се Фридрих Ницше. Може би това писмо от Рихард Вагнер до професор Ницше ще ви го представи. – Тя извади от чантата си едно писмо, разгъна го и го подаде на Бройер. – Длъжна съм първо да ви кажа, че Ницше не знае нито че съм тук, нито че притежавам това писмо.
Последните думи на фройлайн Саломе накараха Бройер да се замисли. "Редно ли е да го чета? Този професор Ницше не знае, че тя ще ми го покаже, нито дори че го притежава! Как ли се е сдобила с него? От професора ли го е взела? Или го е откраднала?"
Бройер се гордееше с много свои качества. Беше лоялен и благороден. За умението му да поставя точни диагнози се носеха легенди – във Виена беше личен лекар на велики учени, творци и философи като Брамс, Брюке, Брентано. На четирийсетгодишна възраст вече бе известен в цяла Европа и видни граждани от целия Запад преминаваха огромни разстояния, за да се консултират с него.
Но най-много от всичко се гордееше с почтеността си – нито веднъж в живота си не бе извършил акт на безчестие. Заслужаваше порицание единствено за плътските си помисли, насочени към Берта, а не както би трябвало – към жена му Матилде. Затова се поколеба да вземе писмото от протегнатата ръка на Лу Саломе. Но само за кратко. Хвърли още един бърз поглед на кристалните ù сини очи и го разтвори. Беше писано на десети януари 1882 година и започваше с думите: "Фридрих, приятелю мой!" Няколко абзаца бяха оградени с кръг.
Творбата, с която дарихте света, е несравнима. Книгата ви се отличава с онази завършена убеденост, която характеризира истинската оригиналност. Иначе как другояче аз и жена ми щяхме да осъществим най-пламенното желание на живота ни, а именно някой ден да се появи нещо, което напълно да обсеби сърцата и душите ни! И двамата прочетохме книгата ви по два пъти – веднъж денем всеки сам и втори път вечер на глас. Често единственото копие, което притежаваме, се превръща в повод за борба помежду ни и съжаляваме, че обещаното второ още не е пристигнало.
Но вие сте болен! Може би и паднал духом? Ако е така, с каква радост бих направил нещо, за да разсея унинието ви! С какво ще започна ли? Не мога да сторя нищо друго, освен да ви кажа, че безгранично ви се възхищавам. Приемете думите ми поне от приятелски чувства, дори ако не ви удовлетворяват.
Сърдечни поздрави,
ваш Рихард Вагнер
Рихард Вагнер! Въпреки виенската си изтънченост, въпреки непринудените си отношения с великите мъже на своето време Бройер бе смаян. Писмо, и то какво писмо, излязло изпод ръката на самия маестро! Но бързо си възвърна самообладанието и каза:
– Много любопитно, драга фройлайн, но кажете ми сега, ако обичате, какво точно мога да направя за вас?
Лу Саломе се наведе отново напред и нежно постави облечената си в ръкавица ръка върху тази на Бройер.
– Ницше е болен. Много болен. Има нужда от вашата помощ.
– И от какво естество е болестта му? Какви са ù симптомите?
Смутен от допира на ръката ù, Бройер с облекчение заплува в познати води.
– Главоболия. Преди всичко го измъчват тежки главоболия. Има и продължителни периоди на гадене. Застрашен е от слепота, зрението му прогресивно се влошава. Има проблеми със стомаха, понякога не може да се храни с дни. Страда също от безсъние, никакви лекарства не могат да го приспят, заради което взима опасно количество морфин. Получава световъртеж, понякога в продължение на дни страда от морска болест, при това на сушата.
Дългият списък със симптоми нито беше нещо странно, нито провокираше любопитството на Бройер, който обикновено преглеждаше по двайсет и пет-трийсет пациенти на ден и бе дошъл във Венеция именно за да си отдъхне от всичко това. Само че Лу Саломе говореше с такава страст, че той се почувства принуден да обърне по-сериозно внимание на случая.
– Отговорът на въпроса ви, скъпа фройлайн, е да, разбира се, че ще прегледам приятеля ви. Това е повече от ясно. Все пак аз съм лекар. Но позволете да ви задам един въпрос. Защо вие и вашият приятел не направите нещо по-просто? Защо не пишете до кабинета ми във Виена, за да си определите час?
След тези думи Бройер се огледа за келнера, за да поиска сметката, и си помисли колко ще остане доволна Матилде от бързото му прибиране. Но да се отървеш от тази дръзка жена не беше толкова лесно.
– Доктор Бройер, няколко минутки още, ако обичате. Не преувеличавам сериозността на състоянието на Ницше, нито дълбочината на отчаянието му.
– Не се и съмнявам. Но отново ви питам, фройлайн Саломе, защо хер Ницше не се консултира с мен в кабинета ми във Виена? Или не посети някой лекар в Италия? Къде живее той? Искате ли да го насоча към специалист в неговия град? И защо аз? И в тази връзка, как разбрахте, че се намирам във Венеция? Както и че съм любител на операта и се възхищавам от Вагнер?
Лу Саломе не само че не се смути, ами се усмихна на тази канонада от въпроси, а когато залповете отшумяха, усмивката ù стана съвсем дяволита.
– Фройлайн, усмихвате се така, сякаш криете нещо. Мисля, че сте млада дама, която харесва потайностите!
– Толкова много въпроси, доктор Бройер. Това е забележително – разговаряме едва от няколко минути, а вижте колко много заплетени въпроси се появиха. Със сигурност това предвещава добри разговори за в бъдеще. Нека ви разкажа повече за нашия пациент.
"Нашия пациент"! И докато Бройер се възхищаваше отново на нейната дързост, Лу Саломе продължи:
– Ницше изчерпа медицинския ресурс на Германия, Швейцария и Италия. Нито един лекар не можа да установи от какво е болен или да облекчи симптомите на болестта му. Той ми каза, че за последните двайсет и четири месеца се е срещнал с двайсет и четирима от най-добрите европейски лекари. Ницше напусна дома си, изостави приятелите си, прекрати преподавателската си дейност в университета. Превърна се в пътешественик, който търси поносим климат, та поне за ден-два да облекчи болката си.
Младата жена направи пауза, за да отпие от чашата си. Погледът ù остана прикован в Бройер.
– Фройлайн, в консултантската си практика често срещам пациенти с необичайни или загадъчни симптоми. Но нека бъда откровен с вас – не мога да правя чудеса. В ситуация като тази – слепота, главоболия, вертиго, гастрит, слабост, инсомния, – с която много изявени лекари са се запознали, без да стигнат до заключение, има малка вероятност да успея да постигна нещо повече и нищо чудно да се превърна в двайсет и петия добър лекар в списъка.
Бройер се облегна назад на стола, извади пура и я запали. Изпусна тънка струйка син дим, изчака въздухът да се избистри и продължи:
– Въпреки това отново ви казвам, че съм готов да прегледам професор Ницше в кабинета си. Но би могло да се окаже, че определянето на причината и лечението на такова неподатливо състояние като неговото не са по силите на медицинската наука на хиляда осемстотин осемдесет и втора година. В този смисъл вашият приятел може би е изпреварил времето си.
– Изпреварил времето си! – Тя се разсмя. – Наистина сте прозорлив, доктор Бройер. Колко често съм чувала Ницше да изрича точно тази фраза! Сега вече съм убедена, че вие сте неговият лекар.
Въпреки че Бройер се готвеше да си тръгне, а образът на Матилде, сновяща нетърпеливо в хотелската им стая, дълбаеше съзнанието му, той мигновено прояви интерес.
– Как така?
– Той често определя себе си като "философ посмъртно" – философ, за когото светът все още не е готов. Всъщност новата книга, която замисля, започва точно с тази тема. Един пророк, Заратустра, бликащ от мъдрост, решава да просветли хората. Но никой не разбира думите му. Хората не са готови за него, затова пророкът, съзнавайки, че е изпреварил времето си, се оттегля и заживява в уединение.
– Фройлайн, думите ви ме заинтригуваха. Имам определен афинитет към философията. Но времето ми днес е ограничено, а аз все още не съм чул от вас отговор на въпроса ми защо приятелят ви не се запише за консултация във Виена.
– Доктор Бройер. – Лу Саломе го погледна в очите. – Простете ми, ако съм била неясна. Вероятно трябва да съм по-директна. Винаги съм се наслаждавала на компанията на блестящи умове – дали защото се нуждая от модели за собственото си израстване, или защото просто обичам да ги колекционирам, не мога да кажа. Но със сигурност знам, че се чувствам привилегирована да водя диалог с човек с вашата задълбоченост и от вашата класа.
Бройер усети, че се изчервява. Не можа да устои на пронизващия го поглед и извърна глава, докато тя продължаваше:
– Това, което исках да кажа, е, че причината да заобикалям темата е може би желанието ми да удължа времето на срещата ни.
– Още кафе, фройлайн? – Бройер даде знак на келнера. – И още от тези кифлички? Някога замисляли ли сте се за разликата между немските и италианските печива? Позволете ми да ви запозная с теорията ми за връзката между хляба и националния характер.
Когато Ницше плака (превод Анелия Николова, 376 стр, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
Официалната премиера на Когато Ницше плака е на 25 март от 19:00 часа в ресторант Рубаят, НДК вход А5
"Ще имаш предостатъчно време да скучаеш, Мая. Използвай го, за да опишеш монументалните щуротии, които извърши, та дано ги осмислиш" казва любимата баба Нини на 19-годишната Мая Видал, дяволитата героиня в романа Дневникът на Мая (откъс от него четете по-долу) от чилийското литературно съкровище, познато с името Исабел Алиенде. Всъщност, "мая" на хинди означава "магия, илюзия, сън" и именно този така характерен магически Алиенде реализъм (познат от класики като Къщата на духовете, Моята измислена страна, За любовта и сянката...) ще се лее на талази като морски прилив и отлив, приближаващ и отдалечаващ чаровната Мая до Острова на нейното съзряване, скритите семейни тайни и... Чилое либре!
Преди една седмица баба ме прегърна без сълзи в очите на летището в Сан Франциско и ми повтори няколко пъти, ако ми е мил поне малко животът, да не влизам във връзка с никой познат, докато не се уверим, че враговете ми са се отказали да ме търсят. Моята Нини е параноичка, подобно на всички жители на Независимата народна република Бъркли, които се смятат за преследвани от правителството и от извънземни, ала в моя случай тя не преувеличаваше – макар и крайно сериозни, всички предохранителни мерки бяха недостатъчни. Връчи ми тетрадка от сто листа, за да си водя дневник, както между осем и петнайсетгодишна възраст, преди съдбата ми да направи рязък завой. "Ще имаш предостатъчно време да скучаеш, Мая. Използвай го, за да опишеш монументалните щуротии, които извърши, та дано ги осмислиш", ми каза. Съществуват няколко мои дневници, захванати с широк скоч, които дядо ми грижливо пазеше в бюрото си, а сега моята Нини държи в кутия за обувки под леглото. Този дневник ще е девети поред. Нини смята, че въпросните записки ще са ми от полза, когато отида при психоаналитик, тъй като в тях се съдържа ключът към заплетения възел на моята личност; но ако ги прочете, ще види, че изобилстват с истории, способни да объркат и самия Фройд. По принцип баба ми не изпитва доверие към специалисти, които изискват да им се плаща на час, тъй като резултати, постигнати бързо, ù се струват съмнителни. Все пак тук се изключват психиатрите, тъй като един от тях я спаси от депресия и я измъкна от капана на магиите, когато я прихвана да контактува с покойници.
Прибрах тетрадката в раницата си, колкото да не я обидя, но без никакво намерение да я използвам; истина е обаче, че тук времето се влачи, и като пише, човек запълва някак си часовете. Тази първа седмица изгнаничество ми се стори безкрайно дълга. Намирам се на малко, почти незабележимо на картата островче, върната обратно в Средновековието. Трудно ми е да пиша за живота си, понеже не знам до каква степен се основавам на спомени и доколко всичко е плод на моето въображение; неподправената истина често е отегчителна и затова несъзнателно я променям, понякога преувеличавам, ала съм си поставила за цел да поправя този свой недостатък и в бъдеще да сведа лъжите до минимум. И така днес, когато дори индианците яномами от поречието на Амазонка ползват компютри, аз пиша на ръка. Напредвам бавно и сякаш нижа думи на китайски – дори на мен ми е трудно да ги разчета, но предполагам, че с всяка страница писанието ми ще става по-ясно. Да пишеш е като да караш колело – не се забравя, дори няколко години да не си се упражнявал. Опитвам се да следвам хронологията на събитията, понеже някакъв ред е задължителен и реших, че така ще ми е най-лесно, ала губя нишката, оплитам се в отклонения, а после, няколко страници по-късно, се сещам за нещо важно, когато вече няма как да го вмъкна. Паметта ми се движи в кръг, спиралообразно и се мята като акробат.
Казвам се Мая Видал, на деветнайсет години съм, от женски пол, неомъжена и без годеник поради отсъствие на възможности, а не поради придирчивост; родена съм в Бъркли, Калифорния, и съм американска гражданка с временно местожителство на остров, запратен в южния край на географията. Нарекли ме Мая, защото моята Нини си пада по Индия, а на родителите ми не хрумнало друго име, въпреки че разполагали с девет месеца за размисъл. На хинди мая означава "магия, илюзия, сън". Абсолютно неподходящо за моя характер. Атила би ми отивало повече, защото, където стъпя, трева не никне. Родословието ми започва в Чили с баба, моята Нини, много преди да се родя, защото, ако тя не бе емигрирала, ако не се бе влюбила в моя Попо и не се бе установила в Калифорния, баща ми нямаше да срещне майка ми и аз нямаше да съм аз, а някаква доста по-различна чилийска девойка. Каква съм всъщност? Висока съм метър и осемдесет, тежа петдесет и осем килограма, когато тренирам активно футбол, и някой и друг килограм отгоре, когато се запусна; имам мускулести крака, непохватни ръце, синьо-сиви очи, в зависимост от часа на деня, и ми се струва, че съм руса, ала не мога да твърдя със сигурност, защото от няколко години не съм виждала естествения цвят на косата си. Не наследих екзотичната външност на баба – с нейната маслинена кожа и тъмни кръгове под очите, които ù придават изтерзан вид, нито пък на моя баща – снажен като тореадор и също толкова суетен; не приличам и на дядо си – моя великолепен Попо, защото, за съжаление, с него не съм свързана биологически, тъй като той е втори мъж на моята Нини.
Приличам на майка си – поне по ръст и по цвят. Не била принцеса на Лапония, както смятах като невръстна, а датска стюардеса, в която моят баща, пилот от гражданската авиация, се влюбил във въздуха. Бил прекалено млад да се задомява, ала си втълпил, че тя е жената на живота му, и я преследвал упорито, докато накрая тя отстъпила, понеже ù дошло до гуша. А може би защото била бременна. Важното е, че се оженили и след по-малко от седмица се разкаяли, но останали заедно, докато се родя. Няколко дни след моето раждане, докато съпругът ù изпълнявал полет, майка ми си стегнала куфара, увила ме в бебешко одеяло и с такси отишла на гости на свекъра и свекърва си. Моята Нини се подвизавала в Сан Франциско да протестира срещу войната в Залива, но моят Попо бил вкъщи и поел вързопа, който майка ми му подала без много обяснения, след което изтичала обратно до чакащото я такси. Внучката била толкова лека, че се побирала в дланта на дядото. Не след дълго датчанката изпратила по пощата документите за развод и заедно с тях – отказ от майчински права над дъщеря си. Майка ми се казва Марта Отер и аз се запознах с нея през едно лято като осемгодишна, когато баба и дядо ме заведоха в Дания.
Сега живея в Чили, родината на моята баба Нидия Видал, където океанът поглъща хапка след хапка от сушата и южноамериканският континент се рони на острови. За да сме съвсем точни, намирам се в Чилое, в района на езерата, между 41-ви и 43-ти паралел южна ширина, в архипелаг с приблизителна площ от девет квадратни километра и около двеста хиляди жители – всички по-ниски от мен. На мапудунгун – езика на тукашните туземци, Чилое означава "земя на кауилес" – вресливи черноглави чайки, въпреки че повече би му подхождало да се казва земя на дървета и картофи. Освен Исла Гранде, където се намират най-населените градове, има множество малки острови, включително необитаеми. Някои са групирани по три и по четири и са разположени толкова близо един до друг, че при отлив се сливат по суша, ала аз нямах късмет да се озова на подобно място – живея на четирийсет и пет минути път с моторница при спокойно море от най-близкото село.
Пътуването ми от Северна Калифорния до Чилое започна в достолепния жълт фолксваген на баба ми, който от 1999 година насам е претърпял седемнайсет катастрофи, но се движи стремително като ферари. Тръгнах насред зима в един от онези ветровити и дъждовни дни, когато заливът на Сан Франциско става безцветен и пейзажът изглежда като нарисуван с перо в бяло, черно и сиво. Баба ми шофираше в своя неподражаем стил, давейки колата, вкопчена във волана като в спасителен пояс, вперила поглед в мен повече, отколкото в пътя, погълната да ме наставлява. Все още не ми е обяснила къде точно ме изпраща – Чили, каза единствено това, когато начерта план, с който да ме изведе оттук. В колата ми разкри подробностите и ми подаде евтин туристически наръчник.
– Чилое? Какво е това място? – попитах.
– Тук е цялата необходима информация – каза, като посочи книгата.
– Изглежда страшно далеч...
– Колкото по-далеч отидеш, толкова по-добре. В Чилое имам приятел – Мануел Ариас, той е единственият човек на този свят освен Майк О'Кели, когото бих се осмелила да помоля да те скрие за една-две години.
– Една-две години! Ти не си с всичкия си, Нини!
– Слушай, момиченце, има моменти, когато човек губи контрол над собствения си живот, нещата просто те връхлитат. Ти си точно в такъв момент – съобщи с нос, залепен за предното стъкло, опитвайки да се ориентира, докато се лутахме като слепци сред плетеницата от магистрали.
Пристигнахме запъхтени на летището и се сбогувахме без сантименталности; последният ми спомен от нея е как се отдалечава с давещ се фолксваген в дъжда.
Пътувах няколко часа до Далас, приклещена между прозореца и някаква дебелана, миришеща на печени фъстъци, а после още десет часа в друг самолет до Сантяго, неспособна да поспя и гладна, потънала в спомени, мисли или зачетена в книгата за Чилое, която възхваляваше природните хубости, дървените църкви и селския живот. Изтръпнах. Слънцето изгряваше на 2 януари 2009 година в едно оранжево небе, над лилавите върхове на непоклатимите, вечни и неизбродими Анди, когато гласът на пилота оповести, че започваме да се снижаваме. Не след дълго изникнаха зелена долина, редици от дървета, засети плата и в далечината се очерта Сантяго, родното място на баба ми и баща ми, където се пази тайнствен къс от историята на моето семейство.
Знам много малко за миналото на баба, тя го споменава рядко, сякаш животът ù е започнал, когато се е запознала с моя Попо. През 1974 година в Чили починал първият ù мъж, Фелипе Видал, няколко месеца след като военният преврат свалил от власт социалистическото правителство на Салвадор Алиенде и установил диктатура в страната. След като овдовяла, тя решила, че не желае да живее в репресивен режим, и емигрирала в Канада със сина си Андрес – моя баща. Той не може да допълни нищо съществено към този разказ, защото помни много малко от своето детство, но все още обожава баща си, от когото са се запазили единствено три снимки. "Никога вече няма да се върнем тук, нали?", подхвърлил Андрес в самолета, който ги отвеждал в Канада. Не било въпрос, а обвинение. Бил на девет години, изведнъж пораснал през последните месеци и искал обяснение, понеже долавял, че майка му се опитва да го предпази с помощта на полуистини и лъжи. Посрещнал хладнокръвно новината за внезапния инфаркт на баща си и вестта, че той е погребан, без синът да види тялото и да се прости. Малко след това се озовал в самолет на път за Канада. "Разбира се, че ще се върнем, Андрес", уверила го майка му, ала той не ù повярвал.
В Торонто ги посрещнали доброволци от Комисариата за бежанци, които им предоставили подходящи дрехи и ги настанили в мебелиран апартамент със застлани легла и зареден хладилник. През първите три дни, докато имали храна, майка и син не си показали носа навън, разтреперани от самота, ала на четвъртия ден се появила една социална работничка, която говорела добре испански, и им съобщила какви са привилегиите и правата на всеки канадски гражданин. Като начало изкарали интензивен курс по английски и детето било записано в съответното училище. Нидия си намерила работа като шофьор, за да си спести унижението да получава милостиня от държавата, без да работи. То било най-неподходящата професия за моята Нини, защото, ако днес тя шофира умопомрачително, по онова време се подвизавала още по-трагично на волана.
Кратката канадска есен отстъпила пред полярна зима, прекрасна за Андрес – сега му викали Анди, – който открил щастието да кара кънки на лед и ски, но непоносима за Нидия, която непрекъснато мръзнела и не успявала да превъзмогне скръбта по загубените съпруг и родина. Настроението ù не се повдигнало с настъпването на една неубедителна пролет, нито с цветята, които като мираж поникнали за една нощ там, където преди имало твърд сняг. Чувствала се без корени и държала куфара си готов, очаквайки да се завърне при първа възможност в Чили – веднага щом падне диктатурата, но не предполагала, че тя ще се задържи шестнайсет години на власт.
Две години живяла Нидия Видал в Торонто, броейки дните и часовете, и ето че един ден се запознала с Пол Дитсън ІІ, моя Попо, преподавател от Калифорнийския университет в Бъркли, който пристигнал в Канада да изнесе лекции за някаква изплъзваща се планета, чието съществуване той се опитвал да докаже посредством поетични изчисления и подскоци на въображението. Моят Попо бил един от малцината афроамерикански астрономи в една професия, където решително преобладават белокожи, ползвал се със славата на светило в своята област и бил автор на няколко книги. Като млад живял една година край езерото Туркана в Кения и изучавал древните мегалити в района; създал теория, основана на археологически открития, че тези базалтови колони представляват астрономически обсерватории и били използвани триста години преди новата ера във връзка с лунния календар Боран, който все още се употребява от етиопските и кенийските пастири. В Африка се научил да наблюдава небето без предразсъдъци и така заподозрял за съществуването на невидимата планета, която впоследствие напразно търсил из небето с помощта на най-мощни телескопи.
Университетът в Торонто го настанил в апартамент за гостуващи академици и му наел кола чрез една агенция; така на Нидия Видал се паднала задачата да му осигури транспорт по време на престоя. Като разбрал, че е чилийка, Попо ù разказал как посетил обсерваторията "Ла Силя" в Чили, как в Южното полукълбо се наблюдават непознати на север съзвездия – като галактиките Малък Магеланов облак и Голям Магеланов облак, и че на места нощите са толкова ясни и климатът толкова сух, че съществуват идеални условия за изследване на небосвода. Така било открито, че галактиките се групират във фигури, наподобяващи паяжини.
По силата на една от онези случайности, дето ги описват в романите, той завършил посещението си в Чили в същия ден на 1974 г., в който тя напуснала страната и се отправила със сина си за Канада. Хрумва ми, че може би по едно и също време са чакали своя полет на летището, без да се познават, но според тях това е невъзможно, защото той би забелязал толкова красива жена, а и тя би го видяла, тъй като по онова време в Чили всеки чернокож привличал вниманието, особено строен и добре сложен като моя Попо. На Нидия ù била достатъчна една сутрин на волана, за да разбере, че пътникът отзад притежава рядко съчетание на блестящ ум с въображение на мечтател, но е напълно лишен от здрав разум, с какъвто тя била природно надарена. Моята Нини така и не успя да ми обясни кое точно я навело на подобен извод насред натоварения трафик, но е факт, че преценката ù била безпогрешна. Астрономът блуждаел така, както планетата, дето търсел в небесата; можел да пресметне за миг колко време е необходимо на космически кораб, движещ се със скорост 28 286 км в час, за да стигне до Луната, но бил напълно безпомощен пред електрическа кафеварка. Тя от години не била изпитвала онзи неописуем трепет на любовта и този мъж, толкова различен от всички, които била познала през своя трийсет и шест годишен живот, я заинтригувал и привлякъл.
Моят Попо бил доста стреснат от дръзкото ù шофиране, но същевременно изпитвал любопитство към тази жена, скрита под възголяма униформа и шапка като на мечкар. Той не бил от мъжете, които лесно се поддават на емоционални изблици, и ако изобщо му минала през ум мисълта да я прелъсти, мигом я отхвърлил като затруднителна. Моята Нини обаче, която нямала какво да губи, решила да щурмува без заобикалки астронома още преди да са приключили лекциите му. Харесвала неговия набиващ се на очи абаносов цвят и жадувала да го види целия, предчувствала, че имат много общо: той – астрономията, а тя – астрологията, които според нея били горе-долу едно и също. Казала си, че ако и двамата са дошли отдалеч, за да срещнат и кръстосат съдбите си в тази точка на планетата, това е, защото така са разпоредили звездите.
Дневникът на Мая (превод Маня Костова, 392 стр, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
