My Mir

"Денят е 3 февруари 1947 година... Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето... Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена." – тези думи от втората новела Духове от култовата Нюйоркска трилогия на Пол Остър (откъсът от специалното ново издание, с илюстрация от Теодор Ушев, ви очаква по-долу) за пореден път разкриват, че в Остър творчеството (а и в живота) няма нищо случайно... Никак не е случайно, че денят, в който на детектива Блу е възложено да следи писателя Блак съвпада с рождената дата и година на самия Пол Остър... както не е случайно, че имената на всички герои от новелата Духове са... Цветове... Никак не е случайно, че и другите две новели от Нюйоркска трилогия се заиграват с автобиографични нотки на личността Пол Остър, както не е случайно, че всичко се движи на ръба между иронична автофикция, хитри литературни пъзели и мистъри детективски ноар, защото "знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена", нали...

Из новелата ДУХОВЕ

Най-напред е Блу. После Уайт, после Блак, а преди тях е Браун. Браун обучи Блу, посвети го в занаята, а когато Браун остаря, той зае мястото му. Така започна. Място на действието ‒ Ню Йорк, време ‒ настоящето. И двете ще останат непроменени. Всеки ден Блу отива на работа, сяда зад бюрото и чака нещо да се случи. Дълго време нищо не се случва, докато един човек на име Уайт прекрачва прага на кантората му и така започва всичко.

Случаят изглежда елементарен. Уайт иска от Блу да следи човек на име Блак, да не го изпуска от очи толкова дълго, колкото е необходимо. Докато е работел при Браун, Блу неведнъж е следил хора и тази задача с нищо не е по-различна, а може да се окаже и по-лесна от много други.

Блу има нужда от тази поръчка и затова изслушва Уайт, без да задава много въпроси. Предполага, че става въпрос за изневяра, а Уайт е само един ревнив съпруг. Уайт не е много словоохотлив. Държи всяка седмица да му се дава писмен отчет, който да се изпраща до пощенска кутия с еди-кой си номер, да е написан в два екземпляра на страници с еди-каква си ширина и дължина. В замяна на това Блу ще получава всяка седмица чек на свое име по пощата. После Уайт казва на Блу къде живее Блак, как изглежда и така нататък. Когато Блу пита Уайт колко според него ще продължи това следене, Уайт отвръща, че не знае. Ти си гледай отчетите, казва той, останалото е моя грижа.

За да бъдем справедливи към Блу, трябва да кажем, че цялата тази работа му изглежда малко странна. Но да се говори за лоши предчувствия на този етап е още рано. И все пак някои неща у Уайт не могат да не му правят впечатление. Черната брада например и невероятно рунтавите вежди. А и кожата ‒ необикновено бяла, като че ли е обилно напудрена. Блу не е вчерашен, пък и минава за голям специалист в изкуството да се маскира. Веднага разбира, че случаят е именно такъв. В края на краищата учител му е не кой да е, а Браун, който навремето се славеше като най-добрия в занаята си. В един момент обаче Блу решава, че е сбъркал, че съвсем не става дума за изневяра. Но не се задълбочава повече, тъй като Уайт продължава да говори и Блу трябва да внимава в думите му.

‒ Всичко е уредено ‒ казва Уайт. ‒ Точно срещу жилището на Блак, на отсрещната страна на улицата, има един малък апартамент. Вече съм го наел и можете да се настаните още днес. Наемът ви ще се плаща до приключване на случая.

‒ Добро хрумване ‒ отвръща Блу и взима ключовете. ‒ С това ми спестявате подготвителната работа.

‒ Точно така ‒ отвръща Уайт и глади брадата си.

Всичко е уредено. Блу приема и двамата си стискат ръцете. За да покаже благоразположението си към него, Уайт дори дава на Блу аванс от десет петдесетдоларови банкноти.

Ето така започва историята. От една страна, младият Блу, от друга ‒ мъж на име Уайт, който очевидно не е оня, за когото се представя. Какво ме интересува, казва си Блу, след като Уайт вече е напуснал кантората му. Сигурно си има своите съображения. Пък и не ме засяга. Трябва да гледам единствено собствената си работа и как да я свърша по-добре.

Денят е 3 февруари 1947 година. Разбира се, Блу въобще не предполага, че случаят ще се проточи с години. Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето. Открай време така върви светът: стъпка по стъпка, изричаш първо едната дума, после следващата. Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена.

Уайт напуска кантората и миг след това Блу вдига телефонната слушалка, за да звънне на бъдещата мисис Блу. Излизам в нелегалност, казва той на своята любима. Не се безпокой. Няма да ти се обаждам известно време, но непрекъснато ще мисля за теб.

Блу сваля малка сива раничка от лавицата и я натъпква догоре. Слага първо трийсет и осем калибровия си пистолет, един бинокъл, тефтер и много други инструменти на занаята. След това почиства бюрото, подрежда книжата върху него и заключва кантората. Оттам тръгва към апартамента, който Уайт е наел за него. Адресът не е важен. За да не бъдем голословни, нека бъде Бруклин. Някоя тиха, уединена уличка, недалеч от моста ‒ "Ориндж" например. През 1855 година на същата тази уличка Уолт Уитман собственоръчно е набрал първото си издание на "Стръкчета трева" и пак на нея, от амвона на личната си червенотухлена църква Хенри Уорд Бийчър е държал пламенните си речи срещу робството. Толкова за местния колорит.

Апартаментът е малък и прилича на ателие. Намира се на третия етаж в четириетажна сграда, облицована с червеникаво-кафяв камък. Блу с радост установява, че е напълно обзаведен, и като се разхожда из просторната стая, разглежда мебелировката. Всичко е съвършено ново: леглото, масата, столът, килимът, спалното бельо, кухненските прибори, уредите, всичко. В гардероба висят пълен комплект дрехи и Блу, недоумявайки дали са предназначени за него или не, решава да ги пробва и открива, че са му съвсем по мярка. Не е най-просторното кътче, което познавам, казва си той, но затова пък е много уютно, много уютно.

Отново излиза, пресича улицата и влиза в отсрещната сграда. Търси името на Блак по пощенските кутии във входа и го намира: Блак ‒ 3 етаж. Дотук добре. След това се връща в стаята си и се залавя за работа.

Дръпва завесите на прозореца, поглежда навън и вижда Блак, който седи пред нещо като маса в стаята си отсреща. Не е съвсем ясно какво става, но Блу решава, че Блак се е навел и пише. Поглежда през бинокъла и точно това се оказва. Лещите обаче не са много силни и написаното не може да се види, но и да можеше, Блу надали щеше да успее да го разчете. Следователно само едно е сигурно ‒ Блак пише нещо в тетрадка с червена писалка. Блу изважда собствения си тефтер и отбелязва: 3 фев. 15.00 ч. Блак пише, седнал зад бюрото си.

От време на време Блак спира да работи и се зазяпва през прозореца. В един момент Блу дори решава, че гледа право в него, и уплашено се отдръпва назад. Но като се взира по-внимателно, разбира, че това е само един празен втренчен поглед, който говори повече за замисленост, отколкото за наблюдателност, поглед, през който нещата стават невидими, защото Блак не ги допуска до съзнанието си. На равни интервали той става от стола си и изчезва нанякъде, вероятно в един от ъглите на стаята, предполага Блу, или може би отива до тоалетната, но не се бави дълго, връща се и отново сяда зад бюрото. Това продължава вече няколко часа и усилията на Блу да научи нещо повече изглеждат напразни. В шест часа той записва второто изречение в бележника си: Това продължава вече няколко часа.

Блу не толкова се отегчава, колкото се чувства безпомощен и безполезен. Като не може да прочете написаното от Блак, струва му се, че всичко върви на празен ход. Нищо чудно да е луд, мисли си Блу, и сигурно крои планове да взриви света. Може писанията му да съдържат някаква тайна формула. Но Блу веднага се засрамва от детинските си измишльотини. Рано е още за резултати, казва си той, и засега решава да не прави прибързани заключения.

Умът му се зарейва като в безпътица, спира ту на едно, ту на друго, но в крайна сметка се установява върху бъдещата мисис Блу. Тази вечер двамата се канеха да излязат заедно, спомни си той, и ако не беше Уайт, който така неочаквано цъфна в кантората му сутринта с предложение за работа, сега щеше да бъде с нея. Първо в Китайския ресторант на Трийсет и девета улица, където щяха да се мъчат с дървените клечки и да си държат ръцете под масата, а след това да отидат на двойната прожекция в "Парамаунт". За един кратък миг той вижда лицето ѝ с кристална яснота (как се смее с наведени очи, уж се срамува) и разбира, че много повече му се иска да бъде с нея, отколкото да кисне в тази малка стая Бог знае още колко време. Решава да ѝ звънне по телефона, за да си побъбрят, после се разколебава и накрая съвсем се отказва. Не иска да изглежда слаб. Ако тя почувства колко много я желае, той ще загуби предимството си и от това няма да излезе нищо добро. Мъжът винаги трябва да бъде по-силният.

Блак вече е разчистил бюрото си и на мястото на тетрадката му се мъдри чиния. Вечеря. Седи и бавно дъвче, зяпа разсеяно през прозореца, както и преди. При вида на храната Блу се сеща, че е гладен, и отива да тършува из кухнята. Избира някаква яхния в консерва, стопля я и обира соса ѝ с филия бял хляб. Надява се, че след вечеря Блак ще излезе да се поразходи, и за миг се въодушевява, когато наистина забелязва някакво раздвижване в стаята му. Но в крайна сметка нищо. След петнайсетина минути Блак отново сяда зад бюрото си, този път чете книга. От едната му страна свети лампа и сега Блу може по-добре да огледа лицето му. Решава, че са почти връстници, плюс-минус една-две години. Което ще рече, трийсет без малко или малко отгоре. Лицето на Блак му харесва, макар да не открива в него нищо забележително, което да го открои от хилядите други лица, които човек среща всеки ден. Това го разочарова, но той продължава тайно да се надява, че ще открие друго потвърждение за лудостта на Блак. Блу поглежда през бинокъла и прочита заглавието на книгата, която Блак чете. "Уолдън" от Хенри Дейвид Торо. Блу не я е чувал, но внимателно вписва заглавието в тефтерчето си.

Така до края на вечерта ‒ Блак чете, Блу го наблюдава. Времето минава и Блу се отчайва все повече и повече. Не е свикнал да бездейства и сгъстяващият се наоколо мрак започва да му действа потискащо. Предпочита да е в движение, да кръстосва от място на място, да върши нещо. Не съм тип Шерлок Холмс, оплакваше се той на Браун, когато шефът му възлагаше работа на едно място. Дай ми нещо, дето да се развъртя. А сега, когато сам си е шеф, ето какво му се пада: случай, в който просто не можеш да си отлепиш задника от стола. Защото да наблюдаваш как някой чете и пише означава точно това. Ако иска да разбере какво става, на Блу не му остава нищо друго, освен да се опита да проникне в главата на Блак и да узнае намеренията му, а това, разбира се, е невъзможно. Ето защо полека-лека се оставя на собствените си блуждаещи мисли, които го връщат към отминалите дни. Назад към Браун и някои от случаите, върху които бяха работили заедно. Все още ясно си спомня големите им "удари". Например аферата Редман. Тогава пипнаха банковия касиер, дето беше задигнал четвърт милион долара. За целта Блу се престори на букмейкър и подлъга Редман да залагат заедно. Впоследствие парите бяха открити точно в липсващите сметки и човекът си получи заслуженото. Още по-интересен беше случаят Грей. Грей изчезнал. След година и половина пълна неизвестност жена му беше вече готова окончателно да го отпише като покойник. Блу направи издирването по всички правила и обичайните канали, но без никакъв резултат. И тогава, тъкмо когато се канеше да напише последния си доклад, той попадна на Грей в един бар, точно на две преки от мястото, където се намираше съпругата му, напълно убедена, че мъжът ѝ никога вече няма да се върне. Името на Грей беше станало Грийн, ала Блу знаеше, че въпреки всичко това е Грей, защото от три месеца насам навсякъде носеше със себе си снимка на човека и знаеше лицето му наизуст. Излезе, че е случай на амнезия. Блу върна Грей на жена му и въпреки че той не успя да си я спомни и продължи да нарича себе си Грийн, все пак много я хареса и след няколко дни ѝ предложи брак. Така че мисис Грей стана мисис Грийн, омъжи се за собствения си съпруг втори път и докато Грей продължаваше да не си спомня нищо от миналото и упорито отказваше да признае, че има нещо, което да не си спомня, това съвсем не му пречеше да си живее превъзходно в настоящето. Грей беше работил като инженер в предишния си живот, а под името Грийн се бе преквалифицирал на барман в същия онзи бар, на две преки от дома си. Обичаше да прави коктейли, както сам твърдеше, да разговаря с клиентите си и нещо повече ‒ не можеше да си представи да върши друга работа. Роден съм за барман, заяви той на Браун и Блу по време на сватбеното си тържество, а кои са те да му казват какво да прави с живота си?

Така беше в доброто старо време, припомня си Блу, зазяпан в Блак, който угаси светлината в отсрещната си стая. Накъдето и да се обърнеш ‒ все неочаквани обрати и забавни съвпадения. Е, за съжаление не всеки случай е вълнуващ. Но човек трябва да приема и хубавото, и лошото в този живот.

Нюйоркска трилогия (превод Иглика Василева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 360 стр, цена 25 лева, твърди корици) е в книжарниците 

Познавате Десислава Андонова, или просто Desy, и със соло изяви, и като част от култовата формация Phuture Shock, познавате нейния брат Александър Андонов като DJ Vagabond от две и двеста партита със счупен ритъм, познавате и соло авантюрите на Димитър Горчаков (или пък сте го засичали като част от лайв бенда на Desy) и ето, че дойде време за среща с техния соул-броукън-бийт триумвират, наречен Soul Weapons... Повече за дебютния им миниалбум КerVan Vol.1, прясно издаден от лейбъла KRААK Records, ще разкаже Деси, докато гледаме пилотния им сингъл Forever, който намига към факта, че любовта към Soul Weapons триумвирата може да бъде... Forever...

Кой?

Forever e първия сингъл от ЕР-то КerVan Vol.1 и първият трак, който направихме заедно с Димитър Горчаков и Александър Андонов като банда от трима. Преди това Soul Weapons беше sоund system – проект, който направихме с брат ми (Александър Андонов) преди години, с който не бяхме особено активни, основно защото той живееше в Германия. За събирането ни като трио и създаването на ЕР-то помогна програмата за музикални инициативи на Национален Фонд Култура, която даде тласък, финансова подкрепа и краен срок.

Какво?

Творческият процес по създаването на Forever и Bridges (вторият сингъл, който пускаме в ефир тези дни) беше прекрасно преживяване – Димитър Горчаков е абсолютен магьосник, имаме отколешна споделена слабост към дръменбейса и нямахме колебание по отношение на посоката на звучене. С брат ми, който е барабанист, продуцент и DJ (преди години имахме много силно drum & bass/brеakbeat крю Break True) направихме Free My Soul преди Димитър да се включи, но благодарение на неговото участие (и на челото на Линда Манчева и цигулката на Малина Манчева) звучи хомогенно с останалите два трака.

Къде?

Идеята и изпълнението на видеото е на Тихомир Рачев (мой много близък приятел, човекът зад камера и режисьор на всичките ми видеа). Реализацията му отново е с финансовата помощ на НФК. Скалата е над село Локорско, както и кадрите, в които сме в гората. Тишо много обича тази местност, скалата му е любима и държеше да се покатеря на нея. :) Началните кадри, както и тези с буса, са при хижа Септември, на които сме безкрайно благодарни за гостоприемството.

Защо?

Искахме да свържем музиката си с една KerVan концепция, която имаме от известно време с брат ми и Даниел Леков – фотограф, който прави колодиеви портрети. И тримата сме с бусове/ванове и идеята е за мобилни поп-ъп събития, превръщайки бусовете в сцена за концерти/DJ сетове и лаборатория за проявяване на портрети. Концепцията е отворена и за други форми на изкуство. Осъществили сме няколко събития до момента.

КerVan Vol.1 може да откриете тук

Срещите на живо със Soul Weapons са на 29 юли, 20:30, София, Маймунарника, вход свободен | 1 август, 21:00, Созопол, Малката текила | 3 август, 21:00, Варна, Street Food Park

"Дани е бог, с който са олицетворявали природата, а неговите приятели са първични символи на вятъра, небето и слънцето" – да, всеизвестни са любовта, иронията и хумора, с които Джон Стайнбек се отнася към своите паисано герои от романа Тортила Флет (предговорът към новелата ви очаква по-долу), првърнал го в един от Големите американски романисти на ХХ век... Да, миналия февруари отбелязахме 120 години от рождението на Стайнбек (със специалните издания На изток от рая, За мишките и хората и Улица Консервна), но Дани и неговите паисано рицари на Кръглата маса все още продължават да вълнуват с натуралните си авантюри, с хумора и опиянението, с които преминават през Гроздовете на Живота и Реалността на нашето недоволство...

ПРЕДГОВОР

Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате предвид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла с листата на древната, неподрязвана кастилска роза.

Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че става дума за едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това как тяхната група се появи, разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна.

В Монтерей, този стар град на калифорнийския бряг, всички тия неща са добре известни, те се повтарят и понякога разкрасяват и би било добре да се запише целият цикъл разкази, така че, когато бъдещите учени слушат легендите, да не могат да казват, както твърдят за крал Артур, за Роланд или за Робии Худ:"Тоя Дани изобщо не е съществувал, нито са съществували приятелите на Дани, нито някаква къща на Дани. Дани е бог, с който са олицетворявали природата, а неговите приятели са първични символи на вятъра, небето и слънцето". Целта на тази история е да разсее сега и завинаги презрителните усмивки от устните на киселите учени.

Монтерей лежи върху склона на един хълм с яркосин залив отдолу и висока, тъмна борова гора отзад. По-ниските части на града са населени от американци, италианци, рибари и работници във фабриките за рибни консерви. Но върху хълма, където гората и градът се размесват, където улиците в своята невинност не знаят що е асфалт и на кръстопътищата няма светофари, старите поселници са се укрепили тъй, както някога древните брити са се укрепили в Уелс. Това са "паисаносите".

Те живеят във вехти дървени къщи сред буренясали дворища, с надвиснали от гората борове над покривите. Търговският дух не ги е опетнил, те са вън от сложната система на американския бизнес и понеже нямат нищо, което би могло да бъде ограбено, използвано или ипотекирано, тази система не ги напада с такова ожесточение.

Какво представлява един паисано? Той е смес от испанска, индианска и мексиканска кръв. Неговите прадеди са живели в Калифорния отпреди сто или двеста години. Той говори английски с паисаноски акцент и испански – също с паисаноски акцент. Когато го питат от коя раса е, с възмущение се кълне, че има чиста испанска кръв, и засуква ръкава си, за да покаже, че меката вътрешна част на ръката му е почти бяла. Цвета на кожата си, който напомня добре обгорена лула от морска пяна, обяснява със слънчевия загар. Той е паисано и живее в този квартал върху хълма над Монтерей, който се нарича Тортила Флет, или Низината Тортила, макар че всъщност не е никаква низина.

Дани беше паисано, беше израснал в Тортила Флет и всеки го обичаше, но като едно от кресливите деца на Тортила Флет не се отличаваше с нищо особено. Той беше свързан чрез кръвни или сърдечни връзки с почти всеки един от Низината. Дядо му бил изтъкнат човек, притежавал две малки къщи в Тортила Флет и бил уважаван за имуществото си. Ако порасналият Дани предпочиташе да спи в гората, да работи по фермите и да изтръгва от един неблагосклонен свят храната и виното си, то не бе, защото му липсваха влиятелни роднини. Дани беше дребен, мургав и настоятелен. На двайсет и пет години краката му имаха точните извивки на конските туловища от двете страни на седлото.

Тъкмо когато Дани навърши двайсет и пет години, беше обявена войната с Германия. Дани и неговият приятел Пилон, впрочем Пилон на тукашен език означава онова питие, с което се полива сключена сделка, имаха два галона вино, когато чуха за войната. Големия Джо Портаджи видя блясъка на шишетата между боровете и се присъедини към Дани и Пилон.

Докато виното в шишетата намаляваше, родолюбието на тримата мъже растеше. И когато виното се свърши, те се спуснаха надолу под ръка, за да изразят своето другарство и да се крепят, и отидоха в Монтерей. Пред един пункт за записване на доброволци високо завикаха в полза на Америка и призоваха Германия да дойде, ако ѝ стиска. Крещейки, заплашваха Германската империя, докато дежурният сержант не се събуди, за да си надене куртката и да излезе на улицата да ги усмири.

Той ги записа като доброволци.

Сержантът ги строи пред бюрото си. Преминаха през всички тестове, освен този за трезвеност, и тогава сержантът се обърна с въпроси към Пилон:

– В какъв род войска искаш да отидеш?

– Пет пари не давам! – каза Пилон безгрижно.

– Според мен ние имаме нужда от такива като теб в пехотата. – И Пилон беше записан.

Сержантът се обърна към Големия Джо и Портаджи изтрезня.

– А ти къде искаш да отидеш?

– Искам да си отида вкъщи – жално проплака Големия Джо.

Сержантът записа и него в пехотата. Най-после погледна Дани, който спеше както стоеше на краката си.

– А ти къде искаш?

– А?

– Питам, в какъв род войска?

– Какво значи род войска?

– Какво можеш да вършиш?

– Аз ли? Всичко.

– Какво работеше, преди да дойдеш тук?

– Аз ли? Дерях мулета.

– Охо, виж ти! Колко мулета можеш да караш?

Дани се надвеси напред леко и професионално.

– Колко имате?

– Около трийсет хиляди – каза сержантът.

Дани махна с ръка.

– Навържете ми ги! – рече той.

Така Дани отиде в Тексас и там укротява и тренира мулета, докато трая войната. Пилон марширува с пехотата в Орегон, а Големия Джо, както ще се изясни по-нататък, отиде в затвора.

Тортила Флет (превод Цветан Стоянов, корица Иво Рафаилов, 200 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Ако и вие, като нас, обичате Морето, то сте наясно, че трябва да Го познавате, да знаете от какво има нужда, да се грижите за Него, а не просто да се радвате на срещите с Него... Именно това се опитва да прави документалния филм Наука за Морето, "родил" се от партньорството между Институт по океанология към БАН във Варна и продуцентската компания Beardfrost Productions, в лицето, камерата и монтажа на режисьорите Стоил Димитров и Борислав Камилов. Сега, повече за Наука-та за Морето, ще разкаже доктор Николай Вълчев, директор на Институт по океанология – Варна (който празнува 50 години съществуване), а целият филм може да гледате на специални прожекции на 15 и 19 юли.

Какво?

Наука за Морето е научнопопулярен филм, който разказва за основните предизвикателства и проблеми в опазването на Черно море и неговата екосистема. Много от тях намират отзвук в общественото пространство, но рядко се разглеждат в тяхната взаимообвързаност. Друга задача на филма е да покаже отблизо научните изследвания и методите, които използват учените от Института по океанология към БАН, Варна за намиране на решения, както и най-впечатляващите резултати.

Кой?

Главните герои в историята са екоактивиста Илияна Стоилова и учените от Института по океанология. Чрез своите търсения, Илияна достига до заключението, че заедно науката и екоактивизма могат да постигнат повече в общия стремеж към съхраняване на Черно море.

Как?

Филмът е заснет в края на 2021-а от всеотдайния екип на Beardfrost Productions. Действието се развива в Института по океанология, на борда на научноизследователския кораб Академик, както и на интересни места по нашето крайбрежие. Това е първият професионален научнопопулярен филм, който правим, и се надяваме това да е началото на редица други инициативи, които да популяризират предизвикателствата пред морската наука и да приближат хората до Черно море, особено сега в Десетилетието на Океана.

Защо?

Филмът е важен, защото адресира в достъпна форма, с много зашеметяващи гледки, основните проблеми, като замърсяването – опасност, която винаги тегне над Черно море; биоразнообразието, което се опитваме да съхраним; състоянието на бреговете, в т.ч. на нашите любими плажове и успяваме ли да ги предпазим от неразумно презастрояване и хидротехническо строителство; както и подводните богатства, които крие морското дъно.

Гледайте Наука за Морето на 15 юли във Фестивален и Конгресен център – Варна | 19:00 + дискусия с авторите на филма и екипа на Институт по Океанология

19 юли | Burgas International Film Festival 2023 | 21:30, сцена FLUCA, Експозиционен център Флора